Писателският блог на Тишо

ноември 21, 2013

Oще шест популярни заблуди…

1/ Ти си ПО-важен

1

Изт:  http://theeconomiccollapseblog.com

„Аргумент“, който стои в основата на всички конфликти по света. От край време. Замисли се, кога се появи на фона на последните 15 милиарда години, откакто съществува материята, кога порасна, кога поумня и кога стана по-важен от всички и всичко, което те заобикаля? Десетки милиарди души са живели преди теб на тази земя и повечето са страдали от същата заблуда! Резултатите са описани в учебниците по история. И непрекъснато се повтарят. Хилядолетия наред! Дори днес някакви по-важни хора избиват други, по-маловажни, било в името на родината, на справедливостта, на Бог или в услуга на закона. The history of humanity is a history of insanity, казва Екхард Толе. С кратки моменти на осъзнаване, в които разбираш, че никога не си бил и няма да бъдеш нещо по-важно или по-маловжано от някой друг, защото никога не си знаел Кой си в действителност…

2/ Образованието гарантира по-добро качество на живот

2

Изт: Richard Lawrence Cohen on flickr

Училищата и университетите възпитават роби. Говоря за масовото образование, където попада дори Харвард. В най-добрия случай, масовото образование може да произведе надзиратели. Но те също са роби. Погледни който и да е списък с успели предприемачи. Малцина са бакалаври, другите са със средно образование. Сред служителите им, обаче, е пълно с магистри, доктори и учени от всякакъв ранг. Личности като Стив Джобс (r.i.p), Бил Гейтс и Марк Зъкърбърг днес финансират научния прогрес, но са обърнали гръб на масовото образование още като млади. Зарязали са го, в това число и Харвард, защото светът е поискал от тях действия – по-важни за човечеството от изучаването на паразитни идеи.

Не казвам, че образованието е излишно. То дори, в известна степен, е задължително, но в никакъв случай не е гаранция за по-добро качество на живот. Гаранция е само за по-високи очаквания, които генерират повече фрустрация, когато ти се наложи да продаваш сандвичи с магистърска степен в джоба. Проблемът не е в сандвичите. МакДоналд също e продавал сандвичи. Проблемът е, че в университета слушаш историите за успеха в трето лице, единствено число – от хора, които практически не са успели. Изключенията са твърде малко и, дори тогава, тези примери не са гаранция за твоя собствен успех, защото това са чужди примери – реализирани са в други обстоятелства, под влиянието на уникални за времето си съчетания от фактори и хора, които едва ли някога ще се повторят, за да породят същия резултат. Никой никъде не може да те научи на собствения ти път в живота, защото за всеки отделен човек той е уникален. Толкова за материалните учители.

Духовните учители, от своя страна, ако са искрени, ще се опитат по-скоро да те отучат от разни неща, отколкото да те научат на нещо ново. Духовните учители махат, а не прибавят. Тяхната цел е да събудят уникалния ти творчески потенциал. Той може да включва доброто образование, може и да не го включва, но последното никога и по никакъв начин не е гаранция за по-високо качество на живот.

3/ ТРЯБВА да правиш нещо

3

Изт: John Hadley Strange @ http://edm310.blogspot.com/

Трябва да си намериш работа. Да започнеш собствен бизнес. Да се занимаваш с нещо. Да довършиш книгата, която си започнал. Да си продължиш образованието. Трябва да се ожениш. Трябва да имаш деца, да издържаш семейство, да имаш собствен дом. Трябва да поемаш ангажименти. Да гласуваш. Да работиш. Да изплащаш заеми. Да спестяваш. Трябва! Защо? Защото така трябва! Защото са ти го повтаряли до затъпяване и си забравил(а) какво всъщност искаш, а вместо това си започнал(а) да правиш по инерция само това, което „трябва”.

Ако задължително трябваше да правиш нещо, щеше да идваш на този свят с някакъв договор, където щеше да пише какво точно трябва и не трябва да правиш. Щеше да си спомняш предварителните инструкции. Или на небето щеше да има ясен списък с правила, видим за всички. „Трябва” е просто хрумване, измислица, идея, приумица, навик, лъжа, илюзия или заблуда на други хора за собствения ти живот, а не някакво изискване от Реалността / Бог / Провидението / Битието / Съдбата към теб. Последните са те дарили единствено със свободата на избора. И не очакват нищо в замяна. Той, изборът, така или иначе, си върви в комплект с различни последствия.

Основното последствие от избора ти да повярваш на великата илюзия, че „трябва” нещо да правиш е способността на обществото и на другите хора да те държат в подчинение, заспал и в пълна демотивация. Демотивация за какво? Ами за собственото ти щастие! Не, че постигането му ще наруши световния ред, ще погази корпоративните интереси на някакви страшни, задкулисни, зли сили или ще попречи на другите да изживеят своето щастие. Не! Има хиляди примери, които доказват точно обратното. Щастливият човек прави щастливи и останалите. Причината обществото да те държи в състояние на хипноза, че „трябва” – под купища от правила – е нежеланието на повечето хора да си нарушават комфорта. Та нали твоето събуждане може да поразбута и тях! А не трябва! Току виж се измъкнали от комфортния уют на лъжата, че са щастливи, защото всичко са направили както трябва…

4/ Хубавите неща са скъпи

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Изт: The Most Expensive Journal

Болниците, лекарствата и операциите са скъпи. Здравето е безплатно. Затворите, загражденията, камерите и надзирателите излизат скъпо на данъкоплатеца. Свободата е безплатна. Погребенията и ритуалите са скъпи. Животът е дар. Наркотиците и алкохолът са скъпи. Щастието е безплатно. Проституцията и порнографията могат да ти излязат солено. Любовта е щедра и винаги идва като подарък. Хубавите неща не само, че не са скъпи, те са абсолютно безплатни! А можете ли да измислите нещо по-хубаво от: здравето, свободата, щастието, любовта и самия живот?

5/ Красивите момичета харесват богати мъже

Young couple on a bed

Изт: sugarbabybuzz.com

Не се заблуждавайте в това! Красивите момичета харесват красиви момчета. Красотата няма пол и никой не е лишен от естественото си влечение към нея. Що се отнася до богатите, по-възрастни мъже, които им се предлагат сами, то красивите момичета просто ги използват като банкомат на два крака. Ако искат. И, ако успеят да преборят конкуренцията, естествено. Не казвам, че това е нещо лошо. Мисля, че сделката е изгодна и за двете страни. „Щастието и любовта не се купуват с пари, но поне човек може да се пазари”.

Ако имахте избор дали цял живот да работите и да спестявате за елементарните си битови нужди или да получите всичко, за което някога сте мечтали още сега, докато сте млади, вие също бихте се възползвали. Друг е въпросът дали някога изобщо сте били изправени пред такъв избор… Което често е причина за завист към онези, които са го направили. Те живеят своя собствен живот, а не вашия и имат правото на своите собствени избори. Резултатите от тези избори също са изцяло за тяхна сметка.

Не завиждайте на красивите момичета за това, че си имат банкомат на два крака. Не всички, естествено, а само тези, които са решили. Те просто участват в сделка, където двете страни печелят, защото получават онова, което не биха имали, ако бяха разделени. Бъдете сигурни, че красивите момичета не си падат по богати мъже. Красивите момичета си падат по красиви момчета. Красотата няма пол и никой не е лишен от естественото си влечение към нея. Във всичките й форми.

6/ Налага се да избираш между духовното и материалното

6

Изт: http://www.elephantjournal.com

Тоест, за да си духовен, задължително трябва да си беден и безправен, а ако си богат и надарен с власт, то сигурно доста изоставаш в духовното си развитие. Общото между тези две популярни заблуди е, че превръщат материалното в нещо лошо, което трябва да се избягва, защото ограбва духовността и потъпква стойностите на високия морал. Ще ви разкажа една притча по въпроса. Вижте първия коментар.

Всъщност парите, като основен източник на „материалното“, сами по себе си, не могат да бъдат проблем. Те са само улеснение в бита и до голяма степен правят възможни благата на цивилизацията, които използваме всеки ден. Нищетата и алчността вече са проблем. Някои биха казали: ами да, защото са пряко свързани с парите! Но не биха били прави. Нищетата и алчността не произлизат от парите. Те произлизат от страха: страх да не изгубиш и малкото, което притежаваш или страх да опазиш многото, което си натрупал. Вкопчването, това е второто име на страха. Някои се вкопчват в имането, други в нямането, но и двата типа са далеч от духовността.

Змиите, сами по себе си, не са страшни. Страшни са само отровните змии, които те хапят, когато ги дразниш. По същия начин масово се демонизират и богатите. Ограничаващото схващане, че те задължително трябва да са грабители, а отдадените на „духовното“ задължително трябва са бедняци, аскети или светци, води до две кофти последствия: а/ дръжи те винаги на ръба на финансовото оцеляване, защото не искаш да приличаш на хората, които мразиш, т.е – на богатите и б/ кара те да мислиш, че между материалното и духовното трябва да се избира.

Предполагам всички ще се съгласят, че да се помага на слабите е ценност – качество, намиращо се високо в йерархията на „духовното“. Заможният има възможността да помогне на много повече хора и по много повече начинии от бедняка, който е неспосбен да помогне дори на себе си, а далеч от тази възможност го държи основно презрението му към първия. Страхът да не заприлича на него.

Ако се занимаваш с бизнес, значи не си духовен, а ако се занимаваш с изкуство и култура, значи си избрал духовното пред материалното. И трябва да си задължително беден. Станеш ли веднъж известен и признат автор / режисьор / фотограф / дизайнер, значи си „комерсиален“, влизаш в „мейнстрийма“, а гониш ли мухите по тавана от глад с непубликувания си роман, значи си ъндърграунд – много хип, много куул – човек, който е избрал духовното пред материалното…

Разбирате ли, тези мисловни ограничения са вкочаняващи! Много ни пречат. Нищо не спира духовното и материалното да вървят ръка за ръка, дори в повечето случаи е точно така. Удоволствието да четете тази статия го дължите на богатите хора, които са се постарали първо да поставят компютър на масата във всеки дом, после да направят софтуера му достъпен за всички и най-накрая да обвържат компютрите от цял свят в една удобна за ползване мрежа. Имената на тези хора фигурират в списъците с най-големите дарители на планетата. Ако в очите на заблудения всички богати са престъпници, то в очите на разумния само тези, които се занимават с престъпления са такива. Независимо от размера на банковата им сметка.

Налага ли се да избираш между духовното и материалното? Ако искаш да си еднакво далеч и от двете, отговорът е да.

Тихомир Димитров 

Може би ще харесате още:

Други четири популярни заблуди

Ами ако всичко, на което са ви учили някога, се окаже лъжа?

Ако се случи това, това и това, най-после ще си щастлив и спокоен

Имаш собствено име? 

Ресурсите са ограничени?

Обичаш нещо или някого?

Ненормално е да си сам?

Криворазбраната духовност 

За щедрите бедняци и богатите скръндзи

февруари 6, 2013

Имаш собствено име?

zfdxbsdnbsd

Колко плитка и фундаментална заблуда!

Спирам се на нея нарочно, за да ви покажа колко всеобхватна и дълбока е мрежата от заблуди, в които се е оставило да потъне съзнанието на съвременния човек, носено по течението, приемащо почти всяко налудничаво твърдение за даденост и подхвърляно от вълните на външните самовнушения, където „търсенето на смисъла“ е по-скоро интелектуална перверзия и вулгарна лъжа, отколкото действие, надарено с някакъв смисъл…

Нека докажем, маниашки елементарно е, че дори убеждението „имам собствено име“ е абсолютна лъжа:

Първо, то въобще не е мое. Нито материално, нито, дори, идейно. Името ми е идея на други хора, по-точно на моите родители – идея, която е възникнала много преди да се появя (физически) на бял свят. Оформила се е години преди да се науча дори да го произнасям това име. Родила се е десетилетия, преди да се науча да разсъждавам над него.

После са ми го повтаряли достатъчно пъти, за да може, като всяка заблуда, да свикна с него и да го приема за „свое“, т.е  да започна да се идентифицирам с него.

Разбрахме се, значи, че идейно, няма как да имаш собствено име. Отворен отава въпросът за стотиците, понякога дори хиляди други хора, които също смятат това име за „свое собствено“…

Ами материално? Ако имаш собственост върху нещо материално, ти би трябвало да можеш да правиш с него каквото си пожелаеш – да го продаваш, да го подаряваш, разменяш, отдаваш под наем и т.н. Нито едно от тези неща не можеш да направиш със „собственото“ си име, т.е ти далеч не го притежаваш и в материален план (в идеен вече се разбрахме, че то не е твое).

Името ти е извън всякаква форма на собственост. Това, което притежаваш, реално, е едно ламинирано парче пластмаса, върху което, чрез звукоподражателни символи /наречени букви/ е изобразена комбинация от знаци, които, прочетени в дадена последователност, от ляво на дясно и отгоре надолу, формират звукосъчетанието, което погрешно наричаме „собствено име“. И, което хиляди други хора също погрешно наричат „собствено“ име. Дори тази пластмаса, обаче, не можеш да я подаряваш, разменяш, продаваш, отдаваш под наем и т.н. Нямаш право дори да я показваш на всеки…

Какво притежаваме тогава?

Притежаваме ДОВЕРИЕТО на останалите, че написаното върху парчето пластмаса е вярно. И, че има нещо общо с нас. Това е всичко. Казано по-просто, притежаваме не собствени имена, а „въздух под налягане“, наречен доверие – анонимно, масово, обществено доверие, изградено от навика чрез метода на повторението…Целта на всеки навик, доведен до съвършенство чрез метода на повторението, е да изключи мозъка от схемата. Да те превърне в автомат.

Осъзнавайки тези неща, вече избягвам да казвам „Аз съм Тихомир“, защото това е дълбоко погрешно и фундаментално не-вярно. Аз съм развитите до днешната им големина клетки от един ембрион, който обаче, също съм бил аз, чисто физически, преди ембрионът да се сдобие със „собствено“ име по идея на други хора. Математически, логически, биологически и физически е доказуемо, че аз съм същият този ембрион.

Дори да си сменя името, което няма да направя, защото ми харесва заблудата да ме наричат „тих“ и „мирен“, новото, вече избрано от мен име, също няма как да бъде „мое“. Дори да се кръстя Робинзон Крузо, предполагам, че на света ще се намерят още няколко хиляди откачалки, които смятат същото това име за свое. Собствено. Най-вероятно ще се намерят и в България. Спомнете си за човека, който се прекръсти на Манчестър Юнайтед.

Но, да се абстрахираме от масовата повторяемост при имената. Новото име, дори да е вече моя собствена идея, няма как да стои вярно след твърдението „Аз съм…“, защото, нали, аз съм и ембрионът, който първо е нямал име, после са му измислили такова, а най-накрая въпросното име е било заменено с друго…Ако „аз съм“ всичките тези неща, значи аз съм трима души едновременно.  Не мога да бъда трима души едновременно, следователно твърдението „аз съм“ е невярно, каквото и име да сложите след него.

По-правилно е „мене ме наричат“, в съкратения вариант, а още по-правилно: „към това тяло се обръщат по навик с….“ в разширения.

Естествено, че издребнявам.

Целта ми не е да ви откажа от „вашето собствено“ име, нито да ви изкарам заблудени, защото в редиците на заблудените е подредено и тялото, което пише тези редове в момента, с двете си ръце…Не, не ми е това целта.

Целта ми е да ви покажа колко всеобхватна и дълбока е мрежата от заблуди, в които се е оставило да потъне съзнанието на съвременния човек, носено по течението, приемащо почти всяко налудничаво твърдение за даденост и подхвърляно от вълните на външните самовнушения, където „търсенето на смисъла“ е по-скоро интелектуална перверзия и вулгарна лъжа, отколкото действие, надарено с някакъв смисъл…

Предстоят още заблуди. Stay tuned.

Тихомир Димитров

март 11, 2012

Какво (НЕ) съм аз?

Отговорът на вечния екзистенциален въпрос „Кой съм аз?” може да се получи, парадоксално, като се отговори на точно обратното:

Кой или какво, всъщност, не съм аз?

По принципа на изключването, аз би трябвало да съм всичко, с изключение на онова, което не съм. Тук следваме изцяло пътя на логиката и тя не е достатъчна за съвършеното познание, но дава добра отправна точка.

И така, кой (или какво) не съм аз?

Аз със сигурност не съм моето име

Най-малкото, то дори не е „мое”. Измислили са го родителите ми, много преди да се родя, без дори да са ме питали. Няма как това да е „моето” име. Поне нямам спомен да съм решавал някога, че ще се казвам точно така. С течение на времето и под силата на навика, аз съм свикнал с това звукосъчетание, приел съм го за свое, околните също са свикнали с него, започнали са да ме наричат по този начини и така, илюзията постепенно се е вкаменила.  Да се обръщаш след името си е навик, а не доказателство за идентичност.

Другото доказателство, че не съм моето име ще ви го дадат всички, които ме познават поне малко. Човекът, който стои зад заглавието „тих” и „мирен” не притежава нито едното от тези качества в степен чак да се идентифицира с тях. Притежава дори точно обратните.

Третото доказателство, че аз не съм моето име се корени в съвсем реалната и практическа възможност да го сменя по всяко време, когато пожелая. Това не значи просто да сменя името, с което се разписвам в интернет. За още по-голям ефект, бих могъл да сменя името си по паспорт и да отида да живея в някоя друга страна, където никой не ме познава с предишното име. Така по-лесно ще приуча себе си и околните с новото име. Ще изградя нов навик. НО това няма да промени нищо в мен. Няма да промени нито един заварен интерес, едва ли ще видоизмени някакъв навик, няма да нанесе корекции в характера. Новото име не е в състояние да промени дори детайли от повърхността, камо ли същината. Аз със сигурност не съм моето име.

Аз със сигурност не съм моето тяло

Доста парадоксално звучи. Кои са доказателствата, че аз не съм тялото, което притежавам? Говоря за логическите доказателства? Ами, много просто, това са сетивата!

Как изобщо разбирам, че имам тяло? Че то заема място в пространството? Че е живо, че се движи, че диша и мърда? Че разсъждава и говори? Че общува с околния свят? Разбирам го чрез сетивата. Посредством сложния сетивен апарат.

Точно така – разбирам го чрез сетивата. Виждам тялото си в огледалото или части от него, дори без огледало. Чувал гласа си, долавям миризмата, която излъчва това тяло, мога да докосвам части от него, мога да причинявам на тези части болка или удоволствие, в зависимост от силата и начина, по който ги докосвам; усещам полъха на  вятъра с кожата си, топлото и студеното през сезоните, мокрото на водата, сухото на пясъка и т.н.

Накратко, информацията, която получавам чрез сетивата доказва, че това тяло сто процента съществува. Достатъчно е да се ощипеш, нали!  Но тя доказва и, че аз със сигурност не съм това тяло. Как?

Същите сетива възприемат по същия начин и всички останали обекти (тела) в околния свят. Нима всичко, което възприемам чрез сетивата съм аз? Къде тогава е разликата между наблюдавания и наблюдаващия? Ако наблюдавам едно дърво, то е достатъчно реално, солидно и материално, колкото тялото ми. Мога да го видя, да го докосна, да отчупя парченце от кората му, да помириша смолата под нея. Съществуването на дървото пред мен е безспорно, от гледна точка на сетивата. Значи ли това, че дървото съм аз? А, когато виждам ръцете си или едната пипа другата? Тези двете ръце аз ли съм? Моето възприятие за тяло се различава от моята идентичност. Аз възприемам всичко по същия начин, по който възприемам и тялото си, със същите сетива. Но не се идентифицирам с всичко, а само с тялото си, нали така? Къде тогава е разликата между наблюдавания и наблюдаващия? Кой е този, който наблюдава моето тяло, усеща го, възприема го като реалност, идентифицира се с него? Ако има такъв човек или такова нещо, то значи, че единият от нас двамата лъже, когато казва „аз”. Това значи, от чисто логическа гледна точка, че аз не съм тялото си или поне наблюдателят по някакъв начин се различава от наблюдавания…

Много сложно стана. Ето един по-прост начин да се докаже, че човек не е тялото си. Ако ти махнат едната ръка, после другата, ако ти махнат единия крак, а после другия? Ако го направят хирургически, най-вероятно ще продължиш да съществуваш. Най-вероятно ще продължиш да наричаш тялото си „Аз”, но то вече е намалено с 60%! Обаче ти продължаваш да съществуваш. Целият! Значи ти не си тялото, което обитаваш.

Аз със сигурност не съм миналото си

Помислете си, без миналото, вие не бихте съществували…като личности. Бихте се превърнали в съвсем различни хора или поне, бихте се възприемали по съвсем различен начин. Ако сега някой ви изтрие всички спомени, който „доказват” вашето съществуване, значи ли това, че ще спрете да съществувате? Не значи! Бас ловя, че ще продължите да ходите до тоалетната, да мислите, да говорите и да се храните. Ще продължите да се движите и да получавате ерекция. Хората с пълна амнезия не престават да съществуват. Те просто не си спомнят „какви” са били преди това.

Значи аз не съм миналото си. Съществувал съм дори тогава, когато съм нямал никакви спомени. Доказват го снимките от видеозона при по-младите, доказват го бебешките ми албуми от 78-ма. Аз нямам спомен да са ме снимали в бебешка количка до езерото, нито пък помня усещането за пълни с ако гащи. Какъв е парадоксът тогава? Съществувал съм, още преди да съм имал спомени! Но миналото не са само спомени. Съществувал съм още преди да се родя! Дори в закона пише така. Значи със сигурност аз не съм моето минало, както и вие не сте вашето минало…

Аз със сигурност не съм мислите (мненията, вярата, нагласите и убежденията), които притежавам

Повечето от тях са напълно автоматизирани, заучени процеси – реакции, които се повтарят непрекъснато – навици, утвърдени с времето или просто инстинкти. Подобно на усещането за идентичност, свързано с името. Аз не съм мислите си, аз съм този, който мисли. Ясна е връзката между това твърдение и парадокса за наблюдателя и наблюдавания. Аз не съм нещата, в които вярвам, аз съм вярващият. Аз не съм навиците, които притежавам, например да пуша жълт Camel, аз съм пушещият. Аз не съм механичен сбор от всички тези навици, комплекси и инстинкти, те са просто неща, с които съм свикнал в ежедневието. Но те със сигурност не съм аз.

Аз със сигурност не съм нещата, които притежавам

Какво значи да притежаващ нещо – вещ, кола, къща или, например, земя? Земята ще притежава костите на пра-внуците ти, включително и твоите – така, както притежава костите на всички хора, живели някога преди това. Но ти няма как да притежаваш земя!

Това, което действително притежаваш е лист А4, принтиран черно на бяло, върху който на родния ти език е изписано, че една площ, очертана с въображаеми линии и намираща се някъде, по някакъв начин е свързана с комбинацията от символи, изписани върху парчето пластмаса, което наричаме „документ за самоличност”. Дори тази комбинация, както вече се разбрахме, не е твоя. Не си ти.

Другото, което практически притежаваш, е волята, съгласието, вярата или убеждението на останалите, че написаното в този лист хартия е вярно. Нищо повече. По същия начин не можеш да притежаваш кола, вещ, къща и т.н. Не можеш дори да ги притежаваш, камо ли да се идентифицираш с тях!

Но много хора го правят. Те се олицетворяват с вещите, които ги заобикалят. И едва, когато всичко, което притежават, им бъде отнето, например: от преврат, революция, цунами, война, изригване на вулкан или друг вид природно бедствие, те се доближават до истината за това, което действително са. И разбират, че то няма нищо общо с вещите. Защото тези хора не престават да съществуват, след като загубят всичко, което някога са мислили, че са. Например – богати или бедни. Вещите са само „кукички”, с които човек много лесно се идентифицира.

Е, някои от въпросните хора се самоубиват, други полудяват, трети цял живот се съпротивляват, избирайки ролята на жертвата, но всички те разбират, че със сигурност не са нещата, които притежават, нито хората, към които принадлежат.

Аз със сигурност не съм ролите, които играя

Продавач, клиент, писател, музикант, родител, баща, син, любовник, собственик или наемател, приятел или враг…това са нещата, които другите хора мислят за теб, това са ролите, които (съзнателно или не) си избрал да играеш в живота на тези хора, но със сигурност нито едно от тези неща не си ти. Доказателствата? Отново по пътя на логиката:

Когато продавачът остане без магазин (например след пожар), той не престава да съществува. Играе с една роля по-малко. Или я заменя с друга. Когато купувам съм клиент, когато продавам съм продавач, но дори завинаги да спра да купувам и да продавам, аз ще продължа да съществувам. Хората са съществували хилядолетия, преди да изобретят търговията. Просто са си отглеждали храната сами. Ако се откажа от хобито или професията си, аз ще продължа да съществувам. Може просто да ги заменя с други роли, но дори да не го направя, това по никакъв начин няма да накърни моята цялост, нито факта на физическото ми съществуване. Когато остана без гадже / съпруга / любовница / приятелка, демек – когато остана „на сухо”, аз преставам да съм любовник, но при всички случаи не спирам да съществувам. Когато имам деца съм баща, когато имам родители – съм син. Но дори една от тези двете категории да изчезне, човек продължава да съществува, примерите са навсякъде. Аз съм приятел за едни, други може би ме мразят, но дори да остана без приятели и врагове, аз няма да спра да съществувам във физически план, нали така?

Аз със сигурност не съм качествата, които притежавам

Богат, беден, красив и неугледен, умен или тъп, талантлив и некадърник, мълчалив или приказлив, аз не съм качествата, които притежавам. Те могат да се менят, също като ролите, описани по-горе, могат и напълно да изчезнат, но това изобщо не накърнява факта на физическото ми съществуване. Дори най-тежките душевни заболявания са присъщи за хора, които съществуват. Съвсем реално съществуват. Те са. Това много лесно може да се докаже. Дори хората на командно дишане в болниците съществуват. Дори осъдените на смърт съществуват преди мига, в който ще се изпълни тяхната екзекуция.  Дори неизвестните, отритнатите от обществото, пренебрегнатите, хората, за които никога не сте чували, те също съществуват. И този факт е неизменен – те могат да се видят, пипнат и чуят. Те могат да се помиришат. Те заемат място в пространството. Те са живи. Значи със сигурност съществуват. Значи  със сигурност не съм качествата, които притежавам.

Този списък може да продължи дълго...

Призовавам ви да мислите повече върху нещата, които не сте.

Това, рано или късно, ще ви изведе до извода кой или какво, всъщност, сте.

Логиката, сама по себе си, не може да отговори на този въпрос, но със сигурност доста помага. Отговорът не може да се опише с думи или да се докаже по логически път. Той може единствено да се почувства и да се преживее с дълбочината на цялото същество. За целта, първо трябва да сте напълно наясно с нещата, които не сте. Трябва да сте убедени в тях. Мислете задълбочено върху нещата, които не сте.

Тихомир Димитров

ноември 11, 2011

Подарете си едно по-добро „Аз” още сега

Снимка: чудеса.net

Часът е 11, датата – 11.11.11. Събуждам се в дъното на сатурновата дупка – точно три дни преди рождения ми ден, когато ставам на 33.

Събуждам се с ясна и кристално чиста идея – от онези, които идват само сутрин. Е, добре, де – преди обяд – в 11 часа, на 11.11.11. Поглеждам дисплея. Не само цифричките са единствената синхроничност днес. Но стават, като за начало.

Събуждам се с идеята да си направя един чудесен подарък. Да подаря на себе си едно по-добро „Аз”!

Егото е неизбежен спътник в нашия живот. Учител, от когото получаваме ценни уроци. За това ни е дадено. Не сме в състояние да го преодолеем, докато не научим всичките си уроци, а това, според гурутата, отнема повечко време – стотици, дори хиляди прераждания на тази греша земя.

Междувременно сме способни да превърнем егото си в един по-комфортен „аватар”, с който да ни е приятно да живеем. Това зависи изцяло от нас. Нищо не може да ни забрани тази привилегия. Никой не застава на пътя на свободата воля, дори Бог.

Защо да не „преместим стрелката” на коловоза, по който се движи нашият собствен “влак”? Защо да не превърнем живеенето със себе си в едно приятно занимание?

Въпросът е: КАК?

И аз си зададох този въпрос сутринта.

Веднага след ставането си човек обикновено ходи до тоалетната, а за там му трябва хубава книга – особено, ако е хапнал вкусен специалитет предишната вечер. Грабнах Кийосаки в бързината, защото нямах друго под ръка. Отворих на случайна страница и получих отговор на моя въпрос.

Прочетох нещо за системата на обучение. Писано е в съвсем различен контекст, разбира се, но чудесно отговори на сутрешните ми философски търсения в онова място.

Накратко, начините, с които можем да въздействаме най-убедително на  себе си и на околните, са подредени в следния ред (според степента си на влияние):

Чрез нещата, които четем

Чрез нещата, които слушаме

Чрез нещата, които говорим

Чрез нещата, които вършим

Чрез нещата, които вършим и говорим

С една дума, най-ефективният инструмент за промяна се оказват нещата, които вършим и говорим. Този текст ще има слаб ефект върху вас, ако не подкрепите нещата, които сте прочели, с думи и дела.

Възниква логичен въпрос: Нещата, които върша и говоря в момента, те отговарят ли на нещата, които би вършило и говорило моето въображаемо, по-добро „Аз”?

И какво представлява то?

Ами, въпрос на лично предпочитание, как какво? По-доброто ти „Аз” представлява всички онези неща, които си избереш.

Например, то може да бъде: щедро, богато, щастливо, приемащо и състрадателно, знаещо и внимателно, талантливо и одухотворено, може да живее в мир със себе си и с околните, да поддържа хармонични отношения със света, да се радва на отлично тяло в чудесно здраве и т.н.

Всичко, каквото ти харесва, може да бъде по-доброто ти „Аз”.

Въпросът е дали вече говориш и се държиш като човек, който притежава тези качества? Или по-доброто ти „Аз” си остава отложено за утре?

Отговорът на повечето хора е: НЕ.

Повечето хора говорят за лечение и се интересуват от болести, вместо да практикуват здраве. Повечето хора всеки ден се самоубиват с вредни  храни, алкохол и цигари, вместо да спортуват. Повечето хора презират богатите и успелите, защото вярват, че парите се изкарват трудно, а човек може да забогатее само с измама. Повечето хора са дребнави и стиснати по душа – мислят първо за себе си, после за всички останали, гледат как само да получават, а после нищичко да не дават. И очакват Вселенският закон да направи  някакво специално изключение за тях…Повечето хора работят нещо, което презират, но го правят от страх за физическото си оцеляване, а не с радост и с вдъхновение, каквито са истинските мотиватори в живота на един успял и щастлив човек.

Повечето хора всеки ден говорят и се държат като лузъри, щастието си непрекъснато го отлагат за утре или го поверяват  в чужди ръце, оправдават се с външни обстоятелства. Повечето хора лесно влизат в конфликт с останалите, хранят много пороци и съмнения, трупат нереализирани мечти, имат куп несбъднати желания…

Повечето хора са доста зле. Толкова зле, че не могат да търпят дори себе си. Това е така, защото повечето хора не говорят и не действат като своето по-добро „Аз”. Богатият, успелият, здравият, щедрият и талантливият човек не се държи точно така и не говори точно по този начин – не отлага здравето, просперитета и духовния си мир за утре, а живее с тях още сега.

Единственото, което ни остава да направим, е да започнем да се държим като по-доброто си „Аз” веднага, ако може днес, от този момент нататък…Правим ли го достатъчно дълго, отговорът няма да закъснее.

За целта, трябва да си представим едно по-добро „Аз”. Какви искаме да бъдем? Какво бихме притежавали няма никакво значение! По-важното е как бихме се чувствали, ако вече притежавахме всичко, за което мечтаем? Какво бихме говорили? Как бихме постъпвали? Как бихме реагирали в тази или онази ситуация – като се започне от опашката в магазина, мине се през работното място и се стигне до отношенията ни с другите хора? Какво би вършило и говорило по-доброто ни „Аз“ в контекста на обичайното ежедневие?

Външното винаги прилича на вътрешното и качествата на човека са тези, които определят условията му на живот. Качествата! Не вещите и случайните обстоятелства. Хората с труден характер имат необичайно трудна съдба. Забелязвате ли това?

Какви качества искаме да развием у себе си? Качества на мъдрост и просперитет или качества на бедност и духовна слепота? Изберете си тези качества, които харесвате най-много, намерете правилните думи и дела, които им отговарят и си подарете едно по-добро „Аз” още сега.

Тихомир Димитров

юни 8, 2010

Да вървиш срещу егото си е тъпо

Илюстрация: Flame Warriors by Mike Reed

Обичам да чета self-help литература и да прилагам техники за личностно развитие, но има едно нещо, което винаги ме дразни в „духовните“ учения. Това е стремежът към разрушаване на егото. Не само, че не го разбирам, но изпитвам вътрешна съпротива срещу идеята да отричам Аз-а си, за да стана по-духовен.

Да, обаче много брадати типове проповядват именно това. Единственото разумно обяснение, което намирам за себе си е, че тези брадати типове са шарлатани, за които е оферта ти да нямаш его, докато те имат. Особено ако членуваш в собствената им секта / ашрам / духовна школа.

Всеки, който критично е чел New Age литература и практически е прилагал упражнения за личностно развитие знае, че да се бориш срещу нещо означава да го подсилваш. Най-малкото, защото му придаваш повече значение, отколкото в действителност има.

На егото се отделя прекалено голямо внимание в „духовната” литература, според мен.

Или, по-точно: на съпротивата срещу него.

А съпротивата винаги е излишна. Действието се постига чрез бездействие. „Цаката” е в приемането.

Не виждам как премахването на собствената идентичност може да те издигне духовно. Но знам със сигурност, че може да те доведе до лудост.

Логиката и разумът също се оказват враг на „Новата Епоха”. Сега е модерно да отричаме ума, за да „чуваме” интуицията. Широко разпространено е схващането, че мисленето, едва ли не, ежедневно ни пречи да живеем спокойно, качествено, щастливо.

Аз обаче имам един принципен въпрос: ако егото и разумът са чак толкова излишни, защо тогава съществуват?

Милионите години еволюция да ги бяха затрили досега.

Вместо да ги развиват.

Значи егото и разумът сигурно имат някакво предназначение – доста важно, при това, като всяко нещо в природата – колкото и незначително да изглежда на пръв поглед, то винаги се оказва незаменим елемент, от който зависи равновесието на цялата система. Защото системата е съвършена.

А егото и разумът дори не ми изглеждат незначителни.

Самият факт, че не умееш да боравиш с един сложен инструмент не значи, че трябва да го изхвърлиш. Егото и разумът са сложни инструменти, които не познаваме. Затова ни е по-лесно да ги отхвърлим като вредни. На фанатиците преди няколко века им е било по-лесно да изгорят Джордано Бруно на кладата, отколкото да изобретят телескопа.

Но да се върнем на егото. Банално е да го бъркаме с егоизъм. Аз съм е различно от Аз искам само за себе си.

Дори да приемем идентичността за абсолютна заблуда, каквато тя в действителност е, пак не виждам смисъл да вървим срещу нея*.

Животът е игра и всички ние сме аватари в него. Шекспир го е нарече „сцена” преди да измислят 3D симулацията и компютърните игри.

Просто „графиката” му е твърде добре направена, включени са още 4 сетива и това доста ни разсейва. Освен това, когато „влизаме” в някоя компютърна игра, колкото и „реалистично” да е нарисувана, ние не получаваме пълна амнезия кои сме, откъде идваме и каква е истинската ни същност. Може да се олицетворяваме с главния герой в три де шутъра за няколко часа, но никога не забравяме, че извън монитора съществува една друга, по-голяма и по-истинска реалност.

Всеки, който е свършвал на сън знае, че разлика в усещането за секс, когато го сънуваш и, когато го правиш в будно състояние, практически, няма. Само дето накрая отваряш очи и си мокър, а чаршафите трябва  да отидат в пералнята.

Реалността може да бъде само обективна или субективна. Няма нищо по средата.

При субективната реалност има само едно съзнание във Вселената и това съзнание си ти. Но приемаш милиарди различни форми, за да трупаш опит и знание, за да еволюираш и съ-преживяваш.

Субективната реалност е виновна квантовите физици да не откриват никаква материя при най-малките частици. Науката отдавна разбра, че всичко е изградено от светлина.

Субективната реалност е виновна всички ние да сме участници в „божествената комедия”, в която да нямаш его означава аватарът ти по никакъв начин да не се отличава от другите аватари и цялата игра да загуби смисъла си.

Субективната реалност е виновна играта да има смисъл само тогава, когато се изгубиш достатъчно добре в нея.

Заради субективната реалност на тази планета почти няма човек, който да не се вълнува от въпросите „Кой съм аз?” и „Защо съм тук?”

Субективната реалност е виновна хората да могат да променят реалността само със силата на мисълта, стига да спазват няколко елементарни правила, като например да вярват, че наистина могат да го правят.

Разбира се, вие може да вярвате, че живеете в обективна реалност, която има твърд, неизменим характер, където всяко съзнание съществува отделно, само за себе си.

Но субективната реалност не е виновна, че създавате илюзия за обективна реалност. Тя просто ви я дава.

Каква е поуката от всичко това?

Че да вървиш срещу егото си е тъпо, това е поуката.

Щом притежаваш его, значи има дълбок смисъл в него. Значи трябва да го използваш!

Субективната реалност ти позволява да правиш каквото пожелаеш с твоя аватар, може дори да го унищожиш, ако искаш. Но не бива да се учудваме, че полудяваме, когато „изтрием” самоличността, защото всичко, което сме в състояние да възприемем при сегашното ниво на съзнание, е обективната реалност.

Където Аз-ът е изгубен без себе си.

Привърженик съм на ученията, които препоръчват да развиеш по-силно его, един по-добър Аз, вместо да заличиш себе си, докато все още си „в играта”.

Нищо не ти пречи да „конструираш” силен, щедър, красив, умен, състрадателен образ, на който да се наслаждаваш цял живот, вместо да оставаш без его и връзките на бялата ти риза неудобно да са разположени отзад, на гърба.

Разбира се, съществуват хора, които могат да живеят без его и без да полудеят, но те се броят на пръстите на едната ми ръка, от седем милиарда души население… И нито един от тях не се е стремил съзнателно към това състояние. Не го е постигнал, защото е искал. Просто му е дошло времето.

За всички нас остава съзнателния избор какво да правим със собственото си его. А вариантите са безброй. Аз предлагам да го подобрим.

* Замислете се, дори името ви не е реално, не е ваше. То представлява идея на други хора (вашите родители), която по-късно сте възприели като своя, идентифицирали сте се с нея. Тази идея може да се види само под формата текст, отпечатан върху парче пластамаса или върху лист хартия, но тя никога не може да има нищо общо с вас. Пробвайте  да отидете в друга страна, където никой не ви познава и започнете навсякъде да се представяте като Джон. Десет години по-късно ще ви бъде трудно да повярвате, че наистина се казвате Емил, дори някъде, върху някаква пластмаса под снимката ви да продължава да стои същата комбинация от букви.

Тихомир Димитров

март 17, 2008

Леееко шизофреничен пост

Преди време в Блогосферата имаше едно колективно явление, при което едни блогъри подканваха други да им вземат интервю. Така и не можах да си обясня мотивацията, нито пък логиката, които стоят зад тази, иначе интересна и безобидна, игра. Но четох с интерес. Хората, които четат блогове, определено се интересуват от личността на блогърите. Аз също се интересувам от личността на доста блогъри. Може би този интерес предизвиква стадни вълни, като осемнадесет хиляди неща, които не знаете за мен или сто милиона работи, които трябва да свършиш, преди да ритнеш камбанката. При всички случаи, читателите имат право да знаят. Е, не всички де. Болният интерес на някои читатели съвсем не крие добри намерения, но както съм казвал винаги – мишите душички се крият зад анонимни никнейми, а истнските хора застават зад думите си със своето име.

Този постинг е шизофреничен, защото вътре в него аз разговарям със самия себе си. Взимал съм и съм давал разни
интервюта, попълвал съм и съм изпращал за попълване всякакви въпросници, но точно такова интервю/въпросник никога не съм правил. Хвърлете по едно око зад завесата, която Тишо сам е решил да повдигне за вас и дано след това да не бъдете чак толкова критични в преценката си за него. Естествено, аз самият бих предпочел хората повече да се интересуват от творчеството ми, отколкото от мен, но тъй като в болшинството от случаите това не е така, почувствах се длъжен да изкарам този текст изпод копченцата на клавиатурката. Време ми е да я сменям вече. Постоянно ги чупя.

Т: Здравей, Тишо, аз съм твоето подсъзнание и знам всичко за тебе, като отворена книга си ми, но понеже съм принуден да понасям несгодите на житейския ти път, бидейки навсякъде и по всяко време с теб, ще се опитам да ти задавам само въпроси, на които не се срамуваш да отговаряш. За да нямаме разправии после. Онези извращения от детството ще ги оставим на страна, както и една-две случки в казармата. Предпочитам да си говорим за изкуство и култура, нали всеки ден ставам свидетел на напъните ти да се превърнеш в нещо като писател.

Аз: Ми здрасти, крайно време беше за това интервю. Между другото, не ми пука от твоите въпроси. Все пак, няма какво толкова да крия, освен извращенията, които не бяха в детството ми и, които нямат нищо общо с казармата, но ти не бива да забравяш, че си само досаден глас в главата ми, докато аз присъствам във физическия свят и мога да изтрия или коригирам всеки твой по-тъп въпрос, така че – умната!

Т: Ако не е умната, ще е русата. Това е много глупав лаф. Използваш го постоянно. Крайно време е да спреш да го
използваш.

Аз: Писна ми от твоите съвети. Давай на въпросите по същество, преди да съм си променил решението.

Т: Добре, добре. Кога най-после ще завършиш втория си роман, а?

Аз: Когато му дойде времето. В момента пиша епилога. Знам, че ти е много интересно да разбереш как ще свърши всичко, но да ти кажа честно – и на мен ми е интересно. Ще се опитам през късната пролет или ранното лято да извадя едно хубаво, спретнато книжле. Иначе оставам на поправка за наесен. Но ще бъде хубаво, ако хората имат какво да четат по плажовете и това лято…

Т: Добре, ама гледай да не си оставиш ръцете баш накрая, че като те знам…сигурно ще развалиш хубавата история. Както и да е. Чудя ти се на акъла! Няма ли някаква по-доходоносна професия, която да си избереш, ами си решил да се занимаваш с литература в България? Мислиш ли, че има смисъл? Не е ли прекалено трудно да пробиеш с писане в една държава, в която повечето хора се интересуват от чалга и Азис? В която почти никой вече не чете книги?

Аз: Българинът е интелигентен и претенциозен читател. Да спечелиш признанието на българската публика означава, че си готов да пробиеш в цял свят. Именно защото нещата стават по-трудно в България, точно тук ми е интересно да експериментирам. Пък и, в крайна сметка, аз съм просто един разказвач. Не правя разлика между писането на книга и споделянето с приятели на маса. Имам доста интересни истории за разкаване. Ще ги разкажа, но не държа да се харесат на всички. Не е нормално да се харесат на всички. Ще се харесат на точно определен тип хора. Те четат книги. Надявам се, когато отново изляза на гладиаторската арена, техните палци да сочат нагоре, както преди.

Т: Имаш в предвид „Справедливост за всички“. Текстът ти не беше никак лош, но защо с тази корица, бе, бате?

Аз: (смее се). Хората бяха достатъчно добри да повярват в един никой и да издадат дебютния му роман. Без да сме
роднини. Без да се познаваме дори. Не исках да им развалям рахатлъка. Ти знаеш ли колко дебютни романи остават
неиздадени? Много по-добри от моя, при това? Корицата на втората ми книга ще ти хареса, обещавам.

Т: дай да я видя.

Аз: Няма. Когато му дойде времето.

Т: Уфф. А сега един по-неудобен въпрос: как не те беше срам да продаваш книгата на най-добрите си приятели?

Аз: Много добре знаеш отговора, но благодаря, че попита. Човек ако не се научи да цени собственото си изкуство сам, кой друг ще го оцени, а? Подарил съм доста копия от дебютния ми роман. На нова година и на хора, които имат рожден ден, примерно. Какво значи да раздаваш творчеството си безплатно и без повод? Все едно да заявиш пред всички, че то не струва пукната пара. Това не е така, съжалявам.

Т: Добре де, ама поне можеше да пуснеш втората част от книгата безплатно в Интернет, скръндза такава! И без това никъде вече не се намира копие от миниатюрния ти тираж.

Аз: Можех, дори бях на косъм да го направя преди Коледа. Но не го направих. Ще ти кажа защо. Не го направих от лоялност към хората, които повярваха в мен. Те все пак разчитаха, че ще изкарат някой лев от книгата. И изкараха. Надявам се, след като спечеля още някоя награда, да ме преиздадат. За тях това е бизнес, за мен – творчество. Гъдел. Така хем оная работа в оная работа, хем душата в Рая, нали се сещаш?

Т: Сещам се, но тук въпросите ги задавам аз. За какво става въпрос във втория ви бестселър, г-н Димитров?

Аз: Сарказмът ти не ми харесва. Няма да отговоря на този въпрос. Задай ми някой друг. Стига сме занимавали хората с проклетата книга. Ще помислят, че си правя реклама.

Т: И ще са прави.

Аз: Да, обаче и аз, може би, съм прав. Може би искам някой друг, освен майка ми, да прочете историите, които разказвам. Разказвачите, които не си признават това, са лицемери.

Т: Хубаво. Един последен въпрос за книгите и приключвам. 21 век сме, пич. Не мислиш ли, че на книгите им мина времето, а? Хартията нещо не е съвсем на мода в ерата на безжичните технологии.

Аз: Това се говореше и за радиото, и за телевизията, и за киното, и за хартията в офисите, и за печатните издания се
говореше. С навлизането на компютрите хартията в офисите не само, че не намаля, тя се увеличи стократно. Радиото, телевизията, киното и печатните медии изживяват нещо като втори Ренесанс. А времето на книгите никога няма да отмине, защото те са престижна вещ, ценен подарък, имат колекционерска стойност и са удобни за ползване. Пък и нали се сещаш, хубавите филми се правят по хубави книги, не обратното.

Т: Да, бе! Сега остава да ми кажеш, че се надяваш някой олигофрен да филмира баналните ти истории.

Аз: Изобщо не се надявам да е олигофрен. Ако разполагам с достатъчно средства, бих филмирал сам една точно определена история. Мисля, че сюжетът си заслужава. Да ти се намират два-три милиона?

Т: Намират ми се. Записвай: 3, 6, 9, 45, 12, 18. Това са числата за шестица от следващия тираж на Тото 6/49.

Аз: И сега трябва да деля джакпота с колко души, според теб?

Т: Ето един чудесен начин да разбереш колко хора те четат, най-после.

Аз: Задник!

Т: Не, ти си задник. Да преминем към следващия въпрос. Това интервю започна да става прекалено дълго и дори аз взех да се отегчавам. Непрекъснато публикуваш в блога си отвратителни статии на тема „жените това, жените – онова“ Ти си бил голям женомразец, бе! Така ли е всъщност?

Аз: Всъщност, изобщо не е така. Жените винаги ми помагат. Те цял живот ме бутат напред. И ме търпят. Повечето ми читатели са жени. Повечето ми успехи са станали възможни в благодарение на жени. Бил съм с изключителни жени, но и съм сърбал „попарата“ на доста от тях. Критикувам точно определен тип девойки и не съжалявам за нищо. Искам да извадя на показ отношенията между половете такива, каквито са. Без излишни излюзии, без маска и без грим.

Т: Хубаво, ама честно да ти кажа: май на моменти прекаляваш! Нормално е да се обиждат, като прочетат за „тъпите
патки“ със запасани дънки в ботушки, примерно. Нормално е да се дразнят, защото ти изразяваш мнението, че, едва ли не, на никоя жена не може да се има доверие, защото „подобно на техниката, тя ще те изостави точно тогава, когато най-много имаш нужда от нея“. Цитатът е произволен. Всички жени ли изневеряват на мъжете си, глупчо?

Аз: Влюбените жени никога не изневеряват. Пък и която разпознава себе си в категорията „тъпа патка“ да се обижда, щом смята, че това определение се отнася за нея. Аз не адресирам конкретни личности, а конкретни категории хора. Но може би си прав, понякога ставам твърде краен. Това е, защото съм искрен и пиша в афектирани състояния. Не е ли точно това магията на личния уеблог? Да бръкнеш в душицата на непознатия? Да разбереш неговите малки, мръсни тайни? Или да стигнеш поне дотам, докъдето той е решил да те допусне? Ще ти кажа нещо:вече не съм съгласен с голяма част от текстовете, които писах преди време. Това е нормално. Хората се развиват, променят се. Блоговете също.

Т: От цялото интервю, това беше единствената разумна приказка, която чух. Един последен въпрос: обещаваш ли
да бъдеш по-позитивен занапред?

Аз: Заклевам се!

Т: Супер, айде тогава да ходим да те черпя една бира!

Аз: Сега не мога. Зает съм да трия по-неудобните въпроси от интервюто.

Т: Цензор! Ми хубаво тогава, ще си пия бирата с другите шизофреници, които живеят в главата ти, без да плащат наем.

Тихомир Димитров