Писателският блог на Тишо

май 8, 2014

Срамота и предразсъдъци

europe-according-to-bulgaria

Изт: alphadesigner.com (Mapping Stereotypes, by Yanko Tsvetkov)

Пред-разсъдъците са паразитни налгаси към групи от хора, обединени от някакъв признак: религия, етнос, национален произход, цвят на кожата, сексуална ориентация и др. Влага се и малко по-широк смисъл в това понятие, а именно – преди разсъдъка.

Пред-разсъдъците са несъвместими с разсъдъка, т.е със самостоятелното мислене и с информирания избор. Те са нагласи, плод на стадния инстинкт, където вярваш в това, което ти внушат, че е правилно, а не в онова, което от личен опит си разбрал и знаеш, че е правилно. „Питай патило, а не старило” е контрапункт на предразсъдците. Но и тук се ограничавам. Не може нещо да е еднакво вярно за двама души едновременно. Пример: за собственика на Застава глобата от 200 лв е равносилна на фалит, а за баткото от Кайена това са дребните за обяда.

Пред-разсъдъците са колективни нагласи, които обединяват хората по един кофти начин – обезличавайки ги. Обезличава се и самият обект на пред-разсъдъците, но най-лошата им черта е, че изключват всякакъв разсъдък.

България е страната на пред-разсъдъците. Един от тях е схващането, че сме най-умната нация на света….и по нищо не ни личи. Най-вече по това, че пред-разсъдъците  у нас са насочени към самите нас. Автостереотипите са на мода! Стандартното стадо поне мрази стандартно – предразсъдъците му обхващат чуждото, външното, непознатото. Успешно наваксваме и в тази посока, но не съм видял друго стадо по света, което да има толкова силни предразсъдъци към самото себе си. Ето няколко примера:

Хубава работа, ама българска!

Обратното на „Измислил го немецът!”. Всичко, правено от българи, за българите не струва. Ние сме двулично стадо. Под лозунга „изберете българското” мърморим „хубава работа, ама българска”, под табелата „пушенето забранено” се събираме на по лафче за цигара. Обичаме родното като го мразим и омразата много често я бъркаме с любов. Има един добър начин да се ориентираш в тази нездрава, шизоидна среда: гледай официалните изявления, виж общоприетите „истини” и твърдения, но разбирай и прави точно обратното! Примерно, два пъти „Да” е равносилно на „Не”. В най-категоричния му вариант! Кимането с глава, което навсякъде другаде издава съгласие, тук означава отказ. Тц. Кажат ли ти да избереш българското, купувай си вносно! Насочат ли те наляво, задължително завий на дясно. Най-големите патриоти живеят в чужбина, а най-големите критици на всичко „българско и родно” са си тук, в България. Включително и авторът на тази статия…

България vs Чужбина

В главата на българина съществуват само две държави: България и Чужбина. Хората от втората „държава” много често намират затруднения в откриването на първата върху картата, но хората от първата държава нямат никакъв проблем с идентифицирането на втората. Тя се простира върху цялото земно кълбо, навсякъде другаде извън политическите граници на Република България. Там, извън нейните граници, животът е хубав. Заплатите са високи. Хората там живеят нормално. Правят нещата като хората. Там е чисто и подредено. Всичко тамошно е „стока”. За разлика от всичко, което се случва или прави у нас. Ние често сочим за пример как се правят нещата в Чужбина. Този пред-разсъдък е роден от десетилетията, в които беше забранено да се пътува. Когато „вносно” означаваше „лукс”. Когато бананите бяха разкош. Тогава беше невъзможно да се видят бидон вилите в Бангладеш и Хаити, мизерията на гетата в Ню Йорк, просяците по улиците на Париж, скитниците в Лондон, бедността като начин на живот в Централна и Южна Америка, престъпността като единствено средство за препитание сред малолетните в бразилските гета, примитивните землянки в Западна Африка, трите долара месечна заплата в големите й градове, ниската продължителност на живота и превратът като единствена форма на политика, липсата на електричество, лекарства и канализация в големи райони от света, земетресенията в Япония, религиозните екзекуции в Арабия, гладът в Северна Корея, плъховете по улиците на Делхи – повече и по-големи, отколкото помиярите у нас. Всички тези неща ние нямаше как да видим с очите си, но дори да ги знаехме (от разказите на други хора, от книги, филми и пътеписи, пробили някак Желязната завеса), предпочитахме да си затваряме очите за тях, да величаем красивата си природа и да мислим как всичко отвъд „наште планини зелени” е трижди по-хубаво и как там, в необятната Чужбина, човекът задължително живее…като човек. Толкова мощен пред-разсъдък и такъв силен автостереотип, че дори те отдалечава от човешката раса!

Да не се изложим пред чужденците

Традиционното българско гостоприемство е свързано със стремежа да не се изложим пред чужденците. Трябва да лъснем в най-добрата светлина пред гражданите на онази голяма Чужбина, но трябва и много да внимаваме, защото само ние си знаем какво представляваме, каква „стока” сме и т.н.. Много трябва да внимаваме да не се изложим пред чужденците! Такъв комплекс за малоценност не съм виждал никъде другаде по света.

Да заемем полагащото ни се място в Европа!

Дори след като ни приеха в ЕС, продължаваме да се съмняваме дали заемаме „полагащото ни се място” в Европа. Все едно, че ни трябва специално разрешение да обитаваме югоизточната част на един континент. Все едно, че не сме една от първите нации, развяла байряка си върху същия този континент и осъзнала се като нация преди всички онези нации, от които сега чакаме по някое евро за пътища, помощи, временна заетост и земеделие. Не, ние трябва да внимаваме да не се изложим пред чужденците и да заемем „полагащото ни се място” в Европа! Всички трябва да се стремим към нещо, което сме постигнали още преди близо хилядолетие и половина! Kleta Мaika Balgariq! Вече не на tri moreta, но все така на кръстопът…

Кога ще ги стигнем…

Освен стремежа си към утвърждаване на традиционната георграфска ширина, освен завистта си към всичко „вносно” и „чуждо”, българите имат и една изконна амбиция – да настигат някого. За целта си избират най-напредналите в икономическо отношение държави по света, например САЩ. „Кога ще ги стигнем американците” е припев, над който и плачем, и се смеем, но това е нормално, тъй като у нас сълзите винаги са смесица между радост и мъка, но в повечето случаи горчат.

Кога ще се оправим?

Настигайки я, гледайки да не се изложи пред нея и стремейки се към Чужбината, българинът има една-единствена голяма мечта – най-после „да се оправи”. Да заживее и той „като хората”. Или по-точно – да го оправят. Като хората. Оправянето, естествено, винаги е външен фактор, то зависи от външни обстоятелства и никога не е плод на собствените усилия. А как иначе, при положение, че не сме сигурни, дори, дали наистина живеем на един и същ континент с „европейците”? Затова периодично си внасяме по някой европейски Цар, който да ни оправи. Внасяме си и български юпита, които са се оправили във Великата Чужбина, за да ни оправят. Надяваме се ту руснаците, ту американците, ту европейците да дойдат да ни оправят. Никой филолог не е в състояние да даде дори най-общо определение за значението на българското „оправям се”. Още по-загадъчно е то в множествено число – „оправяме се”, а най-загадъчно и двусмислено е в страдателен залог: „оправен”, „оправени”.

Доброто старо време vs светлото бъдеще

Има гениална формула за нещастие. Тя се състои в следното: никога да не живееш в настоящето, винаги да тъгуваш по „доброто старо време” и непрекъснато да се стремиш към „светлото бъдеще”. Тази формула българите сме я усвоили до съвършенство. Няколко десетилетия строяхме социализЪма и живяхме с идеала за светлото бъдеще под формата на действащ комунизъм, когато най-после всички битови, икономически, политически, социални и световни проблеми щяха да са оправени. Тези десетилетия за мнозина сега влизат в графата на „доброто старо време”, което оплакват, защото тогава „имаше работа за всички”, „не се крадеше толкова много” и прочие глупости. Резултатът е един живот, прекаран в нещастие. Заради липсата на светлина върху простичкия факт, че щастието е възможно единствено и само в настоящия момент. И, че то зависи единствено от нас. Всичко друго е илюзия. Но ние сме свят на измамени фокусници, влюбени в илюзията, която ги мами.

Вместо обобщение

Накратко, пред-разсъдъците и автостереотипите, описани по-горе, са „бъговете” в „операционната система” на един древен народ, населяващ още по-древен кръстопът в югоизточната част на европйеския континент. Бидейки задължително вносна, операционната система, която той непрекъснато си инсталира и често подменя, винаги носи дефектите на своите създатели – както на некадърните руски „програмисти” и „социални инженери” от „доброто старо време”, така и системните грешки на американските либерални капиталисти, заложени в „светлото бъдеще” на потребителското общество, което обещава само циклични кризи, безразсъдна експлоатация на природните ресурси и задълбочаваща се пропаст между единия процент и всички останали.

Нито едно от тези неща не ни принадлежи. Нито едно от тях няма автогенен, автономен, ендемичен характер, т.е не е типично за местността, за народопсихологията и за сложното устройство на българската душевност. Последната е доказала, че не й дреме много за раждането и упадъка на различни империи. Каквото и да се случи, тя винаги ще си направи секуро – ще си го премести от единия крачол в другия, продължавайки да следва принципа: „Яжте, пийте и добра дума думайте”. И ще продължава да си носи гиздавата риза, намирайки повод за празник във всеки ден от календара.

Няма нищо лошо в тези два принципа. Мъдростта е в дребничките радости от живота. Остава само да се научим да им се наслаждаваме тук и сега. Всичко останало ни е предоставено по наследство – наследство, от което са лишени по-младите нации, отраснали по трудния начин в степи и пустини – амбициозни нации, които не могат да са ни добри учители, защото „ситият на гладния не вярва”, защото техните правила са ненужни, дори безумно неприложими тук, където единственото, което трябва да направим е да се наведем, за да пием от чистата вода, в която газим…от хилядолетия.

Тихомир Димитров

май 2, 2012

Как се пише?

Интернет променя езиците по-бързо от всички фактори, които са ги променяли някога, събрани заедно и умножени по сто.

Онлайн общуването нанася невероятни щети върху изразяването в писмен вид. Ето само някои от тях:

Напълно непознати хора да ти говорят на „ТИ”– все едно са ти баджанаци.  Такава тенденция най-напред се наложи в рекламата, но после премина и в други форми на комункация. „Вземи!” „Изяж!” „Изпий! „Грабни!”. Рекламистите са просветлени хора. Те знаят, че всички са ЕДНО, така че няма смисъл вече да си говорят на „вие”. Но аз не мога да им се сърдя, тъй като и аз използвам същия паразитен начин на изразяване, пък и аз също съм бил рекламист…

Пълна злоупотреба с члена. С пълния член! Но не като онази злоупотреба пред компютъра вечер, когато вашите са си легнали, а дори още по-честа и дори още по-зле. Щом е мъжко и щом го смятаме за важно, да му турим един пълен член! Например, ти си финансист с две висши образования, работиш в банка и най-важният термин от ежедневието ти, понеже си кредитен инспектор, е думичката „бизнес план”. Намираш я за авторитетна и трябва да си тежиш на мястото, затова в официалната кореспонденция до клиентите пишеш: „Прегледахме внимателно бизнес планЪТ и решихме…” Пълен член се слага само след съществителни, които са подлог в изречението и отговарят на въпроса „Кой?”. Кой прегледа? Ние. Какво прегледахме? Бизнес планА.

заебаването на всякаква граматика и писането дори на хора градове и държави с малка буква както и пълната липса на запетаи тирета и всякакви други препинателни знаци  също е една модрена тенеднция в изразяването на писмен български език. дори точката в края на изречението невинаги е задължителна понеже лесно може да се заменени с емотикон 🙂 такъв начин на изразяване имат най-вече модерните динамични градски хора които искат да ти покажат че са над тези неща и дори са над теб понеже ти все още се съобразяваш с някакви остарели граматически правила. пък и е удобно. така лесно можеш да прикриеш принципната си неграмотност и едновременно с това да минаваш за модерен.

Използването на максимален брой чуждици е нещо, който върви ръка за ръка с горния навик. Ще ти букна един апойнтмънт през уикенда, ела  да обсъдим Шумпетеровата концепция за иновацията на корпорациите. Да ти букна…майката. Използването на англицизми от близо десет години вече не е модерно, нито те прави да изглеждаш по-начетен. Отделно, не всички българи разбират английски, дори не са длъжни да го знаят. Това е все едно да използваш страницата си във Фейсбук, за да популяризираш нещо. Така вбесяваш хората, вече са се отказали от фейса или никога няма да имат фейс, защото познават хората, които вече са се отказали от фейса. По този начин значително намаляваш аудиторията си.  „Всички са във фейсбук” е максима, която беше вярна през 2008-ма, но ще бъде все по-малко вярна в годините след 2012-та. Ако изобщо има такива, де.  🙂

6lyokavitsata ne se nujdae ot komentar. Tq govori sama za sebe si. Typo e, grozno i ne se 4ete, osven tova izdava palna lipsa na obrazovanie sled osmi klas. Ako si na pove4e ot 16 i vse o6te pi6e6 na 6lyokavitsa jalko.

Слагането на запетая пред „че”. Дори неграмотните знаят, че винаги пред „че” се слага запетая. И слагат. Дори в изрази като „само че”, „така че”, и „въпреки че”. Това не просто стои грозно, но и е абсолютно неправилно.

Както виждате, такива „нововъведения” ще унищожат напълно родната реч, омайна сладка и скоро единствено учителките по български език ще могат да пишат правилно.

Но все още има Дон-Кихотовци, които се борят с вятърните мелници. Един от тези храбри рицари на словото е Павлина Върбанова, чиито блог  редовно ползвам за консултация, тъй като не мога да си позволя да наема редактор и коректор на щат, които да „бършат” след мен. А имам въпиюща нужда, тъй като произвеждам тонове текст и допукам купища грешки. Българската граматика е една от най-сложните, които познавам (познавам още 4). Но не си мислете, че писателите се справят добре с нея. Дори напротив. Ако последното беше вярно, професиите „редактор” и „коректор” нямаше да съществуват.

Павлина създаде един прекрасен сайт, озаглавен „Как се пише?”  и го пусна миналата седмица. Преди това беше помолила бая народ (включително и мен) да се изкажем авторитетно по недостатъците на сайта. Ние го направихме и това, което виждате, е резултат от колективен труд, но най-вече принос има нейният добър програмист и отличен дизайнер. Естествено.

Този сайт е островче сред морето от невежество, което ни залива. Сигурен съм, че ще бъде полезен за…….ами, за всички! Защото почти не познавам вече хора, които могат да пишат правилно на родния си език. Ама ги сърби да творят, че пушек се вдига!

Честита ни придобивка и дано да си я ползваме с кеф!

Тихомир Димитров

октомври 18, 2007

За българското и българщината 6 – Изкуството да бъдеш българин

Отвори ми се такава тема за българщината и българското, че искам никога да не  свършва, ама щом съм започнал да ставам ужасно досаден на себе си, сигурно ще досадя и на някои от вас!

Искам да завърша тази тема с една голяма похвала за всички, които се чувстват българи: Браво, пичове и пички (мислех да напиша „копелета”, ама е малко расистко)!

Наистина ви се чудя на акъла! Не че не съм един от вас. Един от вас съм, ама пак ви се чудя на акъла. Вие ебавате ли се с мене? Яко било да си българин?! Ами естествено, че е много яко!

Дори да фалирам, мога да си позволя да обядвам в ресторант по три пъти на ден. Това е възможно само в страна като България.

Другите ченгета може да не взимат рушвети, но тукашните, пък, ще те „разберат”, особено ако имаш сериозни семейни причини. Представяш ли си да те спрат пиян, в кабриолет, с жена в булчинска рокля до теб… Никога не биха те глобили. Особено ако им покажеш годежен пръстен. По-скоро биха се почерпили за твоя сметка.

Това е най-яката страна! Тук е достатъчно да изпиеш бутилка водка за две евра и да отидеш в някое заведение с каквато-и-да-е-чалга музика, за да видиш безплатно всички бутикови италиански автомобили на паркинга.

Другаде няма такива каки! Всички са  запретнали нови дънки в ботушките от миналата година….Защото пак е модерно и защото ботушките са по-скъпи от дънките.. Така беше през последните десет години. Няма никаква мода, ОБАЧЕ:

Тук те харесват, защото си различен. Или защото си чужденец. Което няма особена разлика за мен. Непрекъснато се чувствам като чужденец в собствената си държава и дори често не ме харесват. Което е съвсем в реда на нещата.

И няма такава природа, ебаси! То Рила, то Пирин, то Родопи…Българите били единствените хора, които считали, че живеят върху парче от Рая. Аз възприемам това като комплимент.

Хайде сега да станем сериозни.

Наистина се гордея, че съм българин.

Гордея се, защото знам, че дори през следващите 1500 години някой да се опитва да ме промени, пак ще си остана същия чук. Представяте ли си Паисий ако имаше блог?! Дори Ангел Грънчаров  би му завидял…

И в автобуса, докато завива покрай Ректората, пак се чувствам горд, че съм българин. Защото си давам сметка, че никак не е лесно да станеш християнски мултимилионер в една мохамеданска държава, управлявана от нещо като Полу-Бог с харем и после да дадеш парите си за университет. За български университет.

Дори бакшишите ме кефят. В повечето случаи попадам на овър-куолифайд служители, с които можем да говорим за философия по време на пътя, който ти струва само някакви смешни 8 евра в най-лошия случай. Осем пари са това, бе, ей!  Нито повече, нито по-малко! Бих платил 16, за да изпия бутилка ракия с част от бакшишите, които са ме возили. Верно, попадал съм на сектанти и на разочаровани биячи, ама на тях им разправям, че тренирам за следващата Олимпиада. Обикновено съм толкова пиян, че ми вярват. Пък и кой се интересува от мятане на гюле в БГ? Тук футболът е религия!

Понякога съм мазен като 18 годишна компаньонка: ако видя разочарован бияч-металист (с набити навсякъде из купето дискове на SEPULTURA)  задължително го карам да усили зи-р0к докрай и дори го моля да спре някъде, за да си купя стек бири. Да не казвам колко пъти са ме напушвали таксиджии. Такива, дето са надушили, че „сме от една порода”. Е, извинявайте, ама къде другаде по света частният таксиметров транспорт е едновременно:

А) толкова евтин

Б) толкова достъпен и

В) толкова забавен?

Гордея се, че съм българин и заради учителите. Майка ми възпита 19 випуска в любов към техниката. Баща ми също. После и двамата станаха търговци на автомобили, заради ниските учителски заплати. Все пак мисля, че намериха по-ефективен начин да възпитават хората в любов към техниката. Сега поне им дават по някой лев, за разлика от преди. Дядо ми, лека му пръст, беше директор на училище. Баба ми беше полиглот и учеше децата на езици. Мен ме научи на руски, на немски, даже на някои диалекти ме научи…

Направиха всичко това не за пари, а защото обичаха професията си. Ако три поколения бяха бачкали за пари преди мен, аз щях да съм милионер. Обаче не съм. НО това не ми пречи да бъда горд българин. Аз съм един беден наследник на българската несъществуваща аристократическа традиция. Поредният дървен философ с много нови идеи. Какво да правя, като това ми харесва?

Гордея се, че съм българин и заради запасаните в ботушки дънки. Заради българките, които са  толкова обсебващи, ревниви, арогантни и красиви едновременно. Шапка им свалям, защото са добри артисти. Ти, единственият печеливш, излизаш с Богинята на нощта, която ти казва: „Тази вечер съм твоята жена-трофей, води ме където искаш и ме показвай!”, а по-късно пред вратата на еднофамилната й къща (със злото куче в двора, силните ракии в мазето и въоръжения баща в коридора), я  чуваш да ти шепне  „Ако ще целуваш, целувай, че кака чака за чехлите!” Ето за това им се кефя, защото са добри актриси…

Гордея се, че съм българин и заради приятелите, които имам. Те са толкова истински. Забелязвам го, защото тяхното отношение не се променя в зависимост от това дали имам три или триста хиляди лева в джоба. И в двата случая, ако повърна, ще ме сложат да си легна. Утре пък, ако ги помоля за някаква услуга, те ще я свършат… Защото знаят, че ако аз имам средство да обърна света в тяхна полза, ще го направя на всяка цена. Българското приятелство е като викингското. То не ръждясва от обстоятелствата. Аз поставям приятелството над любовта и секса. У нас, в България, то се печели трудно и трае вечно. Като златото.

Гордея се, че съм българин и заради самото „изкуство” да бъдеш българин. Обичам своята страна и обичам своето изкуство. Може би аз съм щастлив човек…

Тихомир Димитров

октомври 15, 2007

За българското и българщината 4 – Най-красивите жени

 

Няма никакво съмнение, че българката е красива, пропорционална, добре изглеждаща и харесвана жена. Посрещал съм много гости от чужбина. Първите неща, които им правят впечатление у нас задължително са хубавото вино и красивите момичета. Изобилието от красиви момичета. Тук ще се поизложа малко върху темата: ”Нашите жени са най-красивите на света”. И няма да се съглася с този така популярен мит. Първо, за да бъда справедлив, ще обясня защо нашенките са по-красиви от жените в редица други нации и второ, за да не се лъжем в очите, ще ти разкрия защо това тебе никак не бива да те радва като мъж.

Бях писал в един постинг преди време, че природата обича разнообразието във всичките му форми. Най-красивите деца се получават от смесените бракове с чужденци, особено пък ако мама и тате са от различни раси. Повечето известни фотомодели потвърждават този факт. Затова и българката е красива жена. Още при създаването на нашата държава азиатските номади и балканските славяни са се омешили яко. Учителят ми по история обичаше да описва зараждането на българската държавност по следния начин: „Прабългарин клати славянка в палатката, а тракиецът зъзне навън и се надява да му дойде редът”. Хората са казали: „на кръстопът не се пикае”, а ние на кръстопът цяла държавица сме си спретнали. И то не на кой да е кръстопът, а между двата най-населени и оживени континента – Азия и Европа. Кой ли не е сял семето си тук – авари, татари, кумани, византийци, кръстоносци, турци, всякакви гени сме онаследили.  Затова сега имаме и мургави българи (не цигани, просто черни българи, които повече приличат на араби), имаме албиноси, славянско руси, скандинавско рижи и всякакви типажи си имаме. Дотук с генетичното наследство.

За да бъде красива, една жена трябва не само да притежава симетрично тяло и правилни черти на лицето, тя трябва да се облича добре и да поддържа висока хигиена. Българката години наред беше лишавана от най-елементарните удобства за целта. През комунизма тя носеше евтини найлонови чорапогащници, обличаше се в конфекция, пръскаше се с одеколон и често използваше домашно приготвена козметика. Тогава, преди моловете, салоните за красота и спа центровете, героичната социалистическа труженичка можеше да разчита единствено на връзки и на богатото си въображение, за да прилича на онези лъскавите каки от западните списания. Сега нещата са различни.

Държана на въже в продължение на десетилетия, българката иска да изглежда като богиня на всяка цена.  И прави всичко възможно по въпроса. Това, обаче, води до другата крайност – прекомерно демонстриране на пищна плът, което пък е за сметка на естетиката и имиджа на  новата българка. Чужденците ненапразно остават с отворени уста – те никъде другаде не са виждали толкова много полусъблечени момичета да се разхождат из улицата, че и добре изглеждащи, при това. Ето как  се става страна, известна със секс туризма и евтиния алкохол.

От стеснителна домакиня със собственоръчно приготвена кола маска, кисело мляко и краставици върху лицето, българката се превърна в добре поддържана, силно разголена проститутка. Или поне така изглежда отстрани – през погледа на чужденците. Защото можеш да бъдеш хубава и без задължително клиторът ти да се вижда. Можеш да си облечена стилно и пак да се обръщат след теб. Можеш да бъдеш „скъпа” само ако не изглеждаш „евтино”. От край време битува изразът, че жената е по-интересна, когато загатва, а не когато показва. Трябва да се остави нещо и на въображението. Изправен пред голата истина, обаче, чужденецът може само да попита „how much?” А тъжното е, че те – нашите добре изглеждащи българки, са готови да се отдадат на всеки втори чужденец дори и без пари. Не дай си Боже гаджето ти да срещне някой аржентинец  Хуан или някой италианец Антонио на морето. Котират се дори мухльовци с очила и четири хиляди евро заплата като автомеханикът Ханс от Бавария и счетоводителчето Бил от Да Биг Епъл. Американците, германците, аржентинците и особено италианците са най-опасни. Така че нас, българските мъже, тенденцията да имаме най-хубавите и най-леките жени в Европа хич не трябва да ни радва.

Остави другото, ами не са и най-красивите на света. Дори за Европа може да се поспори, защото терминът „Европа” взе да става нещо много размит напоследък. Ако си позволим да го пренесем по-източно от нас, ще се убедим, че класическата славянска красота е незаменима. Да, нашенките са наследили доста от нея, но нищо не могат да се сравняват с украинките, рускините, литовките, латвийките, естонките другите бивши членки на голямото социалистическо семейство. Хубавото е, че повечето от гореспоменатите са: а) по-бедни от нас и б) по-леки, освен че изглеждат по-добре като количество красавици на глава от населението.

Уверявам те, за Украйна заплатата ти от 500 евро е направо фантастична. Освен  това, европейският ти паспорт гарантира брак с възможности за пътуване практически навсякъде.  Така че зарежи сладур, елмаз и тем подобни платформи за износ на българки и започни да внасяш. Природата се нуждае от разнообразие, нали така?  Порови из брайд.ру и ми пиши дали си доволен от резултата. Имам един приятел турчин – грозен, нисък, плешив и дебел. Не е богат, държи едно дюкянче в Истанбул. Ожени се за такова русо парче от Киев, с каквото в Бе Ге нямаш шанс дори да си говориш на улицата. На всичкото отгоре била добра готвачка. Обичала го, перяла му чорапите и го научила да работи с компютър. Хехе.

Тихомир Димитров

октомври 8, 2007

За българското и българщината 1 – Гостоприемството

 

Факт е, че българите сме уникална нация. И не само на мен ми се струва, че тук всичко е обърнато с главата надолу. Наричат България „страната на неограничените невъзможности”, „страната на мечтите” (от която всеки мечтае да се махне), „страната на киселото мляко” и страната за секс туризъм с евтин алкохол, чийто нов национален спорт е строителството. Зад всяка лъжа има по доза истина и обратното. Aз няма да изпадам в крайности и нито ще лаская прекалено много, нито ще хуля всичко българско и родно.  Иска ми се да направя своя непрофесионална дисекция-анализ на българското и българщината.  Затова ще напиша няколко статии на тема оригиналните български навици, привички,  черти и обичаи, като обещавам да бъда абсолютно справедлив и безпристрастен. Няма да подмина нито добрите, нито лошите страни на българщината. Започвам с гостоприемството. Ще продължа с красивите жени, киселото мляко, завистта, трудолюбието и високата интелигентност, тип: ‘учи, за да не работиш”. Enjoy!

За българското и българщината – гостоприемството

Всеизвестни сме с ненадминатото си гостоприемство. Или по-скоро само мислим, че е така. По принцип, колкото по-топъл и южен е един народ, толкова по-гостоприемни навици култивира. Като гледам, скоро ще преминем от умерения към субтропичрския климат, което значи, че ще ставаме все по-гостоприемни занапред. Ако приемем южняшкия темперамент  за  гостоприемен, обаче, ще трябва да свикваме с мисълта, че араби, гърци, испанци,  африканци и албанци  са по-гостоприемни от нас. Митът за българското гостоприемство е равностоен на мита за най-хубавия български хляб. По-вкусен хляб и по-топло посрещане от тези в Ориента не съм виждал никъде. Веднъж опитал топло сусамено хлебче на юг от Гибралтар, повече никога няма да искаш хляб „Добруджа“, заводски. Живял съм в Ориента. И в Добруджа съм живял.  Имам база за сравнение.

Но да се върнем към гостоприемството. Гостоприемен ли е българинът? Да, при това – много. У нас гостите са на почит. За тях се готвят най-вкусните специалитети, сервират се най-отлежалите ракии и най-хубавите вина, поднасят се най-скъпите кристални сервизи, сребърната посуда, прави се всичко възможно гостът да не си легне трезвен и, не дай Боже: гладен! Тук почти винаги можеш да се явиш „на гости” у някой познат и да разчиташ, че ще ти осигури алкохол и храна, плюс безплатна нощувка. Дори можеш да поостанеш, ако ти е кеф. След един месец ще  те изрита на улицата, разбира се, но никога няма да ти каже, че му пречиш. С хубавите неща не трябва да се прекалява. Това важи и за гостоприемството.

Ако сравним българския обичай за посрещане на гости с обичаите на север от Полша, ще видим съществени разлики.  Там без едномесечно предизвестие на гости не се ходи. Дори да си майката на домакина. За неканени гости да не говорим. Тези хора са десет пъти по-богати от нас,  живеят в четири пъти по-големи къщи, но едва ли можеш да разчиташ на нещо повече от стандартна вечеря с чаша вино. За преспиване и дума не може да става – отиваш на хотел. Такива са западняците. И не се събуват пред вратата, за да не ти омирисват къщата. Освен това улиците им ги  мият по три пъти на ден със сапун. Там хората са дебели, скучни, богати и негостоприемни. Самоубиват се по-лесно. Депресията и затлъстяването са сред ключовите им проблеми. След убийствата и наркотиците.

Лошото е, че ние се движим по техния път. Искаме да заприличаме на тях. Статистиката вече показа, че нашите младежи са станали тъпи колкото европейските, но пият повече и, въпреки че четат по-малко, още не всички друсат .

Сякаш колкото по-достъпна става информацията, толкова по-безинтересно ти е да я използваш. Нашите родители, които нямаха нет, уикипедия, гуугъл, смартфони, лаптопи и цифрова телевизия, разчитаха на книги, взети от библиотеката, за да се информират. И на вестник „Работническо дело“. Но бяха по-начетени от нас. Интересуваха се от повече като количество и по-качествени теми. Водеха философски разговори до сутринта, вълнуваха се от европейско кино, от световна литература и от класическа музика. База за сравнение няма.

Безпокоя се, че затривайки положителните си национални черти в сляпото преследване на новата вяра – ЕС, НАТО, Глобализацията и икономически растеж, ще затрием българското гостоприемство като такова. Причината – ами ние винаги предпочитаме да теглим чертата и да започнем отначало. А колко по-разумно щеше да бъде, ако се учехме да запазваме добрите стари практики и да подновяваме само онези от тях, които вече не работят. Ето ги Китайците – запазиха комунизма, но построиха най-бързо растящата капиталистическа икономика  в света. Англичаните не се лишиха от нафталиновата си  монархическа традиция, но се превърнаха в абсолютни новатори в музиката и киното. Би трябвало, ако наистина сме интелигентна нация, да запазим хубавото старо, без да се лишаваме от непознатото новото. Нека станем богати, скучни и дебели като европейците, ама да се събуваме обувките пред вратата. И да пазим най-хубавото вино и най-якия джойнт за гостите, че как иначе ще насладят на нашето гостоприемство.

Тихомир Димитров

май 11, 2007

РАЗКАЗИТЕ НА ДЯДО ПЕТКО – Облогът

До село „Смокина” водеше един единствен черен път, по който рядко се мяркаха магарешки каручки, а автомобил тукашните хора все още не бяха виждали. Самият път свършваше в селото. Навсякъде около него тъмнееха гъсти гори, опасани в непроходим гъсталак, из който щъкаше какво ли не  –  змии, диви прасета, зайци, дори мечки. В ранната 1932 година те все още, наред с вълците, не бяха застрашени от изчезване.
Селото се състоеше от две улички, кръстосани под прав ъгъл. В центъра се намираше мегданът, до него управата, един магазин  за всичко, селската кръчма и няколко пейки, където вечер при хубаво време хората се събираха след работа да пият по бира и да поприказват. Близо 200-те жители на село „Смокина” се изхранваха от продуктите, които сами произвеждаха – някои гледаха животни, други имаха много дървета с череши, вишни, праскови, кайсии и най-вече – смокини, откъдето идваше името на селцето. Лятото продаваха стоката си на пазара в града. Тук животът течеше тихо, монотонно и по свой собствен ритъм на десетки километри от близкия общински град.
Най-известният жител на селцето несъмнено беше дядо Йордан –  65 годишен мъж, едър на ръст, с дълги кокалести ръце и голям червендалест нос. Всички се страхуваха от него, но и го уважаваха. За дядо Йордан се носеха какви ли не слухове – че бил зъл и жесток човек, че навремето едва не претрепал до смърт жена си и тя затова се прибрала при своите родители заедно с двете му дъщери и го оставила сам. Говореха, че веднъж, когато се върнал пиян от кръчмата кучето му взело да ръмжи, тъй като не можело да понася  миризмата на алкохол, а дядо Йордан се ядосал, грабнал ловджийската пушка от стената и го застрелял. Разнасяха се какви ли не историйки за сприхавия старец – кои верни, кои неверни, никой не можеше да каже със сигурност. Не бяха много хората, на които той да е навредил, но все пак селяните го заобикаляха отдалеч и не искаха да си имат вземане- даване с него.
Стана така, че един ден най-неочаквано дядо Йордан почина. Фелдшерът не успя да определи с точност причината за смъртта, а телефон в кметството все още нямаше, така че нямаше как да повикат истински лекар. Записаха в смъртния акт, че дядото си е отишъл от инфаркт. Появиха се обаче и някои слухове, разпространявани предимно сред младежите, че дядо Йордан не бил умрял, а бил вампирясал. Децата си нямаха друга работа нощем и, за да се плашат, си разказваха как такива хора като него не умирали лесно, а и да умрели – после  възкръсвали и си отмъщавали на всички, които са  мразили приживе. Подобни истории съчиняваха не само момчетата, но и момичетата в селото. Последните се стряскаха много повече, затова по-голяма част от момите  бяха решили никога повече да не излизат от вкъщи по тъмно, колкото и да е наложително.

Слухът стигна и до трите сестри – Яна, Божана и Гергана, които живееха до къщата на дядо Йордан заедно с майка си и баща си. На възраст 13, 14 и 15 години те лесно вярваха в подобни истории и се страхуваха най-много от всички.
В неделя цялото село се събра на погребение. Дядо Йордан нямаше приятели, но в село „Смокина”  всички се познаваха и заедно честваха празниците, а също така и тъжните поводи. Тъй като покойният нямаше роднини, нито пък спестени пари, курбан за „Бог да прости” даде кметът на селото с общински средства. След скромния обяд хората се прибраха по къщите си, тъй като беше зима, а и скоро наближаваше смрачаване. Дори и най-смелите мъже  не смееха да си признаят, че малко или много се страхуват да останат навън по тъмно.
Яна, Гергана и Божана също се прибраха у дома, където ги чакаше разпаленото огнище и топлата постеля. Те обаче дълго не можеха да заспят през  нощта. Още на смрачаване подхванаха разговор тихо, за да не ги чуят родителите им. Убеждаваха се как сега дядо Йордан се върти в гроба  с отворени очи и точно в полунощ ще да възкръсне и ще започне да обхожда селските къщи. Яна – най-голямата от трите сестри, се преструваше, че най-малко се страхува и, за да бъде разговорът по-интересен, постоянно опровергаваше сестрите си, като им повтаряше, че това са пълни безсмислици и, че духове, вампири и таласъми не съществуват. Приказваха до късно – стана почти 11 часа, а спорът се разпалваше все повече и повече. Накрая Божана каза на сестра си: „ Добре де, щом си толкова смела, защо не отидеш в полунощ до гроба на дядо Йордан и не се увериш сама, че това не са детски приказки?”
Яна се смути и започна да увърта – страхувала се не от таласъми, а от тъмното по принцип, от бездомните кучета, от дивите животни в гората, пък и навън било много студено. Идеята се хареса и на Гергана. Тя също започна да навива сестра си. Каза й, че е страхливка, лъжкиня, че се преструва, за да изглежда по-голяма, че гробищата не били кой знае колко надалеч и човек можел само за десет минути да отиде и да се върне. Яна почувства честта си накърнена. Дълбоко в себе си тя не вярваше в зловещите истории, които децата си разказваха по това време на нощта, но като всеки нормален човек се страхуваше от свръхестественото и изпитваше ужас при мисълта да отиде на гробищата в полунощ. Друг изход обаче нямаше. Ако сега не докажеше смелостта си, сестрите й цял живот щяха да й се подиграват, тя много добре си ги познаваше, и накрая щеше да я научи цялото село, включително и Иван – съседско момче, което тя много харесваше.
При тази мисъл бузите на Яна поруменяха от срам. Не искаше да я вземат за страхливка. Пък и какво толкова, щеше да се облече добре и да се върне много бързо, гробищата наистина не бяха далеч. Дойде й добра идея: „А вие какво ще ми дадете ако още тази вечер отида до гроба на дядо Йордан и се върна?” – попита сестрите си. Те започнаха да увъртат. Обещаваха й все неща, които не се харесваха на Яна – два дена да вършат нейната работа в двора, да правят каквото им нареди и т.н. „Питах ви какво ще ми дадете!”  – сопна се накрая девойката. Отново поспориха и най-накрая стигнаха до споразумение. Божана – най-малката от трите, й обеща обеците, които баща им беше купил за нея  преди две години от един сбор и, за които Яна винаги тайничко й беше завиждала, а Гергана – позлатената гривна, каквато нямаше никое друго момиче в селото. За да са сигурни, обаче, че сестра им ще изпълни своята част от облога, те й поръчаха да забие нож в гроба на мъртвеца, а на другия ден по светло щяха да идат до гробищата и лично да се уверят дали наистина е ходила дотам. „Ами ако дядо Йордан вземе да вампиряса и извади ножа, за да ви заколи?” – подигра им се Яна. „Хайде, хайде, нали уж не вярваш, как иначе да сме сигурни, че няма да ни излъжеш?”. С това спорът приключи. Стрелките на стенния часовник показваха дванадесет без петнадесет, когато Яна беше готова да потегли. Нахлузила тежкия балтон на баща си върху дългата ношница и стиснаха кухненски нож в ръка, тя отвори вратата и потъна в мрака на зимната нощ.
Подухваше лек ветрец, небето беше покрито с облаци и нямаше луна, което силно затрудняваше придвижването й в тъмното. Тя се загърна по-добре, внуши си, че всичко е наред и с уверена крачка се запъти към гробищата. „Няма от какво да се страхувам. Същото е като през деня, само дето сега е тъмно.” –  повтаряше си наум и вървеше по пустата селска улица, като избягваше да поглежда в страни. Опитваше се да не обръща внимание на хилядите звуци, които издаваха животните в гората – сови, бухали, кукумявки, чакали. Приближаваше все повече и повече към гробището. То се намираше извън селото. За да стигне до него, Яна трябваше да прекоси една малка полянка, да мине през дървесния пояс отсреща и щеше да се озове точно пред входа му.
Ножът й даваше малко кураж, макар и недостатъчно. Все пак, тя искрено се радваше, че носи в себе си нож, а не кухненска лъжица, например. Съвсем скоро се озова на откритото поле, където бяха селските гробища. От вятъра ниската метална вратичка на входа леко потракваше и пантите й скърцаха зловещо. „Да приключвам с това и да си ходя” –Яна се устреми решително към пресния гроб на дядо Йордан.  Сърцето й биеше толкова силно, че можеше да чуе кръвта в ушите си. Въпреки студа, тя усети как едра пот избива по цялото й тяло. Опитваше се да мисли за гривната, обеците и за нищо друго. Стигна до изкопаната от сутринта могила. Тук всичко изглеждаше нормално, но момичето цялото трепереше от страх. Коленичи, заби ножа в земята, след което се изправи и хукна да избяга час по-скоро от това злокобно място. Нещо я дръпна за нощницата отзад. Нещо намиращо се там, където би трябвало да бъде гробът на дядо Йордан.
На сутринта майка й, баща й и цялото село, които бяха тръгнали да я търсят, я намериха мъртва до пресния гроб. С широко отворени от ужас очи Яна лежеше килната в страни от могилата с пръст. Кухненският нож стърчеше забит в гроба на стареца, минавайки през дългите поли на бялата й нощница.

Тихомир Димитров

май 9, 2007

РАЗКАЗИТЕ НА ДЯДО ПЕТКО – Статуята с въртящата глава

Преди комунистическата власт да оземли бедни селяни от Странджа планина и да ги засели в ново появилото се добричко село Одърци, на мястото на селото е имало чифлик – собственост на небезизвестния добруджански чорбаджия Ичо Романски, който е бил един от най-богатите хора по тези земи. До ден днешен наследниците му са пръснати из целия свят. Голяма част от тях живеят в София или Варна, като повечето притежават реституирани имоти в центъра на Добрич и Варна и огромни поземлени владения в околността.  Техният прадядо Ичо Романски е притежавал хектари плодороден чернозем, десетки хиляди глави едър рогат добитък и купища модерна за времето си земеделска техника. Спечелените жълтици богатият земевладелец благоразумно инвестирал в недвижими имоти и така оставил богато наследство след себе си. Краят му обаче бил трагичен.

Според легендата, връщайки се от пътуване Ичо Романски отбил каретата си през съседното село Храброво и там изпил по една ракия с местния чорбаджия в селския хоремаг. Въпреки че се познавали и уважавали като богати хора, разликата между имането на двамата била доста голяма – единия притежавал собствен чифлик известен в цяла Добруджа с богатството си, а другият бил най-обикновен селянин, натрупал средства от търговията с животни. От дума на дума се заговорило за работа и Романски щедро предложил на своят комшия да се качи в каретата с него и заедно да нагледат как върви работата в чифлика, та да може Храбровският чорбаджия да понаучи туй онуй от богатия си приятел. Освен с богатството си Ичо Романски бил известен и с дейния си характер – не можел една минута да стои на едно място без да върши нищо и не търпял работниците му да почиват – в чифлика винаги и по всяко време трябвало да  кипи трескава работа.
За лош късмет, точно когато пристигнал до вършачката за жито, надничарите били насядали по полето и обядвали. Разпален от ракията и верен на дейната си натура, чорбаджията слязъл от файтона и се захванал собственоръчно да захранва барабана на примитивната вършачка. Работниците веднага зарязали обяда си и започвали да помагат на чорбаджията, страхувайки се от последствията. В един момент златният часовник на стопанина се откачил от ръката му и полетял във вършачката. Без да се замисли Ичо Романски посегнал да го хване във въздуха и заедно с часовника в барабана изчезнала цялата му дясна ръка – откъсната до рамото. Известният чифликчия издъхнал в адски мъки, като преди това обилно напоил богатата земя със собствената си кръв.
Баща му, който тогава бил още жив, заповядал да му построят паметник в цял ръст. Мъката му била толкова голяма, че той наредил паметника да има бронзова глава, която напълно отговаря на истинската и, която да може да се извърта наляво и надясно под напора на вятъра – за да може синът му и от онзи свят да наглежда имотите си.
По ирония на съдбата съвсем скоро имотът бил национализиран от комунистите, а бронзовата глава – открадната и претопена от местните цигани. До ден днешен в гробището на село Одърци, Добричко, стърчи самотно изправената статуя на чорбаджията без глава.

Следва: „Облогът“

Тихомир Димитров

май 8, 2007

РАЗКАЗИТЕ НА ДЯДО ПЕТКО – Решетка в края на тунела

Решетка в края на тунела: ––> Продължение

Съдебната система от онова време е имала своите дефекти, също както ги има и днес. Кървавите пари на чорбаджията – убиец успяват да му осигурят второ дело, в което съдията изненадващо намира смекчаващи вината обстоятелства и снизходително заменя смъртната присъда с доживотен затвор. Затворникът е заточен в самостоятелна килия във Варненската крепост – старо гранично укрепление на брега на морето, останало от турско време. След Освобождението то се превръща във Варненски градски затвор, но продължава да носи името „Варненска крепост”. Намира се на мястото на днешния централен плаж. Чифликчията е изолиран поради две причини – заради особено опасният характер на престъпленията му и заради собствената му безопасност. И тогава затворът е бил пълен със сиромаси, претърпели сблъсък със закона заради откраднато парче хляб. Те не биха търпели жестокия чорбаджия – убиец дори един ден сред своите редици. Освен това, някои от затворниците били роднини, приятели и съселяни на безследно изчезналите аргати. Години преди Стивън Кинг да напише „Изкуплението Шоушенк” и „Граф Монте Кристо” да се преведе на български език Горунският чорбаджия прилага на практика формулата „за всяка работа трябва натиск и търпение” пробивайки си път в каменния зид с помощта на неизвестен инструмент. Оказва се че вътрешността на каменния зид е мека и се копае лесно, тъй като стените на старата черноморска крепост са изградени предимно от варовик. Денем дупката, в която може да се побере човек, е старателно прикрита зад прилежно наредените по местата си камъни на зида. Пясъкът се изхвърля в кофата с изпражнения – по малко всеки ден. Никой не си прави труда да инспектира кофата с остатъци от оскъдното затворническо меню. Така за няколко години свободолюбивият чифликчия успява да си пробие път до градската канализация и се превръща в първият беглец от варненската крепост. Обявен е за национално издирване. Канализационният тунел, в който се промъква скришом продължава стотици метри под главната улица на града. Улеят е достатъчно голям, за да може човек спокойно да ходи изправен в него. Секунди преди да усети духа на свободата, обаче, беглецът се изправя пред непреодолима преграда – масивна, ръждясала желязна решетка, поставена преди много години от турците, за да осуети бягството от зандана на крепостта. Новата управа дори не подозирала за нейното съществуване. Връщането назад е невъзможно – сутрешното преброяване вече е минало. Със сигурност са открили липсата му и го издирват под дърво и камък. Тревожната сирена която вие на повърхността убедително доказва това. Пътят напред също е невъзможен. Опипом тъмничарите откриват, че един от камъните в стената на килията поддава. Отварят изкопа и тръгват по стъпките на беглеца. Изненадващо дори за самите тях го заварват изтощен и изгладнял пред решетка в края на тунела. Отчаян, избягалият затворник се предава без никаква съпротива. За наказание и назидание на всички  бъдещи кандидат-бегалци директорът на Варненската крепост го премества в обща килия с още 40 затворници. През нощта те буквално разкъсват тялото му на парчета. Така свършва историята за жестокия чифликчия от село Горун.

Следва: „Стауята с въртящата глава“

Тихомир Димитров

март 2, 2007

Proud to be Bulgarian

 

Числото девет ми е любимо, защото е три пъти по три. Днес е трети нула трети – националният празник на Република България. Всички трябва да се гордеем, че сме българи. Поне за малко трябва да забравим, че сме последните бедняци в Европа и да се усмихнем. Ето ти моята гледна точка върху нещата – три по три начина да те накарам да се усмихнеш или пък да се замислиш върху патриотизма, демек: девет мита за България, българщината и българското. Развенчани:

1. Българските жени са най-красивите на света.

Да, няма съмнение, те са прекрасни създания. Обаче не са най-красивите. Айде сега. Само който не е ходил във Венецуела, Бразилия и Украйна може да твърди подобно нещо. Всъщност, красотата е дар от Бога, която се получава в резултат от натрупване на разнообразен генетичен материал. Природата обича разнообразието. Верно, доста хора са минавали през нашите земи и, с извинение за израза, са ебали, докато минават. Сигурно затова са ни хубави българките. И сигурно затова си мечтаят да ги вземе чужденец. Не знам. Да са живи и здрави, да им е честит празника! Свестните момичета са на привършване, господа. Не знам дали сте го забелязали. И чужденците се котират повече от нас – тук, в България. Време е да развържем кесиите и да започваме да  „внасяме” от Украйна Венецуела и Бразилия, май. Да се почувстваш и ти горд, че си българин – бял, с европейски паспорт и богат. За Украйна заплатата ти от 500 лева е направо фантастична, повярвай ми.

2. Българите са големи мачовци (да не казвам ебачи)

Веднъж бях на дегустация на вино в избата на «Шестака» в Мелник. Голям приказливец и дървен македонец. Вика ми: «Ти като си от Добрич, защо на колата ти пише ТХ, а?» «Защото се казвам Тихомир», отговарям му аз. Поинтересувах се, а той, като е от Мелник, защо му пише Е на колата. «Защото съм ебльо» – напъчи се Шестака. Това e класическото себевъзприятие на българина: прави хубаво вино и е голям ебльо. Позволете да не се съглася. Почетната титла «добър любовник» трябва да ти я закачи някоя жена, а не пияният македонец да си я закача сам. Всеизвестен факт е, че колкото повече успееш да я предразположиш, толкова по-качествен секс се получава. За целта трябва да си къпан, трезв и с добри обноски. Едва ли способността ти да тъпчеш мъртво пиян, а после да заспиваш като прасе с кондома на оная работа, а тя да ти го маха, може да впечатли някоя жена ени моор.

3. Всички разбираме много от коли

За съжаление времето на москвича, трабанта и жигулата отдавна отмина. Оня ден отворих капака на едно чисто ново Пежо и отдолу имаше само голяма, лъскава, лъвска емблема. Нищо повече. За да ти стане колата, трябва да отидеш в специализиран сервиз, където имат подходящ компютър. И софтуер. Ще ти вземат 40-50 лв само, за да ти кажат какво ти има и колко ще струва. Без тях си обречен, повярвай ми. И не си мисли, че разбираш много от коли. Нищо не разбираш.

4. И от футбол

През 1994 г. се наакахме от кеф на световното. И толкова беше. Едва ли това ще се повтори някога. Добрите футболни нации всяко световно се класират на полуфинали и четвътфинали. При нас беше чист късмет. Обикновено късметът идва рядко (в случая – веднъж), не зависи от теб и трудно се повтаря. Верно, обичаме да ритаме като малки пред блока. Ама българския Роналдиньо нещо не го виждам на хоризонта. Един беше Стоичков и той вече не играе. Следващ няма.

5. Българите сме много гостоприемни

Само дето не ни личи по обслужването в туризма, а именно там се сблъскваме с най-много чужденци и именно чужденците трябва да кажат дали сме гостоприемни или не. Може да не обичаме да оставяме чашата на госта си празна, да внимаваме «да не се изложим пред чужденците», но всъщност се излагаме постоянно. Ако на същия този гостенин му сервираме в заведение в Слънчев бряг ще се почувстваме задлъжени да му надпишем сметката, да го прецакаме в курса или чисто и просто да не му дадем това, за което си е платил. Колко ли са гостуващите чужденци в домовете на българи, съпоставени с броя на гостуващите в нашите морски и планински курорти чужденци? И какво ли си мислят за «типичното» българско гостоприемство? Ще ти кажа какво, научих го от един чужденец: «Навсякъде е много евтино, кухнята е прекрасна, но обслужващият персонал ме ненавижда»

6. Няма такава природа

Оцапани сме до ушите в кал, обаче живеем сред егааааати природата. Хвалим се с нея. Гордеем се. В същото време цели градове като Разлог се издържат от незаконната сеч на горите, опъваме се срещу натурата като магаре на мост и правим всичко възможно да превърнем черноморието в бетонна база. Ясно е колко харесваме българската природа. «Щот сий нашта, мойм да прайм квот си искаме с нея». Да, ама не е само ваша, уважаеми строителни предприемачи, хотелиери и туроператори. Българската природа е точно толкова ваша, колкото и моя, а в избирателните урни моят глас тежи точно толкова, колкото тежи и твоят, независимо, че имаш десет мерцедеса. Ако някога се активизирам политически, това ще е заради екологията. И ще ритам задници. Стягайте се.

7. Най-умната нация на света сме. След евреите.

Само че не ни личи. По нищо не ни личи. За цял месец един архитект у нас изкарва колкото един прислужник в Бавария за два дни. Уважаваме физическия труд повече от интелектуалния и образованието адски, ама адски много взе да запада. За култура пари няма. Аз произвеждам култура непрекъснато и никой не ми плаща за това. Трябва да намеря някакъв «по-практичен начин», за да си плащам наема. Да не се занимавам с «отвлечени неща». Тъпоумните телевизионни игри и толк шоута със сигурност са по-интересни за масовата публика от една добра книга. Сигурно не съм единственият пряк очевидец на масовто затъпяване. Ако не забелязваш нищо подобно, значи слушаш чалга и е време да се замислиш от коя страна на бариерата си, братче.

8. Измислили сме компютъра.

По-скоро «Джон» го е измислил. В Америка. Ние сигурно и ваксина срещу рака ще измислим скоро, произвеждаме уникални бутикови автомобили във Франция, можем да се похвалим с какви ли не научни открития, ама всичко това се случва някъде зад граница. Откритията се патентоват там, хонорарите се печелят и харчат там, данъците пак там се плащат. Изнасяме умни хора, вместо да изнасяме продуктите на техния прескъп и свръхдефицитен труд. И в това ни е проблема

9. Дали сме на света Киселото мляко.

«Бациликус булгарикус» е чудесна суровина, даже е кръстена на нас, но продуктите на френския «Данон» са най-популярни на пазара. Нищо, че са от нишесте, сухо мляко и консерванти. Хората явно разбират от маркетинг. Затова парите от българското кисело мляко отиват във Франция,  а тук остават само ниските заплати.

И все пак искам да завърша тази статия с изречението «Горд съм, че съм българин». Защото наистина съм горд. Няма такава нация от идеалисти. Трябва да си психопат, за да оцеляваш тук и точно това му е интересното. Да живее България! Честити празник на всички!