Писателският блог на Тишо

декември 3, 2016

Няколко ревюта от блогъри

vnmdvdfh

Изт: Sunflower Student Movement, Taiwan (Artemas Liu CC 2.0

Преди време споделих първи впечателния от читатели за новата ми книга с два романа.

Блогърите са съвсем друга бира. Доста по-критични. Най-малкото, това са хора, които се занимават професионално с литература.

Някои от тях са написали повече книги от теб. Други са чели повече книги от теб. На трети това им е работата. Представям ви и трите категории.

Александър Кръстев:

alex

Аз чета 

И тук се вижда разликата от останалите самопубликуващи автори – корица на високо ниво, чудесен печат (по-добър и от на повечето големи издателства, сериозно), адекватна коректорска намеса, ексклузивна дистрибуция – всички онези неща, от които selfie-тата* обикновено спестяват.

Обичам авторите, които уважават своите читатели.

* selfie – жаргонен израз за самопубликуващ автор, който предпочита да види книгата си отпечатана колкото може по-скоро, вместо да се постарае да създаде завършен продукт.“

Пълен текст на ревюто: тук.

Бранимир Събев:

branko

The Dark Corner 

„Аварията“ на практика е стартирала живота си от един разказ на Тишо – „Когато токът спря“ от „33 любовни истории“. Тишо се е хванал и е дописал продължението, което е добре, мен и тогава този разказ ми висеше недовършен някъде в безтегловност. Сега е патрон! И, каква точно е идеята?

Главния герой Адам е на път да се ожени за богаташка щерка, но проблема е, че е срещнал преди това красивата художничка Юлия. Зарязва парите, кариерата и сигурния живот и се хвърля с главата напред в истинската любов, което го прави свободен, но му навлича и проблеми: безпаричие, глад, а накрая и Юлия му бие шута. И точно оттук започва истинското, същината на романа, интересната част.

Проблеми на двата романа – четат се бързо и увлекателно, тъкмо ти стане интересно вземат, че свършат“.

Пълен текст на ревюто: тук.

Георги Грънчаров:

joro

Библиотеката 

„Два романа в едно книжно тяло, а всяка корица е предна. Как ви се струва това, а? Мен ме обърка в началото, докато не осъзнах колко свързани в действителност са двата романа и как трудно можем да говорим за тях самостоятелно. Историята е една, затова и „опаковката“ е съвсем логична. Като стана дума за „опаковката“, книгата впечатлява с художественото решение за двете корици – твърде рядко срещано при български автори, разчитащи на себе си и без сериозен издателски гръб.

Всичко обаче си идва на мястото, когато обърнете книгата и отворите продължението „Ново небе и нова Земя“. Там именно постапокалиптичните пейзажи отстъпват място на чистата фантастика и идеята на Тишо блясва с пълна сила“.

Пълен текст на ревюто: тук.

IMG_20160629_165350

Само да отбележа, че не, не е без сериозен издателски гръб. Издателство „Илия Вълчев“ е име, което тепърва ще чувате. Просто имах късмета да проработя с тях „когато се наливаха основите“. Както морално-физически, така и пропорционално-статистически…

Книгата отсъства от книжарниците и единственият начин да получите копие е директно от автора. Където и да се намирате по света.

Не забравяйте, че книгата винаги е достъпен, при това уместен подарък!

Колко често подарявате книга с повече от един роман?

И колко често тя съдържа послание от писателя лично за неговия читател?

Със заявката на всяко копие подкрепяте един независим български писател и идеята за независима българска литература въобще!

Тихомир Димитров

септември 30, 2016

Две добри книги

182063_b 197995_b

Следя развитието на Бранимир Събев като автор отдавна, ммм, почти от самото начало всъщност. Писал съм вече ревюта за неговото Хоро от гарвани през лятото на 2010-та и за Човекът, който обичаше Стивън Кинг през лятото на 2012-та. Не сме се срещали на живо, но го харесвам като автор, че и като човек, т.е предполагам, че като човек, пиещ бира (или абсент) в някоя сумрачна кръчма бих го харесал много. Защото би бил чудесен събеседник, според мен. Съдя по кратките онлайн диалози, които сме водили през годините. А и как няма да ти е интересен един автор на съвременни фентъзи, фантастични и хорър разкази, кажете ми? Колко такива хора познавате?

Бранимир е майстор в жанра къс разказ. За мен бе изключително интересно да наблюдавам как се развива с годините: техника, диалози, сюжет, описания, герои, всичко върви напред и нагоре. Самият той признава, че е прочел всеизвестните книги на тема „Как се пишат книги“ и, за разлика от повечето хора, които са ги прочели, е приложил наученото от тях на практика. Естествено, централна роля в колекцията от ръководства за писатели играе „библията“ на Стивън Кинг: За писането – мемоарите на занаята, от която аз също съм взел много. Това бяха най-добре инвестираните десет лева в живота ми (старото издание струваше толкова).

Та, доста неща ни свързват с Бранимир: Кралят (The King), любовта към фантастиката, към хоръра (като братовчед на фантастиката), дори към сходни идеи, които срещам в разказите му и издават общи интереси, споделени сюжетни мечти. Затова нямах търпение да разгърна „Априлска жътва“ и „Пустинния скорпион“ – две от новите му книги, които някак бяха минали покрай мен, бях ги пропуснал по невнимание.

Еми, чудесно се e справил Бранимир! Понякога е доста непредвидим. Например: доброто сладко момиченце може изведнъж да бъде заклано от някой неподозиран, уж положителен до този момент, герой. Или разкъсано от гнусно чудовище – при това съвсем изненадващо – точно, когато читателят си мисли, че всичко ще завърши с мед и рози… На мен лично ми харесва този подход. Няма сигурност, братче! Не се вкопчваш в героите, колкото и да са ти симпатични. Дори най-добрите и положителните от тях не са застраховани срещу злочестията, а ако има истински безсмъртни герои в разказите на Бранимир, то по-добре е да не ги срещаш след залез слънце. С някои малки изключения. Примерно юнака, дето си гледа дракон в задния двор и живее с две булки под един покрив на семейни начала, него можеш да го срещнеш в селската кръчма след залез слънце. На него нито жените ще му се карат, че пие до късно и по много, нито кръчмарят ще му поиска вересията, нито ще го хокат после вкъщи, че е забравил да разходи дракона и да го нахрани преди да излезе. Защото момъкът е на 800 години и не му минават вече тия…

Другото, което ми направи чудесно впечатление в двата сборника е, че авторът си поставя сложна писателска задача: хваща някой изтъркан до баналност сюжет, да речем за момъка и ламята, за граф Дракула или за училищните престрелки в Америка, след което прави нещо съвсем ново, оригинално, свежо и необичайно от този сюжет. Повярвайте ми, не е лесно, когато си 728-ият поред автор, седнал да твори над идеята за Влад Тепеш Набучвателя или над ритуалите на тайни общества, свързани с човешки жертвоприношения.

Третото, което ми направи чудесно впечатление е, че разказите ме накараха да се разсмея на няколко пъти в сюжети, които предполагат всичко друго, но не и чувство за хумор. Абе, да правиш хорър и да караш читателя ту да се киска нервно, ту да поглежда към прозореца, докато заспива на светната нощна лампа, си е цяло постижение. Стиловото разнообразие също е важно. Тъкмо приключиш зловеща приказка за възрастни деца с фолклорен елемент и хоп – пренасяш се веднага на бойното поле на пост-апокалиптичен военен екшън, изпъстрен от съвременен цинизъм и от визионерски прозрения за близкото бъдеще…

Няма да ви разказвам повече за съдържанието на двата сборника, за да не ви разваля кефа от личната среща с тях.

Вземете и ги прочетете тези книги.

Фейсбук страницата на Бранимир.

Благодаря за вниманието!

Тихомир Димитров

юни 15, 2012

За четене през лятото

Помните ли задължителния списък с книги за четене през лятото? Е, някои от вас сигурно още го получават – ауиторията на този блог е млада. Винаги трябваше да „лавирам” между собствения списък и задължителния, продиктуван ми в училище. Литераторките ни караха да четем българските класици, а нас ни интересуваха извънземни, върколаци и вампири. Затова четях двойно през лятото. Класиците ги „разреждах” с върколаци: като кафе с кола, а по-късно и уиски със сода.

Давам ви един списък за четене през лятото, който не е задължителен, но за сметка на това е разнообразен. Представям ви три книги, които занимават съзнанието ми напоследък с появата си на бял свят. От различни жанрове са. Изберете онази от тях, която ще ви „пасне” най-добре:

Човекът, който обичаше Стивън Кинг

Силно вярвам, че човек създава собствената си реалност. Авторът на този сборник с разкази (не само на ужасите) – Бранимир Събев – е човек, който създава собствената си реалност така, че непрекъснато да печели литературни награди. Едно от забележителните му постижения е първо място в конкурса на Софийски университет за криминалния разказ „Арлекин” (има го вътре). Грабвал е и приза на Шуменския университет за къс разказ. Изявявал се е в бургаския конкурс „Изкуство против дрогата”, а през 2010 отново печели голямата награда на Софийски университет за „Човекът, който обичаше Стивън Кинг”. Така става единственият, който два пъти е печелил този конкурс. Сборникът е селекция от най-добрите му творби.

Естествено, не мога да кажа, че всички разкази в него ме впечатлиха, но това е напълно нормално, защото аз самият издавах сборник с разкази преди време и аз самият забелязах как едно и също произведение дадени хора го боготворят, а други, пък, съвсем не могат да го разберат. В реда на нещата си е – явно не е било писано за тях…

Водещият текст („Човекът, който обичаше…”) определено е силен и от него лъха на качествена литература. Същото мога да кажа за „Арлекин”, „Необичайно предложение” и „Страх от страха”. Това са моите “personal best”, но, разбира се, вашите може и да се окажат различни.. Повече за книгата в блога на нейния автор. Има я по книжарниците, но предполагам, че можете да си я поръчвате и директно от Бранко. Чудесно томче за излежаване по плажовете това лято.

Раят зад страха

Тук имаме съвсем различна матеря. И като качество на изданието, и като съдържание. Спокойно мога да твърдя, че «Раят зад страха» е може би най-добре изглеждащата, най-приятната за пипане, най-качествено оформената и най-хубаво миришещата книга за личностно развитие, издавана някога в България. Казвам го съвсем отговорно, защото повечето ги имам в библиотеката си, с подпис от автора.

Авторката Елена Шахънска, към която аз (къде на шега, къде наистина) се обръщам като «Гуру Елена», е човекът, който стои зад неиздаващото се вече списание Self-Help, където имах честта да се пдовизавам като автор в почти всеки брой. Елена е интересен човек с много богат житейски опит. Обиколила е почти целия свят и е живяла по начин, за който повечето хора биха й завидели, но това не пречи още от най-ранна детска възраст паник атаките да са чест „гост” в дома й и неин неприятен „спътник” в живота.

Открила е начин да се пребори сама с този бич на съвремието, в което сме се отдалечили от всичко смислено, но най-вече от себе си. Открила е начин и го споделя в „Раят зад страха”, а в търсенето си е открила и доста други интересни неща. Книгата е синтез на повечето „джедайски” просветления в съвременната „духовна литература”, но е ценна и заради личния си принос, както и заради чисто практическите упражнения, които предлага.

Съдбата на книгата също е интересна. Тя е издадена изцяло с предварителната помощ на своите читатели, тоест – чакахме я доста дълго и сега заслужено й се радваме. Авторката оправда доверието. Можете да се възползвате и вие, след като резултатът от колективния ни напън вече е факт. Повече – в блога на Елена.

Сто маркетинг приказки

Още един плод на колективен труд.

COMING SOON…

Тихомир Димитров

юни 4, 2010

Хоро от Гарвани

Виждал ли си как гарваните се вият на хоро, момче? Събират се в идеален кръг, птиците проклети, и бавно обикалят една след друга. А граченето им може да те накара да изтръпнеш – така да изтръпнеш, сякаш песъчинки стържат по костите ти. Рядко го правят, но щом се извият на хоро, винаги е на лошо – я градушка ще удари, я ще стане земетресение…я кой знае какво…

Бранимир Събев е интересен човек. Многократно награждаван за поезия и проза автор, който чете много. Собственик е на един от готините блогове за книги, където споделя впечатления от нещата, които е прочел.

Сближават ни доста неща – любовта към хоръра и фантастиката, обичта към Словото. Дори не се познаваме „на живо”, но хей, намираме се в 21 век! Никога не е било толкова лесно и приятно да общуваш с някоя сродна душа, дори да ви делят километри.

Колекционирам книги от български автори с автограф и редовно чета ревютата на Бранимир, защото е обективен критик. Представяте ли си каква беше радостта ми, когато получих подписано копие от спретнатата му книжка с разкази, а после в блога му намерих и доста обективно ревю на тема „Душа назаем”, където похвалите преобладават, верно, при това звучат доста искрено, но не ми бяха спестени и някои от недостатъците на книгата.

Всичко, което съм постигнал като автор и писател го дължа на обратната връзка с читателите, а тя е още по-ценна, когато тези читатели са професионалисти.

Така че бързам да върна жеста, но няма да си говорим за недостатъци, защото такива, дори да ги има в книгата на Бранимир, са пренебрежимо малки.

„Хоро от гарвани” е сборник с разкази на ужасите:

„Върколакът”
„Статуята”
„Обесеният затворник”
„Палачът”
„Вещицата”
„Старият антиквар”
„Плачещата”
и
„Вечният кандидат-студент”

са само част от заглавията в него.

Отдавна не бях чел истински български хорър. Книжлето ми достави голямо удоволствие. Стилът на автора е увлекателен и лек, без да задължава читателя прекалено много. По-скоро създава усещането за страхотийки, разказани от приятел край лагерния огън, късно вчерта.

Бранимир има интересен подход: всеки разказ е история в историята. Краткото интро потапя читателя в средата на сюжета, пресъздава онази меланхолична атмосфера край лагерния огън, която сигурен съм, липсва на всички. И после някой от героите разказва нещо, от което да ти настръхнат косите.

Викали ли сте духове като деца? А някога да сте чували за образа на Дама Пика в огледалото, който се появява по тъмно, след като задължително повториш десет пъти „Дама Пика, ела при мен”?

Точно такива сантименти пресъздават разказите на Бранимир. Текстовете му са сюжетни, в тях има много действие и диалог, за кратко време се случват доста неща. Описанието е по-скоро храна за въображението на читателя, но там където го има, авторът залага на детайлите (петната от кръв по дъното на пижамата на обесения затворник, който многократно е бил изнасилван преди това).

Разказите знаят точно кога да спрат. И те оставят жаден за още. Понякога са с отворен край, който невинаги е неочакван – удоволствието се крие по-скоро в начина, по който е поднесен сюжетът.

Бранимир не можа да ме уплаши, защото и той като мен е откърмен с творчеството на Стивън Краля. Но книжката е доста приятна, лека, неангажираща с нищо повече от няколко скъсани нерви за по-чувствителния читател.

Събев просто е създаден да разказва градски легенди. Много е добър в това. Нямам търпение да се докосна и до други тъмни кътчета от авторската му душа.

Тихомир Димитров

%d блогъра харесват това: