Писателският блог на Тишо

януари 31, 2015

Нърдовете наследиха света, но все още не го знаете

Filed under: ЕСЕТА — asktisho @ 5:17 pm
Tags: , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , ,

asfbfb

Изт: nerdyapplebottom.com

А може би и те не го знаят. Репликата е от филма „Алгоритъм”. Използвам английския термин, защото не мога да открия българския му еквивалент. Гугъл преводачът предлага „маниак”, но това, някак, не е точното определение. Намирисва на педофилия и на сексуални извращения. Не става и „зубрач”, защото е по-близко до гийк. Пък и зубрачите рядко са добри практици…

В различните дефиниции за „нърд” из нета четем: „стеснителен човек, на когото му липсват социални умения и е отегчително задълбочен в специфична сфера на знанието” или „тясно специализиран експерт в дадена техническа област”. Има и аналогии с аутист, гений, лузър, загубеняк. Все неточни определения.

Според речника на Кеймбридж, нърд е „личност, в повечето случаи мъж, който не е физически привлекателен и се държи странно в обществото”. Второто им определение е за „личност с краен интерес и задълбочени познания в даден предмет, обикновено сързан с компютрите”. Друг авторитетен речник, пък, определя нърда като: „…стеснителен, непохватен, заслужаващ състрадание човек, който не притежава соцални умения и е болезнено отдаден на скучните си занимания, свързани с изучаването на определена научна материя.”

Както и да дефинираме нърд, схващате значението.

Нърдовете са новите магнати, модерните милиардери. Силиконовата долина е пълна с тях. Бил Гейтс е нърд. Лари Пейдж и Сергей Брин са нърдове. Марк Зукърбърг е нърд. За незапознатите, това са хората, създали Майкрософт, Гугъл и Фейсбук.

Нърдовете са навсякъде около нас. Това са хората с нечовешки големите заплати в ай ти сектора, които изкарват повече от президента. Това е онази прослойка от обществото, за която безработицата е само прищявка, дори в най-лошата криза. Това са личностите, без които дори страшните тайни служби не могат да ни следят. Това са учениците, които помагат на учителя си по програмиране да изнесе урока в час. Това са студентите, които напускат университетската скамейка в най-престижния кампус, за да се затворят в гараж, който ще се превърне в корпоративен гигант, без чиито продукти и услуги съвременното образование, дори в най-престижния кампус, ще стане немислимо и невъзможно. Това са революционерите на съвременната епоха. Джулиян Асанж и Едуард Сноудън също са нърдове.

Както виждате, определенията за „скучен”, „грозен”, „непохватен”, „заслужаващ състрадание” са малко неточни. Нърдовете също еволюират. Погледнете Стив Джобс. Технологичните гурута, идолите на новия век, авторите на алгоритмите зад търсачките, сис-админите, без които сме безпомощни в офиса и безименните писачи на милионите приложения, които използваме в преносимите си устройства всеки ден; гениите зад социалните мрежи, без които вече не можем вече дори среща за кафе да си опрделим; авторите на вируси и на антивирусни програми; хакерите, торент-мастърите, великите геймъри и създателите на игри; администратотите и модераторите на хай-тек форуми; технологичните блогъри, на които разчитаме за безпристрастно мнение; хората, които идват да ни „настроят” интернета; момчето, което викаме вкъщи, за да ни „оправи” компютъра.

Всички тях ще ги открием сред редиците на нърдовете.

Няма точно определение за нърд, но има един общ симптом, който обединява казаното по-горе: станали сме абсолютно, болезнено и безвъзвратно зависими от нърдовете. Не само обикновените граждани, потребители, гласоподаватели и данъкоплатци са болезнено, абсолютно, безвъзвратно зависими от нърдовете. Без тях не могат вече и правителствата, и корпорациите, дори мафията не може вече без тях. Нърдовете наследиха света, но все още не го знаете. А може би и те не го знаят.

Намираме се на прага на историческа промяна, която е несравнима дори с изобретяването на колелото и огъня. Мрачните прогнози вещаят глобална криза, дори трета световна война, обезценяване на парите, световни бунтове, размирици, сътресения, анархия. Теориите на конспирацията вещаят нов световен ред, в който всички ще се превърнем в роби на някакъв миниатюрен елит. Таен елит. Спори се само дали той ще се състои от гущери, от хора или от извънземни. Или от трите по малко. Наивните ню ейдж мечтатели, пък, предсказват ново, справедливо, утопчино бъдеще – едно общество, изградено само от духовно осъзнати индивиди. Ето го, подава се вече зад ъгъла, иде, „големият скок” беше извършен още през 2012 година! Светът не свърши, това е доказателството! Сега живеем в друго измерение. Стига само да спрем да ядем месо, да медитираме всекиденвно, да ходим на йога, да си купим тази книга, да посетим онзи семинар и всичко ще ни се изясни, всичко бързичко ще се оправи! Ще ми се да ги поразходя из гетата на Бангладеш, на Индия и на Китай, откъдето поризлизат и йогата, и медитацията, и вегетарианството, и гурутата, на които се кланят, за да ги попитам колко хилядолетия още ще са необходими, докато превърнеш гладния за месо, който не може да си позволи пилешко веднъж месечно, в „духовно осъзнат“ веган, който посещава семинари за личностно усъвършенстване с 300 долара входна такса…

Тайните конспирации, фаталистичните прогнози и мечтаните утопии винаги са присъствали едновременно в човешката история при смутни времена. И никога не са взимали превес, т.е всеки път се е случвало нещо ново, непредвидимо дори в най-смелите фантазии на утопистите, в най-заплетените интриги на конспираторите и в най-мрачните прогнози на фаталистите. Но никога в една от трите крайности, а винаги в четвърта, нова посока. Колкото по-подготвени сме за бъдещето, толкова по-голяма е изненадата ни от него.

Имали сме ограничеността да вярваме с хилядолетия, че определена религиозна вяра, дадена политическа идея или вид икономическа система са в състояние да подобрят човешкото битие, да повишат качеството на живота за всички, за цялото общество. Вярвали сме толкова фанатично в такава глупост, че сме се избивали като мухи в продължение на хилядолетия заради една или друга религиозна вяра, политическа идеология или икономическа система. Сменили сме сотиици, дори хиляди такива, докато накрая не се заговори за „края на историята”. Е, ако под „история” разбираме само политиката, икономиката и религията, то да, определено иде краят на историята. Безсилието на политиката, религията и икономиката като средство за постигане на всеобщо благоденствие са видими вече и с просто око. Причината е в техния хищнически характер. Защото те не могат без да плюскат и, ако не са заети с изяждане на враговете, изяждат себе си. Преди това се случваше прекалено бавно, за да го забележим, внуците непрекъснато повтаряха грешките на своите дядовци, а синовете – на своите бащи. Но после се появиха нърдовете, които създадоха интернет. И светът стана прекалено малък. А достъпът до знанията и информацията, до опита и болезнените спомени, до преживяванията, натрупани от цялото човечество, стана светаквичен. И универсален.

Смешно ми става като гледам желанието на стари политически, религиозни и икономически доктрини да подложат крак на приждащата река в очтаяния си опит за самосъхранение.

Но какво като знанието е толкова достъпно, след като все по-малко хора се интересуват от него? Младите не четат! Това също е голяма глупост, папагалски израз, който повтаряме, без да сме го проверили лично на практика и, който опитът категорично опровергава, но дори да приемем, че е вярно, че младите действително вече не четат (хартиени книги), дори тогава пропускаме една много съществена особеност – те през цялото време ОБЩУВАТ. С изключение на часовете, в които сънуват. Общуват с целия свят. Човечеството никога не е било толкова свързано, никога не е общувало толкова активно и никога комуникацията между индивидите не е била толкова лесна, достъпна, бърза, светкавична, интерактивна, лишена от пространствени или времеви ограничения.

Пристрастени сме към общуването, а знанието е само на два клика разстояние.

И за всичко това са „виновни” нърдовете. Комуникацията е невъзможна без тях. Но какво постигаме, като толкова много общуваме? Как ни променя това? Преди трябваше да обиколиш света, за да разбереш, че всички хора са еднакви, сега това разбиране също е на два клика разстояние. А какво значи еднакви? Не, не са еднакви в своите знания, качества, дадености, възможности и среда, но са абсолютно еднакви в своите стремежи. Всеки човек на тази планета се стреми към щастието и всеки го разбира по различен начин, но колкото повече общува, толкова повече разбира, че споделя общия стремеж на човечеството към щастие, че под общия знаменател на щастието всички хора са равни. Но доктрините, които се опитваха да наложат щастието външно, да го уеднаквят, те всичките се провалиха.

Защото се опитаха да уеднаквят потребностите на индивида, а не да задоволят стремежа му към щастие. Дори в своите потребности, обаче, хората от цял свят смайващо си приличат. И колкото повече общуват, толкова по-ясно разбират този факт: пълен корем, покрив над главата, пълна къща с деца, свободата да твориш и да бъдеш. Едва ли има нещо, което да описва по-добре най-високите възможни постижения за една човешка личност в краткия й житейски път, независимо от пол, раса, религия, произход, националност и убеждения…

Защото, на смъртния си одър, човек рядко мисли за сделките, които е изпуснал. Или за постовете, които е изтървал. Там, на прага, където изведнъж осъзнава своята смъртност и невъзможността да помъкне със себе си дори косъм от всичко, което притежава, човек се радва или съжалява най-много за любовта, която (не) е дал. И за любовта, която (не) е получил. Там, на края, човек постига пълното разбиране за щастие и за нещастие.

Но преди това, за да постигнем първите три: пълния корем, покрива над главата и пълната къща с деца, ние цял живот сме жертвали четвъртото: свободата да твориш и да бъдеш. Е, как можеш да си щастлив и свободен, при положение, че от теб се изисква да вложиш 50-60-70-90% от времето и от енергията си в задоволяването на елементарни, неизбежни, първични, биологични потребности? Как можеш да твориш и да бъдеш при положение, че през цялата човешка история 99% е трябвало да превиват гръб, за да може 1% да познае истинската свобода, да бъде лишен от принудата на труда и от оковите на материалното оцеляване? Как може храната, която е ежедневна, неизбежна, физиологическа необходимост, раждането, без което човечеството би било немислимо дори като потенциал и здравеопазването, без което оцеляването и съхраняването му са под сериозен въпрос, как може тези неща изобщо да струват пари? И, ако нямаш пари, да ти бъде забранен достъпа до размножаването, до оцеляването, до правото на живот? А кой гарантира имането на пари? Никой! И така, разбирате защо хилядолетия вече си дъвчем гърлата като вампири. За да се наям аз, някой друг трябва да пукне от глад, за да живея аз на топло, някой друг трябва да зъзне по улиците или под мостовете, за да си намеря работа, някой трябва да остане безработен, за да ми пишат шестица, някой трябва да получи двойка, за да си увелича пазарния дял, някой трябва да си го смали, за да забогатея, някой трябва да обеднее…

И всичката тази мъка е резултат от нещо толкова очевидно, но същевременно невидимо, толква невинно и, в същото време, зловещо, толкова възвеличавано и охулвано през вековете, а именно – МНЕНИЕТО.

Субективното човешко мнение.

Нито религиозните догми, нито политическите доктрини, нито икономическите системи правят изключение от това правило. Всички те са резултат от преобладаващото в обществото МНЕНИЕ за това КАК трябва да се живее ПРАВИЛНО. И, понеже мнението винаги е частно, субективно, то никога не може да даде отговор на универсалния въпрос: как ВСИЧКИ да живеем добре? Освен това, мнението се нуждае от противник, за да съществува, да укрепва, да се налага, да оцелява, да доказва своята правота. Трябва някой друг да греши, за да може ти да си прав! Кръстоносните походи, ловът на вещици и гоненията срещу християните преди това не са нищо повече, освен сблъсък на религиозни мнения. Всички войни са сблъсък на политически мнения. Всички кризи са сблъсък на икономически мнения.

Така, в продължение на хилядолетия, ние населяваме един преизобилен свят, в който, обаче, господстват различни мнения и тези мнения често се сменят. Изяждат своите противници, а после се самоизяждат и деградират поради липсата на опонент, който да им придава смисъл. Заради вътрешната си празнота се разпадат. Умират от недостоверния си характер. Убива ги непроверената „истина”, която някога ги е породила. От сблъсъка на мнения се получава така, че дрипави хора да просят пред витрините на бутици, претъпкани с нови дрехи; бездомници да спят върху кашони пред цели комплексни от празни, разкошни апартаменти, гладни да обикалят хамбари, пълни с жито, болни да умират пред лъскави болници, защото не са си платили осигуровката, жадни да не могат да наквасят устите си в планинския поток, защото той е по-
необходим на химическата индустрия…

А кой е въпросът, по който няма две мнения? Това е въпросът за човешкото щастие. Малцина са тези, които ще се почувстват щастливи върху кашона, гладни пред хамбара, голи пред бутика, жадни до реката. Но нито едно мнение досега не успя да изхрани всички гладни, да приюти всички бездомни, да облече всички дрипльовци в топли дрехи, да излекува всички болни. Нито политическите, нито религиозните, нито икономическите мнения успяха да го направят, колкото и да се сменяха през хилядолетията. Върховното им постижение беше да изпратят децата ни на война, да превърнат дъщерите ни във вдовици и майките ни в оплаквачки.

Но сега ние общуваме и разбираме колко сме еднакви в своите елементрани, човешки, биологични потребности. Чрез общуването започваме да разбираме колко корумпирани са политиците, колкото лицемерни са духовниците, колко безпомощни са икономистите, колко зловещ е апетитът на мнението да наложи себе си над всички останали. Нима щяхме да мизерстваме в така наречения „преход” и цял живот да спестяваме, за да построим къща на децата си, която стои празна, защото те отдавна живеят в чужбина, ако преди това десетителия наред капиталистическото мнение за „стимулиращото” неравенство и пазарната конкуренция не се беше борило с нокти и зъби срещу егалитарното, комуниситческото мнение за равномерното и „справедливо“ разпределение на благата? И какво, изобщо, чакаме да ни донесе преходът от едно мнение към друго? А какво се случва в световната икономика, политика и религия, след като не останаха вече две мнения по въпроса за общественото устройство и победилото мнение започна да изяжда себе си отвътре, да разкрива своята ненадеждност и празнота? Поради липсата на враг, на алтернатива? Точно така, случва се хаос, мизерия, насилие, тероризъм, глад, протести, анархия, нов безкраен низ от човешки страдания се случват.

Но сега ние общуваме и започваме все по-ясно да разбираме, да осъзнаваме всичко това. Нърдовете ни подариха тази възможност и без тяхното дейно, постоянно, ежедневно (съ)участие, без техния технически съпорт и знания, ние бихме се върнали в средновековието. Е, да, задкулисните играчи, корупционерите, правителствата, корпорациите, монополистите на различните мнения се опитват или директно да забранят дейността на нърдовете, или да ги купят, но истината е, че последната дума винаги имат те – нърдовете. Последното решение винаги е тяхно: да участват или да не участват. Да съдействат или да не съдействат. Да се поддадат на натиска или да не се подчинят. Да изберат ДА или НЕ върху диалоговия прозорец.

Практиката показва, че вероятният отговор НЕ става все по-популярен. Защото нърдовете рядко пожелават да управляват, те рядко искат да мачкат, но при всички случаи не искат да бъдат мачкани и са наясно със силата си, като носители на новото, виждат зависимостта, растящата зависимост на цялата обществена система от техния принос и именно тази нова власт им дава смелостта да посегнат към елементарното човешко право на щастие – към свободата да твориш и да бъдеш, към свободата да кажеш НЕ, да не позволиш да те насилват хора, които зависят от теб, които без теб са за никъде, които не могат дори да си включат компютъра без твоята помощ, без помощта на хора като теб.

И знаете ли какво? Има голяма вероятност на нърдовете да започне да им писва от цялата тази битка на мнения. Те са математици, те лесно могат да изчислят, че мненията са прозрачни, че политическите, религиозните и икономическите идеали са кухи, че се основават на ирационални предположения или на чиста проба егоизъм, на стремеж към повече ресурси и към повече власт. От страна на хора, които повече не могат да им заповядват. От страна на хора, които все повече са зависими от тях. Всички ние сме зависими от тях. Без изключения. Опитайте се да управлявате държава или, дори, опитайте се да развивате елементарна търговска дейност без компютри и без помощта на някой нърд, да ви видя!

Бидейки математически умове, нърдовете лесно могат да открият къде няма две мнения по въпроса. В уравнението 2+2 = 4 всички мнения са излишни. Така че, забравете за ню ейдж утопиите, забравете за фаталистичните прогнози и за конспирациите за нов световен ред. Животът става все по-дълъг, все по-удобен и все по-изобилен не заради политиката, икономиката и религията, а заради хората, които движат техническия прогрес. А днес той е в ръцете на нърдовете. И никога досега една господстваща прослойка, неосъзнала себе си, поставила в неволна зависмост от своите знания и умения целия свят, не е била по-умна, по-свързана, по-осведомена и по-….добронамерена. Или нека го кажем по друг начин: никога досега една господстваща прослойка не е била по-неамбицирана да управлява и по-отвратена от идеята да прегризва гърла. Ако има счупени зъби, то те ще са само в устата на стария вампир, в устата на овехтявалото чудовище, на някое древно мнение от миналото, което се опитва да подложи крак на прииждащата река.

Настъпи не краят на историята, а краят на доктрините, на догмите и на воюващите мнения. Мислите ли, че планетата няма ресурс да изхрани, да облече, да подслони и да излекува седем милиарда души? Има ресурс за 20 милиарда души, но този ресурс ще бъде достъпен за всички не в резултат от някакво егалитаристично мнение за обществения строй, на някаква нелепа утопична идея или на някаква „гениална” икономическа доктрина, нито ще бъде донесено от някой месия, а ще настъпи в резултат от внимателни, цялостни и пълни ресурси проучвания и изчисления, където няма две мнения по въпроса, че 2+2 е равно на 4.

Сега вече имаме изчислителната мощ, за да го направим. Имаме и нърдовете, които работят с нея. Бъдещето принадлежи не на някакво ново, съмнително мнение, а на абсолютната математическа точност в изчисленията на сложни машини, както и на хората, които са задълбочени в тяхното преоктиране и управление. Бъдещето принадлежи не на доброто мнение, а на доброто намерение.

Така, чрез математическата страст на нърдовете към техните все по-сложни, но все по-достъпни устройства и програми, без които все повече не можем, но чието устройство все по-малко разбираме, чрез странното вглъбяване на тези прекрасни нови хора, вестители на утрото в пещерата на човешката цивилизация, най-после и християни и мюсюлмани; и капиталисти и комунисти; и кейнсианци и монетаристи ще бъдат облечени, нахранени, подслонени, образовани, лекувани. Звучи като магия, нали? „Всяка достатъчно сложна технология може да се приравни към магията и е практически неразличима от нея”.

Е, вече има хора, които създават „прекрасния нов свят”, без той да е утопия или анти-утопия, има хора, които са надраснали „борбата и единството на противоположнoстите”, които са разбрали нищожността на мненията пред съвършенството на изчисленията. „Когато фактите говорят и боговете мълчат”. Ето един от тези хора: The Venus Project – Future by Desing

Тихомир Димитров

Advertisements

февруари 16, 2013

За околосветското, конкурса, приятелството, блогърите, машината за СПАМ и други интересни неща…

Yoda

Имам да ви разказвам една интересна история.

Някои от вас със сигурност вече знаят, че съвсем наскоро кандидатствах в един известен конкурс. Наградата е oколосветско пътешествие: набират се блогъри и пътеписци, които нямат нищо против да обикалят света за сметка на спонсорите и да отразяват пътешествието си в блог. Заплатата за това, че шест месеца си захранвал аудиторията с текстове, видео и снимки от шест различни континента, е 50 000 долара. Освен, че поемат всички разноски по пътуванията, организаторите отпускат и едни десет хиляди долара джобни. Звучи прималиво, нали? И аз така си помислих!

Приятел ми подхвърли линка и се зачетох с интерес.

Оказа се, че всичко, което трябва да направя, е кратко три минутно видео, плюс малък блог-пост (тип-пътепис), в комбинация с три снимки. Piece of cake! – рекох си аз. И се залових за работа:

В началото беше видеото

Имам нула секунди опит в правенето на видео, с изключение на дебилни домашни филми, естествено, ама те не са за пред хора. Не разполагам с техника, с изключение на малката сапунерка, която, обаче, е въоръжена с достатъчно памет и разделителна способност, за да направи една аматьорска видео камера напълно излишна. И, освен това, се прибира в джоба. По отношение на монтажа съм сто процента бос. Не съм помирисвал дори софтуер за редактиране на видео, камо ли някога да съм виждал такъв. Отдалеч. Тоест, не мога да „залепя” две елементарни „парчета” заедно, да не говорим за някакви „ефекти”, за работа по звук, картина, контраст, резолюция и така нататък…

Всичко това направи задачата доста „интересна”. Когато имаш само сапунерка, нямаш екип и няма дори човек, който да ти я държи, с възможността да натискаш единствено копчето on и off, от теб се изисква: a/ да заснемеш цялото видео наведнъж, защото нямаш право на никакви грешки – нали не можеш да редактираш след това; б/ да не си клатиш главата, да не се пипаш по носа и да не се правиш на маймуна; в/ да се държиш естествено, а не да сричаш като първокласник; г/ да не си забравяш репликите в никакъв случай; д/ да не правиш глупави паузи, като ъъъ, когато си забравиш репликите; д/ светлината да ти е добре, лицето ти да се вижда, да не си в сянка, да не си в контражур; е/ да няма излишни шумове около теб – като вятъра, докато си на покрива на някоя сграда или като комшията, който си пуска бургията точно, когато правиш 481-вия дубъл и най-после е взело съвсем лекичко да ти се получава… ж/да не се пипаш и по ухото, всъщност, да не се пипаш никъде з/да намериш какво точно да ги правиш тези крайници, които през цялото време, докато снимаш, ти пречат и/ да се държиш така, сякаш хладното, безчувствено око на камерата е най-добрият ти приятел.

И така нататък…

Катерих се по покриви, записвах, докато шофирам, изтървах сапунерката многократно, презареждах я 100 пъти, снимах в светли, тъмни, облачни и дъждовни дни; използвах ту зловещи панелки, ту природна гледка за фон. Записвах у дома, записвах и навън. Пробвах какво ли не.

На артистите никак не им е лесно да знаете! Открих, че у мен дреме един посредствен артист, който дори за 50 000 долара не съм склонен да развивам, а не знам как се справят онези, истинските артисти, срещу 500-600 лв в театъра…Трябва наистина да си роден с това. Необходимо е да си обичаш занаята.

Видеото ми отне 4-5 дни, в които развих дълбок респект към колегите от артистичната гилдия. И от кино индустрията. Накрая се получи нещо средно глупаво и малоумно, като монолог в стая, облечен с фанелката на Йода, понеже организаторите са писали, че не е необходимо да си Лукас, за да им изпратиш клип, достатъчно е само да си личи, че си го правил специално за конкурса, а не е от домашния ти архив. И да сложиш „шапката” на състезанието отпред. Ходих специално до Варна, за да монтира двете парчета един приятел, тъй като вече си бях заразил компютъра с 400 вируса, докато експериментирах безуспешно с всякакъв вид безплатен софтуер за видео редактиране. Нали ви казвам, че хич не ме бива в това! Абсолютно съм бос.

Пътеписът (и подбора на три снимки) ми отне общо десет минути. Ето, че кандидатурата ми беше готова! Оставаше само да кача всичко в сайта, като внимавам да не объркам нещо, защото после няма връщане назад, а възможност за редактиране липсва. И да помоля приятелите да гласуват за мен през социалките. Според регламента, пет финалиста се определят от журито, а другите пет – от гласовете на аудиторията.

Машината за СПАМ

Хората са си създали една перфектна машина за СПАМ, където всеки участник спами всичко живо наоколо, за да се придвижи една крачка напред към финалистите, от които само един ще замине.

Гласува се през социалките, а най-интересното е, че поставянето на линк върху стената на фейсбук група също се брои като отделен глас. А, да, трябва да се поставят и банери. Колкото повече, толкова по-добре! Че накъде сме без банери?

„Машината за СПАМ работи перфектно”, казах си аз, но освен, че нямах профил във фейсбук (и, въобще, в никаква социалка, откакто реших да го живея този живот наистина, а не пред монитора на компютъра), аз нямах и кой знае какъв шанс в класацията, защото други кандидати вече бяха натрупали хиляди гласове преди мен. Прегледах им блоговете. Тези хора се бяха вманиачили съвсем не на шега!

Затова помолих само най-близките си роднини, приятели, съмишленици и фенове да ударят по едно рамо, за да видя как точно работи въпросното гласуване. Поисках от тях да налазят фейсбук групите си с линка от кандидатурата, да нацъкат „гласувам” през профила си в социалките и дори да поставят банери върху техните сайтове, ако не възразяват. Изпратих няколко мейла. И зачаках отговори…

Приятелите

Очаквах само най-лошото. Упреци от рода: „Видя ли сега, като си изтри фейсбук профила, колко е важен!”, „Спамър!”, „Малоумник!”,”Нахалник!”, „Ти луд ли си бе?” и така нататък. Очаквах забележки, че досаждам, критика към посредственото ми видео, дори малко завист и нежелание някой да се занимава точно с това и точно така…заради мен.

Очевидно не си познавам хората добре, защото очакванията ми не се оправдаха. Получи се точно обратното: всички гласуваха с профилите си в социалките, дори разпратиха линка на приятели, за да гласуват и те. Оспамиха си фейсбук акаунтите, напускаха линка по мейли, скайпове и го пействаха на стените на различни групи. Дори поставиха банери, без да чакат втора покана. Специални благодарности на:

Дневниците на един дзен-лунатик, VIZIONA, Жоро, Майк Рам, Стефан Русев, Григор Гачев, Пещерата на неандерталеца и Фрешмаркет.бг А, да, щях да забравя съ-авторите ми от книгата „Сто маркетинг приказки„. Сигурно пропускам някого…Както и да е. Въпросът е, че хората, вместо да ме напсуват, да ме наругаят, да ме изпъдят, да се направят на луди или просто да се вбесят, те взеха, че ме подкрепиха. По всякакъв начин! Повечето направиха всичко, което поисках от тях, а някои даже малко отгоре.

Набързо събрах стотина-двеста гласа.

Това до известна степен ме окуражи. Ако не харесат малоумното ми видео, което е твърде вероятно, то поне имам шанса да вляза в списъка с финалистите чрез аудиторията, за да им покажа на живо какъв пътешественик, блогър и пътеписец съм аз, хехе – мислех си въодушевено. Стига да се постарая. Стига да оспамя света! И се размечтах. Дори нахвърлих маршрута на околосветското в един пауърпойнт, с малко текст и картинки…А гласовете продължаваха да валят.

Изтрезняването

То дойде с един късен, среднощен имейл, изпратен ми от един от основателите на сайта, който явно живее на другия край на планетата. Не си позволявам да копирам лична кореспонденция, но накратко, писа ми следното (сериозно перифразирам):

Тишо, много добре стоиш в обектива (за пътеписа нито дума), ама дай да вземем да сменим това видео с някое друго, а? Включи малко повече от дестинацията, за която говориш. Снимай я. Направи ново видео. Това не е лошо, ама с него си точно за никъде, щото, колкото и души да гласуват за теб, победителя, в крайна сметка, го определяме ние…

Казано, естествено, в далеч по-любезен, делови тон. И със съвсем различни думи. Но смисълът беше съшият.

Изтръпнах от мисълта, че ще ми отнеме още 4-5 дни, за да направя нещо, което едва ли ще надхвърли по качество онова, което вече бях сътворил с триста зора, но мисълта, че ако не го сторя, то тогава видеото, в което бях инвестирал скромния си „потенциал” и доверието на приятели е обречено, това вече направо ме вбеси. А и не само. Пичът обеща да запазя гласовете си, обаче проблемът ми вече беше друг:

Нали нямаше да се правим на Спилбърг? Нали търсехме човек, а не туристическа дестинация? Нали щяхме да правим блог, а не филм? Нали щяхме да пишем? Защо тогава не чух и дума за пътеписа? Нали нямало да се занимава победителят с видео, имало си специален екип за целта? Защо тогава са ви моите „видео скилс”? Нали „стоя добре в обектива”? Не е ли точно това целта? Ами хората, които гласуват? Ще им отнемем видеото, за което вече са гласували и ще им пробутаме ново, но ще им запазим гласовете, така ли? Ами, ако те не са съгласни? Знам, че може би нямат никакво значение за вас, но за мен тези хора са важни. Не мога си играя така лесно със свободната им воля и с желанието им да ме подкрепят. Все пак, щом са гласували за този клип, значи са го гледали и дори, евентуално, са го харесали. Иначе нямаше да го изплющят на стената на профила си във фейсбук, а това е единственият начин да се гласува. Сега искате да запазим гласовете им и да сменим видеото, така ли? А нали в общите условия пишеше, че участникът не трябва да променя нищо по кандидатурата?

И, въобще, какви са тези лични имейли? Какви ли уговорки текат с останалите участници, за които не знам? Губи ми се сериозно мотивацията да играя по този начин. Без вдъхновение не мога дори до тоалетната да отида, камо ли да заснема нов клип, който ще ви хареса. И чак сега ли се сетихте? Като поех ангажимент към себе си и към хората, на чието мнение / подкрепа / одобрение държа? Защо не ми казахте по-рано, че клипът не става? Защо не ми казахте още в самото начало? Когато се регистрирах? Тогава беше лесно да го сменя. Не мислите ли, че сега вече е малко късно?

Зададох тези въпроси. Естествено, по съвсем дипломатичен начин, на учтив английски език, в добре обмислено и сдържано послание, интелигентно написано, без излишни емоции, в три различни имейла. Получи се нещо като опит за комуникация с боса от сайта, в която той се държа като робот. Независимо какви аргументи излагах, той си знаеше своето: ново видео, ново видео, ново видео. Искаме си новото видео. Гласове. Ще запазиш своите гласове. Но си искаме новото видео. Аз пък помислих, че нещо специално ме е харесал и затова е решил да ми удари едно рамо.

Хе хе.

Тенк ю вери мъч, че така разкошно ми убихте ентусиазма, сър!

Съветвам ви да пишете по-рядко на своите участници преди финала.

Или, ако ще го правите, пишете им овреме, както се изразяваме ние тук, в България, тоест: още, когато се регистрират. А не, когато вече са се хванали да играят на хорото. Това стратегическо изчакване от ваша страна нещо съвсем не ми е по вкуса.

Накратко, този имейл можех да го получа и по-рано.

Благодаря, все пак, че ми писахте сега.

По-добре късно, отколкото прекалено късно!

Отговорът, който получих беше:

Пак заповядай.

На човека наистина му е през оная работа!

С това завършва моето „околосветско” приключение.

Благодаря ви за подкрепата и за доверието! Страхувам се, че май не го оправдах. Но какво от това? Важното е машината за СПАМ да работи…

Поуката

Цялата тази история, естествено, си има и някаква поука. Излязох малко в парка да се поразходя, за да ми се избистри главата, изпуших няколко цигари и, поглеждайки назад към преживяното разбрах, че всъщност съм спечелил нещичко от това! Заслужаваше си да го преживея! Какво точно спечелих ли? Ето какво:

Разбрах кои са хората, на които мога да разчитам, ако наистина ми се наложи и кои – не. Човек обикновено дори идея си няма. Това е безценно!

Разбрах, че откакто нямам акаунт там, фейсбук още повече са го „развалили”. Превърнал се е в някакво блато. Потребителите все по-трудно се ориентират, включително и тези, с които седяхме заедно пред мониторите да спамим. Разбрах също, че там и занапред ще ги очакват все по-малко евтини удоволствия, под формата на клюки, и все повече спам…Разбрах, че единственото предназначение на клюкарника е таргетираната рекламна комуникация, а не да те свързва с приятели, както беше в началото. Жалко, че е изграден само от живи, дишащи хора! Очевидно брандовете са по-важни от хората…

Рабрах, че блоговете бяха, са и ще си останат нещо много специално. Освен начин за споделяне и комуникация, те се превърнаха и в общества, отворени за хора без ранг, но съвсем близки по интереси, които участват непринудено, а доверието им е взаимно и оправдано. Затова нещата там винаги се получават. Качествено. Десет пъти по-яко е да си имаш блог, отколкото място в рекламен кошер.

Поупражнявах си малко английския – писмено и говоримо – както в деловата кореспонденция, така и в графата „пътувам”. Това никога не е излишно…

Преживях мечтата си за околосветско пътешествие. Приближих се още по-близо до нея. Дори вече си имам детайлен, прекрасно очертан и описан със снимки маршрут. Рано или късно ще дойде един момент, в който ще стана от този стол, ще изключа монитора и ще тръгна да обикалям света. Със ли без обещанията на хора от другия край на планетата. А вие, благодарение на блога ми, ще бъдете навсякъде заедно с мен…

Получи се егати матряла! 🙂

Благодаря и на организаторите, че изтриха кандидатурата ми веднага, щом ги помолих. Знаейки, че  вече нямам никакъв шанс с това видео, не исках повече да обнадеждавам / подвеждам / досаждам на близки и познати с присъствието си там…А за ново, по-добро видео, ми липсват както време плюс умения, така и желание плюс мотивация точно в момента. Защото изчезна вярата в обещанието, което се пропагандира, че можеш да заминеш на околосветско с подкрепата на някаква аудитория. Не можеш. Това зависи от субективната оценка на няколко човека, а останалото е чист спам.

Изчезна и вярата в обещанието, че дори мобилен телефон ще ти бъде достатъчен, за да заснемеш подходящото видео. Няма да ти е достатъчен. Хората си искат професионален материал, безплатен, при това, който и да им го рекламираш безплатно след това.  Нещо, което не мога да им дам. Подведен от условията на конкурса, нямаше изобщо да се запиша, ако знаех това. В нета сигурно има доста конкурси за видео монтажисти, режисьори и продуценти, в които не участвам…

Запишете си примера в тетрадките по маркетинг. Е, беше ми интересно и забавно да участвам. Надявам се на вас – също. Дадох всичко от себе си, дори малко отгоре. Но не съм способен да дам повече.

И това премина…

Да заповяда следващото предизвикателство!

Тихомир Димитров

февруари 11, 2012

United States of Love

„Един свят – едно бъдеще“ – това беше девизът на „Парада на любовта“ в Берлин през 1998 година – събитие, което в продължение на десетилетие събираше един милион души под флага на любовта всяко лято.

Столицата, където се случваше това, само преди 70 години беше наричана „столицата на злото“.

Нещата се променят. Днес Берлин е най-модерният и най-толерантният град в Европа.

„Един свят – едно бъдеще“ ми е любим девиз, защото с четири думи казва всичко.

Имаме свят с общо бъдеще, в който ще ни се наложи да живеем всички заедно.

Как ще изглежда този свят зависи от нас. От всеки от нас.

Знам, че звучи идеалистично, но е факт.

Вижте тълпата от клипчето по-горе и мислено я умножете по две.

Толкова, дори повече, подкрепиха петицията срещу ACTA в Европейския парламент.

Живеем във времена на промени. Времената на промени са интересни времена.

Това може да се разбере в хубавия и в лошия смисъл.

Лош е смисълът, когато се поддадеш на принципа „разделяй и владей“.

Когато позволиш да те разделят и владеят със страх, като те насъскват срещу някой друг.

Не позволявайте да ви насъскват срещу творците, дори някои от тях да подкрепят ACTA.

Това са хората, които се грижат за комфорта на вашата душа и единственото, което искат в замяна, е да живеят нормално от труда си. Като всички останали. Посочете им без злоба пороците на сегашния механизъм и те без натиск ще разберат, че рано или късно трябва да прегърнат реалностите на времето, в което живеем. И да се адаптират към него.

Не позволявайте да ви насъскват срещу политиците, дори някои от тях да подкрепят ACTA.

Това са хората, които, добри или лоши, определят прякото ви настояще, но те също са хора като вас – използват тоалетната, допускат грешки. Позволете им да се вслушат в гласа на разума и те без натиск ще разберат, че рано или късно трябва да прегърнат реалностите на времето, в което живеем. И да адаптират законодателството към него.

Не позволявайте да ви насъскват срещу компаниите, които търгуват с авторско съдържание, дори някои от тях да подкрепят ACTA.

Всичко, което искат те, е да запазят печалбите, офисите и работните си места. Не се различавате много от тях. И вие искате същото. Позволете им да разберат новите механизми за разпространение на авторско съдържание и те без натиск ще променят своя бизнес модел, за да се адаптират към тях. Защото искат да успяват, като всеки от нас.

Не позволявайте да ви насъскват срещу журналистите, дори някои от тях да подкрепят ACTA.

Те работят под огромно напрежение – подложени са на невероятен стрес на работното си място и невинаги имат времето или възможността да преценяват / анализират информацията качествено и задълбочено. Информирайте ги без страст за пропуските, които допускат. Позволете им да да си свършат работата добре и да бъдат безпристрастни. От това печелят всички.

Не позволявайте да ви насъскват срещу блогърите.

Почти никой от тях не подкрепя ACTA, но това вече не е онази хипарлива група младежи с интерес към компютрите, еко-активизма и анти-глобализационните протести. Сред тях има сериозни професионалисти, включително: издатели, продуценти, автори, музиканти, филмови артисти, юристи, политици, журналисти и обществени дейци. Техният глас все повече и все по-често ще се чува, защото информацията, която произвеждат, е нецензурирана. Не ги подценявайте, а станете един от тях. Безплатно е и всеки може да се присъедини. Споделете своето мнение със света и го направете свободно, защото светът има нужда от повече свободни мнения.

Не позволявайте да ви владеят със страх. Нито един от фаталистичните сценарии няма да се случи.

Всичко това е на дневен ред, защото епохата е такава.

Човечеството трябва да се събуди и на бърза ръка да прескочи две-три стъпала в духовното си развитие.

Затова се случват тези неща.

PIPA, SOPA и ACTA са добрите новини на деня – катализаторите, които изискват промяна.

Без тях, тази промяна няма как да се случи.

Със сигурност ще има още катализатори. Бъдете честни в сърцата си и служете на Истината.

„Истината ще ви направи свободни“, а бурята ще ви отмине.

Един свят, едно бъдеще.

А ето какво се случва по широкия свят в момента (текстовете са на англисйки):

Списък на градовете, които протестират в Европа, изт: Avaaz.org

THE GUARDIAN, 03.02.2012: „Действайте срещу ACTA сега, ако ви пука за демокрацията и свободата на словото

BBC NEWS, 06.02.2012:  „Европа се готви за протести срещу антипиратското споразумение

GOOGLE NEWS, 07.02.2012: „Чехия и Словакия замръзяват анти-пиратския пакт

FINANCIAL TIMES, 08.02.2012: „Очаква се новият пакт срещу интернет пиратството да дерайлира

„Един свят – едно бъдеще“

Противопоставянето и разделението не влизат в сметката.

Тихомир Димитров

ноември 19, 2009

Защо блогвам?

Въпросът дойде от Радислав Кондаков.

Отговарям:

1/ Защото обичам да разказвам истории. Обичам да го правя на полянка в гората, на софра в механата и докато се върти тревата. Но ако разкажа една история на хиляда души по този начин, със сигурност ще свърша зле. Блогването е здравословен вариант да споделиш историята с повече хора и да получиш представително мнение за качествата й. С изключение на анонимните хейтъри, които мразят, само защото мразят, повечето читатели на един блог нямат абсолютно никакво отношение към автора му. Тяхната оценка е безпристрастна.

2/ Защото понякога (не винаги) наистина имам какво да кажа. В такива моменти предпочитам да има и на кого да го кажа. Количеството не е важно. Важно е, че болшинството хора, които четат този блог, са с малък или никакъв емоционален ангажимент към личността ми. Това прави възможно да събера обективни мнения за реалното състояние на нещата в човешките глави. С други думи – да си „сверя часовника.”

3/ Защото блогът е адски добро портфолио. Независимо дали се занимаваш с кино, дизайн, литература, фотография, изобразително изкуство, играеш на сцена или упражняваш занаят, блогът е твоето портофолио. Той не само ще привлече хора, които плащат за нещата, които (очевидно) умееш да правиш добре, той ще те свърже и със съмишленици, които ще те улеснят в дейността ти.

4/ Защото социалните мрежи не са алтернатива. Водят до профанизация, алиенация, спамизация и нравствено-физическа деградация. Пък и не ме изпълва с възторг идеята, че фейсбук получава пълни / вечни авторски права върху материалите, който публикувам там.

5/ Защото понякога имам твърде много време за губене. В такива моменти   публикувам статии като тази и после от сърце се забавлявам да следя фийдбека. Другото ми хоби е да участвам в блогърски дуели. И да ги печеля!

6/ Защото блогването е източник на интересни запознанства. Не само онлайн. По-интересните винаги се прехвърлят офлайн.

7/ Защото съм нарцистичен задник.

8/ Защото така!

Тихомир Димитров

януари 23, 2009

Кой се страхува от Вирджиния Уулф?

За скритата цена на брака по сметка

За „историческата неизбежност” на старостта

За една безкрайна нощ

За обреченото семейно щастие

За алкохола като социален „лубрикант”

За тъжния сарказъм на старите и смешната наивност на младите

За децата като мечта, от която се страхуваме

За душевния садо-мазохизъм

За всички тези неща се разказва в пиесата на режисьора Людмил Тодоров: „Кой се страхува от Вирджиния Уулф”. Гледах я снощи в „Сълза и смях” по покана на Димитър Цонев, като част от инициативата „Блогъри ходят на театър”.

Ще пиша по-подробно, когато му дойде времето, но бързам да споделя пресни впечатления, докато пиесата все още ми „държи влага”.

Евалата на: Бойка Велкова, Ивайло Христов, Биляна Казакова и Стефан Спасов за майсторската игра – перфектно си пасваха на ролите! Декорите бяха реалистинчи, актьорите играеха без никакво „театралничене”. Постановката постигна своя ефект, поне върху мен. За малко успях да се откъсна от действителността и да потъна в драматичната нощ, която се случваше на сцената.

Един театър трябва да е много добър, за да ти причини такова нещо в епохата на триизмерното кино.

Сърдечни благодарности!

Тихомир Димитров