Писателският блог на Тишо

март 24, 2014

За смисъла и ползата от думичката „трябва”

Filed under: ЕСЕТА — asktisho @ 5:20 pm
Tags: , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , ,

frank

Изт: Twitter 

Голяма част от нещастията на съвременния човек произтичат от отказа му да участва в собствения си живот. Не е космическа тайна, че сегашното ни състояние (душевно, материално, физическо) е резултат от изборите, които сме правили в миналото. Но повечето хора не участват съзнателно в тези избори.

Замислете се, какъв процент от решенията ни са резултат от трезва преценка и самостоятелен избор? Какъв процент от убежденията ни са информирани? Колко пъти сме казвали „да” или „не” в резултат от дълбокото вътрешно усещане, че постъпваме правилно и колко пъти сме се пускали по наклона да правим нещaта само защото така трябва? Или защото така са ни казали? Или защото всички така правят?

Повечето пъти сме действали като безмозъчни автомати. Действали сме под влиянието на външни обстоятелства, но без да попитаме себе си. Без да си дадем пространство за избор. Мигновено, светкавично, по инерция – така сме взимали фундаменталните решения, които определят настоящето. Отсъствали сме по време на изборите, които го формират. И се чудим защо изпитваме дискомфорт в него. Питаме се защо страдаме…

С живеенето „както трябва” може да сме задоволили временно някакви насадени от образованието и възпитанието заблуди, може да сме удовлетворили временно някакви прищявки на заобикалящата ни среда, но проблемът е, че с резултата от решенията „по инерция” сме принудени да живеем самостоятелно и никой друг, освен нас, няма да изпита цялата им тежест по-силно от самите нас. Така се озоваваме в ситуацията да правим нещата както трябва, за да могат всички останали да са доволни от нашия живот, но не и самите ние. Звучи ли ви познато? Значи попадате в същата категория…

Разбира се, влиянията на външната среда са неизбежни и човек не може да се абстрахира изцяло от тях, нито пък трябва да го прави. Ако започвахме непрекъснато от нулата, щяхме да живеем още в пещерата, да ядем сурово месо, да считаме 30 годишните за старци, да не познаваме колелото, огъня и течащата вода. Нямаше да подготвяме мисия за колонизация на друга планета, която ще се излъчва на живо по телевизията. Опитът и знанията са полезни. Те възникват от взаимодействия с околната среда, но има нещо, което пропускаме – самостоятелния принос към придобитите знания. Свободата и творчеството да избираме.

Н. Д. Уолш подчертава, че думичките REACT и CREATE се пишат с едни и същи букви, но има голямо значение как ще ги подреди човек. Да реагираме цял живот на обстоятелствата или да ги създаваме? Това е вододелът между щастливите и нещастните, между създателите и последователите, между успелите и неудачните, между свободните и робите. А по средата им стои „трябва”.

Вижте биографиите на най-успелите хора в света. Повечето от тях никога не са правили нещата така, както трябва. Взаимствали са от чуждия опит, допринасяли са, развивали са го, но винаги са действали „на своя глава”, извън стереотипите и очакванията на заобикалящата ги среда. Водещите милиардери в IT индустрията дори не са завършили висшето си образование, макар да съм сигурен, че многократно са им повтаряли как трябва да си образован, за да постигаш успехи в бизнеса.

Проблемът ми с думичката „трябва” е, че тя не търпи възражения. Това, в повечето случи, важи и за хората, които я използват. Обърнете внимание колко често се употребява тази дума в ежедневието:

Политици ни убеждават по цял ден как трябва да живеем, какви реформи трябва да се предприемат, каква позиция трябва да заеме страната по въпроса за Крим, за кого трябва да гласуваме на следващите избори. Преподаватели ни обучават от малки как трябва да разбираме света. Социолози, психолози, възпитатели и еколози ни съветват как трябва да се грижим за семейството, за дома, за децата и за природата. Архитекти ни съветват в какви къщи трябва да живеем. Диетолози ни втълпяват какво трябва и какво не трябва да ядем. Ню ейдж гурута ни мелят сол на главата как трябва да медитираме. Родители ни възпитават как трябва да живеем. Ние самите по сто пъти на ден заповядваме на децата си какво трябва и какво не трябва да правят. Религиозни водачи ни убеждават как точно трябва да вярваме. Възрастни втълпяват на младите какви грешки не трябва да допускат. Шефове назначават когото и когато трябва. Растеш в йерархията или те уволняват в зависимост от това дали работиш както трябва. Правиш кариера в политиката, ако целуваш когото трябва… и където трябва. Лекари предписват лекарствата, които трябва да взимаш. Реклами ти показват продуктите, които трябва да купуваш. Манекени разхождат дрехите, които трябва да носиш през следващия сезон. Режисьори и продуценти се пенят как трябва да се прави съвременно кино. Писатели и критици спорят какъв трябва да бъде съвременният роман. Музикални канали определят каква музика трябва да слушаш през това лято, за да си модерен. Телекоми настояват каква тарифа трябва да избереш, за да си свързан. Банкери подчертават каква лихва трябва да кихаш, за да си успешен. И всички ти говорят в заповедна форма, на ти – „изяж, изпий, оближи, сдъвчи, изплюй, изпрати, изтрий, залепи“ – все едно сте баджанаци. Депутати пък решават, че за един джойнт трябва да лежиш колкото сериен изнасилвач. Премиери избират кои сайтове не трябва да се посещават. Лобисти обясняват как трябва да се отрови питейната вода и плодородната земя с шистов газ, защото не трябва да си енергийно зависим, далеч по-добре е ти да заживееш в токсична пустиня, а те да си приберат хонорарите. Табели указват къде трябва и къде не трябва да пушиш. Пътни знаци показват скоростта, с която трябва да шофираш… автомобила, който трябва да отговаря на социалния ти статус… за предпочитане електрически или хибрид, защото трябва да се щади природата. Всички трябва да се страхуваме от глобалното затопляне, от свършването на нефта, от енергийната зависимост, от колапса на световната икономика, от падането на валутния борд, от нова студена война. Трябва или не трябва да има паметник на съветската армия в центъра на София? Сигурно още днес ще чуете думичката „трябва” поне хиляда пъти. И още толкова пъти ще я прочетете. И толкова пъти ще я произнесете. Трябва да живеете в някоя пещера, за да не ви се случи това…

Всички „трябва“ хора непрекъснато си противоречат, но продължават да държат на своето „трябва”. И не само това. Създали сме си правила, по които трябва да живеем всички, като един. Все едно, че сме от една майка раждани. Отклонения не се допускат. Правилата са задължителни и, нищо, че непрекъснато се менят, всички отклонения трябва да се наказват. Има затвори, мъчения, бесилки, електрически столове и концлагери за целта. Има ги в цял свят. Има полицейски палки и водни оръдия за по-кадемлиите. Незнанието на правилата, които непрекъснато се менят, не оправдава тяхното неспазване. „Жесток закон, но все пак закон”. В това са вярвали древните римляни. Така са смятали, че трябва. Тях много ги е било страх от свободата на личността и най-вече – от свободата на народите. От тях сме наизустили доста правила, по които и до ден днешен си внушаваме, че трябва да живеем. Понякога ги цитираме на латински, за да звучим по-авторитетно. Неслучайно един от първите предмети, които бъдещите юристи трябва да наизустят, за да получат тапия, е Римско право. „Жесток закон, но все пак закон”. Ако така трябваше, покрай Цариградско шосе сега трябваше да стърчат кръстове, на които трябваше да висят телата на протестиращите. Защото така трябва да се отнася властта към своите врагове. Поне според древните римляни…

Е, били са в грешка. Очевидно. Историческата им съдба го доказва. Но ще е тъпо, ако завърша това есе с препоръки какво трябва и какво не трябва да се прави, нали?

Ето защо, ще ви кажа само: дошли сте на този свят напълно завършени и напълно съвършени. Нищо не трябва да постигате и няма нещо, към което трябва да се стремите. Нито пък трябва нещо да научавате. Можете само да изявите вътрешното си съвършенство чрез свободата на изборите, които правите. Във външния свят. Но не сте задължени.
Съвършеството е толкова съвършено, че може да си позволи и тази свобода. Може дори да си позволи да изглежда като несъвършенство. Но само в краткосрочен план…

Тихомир Димитров

Advertisements

ноември 21, 2012

„Цаката“ на бизнес планирането

Една дискусия, в която участвах преди време, под публикацията в блога на Жюстин Томс: „Уроци по предприемачество: бизнесът от идея до мисия„, ме накара да напиша този текст, тъй като за бизнес планирането у нас се говори твърде много, но се знае твърде малко. Обобщил съм коментарите си под статията и леко съм ги разширил. Благодаря на Жюстин, която с нейния блог често провокира мисленето на младите и предприемчивите!

И така, съществуват хиляда учебници по темата „Как се пише бизнес план“, но общото между (повечето от) тях е, че няма да ви свършат никаква работа. В практиката. Причината е прозаична: 90% от авторите на такива „наръчници“ са писатели и преподаватели, които не са се занимавали с бизнес през последните 20-30 години, не са фалирали нито веднъж, не са ставали милионери (освен през 96-та) и не познават механизмите на реалните пазарни отношения, извън фиша за заплатата (или хонорара), под който се разписват, потопени в академичния апарат или в литературата за самоусъвършенстване. Това важи както за българските, така и за чуждестранните автори. Те просто искат да си продадат книгите. За целта преписват от други такива автори, перифразират техните идеи и добавят собствени „елементи на разсъждение“.

Не искам да обвинявам академичната общност в некомпетентност, но това, което държа да подчертая е, че преподаденото в университета на тема „Как се пише бизнес план“ най-вероятно няма да ви свърши работа, когато наистина се наложи да потърсите финансиране и да изготвите такъв.

Общото между схващанията на писатели и академици за бизнес плана е, че той представлява една своеобразна книга, като обем. За съжаление, обемът има значение само при формирането на коричната цена, която тези хора изискват.

В повечето „наръчници“ се изреждат толкова много „атрибути“, които задължително трябва да присъстват в един бизнес план, че да му се завие свят на човек! Ако ги включите всичките, ще има тонове пазарна статистика и браншова информация, от която не се интересува никой, куп разсъждения от типа „на гол тумбак-чифт пищови“, които вълнуват само вас, стотици страници текст, за които ще платите повече, ако поръчате да ви ги напишат, много цветни графики и никакви ориентири относно адекватността на идеята, за която търсите финансиране.

А това е най-важното.

И се постига с минимален обем, да не кажа – минималистичен.

Бизнес план от 30-50-100 страници е разумен (допустим) само, ако пишете за предприятие с размера на Кремиковци. За създаването (разширяването) на едно малко или средно предприятие, какъвто е масовият случай, 7-8 страници са напълно достатъчни. Дори бих казал, че е задължително да се поберете в тях.

Независимо откъде ще търсите финансиране: от роднини, приятели, банки, кредитиращи институции, спонсори, фондации, европейски програми, бизнес ангели и т.н, на вас ще ви трябва бизнес план. Хубаво е той да НЕ надхвърля 7-8 страници и в него да НЯМА сметки по-сложни от събиране, изваждане, умножение и деление.

Поставете се на мястото на хората, които ще четат вашия план. Очевидно те имат пари, защото сте отишли за финансиране при тях. Това значи, че сигурно са и доста заети. Бизнес планът ви трябва да е лек и фин като балерина. Той трябва да говори само за най-важното, да очертава по същество идеята и начините за нейното реализиране.

Любимият ми подход, доказано работещ в практиката, е залагането на песимистичен и оптимистичен сценарий. За първия взимате най-ниските потенциални приходи и най-високите потенциални разходи, като желателно е да се аргументирате с примери от практиката, а за втория – точно обратното.

Ако чистата печалба в песимистичния сценарий надвишава редовните вноски по обслужването на кредита, ако имате желаното обезпечение, ако разполагате с добро кредитно минало и сте спазили правилото за седемте страници, то едва ли има кредитен инспектор, който ще ви отхвърли плана.

Напротив, дори ще ви благодари за спестеното време и за добре аргументираната, лесно смилаема идея. Ако му “изтупате” 100-ина страници върху бюрото, на човека ще му побелеят косите! Ще трябва цял ден да се занимава с вашия проект и на всяка от 100-те страници ще търси опит за манипулиране на резултатите. А “който търси – намира”.

Тук важи и “правилото на мълчаливеца” – колкото по-малко говориш, толкова по-малка вероятност има да сгрешиш.

Простите сметки, пък, издават прозрачност, желание за открито отношение и коректност.

Уважението към времето на другия също се цени.

И така, „цаката“ на бизнес планирането е следната: планът не бива да надхвърля 7-8 страници и в него не трябва да има сметки по-сложни от събиране, изваждане, умножение и деление. Ако аргументирано посочените приходи и разходи в песимистичния сценарий формират печалба, която надхвърля вноските по обслужването на кредита, то няма причина той да не ви бъде отпуснат.

И все пак е възможно. Това зависи от много неща: от размера на обезпечението, от условията, които ще договорите по заема, от кредитната ви история, от опита ви в конкретната сфера, от името ви на добър търговец или на редовен платец, а също така и от степента на параноята, която гони в момента потенциалния инвеститор.

В случай, че единственият „аргумент“ против е последното, то тогава потърсете друг кредитор.

Тя, конкуренцията, е за това.

А „който търси-намира“.

Желая ви успех!

Тихомир Димитров

октомври 21, 2011

Предизборни вълнения

Прекъсвам за малко пътеписите от Амстердам. Искам да споделя някои предизборни вълнения. Хората, които ме познават принципно знаят, че ми се повдига от политика. И мнения от рода: „Ама, един писател трябва да има активна гражданска позиция, да се интересува от процесите в обществото, да е ангажиран с тях” определено не вървят.

Защото, може хем да е така, хем да ти се повдига от политика. Едновременно.

Нещата, които реално вълнуват един писател, са съвсем други.

Ето някои от тях, в моя собствен мироглед, от последните дни:

Излезе още един чудесен пътепис за Амстердам.

В корпоративния блог на „Индизайн” публикуваха визията ми за къщата-мечта. Имат куп прекрасни решения и предложения, моето е едно от най-смотаните, между другото. Харесвам идеята да погледнеш къщата-мечта през очите на хора, които всеки ден „срещаш” в интернет. Ставаш близък с тези хора и започваш ги чувстваш „свои”, дори да не се познавате лично. Интересно е да видиш идеала им за дом. Приветствам инициативата да накараш хората да мечтаят!

Излезе новият брой на Алманах „ФантАstika (2010-11). В него ще прочетете съжденията ми на тема: „За устойчивия растеж и зрелостта на човешката раса”.  Съставителят Атанас Славов е решил да постави статията ми в секция: „Бъдещето – начин на употреба”. Броят се очертава да е интересен, поне засега, като гледам заглавията.

Българският писател Калин Терзийски получи европейско признание.  Харесвам го като човек и като автор. Радвам се на успеха му все едно, че е мой. „Има ли кой да ви обича?” е въпрос, който всеки трябва да си зададе и текст, който всеки трябва да прочете.

Жан Мишел Жар дойде на крака в България. Остана почти незабелязан от медиите, заети да отразяват предизборните напъни на чичковци и лелички с европейски амбиции. Които твърдят, че могат да променят нещо. Занимаваха ни повече с тях, отколкото с човека, който действително промени нещо – световната музикална сцена.

Такива са нещата, които вълнуват един писател в предизборните дни.

Ако политиката беше мръднала поне колкото науката, технологиите и бизнеса, сега нямаше да гласуваме с двуметрова бюлетина. В началото на 21-ви век! И, може би, щяхме да живеем в съвсем различно общество.

Тя (политиката), обаче, си остана на нивото от 1991-ва година. Гледам плакатите, чета лишените от смисъл платформи и се питам: „Има ли още хора, които се връзват на такива неща?

Оказва се, че има. Повечето хора се връзват. И поглъщат обещанията за промяна с по-голям апетит от предизборните кебапчета. А мен дори едно предизборно кебапче не се намери кой да ме почерпи, хаха. Канят ме само на скучни беседи с пропаганда. Сещат се, че в България имало артисти, пишещи хора, „представители на културата”, че моят град съществува на картата. Връщам поканите с любезната уговорка, че ще дойда следващия път, когато се поинтересуват от мен, но изборите няма да са вдругиден…

Доверието ми в политическата система отдавна напусна „кота нула”. През последното десетилетие то бавно, но сигурно пълзи надолу и заема все по-отрицателни позиции. Виновни за това НЕ са политиците, моля ви! Ние си ги заслужаваме. Тези хора изцяло отразяват нивото на средностатистическия българин-гласоподавател, което, ще ме прощавате, не е никак високо. Посетете някоя чалга дискотека в петък вечер и ще разберете какво вълнува масовия гласоподавател. Ще видите докъде се простира хоризонтът на неговите мечти. Ще оцените колко струва идеалът на простолюдието. Хората, които сега заемат 100% от медийното пространство и време, отговарят напълно на този идеал. Евтини са.

И откровено ме дразнят. Дразнят ме не като кариеристи, защото амбициите са си проблем на амбициозните хора, дразни ме убеждението им, че могат да променят каквото и да било.

България е незначително парченце от гигантския световен пъзел – един „механизъм на скачените съдове”. В него текат икономически и политически процеси, в които ние винаги сме обект, а не субект. Ще се справиш с „кризата”, ама друг път! Искрата пламна зад океана, раздухаха я медиите в цял свят, до степен на пожар, а някой тук, на село, с общинския си бюджет ще противодейства на всичко това ли? Двадесет години е обслужвал частни икономически интереси и още 20 години ще го прави. Дават го вече дори по телевизионните сериали. Банален сюжет!

Или ще водиш независима външна политика? Политиката на България никога не е била независима. Дори когато е печелена с войни. Едно такова малко, пренебрежимо петно върху картата, където комплексите са повече от ресурсите, няма право на собствено мнение. Просто така е устроен светът. Историята се пише от силните на деня. Българският кмет и българският президент, за съжаление, не попадат в тази категория.

Но плакатите им говорят друго. Твърдят, че именно тези хора могат да променят нещата,  защото…са те. И това е основният им аргумент!

Имам икономическо образование. Следя икономическата статистика. През последните 20 години българинът е на първо място в Европа по стандарт на живот и по цена, на която продава труда си. Отзад-напред. Отпред-назад е първи само в класацията с болестите, от които се умира.

И никой не успя да промени това. Нито А, нито Б, нито В, нито Г, З и Ж. Сега идва Й –твърдейки, че ще промени нещата, защото е Й…

Ще гласувам на тези избори отново. Ще гласувам, за да ви държа отговорни – вас, хората от плакатите.

Защото няма право на претенции само този, който няма мнение. Системата е назадничава, изглежда неприлично зле, но липсва друга, с която да я заменим. Такива са нещата в момента. Такива са днешните лидери. Такова е нивото на съзнание, до което е стигнало българското общество. Кандидатите напълно го отразяват. Гласуваш, не гласуваш, винаги ще правиш секс с политиците от пасивната страна. Не е ли по-добре веднъж на 4 години, поне, да си избираш партньора?

Призовавам всички, които четат този текст, да отидат да гласуват в неделя. За, против, срещу някого или в подкрепа на някого, няма значение! Просто гласувайте. Изразете мнение. Само сега се брои. Оправдайте милионите за печат на хартия. Платили сте си за тях! Не си стойте у дома. Ако го направите, ще ви назначат „служебен” партньор, който да ви „люби”. Ще ви го назначат хора без зъби в устата и без мозък в главата. В най-добрия случай, ще ви го назначат хора, които въобще не познавате.

После ще мрънкате и ще се оплаквате от политиката. Да мрънкаш и да се оплакваш е жалко, но да мрънкаш и да се оплакваш, без да си изразил мнение, дори когато са ти го поискали, е два пъти по-жалко.

Нямате право да мрънкате, ако не гласувате в неделя. Можете само да стискате зъби.

Гласувайте и след това ги дръжте отговорни!

Тихомир Димитров

февруари 12, 2008

Изкуство в бизнеса или бизнес в изкуството?

Filed under: ЗЛОБОДНЕВНО — asktisho @ 2:52 am
Tags: , , ,

Човек трябва да се научи да живее като артист. Защото животът е сложно изкуство, в което има много бизнес. Душата ми винаги е била идеологически разполовена между бизнеса и изкуството. Трудно ми е да си избера кое усещане ме кара да се чувствам по-щастлив. Дали това е гордостта от успешно сключената сделка, радостта, че си надхитрил някого, за да спечелиш повече, убеждението, че държиш контрола при водене на преговори, че се занимаваш със сериозни неща, от които зависят съдбите на други хора, властта да изкарваш пари…. или разкошното удоволствие да разказваш истории –  пред приятели или сам, потопен в синята светлина на монитора, късно нощем. Трак-трак-трак. Да потънеш в творчески унес и съзнанието ти да отсъства в продължение на часове. После да се събудиш и да разбереш, че си жаден, гладен, уморен и, че ти се спи. Да възвърнеш сетивата си. И, когато на другия ден прочетеш какво си написал, да имаш чувството, че го е писал някой друг, вместо теб.

Обичам да разказвам истории. Умея да разказвам истории. Имам чувството, че съм роден, за да разказвам истории. И….разказвам истории. Благодаря ти, че пътуваш заедно с мен по дългия ми път и, че сега четеш тази история, защото моите разкази нямаше да имат смисъл без хората, които ги четат.

Но раздвоението си остава. Все още не съм решил. Везните се накланят опасно ту на едната , ту на другата страна. На моменти ми трябва съвсем мъничко, за да сложа и аз бялата риза с вратовръзката и да се заселя в някоя от красивите офисни сгради, покрай които минавам нощем с колата, докато просто шофирам, за да остана насаме с мислите си. Мога да го направя. Сдобих се с нужното образование за целта, имам и нужния опит. Всъщност, имам доста опит.  Мога да инвестирам въображението, интелекта, богатия си речник и способността си да говоря убедително във всяка дейност. Или както казва един мой познат: „Тихомире, с голямата си уста можеш да продаваш коли, сгради, софтуер, хапчета за удължаване на пениса и дори лайна в канализацията можеш да продаваш”. Вярвам, че е така, колкото и самохвално да звучи, но ще ми липсва самотата на празните булеварди нощем. Чувството да си различен. Абсолютната свобода ще ми липсва. И синята светлина на монитора. Ще ми липсват пътуванията до онзи свят, който е плод на собственото ми въображение. Защото тогава просто няма да имам време. От духовен аристократ ще се превърна в презадоволен еснаф.

Проклятието на твореца е, че се пристрастява към своето изкуство. Замислял съм се дали да не захвърля всички ежедневни грижи,  дали да не се затворя някъде и само да пиша, да пиша, да пиша…Да имам време за писане, тъй като в момента рядко откривам такова. А не съм нито духовен аристократ, нито презадоволен еснаф. Душата ми е раздвоена. Но мисълта за принудителната бедност и за отчуждението, които ще последват, ме плаши. Аз не искам да съм беден. Нито самотен. Нуждая се от хората около мен, нуждая се от тях ежедневно. И ме дразни мисълта, че с голямата си уста мога да продавам дори л–а в канализацията, а трябва да се лиша от всички земни блага, за да мога да си доставя удоволствието да творя.

И понеже не мога да избера, реших, че в бизнеса трябва да се действа с размах, като в изкуството, а изкуството трябва се прави като бизнес – последователно и с добро планиране.

Има толкова много начини да бъдеш артист на бойното поле на търговията. Толкова много прекрасни начини. Единственото, което се изисква от теб, е да бъдеш различен от останалите и да бягаш от масовите практики. Брендингът, мърчандайзингът, имидж-мейкингът, стремежът към корпоративна идентичност и всички онези „модерни” английски думички тъкмо към това се стремят – да изпъкнеш от стадото. Да бъдеш забелязан. Да ти се обърне внимание. Като всеки артист. О да, има много изкуство в бизнеса.

И много бизнес в изкуството. Отблъскват ме неразбраните творци с техните луди идеи. Трябва да твориш популярни идеи, за да бъдеш „разбран” творец. И да ти идват отвътре, а не да си ги смучеш от пръстите. Трябва да  си честен най-вече пред себе си, след това пред твоята аудитория (както аз в момента съм честен пред теб, дори без да те познавам), трябва да не ти пука и не на последно място – трябва да си вярваш.

Всички тези качества са доста полезни в търговските отношения. Там се ценят лоялността, постоянството, трудолюбието и таланта. Но, за да правиш бизнес в изкуството, трябва да инвестираш в него. Защото, ако ме гледаш от всеки билборд по Цариградско, книгата (театърът, филмът) ти ще се продават в огромен тираж, независимо какво си наблъскал вътре. Ако инвестираш сто лева в един културен продукт, десет лева трябва да отидат за създаване и разпространение на продукта, а деветдесет – за маркетинг, реклама и PR. Ето така се прави бизнес в изкуството. С размах. Ще поживеем и ще видим…

Тихомир Димитров

ноември 5, 2007

Second Life. Матрицата в матрицата набира скорост. О, Боже!

Powered by: www.reperes-secondlife.com

Second Life е триизмерен виртуален свят изцяло построен и притежаван от своите обитатели. Откакто отвори врати за широката публика през 2003, той се разви експлозивно и днес е населяван от  7 043 037 души от цял свят.
От момента, в който влезете в Света ще откриете огромен дигитален континент, изобилстващ от хора, забавления, преживявания и възможности. След като се поогледате наоколо, може и да намерите  перфектния парцел земя, върху който да построите своя дом или да изградите своя бизнес.
Ще бъдете заобградени от творенията на другите резиденти. И тъй като резидентите запазват авторски права върху дигиталните си творения, те могат да ги купуват, продават или търгуват с останалите резиденти.
Пазарът в момента обслужва милиони долари месечни транзакции. Линден доларът се обменя срещу американски долар на няколко процъфтяващи Линдън долар борси.
Добре дошли в Second Life. Очакваме с нетърпение да ви видим във виртуалния свят.”

Директен превод от http://secondlife.com/whatis/

Братята Уашовски забогатяха от една доходоносна златна нишка. Те успяха по ефектен и приятен за окото начин да ни накарат да повярваме в наглед революционната идея, че всички живеем в един „измислен” свят и, че в едната матрица има друга матрица и така нататък…Все едно с камера да снимаш образа си в огледалото. Появяват се безброй паралелни светове, в които един човек снима друг, държащ камера, в някакво огледало, който снима друг с камера в друго огледало, който снима трети и така до плюс безкрайност…За миг ми мина еретичната мисъл дали да не се регистрирам в Second Life, но в момента, в който  се изправих пред избора: Confirm your registration: Yes / No нещо силно ме подпря под лъжичката  и се почувствах като Нео, на който са му предложили да избира между синьото и червеното хапче. И се отказах. Избрах реалността, с нейните задръствания, несъвършени хора, с нейния тежък махмурлук и жестоки несполуки. Защото са истински. Какво съм изпуснал можеш да провериш от  Introduction to Second Life в YouTube. 

Всичко това ми наподобява тъжната обреченост на холограмното момиченце от Rezident Evil, което с дигитален глас заявява на присъстващите: “You are all going to die down here”. Въпросното филмче разкрива невероятните способности на паралелната действителност. Освен да вкарваш и да изкарваш истински долари, се оказва, че там можеш да правиш всичко, каквото ти дойде на ума. Насърчават се изобретателността, креативността и предприемчивостта. Студентите по архитектура проектират своите сгради в Second Life и тестват тяхната функционалност, преди да продадат проектите в реалния живот, разни хора снимат и патентоват филми за живота си в паралелната действителност, университетски преподаватели водят лекции и дори изпитват студенти в Second Life, а университетските радия излъчват на живо, в живия живот, случващото се из академичната общност ТАМ. Компаниите използват Second  Life, за да тестват маркетинговите си стратегии, преди да ги приложат на практика, известни музиканти и шоузвезди от ранга на U2 си организират концерти с милиони фенове в паралелената действителност.

Плаши ме не толкова съществуването на Second Life с неговата все още наивна и елементарна графика, колкото незичерпаемият потенциал, който виждам зад всичко, което се случва сега. Не искам да си представя как ще изглежда Second Life след 30 години, честно! Преди седем години, когато за пръв път гледах „Матрицата” изобщо не предполагах, че толкова скоро ще ми се наложи да избирам между синьото и червеното хапче. The future is now. And the end is near. 

Тихомир Димитров