Писателският блог на Тишо

септември 27, 2017

Страх от зъболекар

Снимка: AbolishAnxiety.com 

Страхът от зъболекар е толкова широко разпространен! Някои хора умело го прикриват, други – не. Лично аз не се срамувам да си призная, че съм готов да напълня гащите само от миризмата на стоматологичен кабинет. Или поне бях. До днес. За това по-късно. А сега, нека си отговорим на въпросите: Откъде произлиза този страх? На какво се дължи страхът от зъболекаря?

Според скромното ми мнение, корените му се крият в четири основни направления: 1/ неприятен спомен от детството, 2/ неприятен опит, споделен от друг, 3/ въздействие на информационната среда и 4/ страх от неизвестното. Имайте предвид, че само един от тези фактори може да отключи страха от зъболекар. Някои хора са повлияни от два или повече. Други сме подвластни на всички.

Нека ги разгледаме поотделно:

1/ Неприятен спомен от детството

Колкото по-дърт си, толкова по-примитивна е била стоматологичната помощ в твоето детство. Задължителните прегледи при училищния зъболекар през соца почти гарантират, че няма човек, мъж или жена, който да не попада в рисковата група с „неприятен спомен от детството“, ако е над 30. Аз имах здрави зъби – нито един кариес, при всеки преглед ме хвалеха. Обаче имах и криви зъби, които трябваше да се „изправят“. Не помня дали ме отказа това, че бях забравен с разчекната от пастата за взимане на отпечатък уста или това, че другаркара ми се накара супер злобно, когато най-после се завърна и ме видя, но си обещах, че повече от такива хора помощ няма да търся…

2/ Неприятен опит, споделен от друг

Тъпото при темата за преживяното у стоматолога е, че тук важи максимата: „No news is good news“ (Липсата на новини е добра новина). Никой не изпитва влечение да споделя с подробности за напълно безболезнени интервенции, които отдавна е забравил. Нищо, че повечето са такива. Веднъж да преживее някой фал, обаче, цял живот само това ще разказва, стане ли дума за ходене при зъболекар. Не знам защо го правят хората. Дали от садизъм? Дали от чувство за превъзходство? Дали от желанието да се оплакват и да се вживяват в ролята на жертва? Наистина не знам! Но подозирам, че е комбинация от всички изброени. Като студент счупих първия си зъб с костилка от череша. Въпреки нежеланието и пораждащия се у мен вече страх от зъболекар (заради неприятния спомен от детството) бях твърдо решен, че ще отида и ще го оправя. По пътя за кабинета срещнах един приятел, който веднага щом разбра къде отивам, започна с ужасяващи подробности да ми разказва за мъченията, които е преживял някога върху зъболекарския стол. Така и не се явих в кабинета. През годините този зъб изгни, саморазруши се и сега на неговото място има дупка…

3/ Въздействие на информационната среда

Не сте гледали „Зъболекарят? Ами недейте! Хорър романи по темата също недейте да четете, какво да говорим за задълбочаването из разни форуми по въпроси за лекарски грешки, обезобразявания, непоправими травми и всякакви усложнения… Уви, минал съм и през трите „жанра“.

4/ Страх от неизвестното

Може би най-значимият фактор, тъй като е вроден у човека. Всички се страхуват от неизвестното. Специално при пациента със стоматологични проблеми неизвестното се състои в липсата на отговори за въпроси като: Какво ще излезе този път? Ще боли ли? Колко ще струва? Колко ще продължава? Често ли ще трябва да ходя? Ще мога ли да се храня нормално? Ще мога ли да работя? Дълго ли ще се възстановявам? И така нататък… Подобни въпроси са ме спирали всеки път.

Дори един от изброените фактори е достатъчен да поддържа страха от стоматолога жив до пълното обеззъбяване на страхуващия се.

Представете си, че сте подложени на влияението и на четирите! Като мен.

Дълго отлагах, пък и нямах кой знае какви проблеми. Добро пе ха в устата и т.н. Хубав ген. Но зъбите си се чупят, износват се, нуждаят се от поддръжка, при това – редовна. Никой не ми вярва, че не съм сядал на зъболекарски стол от 1984-та година… Не защото нямах нужда, просто защото ме беше страх. Докато накрая болката не ме принуди да посетя стоматолога, а той (в случая тя) ме засили директно при лицево-челюстен хирург! Леле-мале, аз от пломба се страхувам, а те направо под ножа ме пращат! Стори ми се като смъртна присъда, честно! Междувременно болката премина. Даже изчезна напълно. Все пак, събрах смелост и отидох. Не помня скоро да съм излизал така рязко от комфортната си зона. Като започна онзи човек да вади длета, клещи, закривени игли, гигантски пинцети и всякакви ужасяващи инструменти направо загубих дар слово!

Оказа се напълно безболезнена процедура, продължаваща не повече от 20 минути. Трудно може да се нарече приятна, но не беше брутална, нито дори „страшна“ – по моите супер специални стандарти! Не усетих нищо по време на самата операция, не усещам нищо и сега, няколко часа по-късно, когато всякакви местни упойки и обезболяващи са преминали. Няма отоци, няма сърбежи, няма подутини, няма дразнене. Човекът си свърши чудесно работата. Благодаря Ви, д-р Стоянов!

Единственият недостатък е, че ми се пие и ми се пуши като на войник в отпуска, но не трябва – заради антибиотиците и все още прясната рана в устата, разбира се! Цялата тази история обаче има един много хубав завършек – неочаквано днес счупих психологическа бариера, която ми е тежала с десетилетия, без дори да го осъзнавам.

Може да ви се струва смешно, но ако нямате страх от зъболекар, а от мишки, например, влезте доброволно в мазе, пълно с плъхове и угасете лампата, за да разберете какво значи „извън комфортната зона“! Само се закачам, разбира се… Не го правете. По-страшни са от стоматолозите, хехе.

Хайде, със здраве!

Тихомир Димитров 

 

Advertisements

август 19, 2016

Сравнението винаги носи страдание

abasdbasfb

Изт: whatsyourgrief.com

На света днес живеят повече хора, отколкото някога са живели, през цялата история на човечеството, взети заедно…

И, въпреки това, ние обичаме да се сравняваме. С останалите.

Сред седемте милиарда жители на планетата винаги ще има някой по-богат от нас, по-красив от нас, по-здрав от нас, с по-хубава половинка от нашата, по-добре устроен в живота, с повече възможности, по-талантлив, по-умен, по-можещ и т.н.

Не, не „някой“, сред седемте милиарда (and rapidly counting) винаги ще има стотици милиони, които да отговарят на тези условия.

И техният брой ще расте. Всеки ден. Утре ще има два милиона души повече, които ще са по-красиви, по-богати, по-млади, по-успели, по-щастливи от нас.

Но на нас ни трябва само един. С когото да се сравняваме. И ще си изядем опашката от яд, че не сме като него…

Сравнението винаги носи страдание.

Разбира се, има го и обратният вариант, да се сравняваш с дъното, с отпадналите от „класацията“.

Те са дори повече, отколкото ни се иска, повече са, отколкото можем да предположим.

Но дали това води до някакво щастие?

Естествено, че в сравнение с един инвалид всички ние сме „атлети“, в сравнение с уродливия по рождение всички ние сме „красиви“, дори най-посредствените от нас могат да минат за такива, стига да нямат генетични увреждания; в сравнение с бездомниците в Калкута всяко българско семейство с къща на село е семейство от милионери, независимо колко мизерно се чувства около чушкопека наесен, а в сравнение с убитите във войната ние всички сме щастливи, че все още сме живи и, да, в сравнение с тях ние сме направо безсмъртни, както и в сравнение със загиналите в катастрофи, с осъдените на смърт, и с умрелите от рак.

В сравнение с доживотните затворници ние притежаваме неограничена свобода…

Но прави ли ни щастливи всичко това?

Не ни прави.

Защото сравнението винаги носи страдание.

Някои го наричат „нещастие“.

Не-щастлив си, защото си различен от „останалите“. Не си „като хората“. Или хората не са като теб.

Какъв е изходът от всичко това?

Да спрем да се сравняваме?

Не, тогава биха изчезнали конкуренцията и всичко, което прави живота възможен.

Би погинала цяла цивилизация, базирана върху сравнението.

Сравненията са здравословни, стига да знаем кога да спрем.

Дори най-полезното и безобидно лекарство може да се окаже смъртоносно в неправилните дози.

Хората просто не знаят кога да спрат. Да воюват. Да настояват. Да ядат. И да се сравняват.

Спрете да се сравнявате.

Вместо това, изградете си Собствена Вселена и бъдете Господарите в нея!

Проверете кои приоритети са важни за вас, но ги проверете извън „компаса“ на възпитанието, на мас-медиите, на общественото образование и на хипотетичните очаквания, които другите може да имат към вас. Никой няма никакви очаквания, всеки се интересува единствено от себе си. И сравнява очакванията си с вас.

От вас се изисква НЕ да правите същото, а да имате собствен план. Собствен рекорд за подобряване. Собствена космогония. Собствена „класация“. И собствена ценностна система.

Различна от тази на всички останали.

Можете ли го?

От отговора на този кратък въпрос зависи дали изобщо някога ще изпитате щастие в този кратък живот…

Тихомир Димитров

юни 11, 2014

Какво да я правим отрицателната енергия?

Scream of horror

Изт: indiebusinessnetwork.com

Позитивното мислене е невъзможно без негативното. Колкото и да се стараем да мислим, говорим и действаме позитивно, негативната енергия си остава у нас. Тя е неизменната половинка от вечния стремеж на Живота към баланс. Съзнанието ни се замърсява ежедневно от отрицателните сигнали на заобикалящата среда, а тялото ни е изложено на всякакви токсини и вредни лъчения, плюс солидните дози стрес, които получаваме. Всичко това се натрупва у нас. Тъмната ни страна се „храни“ с тези неща. Тя „закусва“ обиди, слага заканите на олихвяващ се влог, колекционира поводи за отмъщение. Отрицателната енергия е равна по сила и обратна по посока на своята противоположност, а проявите й са неизбежни. Подтискаме ли ги, те стават интензивни. Придобиват експлозивен характер! Нали се сещате за комшиите на поредния изверг, които пред журналистите твърдят, че го познавали като иначе свестен човек, неспособен да извърши „такова нещо“? Е, оказало се, че може…

Накратко, има два вида поведение спрямо тъмната страна, която живее у всеки от нас:

Първият е да й даваме воля, простор и поле за действие, при това – редовно, а вторият е да я подтискаме.

Силно препоръчвам първия вариант!

Но и тук имаме избор:

Да дадем път на тъмната страна по деструктивен или по конструктивен начин.

Деструктивният винаги има компенсации, които носят равносилно страдание на това, което сме причинили…

Конструктивният не значи да си затваряме очите за черното и да лъжем себе си, че всичко е бяло, а да започнем черното да го превръщаме в бяло.

Използването на отрицателната енергия по конструктивен начин е алхимията на живота!

Така тъмната ни страна ще получава редевно своя излаз и няма да се натрупва у нас. Няма да избухне и после съседите да обясняват, че иначе са ни познавали като „тих, затворен в себе си и добър човек“. За какво става дума? Какво е практическото приложение на тези хипотези? Ще ви дам няколко примера:

Дете, което е подигравано / тормозено в училище, има само две алтернативи пред себе си:

а/ Да започне да отмъщава или б/ Да използва натрупалите се злоба, обида, омраза и агресия в него, за да промени своя живот (и живота на всички останали) към по-добро.

Психолозите ще потвърдят, че повечето деца, които са били жертва на тормоз в училище се превръщат или в преуспяващи индивиди, талантливи хора на изкуството и гении, или в престъпни неудачници, насилници и затворници с тежка присъда.

Едните са използвали отрицателната енергия по конструктивен начин, а другите – по деструктивен. Не бива да забравяме, че деструктивният винаги е само-разрушителен и, че дори насилието наглед да е насочено към външен обект, то рано или късно се превръща в посегателство над самия себе си, било чрез физическо самонараняване или самоубийство, било чрез силата на компенсационните механизми в природата, които рано или късно ти натикват в устата онова, което си надробил. Без да питат дали си съгласен. Все още има хора, които вярват, че този принцип ще направи изключение само за тях. Все още светът е пълен с „невинни“ жертви и страдалци. Ех, колко лесно прощаваме на себе си и забравяме! А колко трудно е да забравим онова, което са ни причинили другите! Всъщност, направо е невъзможно! Ето защо, предлагам да използваме натрупаната агресия по конструктивен начин:

Агресията е по-силен стимулант от кокаина и има по-дълготраен ефект. Обидата от детството може да ни тласка към преуспяване през целия ни живот, а може да ни тласне и в ръцете на самосъжалението и саморазрушението. Виждате каква е разликата – една и съща енергия, два противоположни резултата!

Тормозеното / подигравано в училище дете неизбежно ще прояви своята агресия. Колкото повече расте и я подтиска, толкова по-силна става тя. Тази агресия може да го вкара в лудницата или в затвора като възрастен, но може да го вкара и в престижен университет. Чрез агресията, трансформирана в амбиция, човек може да изстреля себе си в редиците на световния елит дори. Просто никой няма да е по-мотивиран от него. Историята познава много примерни…

„Мамка му, ще ви покажа, че съм по-добър от вас!“ е чудесен начин да канализираш агресията, използвайки горещия пламък, който тя дава, за развитие на собствените способности и за преуспяване в един двуполюсен, принципно несправедлив свят.

Спортната злоба също е форма на конструктивно канализирана отрицателна енергия. Нямаш нужда от допинг, ако си наистина бесен. На света и на своите конкурентни. Достатъчно е само да използваш енергията, която бесът ти дава, за да им натриеш носа. Получаването на награди за спортни постижения не е престъпление…

Несправедливо осъденият има повече енергия да се бори за свободата си и, когато най-после успее, получената компенсация той или тя най-често инвестира в борбата на други хора за справедливост. Подобно е и отношението на обречено болният към света и към всичко останало. Осъждането на смърт чрез лекарска диагноза е довело много хора до воля за живот и борба, несравними с тези, които някога са притежавали, дори като здрави. И, след като постигнат невъзможното според науката, тези хора най-често посвещават живота си на спасяването на други, изпаднали в същата беда.

Обидата е чудесен повод за мотивация и вземане в ръце. Можеш да страдаш и да се самосъжаляваш, можеш да започнеш да отмъщаваш, но можеш и да се амбицираш, да работиш върху себе си и да се развиваш, докато не покажеш на въпросния имбецил колко куха е била преценката му за тебе, всъщност. Не един или двама „мачкани“ служители са се издигали до ръководители на своите предишни шефове и „мъчители“. И са им прощавали, много често – с благодарност, защото са успели да използват отрицателната енергия (получена благодарение на тях) конструктивно и в своя полза, а не деструктивно – за вредата на другия (и в крайна сметка – на себе си).

Бедността, мизерията, лошите условия на живот в детството са „произвели“ не един или двама меценати, благотворители и благодетели на човечеството. Същите условия са произвели и доста повече неудачници. В гетата се генерират насилие, престъпност, наркомания и проституция… Но едни хора използват тъмната си страна конструктивно, а други – деструктивно (най-вече към самите себе си). При всички случаи подтискането на отрицателната енергия не е решение! Използвайте тъмната си страна като ракетно гориво за двигателя, който движи собствения ви прогрес! Пейте, танцувайте, напишете поема! Работете / спортувайте по 20 часа на ден! И станете богат, станете благотворител, станете световен шампион! Конкуренцията ви няма откъде да я вземе тази енергия. Услужете първо и преди всичко на себе си, а това неизбежно, рано или късно, ще се превърне и в служба на другите.

Тихомир Димитров