Писателският блог на Тишо

април 16, 2014

Да нахраним правилното куче

pravilnoto_kuche

Изт: http://36525daystolive.com

Едно куче попада в зала с хиляда огледала. Изведнъж се оказва заобиколено от хиляда кучета. Уплашено, то подвива опашка. Хиляда кучета около него също подвиват опашки. Кучето оголва зъби и започва да ръмжи. Козината му настръхва. Хиляда кучета около него ръмжат с оголени зъби и с настръхнали козини. Огромната „глутница“ всеки момент ще го нападне и ще го разкъса. Кучето умира от ужас.

Друго куче попада в същата зала. Предпазливо, то размърдва опашка. Хиляда кучета около него трепват леко с опашки. Окуражено, то започва да върти своята опашка. Хиляда кучета около него весело махат с опашки. Толкова много нови приятели! Кучето за малко не умира от кеф…

Това е начинът, по който действителността ни отразява. 

„Каквото отвътре, такова и отвън“

„Каквото повикало, такова се обадило“

„Каквото посееш, това ще пожънеш“

Действителността винаги ни е отразявала по този начин. И никога не се е интересувала от частното мнение, т.е от това дали вярваме, че ни отразява или не. Тя ще продължи да го прави и милиони години след нас. Ще отразява, докато има КОГО да отразява. Незавсимо дали Той/Тя вярва в процеса.

И двете кучета живеят у нас.

У всеки от нас. Колкото по-дълго храним едното, толкова по-мършаво и болнаво ще е другото. Това, което „заглади косъма“, ще надделее над своя опонент и ще определя обстоятелствата в нашия живот. Докато не променим навика си да го храним всеки ден. Няма как да нахраним и двете едновременно, защото Любвта не се подхранва от страх и Страхът не се захранва с любов.

Въпрос на избор е кое куче ще нахраним.

Това решение го взимаме по стотици пъти на ден. Силата на навика е да спреш да взимаш решения и да правиш все същото по инерция. Силата на глупостта е да правиш все същото по навик и да очакваш различен резултат…

Много хора постят преди Великден по навик.

Постът не е вегетарианска диета. Не е диета за отслабване. Не е начин на хранене. Постът е да стоиш „на пост“, като войниците. И да си отваряш очите на четири: кое куче ще дойде първо и кое куче ще избереш да нахраниш днес. Постът е да си възвърнеш правото на избор.

Нека да нахраним правилното куче днес!

С достатъчно повторения и това ще се превърне в навик.

Желая ви весели празници!

Тихомир Димитров

март 11, 2012

Какво (НЕ) съм аз?

Отговорът на вечния екзистенциален въпрос „Кой съм аз?” може да се получи, парадоксално, като се отговори на точно обратното:

Кой или какво, всъщност, не съм аз?

По принципа на изключването, аз би трябвало да съм всичко, с изключение на онова, което не съм. Тук следваме изцяло пътя на логиката и тя не е достатъчна за съвършеното познание, но дава добра отправна точка.

И така, кой (или какво) не съм аз?

Аз със сигурност не съм моето име

Най-малкото, то дори не е „мое”. Измислили са го родителите ми, много преди да се родя, без дори да са ме питали. Няма как това да е „моето” име. Поне нямам спомен да съм решавал някога, че ще се казвам точно така. С течение на времето и под силата на навика, аз съм свикнал с това звукосъчетание, приел съм го за свое, околните също са свикнали с него, започнали са да ме наричат по този начини и така, илюзията постепенно се е вкаменила.  Да се обръщаш след името си е навик, а не доказателство за идентичност.

Другото доказателство, че не съм моето име ще ви го дадат всички, които ме познават поне малко. Човекът, който стои зад заглавието „тих” и „мирен” не притежава нито едното от тези качества в степен чак да се идентифицира с тях. Притежава дори точно обратните.

Третото доказателство, че аз не съм моето име се корени в съвсем реалната и практическа възможност да го сменя по всяко време, когато пожелая. Това не значи просто да сменя името, с което се разписвам в интернет. За още по-голям ефект, бих могъл да сменя името си по паспорт и да отида да живея в някоя друга страна, където никой не ме познава с предишното име. Така по-лесно ще приуча себе си и околните с новото име. Ще изградя нов навик. НО това няма да промени нищо в мен. Няма да промени нито един заварен интерес, едва ли ще видоизмени някакъв навик, няма да нанесе корекции в характера. Новото име не е в състояние да промени дори детайли от повърхността, камо ли същината. Аз със сигурност не съм моето име.

Аз със сигурност не съм моето тяло

Доста парадоксално звучи. Кои са доказателствата, че аз не съм тялото, което притежавам? Говоря за логическите доказателства? Ами, много просто, това са сетивата!

Как изобщо разбирам, че имам тяло? Че то заема място в пространството? Че е живо, че се движи, че диша и мърда? Че разсъждава и говори? Че общува с околния свят? Разбирам го чрез сетивата. Посредством сложния сетивен апарат.

Точно така – разбирам го чрез сетивата. Виждам тялото си в огледалото или части от него, дори без огледало. Чувал гласа си, долавям миризмата, която излъчва това тяло, мога да докосвам части от него, мога да причинявам на тези части болка или удоволствие, в зависимост от силата и начина, по който ги докосвам; усещам полъха на  вятъра с кожата си, топлото и студеното през сезоните, мокрото на водата, сухото на пясъка и т.н.

Накратко, информацията, която получавам чрез сетивата доказва, че това тяло сто процента съществува. Достатъчно е да се ощипеш, нали!  Но тя доказва и, че аз със сигурност не съм това тяло. Как?

Същите сетива възприемат по същия начин и всички останали обекти (тела) в околния свят. Нима всичко, което възприемам чрез сетивата съм аз? Къде тогава е разликата между наблюдавания и наблюдаващия? Ако наблюдавам едно дърво, то е достатъчно реално, солидно и материално, колкото тялото ми. Мога да го видя, да го докосна, да отчупя парченце от кората му, да помириша смолата под нея. Съществуването на дървото пред мен е безспорно, от гледна точка на сетивата. Значи ли това, че дървото съм аз? А, когато виждам ръцете си или едната пипа другата? Тези двете ръце аз ли съм? Моето възприятие за тяло се различава от моята идентичност. Аз възприемам всичко по същия начин, по който възприемам и тялото си, със същите сетива. Но не се идентифицирам с всичко, а само с тялото си, нали така? Къде тогава е разликата между наблюдавания и наблюдаващия? Кой е този, който наблюдава моето тяло, усеща го, възприема го като реалност, идентифицира се с него? Ако има такъв човек или такова нещо, то значи, че единият от нас двамата лъже, когато казва „аз”. Това значи, от чисто логическа гледна точка, че аз не съм тялото си или поне наблюдателят по някакъв начин се различава от наблюдавания…

Много сложно стана. Ето един по-прост начин да се докаже, че човек не е тялото си. Ако ти махнат едната ръка, после другата, ако ти махнат единия крак, а после другия? Ако го направят хирургически, най-вероятно ще продължиш да съществуваш. Най-вероятно ще продължиш да наричаш тялото си „Аз”, но то вече е намалено с 60%! Обаче ти продължаваш да съществуваш. Целият! Значи ти не си тялото, което обитаваш.

Аз със сигурност не съм миналото си

Помислете си, без миналото, вие не бихте съществували…като личности. Бихте се превърнали в съвсем различни хора или поне, бихте се възприемали по съвсем различен начин. Ако сега някой ви изтрие всички спомени, който „доказват” вашето съществуване, значи ли това, че ще спрете да съществувате? Не значи! Бас ловя, че ще продължите да ходите до тоалетната, да мислите, да говорите и да се храните. Ще продължите да се движите и да получавате ерекция. Хората с пълна амнезия не престават да съществуват. Те просто не си спомнят „какви” са били преди това.

Значи аз не съм миналото си. Съществувал съм дори тогава, когато съм нямал никакви спомени. Доказват го снимките от видеозона при по-младите, доказват го бебешките ми албуми от 78-ма. Аз нямам спомен да са ме снимали в бебешка количка до езерото, нито пък помня усещането за пълни с ако гащи. Какъв е парадоксът тогава? Съществувал съм, още преди да съм имал спомени! Но миналото не са само спомени. Съществувал съм още преди да се родя! Дори в закона пише така. Значи със сигурност аз не съм моето минало, както и вие не сте вашето минало…

Аз със сигурност не съм мислите (мненията, вярата, нагласите и убежденията), които притежавам

Повечето от тях са напълно автоматизирани, заучени процеси – реакции, които се повтарят непрекъснато – навици, утвърдени с времето или просто инстинкти. Подобно на усещането за идентичност, свързано с името. Аз не съм мислите си, аз съм този, който мисли. Ясна е връзката между това твърдение и парадокса за наблюдателя и наблюдавания. Аз не съм нещата, в които вярвам, аз съм вярващият. Аз не съм навиците, които притежавам, например да пуша жълт Camel, аз съм пушещият. Аз не съм механичен сбор от всички тези навици, комплекси и инстинкти, те са просто неща, с които съм свикнал в ежедневието. Но те със сигурност не съм аз.

Аз със сигурност не съм нещата, които притежавам

Какво значи да притежаващ нещо – вещ, кола, къща или, например, земя? Земята ще притежава костите на пра-внуците ти, включително и твоите – така, както притежава костите на всички хора, живели някога преди това. Но ти няма как да притежаваш земя!

Това, което действително притежаваш е лист А4, принтиран черно на бяло, върху който на родния ти език е изписано, че една площ, очертана с въображаеми линии и намираща се някъде, по някакъв начин е свързана с комбинацията от символи, изписани върху парчето пластмаса, което наричаме „документ за самоличност”. Дори тази комбинация, както вече се разбрахме, не е твоя. Не си ти.

Другото, което практически притежаваш, е волята, съгласието, вярата или убеждението на останалите, че написаното в този лист хартия е вярно. Нищо повече. По същия начин не можеш да притежаваш кола, вещ, къща и т.н. Не можеш дори да ги притежаваш, камо ли да се идентифицираш с тях!

Но много хора го правят. Те се олицетворяват с вещите, които ги заобикалят. И едва, когато всичко, което притежават, им бъде отнето, например: от преврат, революция, цунами, война, изригване на вулкан или друг вид природно бедствие, те се доближават до истината за това, което действително са. И разбират, че то няма нищо общо с вещите. Защото тези хора не престават да съществуват, след като загубят всичко, което някога са мислили, че са. Например – богати или бедни. Вещите са само „кукички”, с които човек много лесно се идентифицира.

Е, някои от въпросните хора се самоубиват, други полудяват, трети цял живот се съпротивляват, избирайки ролята на жертвата, но всички те разбират, че със сигурност не са нещата, които притежават, нито хората, към които принадлежат.

Аз със сигурност не съм ролите, които играя

Продавач, клиент, писател, музикант, родител, баща, син, любовник, собственик или наемател, приятел или враг…това са нещата, които другите хора мислят за теб, това са ролите, които (съзнателно или не) си избрал да играеш в живота на тези хора, но със сигурност нито едно от тези неща не си ти. Доказателствата? Отново по пътя на логиката:

Когато продавачът остане без магазин (например след пожар), той не престава да съществува. Играе с една роля по-малко. Или я заменя с друга. Когато купувам съм клиент, когато продавам съм продавач, но дори завинаги да спра да купувам и да продавам, аз ще продължа да съществувам. Хората са съществували хилядолетия, преди да изобретят търговията. Просто са си отглеждали храната сами. Ако се откажа от хобито или професията си, аз ще продължа да съществувам. Може просто да ги заменя с други роли, но дори да не го направя, това по никакъв начин няма да накърни моята цялост, нито факта на физическото ми съществуване. Когато остана без гадже / съпруга / любовница / приятелка, демек – когато остана „на сухо”, аз преставам да съм любовник, но при всички случаи не спирам да съществувам. Когато имам деца съм баща, когато имам родители – съм син. Но дори една от тези двете категории да изчезне, човек продължава да съществува, примерите са навсякъде. Аз съм приятел за едни, други може би ме мразят, но дори да остана без приятели и врагове, аз няма да спра да съществувам във физически план, нали така?

Аз със сигурност не съм качествата, които притежавам

Богат, беден, красив и неугледен, умен или тъп, талантлив и некадърник, мълчалив или приказлив, аз не съм качествата, които притежавам. Те могат да се менят, също като ролите, описани по-горе, могат и напълно да изчезнат, но това изобщо не накърнява факта на физическото ми съществуване. Дори най-тежките душевни заболявания са присъщи за хора, които съществуват. Съвсем реално съществуват. Те са. Това много лесно може да се докаже. Дори хората на командно дишане в болниците съществуват. Дори осъдените на смърт съществуват преди мига, в който ще се изпълни тяхната екзекуция.  Дори неизвестните, отритнатите от обществото, пренебрегнатите, хората, за които никога не сте чували, те също съществуват. И този факт е неизменен – те могат да се видят, пипнат и чуят. Те могат да се помиришат. Те заемат място в пространството. Те са живи. Значи със сигурност съществуват. Значи  със сигурност не съм качествата, които притежавам.

Този списък може да продължи дълго...

Призовавам ви да мислите повече върху нещата, които не сте.

Това, рано или късно, ще ви изведе до извода кой или какво, всъщност, сте.

Логиката, сама по себе си, не може да отговори на този въпрос, но със сигурност доста помага. Отговорът не може да се опише с думи или да се докаже по логически път. Той може единствено да се почувства и да се преживее с дълбочината на цялото същество. За целта, първо трябва да сте напълно наясно с нещата, които не сте. Трябва да сте убедени в тях. Мислете задълбочено върху нещата, които не сте.

Тихомир Димитров

ноември 15, 2011

Станах на 33

Числата са ги измислили хората, за да увековечат илюзиите си с тях.

Да потърсят смисъл в Нищото.

Който търси – намира.

Числата винаги са имали особен смисъл за мен, особено тройките.

Имали са, защото съм вярвал, че имат смисъл.

Представяте ли си свят, в който всичко, в което повярвате, става реално?

Няма смисъл да си го представяте.

Това е вашият свят.

Но отнема малко време.

Да повярвате.

Че действително е така.

Tricky business.

Всички убеждения са ограничаващи.

Когато се родиш, ти идваш тук без никакви убеждения.

И веднага ставаш жертва на психо тормоз от страна на най-близките, които имат вече изградени стабилни убеждения.

Започват да те убеждават кое е вярно и кое – не. В какво трябва да вярваш и в какво – не. От кое трябва да се пазиш и кое трябва да обичаш. Убеждават те, че светът се дели на свои и на чужди, на теб и на мен, на мое и на твое. Внушават ти, че трябва да обичаш своите и да внимаваш с чуждите.

И така, ден по ден, камък по камък, твоите най-близки хора ти помагат да изградиш затвора, в който ще излежиш доживотната си присъда!

Въобще, как се измъква човек от блато, в което са го напъхали още на 1?

Днес имам рожден ден.

Ще почерпя, ще приема подарък…Такова убеждение съществува у мен, че така трябва. Даже съм го приел за свое. И се чувствам доста комфортно с него.

Но не мога да си спомня истинския рожден ден, в който дойдох тук, преди 33 измислени парчета от време, без никакви убеждения.

Сигурно защото не трябва.

Може би така е по-интересно.

Предизвикателството да излезеш от капана, който сам си построил!

Природата не си играе на котка и мишка с нас, не ни създава изпитания, за да ни гледа сеира след това. Тя няма никакви убеждения!

Ние имаме убеждение, че светът, по някакъв начин, се занимава с нас.

Спомнете си Баташкото клане. Холокоста. Чумата, която унищожи две трети от населението на Европа.

Светът не се занимава с нас, това е поредното ни ограничаващо убеждение.

Всички убеждения са ограничаващи.

Както и убеждението на един римски генерал, според който днес, на тази измислена дата, в измисления от него календар, аз имам рожден ден.

Аз?

Хехе.

Това не е ли също убеждение?

Единственото вярно нещо на тази планета е вярата.

Не в Бог, не в календара на маите или в „нещо там горе”, в „някаква сила”.

Единственото вярно нещо на тази планета е вярата, че нещо е вярно.

С това убеждение можете да промените света.

Ако решите да повярвате в него.

Tricky business.

Както вече отбелязах.

Честит рожден ден!

Тихомир Димитров

октомври 9, 2008

Съзнанието определя битието 2

„Можеш да избереш да следваш пътя, по който те води животът,

 но можеш да избереш и сам да начертаеш пътя,

по който животът ще те следва”

(реклама на ипотечни кредити)

Ще започна с това, че изобщо не се съмнявам във възможностите на човешкия ум да променя заобикалящата го физическа реалност. „Случайностите” са само механизъм, с които действителността реагира, напасвайки се спрямо вибрациите на ума. Ето защо аз не вярвам в случайности.

Как стигнах до такъв извод?

Ами, добро утро, тези неща човечеството ги знае от хилядолетия. Информацията на тема mind over matter е описана и систематизитрана подробно. И не е необходимо да се ровиш из античните папируси на Александрийската библиотека, за да разбереш „Тайната”. Достатъчно е да отвориш най-четената и най-продаваната за всички времена книга – Бибилията, където ще видиш следното изречение: „Искайте и ще ви се даде”.

Но да предположим, че не вярваш в Библията. Тогава ще повярваш ли на Дънов и на неговите беседи „За силата на мисълта”? Или не, по-добре да изключим духовната сфера напълно, за да няма противоречия. Тогава се поинтересувай от метода на Хосе Силва, обърни се към Джон Кехоу, към Робърт Стоун, към Брус Маклеланд или към Наполеон Хил за съвет. Те пък са прекалено комерсиални? Или не обичаш да четеш книги? Помислено е и за нечетящите – гледай „The Secret”, „Великата тайна на водата”, „What the Bleep do We Кnow”. Мога да ти предложа още куп бестселъри по темата – за голям, малък и среден екран, както и в книжен формат. От „Бхагхават Гита” и „Рамаяна”, през „Агни Йога”, та чак до „Лошите мисли са лукс, който не можем да си позволим”, всички големи и малки умове на света повтарят едно и също от хилядолетия – съзнанието определя битието. Някои търсят отговорите в религията, други искат да докажат съзидателната сила на мисълта с математически формули, трети използват средствата на хипнозата, плацебо ефекта и самовнушението, за да лекуват.

Нека да отделим духовната вяра от духовното знание. Това значи безпристрастно да прочетем Библията, Корана и всички други свещени книги, за да видим кое е общото между тях. Ако наистина го напрвим, ще стигнем до два много важни извода: 1) Хората са уникално тъпи и, бидейки ограничени от културните си различия, създават най-различни версии на Истината, въпреки че пределно ясно знаят: Истината може да бъде само една. 2) Хората са готови да се избиват помежду си, заради версиите на същата тази Истина, като фактът, че единият се храни с лявата ръка, а другият я използва, за да си бърше задника, очевдино е напълно достатъчен.

Ето това ме отблъсква от религията. Но същевременно ме кара да вярвам в Бог. В онзи Бог, който живее в мен, от който съм част. Защото, въпреки културните си различия, всички свещени текстове съдържат едно и също твърдение: човек е създаден по образ и подобие на Бог. Дефинициите за Бог са най-разнообразни. Всяка култура си Го представя по различен начин. На някои култури дори им е забранено да си Го представят, но ето че срещаме една обединяваща черта: всички религии описват Бог като творец и навсякъде човек по някакъв начин прилича на Него.

Какъв е изводът тогава? Ами много просто, земните религии подсказват, че човек също е творец. На реалности. В умален мащаб. Ако Бог може да създадва и да разрушава цели Вселени, значи ние можем да създаваме и да разрушаваме собствената си мирко-Вселена. Забелязвам все повече хора да се пробуждат идейно в това отношение и го считам за напълно нормално. Нали казват, че навлизаме в „Епохата на Водолея”, когато всички ще бъдем по-съзнателни индивиди.

Аз самият не вярвах достатъчно в теорията, докато не започнах да експериментирам на практика и не накарах няколко неща просто да се случат. Да, отнема малко време, но както казва Стивън Кинг: „нужни са натиск и търпение”.

Е, добре, но стигнах до обратната страна на медала. Точно в момента, в който повярвах, че умът ми притежава огромна съзидателна сила, че с негова помощ мога да оказвам съвсем реално въздействие върху действителността, аз се сблъсках с всички опасности и противоречия на това свое „откритие”. Защото решенията, които взимаме, са базирани на посланията, идващи от същата тази действителност, която се опитваме да променим. Базирани са на знанията, които имаме за нея. А те, за съжаление, са твърде ограничени.

Представи си, че шофираш из Искърското дефиле. Искърското дефиле е много красиво. Но ти шофираш през нощта. И виждаш само под носа си – докъдето ти стигат фаровете. Да, успял си да овладееш машината, притежаваш властта и волята да избереш всеки път, който ти хареса, да се отбиеш във всяка пресечка, но заради тъмнината, ти не виждаш накъде води избраният път. Не виждаш сто килограмовите ледени висулки, които са готови да се изсипят върху главата ти. Не виждаш напукания и заледен афалт, който ще те изхвърли в грохота на бушуващата река, не виждаш липсващата мантинела на завоя малко по-напред. Пътят, който си избрал, може да не е най-правилен. Нищо, че имаш възможността да избираш.

Разбрал си, че можеш да материализираш мислите и желанията си, това е хубаво, но не бива да забравяш, че виждаш само докъдето ти стигат фаровете. Че може би съществува един по-висш Разум, който вижда голямата картина. Така, както я виждаш  ти през деня, когато е светло. Че може би този Разум те обича и знае по-добре кое е хубаво и кое е лошо за теб самия. Че този Разум е тук, за да те ръководи, но понеже няма власт над свободната ти воля, той не може да се противопостави на решението ти да променяш действителността така, както сметнеш за добре. Не може да ти попречи да се правиш на един малък Бог. Поне докато не катастрофираш. Защото на теб тъмнината ти пречи.

Спрях да харесвам Джон Кехоу поради две причини: първо, защото е преписал всичко от Ерхрад Фрайтаг, добавяйки „магическите” думички: success и money, които въздействат върху плиткия мозък на средностатистическия looser и второ, защото „подсъзнанието не може всичко”. Подсъзнанието е твоето кошче за душевни отпадъци, то е клетка, в която държиш заключени страховете си и почва, където можеш да посееш семената на някои мечти. Просветените хора го наричат „причинното съзнание”. То действително ще реализира всичко, за което си мислиш – най-големите ти мечти и най-големите ти страхове ще се сбъднат. Някой ден. От тебе зависи какви семена ще хвърляш в плодордната му почва. Но ти не знаеш достатъчно. Не си добър градинар. Защото разумът ти е ограничен. Подбираш грешните семена и после се чудиш защо  животът ти буренясва. Истинските отговори са заключени в свръхсъзнанието. „Разумната природа” е перфектният градинар, който продава семената, от които имаш нужда. Как да общуваш с него ще пиша друг път.

Едва ли има по-глупаво заключение от извода, че ние сме най-висшата форма на интелект във Вселената. Ако беше така, щяхме да знаем всичко, нали? Ама не знаем. Нивата на познанието са точно толкова безкрайни, колкото безкрайна е Вселената. Боя се, че заемаме твърде ниска позиция в йерахията на Космическия разум, въпреки че сме по-напред от растенията, примерно…

Добрата новина е, че имаме свободна воля. Имаме и невидими помощници, които са тук, за да ни предпазват от собствената ни глупост. Някои ги наричат „Ангели”, други – „Разумна природа”, трети – „Интуиция”. Мен дефинициите не ме интересуват. Факт е, че съществува Разум по-велик от човешкия. Всеки може да се допита до него, преди да вземе някакво решение. Използвайте тази възможност, докато не е станало прекалено късно.

Тихомир Димитров

октомври 6, 2008

За смисъла на живота

Вечните философски въпроси са ей факин’ уейст ъф тайм. Няма по-загубено време от участието в разговор (не дай Боже – спор) на тема: „Какъв е смисълът на живота?”. Е, да, такива диспути възникват рано сутрин, след осмата ракия, когато времето ти и без това не струва нищо, но дори тогава не си заслужава да го прахосваш за глупости.

Защото, ако животът имаше някакъв строго определен и специфичен смисъл, все някой по-умен от теб и от пияния ти събеседник щеше да го е открил през последните 5000 години. И щеше да е написал дефиницията. Нямаше да се налага точно ти да търсиш решение на една задача без отговор. В пет сутринта.

Свикнали сме, когато четем книга или гледаме филм, историята да има някакъв смисъл: очакваме завръзка, кулминация, развръзка, някаква поука дори. И в това ни е грешката. Защото филмите и книгите ги пишат писатели и сценаристи, които нарочно са се погрижили да има смисъл. За да ти вземат петте лева. Докато животът е лишен от сценарий. Освен това, той е безплатен. Идвайки на тази планета, ти не дължиш нищо на никого. Поне в началото. На всичкото отгоре получаваш главната роля. Можеш да участваш във „филма”, а не само да ядеш пуканки и да зяпаш отстрани. Защото животът не е филм. Той започва изненадващо и неочкавано – за теб самият, но твърде често и за твоите създатели, протича хаотично, твърде нелогичен и непоследователен е и по всяко време може да свърши също така абсурдно, както е започнал. Без развръзка и без поука.

Отиваш да си измиеш зъбите, прозяваш се широко пред огледалото, отваряш си чисто нова паста за зъби. Тубичката изхвърля парче лютива течност директно в трахеята ти. Бабите я наричат „кривото гърло”. Следват задушаване, гърч, припадане и… умиране. Така си замина едно момче това лято.

Каква е поуката от тази история? Точно така – никаква. Обаче аз не искам да твърдя, че животът е безсмислен. Той е точно толкова смислен, колкото празният лист хартия или белият екран. На него можеш да поставиш всичко. От тебе зависи. И това му е хубавото.

Всеки от шестте милиарда души на тази планета мечате да е роден с някакво специално поръчение (да промени света, например). Всеки мечтае животът му да има някакъв смисъл. Уви, малцина са тези, които откриват за какво точно са родени, но дори и те прекарват голяма част от живота си в безцелно лутане.

„Но защо аз съм тук? Трябва да има някаква причина!”

Защото баща ти не е знаел за съществуването на презервативите, примерно. Ето една добра причина. И сега ти, в качеството си на последствие, имаш волята да решаваш какъв точно ще бъде смисълът на твоя собствен живот.

Бидейки хедонист, аз лично откривам смисъла във всички удоволствия, които съм изпитал, изпитвам и ми предстои да изпитам, докато съм жив. Заради сутрешната ерекция, заради силния аромат на кафето, заради добрия коз, „изигран“ с приятели, заради загадъчната усмивка на момичето от бара снощи, заради удоволствието да сготвиш „Гюведжета по Тишански” и да си стъкмиш наргиле, заради еуфорията от едно пътуване, заради свободата да боравиш с думите както намериш за добре, заради любовта, която намираш, но после губиш, повторно намираш и повторно губиш, заради любовта, която отново ще намериш някой ден, само за да я изгубиш след това, както и заради един милиард дребни и големи удоволствия, животът ти определено има смисъл.

Колко изгрева видя през изминалото лято? Колко пъти се остави на емоциите да управляват разума, на течението да те носи, на вятъра да милва бузите ти? Колко пъти се усмихна и го направи то сърце? Колко пъти каза: „Благодаря, че съм жив, защото е яко!” Ето толкова пъти животът ти имаше смисъл през изминалото лято. А можеше да има смисъл всеки ден.

 

Тихомир Димитров

април 2, 2008

Съзнанието определя битието

Filed under: ЕСЕТА — asktisho @ 2:56 am
Tags: , , , ,

„По ирония на съдбата човек започва да променя заобикалящата

го действителност в деня, часа и минутата,

когато престане непрекъснато да реагира на нея“

(Джон Кехоу, „Подсъзнанието може всичко“, с. 13)

В Библията пише: „И всичко, каквото и да поискате в молитва, като вярвате, че сте получили, ще получите“. Цитатът е произволен. Който не вярва, да го провери.

Човекът е създаден по образ и подобие на Бога. Това значи, че в него е заложена съзидателна сила. Човекът е творец, подобно на своя Създател. И, както Бог може да създава и да руши Вселени, така човек може да създава и да руши собствената си вселена. Със силата на мисълта. Не е важно дали вярваш в Бог. Важно е дали вярваш в мащаба.

Ние всички притежаваме съзидателна сила. Мислите ни създават обкръжаващата действителност, а творческото съзидание работи с мисълта, че вече притежаваме желаното, че то е факт. Човешкият ум прилича на ескимос, който влачи тежката материална действителност след себе си. Там, където умът е оставил следи в снега, оттам ще мине и „шейната“ след време. Осъзнаването на този факт е доста страшно – то води до разбирането, че всъщност ние сме отговорни за собствените си мисли така, както сме отговорни за собствените си постъпки.

Действителността не е пасивен факт – даденост, която предопределя съдбата ни. Действителността е мека и подвижна, тя се формира от нашите мисли. Така, както архитектът първо вижда сградата в главата си, после я рисува на хартия, а накрая може да я пипне, така и ние сме архитекти на собствената си действителност. Но не бива да забравяме – за пострoяването на една сграда трябва време. Трябват натиск и търпение. В „Изкуплението Шоупеник“ Стивън Кинг остави мъдър завет на човечеството: „Всичко, което ти е необходимо, за да пробиеш най-дебелата стена, е натиск и търпение“. Цитатът отново е свободен. Също като теб.

Ти си свободен да нарисуваш грозна или красива сграда. Изпълнителите ще я построят точно така, както си я нарисувал.

Аз вярвам, че съзнанието твори действителността и съм притеснен от отговорността, която нося като автор на собственото си съзнание. Може да звучи нелогично, може да звучи в разрез с парадигмите на живота, с „битието определя съзнанието”, може да звучи в разрез с ограниченията, които си поставяме, за да търсим оправдание за собствените си неуспехи, но аз вярам в свободата да мисля каквото си поискам и никой не може да ми отнеме точно тази свобода.

От мен зависи дали да поставя някакви ограничения пред мисълта си. Поставя ли ги, неизменно ще се сблъскам с тях и навън – в действителността. Да ме извинявате, ама битието не определя съзнанието. Точно обратното е. Въпрос на гледна точка. Щастливият и нещастният човек се различават единствено по гледната точка. И двамата може страдат от заблуди, но единият живее щастливо, а другият – не. Това вече е факт.

Аз вярвам в силата на разума, защото вярвам в изобилието на Природата. Там има достатъчно за всички. Всеки може да получи това, което желае. Защо повечето хора са ощетени тогава? Защото нямат смелост да повярват в справедливостта на своите желания. Защото нямат смелост да поискат. Защото нямат смелост да повярват.

Аз вярвам в силата на разума, тъй като съм наясно, че проблеми не съществуват, има само възможности. Изкачването на един връх е трудно занимание. По пътя могат да възникнат много проблеми – човек може да падне и да си ожули коленете, може лицето му да изгори зверски под лъчите на слънцето, може да измръзне или да не му достига кислород, но това не са проблеми. Това са само възможности върхът да бъде изкачен.

Трябва да мислиш така, все едно мислите ти се отпечатват с големи букви върху небето, където всеки може да ги прочете. Ако си затънал в дългове, ако имаш лоша връзка или страдаш от болест, всеки може да види това с просто око. Но аз мога да видя и друго – мога да видя мисълта ти, която е съсредоточена върху дългове, изгубена любов и болест. Виждам я, все едно е изписана върху небето. Мисли за богатство, щастие, здраве и разкош – точно това ще получиш. И нито за миг не се съмнявай, че ги заслужаваш.

Единствената свобода, която имат хората, е правото на избор. Щастието и нещастието са въпрос на личен избор, макар и слабо осъзнат, понякога.

Аз вярвам в силата на разума. Единственото, в което не вярвам, е съмнението.
Архитектите нямат право да се съмняват. Те винаги трябва да бъдат сигурни.

Представи си, че мозъкът ти е касичка. Всяка мисъл за просперитет, възторг, любов, сполука, здраве, късмет и доверие, която минава през него днес, е равна на един лев. Всяка песимистична мисъл, включваща тъга, самосъжаление, недоверие, разочарование, съмнение и омраза, е равна на минус един лев.

Вечер, преди да заспиш, удари чертата и пресметни колко лева излезе напред. А колко лева дръпна назад? После се замисли дали уравнението не отговаря на истинския ти живот. И дали сам(а) не си причина за него.

„Каквото повикало, такова се обадило.” „Каквото посееш, това ще пожънеш”, „Каквото си надробил, това ще сърбаш”. Прави ли впечатление, че в народните поговорки ТИ винаги си причината, а не следствието? Че съзнанието определя битието, а не обратното?

Естествено, имаш право да не ми вярваш, но и аз имам право да не ти вярвам, защото не искам да деградирам от причина към следствие. А щом не искам, значи няма да деградирам. Толкова е просто. Обратното също е възможно, разбира се. Стига да решиш. Ти си архитектът. Ти решаваш. Ти носиш отговорност. Всичко е за твоя сметка.

Тихомир Димитров