Писателският блог на Тишо

януари 10, 2014

За миграцията или защо всичи ще спечелят, ако отидеш да работиш в Англия

Heathrow criticised for child detention

 

Изт: visanerd.com

Миграцията е стара колкото света. Чрез великото преселение на народите човечеството разнася своите гени, образува държави, търгува, обогатява познанията си, развива се и общува. Миграцията е необходима на човечеството като въздуха и водата. Но какво представлява съвременната миграция? Посоката й е главно от развиващите се страни на юг към по-развитите държави на север и от Изтока към Запада. Част от така наречената „трудова миграция” протича и между развиващите се страни.

Съвременната миграция формира трудови потоци, които непрекъснато растат в глобален мащаб. Ако към миграцията на трудещите се прибавим и миграцията на работните места (аутсорсинга) ще видим, че без този процес икономическото развитие на света би било невъзможно. Но концентрацията му е съсредоточена в малко на брой приемащи държави, които са станали безвъзвратно и окончателно зависими от трудовата миграция за нуждите на икономическия си просперитет.

Една от тези държави е Великобритания. Това, което се опитвам да кажа е не само, че мигрантите не застрашават социалните системи на тези държави, а по-скоро последните биха били невъзможни без тях. Застаряващите нации с високо развити икономики са обречени без свежия приток на млада работна ръка от чужбина. Държавите-донори също печелят от този процес, т.е трудовата миграция е в услуга и на двете страни. Полезна е за целия международен обмен. Без нея глобалната икономика би се върнала в Средновековието.

Нека хвърлим един поглед върху цифрите. През 2010 година 215.8 милиона души живеят и работят в страни различни от своята родина (1). Това прави 3.2 процента от населението на света през същата година (1). Към тях трябва да прибавим и около 100 милиона незаконни имигранти, които никой никога не може да определи с точност. Излиза, че близо 315 милиона души са се установили трайно в чужбина с цел работа. Парите, които тези хора изпращат обратно в страните на произход (325 милиарда долара за 2010 година) надвишават всички международни икономически помощи и формират близо 10% от Брутния им вътрешен продукт (1). И то през 2010-та! Нямам данни за 2013-та, но със сигурност числата са се увеличили. Концентрацията на мигранти в традиционните дестинации обаче си остава. Махнете близо 300 милиона работещи от трудовия пазар на САЩ и Западна Европа и се замислете дали без тях такъв пазар изобщо би съществувал?

Трудовата миграция (изключваме туризма) е не само необходима, тя е неизбежна за развитието на глобалната икономика. Поне докато машините не започнат да вършат работата на хората, положението ще е такова – работниците в бедните държави и работодателите в богатите няма да могат да съществуват един без друг. Нека видим защо всички печелят от тази странна симбиоза.

Колкото по-малки са шансовете за оцеляване на потомството в бедните държави, толкова по-висока е раждаемостта. Всички бозайници прибягват до този защитен механизъм, в това число и хората. Тоест, колкото по-бедно е едно общество и колкото по-висока детска смъртност има, толкова повече деца се раждат, за да компенсират. С напредъка на медицината и икономическото развитие, обаче, животът се удължава, а смъртността намалява. По този начин Индия и Китай „счупиха” едно милиардната бариера. Чисто икономически процесите в обществото не могат да насмогнат на излишъка от млада работна ръка и в един момент младежката безработица се превръща в огромен проблем. Трудовата миграция го облекчава подобно на животоспасяващо „кръвопускане”.

В застаряващите богати нации се наблюдава точно обратния процес. Те непрекъснато се нуждаят от външен приток на работна ръка, която да „върти педалите”, да плаща данъци, пенсии, да внася социални и здравни осигуровки за все по-възрастните, все по-дълго живеещите и все по-малко работещите местни резиденти. Тоест, ако безработният индиец остане в Индия, той за себе си и за държавата представлява проблем, тъй като държавата е бедна и не може да си позволи да издържа прекомерния брой млади безработни в трудоспособна възраст. Нито пък може да им намери място на трудовия си пазар. Тези хора са буквално „излишни“ у дома.  Ако отиде да работи в Англия, обаче, индиецът не само, че престава да бъде икономическо бреме за родината-донор, но и подобрява собствения си социален статус, заема вакантно работно място, от което страната домакин се нуждае, получава многократно по-високо обезщетение за труда си, отколкото би получил някога в родината и, отгоре на всичко, изпраща пари обратно в икономиката й, т.е от източник на разходи за бюджета се превръща в източник на приходи за платежния баланс. Да не говорим, че имигрантите традиционно вършат по-тежката или по-ниско платената работа, с която местните, така или иначе, не биха се заели. Излиза, че от преместването на безработния индиец в Англия печелят Индия, Англия и самия индиец, а от оставането му в безчетната армия на безработните у дома губят всички.

Разбира се, англичаните се страхуват, че той би използвал социалната им система в своя полза, но нека погледнем на нещата така – ако пазарът на труда няма никаква нужда от въпросния индиец, той ще поседи, ще поседи, ще изхарчи парите, с които е дошъл и ще се върне обратно у дома. Именно пазарът, а не регулациите и политическите спекулации определят доколко мигрантите ще успеят да се интегрират в чуждестранната икономика или не. При липса на търсене за техния труд миграцията не би представлявала проблем за нито една от двете страни. Уравнение просто не би се получило. Кой тръгва да търси препитание някъде, където шансовете му да остане безработен и беден в същата степен, както у дома, се равняват с тези в приемащата страна?

Твърде ниският жизнен стандарт в развиващите се държави, в комбинация с по-високата детска смъртност и раждаемост, видоизменят дела на трудоспособното население в тези държави. То придобива профила, от който застаряващите, но намаляващи по численост и богати общества болезнено се нуждаят. Единият има спешната нужда да даде, а другият има спешната нужда да получи. С развитието на глобализацията и комуникациите този процес непрекъснато се ускорява. И всички печелят. Едните изпитват крещящ недостиг на човешки ресурси, особено в по-ниско платените сектори, а другите не знаят какво да правят с прекомерния си излишък от такъв ресурс. Единственият вариант е да си го разменят. В търговията две и две никога не прави четири. Когато дадена сделка е печеливша и за двете страни, резултатът винаги е пет, шест и нагоре…

Богатите държави се нуждаят повече от ниско квалифициран труд за работа, която местните, свикнали с множеството социални придобивки и с високия си жизнен стандарт, традиционно отбягват. За да се поддържа този жизнен стандарт, обаче, някой трябва да върши и черната работа. Развитите икономики не могат да си позволят дългосрочно овакантени места в нито един работещ сектор – било поради възрастовата структура на населението, било поради недостиг на желаещи. Често те закъсват дори за специалисти като лекари (Германия) и инженери (Холандия). Трудовата миграция е единственият процес, който може да реши този проблем. Да заповядат емигрантите!

Съвсем естествено е, че ако спазват своята част от обществения договор, те трябва да имат достъп и до привилегиите на социалната система. Ако могат само едностранно да се възползват от нея, то правилата на самата система е добре да се променят, защото в такъв случай едностранно се възползват и местните, при това – в доста по-голяма степен, заради традиционно лесния си достъп като резиденти и заради численото си превъзходство. Накратко, необходимо е да се затегне контролът и да се подобри ефективността на публичните разходи, а не да се изгонят емигрантите, от което ще загубят всички.

Но какво правят политиците, когато не могат да затегнат контрола и да подобрят ефективността на публичните разходи? Като всички политици по света те измислят някаква „опасност” (за предпочитане външна) и с обещанието, че ще предпазят обществото от нея се кандидатират на избори. Да заповяда политическата пропаганда! Дори ако социалната система е изправена пред неизбежен провал, мандатът е по-къс от евентуално предизвестения й край, така че – какво толкова? Първо измисляш проблема, а после предлагаш и решението! Така работи политическата пропаганда в почти всички държави, а историята сочи, че най-близкият й синоним в тълковния речник са страхът и лъжата. Страхът като мотив да се повярва в лъжата.

Обективно погледнато, всички ще спечелят, ако отидеш да работиш във Великобритания или в някоя по-развита държава от другата страна на континента. Със сигурност няма да зарежеш добре платената си работа тук, за да го направиш. Ще го направиш само, ако си трайно безработен и си подтикнат от бедност. Компенсациите за безработица у нас са нищожни, а броят на работните места не се увеличава. Няма да задълбавам по въпроса кой е виновен за всичко това, но като безработен и беден тук ще си в тежест на себе си и на всички останали. Ако успееш да се интегрираш в чуждата икономика, ще получиш и достъп до социалните й привилегии, ще намалиш броя на безработните у нас с единица и ще внасяш редовно пари по банка в местната икономика, помагайки на сестра ти да си изплати апартамента. Примерно. Ако социалната система на страната-домакин ти позволява да се възползваш от нея едностранно, без да даваш нищо в замяна, нуждаят се от „ремонт” правилата, по които действа, а не естествената ти потребност от храна в стомаха, от покрив над главата и от правото ти на достоен труд като европейски гражданин.

Разширяването на ЕС без съмнение влияе директно върху миграционните потоци и трудовата заетост. Те придобиват нови качествени и количествени изменения. Качествените са свързани с потребността домакините да реформират социалните си системи. Неспособността да го сторят удобно и лесно може да се маскира под евтината полит-пропаганда за заплахата от наплив на „гладни” европейски граждани в страни, които отдавна вече са отворили вратите си за наистина бедстващи в икономическо отношение региони по света.. Предпазните клаузи имат срок поради простата причина, че не решават проблема, а само го отлагат.

Количествените изменения са свързани със способността на икономиките на страните-домакини да посрещнат растящия дебит на миграционните потоци, т.е с въпроса дали наистина имат нужда от него? Само времето, пазарът, търсенето и предлагането могат да отговорят на този въпрос, защото със сигурност няма как да принудиш някого да ти плаща за труд, от който не се нуждае. Разбира се, правото на свободно движение на хора и капитали има общо европейска значимост за успеха на интеграцията и, ако възниква допълнителен въпрос, то той е дали наистина Европа се нуждае от повече Европа или ще се върне назад в икономическото си развитие към сепаратизма и протекционизма? За политиците няма значение това, че не съобщават истината на своите граждани, дори напротив – представят нещото, от което страната им се нуждае, като заплаха. За тях по-важното е да запазят мястото си в елита, а най-прекият път към постигането на тази цел е насаждането на страх като мотиватор да се повярва в лъжата. Далеч по-трудно би било да се проведе реформа на морално остарелите социални системи, пълни вече с пробойни, заради икономическата им непригодност към условията на съвременния глобализиращ се свят. Далеч по-трудно и далеч по-непопулярно.

Английските, немските и, въобще, европейските политици не са нито по-лоши, нито по-добри от българските им колеги, визирайки мотивацията, която ги движи. И точно в това е проблемът. Всъщност, проблем с миграцията няма и, ако възникне такъв, естествените сили на пазара са способни да го преодолеят. Няма как да принудиш домакините да ти плащат за труд, от който не се нуждаят. Нито пък можеш да ги принудиш да ти плащат повече за работа, която друг би свършил по-евтино. Ако вече си там и сте си стиснали ръцете, значи имате нужда един от друг. Това, което политиците не искат да знаете е, че буквално сте за никъде един без друг.

Освен че подобряват структурата на заетостта, конкуренцията на трудовия пазар и житейския минимум, миграционните потоци генерират парични трансфери към страните-донори и повишават цената на труда в тях, плюс жизнения им стандарт, за което допълнително допринася и миграцията на работни места (аутсорсингът). Към всичко това трябва да прибавим и положителните ефекти от миграцията на работните места върху чуждестранните инвестиции, защото паричките, знаете, имат стойност само, когато са в обръщение, а никъде не им се радват повече от там, където ги няма.

Миграцията има своите икономически и социални предимства за всички, въвлечени в нея – както за домакините, така и за донорите. Единствените й врагове са бюрокрацията и политическата пропаганда, основани на разделението и на страха от чуждото, но тези „механизми” в дългосрочен план винаги отстъпват пред желязната логика на пазара. Всички ще спечелят, ако отидеш да работиш в Англия. Векът е 21-ви и процесът се нарича Глобализация. Обратното се наблюдава в страни като Северна Корея и не е точно пример за подражание…

Тихомир Димитров

Източници по темата:

(1) Доклад на Световната банка от 2011 година на тема „Миграция и парични преводи”, vii и 18.

(2) Доклад на Международна организация на труда от 2010 година за световната миграция 

(3) Доклад на Световната банка от 2009 година на тема „Дългосрочна перспектива за трудовата миграция и миграцията на работни места в Близкия Изток и Северна Африка” 

(4) Доклад на GALLUP от 2009 година на тема: „Въздействието на миграцията – разбирания и прозрения. Гласът на Балканите” 

 

януари 29, 2013

октомври 22, 2007

Другата страна на Лондон

Още един third person пътепис. Другата страна на Лондон или така, както я видя Калоян Янков.  Приятно четене:

„Един колега днес спомена, че искал да се премести в някой голям град със световна известност като … Лондон, примерно. Понеже аз бях там миналата седмица и днес определено няма да ми дойде вдъхновението за работа, реших да напиша няколко реда за другата страна на Лондон и нещата, за които никой не пише. Не очаквай да ти разкажа колко хубава е Темза и колко стъклена е Канари Уорф (Canary Wharf, най-високата сграда в Европа).
За една седмица, успях да видя много неща – туристическите атракции (на които няма да обръщам внимание, имаш Гугъл), живота на гастарбайтера, студентския купон, засядане в метрото с изнервени работници, закъсняващи за работа, дори присъствах на 2 интервюта за получаване на национален осигурителен номер за self employment, без дори да си имам представа за какво става дума.
Преди да замина бях се разровил из „нета” за пътеписи, статии и блогове и това, което повечето хора си мислят и пишат за Лондон е свързано единствено с лъскавия и шарен център – Тауър Бридж, Биг Бен, осветени бизнес сгради с футуристичен дизайн и подобните им там забележителности. Да, така е по центъра – затрупан с усмихнати туристи (като мене), който се снимат по 5 пъти от 6 различни ъгъла (!) на всяка по-интересна сграда или паметник, ей така за спомен и после разказват (но не така, като мене) колко супер готин е Лондон и мечтаят един ден да работят там и да изкарват много пари (примерно по 6 паунда на час).
За 6 паунда на час може да си сигурен, че ще живееш с още 3-ма в стая в някое гето и ще пътуваш към час до работа с автобус, метро, влак, метро и автобус, заедно с останалите тарамбуки от квартала. На работа най-вероятно ще се налага да разпознаваш колежките по цвета на очите, тъй като религията им позволява да бъдат облечени само като нинджи. Ако си добър с мистрията и работиш на строеж, очите ще ги гледаш вечер след работа по телевизията (ако все още имаш сили … и Интернет). Егати живота.
 
Ако още не ти е ясно какво искам да кажа – ами Лондон е измежду най-големите талибански градове. Ако не вярваш, погледни Уикипедия и прочети внимателно данните за населението към далечната 2001 – 31% от „гражданите“ са родени извън ЕС, 12% са индийци, пакистанци и бангладешци, 11% са черни. Това са регистрираните, сега прибави и тия, който са преплували океана с гума от трактор и цифрите стават страшни, далеч над представата ми за европейски град, който се води и център на световната икономика и външна политика. А това не е първото сити, което посещавам.
Да кажем, че си бяла якичка (на работа носиш риза, а не син халат) и имаш по-големи изисквания към живота, то за да я караш нормално в Лондон, трябва да изкарваш много пари, ама наистина много. Толкова много, че да си позволиш самостоятелно жилище в хубав квартал, чиято цена спокойно достига 4 цифри. За да разпуснеш в някой клуб в края на седмицата, трябва да заделиш не малко бюджет както за пословично скъпия алкохол, така и за такси, тъй като на метрото изненадващо му спират тока към 2400 часа, а среднощните приключения със случайни автобуси могат да бъдат истински трилър.
За да избегнеш в пиковите часове претъпканото като софийска маршрутка лондонско метро, ти трябва кола. С десен волан. И да се научиш да караш в насрещното, да ползваш кръговото движение по часовниковата стрелка и да разбереш, че най-лявата лента на магистралата не е за да си тестваш колата, а е аварийна. В Лондон никъде не се паркира безплатно, дори и пред вас. Трябва да платиш, колко точно не разбрах, за това първо иди до съответните органи и провери. Внимавай да не са някъде по центъра, че там автоматично те снима пътна камера, разчита номера и очаква от теб да платиш 8 паунда до 2200 часа (без да броя паркирането) и ако закъснееш с плащането стават 50! Абе я си хвани метрото!
 
Метрото в Лондон се чупи почти всеки ден. След като 1 линия липсваше цял уикенд и вместо нея можеше да се използват автобуси (което добавяше 20-30 минути към трипа), то като заседнеш в тунела, нямаш много възможности освен да си засечеш погледа няколко пъти с черен съмнителен тип с виснали дънки, жълт ланец и татуировка на врата, все едно току що е участвал в клип на 50 сентс или да се заслушаш по новия албум на DJ  Айрат ал Гнанамуруген, ехтящ от слушалките на тюрбана 3 реда по-назад. И докато някои решаваха судоку-то от безплатния метро вестник, аз си мислих дали проблемът на метрото не може да се оправи като съберат всичките им там инженери, на едно място и ги върнат обратно в Бойконур. Време е да слизам. Закъснях с 30-на минути. Но не всеки може да е така точен като англичаните, в крайна сметка.
На слизане от вагона, мил женски глас ме предупреждава за дупката между влака и перона, след като някой архитект от Шри Ланка е измерил грешно ширината на тунела. Така е на почти всяка спирка. Даже вече като си влизам в спалнята проверявам за дупка между стаята и коридора. Британците обичат да решават част от организационните си проблеми като слагат много табели и ти дават указания за всичко, което ми дава известно спокойствие и смелост да тръгна сам още на 2-рия ден. Я да пуснем един лондончанин в София и да му кажем да стигне от Люлин 7 до Младост 4 като пропуснем да споменем, че метрото свършва на центъра. Така че спокойно можеш да отскочиш до центъра за една бира, дори и сам да си.
Бирата е по-евтина … да кажем от Швеция и струва около 2-3 паунда. Пъбовете миришат на алкохол, много ясно, но не миришат чак така като тия в Чехия – на алкохол, пот, чесън и цигари. Британците са направили нещо хубаво като да забранят пушенето на всички закрити обществени места – били библиотеки или кръчми. Информативно за пушачите, кутия цигари струва над 5 паунда. Честито! Барманите са любезни и след като помолих един от тях да ми предложи някаква традиционна английска (lager) бира, той учтиво ми поднесе малка чашка да дегустирам английския битер (bitter), преди да си поръчам. Поръчах си. Повторих.
Като излизаш от бара трябва да внимаваш на коя страна се оглеждаш първо преди да  пресечеш улицата, въпреки че в началото на всяка пешеходна пътека са ти написали Look Left (погледни наляво) или Look Right (погледни надясно). Процесът на пресичане е както следва: натискаш бутона за пешеходци, светва надпис „чакай”; чакаш; като ти омръзне и намериш дупка между поредицата автомобили, пресичаш на червено; светва зелено и прави колона от чакащи нищото коли. И да не ти пука, че 17 камери те снимаха докато пресичаше неправилно, така или иначе всички го правят.
 
Британските власти са инвестирали над 220 милиона паунда за да инсталират 10 524 охранителни камери из града, с който се опитват до някъде да гарантират сигурността на живущите, но статистиката на министерството на вътрешните работи показва, че 80% от престъпленията все още остават неразкрити. Предлагам да сложат още няколко хиляди камери в домовете на лондончани, като парите лесно избият с SMS гласуване за изгонване на всички участници обратно към трастиковите плантации.

Сега ще те заведа в едно общежитие на London Metropolitan University, където за щастие е купонът по случай новата учебна година. Там се запознах с норвежки, французойки (някой много зле) и американки (много зле). Една от последните говореше подобно на пловдивчани, но вместо майна казваше “oh my god” (господи) и допълваше „I am not a slut” (не съм уличница), което очевидно щеше да бъде, ако изобщо някой я искаше. Коефициентът и на интелигентност беше корен квадратен от стайната температура и умножен по 100 даваше телесната и маса като малка. Норвежките се познаваха по късия ръкав през Октомври, но незнайно къде изчезнаха твърде рано. Нищо. Аз се прибрах с няколко чифта белезници, който даваха със всяка поръчана бира, за да можеш да си закопчаеш бутилката за китката. Сигурно норвежките не са могли да се справят с разкопчаването.

Летището е толкова голямо, че на табелите до посоченото място пише и времето, за което може да се стигне – примерно 12 минути от скенера за проверка за взривни устройства скрити под зъбния камък на пътниците до ръкава, който води към самолета. А който знае добре английски се качва на влакчето, което обикаля из терминала.
Две неща не успях да направя – да изчакам опашката на Окото на Лондон (London Eye), от където (ако не вали) да видя града от 135 м височина и да посетя един от най-известните денс клубове – Ministry of Sound.
Но ще се върна.
Bye, bye, London.
По дяволите, пак беше облачно. “
 
Калоян Янков

март 13, 2007

Депортиран


Ето един по-различен пътепис. От чужда гледна точка. Това може да ви се случи ако работите нелегално в лондонска автомивка, собственик на българин и имате завистливи колеги, на които заплатата ви от два паунда на час, с която разчитате да спестите пари за билет до България, им се струва обидно голяма.
Чаках го въпросния младеж на летището. Кацнаха всички полети от Лондон, минаха четири часа, а него никакъв го нямаше. Казах си: „Или са го гепнали с нелегални съставки на митницата или е изтървал самолета. Няма да се учудя и в двата случая.“ Напуснах летището.
Тъкмо си поръчвах вечеря в кръчмата, където по-рано бях запазил маса за двама, когато непознат софийски номер ме набра и от другата страна беше той. Каза, че досега са го държали на митницата и тъкмо са го пуснали, да съм отидел да съм го приберял. Естествено, имах много въпроси. Няколко часа по-късно тъкмо довършвахме първата бутилка и отваряхме втората, когато той ми разказа следното:

Спират два миркобуса много бързо, свирят кучки, рязко излизат 12 човека с бронирани жилетки. Много добре сложени момчета. Лека паника. Разбрах, че ще пътувам. Бях щастлив от една страна. Първaтa мисъл в главата ми беше за момичето, което ме очаква в България (запознахме се по Интернет), а втората за потенциалните възможности да се върна веднага обратно в Англия. Извадиха тефтерите и започна разпита.
Зададоха ми 3- 4 бързи въпроса, на които аз отговорих с абсолютно спокойствие. Извадиха се апаратури и мобилни телефони за връзка с ЦЕНТРАЛАТА. Започна бърза, прецизна и качествена проверка. Оказа се, че съм единственият нелегален служител във фирмата.
След светкавична серия въпрос-отговор бях помолен да се преоблека и бях съпроводен от надзирател до мини-вана, предназначен за извозване на емигранти. Предупредиха ме да си наведа главата преди да тръшнат желязната решетка.
Озовахме се в квартирата ми и аз разполагах с точно три минути, за да събера най-ценното за пътя. Разгневен и разколебан мятах дрехи по пода и леглата из цялата стая. Английското ченге от шотландски произход ме скастри: “Put it Easy! Put it easy on the bed!” Всички в къщи бяха замаяни и не знаеха за какво става дума. Оказа се, че нямам време да се сбогувам с хора, с които съм живял повече от година. Имах на разположение 3 минути, за да напусна живота им завинаги. Отправихме се нанякъде. Не знаех накъде пътувам. Трансферът беше дълъг. В движение ме снимаха, задаваха ми въпроси, оглеждаха ми паспорта и пак ми задаваха въпроси.  Прекосихме целия град. От видяното между решетките прецених, че сме спрели някъде в центъра.
Излязох от микробуса притиснат между двама яки типове, които взимаха заплата, за да не хукна да бягам. В участъка отново ме снимаха. И ми задаваха въпроси. Питаха ме дали съм правил опити за самоубийство. На учудването ми ченгето се хвана за врата и опули очи. Не, не съм правил опити да се обесвам. Животът ми харесва, мерси! Взеха отпечатъци на всички пръсти от двете ми ръце. Посочиха ми отворената килия с думите “it’s all yours”. Килията остана отворена. Имах на разположение стая с няколко касети и ди-ви-ди дискове. Можех да пуша, но трябваше да муфтя ченгетата за огънче. Не ми се полагаше запалка. Страх ги беше да не се запаля.
Пускам си “Матрицата”. В участъка пристигна куриер. Тъкмо щях да си поръчвам пиле на грил, когато две момчета с жълти ризи ми съобщиха, че е време да пътувам за друго място, на което трябва да изчакам “безплатния” си полет за България. Между участъка и “новия ми дом” пътувах 6 часа. По пътя събрахме още доста такива като мен.
Мястото, на което  се намирах много приличаше на затвор, но не беше затвор. Всъщност аз откъде да знам как изглежда английски затвор. Портфолитото ми се обогати с още няколко портрета. Негър с расти запозна всички новопристигнали + един румънец с разположението на кенефите, tv room-a и останалите удобства в базата, претъпкана с още много негра с расти. Наложи се да обясняват всичко на румънеца отново – не знаеше английски. Негърът обаче говореше перфектно румънски. Бившата му съпруга била  румънка, сестра му живяла в България, след това заминала за САЩ.
Стаята ми беше по-луксозна от общежитие в Студентски град. Прозорците не можеха да се отварят, естествено. На сутринта разбрах, че съквартирантът ми е индиец.
Не бях сигурен в датата и часа на “безплатния” си полет към България. Притесних се, защото един от гостите на базата, който беше иранец, не беше съвсем сигурен дали обитава това място от две години и само от два месеца. Запознах се и с други хора, изсъхнали тук. Всички бяха психопати. Замислих се, ако безплатното пътуване, което зависи само от Нейно Величество Кралицата се отложи с месеци, не дай Боже години, дали и аз ще се припаткам като тях?
Гледал съм много филми за затворници. Тук хората също вървяха по коридорите, пушеха цигари, правеха физ-зарядка, заговорничеха помежду си и чакаха да отвори лавката. Непрекъснато си повтарях, че това не е затвор.
Успях да си купя фонокарта и да звънна на МАМА. Казах й къде съм. Успокоих я, че не са ме били, никой не е правил секс с мен и не са ми пускали ток. Обясних й, че се намирам в нещо, което много прилича на затвор, но всъщност не е затвор, ето защо трябва да не се притеснява…….. и импулсите ми свършиха.
Всъщност прекарах там само още един ден. Безплатният билет щеше да излезе жива далавера, ако не ме бяха вдигнали посреднощ. А трябваше да пътувам чак след обяд. Багажът ми пътуваше отделно – пакетиран в непромокаеми найлонови торби с надпис “Evidence1”, “Evidence2”, “Evidence3”, завързан със сини, пластмасови, полицейски ленти. Телефонът ми беше разглобен на парчета. Да не говорим, че претърсваха шофьорите на  ескортиращия микробус. Чаках полета в една стая със седем китайци. С течение на времето китайците ставаха все повече. Някои от азиатците разбраха, че трябва да чакат полета си за Китай още няколко дни. На мен ми излезе късмета и потеглих същия ден.
В самолета бях с придружител, който ми връчи брой на 24 часа и ми забрани да пия алкохол. Странно защо го нямаше, докато стюардесите сервираха обяда. Естествено, че изпих чаша червено вино. Всъщност няма как да избягам от самолета, нали? Човечецът просто се е скатавал в кенефа, явно.
Мислех, че с пристигането ми на летище София цялата английска одисея най-после ще приключи. За съжаление ми се наложи да давам отпечатъци и показания още четири часа, заедно с група депортирани от Германия цигани. Само така българските “пазители на реда” можеха да се убедят, че не съм заплаха за националната сигурност.

Тихомир Димитров