Писателският блог на Тишо

февруари 1, 2016

Пазете надеждата жива

dfbsbsdb

Изт: dantesinferno.wikia.com

Над вратите на Дантевия „Ад“ е изписано:

„Надежда всяка тука оставете…“

Алигиери е велик автор и средновековен копирайтър, защото няма друг девиз, който да стои по-добре над вратите на Ада от неговия.

И забележете, че там никой не ти отнема надеждата насила. Сам си я оставяш.

Доброволният отказ от надеждата е билетът към преизподнята.

На света има толкова много жени, които са били поругавани от мъжете достатъчно дълго, за да оставят всякаква надежда, че изобщо някъде може да съществува човек от мъжки пол, който да не е демон.

На света има толкова много мъже, които са били отхвърляни и подигравани от жените достатъчно дълго, за да оставят всякаква надежда, че изобщо някога ще изпитат интимната близост, доверието и топлината на човек от другия, от непознатия пол…

На света има толкова много гладни, които достатъчно дълго са гладували, за да оставят всякаква надежда, че някога ще се наядат по насита.

На света има толкова много миньори, на които им бавят заплатите със седмици, месеци и години, за да оставят надеждата всеки път пред вратата на преизподнята, преди да потънат с асансьора в нея.

Не ми се ще да потъваме в частните случаи.

Ще ми се да поставим акцента върху доброволния отказ от надеждата.

Никога не го правете. Никога не оставяйте надеждата. Иначе с вас е свършено.

Но, за целта, освен вяра и любов, трябва да добавите още: щипка оптимизъм, късче спортна злоба и хъс на вкус, лека доза здравословен егоизъм, капчица увереност (в собствените способности), чаена лъжичка непукизъм, три четвърти себеотрицание и познанието на факта, че:

„Бог дава, но в кошара не вкарва“

или:

„Помогни си сам, за да ти помогне и Господ“

Keep Hope Alive

Тихомир Димитров 

април 29, 2010

Вибрацията на думите

Българите сме емоционален народ. Обичаме силните чувства. Изразяваме ги шумно. Това най-вече личи по думите, които използваме:

„Страхотно беше!”

„Адски много се изкефих!”

„Жесток купон!”

„Ужасно хубаво е тук!”

„Страшен си!”

Независимо от положителната емоция, която влагаме в тях, вибрацията на думите страх, ужас, ад и жестокост няма как да  бъде положителна.

Думите вибрират. Влизат в резонанс с нашите мисли и действия, отпечатват се върху „интонацията” на ежедневието ни. Навикът да използваме думи с негативен заряд може да промени посоката на целия ни живот, без дори да го осъзнаваме.

Макар да се занимавам професионално с думи, аз също дълго време игнорирах факта, че от устата ми излиза вибрацията за „ад”, „жестокост”, „ужас” и „страх”.

Специални благодарности на Елена, която ме светна да спра.

Оттогава много внимателнио подбирам изразните средства и започнах да забелязвам негативния словесен водопад, който ме залива от всички страни: от реклами, разговори, филмови диалози, текстове на български автори в книги, вестници и списания, отвсякъде. Добре прикрити зад маската на позитивизма, изразите с отрицателен заряд имат силата да променят полюса на живота ни от + към – . Достатъчно е само веднъж да гледате новините или да се качите в претъпкан автобус около шест вечерта, за да видите, че никак не сме щастливи…

Вибрацията на думите е с подсъзнателно значение. От „адски хубаво” подсъзнанието разбира само „адски”. И ти дава ад. Съществуват научни доказателства за това. Съществуват мантри. Но тук няма да ви занимавам с тях. Който иска да вярва, който не – пожелавам му „страхотни преживявания!”

Все пак ще завърша с малък експеримент, за да бъда по-убедителен.

Напишете на един лист думата „радост”, а на друг – „тъга”. Напишете ги поне десет пъти. За предпочитане двадесет пъти, но най-успешен ще бъде експериментът, ако напишете „радост” и „тъга” по сто пъти на отделен лист.

Обърнете внимание на процесите, които се случват в тялото ви, докато пишете:

ТЪГА

Свива ли ви се стомахът? Натежава ли ви главата? Изникват ли тъжни спомени от миналото: загуба на близък човек, погребение, раздяла, разочарование, неуспехи? Изплуват ли такива страхове във въображението ви? Притеснявате ли се за бъдещето? Обзема ли ви лека паника? Ако отговорът на всички тези въпроси е „НЕ”, тогава изчакате  действието на наркотиците и/или алкохола да премине и  опитайте отново на трезва глава.

РАДОСТ

Сто пъти. Сещате ли се за вашите деца, докато пишете? Иникват ли образи на най-добрите ви приятели? А спомени от детството? От летните ваканции? От почивките на море? От игрите пред блока? Сещате ли се за първата голяма любов? За първата целувка? Появяват ли се в главата ви мисли за страстен секс, за успехи в кариерата, приключения зад граница, вълнуващи преживявания? Ей така, ни в клин, ни в ръкав? Обзема ли ви лека еуфория? Повдига ли ви се настроението? Става ли ви по-леко на душата?  Ако отговорът на всички тези въпроси е „НЕ”, значи се нуждаете от среща с психиатър.

Шегувам се.

Но, при всички случаи, затвърждавайки вибрацията на думите с писане, съсредоточавайки мисълта си върху тях, вие ще усетите и съответните физиологични промени. В по-малка или по-голяма степен, зависеща от вашата чувствителност, тялото ще реагира, мозъкът ще подхвърля отговарящи на емоцията спомени, въображението ще генерира адекватни на емоцията образи.

Експериментът, обаче, не свършва до тук. Това беше само първата му част.

Сега вземете листите и прочетете това, което сте написали. На висок глас. Можете ли да извикате сто пъти ТЪГА? Ама така, че да звучи радостно в собствените ви уши? Да предизвиква възторг! Защо не се получава? Запишете се на видео, докато го правите. След това прегледайте записа. Обърнете внимание на езика на тялото, на жестовете, на интонацията. Изглеждате ли щастливи? Полезно и приятно е човек да се види отстрани. Поучително. Ще се позабавалявате с опита да звучите еуфорично и възторжено, докато крещите ТЪГА-ТЪГА-ТЪГА. Сто пъти

А сега произнесете РАДОСТ. Само веднъж. Но така, че да ви стане тъжно. Дори най-убедителните артисти ще изглеждат фалшиво, опитвайки се да налучкат правилната интонация за думичката „радост”, която да изразява тъга. Защото „радост“ носи много силна положителна вибрация.

Можете да завършите експеримента приятно. Прочетете сто пъти „радост” на висок глас. Наслаждавайте се на промените, които ще настъпят веднага след това. Наблюдавайте събитията през целия ден. Накефихте ли се?

Тогава следващият път, когато чуете или видите някой „адски” много да се кефи на нещо, моля ви, дайте му да прочете тази статия!

Тихомир Димитров

април 4, 2008

Приказка за Ханс, който задавал прекалено много въпроси

Filed under: РАЗКАЗИ — asktisho @ 2:31 am
Tags: , , , , , ,

Живял някога, преди много, много години, един мъж на име Ханс. Имал ферма и изкарвал прехраната си с честен труд. Не бил богат, но бил щастлив. Не му липсвало нищо, за да живее доволно живота си. Имал жена, която го обичала и двама добри синове.
Веднъж, когато се прибрал у дома след дълъг и уморителен ден на полето, той видял седнала на масата у тях възрастна жена, цялата облечена в черно. Помислил си, че може би е някоя просякиня, дошла да търси храна и, тъй като домът му винаги бил отворен за бедните, вместо да се ядоса, зарадвал се и налял по чаша вино. Но жената не била просякиня. Тя била Смъртта. Казала му, че е посетила неговата къща, за да отведе един от членовете на семейството му със себе си. Щяла да се върне на следващата вечер, точно в полунощ, и да вземе онзи, когото Ханс изберял. После изчезнала така, сякаш никога не се била появявала.
Прибрали се синовете на Ханс, върнала се и любящата му съпруга – до един уморени, но доволни от поредния ползотворен ден, изпълнен с труд и любов към земята и към работата, която вършели с гордост и удоволствие. Както всяка вечер седнали да вечерят заедно, но както никога дотогава, вместо да ги развеселява с вицове и смешни случки от младините си, през цялото време Ханс бил тъжен и умислен. Кого можел да избере? По-малкия си син? Никога. Обичал го повече от всичко на света. По-големия? Него също не. Не можел дори да помисли за подобно решение. Родителите не са за това да погребват своите деца. Оставала само жена му. И той самият. “Ако Смъртта се беше явила на жена ми, тя нямаше да избере мен” – помислил си той. И твърдо решил да пожертва себе си, щом нямало друго спасение.
Минала нощта, настъпил денят преди съдбоносната вечер. През цялото време Ханс не откъсвал очи от своето семейство. Искал да се полюбува на всеки миг, който им оставал заедно.
Още преди смрачавне Ханс тайно написал завещанието си и го скрил в скрина с дрехите. Рано или късно щели да го открият. Простил се с вятъра, с полето, с нивите, със слънцето и с птичите песни, които толкова много щели да му липсват.
Дошла нощта, дошло и времето всички да си лягат. Но Ханс не можел да заспи. Любил се със съпругата си както през медения им месец преди двадесет години – с истинска страст и любов – като за последно. Тъкмо се отпускал в нервна дрямка, когато настъпил уреченият час и в стаята му се появила Смъртта.
“Е, кого избра?”- попитала черната гостенка. Съпругата на Ханс не можела да я чуе, нито да долови присъствието й. “Вземи мен”- отвърнал Ханс твърдо и на висок глас.
“На кого говориш, скъпи?” – пробудила се жена му и го прегърнала нежно през кръста. “Няма нищо, мила” – казал той. “Просто сънувах някакъв кошмар”, целунал я по челото и издъхнал кротко в обятията й.
Понеже Ханс бил водил само добър и благочестив живот, Смъртта повела Душата му директно към Рая. По пътя Душата на Ханс запитала Смъртта: “Защо бе нужно това? С какво съм заслужил да ме лишиш от живота и от хората, които толкова много обичах?”
“Сам избра себе си. Аз си изпълнявам задълженията. Малко хора имат твоя късмет да избират”- отвърнала хладно Смъртта.
Пристигнали в Рая, но Ханс дори не забелязал прекрасните градини, снежнобелите ангелчета и райските химни, които се носели из въздуха, ухаещ на рози. Вместо това, той пожелал да се срещне с Върховния Създател на видимия и невидим свят. Искал да говори с Главния. Искал да говори с Бога.
И Господ Бог, всеблаг, всевиждащ, премъдър и милостив, разбира се, не можел да откаже подобна молба на смирения християнин.
“Бях млад, Боже, смъртта почерни дома ми безмилостно като слана, която попарва реколтата сутрин. Защо?” – извикала душата на Ханс право в лицето на прастария и премъдър Бог.
“Откакто Се помня тя не прави нищо друго, освен да носи нещастие и да прибира души”- отвърнал му отегчено Господ. “Помисли си какво би станало, ако хората не умираха. Виждам упрек в очите ти, но не вини Мен. Просто ти е дошъл редът.”
“Прекланям се пред твоята сила и мъдрост, Боже, но нали ти си Господарят на този свят? Защо не спреш злото и несправедливостта навред по земята? Едва ли не искаш да го направиш, тъй като зная, че Ти си безкрайно милостив и за Теб не е присъща подобна зла воля. Не е възможно, също така, да искаш да го направиш, но да не можеш, защото Ти си Съвършен и за Теб няма нищо непосилно. Съвсем недопустимо е да не искаш и да не можеш едновременно. Та ти си Бог! В такъв случай, дали съществуваш изобщо? Коя е истината? Пропускам ли нещо?”
Като чул тези думи, Господ Бог силно се разгневил: “Как смееш да поставяш под съмнение Собственото Ми Съществуване?!”
Разтресло се цялото небе от гръмовния Му глас и задухали мощни ветрове. В Рая за първи път от незапомнени времена паднала нощ.
Ханс бил запокитен на дъното на Ада за оскърбителните си думи. Посрещнал го лично Дяволът: “Отдавна не съм имал толкова важен гост като теб” – рекъл му Той. “Ти току що успя да вбесиш най-големия Добряк във Вселената. Повярвай ми, Той много рядко изпада в подобно настроение! Максимум веднъж на милион години, но никога досега не се е случвало човек да го ядоса така.”
“Е, Теб едва ли ще те накарам да вършиш добрини, но кажи ми, Принце на мрака, поне Ти можеш да отговориш на въпроса ми, защо Бог допуска злото на земята? Сигурно заради Теб. Ти си много силен и много зъл, но защо тогава Ти допускаш доброто на земята? Макар и не пряко, това е проява на добра воля от твоя страна, не мислиш ли?”- запитал го Ханс.
Замислил се Дяволът над този въпрос. Плъзнал погледа си по широкия свят и видял милиони хора да живеят щастливо. Да, някои от тях умирали, но други се раждали и накрая се помнело само доброто. Нито чумата, нито войните можели да променят това. Решил да помоли Господ за съвет как да отговори на въпроса на Ханс. Ала Създателят бил още сърдит. Затворен в недостъпните си покои, Той не искал да говори с никого. Рогатият не можел да обясни на Ханс, че просто така е устроен светът, защото двамата с Господ го устройвали според собствената си воля.
Дяволът дълго мълчал и накрая решил, че мястото на новодошлия не е в Ада – сред ужасните мъки на грешниците. Заточил го в Бездната – изгубената земя, която нямала край и, в която времето не течало. Там заточвали всички души, които задавали прекалено много въпроси. Те търсели пътя в мъглата, но никога не го откривали. Единственото, което им оставало, било да скитат отчаяно и да се измъчват от собствените си въпроси. А тъй като в Бездната нямало време, не можем да кажем, че душите скитали вечно. Те просто изчезвали в мъглата и толкоз.
Там се пренесла и душата на Ханс. Но преди да направи първата си крачка, Ханс се замислил и решил, че не можеш да прекосиш Нищото. Ето защо, той седнал удобно и въобще не помръднал от мястото си. Не седял дълго, тъй като в Бездната нямало време, но не се и загубил като другите души. Той поне знаел къде се намира: на мястото, от което е влязъл. В началото на Безкрайността и в края на Вечността. Оттам започвала Бездната. Наказанието му нямало никакъв смисъл.
И в следващия миг Ханс се надигнал с вик в леглото, вдишвайки от познатия аромат на родния дом.
“О, Боже!”, изпищяла жена му. “Какво става с теб? Беше толкова блед и студен, че за миг си помислих, че си умрял!”.
“Нали ти казах да не се притесняваш” – отвърнал Ханс – “Отново сънувах кошмар.”
Обърнал се на една страна и заспал спокойния и блажен сън на праведния човек.

Тихомир Димитров

%d блогъра харесват това: