Писателският блог на Тишо

декември 30, 2018

Няколко обективни причини да се почувстваме горди, че сме българи

Изт: Bulgaria: Laws & Local Customs @ WorldNomads 

Най-ниският стандарт в Европа от десетилетия, въпреки липсата на войни и природни катаклизми (слава Богу!), едва ли е точно повод за гордост.

Ще ми се да се абстрахираме от този факт, обаче, поне за малко.

Празници са.

Затова ще ви дам няколко наистина обективни причини да се гордеем, че сме българи:

Обективна причина номер едно: Българинът мрази робството

Още от древни времена. В Кубратова България всеки роб, стъпил на територията на Великия Хан, е получавал свободата си автоматично, с хански декрет – устно волеизявление – тире – документ, срещу който е невъзможно да се спори. Не и на ханска земя. Това е създавало сериозни проблеми с гребците на търговските кораби от Византия, тъй като е било трудно да ги мотивираш с камшика да се върнат обратно под палубата, а и престъпно. На насилието върху свободни хора не се е гледало с добро око в старата ни прародина. Затова византийските търговци са измислили друг начин: наемали са същите гребци срещу заплащане за обратния курс. Търговията с България е оборотна и доходна. Могат да си го позволят. И гребците слизат на пристанището в Константинопол свободни, но бедни. Само с по една заплата в джоба. Новооткритата свобода и привлекателните пристанищни кръчми с всевъзможен разврат и хазарт бързо са ги довеждали до натрупване на дългове, които отново са ги превръщали в роби. И така, до следващия курс към България…

Но не само това.

Българският народ възприема себе си като петстотингодишен роб. Той няма как да не прояви разбиране към себеподобните си. Всички подтиснати са негови приятели. Българският народ никога не е колонизирал презокеански територии, не е изтребвал местното население, не е изземвал цялото му богатство и не е унищожавал цивилизацията му, затова ордите от колонизатори на Европа, идващи от бившите й колонии, сега го подминават. То е кармично. Може да се дължи на икономически факти, но е кармично. Още един повод да се гордеем, че сме българи. Друга причина е, че сме забранили смъртното наказание 900 години преди американците да въведат робството.

Обективна причина да се гордеем, че сме българи може да бъде и фактът, че тук се работи много, ама наистина много. Аз затворен магазин по Коледа не видях. Нито хотел, нито ресторант, нито кафене или ваканционен комплекс. Знаейки какви заплати получават хората, това искрено ме озадачава. При наличието на европейски паспорт в джоба и супер лесни за преминване граници, какво друго може да обясни упоритостта на българина да продава труда си точно в България, където последният е най-евтин, освен родолюбието и вродената склонност да бачка като вол? Да, имот и стара майка също се оставят трудно. Извинявайте, ама f*ck u на всички, които се възползвате от това!

Още една причина да се гордеем, че сме българи би било разумното отношение към чуждия, към другите и към различното. Няма да лъжа, че посрещаме всички чужденци с отворени обятия. По-скоро си го местим от единия крачол в другия (правим си „секуро“) и им съобщаваме да се оправят! Тук животът е достатъчно труден и без тях. На който му стигат жилите, да нарамва хомота. Българинът не обича гости на трапезата си, освен ако не ги е поканил сам. Има голяма разлика. На поканените би отстъпил дори меката си постеля, на непоканените би платил мизерен надник да му изчистят обора, но и в двата случая няма да върне никого. Няма да ги остави „на пътя“, ще си заслужат сламата и качамака. Как гледат от другата страна на прагматичния български домакин му е транс-куро. Гордея се с това балансирано отношение в свят, който е полудял от политическа коректност. Балансираното отношение е умно. Умно е, защото е почерпено от опит. Хилядолетен опит.

А, да, българинът никога няма да остави своите. Но трябва сам да реши, че са свои. Подлагал е врат по релсите за евреи, нито дори за миг не е допускал, че комшията му може да е враг, само защото някой изтупан чужденец му е настоявал, че е така. Трябвало е сам да прецени. „Чужденците идват и си отиват, но комшията претака зеле до гроб“, си е казвал мнителният и мъдър българин, след което е добавял: „а и дъщеря му става за женене“. Е, да, все го обвиняват, че гони келепира. Няма как. Оцеляване. Дори в най-голямата си мизерия, обаче, българинът ще направи за теб чудеса, откъдето и да идваш, какъвто и да си. Има само едно задължително условие: Да му станеш приятел. Тук приятелството струва повече от златото, американския долар и петрола, взети заедно. Да има на кого да се довериш в хаоса, в който живееш. Priceless.

Освен с роби, българите не търгуват и с приятелства. Рядко ще ти се усмихне човек, който не те смята за наистина близък.

Въпреки че съм неженен и без деца, намирам за много симпатична черта на българите съхранената любов и почит към семейството, към децата, към бащината стряха и към родния дом. С такива ценности може да се оцелее дори през ядрена зима, но с вериги за бързо хранене и с барове за самотници – не.

Има още много причини да се гордеем, че сме българи: половината ми приятели са зверски добри ай-ти-та, другата половина са хора на изкуството. Част от роднините ми са успешни емигранти, другите упражняват занаята и уменията си напълно задоволително тук. С такава среда няма как да изпосталееш чак до низините на духовната мизерия и да се почувстваш отхвърлен от цивилизования свят, напротив, имаш усещането, че макар и малко, макар и косвено, по някакъв начин управляваш процеса, движиш пулса, участваш, клетка, организъм си в новата система, в новия свят, резултатен и безотпадъчен, бърз и загадъчен…

Не очаквате да ви говоря за красотата на българските жени и за прроата, нали?

Тях вие си ги знаете!

Знаете и за футбола.

Хайде, усмихнете се, поне за един ден от празниците да се почувстваме горди, че сме българи.

Тихомир Димитров 

май 8, 2014

Срамота и предразсъдъци

europe-according-to-bulgaria

Изт: alphadesigner.com (Mapping Stereotypes, by Yanko Tsvetkov)

Пред-разсъдъците са паразитни налгаси към групи от хора, обединени от някакъв признак: религия, етнос, национален произход, цвят на кожата, сексуална ориентация и др. Влага се и малко по-широк смисъл в това понятие, а именно – преди разсъдъка.

Пред-разсъдъците са несъвместими с разсъдъка, т.е със самостоятелното мислене и с информирания избор. Те са нагласи, плод на стадния инстинкт, където вярваш в това, което ти внушат, че е правилно, а не в онова, което от личен опит си разбрал и знаеш, че е правилно. „Питай патило, а не старило” е контрапункт на предразсъдците. Но и тук се ограничавам. Не може нещо да е еднакво вярно за двама души едновременно. Пример: за собственика на Застава глобата от 200 лв е равносилна на фалит, а за баткото от Кайена това са дребните за обяда.

Пред-разсъдъците са колективни нагласи, които обединяват хората по един кофти начин – обезличавайки ги. Обезличава се и самият обект на пред-разсъдъците, но най-лошата им черта е, че изключват всякакъв разсъдък.

България е страната на пред-разсъдъците. Един от тях е схващането, че сме най-умната нация на света….и по нищо не ни личи. Най-вече по това, че пред-разсъдъците  у нас са насочени към самите нас. Автостереотипите са на мода! Стандартното стадо поне мрази стандартно – предразсъдъците му обхващат чуждото, външното, непознатото. Успешно наваксваме и в тази посока, но не съм видял друго стадо по света, което да има толкова силни предразсъдъци към самото себе си. Ето няколко примера:

Хубава работа, ама българска!

Обратното на „Измислил го немецът!”. Всичко, правено от българи, за българите не струва. Ние сме двулично стадо. Под лозунга „изберете българското” мърморим „хубава работа, ама българска”, под табелата „пушенето забранено” се събираме на по лафче за цигара. Обичаме родното като го мразим и омразата много често я бъркаме с любов. Има един добър начин да се ориентираш в тази нездрава, шизоидна среда: гледай официалните изявления, виж общоприетите „истини” и твърдения, но разбирай и прави точно обратното! Примерно, два пъти „Да” е равносилно на „Не”. В най-категоричния му вариант! Кимането с глава, което навсякъде другаде издава съгласие, тук означава отказ. Тц. Кажат ли ти да избереш българското, купувай си вносно! Насочат ли те наляво, задължително завий на дясно. Най-големите патриоти живеят в чужбина, а най-големите критици на всичко „българско и родно” са си тук, в България. Включително и авторът на тази статия…

България vs Чужбина

В главата на българина съществуват само две държави: България и Чужбина. Хората от втората „държава” много често намират затруднения в откриването на първата върху картата, но хората от първата държава нямат никакъв проблем с идентифицирането на втората. Тя се простира върху цялото земно кълбо, навсякъде другаде извън политическите граници на Република България. Там, извън нейните граници, животът е хубав. Заплатите са високи. Хората там живеят нормално. Правят нещата като хората. Там е чисто и подредено. Всичко тамошно е „стока”. За разлика от всичко, което се случва или прави у нас. Ние често сочим за пример как се правят нещата в Чужбина. Този пред-разсъдък е роден от десетилетията, в които беше забранено да се пътува. Когато „вносно” означаваше „лукс”. Когато бананите бяха разкош. Тогава беше невъзможно да се видят бидон вилите в Бангладеш и Хаити, мизерията на гетата в Ню Йорк, просяците по улиците на Париж, скитниците в Лондон, бедността като начин на живот в Централна и Южна Америка, престъпността като единствено средство за препитание сред малолетните в бразилските гета, примитивните землянки в Западна Африка, трите долара месечна заплата в големите й градове, ниската продължителност на живота и превратът като единствена форма на политика, липсата на електричество, лекарства и канализация в големи райони от света, земетресенията в Япония, религиозните екзекуции в Арабия, гладът в Северна Корея, плъховете по улиците на Делхи – повече и по-големи, отколкото помиярите у нас. Всички тези неща ние нямаше как да видим с очите си, но дори да ги знаехме (от разказите на други хора, от книги, филми и пътеписи, пробили някак Желязната завеса), предпочитахме да си затваряме очите за тях, да величаем красивата си природа и да мислим как всичко отвъд „наште планини зелени” е трижди по-хубаво и как там, в необятната Чужбина, човекът задължително живее…като човек. Толкова мощен пред-разсъдък и такъв силен автостереотип, че дори те отдалечава от човешката раса!

Да не се изложим пред чужденците

Традиционното българско гостоприемство е свързано със стремежа да не се изложим пред чужденците. Трябва да лъснем в най-добрата светлина пред гражданите на онази голяма Чужбина, но трябва и много да внимаваме, защото само ние си знаем какво представляваме, каква „стока” сме и т.н.. Много трябва да внимаваме да не се изложим пред чужденците! Такъв комплекс за малоценност не съм виждал никъде другаде по света.

Да заемем полагащото ни се място в Европа!

Дори след като ни приеха в ЕС, продължаваме да се съмняваме дали заемаме „полагащото ни се място” в Европа. Все едно, че ни трябва специално разрешение да обитаваме югоизточната част на един континент. Все едно, че не сме една от първите нации, развяла байряка си върху същия този континент и осъзнала се като нация преди всички онези нации, от които сега чакаме по някое евро за пътища, помощи, временна заетост и земеделие. Не, ние трябва да внимаваме да не се изложим пред чужденците и да заемем „полагащото ни се място” в Европа! Всички трябва да се стремим към нещо, което сме постигнали още преди близо хилядолетие и половина! Kleta Мaika Balgariq! Вече не на tri moreta, но все така на кръстопът…

Кога ще ги стигнем…

Освен стремежа си към утвърждаване на традиционната георграфска ширина, освен завистта си към всичко „вносно” и „чуждо”, българите имат и една изконна амбиция – да настигат някого. За целта си избират най-напредналите в икономическо отношение държави по света, например САЩ. „Кога ще ги стигнем американците” е припев, над който и плачем, и се смеем, но това е нормално, тъй като у нас сълзите винаги са смесица между радост и мъка, но в повечето случаи горчат.

Кога ще се оправим?

Настигайки я, гледайки да не се изложи пред нея и стремейки се към Чужбината, българинът има една-единствена голяма мечта – най-после „да се оправи”. Да заживее и той „като хората”. Или по-точно – да го оправят. Като хората. Оправянето, естествено, винаги е външен фактор, то зависи от външни обстоятелства и никога не е плод на собствените усилия. А как иначе, при положение, че не сме сигурни, дори, дали наистина живеем на един и същ континент с „европейците”? Затова периодично си внасяме по някой европейски Цар, който да ни оправи. Внасяме си и български юпита, които са се оправили във Великата Чужбина, за да ни оправят. Надяваме се ту руснаците, ту американците, ту европейците да дойдат да ни оправят. Никой филолог не е в състояние да даде дори най-общо определение за значението на българското „оправям се”. Още по-загадъчно е то в множествено число – „оправяме се”, а най-загадъчно и двусмислено е в страдателен залог: „оправен”, „оправени”.

Доброто старо време vs светлото бъдеще

Има гениална формула за нещастие. Тя се състои в следното: никога да не живееш в настоящето, винаги да тъгуваш по „доброто старо време” и непрекъснато да се стремиш към „светлото бъдеще”. Тази формула българите сме я усвоили до съвършенство. Няколко десетилетия строяхме социализЪма и живяхме с идеала за светлото бъдеще под формата на действащ комунизъм, когато най-после всички битови, икономически, политически, социални и световни проблеми щяха да са оправени. Тези десетилетия за мнозина сега влизат в графата на „доброто старо време”, което оплакват, защото тогава „имаше работа за всички”, „не се крадеше толкова много” и прочие глупости. Резултатът е един живот, прекаран в нещастие. Заради липсата на светлина върху простичкия факт, че щастието е възможно единствено и само в настоящия момент. И, че то зависи единствено от нас. Всичко друго е илюзия. Но ние сме свят на измамени фокусници, влюбени в илюзията, която ги мами.

Вместо обобщение

Накратко, пред-разсъдъците и автостереотипите, описани по-горе, са „бъговете” в „операционната система” на един древен народ, населяващ още по-древен кръстопът в югоизточната част на европйеския континент. Бидейки задължително вносна, операционната система, която той непрекъснато си инсталира и често подменя, винаги носи дефектите на своите създатели – както на некадърните руски „програмисти” и „социални инженери” от „доброто старо време”, така и системните грешки на американските либерални капиталисти, заложени в „светлото бъдеще” на потребителското общество, което обещава само циклични кризи, безразсъдна експлоатация на природните ресурси и задълбочаваща се пропаст между единия процент и всички останали.

Нито едно от тези неща не ни принадлежи. Нито едно от тях няма автогенен, автономен, ендемичен характер, т.е не е типично за местността, за народопсихологията и за сложното устройство на българската душевност. Последната е доказала, че не й дреме много за раждането и упадъка на различни империи. Каквото и да се случи, тя винаги ще си направи секуро – ще си го премести от единия крачол в другия, продължавайки да следва принципа: „Яжте, пийте и добра дума думайте”. И ще продължава да си носи гиздавата риза, намирайки повод за празник във всеки ден от календара.

Няма нищо лошо в тези два принципа. Мъдростта е в дребничките радости от живота. Остава само да се научим да им се наслаждаваме тук и сега. Всичко останало ни е предоставено по наследство – наследство, от което са лишени по-младите нации, отраснали по трудния начин в степи и пустини – амбициозни нации, които не могат да са ни добри учители, защото „ситият на гладния не вярва”, защото техните правила са ненужни, дори безумно неприложими тук, където единственото, което трябва да направим е да се наведем, за да пием от чистата вода, в която газим…от хилядолетия.

Тихомир Димитров

декември 7, 2012

21.12.12 – Национален ден без оплаквания

petak

Изт: memegenerator.net

Няма да умрете.

Колкото и да мразите света, за съжаление (предимно ваше), той няма да свърши.

Ще продължи и през 2013-та година.

И през 2014-та.

И през 333 450-та.

Толкова сме незначителни, толкова малограмотно-преходни, че гневът на съвременния човек към статуквото може да се сравни единствено с пукването на балонче от гейзер в Йелоустоун. Ако балончетата от Йелоустоун умееха да пишат книги, всеки ден щяха да издават томове със заглавия за края на света. И щяха да се пукат от кеф. Понеже там, под тях, именно там клокочи, ври и кипи краят на света.

Но, за наше съжаление (предимно ваше, понеже няма съществена разлика между двете понятия), той, краят, леко се поотлага. С едни, хмммм…няколко стотин хиляди години?

Които са колкото мигването на окото, което ви/ни наблюдава.

И се чуди кога най-после ще поумнеем.

Истинската драма от 22 декември 2012 година ще бъде махмурлукът.

Махмурлукът от ди енд ъф да уорлд партито.

Когато всички ние ще се напием „като за последно“.

Пак и отново.

Понеже си го можем това – да живеем „като за последно“.

И да оцеляваме поотделно.

Превърнало се е в извратена черта от националния ни характер.

Тук всеки ден изглежда като последен.

И затова е толкова празнично!

В един-единствен ден, на 21.12.12, целият свят ще заприлича на нас (или на вас).

Поне за малко.

Няма да умрете.

Колкото и да мразите света, за ваше съжаление, той ще продължи да живее.

А вие ще продължите да ревете и да се оплаквате от живота.

На 22.12.12 ще бъдете същите, каквито бяхте и на 19-ти.

Мрънкачи.

Тук, дори да спечелиш от лотарията, продължаваш да ревеш и да се оплакваш.

Така повелява извратената черта от националния характер.

Какъв е смисълът да свършва нещо, което дори не е започвало?

Та ние/вие дори не сме/сте започвали да живеем още…

Животът е радост.

Извадете си главите от пясъците, братя!

И погледнете светлината.

Стига сте хленчили.

Таксиметровият шофьор хленчи.

Чиновникът се оплаква.

Държавникът е недоволен.

Бизнесменът протестира.

Тук, дори да спечелиш от лотарията, продължаваш да ревеш и да се оплакваш.

От живота.

Така повелява извратената черта от националния характер.

А не забелязвате ли сходство между вътрешното състояние и външната среда, в която живеем?

Не прилича ли на някакъв ревлив, създаден от мрънкачи хаос?

Предимно в психически план, защото, дори и богати, повечето то нас / вас са си ревливци (и мрънкачи) по природа?

Бедните поне си имат оправдание.

Но то не е нещото, което ще ги измъкне от бедността.

Нито пък е нещото, което ще изведе богатия от състоянието на скот. По душа.

Трябват ни около 333450 години, за да се превърнем в аристократи по дух и по материя.

С тази скорост на „развитие“.

А моето „проклятие“ е следното:

Ще си ги изживеете.

Всичките.

Минута по минута.

Секунда по секунда.

И час по час.

За да го постигнете.

Само спрете да мрънкате, че 333450 години „черта от характера“ и на вечно немигащото око може да му се сторят много.

Току виж премигнало и решило да ви/ни дръпне шалтера.

Тогава вече НЯМА да има от какво да се оплакваме.

Защото вас, оплаквачите, няма да ви има.

Нас няма да ни има.

А сега, докато ни има, да постъпим странно, неетично, изумено, дори артистично:

Да разчупим шаблона!

Да прегърнем живота!

Да се порадваме на 2-те стотинки в пазвата, вместо да намразим 2-та лева в чуждия джоб!

Поне веднъж.

Става ли?

За Бога, хора, поне на 21.12.12 спрете да се оплаквате, да мрънкате и да се държите като баби на седянка, независимо от обществено положение, ранг или дебелина на портфейла! Превърнало се е в по-силен навик от смукателния рефлекс при пеленачетата дори!

Ако си позволите да наблюдавате себе си отстрани ще забележите колко грозно, странно, смешно, неестествено и жалко е всичко това.

Ако си позволите да наблюдавате другите нации ще забележите, че само в този уникален, единствен по рода си и специфичен ден, те всички ще заприличат на нас.

Но само в този ден.

Официално обявявам 21.12 за национален ден без оплаквания.

Можете ли да се присъедините?

Можете, ама друг път!

Опитайте и ще разберете, че оплакването ви отнема около 20 часа на денонощие.

Защото през останалите 8 часа се предполага, че спите.

Освен, ако не се оплаквате и на сън.

Толкова сме задобрели в мрънкането, че сигурно и това го можем вече – да се оплакваме от живота на сън.

Стига, да му се не види!

Спрете като просто спрете да го правите!

Беше едно хубаво оплакване.

Желая ви весели празници!

Тихомир Димитров

 

март 1, 2011

Българче да се наричам пълна травма е за мене

Една ситуация никога не може да бъде проблем. Проблем е само отношението ни към нея. Ето, например, черната котка. „Да ти мине котка път” за българина е голямо проклятие, лоша поличба, нещастен сигнал. За китайците, обаче, черната котка е символ на късмета. Или може би вкусен деликатес в ресторанта, не знам. Но се кефят да им мине котка път и сигурно получават доказателства, че са късметлии след това. Бълагринът плюе три пъти през рамо, върти се на пети или псува и замерва животното с камък. После получава доказателства, че е карък. Очаква тези доказателства и допринася за тях. Ето колко важно е отношението.

Снегът вали и всяка снежинка си е на мястото (дзен-будистки коан). До нас живее цяло семейство черни котки. Всеки ден ми пресичат пътя, когато излизам. Винаги си припомням този коан и ми става смешно, че съм българин, а реагирам като китаец. Всъщност, нямам отношение към черната котка. Тя отива някъде, аз – също. Всичко си е на мястото. Котката преследва мишле в храсталака от другата страна на улицата, по която вървя. Аз отивам до магазина за хляб. Всичко е окей. Нито ме гази камион след това, нито печеля от тотото, защото нямам отношение към котката. Снегът и кишата са си на мястото през зимата. Те могат да са твой проблем, само ако ги превърнеш в такъв. А може да се насладиш на студеното време. Или да нямаш отношение към него, защото всичко си е на мястото. Винаги и по всяко време.

Тук ще си говорим за травмиращото усещане да се наричаш българин. Ще обсъдим:

държавата

ниските заплати

политиците

телевизията

и ще разберем, че проблемът е само в твоята глава и никъде другаде.

Няма такава държава. Възприемете буквално тези думи. Ще видите колко истина има в тях. Българинът страда от раздвоение на личността, когато стане дума за националната му принадлежност. Той псува държавата, защото е виновна за всичко, но едновременно с това се тупа по гърдите, че тук е имало ханове, царе и държвници, ехеее, още преди разни французи, германци и англичани да се сетят да си направят държава. Ръйш ли. Е, няма такава държава! В буквалния смисъл на думата. Знаете ли по какво си приличат неудачниците? По отказа им да поемат отговорност за случващото се с техния живот! По мрънкането си приличат. Винаги някой друг е виновен, а те са прави. Външните обстоятелства им пречат! Имат основания да негодуват – достатъчно са за цял живот. Но това е живот на неудачник – човек, който не поема отговорност. Няма такава държава, която да е виновна за всичко, защото, ако имаше, някоя мутра щеше да й подпали офиса и да я „повози” в багажника. Някой мъдър икономист щеше да дойде от Световната банка и да ни я поправи. Да поемеш отговорност значи да се изправиш пред огледалото и, подобнио на Луи XIV, да заявиш: „Държавата, това съм аз!”. Мръсно е по улиците, защото аз хвърлям боклуци там и аз отказвам да си почистя пред входа. Ниски са заплатите, защото аз плащам аборигенски надници и аз продавам труда си за жълти стотинки. Има корупция, защото аз бутам рушвети на катаджиите и аз предпочитам нещата винаги да стават „по втория начин”. Макроикономическите ни показатели са на последно място в Европа, защото аз предпочитам да живея там – в г*а на географията, където всеки ходи до тоалетната. Няма такава държава, просто! Държавата – това съм аз!

Ниските заплати. Да приемем, че вместо труда си, продавате дюли. Вие сте глобален търговец на дюли! Всеки глобален търговец търси най-подходящите пазари за своите продукти – онези пазари, на които ще ги продаде срещу най-добрата цена. Отваряте картата на Европа и виждате, че дюлите са най-евтини в Албания. Точно там ли ще отидете да си продадете дюлите? Тогава защо продавате труда си в България, където заплатите са най-ниски, човешкият труд се цени най-малко и струва най-евтино в цяла Европа? Ето че пак външните обстоятелства са виновни, нали? Държавата, политиците и работодателите са виновни! Не вие. Но с това външните обстоятелства не се изчерпват – изчерпват се само онези от тях, които са ви удобни. Външно обстоятелство е, че имате еропейски паспорт и можете да пътувате в цял свят, а най-цивилизованата част от него ви предлага да се установите където пожелаете. Външно обстоятелство е, че щом имате компютър + интернет и/или някакъв занаят, значи вече никой не ви задържа да стоите по цял ден в офиса. Външно обстоятелство е, че тук идват да живеят чужденци, които виждат по-добри условия за живот и бизнес от нас. И така нататък. И така нататък. Ниските заплати са чудесен повод за мрънкане. Достатъчни са не за един живот, а за няколко прераждания. С мрънкане, обаче, нищо не се постига. Това е сигурно. Проблемът не са ниските заплати. Проблемът е в отношението ни към живота. Страдаме като каторжници, но вериги по ръцете ни липсват, а вратите на „каторгата” са отворени – можем да си тръгнем по всяко време. Изнерявяме се от трафика, но ходим и до тоалетната с кола. Мрънкаме, че столицата е пренаселена, но пращаме и децата си да живеят там – записваме ги в университет, възпитаваме ги като роби, обясняваме им колко хубаво е да „правиш кариера”, после доживотните спестявания ги инвестираме в „апартамент” от 30 квадрата – да живеят наблъскани един върху друг, да пътуват притиснати в градския транспорт, да работят в кол центрове, да получават най-ниската надница в Европа и да изплащат най-неизгодната ипотека. Междувременно се мръщим, че прекрасните градове на България се обезлюдявали, че бизнес в провинцията нямало. Гледаме едностранчиво на нещата – завиждаме на „западняците” за техните доходи, но не завиждаме за четирицифрените им наеми. В това време „западняците” идват у нас и наемат тристаен, напълно обзаведен апартамент, в центъра на някой от прекрасните ни, обезлюдени градове. Сто евро за сто квадрата. Дишат чист въздух, живеят на широко и ходят на фризьор за две евро. Ползват такси за едно евро. Дават пет евро за обяд в ресторант, където има безжичен интернет, за да си довършат доклада, да го изпратят по мейла и да си купят още половин година от качеството на живот, което ние сме загърбили доброволно, в стремежа си да заприличаме на тях. Да, ама от 70-те години на 20-ти век. В началото на 21 век „западняците” намират тук условия, които ние не виждаме. Купуват селски къщи, садят зеленчуци и ядат здравословна храна, а ние се ужасяваме от перспективата „да се върнем на село”. Предпочитаме полуфабрикатите на „големия град”, където дишаме смог, живеем един върху друг и остаряваме в задръстванията. Виждаме само ниските заплати. А те не са никакъв проблем. Проблем е отношението ни към всичко, което ни заобикаля.

Политиката. Мечтая за деня, в който девет от десет минувачи няма да знаят нито кой е президент, нито кой е министър-председател. Сега всички искат да знаят кой е Алексей Петров. Политиката е доходен бизнес за много хора у нас. В това не виждам проблем. Проблем виждам само във факта, че всичко живо се интересува от техния бизнес, а не от своя собствен. Вижте, живеем във времена, в които егоизмът се приема за даденост, за нещо нормално. Не само това – той по всякакъв начин се поощрява. Възпитаваме децата си да побеждават, да се налагат над конкуренцията, за да получават повече от другите – повече шестици, повече парички и повече власт. За един „по-добър” живот! Щом е така, откъде-накъде ще очакваме върховни прояви на алтруизъм точно от хората в политиката? По пътя на каква логика те трябва да помислят първо за нас – да имаме топъл дом, добро здраве, децата ни да са подсигурени и образовани, а трудът ни да бъде източник на достоен начин на живот? Щом сме приели егоизма за даденост, щом толкова много се възхищаваме от личните постижения, значи би трябвало да знаем, че политиците са длъжни да помислят първо за себе си – да имат топъл дом (а защо не десетина, алчността също е добродетел), децата им да получат добро образование в чужбина, трудът им да бъде източник на достоен, а защо не и охолен начин на живот. Какво искам да кажа с всичко това? Искам да кажа, че няма разумна причина да се интересуваш от политика, когато политиката е бизнес, а ти не притежаваш нито една акция от този бизнес. На политиците това им е работата. За това им плащат. В това са добри. Трябва да скочиш в техните води и да ги надплуваш, ако смяташ, че си по-добър, че можеш повече. В противен случай си оставаш само с мрънкането. Вече 20 години негодуваш срещу политиката и започвам да се съмнявам, че ти харесва да си вечно недоволен. Политиците не се инетресуват от теб? Тогава ти защо се интересуваш от тях? Ами инженерите? Хидрогеолозите и агрономите защо се интересуват от политика? Защо всеки не си гледа работата? Когато всеки започне да си гледа работата, термините „консултант”, „бизнесмен” и „професиоанлист” няма да са равнозначни на крадец, мутра и полицай. Минувачите няма да знаят кой е президент и кой – министър-председател, защото всеки ще си върши работата.

Телевизията. В интервю за „Капитал Лайт” Миленита сподели, че американците казвали fuck you като I love you, а тук било точно обратното. „В това ни е чарът” – би възкликнал някой. Аз мисля, че да си песимист не е чаровно. Според мен, черногледите хора живеят по-трудно. Българите са черногледи песимисти. Няма проблем в това. Португалците също са песимисти, но си имат Вашку да Гама и правят хубаво порто. Ние пък си имаме Хан Омуртаг. Човек и добре да живее, се жени. Притежаваме рядко чувство за хумор – леко мрачничко е и зловещо, но затова  са ни силни артистите. Трагикомедията е най-сложният жанр. Англичаните пък си имат ГМО. И са по-дебели от французите. Но българите страдат повече от инфаркт, защото редовно преяждат с био храни и най-вече – със свинско. Това са факти. В тях няма проблем. Проблем е само отношението ни към фактите, а това отношение до голяма степен се определя от телевизията. Във времена, в които геополитическата карта на света се променя буквално за минути и диктаторските режими от два континента падат като домино, ние се занимаваме с „флашки и патрашки”. Показват ни умиращи от рак деца по време на вечеря. Информират ни, че токът, петролът и газът ще поскъпват безкрайно, но увеличение на заплатите скоро няма да има. Вкарват ни в дома на хора, които отдавна са спрели да плащат сметки, защото са болни и не могат да работят. В резултат, тези хора живеят като кучета – на студено, на свещи, в началото на 21-ви век, забравени са от всички, но не и от енергийните холдинзи и държавните монополи, които са готови да ги осъдят за дългове. Съобщават ни, че не можем да разчитаме на бърза помощ, освен ако не сме с единия крак в гроба, но дори да получим инфаркт, пак може да не ни приемат в болницата, защото не им достигали 5 лева от здравната каса….Веднага след супер симпатичната реклама на мобилен оператор дават репортаж за същия оператор, който иска да запорира имуществото на длъжник, забравил да му плати 20 лв преди  няколко години…За десерт – малко земетресения и пожари по света, нови данъци и такси върху издъхващите сектори на икономиката у нас, безработицата се увличава, заплатите падат, инфлацията расте, лека и спокойна вечер, уважаеми зрители! Ето така изглежда действителността през очите на българската телевизия. Тя цели 40 години излъчваше бодри, оптимистични репортажи и сега от 20 години вече компенсира. Остават й само още 20. Тя е обективна и държи да ни информира за истината. Нейните репортажи, обаче, показват, че светът или окончателно е тръгнал към неизбежния си край, или някой сериозно ни изкривява представите за дейстителността и за това, което се случва в нея. Отделно, телевизията реже клона, на който седи. Тя губи по-ведрите си зрители, а от бизнеса, когото дави в тревожни сигнали и песимистични прогнози очаква рекламни приходи. И в двата случая, българче да се наричам пълна травма е за мене, а телевизорът е по-добре да си стои изключен.

Тихомир Димитров

май 26, 2008

Всичко в България е обърнато с главата надолу

Не казвам, че това е лошо. Просто е обърнато с главата надолу.

Тук можеш всяка вечер да се храниш на ресторант, защото е по-евтино, отколкото да си купиш кремвирши и лютеница от магазина. Никой не се замисля дали да посети фирзьор. Чужденците идват, за да си оправят зъбите. Нямало такава евтиния. „А как може таксито да струва две евро?“. Еми така, може. Като се замисля, две евро съвсем на Бангладешка цена прилича. Трябва да е осем евро за чужденци и два лева за българи. Иначе се появяват съмнения в качеството на услугата…

Само у нас три бири струват колкото литър конецентрат. Само тук жените и алкохолът са най-евтините удоволствия. Хотелите също са евтини. И са много. И са сравнително прилични. И правят добри оф-сийзън дискаунти. Обаче никой не ходи на море през зимата. Може би е заради арктическия сняг, който покрива плажовете. Иначе ол-инклузив пакетите за чужденци във високия сезон струват колкото сметката от добра почерпка в някоя кръчма на Острова. Абе, евтиния. Само да не си българин. По-евтино е да почиваш в Гърция, отколкото на Арбанаси.

Никой не може да ти обясни защо ремонтите на пътищата се правят в делничен ден и по обяд – в най-големия трафик, защо хотелите по морето се строят в разгара на туристическия сезон, а не през зимата – когато няма никой.

Тук дори кимането с глава е наобратно. Всичко е наопаки. Ако майсторът ти каже, че ще стане, значи има да чакаш. Ако започне да ти обяснява как няма да стане, значи си на прав път.

Тук хората са гостоприемни, но това не личи по обслужването. Ще си легнат на земята, ако трябва, за да им спиш в леглото. Понеже си гост. Ще те удавят с най-качествения си алкохол, ще се опитат да те оженят за дъщеря си, ще ти сервират 18 ястия за вечеря. Ако им отидеш на гости. Но ако им седнеш в кръчмата като клиент, който си плаща, тогава стой та гледай: ще ти бавят поръчката, ще те ударят в грамажа, ще ти сипят менте, ще се държат арогантно с теб, все едно си им длъжен. Проявиш ли неблагоразумието да се заядеш с персонала, по-добре не си поръчвай храна…

Най-лесният начин да мотивираш хората да свършат нещо по тези земи е като им кажеш да не го правят. Помолиш ли ги, удариш ли го на чувства, може и да ти помогнат – от добро сърце, но заповядаш ли им, дори да си техен работодател – забрави.

Всичко в България е обърнато с главата надолу. Колкото по-ниски са заплатите в един град, толкова по-бързо растат цените на имотите. Колкото по-умен и квалифициран служител си, толкова по-малко получаваш. Плочкаджията изкарва два пъти повече от хирурга. Дотук със сравненията.

Живеем като в негативна плака – у нас черното е бяло, а бялото – черно. Ако се засилиш да пресичаш оживен булевард „на своя глава“, дори да има пешеходна пътека, колите ще се опитат да те прегазят. Ще чуеш клаксони и обидни думи по адрес на майка си. Но ако стоиш мирно и тихо край пътя, дори да нямаш намерение да пресичаш, дори да няма пешеходна пътека – стой, та гледай „европейски“ шофьори: спират, мигат с фарове, правят ти път…

Умните и трудолюбивите у нас ги наричат „балъци“. Ако предпочиташ да си изкарваш парите с честен труд, ако не заобикаляш правилата, ако учиш и се развиваш, хората ще ти се присмиват. Ще те вземат за наивник. Нормално е при положение, че тролейбусният шофьор получава колкото университетския преподавател.

„И ловец съм, и рибар съм, на закона мамата е*ал съм“. Това е мантрата на успелия българин. По-добре карай през просото, кради и демонстрирай колко много си откраднал. Тогава ще напишат книги за тебе, ще те дават по телевизията, ще те превърнат в герой. Може дори паметник да ти построят след време.

Всичко в България е обърнато с главата надолу. Най-силната покана е надписът „забранено“. Най-много коли ще видиш по улиците, където е забранено да се паркира. Хората се събират на групички и пушат под знака със задрасканата цигара. Дори слагат пепелници там…

Да си купиш стоки „с намаление“ означава, че плащаш за продукт с изтекъл срок на годност или пазариш на цена, неколкократно превишаваща средната за пазара.

Примерите са толкова много. Едва ли има смисъл да продължавам.

Не че се оплаквам, не че е лош този класически български опортюнизъм. Просто тук правилата са различни. Тук също можеш да се адаптираш, ако знаеш правилата. И тук животът си има хубавите и лошите страни, като навсякъде другаде. Дори претендирам, че хубавите са повече от лошите. Лично аз се забавлявам от контрастите. Карат ме да се усмихвам. Обичам го това племе. „Магарето на мост“ ми е симпатично. Особено днес, в началото на 21 век, когато все повече заприличва на европейско магаре…

Тихомир Димитров

октомври 18, 2007

За българското и българщината 6 – Изкуството да бъдеш българин

Отвори ми се такава тема за българщината и българското, че искам никога да не  свършва, ама щом съм започнал да ставам ужасно досаден на себе си, сигурно ще досадя и на някои от вас!

Искам да завърша тази тема с една голяма похвала за всички, които се чувстват българи: Браво, пичове и пички (мислех да напиша „копелета”, ама е малко расистко)!

Наистина ви се чудя на акъла! Не че не съм един от вас. Един от вас съм, ама пак ви се чудя на акъла. Вие ебавате ли се с мене? Яко било да си българин?! Ами естествено, че е много яко!

Дори да фалирам, мога да си позволя да обядвам в ресторант по три пъти на ден. Това е възможно само в страна като България.

Другите ченгета може да не взимат рушвети, но тукашните, пък, ще те „разберат”, особено ако имаш сериозни семейни причини. Представяш ли си да те спрат пиян, в кабриолет, с жена в булчинска рокля до теб… Никога не биха те глобили. Особено ако им покажеш годежен пръстен. По-скоро биха се почерпили за твоя сметка.

Това е най-яката страна! Тук е достатъчно да изпиеш бутилка водка за две евра и да отидеш в някое заведение с каквато-и-да-е-чалга музика, за да видиш безплатно всички бутикови италиански автомобили на паркинга.

Другаде няма такива каки! Всички са  запретнали нови дънки в ботушките от миналата година….Защото пак е модерно и защото ботушките са по-скъпи от дънките.. Така беше през последните десет години. Няма никаква мода, ОБАЧЕ:

Тук те харесват, защото си различен. Или защото си чужденец. Което няма особена разлика за мен. Непрекъснато се чувствам като чужденец в собствената си държава и дори често не ме харесват. Което е съвсем в реда на нещата.

И няма такава природа, ебаси! То Рила, то Пирин, то Родопи…Българите били единствените хора, които считали, че живеят върху парче от Рая. Аз възприемам това като комплимент.

Хайде сега да станем сериозни.

Наистина се гордея, че съм българин.

Гордея се, защото знам, че дори през следващите 1500 години някой да се опитва да ме промени, пак ще си остана същия чук. Представяте ли си Паисий ако имаше блог?! Дори Ангел Грънчаров  би му завидял…

И в автобуса, докато завива покрай Ректората, пак се чувствам горд, че съм българин. Защото си давам сметка, че никак не е лесно да станеш християнски мултимилионер в една мохамеданска държава, управлявана от нещо като Полу-Бог с харем и после да дадеш парите си за университет. За български университет.

Дори бакшишите ме кефят. В повечето случаи попадам на овър-куолифайд служители, с които можем да говорим за философия по време на пътя, който ти струва само някакви смешни 8 евра в най-лошия случай. Осем пари са това, бе, ей!  Нито повече, нито по-малко! Бих платил 16, за да изпия бутилка ракия с част от бакшишите, които са ме возили. Верно, попадал съм на сектанти и на разочаровани биячи, ама на тях им разправям, че тренирам за следващата Олимпиада. Обикновено съм толкова пиян, че ми вярват. Пък и кой се интересува от мятане на гюле в БГ? Тук футболът е религия!

Понякога съм мазен като 18 годишна компаньонка: ако видя разочарован бияч-металист (с набити навсякъде из купето дискове на SEPULTURA)  задължително го карам да усили зи-р0к докрай и дори го моля да спре някъде, за да си купя стек бири. Да не казвам колко пъти са ме напушвали таксиджии. Такива, дето са надушили, че „сме от една порода”. Е, извинявайте, ама къде другаде по света частният таксиметров транспорт е едновременно:

А) толкова евтин

Б) толкова достъпен и

В) толкова забавен?

Гордея се, че съм българин и заради учителите. Майка ми възпита 19 випуска в любов към техниката. Баща ми също. После и двамата станаха търговци на автомобили, заради ниските учителски заплати. Все пак мисля, че намериха по-ефективен начин да възпитават хората в любов към техниката. Сега поне им дават по някой лев, за разлика от преди. Дядо ми, лека му пръст, беше директор на училище. Баба ми беше полиглот и учеше децата на езици. Мен ме научи на руски, на немски, даже на някои диалекти ме научи…

Направиха всичко това не за пари, а защото обичаха професията си. Ако три поколения бяха бачкали за пари преди мен, аз щях да съм милионер. Обаче не съм. НО това не ми пречи да бъда горд българин. Аз съм един беден наследник на българската несъществуваща аристократическа традиция. Поредният дървен философ с много нови идеи. Какво да правя, като това ми харесва?

Гордея се, че съм българин и заради запасаните в ботушки дънки. Заради българките, които са  толкова обсебващи, ревниви, арогантни и красиви едновременно. Шапка им свалям, защото са добри артисти. Ти, единственият печеливш, излизаш с Богинята на нощта, която ти казва: „Тази вечер съм твоята жена-трофей, води ме където искаш и ме показвай!”, а по-късно пред вратата на еднофамилната й къща (със злото куче в двора, силните ракии в мазето и въоръжения баща в коридора), я  чуваш да ти шепне  „Ако ще целуваш, целувай, че кака чака за чехлите!” Ето за това им се кефя, защото са добри актриси…

Гордея се, че съм българин и заради приятелите, които имам. Те са толкова истински. Забелязвам го, защото тяхното отношение не се променя в зависимост от това дали имам три или триста хиляди лева в джоба. И в двата случая, ако повърна, ще ме сложат да си легна. Утре пък, ако ги помоля за някаква услуга, те ще я свършат… Защото знаят, че ако аз имам средство да обърна света в тяхна полза, ще го направя на всяка цена. Българското приятелство е като викингското. То не ръждясва от обстоятелствата. Аз поставям приятелството над любовта и секса. У нас, в България, то се печели трудно и трае вечно. Като златото.

Гордея се, че съм българин и заради самото „изкуство” да бъдеш българин. Обичам своята страна и обичам своето изкуство. Може би аз съм щастлив човек…

Тихомир Димитров

октомври 17, 2007

За българското и българщината 5 – Завистта

Powered by: whynotassociates.com

„Не е важно на мене да ми е добре,

важното е на Вуте да му е зле.”

Българите сме завистлив народ. Смачкан, очукан и завистлив народ. Това е добре като констатация, но аз винаги съм бил против хората, които само критикуват, без да се интересуват от причините за дадена ситуация и, което е по-лошото, без да търсят изход от нея. Ето защо, първо мисля да се изложа с възгледите си защо, аджеба, сме толкова завистлив народ, а после да предложа личните си идеи как да не бъдем такива.

И така, за да обичаш да гледаш в чинията на другия повече отколкото в своята собствена, определено трябва да има някаква причина. Коя е причината за така дълбоко вкоренената българска завист? Ами бедността, ето коя. Ние не само, че сме сред най-бедните в Европа (Сърбите взимат по-големи заплати, дори след като НАТО се изака върху столицата им), след нас са само Македония и Албания), ние никога не сме били добре. От времето на Златния век насам. Последните 11 века са 11 века на мизерия и нищета за България, а това е достатъчно дълъг период за формирането на завистта като генетично вродена национална черта. Нека се замислим, от тези единадесет века само четири сме имали собствена държава. Петстотин години сме хранили турците и двеста години –  византийците, преди тях. Един поробен народ не може да бъде богат народ.

А през останалите 400 години, когато сме имали собствена държава? Ами, прекарали сме ги във войни за нейното съхраняване. Войната винаги е в ущърб на икономическия растеж. Не сме воювали само през комунизма, когато всички бяхме еднакво бедни.
Преди това са двете световни войни, двете национални катастрофи, Балканските войни, преди тях – Освободителната война, преди нея – Априлското въстание и така – обратно чак до прословутия, затънал в средновековна пепел, Златен век.

Мрачната българска история ни е научила да оцеляваме, защото ето на, след всичко това ние пак се наричаме българи, говорим български език, носим български имена и обичаме родината си, което е хубаво. Не са хубави само страничните ефекти – „Наведена главица сабя не я сече” (страхът) и „Не е важно на мене да ми е добре, важното е на Вуте да му е зле.” (завистта). Страхливите хора завиждат най-много. Страхът е спирачка за всякакъв вид прогрес, оттам и за всякакъв вид стремеж към лично щастие. А като се чувстваш неспособен да си помогнеш сам, какво друго ти остава, освен да завиждаш на комшията – заради колата му, заради къщата му, заради жена му, заради връзките му.

Това, което завистливите хора не знаят или не искат да знаят е, че няма смисъл да се завижда, защото всички съзерцаваме само върха на айсберга – онази лъскавата част от живота, която другите са избрали да ни покажат. Ние не виждаме скритите залози, рисковете, опасностите, които стоят зад чуждия успех, не виждаме дълговете, строшените нерви, разбитите семейства, компромисите, гузната съвест, които стоят зад всеки успех.

Ако завиждаш на някого, това означава, че се чувстваш достоен да заемеш неговото място. Да изиграеш неговата роля. Имаш усещането, че заслужаваш същото количество пари / жени/ уважение, а Съдбата все те прецаква по някакъв начин и ти не можеш да ги получиш. Добре де, ами ако отнякъде се появи Магьосникът с вълшебната пръчица и ви замени, като по филмите, с обекта на твоята завист, какво правим тогава? Дали ще ти хареса колко големи са заемите му? Колко много бачка и колко малко спи? Колко страшни са враговете му? Колко тежки обещания е дал?

Дали ще ти хареса всичко това? Не, не мисля, затова не бива да завиждаш. Ето моят съвет за справяне със завистта на личностно ниво – обичай живота си. Живей го така, както на теб ти харесва, както на теб ти е удобно, както най-много ти изнася. И недей да гледаш в чинията на другия. Една суха баница може да бъде много по-вкусна от една сочна пържола, ако трябва да заложиш живота си за пържолата. Гледай напред.

Тихомир Димитров

октомври 15, 2007

За българското и българщината 4 – Най-красивите жени

 

Няма никакво съмнение, че българката е красива, пропорционална, добре изглеждаща и харесвана жена. Посрещал съм много гости от чужбина. Първите неща, които им правят впечатление у нас задължително са хубавото вино и красивите момичета. Изобилието от красиви момичета. Тук ще се поизложа малко върху темата: ”Нашите жени са най-красивите на света”. И няма да се съглася с този така популярен мит. Първо, за да бъда справедлив, ще обясня защо нашенките са по-красиви от жените в редица други нации и второ, за да не се лъжем в очите, ще ти разкрия защо това тебе никак не бива да те радва като мъж.

Бях писал в един постинг преди време, че природата обича разнообразието във всичките му форми. Най-красивите деца се получават от смесените бракове с чужденци, особено пък ако мама и тате са от различни раси. Повечето известни фотомодели потвърждават този факт. Затова и българката е красива жена. Още при създаването на нашата държава азиатските номади и балканските славяни са се омешили яко. Учителят ми по история обичаше да описва зараждането на българската държавност по следния начин: „Прабългарин клати славянка в палатката, а тракиецът зъзне навън и се надява да му дойде редът”. Хората са казали: „на кръстопът не се пикае”, а ние на кръстопът цяла държавица сме си спретнали. И то не на кой да е кръстопът, а между двата най-населени и оживени континента – Азия и Европа. Кой ли не е сял семето си тук – авари, татари, кумани, византийци, кръстоносци, турци, всякакви гени сме онаследили.  Затова сега имаме и мургави българи (не цигани, просто черни българи, които повече приличат на араби), имаме албиноси, славянско руси, скандинавско рижи и всякакви типажи си имаме. Дотук с генетичното наследство.

За да бъде красива, една жена трябва не само да притежава симетрично тяло и правилни черти на лицето, тя трябва да се облича добре и да поддържа висока хигиена. Българката години наред беше лишавана от най-елементарните удобства за целта. През комунизма тя носеше евтини найлонови чорапогащници, обличаше се в конфекция, пръскаше се с одеколон и често използваше домашно приготвена козметика. Тогава, преди моловете, салоните за красота и спа центровете, героичната социалистическа труженичка можеше да разчита единствено на връзки и на богатото си въображение, за да прилича на онези лъскавите каки от западните списания. Сега нещата са различни.

Държана на въже в продължение на десетилетия, българката иска да изглежда като богиня на всяка цена.  И прави всичко възможно по въпроса. Това, обаче, води до другата крайност – прекомерно демонстриране на пищна плът, което пък е за сметка на естетиката и имиджа на  новата българка. Чужденците ненапразно остават с отворени уста – те никъде другаде не са виждали толкова много полусъблечени момичета да се разхождат из улицата, че и добре изглеждащи, при това. Ето как  се става страна, известна със секс туризма и евтиния алкохол.

От стеснителна домакиня със собственоръчно приготвена кола маска, кисело мляко и краставици върху лицето, българката се превърна в добре поддържана, силно разголена проститутка. Или поне така изглежда отстрани – през погледа на чужденците. Защото можеш да бъдеш хубава и без задължително клиторът ти да се вижда. Можеш да си облечена стилно и пак да се обръщат след теб. Можеш да бъдеш „скъпа” само ако не изглеждаш „евтино”. От край време битува изразът, че жената е по-интересна, когато загатва, а не когато показва. Трябва да се остави нещо и на въображението. Изправен пред голата истина, обаче, чужденецът може само да попита „how much?” А тъжното е, че те – нашите добре изглеждащи българки, са готови да се отдадат на всеки втори чужденец дори и без пари. Не дай си Боже гаджето ти да срещне някой аржентинец  Хуан или някой италианец Антонио на морето. Котират се дори мухльовци с очила и четири хиляди евро заплата като автомеханикът Ханс от Бавария и счетоводителчето Бил от Да Биг Епъл. Американците, германците, аржентинците и особено италианците са най-опасни. Така че нас, българските мъже, тенденцията да имаме най-хубавите и най-леките жени в Европа хич не трябва да ни радва.

Остави другото, ами не са и най-красивите на света. Дори за Европа може да се поспори, защото терминът „Европа” взе да става нещо много размит напоследък. Ако си позволим да го пренесем по-източно от нас, ще се убедим, че класическата славянска красота е незаменима. Да, нашенките са наследили доста от нея, но нищо не могат да се сравняват с украинките, рускините, литовките, латвийките, естонките другите бивши членки на голямото социалистическо семейство. Хубавото е, че повечето от гореспоменатите са: а) по-бедни от нас и б) по-леки, освен че изглеждат по-добре като количество красавици на глава от населението.

Уверявам те, за Украйна заплатата ти от 500 евро е направо фантастична. Освен  това, европейският ти паспорт гарантира брак с възможности за пътуване практически навсякъде.  Така че зарежи сладур, елмаз и тем подобни платформи за износ на българки и започни да внасяш. Природата се нуждае от разнообразие, нали така?  Порови из брайд.ру и ми пиши дали си доволен от резултата. Имам един приятел турчин – грозен, нисък, плешив и дебел. Не е богат, държи едно дюкянче в Истанбул. Ожени се за такова русо парче от Киев, с каквото в Бе Ге нямаш шанс дори да си говориш на улицата. На всичкото отгоре била добра готвачка. Обичала го, перяла му чорапите и го научила да работи с компютър. Хехе.

Тихомир Димитров

октомври 8, 2007

За българското и българщината 1 – Гостоприемството

 

Факт е, че българите сме уникална нация. И не само на мен ми се струва, че тук всичко е обърнато с главата надолу. Наричат България „страната на неограничените невъзможности”, „страната на мечтите” (от която всеки мечтае да се махне), „страната на киселото мляко” и страната за секс туризъм с евтин алкохол, чийто нов национален спорт е строителството. Зад всяка лъжа има по доза истина и обратното. Aз няма да изпадам в крайности и нито ще лаская прекалено много, нито ще хуля всичко българско и родно.  Иска ми се да направя своя непрофесионална дисекция-анализ на българското и българщината.  Затова ще напиша няколко статии на тема оригиналните български навици, привички,  черти и обичаи, като обещавам да бъда абсолютно справедлив и безпристрастен. Няма да подмина нито добрите, нито лошите страни на българщината. Започвам с гостоприемството. Ще продължа с красивите жени, киселото мляко, завистта, трудолюбието и високата интелигентност, тип: ‘учи, за да не работиш”. Enjoy!

За българското и българщината – гостоприемството

Всеизвестни сме с ненадминатото си гостоприемство. Или по-скоро само мислим, че е така. По принцип, колкото по-топъл и южен е един народ, толкова по-гостоприемни навици култивира. Като гледам, скоро ще преминем от умерения към субтропичрския климат, което значи, че ще ставаме все по-гостоприемни занапред. Ако приемем южняшкия темперамент  за  гостоприемен, обаче, ще трябва да свикваме с мисълта, че араби, гърци, испанци,  африканци и албанци  са по-гостоприемни от нас. Митът за българското гостоприемство е равностоен на мита за най-хубавия български хляб. По-вкусен хляб и по-топло посрещане от тези в Ориента не съм виждал никъде. Веднъж опитал топло сусамено хлебче на юг от Гибралтар, повече никога няма да искаш хляб „Добруджа“, заводски. Живял съм в Ориента. И в Добруджа съм живял.  Имам база за сравнение.

Но да се върнем към гостоприемството. Гостоприемен ли е българинът? Да, при това – много. У нас гостите са на почит. За тях се готвят най-вкусните специалитети, сервират се най-отлежалите ракии и най-хубавите вина, поднасят се най-скъпите кристални сервизи, сребърната посуда, прави се всичко възможно гостът да не си легне трезвен и, не дай Боже: гладен! Тук почти винаги можеш да се явиш „на гости” у някой познат и да разчиташ, че ще ти осигури алкохол и храна, плюс безплатна нощувка. Дори можеш да поостанеш, ако ти е кеф. След един месец ще  те изрита на улицата, разбира се, но никога няма да ти каже, че му пречиш. С хубавите неща не трябва да се прекалява. Това важи и за гостоприемството.

Ако сравним българския обичай за посрещане на гости с обичаите на север от Полша, ще видим съществени разлики.  Там без едномесечно предизвестие на гости не се ходи. Дори да си майката на домакина. За неканени гости да не говорим. Тези хора са десет пъти по-богати от нас,  живеят в четири пъти по-големи къщи, но едва ли можеш да разчиташ на нещо повече от стандартна вечеря с чаша вино. За преспиване и дума не може да става – отиваш на хотел. Такива са западняците. И не се събуват пред вратата, за да не ти омирисват къщата. Освен това улиците им ги  мият по три пъти на ден със сапун. Там хората са дебели, скучни, богати и негостоприемни. Самоубиват се по-лесно. Депресията и затлъстяването са сред ключовите им проблеми. След убийствата и наркотиците.

Лошото е, че ние се движим по техния път. Искаме да заприличаме на тях. Статистиката вече показа, че нашите младежи са станали тъпи колкото европейските, но пият повече и, въпреки че четат по-малко, още не всички друсат .

Сякаш колкото по-достъпна става информацията, толкова по-безинтересно ти е да я използваш. Нашите родители, които нямаха нет, уикипедия, гуугъл, смартфони, лаптопи и цифрова телевизия, разчитаха на книги, взети от библиотеката, за да се информират. И на вестник „Работническо дело“. Но бяха по-начетени от нас. Интересуваха се от повече като количество и по-качествени теми. Водеха философски разговори до сутринта, вълнуваха се от европейско кино, от световна литература и от класическа музика. База за сравнение няма.

Безпокоя се, че затривайки положителните си национални черти в сляпото преследване на новата вяра – ЕС, НАТО, Глобализацията и икономически растеж, ще затрием българското гостоприемство като такова. Причината – ами ние винаги предпочитаме да теглим чертата и да започнем отначало. А колко по-разумно щеше да бъде, ако се учехме да запазваме добрите стари практики и да подновяваме само онези от тях, които вече не работят. Ето ги Китайците – запазиха комунизма, но построиха най-бързо растящата капиталистическа икономика  в света. Англичаните не се лишиха от нафталиновата си  монархическа традиция, но се превърнаха в абсолютни новатори в музиката и киното. Би трябвало, ако наистина сме интелигентна нация, да запазим хубавото старо, без да се лишаваме от непознатото новото. Нека станем богати, скучни и дебели като европейците, ама да се събуваме обувките пред вратата. И да пазим най-хубавото вино и най-якия джойнт за гостите, че как иначе ще насладят на нашето гостоприемство.

Тихомир Димитров