Писателският блог на Тишо

май 13, 2019

Богат-беден

Filed under: ЕСЕТА — asktisho @ 11:30 pm
Tags: , ,

Изт: The Poor Author and the Rich Bookseller, painting by Washington Allston @ Wikimedia Commons 

Между богатството и бедността някога е съществувала бездна, голяма колкото смъртта. Разглезените жители на 21-ви век, особено тези, които живеят в най-развитите райони на планетата (включително и вие, които четете това), не могат да проумеят колко са богати. Да си беден вече не означава да си осъден на смърт.

Някога, например през Средновековието, месо са си позволявали да ядат само богатите. Бедните са допълвали брашното си с трици. Да пътуват са можели само богатите. Бедните са се наричали „крепостни“ неслучайно. На някакво образование, на някакви медицински грижи, на някаква хигиена са се радвали само богатите. Бедните са живеели като деца на съдбата: раждали са по много, за да оцелеят поне малко. Делили са маса и постеля с плъховете, с хлебарките, с дървениците и с бълхите. Изливали са си гърнетата с изпражненията по улиците, газили са в човешка и в животинска тор целогодишно и са ставали лесна „плячка“ на заразите, на зимата, на войните, на трудовата повинност, на фаталните тогава болести като абцес, настинка и грип, плюс всички останали, които все още са фатални, на вражеските нашествия и на какво ли още не. Детската смъртност е била феноменална. Чумата е отнасяла по две-трети, по три-четвърди от населението на Европа ОТВЕДНЪЖ. Предимно заради нулевата медицинска грижа при бедните.

Днес това вече не е така. Днес бедността не е равносилна на грозна и мъчителна смърт. Днес разликата между бедните и богатите е друга. Поне в развития свят.

Нека разгледаме хипотетичен пример. Да вземем две случайни лица: Пешо и Мишо. Имената са напълно произволни.

Пешо е собственик на предприятие с 500 души персонал, а Мишо живее от заплата до заплата. Теоретически погледнато единият е беден, а другият – богат. По всички стандарти на съвременната цивилизация. Но каква е разликата в бита им? Съществува ли онзи превал, който хилядолетия наред се е равнявал на почти сигурна смърт за бедняка Мишо?

Краткият отговор е: НЕ.

По-дългият изглежда така:

И Пешо, и Мишо имат смартфони. Да, смартфонът на Пешо струва 3000 лв, а смартфонът на Мишо струва 50 лв на старо, но вършат абсолютно същата работа.

И Пешо, и Мишо имат компютри, лаптопи, преносими устройства. Компютътърт на Пешо струва колкото колата на Мишо, но върши абсолютно същата работа.

И двамата имат нет – постоянно, навсякъде. И богатият, и бедният разполагат с еднакво бърз, евтин и качествен достъп до цялото знание на света.

И Пешо, и Мишо могат да си позволят да летят със самолет. Пешо лети всяка седмица или всеки месец в бизнес класа по работа, а Мишо лети често с нискотарифни полети, но и двамата имат достъп до най-бързия транспорт на света.

И Пешо, и Мишо имат покрив над главата. Единият притежава повече имоти, съответно покриви, но и двамата се прибират в електрифициран, отоплен, пълен с черни екрани и кухненски роботи дом.

Пешо работи повече от Мишо, но и двамата си завиждат. Пешо завижда на Мишо заради малкото му отговорности, а Мишо завижда на Пешо заради многото му мангизи. Разликата в начина им на живот, обаче, не е фундаментална.

И двамата имат кола. Мишо кара очукан стар опел астра, а Пешо се вози на бентли с шофьор, но ако тръгнат да се състезават от София до морето без да спират, Пешо ще пристигне само с няколко минути по-рано от Мишо, стига да оцелее по пътя.

И двамата плащат заеми, всеки според джоба си. И двамата са длъжници, често – доживот.

И двамата изневеряват на жените си. Мишо със съседката, а Пешо – със секретарката. Разбрахме се, че това е само хипотетичен пример. Нека си е банален.

И двамата могат да си позволят да носят удобни, меки, съразмерни дрехи, без това да им струва цяло състояние.

И двамата плащат големи сметки за ток. Мишо плаща 300 лв за ток на апартамента през зимата и псува „монополите“, Пешо плаща 30 000 лв за ток на предприятието през зимата и също псува „монополите“.

И двамата се черпят в едни и същи ресторанти, кръчми, барове.

Пазаруват в еднакви глобални хипермаркети.

Ядат сходна храна.

Гълтат еднакви лекарства.

Умират от същите болести.

Или от старост.

На (почти) еднаква възраст.

Реално погледнато, и двамата могат да станат столетници, стига да не са изтеглили „късата клекча“ от генетичната лотария. Богатството не те прави безсмъртен, не те предпазва от фаталните болести и не може да ти удължи живота съществено.

Кажете ми, толкова голяма ли е разликата между живота на Пешо и на Мишо в началото на 21-ви век? И се върнете в Средновековието, за да си направите съпоставка.

Ами не е! Разликата е почти заличена. Пешо разполага с мааалко повече удобства. Това е всичко.

Защо тогава Мишо цял живот се стреми да забогатее и да стане като Пешо? За да работи повече ли? Да чука повече? Нали И ДВАМАТА започват да изпитват ЕДНАКВИ затруднения с „вдигането на самолета“ на ЕДНА И СЪЩА възраст?

Мишо си мечате да стане като Пешо, защото е повярвал в лъжата, която са му пробутали, че с повече пари може да се живее по-щастлив и по-спокоен живот. Понякога Мишо успява да заеме мястото на Пешо в управителния съвет, само за да разбере, че това, към което се е стремил цял живот, всъщност, не струва. Всеки иска имотите, колите и парите на богатите, но никой не желае влиятелните им врагове, могъщите им кредитори или опасните им връзки с властта и с подземния свят. Всеки мечтае само за „върха на айсберга“, който му показват по телевизията и по инстаграм, без денонощното планиране на срещи, задачи и крайни срокове, без управлението на активи и пасиви, без плащането на шестцифрени данъци и личната отговорност пред обществото за съдбата на стотици семейства.

В Средновековието си е струвало да завиждаш на богатите – заради редовния достъп до протеини, например. Днес вече никой не завижда на индивид, който няма право на уикенд, пенсия, болничен или платен годишен отпуск, защото винаги плаща цялата сметка сам.

Мишо се сърди, че внася осигуровки, Пешо внася осигуровки за 500 души персонал и също се сърди.

Мишо не иска живота на Пешо, той иска „лъжата за живота на Пешо“.

Всичко, което и двамата желаят, действително, е да ги оставят на мира.

И да разполагат с маааалко повече време.

За себе си.

Времето е луксът на 21-ви век

Лукс, с който и Пешо, и Мишо не разполагат.

Тихомир Димитров 

ноември 21, 2013

Oще шест популярни заблуди…

1/ Ти си ПО-важен

1

Изт:  http://theeconomiccollapseblog.com

„Аргумент“, който стои в основата на всички конфликти по света. От край време. Замисли се, кога се появи на фона на последните 15 милиарда години, откакто съществува материята, кога порасна, кога поумня и кога стана по-важен от всички и всичко, което те заобикаля? Десетки милиарди души са живели преди теб на тази земя и повечето са страдали от същата заблуда! Резултатите са описани в учебниците по история. И непрекъснато се повтарят. Хилядолетия наред! Дори днес някакви по-важни хора избиват други, по-маловажни, било в името на родината, на справедливостта, на Бог или в услуга на закона. The history of humanity is a history of insanity, казва Екхард Толе. С кратки моменти на осъзнаване, в които разбираш, че никога не си бил и няма да бъдеш нещо по-важно или по-маловжано от някой друг, защото никога не си знаел Кой си в действителност…

2/ Образованието гарантира по-добро качество на живот

2

Изт: Richard Lawrence Cohen on flickr

Училищата и университетите възпитават роби. Говоря за масовото образование, където попада дори Харвард. В най-добрия случай, масовото образование може да произведе надзиратели. Но те също са роби. Погледни който и да е списък с успели предприемачи. Малцина са бакалаври, другите са със средно образование. Сред служителите им, обаче, е пълно с магистри, доктори и учени от всякакъв ранг. Личности като Стив Джобс (r.i.p), Бил Гейтс и Марк Зъкърбърг днес финансират научния прогрес, но са обърнали гръб на масовото образование още като млади. Зарязали са го, в това число и Харвард, защото светът е поискал от тях действия – по-важни за човечеството от изучаването на паразитни идеи.

Не казвам, че образованието е излишно. То дори, в известна степен, е задължително, но в никакъв случай не е гаранция за по-добро качество на живот. Гаранция е само за по-високи очаквания, които генерират повече фрустрация, когато ти се наложи да продаваш сандвичи с магистърска степен в джоба. Проблемът не е в сандвичите. МакДоналд също e продавал сандвичи. Проблемът е, че в университета слушаш историите за успеха в трето лице, единствено число – от хора, които практически не са успели. Изключенията са твърде малко и, дори тогава, тези примери не са гаранция за твоя собствен успех, защото това са чужди примери – реализирани са в други обстоятелства, под влиянието на уникални за времето си съчетания от фактори и хора, които едва ли някога ще се повторят, за да породят същия резултат. Никой никъде не може да те научи на собствения ти път в живота, защото за всеки отделен човек той е уникален. Толкова за материалните учители.

Духовните учители, от своя страна, ако са искрени, ще се опитат по-скоро да те отучат от разни неща, отколкото да те научат на нещо ново. Духовните учители махат, а не прибавят. Тяхната цел е да събудят уникалния ти творчески потенциал. Той може да включва доброто образование, може и да не го включва, но последното никога и по никакъв начин не е гаранция за по-високо качество на живот.

3/ ТРЯБВА да правиш нещо

3

Изт: John Hadley Strange @ http://edm310.blogspot.com/

Трябва да си намериш работа. Да започнеш собствен бизнес. Да се занимаваш с нещо. Да довършиш книгата, която си започнал. Да си продължиш образованието. Трябва да се ожениш. Трябва да имаш деца, да издържаш семейство, да имаш собствен дом. Трябва да поемаш ангажименти. Да гласуваш. Да работиш. Да изплащаш заеми. Да спестяваш. Трябва! Защо? Защото така трябва! Защото са ти го повтаряли до затъпяване и си забравил(а) какво всъщност искаш, а вместо това си започнал(а) да правиш по инерция само това, което „трябва”.

Ако задължително трябваше да правиш нещо, щеше да идваш на този свят с някакъв договор, където щеше да пише какво точно трябва и не трябва да правиш. Щеше да си спомняш предварителните инструкции. Или на небето щеше да има ясен списък с правила, видим за всички. „Трябва” е просто хрумване, измислица, идея, приумица, навик, лъжа, илюзия или заблуда на други хора за собствения ти живот, а не някакво изискване от Реалността / Бог / Провидението / Битието / Съдбата към теб. Последните са те дарили единствено със свободата на избора. И не очакват нищо в замяна. Той, изборът, така или иначе, си върви в комплект с различни последствия.

Основното последствие от избора ти да повярваш на великата илюзия, че „трябва” нещо да правиш е способността на обществото и на другите хора да те държат в подчинение, заспал и в пълна демотивация. Демотивация за какво? Ами за собственото ти щастие! Не, че постигането му ще наруши световния ред, ще погази корпоративните интереси на някакви страшни, задкулисни, зли сили или ще попречи на другите да изживеят своето щастие. Не! Има хиляди примери, които доказват точно обратното. Щастливият човек прави щастливи и останалите. Причината обществото да те държи в състояние на хипноза, че „трябва” – под купища от правила – е нежеланието на повечето хора да си нарушават комфорта. Та нали твоето събуждане може да поразбута и тях! А не трябва! Току виж се измъкнали от комфортния уют на лъжата, че са щастливи, защото всичко са направили както трябва…

4/ Хубавите неща са скъпи

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Изт: The Most Expensive Journal

Болниците, лекарствата и операциите са скъпи. Здравето е безплатно. Затворите, загражденията, камерите и надзирателите излизат скъпо на данъкоплатеца. Свободата е безплатна. Погребенията и ритуалите са скъпи. Животът е дар. Наркотиците и алкохолът са скъпи. Щастието е безплатно. Проституцията и порнографията могат да ти излязат солено. Любовта е щедра и винаги идва като подарък. Хубавите неща не само, че не са скъпи, те са абсолютно безплатни! А можете ли да измислите нещо по-хубаво от: здравето, свободата, щастието, любовта и самия живот?

5/ Красивите момичета харесват богати мъже

Young couple on a bed

Изт: sugarbabybuzz.com

Не се заблуждавайте в това! Красивите момичета харесват красиви момчета. Красотата няма пол и никой не е лишен от естественото си влечение към нея. Що се отнася до богатите, по-възрастни мъже, които им се предлагат сами, то красивите момичета просто ги използват като банкомат на два крака. Ако искат. И, ако успеят да преборят конкуренцията, естествено. Не казвам, че това е нещо лошо. Мисля, че сделката е изгодна и за двете страни. „Щастието и любовта не се купуват с пари, но поне човек може да се пазари”.

Ако имахте избор дали цял живот да работите и да спестявате за елементарните си битови нужди или да получите всичко, за което някога сте мечтали още сега, докато сте млади, вие също бихте се възползвали. Друг е въпросът дали някога изобщо сте били изправени пред такъв избор… Което често е причина за завист към онези, които са го направили. Те живеят своя собствен живот, а не вашия и имат правото на своите собствени избори. Резултатите от тези избори също са изцяло за тяхна сметка.

Не завиждайте на красивите момичета за това, че си имат банкомат на два крака. Не всички, естествено, а само тези, които са решили. Те просто участват в сделка, където двете страни печелят, защото получават онова, което не биха имали, ако бяха разделени. Бъдете сигурни, че красивите момичета не си падат по богати мъже. Красивите момичета си падат по красиви момчета. Красотата няма пол и никой не е лишен от естественото си влечение към нея. Във всичките й форми.

6/ Налага се да избираш между духовното и материалното

6

Изт: http://www.elephantjournal.com

Тоест, за да си духовен, задължително трябва да си беден и безправен, а ако си богат и надарен с власт, то сигурно доста изоставаш в духовното си развитие. Общото между тези две популярни заблуди е, че превръщат материалното в нещо лошо, което трябва да се избягва, защото ограбва духовността и потъпква стойностите на високия морал. Ще ви разкажа една притча по въпроса. Вижте първия коментар.

Всъщност парите, като основен източник на „материалното“, сами по себе си, не могат да бъдат проблем. Те са само улеснение в бита и до голяма степен правят възможни благата на цивилизацията, които използваме всеки ден. Нищетата и алчността вече са проблем. Някои биха казали: ами да, защото са пряко свързани с парите! Но не биха били прави. Нищетата и алчността не произлизат от парите. Те произлизат от страха: страх да не изгубиш и малкото, което притежаваш или страх да опазиш многото, което си натрупал. Вкопчването, това е второто име на страха. Някои се вкопчват в имането, други в нямането, но и двата типа са далеч от духовността.

Змиите, сами по себе си, не са страшни. Страшни са само отровните змии, които те хапят, когато ги дразниш. По същия начин масово се демонизират и богатите. Ограничаващото схващане, че те задължително трябва да са грабители, а отдадените на „духовното“ задължително трябва са бедняци, аскети или светци, води до две кофти последствия: а/ дръжи те винаги на ръба на финансовото оцеляване, защото не искаш да приличаш на хората, които мразиш, т.е – на богатите и б/ кара те да мислиш, че между материалното и духовното трябва да се избира.

Предполагам всички ще се съгласят, че да се помага на слабите е ценност – качество, намиращо се високо в йерархията на „духовното“. Заможният има възможността да помогне на много повече хора и по много повече начинии от бедняка, който е неспосбен да помогне дори на себе си, а далеч от тази възможност го държи основно презрението му към първия. Страхът да не заприлича на него.

Ако се занимаваш с бизнес, значи не си духовен, а ако се занимаваш с изкуство и култура, значи си избрал духовното пред материалното. И трябва да си задължително беден. Станеш ли веднъж известен и признат автор / режисьор / фотограф / дизайнер, значи си „комерсиален“, влизаш в „мейнстрийма“, а гониш ли мухите по тавана от глад с непубликувания си роман, значи си ъндърграунд – много хип, много куул – човек, който е избрал духовното пред материалното…

Разбирате ли, тези мисловни ограничения са вкочаняващи! Много ни пречат. Нищо не спира духовното и материалното да вървят ръка за ръка, дори в повечето случаи е точно така. Удоволствието да четете тази статия го дължите на богатите хора, които са се постарали първо да поставят компютър на масата във всеки дом, после да направят софтуера му достъпен за всички и най-накрая да обвържат компютрите от цял свят в една удобна за ползване мрежа. Имената на тези хора фигурират в списъците с най-големите дарители на планетата. Ако в очите на заблудения всички богати са престъпници, то в очите на разумния само тези, които се занимават с престъпления са такива. Независимо от размера на банковата им сметка.

Налага ли се да избираш между духовното и материалното? Ако искаш да си еднакво далеч и от двете, отговорът е да.

Тихомир Димитров 

Може би ще харесате още:

Други четири популярни заблуди

Ами ако всичко, на което са ви учили някога, се окаже лъжа?

Ако се случи това, това и това, най-после ще си щастлив и спокоен

Имаш собствено име? 

Ресурсите са ограничени?

Обичаш нещо или някого?

Ненормално е да си сам?

Криворазбраната духовност 

За щедрите бедняци и богатите скръндзи

юли 20, 2011

За щедрите бедняци и богатите скръндзи

Изучавам законите на изобилието, принципите на даването и получаването, механизмите на щедростта и изкуството на благодарността. Получавам интуитивни прозрения, намирам и отговори в творчеството на други писатели. Позволявам си да експериментирам. Резултатите са очарователни в повечето случаи, но срещнах един парадокс:

Ако наиситна даването води до получаване, при това в неколкократен размер, от друго място, след неизвестно количество време и т.н. (няма да изброявам всичко научено, виж ликновете под статията), то тогава не би трябвало да има щедри бедняци и стиснати богаташи. Да, ама всеки от нас е срещал такива. Всеки от нас ги познава.

Изправени сме пред логически парадокс. Или законите на изобилието не действат, или бедняците не би трябвало да са щедри, а богатите не би трябвало да се държат като алчни егоисти. „Да де, ама нали ги виждам!” „Как ще обясниш щедрите бедняци и богатите скръндзи?” Често ми задават този въпрос.

Всъщност, няма никакъв парадокс. Разминаването се дължи на стеснената перспектива, от която гледаме. Дължи се на субективния ъгъл, от който наблюдаваме ситуацията и на непълното познаване на природните закони. Ще използвам два конкретни примера:

„Щедрият” бедняк

Имам един познат, който е много беден и даващ. Едновременно. За него в най-голяма степен важи християнският принцип: „Ако имаш две ризи, подари едната на ближния”. Той обича да дава. Професията му също е хуманна – лекува хората. Помага им да живеят по-лесно със себе си. Ако за вечеря му е останала само една филийка хляб, той ще я счупи на две и ще ти даде по-голямата половина. Той прави комплименти, изслушва, щедър е не само по отношение на двата лева в джоба си, които би подарил на всеки просяк, „защото е по-зле и от мене”, щедър е на време, на внимание, на разбиране и състрадание. Той е чудесен човек.

Обаче не може да си плаща сметките. Непрекъснато му спират тока. Кредитори го тормозят по телефона. Спъва се в затруднения от битов характер всеки ден. Живее мизерно, но не бих казал, че оскъдицата му харесва. Не бих казал, че е въпрос на личен избор. По-скоро го кара да се чувства обиден: на света, на коравосърдечието у хората, на себе си, на съдбата. Как може един толкова щедър човек да е толкова беден? Законите на изобилието, принципите на даването и получаването, механизмите на щедростта и изкуството на благодарността, тези неща са просто лъжи в неговите уши. Празни приказки. Кухи обещания. Те не функционират. Ръждивото казанче в тоалетната, което няма пари да поправи, е поредното доказателство за това…

Законите на изобилието не действат? Действат, но той ги разбира погрешно. И ги прилага неправилно.

Всъщност, този човек никак не е щедър. Даже е прекалено стиснат. Към себе си. Не се е научил да получава. Раздава се на целия свят, но отказва да го почерпиш дори едно кафе. Мрази да получава подаръци. Връща бакшиши. Срамува се, когато го хвалят, когато му благодарят. Даже от сърце. Не приема комплименти. Отхвърля предложенията за по-висок доход, тъй като смята богатите лечители за шарлатани. Връща протегнатата за помощ ръка с плесник. Слабост е за него да му помогне някой друг. Слабост, а не благодарност. Той обича да дава, но мрази да получава.

Ако запушим входната тръба на един басейн, той рано или късно ще пресъхне. Ако запушим изходната, ще прелее. Ще се заблати и изобилието ще започне да тече от другаде. Което ме навежда на мисълта за втория пример:

„Стиснатият” богаташ

Имам една друга позната. Тя беше шивачка. Знаете, в цеховете с дълъг работен ден, непосилни условия на труд, робска експлоатация, неизплатени заплати и орязани възнаграждения. Тя непрекъснато се оплакваше от нейния шеф – колко е алчен и богат. Какъв палат вдигнал на сина си. Къде завел семейството си на почивка. Каква лимузина подарил на младата си любовницата. Как можел да плати триста хиляди лева за произведение на изкуството, но бавел заплатите им с три месеца. Защо имал частен готвач, частен шофьор, частен градинар, частна прислуга и частен масажист, но нямал пари за хората, който му осигуряват целия този лукс с труда си?

Казах й, че не помага на готин човек – не подкрепя справедлива кауза, от която печелят всички и затова я „наказват”. Икономически. На нейно място бих оставил феодала да свърши 160-те часа работа, за които плаща 300 лв сам. И да се наслаждава на спестеното. Да видим дали ще му стигне за бельото на любовницата. Все пак, три месеца без доходи, прекарани в търсене на нови възможности, са по-смислени от три месеца без доходи, прекарани в робски труд над шевната машина. Но не там е проблемът. Проблемът е, че за разлика от нея, босът познава и успешно прилага законите на изобилието.

Всъщност, този човек никак не е стиснат. Не и към себе си. Не и към доста други хора. Тя е видяла само свидливата му страна, но това не значи, че той е свидлив по природа. Напротив, дори мисля, че е щедър. Избирателно щедър, ако така ви харесва повече. Мисля, че той спазва най-важния принцип на даването и това е даването да ти носи удоволствие – да даваш там, откъдето получаваш най-много радост, щастие, вдъхновение и лично удовлетворение.

Да предположим, че семейството, децата, съпругата, любовницата, изкуството, пътуванията, гастрономията и луксът го вдъхновяват повече от шивачките в цеха. Той затова е направил един художник богат, осигурил е комофртна на една млада госпожица, платил е тлъстния хонорар на един строителен предприемач, направил е месечния оборот на една туристическа фирма и е ощастлевил един автомобилен продавач. Подарил е скъпи подаръци на хората, които обича. Погрижил се е тези, които му осигуряват удобство в ежедневието: готвачи, чистачи, шофьори, масажисти, да са по-добре облечени, по-добре нахранени и по-усмихнати от онези, които експлоатира.

Шивачките са просто едно досадно перо в разходния бюджет. Те не му носят радост. Но човекът умее да получава и ще вземе от тях дори малкото, което могат да му подарят. Все пак, да не забравяме, че те са там по собствена воля. Ако не възразяват да подкрепят лайфстайла му с безплатния си труд, значи нямат никакъв проблем, но ако са несъгласни и продължават да го правят, значи проблемът е изцяло техен. Аз бих го дал под съд, бих пуснал съдя-изпълнител по петите му и бих публикувал статии в периодичния печат. Но не бих прекарал и една минута над шевната машина. Всъщност, бившите му служители точно това и направиха, след като най-после взе, че им писна.

Примерът, обаче, не отрича принципите на даването и получаването, не дискредитира природния закон на изобилието. Напротив, валидира го. Показва ни как тясната перспектива е причина понякога да мислим, че той не работи. Винаги работи. Природните закони са неотменими и всеобхватни. Те трябва да се изучават, разглеждат и прилагат в дълбочина.

На мен също ми се налага да работя безплатно понякога: за хора, личности, идеи, организации или каузи, които подкрепям. Но го правя с благодарност, защото обичам тези хора, защото естеството на работата ми доставя удоволствие или защото така съм решиил. Правя го по собствено усмотрение, а не по тяхно настояване. Или по задължение. Обикновено получавам възнагражденията си от другаде след това – съвсем неочаквано и от коренно различен източник.

Естествено, има и хора, които злоупотребяват. Налапват подадения пръст и се опитват да ти захапят ръката чак до рамото: настояват, звънят по телефона, мърморят, изискват. Ти им правиш услуга, а те те притискат за крайния срок. Това е най-лесният начин да излезеш от контакт листата ми. Да забравя, че съществуваш. Просто съм достатъчно щедър. Към себе си – също.

Огледай се за примери в собствения ти живот и ги анализирай в дълбочина. Това може да промени всичко.

Други подобни статии:

За един пробит долар или теория на просперитета

Да постигнем изобилието с даване

Да постигнем изобилието с даване – капаните

Третият път към изобилието

Тихомир Димитров