Писателският блог на Тишо

октомври 31, 2014

Ловецът

sfzdsfb

Стара градска къща, на видима възраст около сто години, скрита в клоните на плачещи върби, наведени над тихите, застояли води на канала, в които плуват жълти, есенни листа. Дървени капаци на прозорците. Заковани перпендикулярно греди. Буренясал двор. Трябва да търсиш постройка, за да я видиш в целия този хаос. Перфектното леговище! Зная, че си вътре, но по-важното е ти да не знаеш, че аз съм отвън. Няма следа от пазачи. Рисковано е да идвам точно преди залез, но го правя, за да се убедя за последен път, че все още си тук. Намирам се в една от многото коли, паркирани по твоята улица. Подтискам желанието си да запаля цигара, докато чакам. Миризмата на тютюн може да привлече вниманието ти. Надявам се, че няма да усетиш присъствието ми. Умея да се контролирам. Това е най-доброто ми оръжие. Няма да усетиш тревога или страх да се излъчват от мен. Нито пък ще разбереш, че те наблюдавам. Зная точно кога да спра. Ловецът дебне жертвата, а не обратното.

Входната врата е почти невидима във вечерния сумрак, под сянката на плачещите върби. Чувам скърцане на ръждясали панти. Минаваш бешумно покрай мен. Походката ти е стройна. Кралицата на нощта отново е излязла на лов! Не бива да задържам погледа си прекалено дълго върху гърба ти. Господи, каква фигура! Поглеждам в страни. Дишането ми е уравновесено, пулсът – нормален. Отминаваш и аз отново съм в безопасност.

Мисля си за теб, докато вечерям в колата на паркинга пред McDonald’s. Чудя се дали не „закусваш” в момента. За един от нас двамата това ще е последното ядене. Най-вероятно за теб. Наслади му се добре, мила, защото утре ще бъдеш свободна. Ще го направя. Оковите на материята ще ги премахна от любов, а не защото те мразя.

Прибирам се в квартирата. Наех този апартамент специално заради теб, откакто ти се премести в града. Дори не подозираш, че от няколко месеца те следя. Взимам душ. Лягам да спя. Радио алармата ме буди точно час преди изгрева. Приготвям си „инструментите”: мощен фенер, пистолет със заглушител, мачете, огнехвъргачка и пожарогасител. Желязна щанга за разбиване на врати. Замалко да забравя противогаза. Пъхам всичко в огромния черен сак, мятам го през рамо и излизам. Сигурно тежи половин тон!

Небето е тъмно синьо, когато отново чувам ръждясалите панти да скърцат в мрака под плачещите върби. Търпеливо изчаквам първите слънчеви лъчи. Оглеждам се. Улицата е пуста. Няма минувачи. Градът все още спи. Ти също би трябвало вече да си заспала. Прекосявам буренясалия двор. Пъхам щангата в процепа до бравата и натискам. Вратата се отваря. Значи без излишен шум. Това е хубаво!

Фенерът ми осветява вътрешността на антрето. Паяжини, прах и мухъл. Паянтови стълби водят към мазето. Вратата е отворена. Твърде непредпазливо от твоя страна! Сигурно има някакъв капан. Внимателно поставям крак върху първото стъпало. Прогнилата дървесината изпуква под тежестта на тялото ми. После нищо. Пълна тишина. Осветявам пода на мазето. Две червени очички ме наблюдават от мястото, където свършват стъпалата. Правя още една крачка напред и плъхът изчезва. Чувам го да трополи някъде из далечните краища на мазето.

Утъпкана пръст, поръсена със слама. В краката ми щъкат дребни гризачи. Остра миризма на миши изпражнения. Гол охлюв пълзи по стената. В светлината на фенера паяжините изглеждат като завеси от коприна. Каменният ковчег е в старата ниша, която някога е служила за складиране на въглища през зимата.

Едва успявам да отместя тежкия капак с щангата. Щом си успяла да донесеш това тук сама, без пазачи и носачи, представям си какво можеш да ми сториш с двете си ръце! Сега дългите бели пръсти кротко почиват, събрани върху гърдите. Едва доловимото им повдигане и спускане показва, че дишаш. Кожата ти е тънка, почти прозрачна, а очите ти са затворени. Облечена си в чисти дрехи. Миришеш на хубаво. Красива си. Съвсем скоро ще бъдеш и свободна! Зареждам пистолета. Махам предпазителя. Опирам дулото на заглушителя в челото ти. Не искам да се мъчиш. Ще го направя по най-бързия начин.

Веждите трепват под допира на тежкия метал. Очите започват да се въртят зад затворените клепачи. Знаеш, че вече съм тук, но нищо не можеш да направиш. Не и докато слънцето огрява тази част от планетата. Сигурно си ме чула, още когато приближавах с тихи стъпки през двора, подушила си ме, докато слизах в мазето. Знаела си, че идвам за теб.

Една сълза потича по бузата ти и оставя червена следа.

Натискам спусъка. Трепваш само за миг и тялото ти се отпуска. Главата клюмва в страни. Отделям я с помощта на мачетето. После вадя сърцето. Слагам противогаза и паля трупа с огнехвъргачката. Ако бяхме извън града, щях да подпаля цялата къща. За всеки случай! Остават само пепел и кости. Внимателно изпразвам съдържанието на пожарогасителя в ковчега, преди огънят да е обхванал всичко наоколо. Почиствам черепа ти от саждите и пяната, за да го прибера при инструментите в сака. Няма череп – няма хонорар. Два бели кучешки зъба изпъкват на мястото, където преди малко бяха красивите ти устни. Колко ли бездомни пияници и наркомани са отнесли спомена за сладката целувка от тази устни в гробовете си?

Отново е вечер и на вратата се чука. Предпазливо поглеждам през шпионката. Държа заредения пистолет в дясната си ръка и отключвам с лявата. Тайният куриер е тук.

– В света на светлината бях мрак – питам го за паролата.

– В света на тъмнината ще бъда светлина – отговаря правилно той.

Прибирам пистолета. Отварям. Мълчаливо си разменяме две големи, непрозрачни, найлонови торби. В едната има череп на вампир, а в другата – 33 хиляди долара. Това е наградата ми за добре свършената работа. Заключвам входната врата и влизам в хола, където ме очаква бутилка отлежало уиски. Позволявам си по някое дребно удоволствие след всеки успешен улов. Сипвам си щедро, до горе, без вода и лед.

– Наздраве! – вдигам пълната чаша.

Бледото момиче от другата страна на масата само кимва леко. Очите й са бездънен кладенец.

– Знаех си, че трябваше да подпаля цялата къща!

– Да беше го сторил. Сега вече е късно.

– Вратата към мазето нарочно ли беше отворена?

– Мама искаше да е сигурна, че дойдат ли, ще открият първо нея.

– Майка ти беше умна и красива жена!

– Благодаря! Но ти я уби. И сега ще платиш. Обещавам да е бързо. Както постъпи с мама.

– Може ли преди това да си изпия уискито? – поглеждам въпросително към пълната чаша в ръката ми.

– Имаш цяла нощ на разположение. Налей си още едно.

– Остават за теб – посочвам торбата с парите.

– Не ми трябват. Ще ги получи някой, на когото държиш. От теб зависи кой. Приеми го като право на последно желание.

– Може би сестра ми. Едва свързват двата края с мъжа й… – за момент ме обхваща съмнение – А сигурна ли си, че ще й се размине без целувка за лека нощ или обещание за безсмъртен живот?

– Имаш честната ми дума.

– Как мога да ти вярвам?

– Нямаш друг избор – следва кратка пауза – ще го направя, защото знам, че ти обичаше мама.

Наистина трябваше да подпаля къщата! Или поне да я претърся щателно, преди да напусна. Този пропуск ще ми струва живота. „Малката” ме е проследила чак дотук, през целия град, може би по миризмата, може би водена от страшната интуиция, с която са надарени тези същества. А може и да не съм бил чак толкова незабележим в тихата уличка през последните месеци. Може би тя е искала да си отиде, но е нямала сили да го направи сама. Затова ме е допуснала в леговището…

Бавно изваждам пълнителя и поставям празния пистолет на масата. В знак на добри намерения. Няма смисъл от бягство, нито от съпротива. Не и докато слънцето огрява онази част на планетата…

Тихомир Димитров

септември 23, 2014

Когато токът спря

1

Изт: noshiz.com

Началото на новия ми роман. Продължението се пише в момента:

— Мамо, татко, имаме новина!

Семейната трапеза онемя. Очакваха новината. Подозираха каква е тя, но не смееха да реагират, за да не развалят „изненадата“. Погледите бяха насочени към Фани. Майка й ритна масата от притеснение и събори една чаша. Главата на семейството — Петър Чобанов, изтри крайчеца на устата си с бяла кърпа, наля си допълнително ракия и сложи бучка лед. Зачака. Той също гледаше Фани. Това й подейства като сигнал да продължи:

— С Ади решихме да се женим! Това лято!

Богатото семейство на Петър и Фидосия Чобанови, мажоритарни собственици в „Балкантранс“ АД, най-голямата транспортна компания в Източна Европа — семейството, чиято дъщеря Адам чукаше от 9 години, щеше да му даде благословията си за женитба, а тази благословия му изглеждаше като чувал, пълен с пари. Само преди две седмици „новината“ щеше да звучи радостно и в неговите уши. Дори все още се заблуждаваше, че обича Фани. Но сега, сега вече трябваше да бъде артист и да се преструва.

— Надявам се, че нямате нищо против — каза Адам.

Фидосия Чобанова скочи от стола си и го прегърна:

— Знаете ли откога чакам този момент, деца! — целуваше ту него, ту дъщеря си. — Крайно време беше! Притеснихме се вече!

Адам харесваше бъдещата си тъща,  даже много. Всъщност, той харесваше цялото семейство. Или поне така смяташе до скоро. Може би тийнейджърската им любов с Фани, която се беше разгоряла на брега на морето преди 9 години, беше прераснала в навик с течение на времето — удобен и приятен навик. Фани се грижеше добре за него — като за любима кукла. Глезеше го като малко дете. А и семейството й го приемаше, въпреки че не беше богат. Те имаха достатъчно за всички. Единственото, което ги интересуваше, бе дъщеря им да бъде щастлива. И да попадне на „свестен човек“. С течение на времето Адам успя да си извоюва тази позиция — на „свястното момче“. Не го направи нарочно, за да се впише в буржоазните им разбирания. Той наистина си беше такъв. До скоро.

— Добре ли обмислихте всичко? — Петър Чобанов отпи от ракията. — Това ще промени много неща — той погледна въпросително Адам.

— Да, сигурни сме, татко! — отговори Фани от името на двамата. — Заедно сме вече 9 години, от три години живеем под един покрив. Обичаме се, това е най-важното! Всичките ни приятели са семейни и някои от тях вече имат деца. Май дойде и нашият ред да узаконим връзката си! — тя целуна Адам по челото, върху което беше избила студена пот.

— Нали, миличък?

— Да, скъпа — помилва я той по гърба.

Развълнувана и едва сдържаща сълзите си от радост, Фидосия повика прислугата, нареди им да отсервират вечерята и покани дъщеря си в зимната градина — да обсъдят „новината“. По женски. След малко изчезна и прислугата. Бизнесменът и бъдещият му зет останаха сами.

— Да отидем в салона — предложи Чобанов.

Въпреки че се познаваха отдавна, Адам така и не успя да скъси дистанцията с този човек. Наричаше го „господине“ или просто „Чобанов“. Основателят на „Балкантранс“ трудно допускаше хора до себе си, което беше нормално за един от най-богатите българи. Адам не можеше да се оплаче от лошо или хладно отношение. Дори напротив, винаги беше добре дошъл в дома на Чобанови, ползваше се с голямо доверие от семейството, радваше се на достъп до най-влиятелните кръгове в държавата заради тях. Но нямаше как да стане истински приятел с Чобанов. Бяха от различни поколения. Принадлежаха към различни светове. Поради тази причина Адам никога не говореше с него за пари. Сега усещаше, че моментът наближава. При така стеклите се обстоятелства разговорът бе станал просто неизбежен. Прислугата познаваше навиците на своя патрон и салонът за пушачи беше готов, когато влязоха. Камината гореше, на масичката пред нея ги очакваше кутия ръчно свити пури Oro del Cibao, поръчани от Доминикана. Правеха им компания две солидни кристални чаши и бутилка коняк „Хенеси“. Двамата мъже се настаниха в дълбоките зелени фотьойли, наляха си коняк и запалиха пури. Напрежението у Адам растеше. Чобанов наруши мълчанието:

— Предполагам, че познаваш дъщеря ми добре. От доста години сте заедно.

Адам кимна в знак на съгласие.

— Знаеш, че семейството ми разполага с известни възможности…

„С 330 милиона възможности“ — помисли си Адам и кимна отново, за да покаже, че слуша с интерес. Чобанов продължи:

— Дъщеря ми е родена в среда, където е лесно да приемеш всичко за даденост. На нея не й се налага да воюва за място под слънцето, както ми се наложи на мен. И, честно да ти кажа, май никога няма да й се наложи! Свикнала е друг да се грижи за нея. Да й осигурява всички удобства.

Адам мълчеше. Чобанов отпи от коняка:

— След като сключите граждански брак този „друг“ ще си ти.

Адам вдигна чашата, за да спечели време, докато се чудеше какво да отговори. Ароматната течност запали хранопровода му и причини експлозия от вкусове в устата:

— Аз мога да се грижа за дъщеря Ви! Отдавна живеем заедно и нищо не ни липсва. Всъщност, Фани не е чак толкова разглезена. Едва ли някога ще прояви интерес към работа или към кариера, но защо да го прави? Имаме си всичко. Изкарвам достатъчно, за да живеем комфортно… не без Вашата помощ, разбира се!

— Радвам се да го чуя! — Чобанов се усмихна. — Адаме, виж, аз съм бизнесмен, обичам точните цифри. Колко печелиш на месец от счетоводната къща? Чисто? Ако не е тайна…

— Нямам никакви тайни от вас, г-н Чобанов.

„Чуваш ли се какво говориш, глупако?“

— Вие до голяма степен помагате за успеха на моя бизнес… което ми напомня да Ви благодаря за връзката с Януш миналия месец. Оказа се един от най-добрите ни клиенти досега.

— Моля! Но да се върнем към въпроса ми. Ако обичаш!

— Между 9 и 12 хиляди лева на месец. Чисто.

— С толкова разполагате като домакинство, така ли?

— Приблизително, да.

— А знаеш ли, че само чашата, която държиш в ръце, струва повече?

— Предполагам — Адам се усмихна насила. — Но нищо не мога да направя по въпроса. Не съм имал същите възможности като…

— Възможностите се дават! — прекъсна го Чобанов. — Те никога не се „имат“.

— Не разбирам?

— На път съм да ти направя предложение. Да умножиш дохода си по десет. Това е близо милион годишно. И е само началото.

— Аз…

— Изслушай ме, преди да кажеш каквото и да било! Един от търговските директори напуска бизнеса тази година. Напуска го по болест. Докторите вече са разписали смъртната му присъда. Трябват му пари и спокойствие, за да се лекува. Не тая особени надежди за възстановяването му, но поне искам да му дам възможност да бъде с близките си възможно най-дълго. И да осигуря семейството му. С останалите акционери ще изкупим дяловете му на преференциална цена, отделно бордът ще отпусне пенсия по болест в размер на няколко милиона лева. Това е всичко, което можем да направим за него. Но някой трябва да заеме мястото му в управлението. Спешно. И е по-добре този някой да бъде вътрешен човек — човек, на когото мога да се доверя. Реших, че щом ще ставаме роднини, този човек можеш да си ти. Помисли добре, преди да ми отговориш. Не бързай! Това е важно решение. Както за теб, така и за мен. Но имай предвид, че такава възможност се дава само веднъж в живота!

Адам отпи от коняка, като се стараеше треперенето на ръката му да остане незабелязано. Чобанов продължи:

— Предполагам, че детайлите също те интересуват. А те са следните: Като начинаещ управител ще получаваш 950 000 лева годишно възнаграждение, с възможност за ревизиране след края на всяка година, в зависимост от резултатите на дружеството и от личния ти принос в тях. Отделно съм готов да ти предложа акции на стойност 18 милиона лева, с които да осигуриш семейството си, дъщеря ми и нейните деца, докато са живи, така че да не зависят повече от мен. Имаш време до понеделник, за да ми отговориш. Внимателно го обмисли!

Адам дръпна от гъстия, ароматен дим. Прекара го през ноздрите си. Въздухът около него се изпълни с пушек. Зави му се свят. Очите му се насълзиха.

— Поласкан съм от доверието и от щедростта Ви, Чобанов! Ще помисля и ще отговоря в понеделник, но имам един въпрос, ако ми позволите?

— Питай, синко! — Чобанов опита да се пошегува. Не му се получи. Никога не му се получаваше.

— Какво ще стане, ако откажа? — попита Адам.

Лицето на мъжа пред него остана непроменено. Чобанов внимателно постави чашата върху стъклената маса и каза:

— Адаме, изградих бизнеса си от нулата. Направих така, че най-близките хора, които работят за мен, също да станат богати. Това е тайната на моя успех. Да не бъдеш егоист! Единственото, което изисквам в замяна, е 100% лоялност към фирмата и пълна отдаденост на работата. Ако приемеш предложението ми, за няколко години ще те направя богат. Но ще лягаш и ще ставаш с проблемите на „Балкантранс“. Ако не приемеш, значи имаш по-добра алтернатива и сам ще трябва да издържаш семейството си. Искам да кажа: напълно сам! Каквото и да решиш ще получиш благословията ми, ако това те интересува. Обичам дъщеря си и виждам, че с теб тя е щастлива. „Да обичаш означава да подаряваш свобода, а не да поставяш окови“, нали така? Чувал съм те да го казваш много пъти.

— „Когато умният човек печели, той прави така, че да спечелят всички. Когато глупакът печели, той прави така, че да загуби спечеленото, а заедно с него да загубят и всички останали!“ Чувал съм ви да го казвате много пъти — отвърна Адам и се усмихна.

Обмяната на любезности разведри двамата мъже. Вдигнаха наздравица и пиха за новото семейство. Малко след това прислугата влезе в салона. Съобщиха, че дамите ги очакват в гостната, където чаят е вече сервиран.

Две седмици по-рано…

Адам отвори очи, обзет от притеснение, че закъснява за работа. Погледна си часовника. Беше едва седем и половина. Отпусна глава върху възглавницата. Нямаше закъде да бърза. Откакто създаде собствен бизнес ходеше на работа когато пожелаеше. „Навикът си е навик — помисли Адам. — Сигурно ще минат години, преди отвикна от параноята, че закъснявам сутрин“. Допуши му се. Посегна към кутията жълт Camel върху нощното шкафче. Беше празна. Стана, облече си костюма, взе чантата със служебния лаптоп и излезе.

Никога не си миеше зъбите, преди да е пил кафе, а не можеше да пие кафе без цигара. Цигарите му бяха свършили. Реши да си купи цигари по пътя, а на сутрешното кафе да се порадва в офиса. Имаше четка за зъби и там. Офисът беше неговият втори дом. Обикновено тръгваше последен, понякога дори след полунощ. Стоеше до късно, но рядко пристигаше толкова рано. Не беше „сутрешен човек“. Вечер мозъкът му работеше по-добре. Спря на паркинга пред „Била“. Реши да купи нещо и за обяд. Пристигнеше ли веднъж, ангажиментите щяха да го погълнат чак до вечерта. Приключваха годината и това беше най-натовареният им период.

Разхождаше се безцелно из магазина. Все още мозъкът му плуваше в онова спокойно и отнесено сутрешно състояние, когато я видя. Беше Тя! Жената от неговите сънища! Жената, която винаги беше чакал, за която винаги беше мечтал. Неговата голяма, скрита тайна. Погребаното му съкровище! Сродната му душа! Онази, която му принадлежеше по право. Жената с голямо Ж.

„О, Боже! — разсъни се внезапно Адам — Значи всичко е вярно! Значи Тя наистина съществува! Изглежда по същия начин! Сънувал съм я толкова много пъти! А дали ще ме познае? Трябва да я заговоря! Трябва да го направя на всяка цена!“ — от сутрешната му летаргия вече нямаше и следа.Как да я заговори? Излизаше от 9 години с Фани, дори мислеха да се женят. Сигурността на връзката буквално го беше скопила. Не вярваше, че „ловният му инстинкт“ ще проработи отново. Беше се примирил с мисълта, че ще остарее с Фани. Сега обаче трябваше да действа! Нямаше да си го прости, ако изтървеше този момент!

Момичето мина покрай него, без да го погледне и се отправи към салатения бар. Адам тръгна след нея. Деляха ги няколко метра. Докато тя избираше салати, той прехвърляше в главата си реплики, с които да я заговори. Струваха му се еднакво тъпи! Ами ако я уплашеше? С недоспалата си физиономия, с лошия си дъх? С невчесаната коса? Ала най-тъпо беше да НЕ я заговори. Тъпо и недопустимо! Трябваше да опита. Трябваше да действа! Цял живот беше чакал този момент. Събра смелост и уверено закрачи към салатения бар.

Толкова се беше засилил, че когато тя се обърна, дочула стъпките му, едва не я блъсна с тялото си.

— Извинете, госпожице!

„Лошо начало! Никога не се започвай с извинения!“

— Познаваме ли се отнякъде? — попита го русокосата хубавица.

— Това беше моята реплика! — усмихна се Адам. Изведнъж му олекна.

— Ами кажи я, де! — подкани го непознатата с ентусиазъм.

Двамата избухнаха в смях. После настъпи тишина. Паниката отново започна да превзема Адам. „Хубаво се получи, но трябва да продължиш! Кажи нещо!“

— Изглеждате ми леко смутен! — изпревари го тя.

— Права сте. Това е защото се чувствам като герой в американски филм. Среща в магазина пред салатения бар.

Тя се огледа наоколо:

— Никога не съм виждала среща пред салатения бар! А гледам много американски филми.

— Аз също!

— Какво също? Не сте виждали среща пред салатения бар или гледате много американски филми?

— Второто.

— Американските филми са глупави! — заключи тя.

— Ето нещо, по което си приличаме. С тях. Искам да кажа, сигурно затова ги харесвам — усмихна се Адам. — Глупави са точно колкото мен.

Опитваше се да не отваря прекалено широко уста, за да не усети момичето, че не си е мил зъбите:

— И освен това са глупави, защото всичко там изглежда толкова нагласено. А това тук е истинско! Нали?

— Вярвате ли в любовта от пръв поглед? — попита тя.

— Вярвам само на очите си — отвърна той.

Адам така и не стъпи в офиса през онзи ден. Не вдигна телефона нито на колегите си, нито на Стефания, нито на по-важните клиенти, от които зависеше бизнесът му. Цял ден прекара в кафенето до „Била“ с жената от сънищата си, която срещна пред салатения бар. Казваше се Юлия. Още преди да научи името й обаче Адам имаше чувството, че много отдавна се познават. Тя — също.

Две седмици по-късно. След вечерята у Чобанови

Фани грееше от щастие. Доволна от перспективата най-после да види себе си в бяла рокля, тя дори не забеляза колко мрачен и потиснат беше Адам. Разпалено му обясняваше за приготовленията, които бяха обсъдили с майка й — кой свещеник щял да ги венчае, в кой манастир щели да настанят, с какви деликатеси щели да ги нагостят.

Адам не чу нито дума. Погълнат от собствените си мисли, той гледаше само напред. На въпроса „Защо мълчиш?“ отговори, че се чувства уморен, че напоследък има доста работа в офиса, че не обича да шофира нощем и, че прави всичко възможно двамата да се приберат невредими у дома. Но му доставя удоволствие да я слуша. И тя продължи…

Колкото и уморен да беше в действителност, Адам не успя да мигне. Въртя се цяла нощ в леглото и стана изнервен към пет. Излезе на терасата. Градът спеше. Преди тази гледка го успокояваше. Осветени в жълто от нощните лампи, кварталните улици и паркираните по тях автомобили създаваха усещане за уют. Сега му изглеждаха чужди. Отчайващо пусти и тъжни. Студеният въздух го превъзбуди. Кожата му настръхна и зъбите му започнаха да тракат. Прибра се на топло. Седна на канапето в кухнята. Стоеше сам в тъмното, без да включва лампата. Чуваше се единствено бученето на хладилника. Изми си лицето и легна върху дивана с очи, вперени в тавана. Небето зад прозореца започна да прелива от черно към тъмно синьо. Адам облече костюм, взе ключовете от колата и излезе.

2
Изт: blogreedgroup.wordpress.com

Дълго обикаля из сутрешните булеварди, заслушан в триенето на гумите върху асфалта. В тихото жужене на двигателя. Отказа се едва, когато слънцето обля високите жилищни сгради първо в оранжево, а после в бяло и сутрешният трафик започна да го притиска отвсякъде. Огледа се. Беше в картала на най-добрия си приятел. Погледна часовника върху таблото. Сигурно щеше да го завари у дома.

Вратата на панелния апартамент се отвори. Посрещна го рошавата глава на Николай. Адам носеше две кафета в пластмасови чаши и найлонова торбичка с баници от закусвалнята до блока.

— Я виж ти! Кой се е сетил да ми дойде на гости! Влизай, човече, влизай, избяга топлото!

— Дано да не бързаш. Искам да поговорим. Ако бързаш, ще те закарам. С колата съм.

Николай се усмихна и прозя едновременно:

— Копеле, аз да не съм бизнесмен като тебе, че непрекъснато да бързам за някъде. Ти май забрави, а? От няколко години съм на свободна практика. Ебаси, наистина не сме се виждали отдавна!

Адам го последва в мрачния коридор.

— Няма да обръщаш внимание на бардака, сори! Обикновено чистя само, когато идва жена, а това се случва веднъж на четири години, хахахаха!

Апартаментът наистина беше разхвърлян. Мърляв и вмирисан. Намираше се в една от онези високи панелни кооперации с олющени фасади, които стърчаха над града като сърдити великани.

Николай беше интелигентно момче с добро образование и остър ум. Можеше много повече от това! Притежаваше луксозен апартамент в центъра преди време. Имаше доходен бизнес и красива приятелка. После „избра свободата“. Никой не разбра мотивите му да зареже всичко, което бе постигнал и да заживее под наем в тази дупка на края на града, където се издържаше от писане на клюки за жълтата преса. Изглеждаше като криза на средната възраст, но Николай беше само на 31. Според собствените му думи, той цял живот бе преследвал мечтите на други хора: на приятелите, на семейството, на учителите от детството, на средата, в която беше израстнал. Разбрал, че не са негови едва, когато ги постигнал всичките. Тогава решил да живее вече за себе си.

Най-недоволна от всички, естествено, беше приятелката му. Свикнала с почивките в чужбина, с удобното жилище и с високите доходи на Николай, тя не прояви особена симпатия към идеите му и първа го напусна. Последваха я приятелите му, за които имиджът, новата кола, кариерата и лъскавата фасада бяха по-важни от споделеното детство. Остана само Адам. Дори с него се виждаха рядко. Николай отказваше предложенията му за финансова помощ с аргумента, че харчи 50 лева седмично за наем, а има четвърт милион в банката. „Откакто продадох апартамента на най-високите цени – точно преди кризата. Само Елена имаше нужда от този хангар, така или иначе. Но тя си отиде.“ Отделно получаваше хонорари. „Малко хора знаят, че в жълтата преса плащат най-добрите хонорари.“

Такъв беше Николай — странен и, дори, може би малко луд в очите на другите, но сам за себе си твърдеше, че е „единственият трезвен човек в натикания до козирката с илюзии свят“. При всички случаи Адам се нуждаеше точно от неговия съвет в момента.

Настаниха се в хола, където липсваше друго обзавеждане, освен малка библиотека, пълна с книги на духовна тематика, ниска масичка с поставен върху нея лаптоп, едно наргиле и няколко нахвърляни по земята водни матрака — наследство от предишния му луксозен начин на живот. Адам се отпусна върху меката повърхност с облекчение. Самотното шофиране и безсънната нощ го бяха изтощили. Николай сервира кафетата и баниците в меден поднос за чай, купен от Женския пазар. Постави го директно върху земята. Закусиха мълчаливо, след което Николай разпали наргилето и подаде мундщука на Адам.

— Опитвам се да ги откажа. От две седмици не съм си купувал цигари, откакто срещнах…

— Някога да съм слагал тютюн в това наргиле, мой? Знаеш ли как му викат арабите?

— Как?

— Викат му „шиша“, като на хашиша. Ваяли са ги от глина едно време, затова наргилетата имат кръгла форма. Тогава арабите още не са познавали тютюна. Спретнали са си перфектния бонг! — Николай дръпна от маркуча и наргилето закъркори.

Въгленчето почервеня. Водата в металния резервоар забълбука кротко. От устата му излезе гъст бял дим и помещението се изпълни с миризмата на изгорял коноп. Пресипналият глас на Николай продължи:

— Чак турците, когато дошли да ги завладяват, им показали, че в наргилето може да се слага и тютюн. — Знаеш ли, че Египет е бил 400 години под турско робство? — отново подаде маркуча на Адам.

Адам го пое с колебание.

— Откъде се снабдяваш? Нали нямаше вече никакви приятели!

— Аз пък не мога да разбера защо всички трябва да сте толкова загрижени! Останал съм без приятели, нямал съм гадже, живеел съм мизерно. Робите не могат да разберат свободния човек. Свободата ги плаши. Не знаят какво да правят с нея. Затова предпочитат да я отрекат, да се отнесат снизходително към свободния, да му се изсмеят в лицето и да я карат по старому, вместо да станат като него. Ама трябват топки за тая работа!

Адам му върна маркуча. Николай се напрегна:

— Ей, ти да не вземеш да ми се обидиш нещо сега! Аз говоря по принцип. Знам, че винаги си ме приемал такъв, какъвто съм.

— Не ти се сърдя, идиот смотан! Но няма да пуша, защото искам съзнанието ми да е чисто. Предстои да взема важно решение, което може би ще промени целия ми живот. Всъщност, точно затова съм тук. Дойдох да ти поискам съвет. А ти май току-що ми го даде, без дори да знаеш какво ще попитам.

— Хехе, така е, защото съм си отворил третото око — Николай дръпна от наргилето. — Не знаеш какво изпускаш, братле! Купих първокласен марокански хеш от един арабин на Женския и го смесих с Мара, за да гори по-лесно. Козът също е голям чук. Айде, сподели какво те води насам, че ми стана интересно… преди да съм си махнал главата тотално.

Адам му разказа всичко — как е предложил на Стефания, за срещата с родителите й, за офертата на Чобанов, за предстоящата сватба, за супермаркета, за салатения бар и за любовта, която беше го връхлетяла като товарен влак точно в най-неподходящия момент от живота му.

— Добре, бе, пич, аз не мога да те разбера тебе. Какво изобщо има да мислиш? Работиш работа, която ти е безразлична. Навремето искаше да ставаш писател, а стана счетоводител. Заради вашите. Сега живееш с жена, която също ти е безразлична, а баща й се опитва да те направи роб! Не ми се сърди, но по-прецакан едва ли някога си бил! Като игнорираме материалната страна на нещата, разбира се. Ако кинтите на баща й могат да те направят щастлив, тогава окей, прав ти път, избери насраните мангизи! Но не могат. Парите купуват само удобства. Щастието идва от другаде. И Съдбата е решила да ти го покаже точно в най-подходящия момент! Изпраща ти човека, когото цял живот си чакал. Тази жена, доколкото разбирам, не само изглежда като богиня, но и ти съдира кожата в леглото. Артистична натура е, със свободни разбирания. Нямам идея какво намира в човек като теб, но, честно да си призная, направо ти завиждам! Де да имах и аз такъв късмет! Художничка, която продава картини на богати пенсионери в Швейцария. Има собствено ателие, където можеш да се настаниш да живееш. Красива, талантлива и необвързана на всичкото отгоре! И освен това е влюбена в теб! А ти все още се чудиш?!

— Но…

— Никакво но!

— Значи ти би зарязал всичко и би заживял с нея, ако беше на моето място, така ли?

— Човече, аз вече съм зарязал всичко!

— По-сложно е, отколкото си мислиш.

— Виж, ще ти го обясня по най-простия начин, за да ме разбереш…

Николай дръпна от маркуча, издиша, закашля се и продължи с насълзени очи:

— Когато се наложи да избираме в този живот, ние го правим, ръководени от две чувства: действаме от позицията на страха или от позицията на любовта. Средно положение няма. Ако избереш да останеш при Фани и семейството й, ще го направиш, защото те е страх. Ако избереш да последваш сърцето си, ще го направиш от любов. Кой, според теб, е правилният избор?

Адам стана, наведе се над най-добрия си приятел, взе лицето му в шепи, целуна го по челото и излезе, без да каже нищо.

* * *

Следващите седмици бяха кошмарни. Заяви на Фани, че иска да поживеят разделени за известно време. Каза й, че трябва да обмисли приоритетите в живота си. Повтори го няколко пъти. Първоначално тя прие всичко за шега. После се разплака. След това му удари шамар. Започна да го заплашва. Накрая тръшна вратата и отиде при баща си.

Излъга всички, че го прави заради себе си, а не заради друга жена. Смяташе, че така ще приемат неизбежното по-лесно, но успя да ги вбеси. Гордите представители на рода Чобанови се обърнаха срещу него. Баща й го заплаши с разорение, а майка й му каза никога повече да не стъпва у тях.

— И забрави за влиятелните си приятели — допълни тя. — Вече можеш да разчиташ само на влиятелни врагове!

Фалитът не го плашеше особено. Дори сам работеше по въпроса. Всеки ден освобождаваше служители, опразваше помещения, продаваше техника и мебели, прехвърляше клиенти на конкуренцията, изплащаше обезщетения. Съвсем скоро се стопиха всичките му спестявания. Но само така можеше да избяга от зависимостта си към Чобанов.

Единственото, което го интересуваше се новото начало. И разкошното тяло на Юлия, разбира се — тяло, в което се губеше с наслада часове наред всяка нощ. Тяло, което го караше да гледа на унизителните дни, изпълнени с тревога и заплахи от високо, като на малоумна детска игра. Запази само колата. Премести се да живее в ателието на Юлия. Запази в тайна новия си адрес и за новия си
начин на живот.

Два месеца по-късно

Адам отвори очи по обяд, както обикновено. Омачканите чаршафи до него бях празни. Юлия ставаше рано. Измъкваше се още в шест и гледаше да не го буди. Взимаше душ и веднага излизаше навън, за да улови утрото с обектива. Цял ден обикаляше по улиците, наблюдаваше хората, гълъбите, фасадите на къщите, изследваше пулса на градския живот и търсеше нови сюжети. Снимаше всичко, което й направеше впечатление, после двамата разглеждаха снимките, обсъждаха ги, пиеха вино, правеха любов, лепяха колажи от натрупаните кадри и така се раждаше вдъхновението за ново платно. Или за серия от нови платна. Картините продаваха на богати европейци.Адам се възхищаваше от таланта й, но богатите рядко дават пари за талант. Интересуваше ги само авторът и неговата, за предпочитане драматична, съдба. Всички галерии, в които Юлия излагаше, получаваха драматични истории, написани от Адам. Въображението и перфектният му английски работеха за нея. Представяше я за раково болна или за нещастно разведена, с дете-инвалид, описваше по-мрачните й платна като резултат от неуспешен опит за самоубийство. Така картините се продаваха по-лесно.

Това нямаше нищо общо с истината, но за да оцеляват в бранша, повечето художници се принуждаваха да лъжат. Това в особено голяма степен важеше за жените с четка в ръка. Юлия не се срамуваше от тези детайли. Приемаше ги като част от занаята и си играеше ролята добре. По-важното за нея беше, че с парите и двамата можеха да живеят нормално, тъй като неговите спестявания отдавна бяха свършили.

Адам най-после се отдаде на истинския си талант — да съчинява истории. Само в литературата намираше спасение, след като разруши целия си досегашен живот. И в Юлия. Двамата бяха сигурни, че дебютният му роман ще пожъне небивал успех. Трябваше му време, за да го довърши, а Юлия нямаше нищо против да му го осигури. След това планираха дълго пътешествие из красотите на Стария континент — нещо като меден месец.

Докато си миеше зъбите, Адам размишляваше върху сюжета. Разполагаше с няколко часа преди Юлия да се прибере. Тя обикновено се връщаше към шест вечерта — уморена, но вдъхновена от заснетото и преживяното. Нямаше търпение да му покаже снимките, да ги обсъдят, да вечерят, после двамата прекарваха блажени часове върху голямото й кръгло легло, любеха се под душа, във ваната, на пода, върху масата за хранене, на кухненския плот. Бяха похотливи и ненаситни, като двойка тийнейджъри, не можеха да се наситят на допира на телата си. Към дванадесет излизаха да се поразходят. Еднакво харесваха спокойствието на нощта, когато колите по улиците оредяваха и пешеходните алеи опустяваха. Градът ги правеше свободни по това време. Имаше твърде малка вероятност да срещнат случайно някой от познатите на Фани. Полунощ беше тяхното пладне.

Уикендите бяха изцяло за творчеството на Юлия. Тя опъваше платната, пръскаше навсякъде инструментите и започваше да работи под звуците на силна музика. Рисуваше цял ден, понякога и в неделя до късния следобяд. Неделната вечер прекарваха заедно на пейка в парка или прегърнати в леглото. Обсъждаха новите си идеи, четяха поезия или просто мълчаха. Адам обичаше да масажира красивото й тяло с часове. Спазваха рутината нарочно, защото им помагаше да канализират енергията си и да бъдат продуктивни. Няма нищо по-деморализиращо от хаоса в абсолютната свобода на ежедневието, окупирано единствено от творчески проекти и плътска наслада. „Режимът“ им позволяваше успешно да напредват с работата. След като завършеше романа щяха да си отдъхнат.

3
Изт: homeschoolhappymess.com

„Монополи“ растеше. Историята ставаше все по-заплетена, героите оживяваха в главата му, започваха да водят свой собствен живот, ставаха реални, а мисълта му течеше гладко. Постоянно му идваха нови идеи как да направи сюжета още по-интересен. Пишеше между пет и десет страници на ден, в зависимост от вдъхновението. Това му отнемаше час-два. После идваше „моментът на пресищане“. Правеше кратка тренировка с уредите за фитнес, струпани в единия край на просторното ателие, взимаше душ, отваряше бира, наместваше се удобно в кожения стол пред монитора и започваше да редактира.

Колкото повече напредваше, толкова повече нови ситуации, персонажи и идеи навлизаха в сюжета му. Всяка нова идея водеше до друга, а принтираните страници върху бюрото се увеличаваха. Тревожеше го мисълта, че романът може да не бъде завършен скоро. Заплашваше да стане прекалено голям. Юлия го подкрепяше и стимулираше творческите му хрумвания. Непрекъснато му повтаряше да не поставя бариери пред себе си. „По-важното е всяка думичка да е на мястото си, всяка сричка да е излязла от теб, във всяка буквичка да виждаш себе си — казваше му тя. — Няма значение колко на брой са думичките.“

„Монополи“ разказваше за 4 деца, които играят на едноименната игра. Вдъхновяваха го спомените от детството, когато Адам и братовчедите му прекарваха дни наред в местене на фигури по картонения квадрат. Сами измисляха нови правила, с които непрекъснато обогатяваха играта: теглеха заеми, инвестираха, съюзяваха се един срещу друг и се разоряваха, правеха си „мръсни номера“, надпреварваха се да изкупуват терени, строяха хотели и казина, изплащаха наеми, забогатяваха и фалираха. Хипнотичният ефект от играта върху детското въображение беше невероятен.

Същото правеха и неговите четирима малки герои, с единствената разлика, че родителите им от време на време проявяваха интерес към тяхната игра. Постепенно възрастните започват да разбират, че съдбите на четиримата играчи удивително съвпадат със съдбите на четирима известни олигарси, които редовно запълват новинарските емисии.

Рорителите се притесняват, че децата им получават вдъхновение от света на големите така, както го отразява малкият екран. Забраняват им да гледат телевизия, но продължават да следят играта. А тя се точи месеци наред, от уикенд на уикенд, по време на традиционните семейни сбирки. За ужас и недоумение на възрастните, съдбата на играчите продължава да следва с изключителна точност живота на магнатите от реалния свят, макар децата отдавна вече да не гледат телевизия.

Родителите стигат до идеята, че го правят тайно. Така се ражда идеята за малък експеримент: заключват приемниците по тавански помещения, освобождават децата за една седмица от училище и ги поставят под „домашен арест“. Целта им е да видят какво ще се случи в играта, която хлапаците продължават с огромно настървение, тъй като вече си имат публика, а освен това не им се налага да ходят и на училище. Оказва се, че не реалните събития диктуват хода на играта, а точно обратното — играта по някакъв начин ги предхожда и влияе върху съдбата на хората от истинския свят. „Монополи“ ставаше все по-интересен…

* * *

Доволен от себе си, Адам затвори капака на лаптопа. Шумът в ключалката беше ясен сигнал, че работата му за деня е приключила. Неговата любима се прибираше! Всеки момент щеше да докосне устните й, да чуе гласа й, да погали косите й. Доизпи бирата на екс и се отпусна в удобния кожен стол. За първи път в живота се чувстваше щастлив. Цялостен. Завършен. Беше влюбен, свободен, изпълен с творческа енергия. Трябваше да изпрати някакъв подарък на Ники! Не, по-добре да му го връчи лично! Дължеше му толкова много! Домъчна му за най-добрия му приятел. Вдигна мобилния и го набра. Парфюмът на Юлия го заля откъм гърба и ръцете й се спуснаха по гърдите му. Горещите й устни започнаха да го целуват.

— Ало — съненият глас на Ники изпука в слушалката.

„Отново се е напушил“ — помисли си Адам.

Шест месеца по-късно

Алуминиевите масички пред будката за кафе и цигари до входа на Николай — това беше мястото, където двамата започнаха да се виждат редовно, след като подновиха отново контакт. Устройваше ги идеално. Адам не искаше да се мотае излишно из центъра — можеше да засече някой от обкръжението на Фани или, не дай Боже, самата Фани. А Ники рядко излизаше от апартамента в панелния небостъргач. Правеше го само, когато отиваше да си купи трева. Той продължаваше да се издържа с писане на клюки за жълтата преса, които съчиняваше сам. Откакто приятелите и жена му го изоставиха, социалните му контакти бяха сведени до минимум. Това, очевидно, не го притесняваше. Но срещите с Адам го ободряваха. „Още един човек избра личното си щастие пред илюзията за същото в главите на другите“. Имаше принос за това и се гордееше с постижението си. Съвсем чистосърдечно се радваше на щастието на Адам — на творческите му стремежи, на процъфтяващата му любов. На това, че изглеждаше като прероден. Адам, от своя страна, го разбираше и беше един от малкото хора, които не го упрекваха за изборите, които беше направил.

— Бира? Аз съм на ред тоя път.

Ники кимна с глава. Адам отиде до фризера и започна да опипва бутилките, за да избере най-студените от тях.

„Нещо не е наред. Задължително трябва да разбера какво не е наред!“ — Николай извади пакет Lexington и започна да свива цигара. Огледа се внимателно. Пусна няколко трохи хашиш в тютюна, облиза хартията, зави цигарата, поднесе огънчето и вдиша от ароматната смес с доволна физиономия. Две потни бутилки „Загорка“ издрънчаха върху алуминиевата масичката пред него. От гърлата им бликаше студена пара. Чукнаха се. Отпиха.

— Юлия е, нали? — попита Николай.

„Никога не приемай жената за даденост, още по-малко нейната любов!“ — напомни си той, но не го сподели със своя приятел. Изглеждаше му достатъчно притеснен и без това. След тежка въздишка Адам заговори:

— Преди няколко седмици изведнъж нещо в нея се промени. Казвал съм ти, че обича да излиза рано, да кръстосва улиците и да прави снимки из града. От ден на ден започна да става все по-затворена в себе си, все по-меланхолична. Сякаш нещо я тревожеше там, навън, докато аз стоях в ателието и пишех като луд. Връщаше се уморена и мълчалива — без снимки, в най-добрия случай с няколко фотографии, а не стотици, както преди. Спря да рисува през уикендите. Това беше тревожен сигнал за мен. Опитах се да разбера какво става, но тя отклоняваше въпросите ми с недомлъвки. Все по-рядко започнахме да правим секс…

Николай го прекъсна:

— Това е нормално. Случва се на всички двойки, не се притеснявай! Като се ожените, ще правите секс дори още по-рядко. В един момент гърнето пресъхва. Изяли сте всичкия мед. Говоря ти от личен опит — усмихна се той.

— Още не си чул най-лошото! — помръкна Адам. — От няколко дни сме разделени. Не зная дали изобщо някога ще се видим отново.

— Копеле! Защо не се обади по-рано? Защо мълчиш като гъз? Мамицата ти, сигурен съм, че ще измислим нещо! Не може една връзка като вашата да свърши просто ей така!

— Не е на Луната. Юлия замина за Индия. Каза ми да не се интересувам от нея, да не я търся. Писа ми, че никога няма да се видим отново. Не и в този живот!

— Нищо не разбирам! — Николай вдигна бутилката. Пресуши половината от съдържанието й на екс. Допуши цигарата, хвърли фаса на земята и го стъпка с крак. Очите му се насълзиха от студената газирана напитка. Оригна се. Сълзите в очите на Адам бяха съвсем истински:

— Откакто поведението й се промени започнах да я подозирам в изневяра и един ден реших да я проследя…

— Само не ми казвай, че си я хванал с друг! — възбуди се Николай. Спря и се замисли се за момент:

— Ами Индия? Какво общо има с Индия всичко това? Да не е избягала с някой друг в Индия?

— Моля те, спри да ме прекъсваш и ще ти разкажа! — проплака Адам. — Затова исках да се видим! Трябваше да споделя с някого. Имам чувството, че умирам. Част от душата ми липсва! Отнесоха я на другия край на света!

Адам млъкна. По бузите му течаха сълзи. Тресеше се на стола в тихи спазми, с наведена глава. Николай съжали, че е напушен точно сега. Хешът беше силен, развеселяваше го, а моментът не беше подходящ… Пресегна се и го тупна по гърба. Не знаеше какво друго да направи. След няколко минути неловко мълчание Николай беше доизпил бирата и гузно наблюдаваше Адам, който сякаш започна да се посъвзема.

— Какво ще кажеш да се качим горе и да ти спретна едно хубаво наргиле, а? Трябва да разпуснеш малко! Сигурен съм, че ще ти помогне!

„Все ми е тая“ — отговори му апатичната физиономия на Адам. С едната ръка Николай взе бирата му от масата, с другата го хвана под лакът и го задърпа нагоре към входа.

Прекараха няколко часа в разговори, пушене, пиене на бира и хапване на хрупкави пикантни крилца от KFC, поръчани по телефона. Малко по-късно поръчаха и пица, а малко по-късно понички и слязоха за още бира. Адам му разказа цялата история в подробности. Отпусна се от хеша. Беше временно. Знаеше, че на другия ден привидното спокойствие ще го изостави и ще трябва да посрещне тъгата и самотата отново, но засега беше О.К. „Ето, Ники преживя същата криза, но вече е О.К. Щом той може, значи мога и аз“ — успокояваше се той.

Разказа му за това как беше проследил Юлия един ден — първо вървеше след нея скрит в тълпата на достатъчно разстояние, за да не го види случайно, а после тя се качи в едно такси и той направи същото. Каза на шофьора да я следва и му пъхна десетачка в ръцете. Юлия слезе пред някаква стара кооперация в центъра. Адам изчака известно време в таксито, преди да излезе. Вратата на входа беше заключена. Натисна няколко звънеца, но никой не му отговори. Затърси с поглед нещо по-особено сред имената, изписани на звънците. Юлия познаваше много артисти, художници, писатели, дори политици. Ако му изневеряваше с някой от тях, името му сигурно щеше да се намира някъде тук. Но не видя известни имена. В блока живееха предимно старци. Входната врата беше облепена с некролози. Имаше и цветни афиши: обяви за хидроизолация, алуминиеви дограми, интернет, кабелна телевизия, работа от дома — стандартните неща. Плюс един голям плакат, който рекламираше поредния индийски гуру, дошъл на посещение в България. Според датите от афиша индиецът все още трябваше да е тук. Някой беше изписал с черен флумастер върху плаката: ет. 4, ап. 12.

Адам записа имената на индиеца в мобилния си телефон и първата му работа, след като се прибра в ателието, беше да потърси в Гугъл. Оказа се един от „вестителите“ — самозвани пророци, които обикалят света и предупреждават за наближаващия му край. Такива напоследък се бяха навъдили много. Според философията на „вестителя“ нямало сигурен начин да избегнеш апокалипсиса по простата причина, че никой на тази планета, дори самият той, не знаел какъв точно апокалипсис предстои, но едно било сигурно — краят на света бил близо и само малка част от населението на земята щяла да успее да се спаси. „Гуруто“ предлагаше спасение едновременно за тялото и за душата. Неговите медитации подготвяли ума за по-лесно навлизане в отвъдното, а практическите му упражнения давали безценен опит, който щял да помогне на потенциалните „строители на Новия свят“ да оцелеят след катастрофата.

Адам разгледа и други сайтове с информация по темата. Индиецът умеел да разпознава кармата на учениците си. Разбирал кой от тях ще оцелее и кой — не. Това, разбира се, ставало чак в края на „обучението“, което продължаваше няколко седмици и струваше две хиляди долара. Малцината „избрани“ имали правото да последват учителя си в околосветското му пътешествие, чиято крайна цел била някаква пещера в Индия, където „избраните“ щели да дочакат Края заедно със своя покровител. В един от форумите пишеше, че необичайно голям брой от „избраните“ се оказвали жени, при това — млади и бездетни, които имали достатъчно фанатична вяра в края на света. Лесно било да ги убедиш в специалната им „мисия“ за продължаване на човешкия род след катастрофата. Местонахождението на пещерата в Индия, естествено, се пазеше в тайна.

Бесен, Адам тръшна капака на лаптопа. Стана и започна да се разхожда из студиото като животно в клетка.

4
Изт: barry.edu

Няколко часа по-късно Юлия се прибра. Отново не беше снимала нищо. Вече дори не се опитваше да го лъже, че снима. На въпроса му какво прави по цял ден отговори, че посещава курс по астрология. Дори обеща да му направи хороскоп. Опитите да я заговори „случайно” по темата за края на света бяха неуспешни. Успя да получи отговор само на един въпрос. Попита я какви умения, според нея, трябва да притежава човек, за да оцелее след апокалипсиса. За негова голяма изненада тя му отвърна със сериозен тон:

— Научи се да стреляш с лък. Лъкът е безшумно оръжие. Подходящ е за лов и за отбрана. Амунициите му никога не свършват. Естествено, онези с автоматите в началото ще излязат по-големи тарикати. Но какво правиш, когато ти свършат патроните в един свят, където никой вече не произвежда патрони?

Нещо в отговора й го накара да изтръпне.

На следващия ден Юлия повече не се прибра. Всичко стана толкова бързо! Търсеше я напразно из целия град. След няколко дни получи имейл от нея, в който тя му съобщаваше, че е далеч от дома, че пътува към Индия и, че това е последният й досег до съвременната цивилизация, която и без това скоро щяла да изчезне. Умоляваше го повече да не я търси. Нямала желание да го вижда отново, а нямало и смисъл. Не и в този живот.

Една година по-късно

Ако човешкият живот може да стигне абсолютното дъно, то Адам се намираше някъде под него. Любовта на живота му си беше отишла така, както се бе появила — внезапно, неочаквано и безразсъдно. Успя да съсипе всичко в името на един блян! След изчезването на Юлия той напълно се вглъби в литературата. Пишеше денонощно, за да държи отчаянието по-далеч.

Успя да завърши огромния си, трагичен роман — стана цели 850 страници. Вложи талант, парче от себе си и най-вече: чудовищна тъга. Получи се силна, убедителна драма. Сюжетът беше на ниво. Изпрати ръкописа до няколко издателства. Върнаха се много добри отзиви. Нямаха търпение да отпечатат „Монополи“, но въпреки това книгата му остана непубликувана. Петър Чобанов се погрижи за това. Погрижи се и той да не започне работа — не и в този град, не и в тази държава. Пипалата на Чобанови бяха навсякъде.

Адам остана без пари и вече не можеше да плаща наема на ателието. Махна се с облекчение. Всичко там му напомняше за Юлия. Премести се да живее при Николай. Вече си приличаха много. Адам стана същия неудачник като него. След раздялата с Фани нямаше много близки. Цели девет години беше градил социални контакти в нейната среда и в средата на нейните родители. Сега му се налагаше да ги избягва. Чобанови вече не съществуваха за него. Любовта оправдаваше всичко това, разбира се, но нищо не можеше да запълни празнотата, която Юлия остави след себе си.

Самота, отчаяние, бедност, болка и тъга. Загуба и самосъжаление, плюс липса на всякаква перспектива — това бяха резултатите от поредицата грешни решения, които бе взел. А можеше да бъде мултимилионер с щастливо семейство, осигурен до края на живота. Можеше да има жена, която го обича. Мразеше се за това! Мразеше и Ники, задето му даде тласък. Живееше у тях, но го презираше.

Повече от всичко Адам ненавиждаше себе си — не толкова заради проваления живот, колкото заради неспособността си да забрави Юлия. Все още я обичаше с цялото си сърце, въпреки чудовищното й предателство. Трудно му беше да приеме факта, че някакъв дебел и брадат индиец е успял да открадне половинката му с лъжи за края на света, да я превърне в една от многото си наложници, да я измъкне от свободния й живот и да я затвори в някаква пещера. Да му я отмъкне под носа! Всичко стана толкова бързо!

Дори не можа да се опита да я задържи. Никога нямаше да си го прости! Никога нямаше да прости на индиеца, но най-важното беше, че никога повече нямаше да види Юлия — неговата прекрасна, слънчева, нежна и артистична Юлия! Тази мисъл го угнетяваше най-много. Прекарваше дните съсипан, в пълно бездействие. Рядко си правеше труда да се нахрани дори. Занемари изцяло външния си вид — така или иначе не излизаше навън, а Николай го търпеше всякакъв.

Постепенно спря да си мие зъбите. Пораснаха му нокти и брада, дъхът му започна да смърди на риба, венците му кървяха, изгуби няколко зъба. Утешенията на най-добрия му приятел не помагаха, нито леките наркотици и алкохола, с които се наливаше постоянно. Приятелството между тях отдавна беше мъртво за Адам. Търпеше Николай заради липсата на друга алтернатива. Изгуби надежда, че с времето болката ще утихне и нещата постепенно ще започнат да се нормализират. С времето нещата ставаха още по-зле.

Една сутрин се събуди с твърдото решение да сложи край на всичко това. Не можеше да търпи повече. Дори страхът от смъртта не беше в състояние да го спре. Нямаше смелост да скочи от деветия етаж, затова излъга Николай, че слиза до магазина. Купи от резервните части до входа здраво въже за теглич, подбра най-високата тръба в коридора на мазето, сплете клуп, качи се върху един стар пластмасов бидон и се обеси.

* * *

Мрак. Влага. Плесен. Нещо се движеше в тъмното. Дращеше и скрибуцаше. Смрад на маза. Миризма на миши изпражнения. ПЛЪХОВЕ! Навсякъде около него и ВЪРХУ него лазеха плъхове. Значи все пак е вярно — самоубийците остават в телата си до пълното им разложение! Без да помръднат! Без да продумат! Усещайки как плътта им се разлага клетка по клетка. Как се издуват от газове. Как червеите снасят яйцата си в очите им. Как плъховете късат от разкапаното им месо. Това беше наказанието за посегателство върху Живота. Божичко, щяха да го изядат жив! Докосваха лицето му с меките си лапички. Усещаше мократа им, настръхнала козина върху устата си. Остра болка прониза палеца на десния му крак. Тънки като топлийки зъби проникнаха в плътта.

Болката го извади от ступора. Изпрати гадината в отсрещния край на коридора с ритник. Гризачът се удари в стената, изсъска и побягна в мрака. Десетки малки лапички шумоляха около него. Лежеше по гръб върху влажния под на мазето, с омотано около врата въже за теглич. Старата ръждясала тръба не беше издържала теглото му.

Стана. Заподскача от крак на крак. Настъпи една от големите мишки, която му отговори с квичене. Хукна да бяга, но се блъсна в тухлена стена. Не виждаше нищо в мрака. Пипнешком затърси пътя към стълбището. Някой беше заключил паянтовата врата на мазето. Плъховете бяха навсякъде около него! Разби вратата с ритник. Побегна навън.

1

Изт: noshiz.com

Излезе от входа, на площадката пред блока. Лъхна го студеният нощен въздух. Махна въжето. Опипа си врата — целият беше протрит и в мехури. Болеше го ужасно. Огледа се. Нещо не беше наред. Нещо съвсем не беше наред!

Първото, което му направи впечатление, бе тишината! Нямаше представа колко е часът, но дори след полунощ в квартала бръмчаха коли и мотори, чуваха се крясъците на пияни компании, околовръстното жужеше наблизо. Сега нямаше никой. Беше толкова тихо, че можеше да чуе ускорения ритъм на сърцето си. Доповръща му се. Ухапаният палец пулсираше. Сърбеше го ожулената кожа по врата. Лактите го боляха. Сигурно ги беше ударил при падането.

Блоковете тънеха в мрак. Сърдитите великани изглеждаха като ослепени. Уличното осветление не работеше. Кварталът беше се превърнал в призрачно подобие на себе си. „Сигурно е някаква голяма авария. Спрели са тока в целия квартал. — Никога не се беше случвало преди. — Съвсем скоро ще го пуснат!“ Адам пое към денонощната аптека. Вървенето го ободри. Зави зад ъгъла.

Не беше подготвен за това, което видя. Целият булевард, докъдето му стигаше погледът, бе покрит с трупове, огряни от лунната светлина. Изглеждаха така, сякаш са паднали, докато вървят. Някои от гражданите стискаха пазарски торби, продуктите им бяха разпилени по асфалта. Между телата имаше трупове и на животни: котки, кучета, плъхове, гарвани, гълъби. Произволно спрени коли навсякъде. Бездиханни шофьори зад волана. Цели семейства лежаха мъртви по седалките в купетата на автомобилите. Във въздуха се носеше смрад на опърлена плът и разтопена пластмаса. Откритите части по лицата и ръцете на труповете бяха в мехури от тежко изгаряне.

Чу стъпки да се приближават към него. Някой идваше отзад. Адам се обърна. Видя четирима мъже да тичат към него. Още преди да успее да ги заговори единият от тях извади нож и го промуши в корема. Другият го свали с юмрук на земята. Пребъркаха джобовете му. Адам виждаше собствената си кръв да тече по асфалта. Намериха само лев и петдесет. Рестото от покупката на въжето. Злобни ругатни. Започнаха да го ритат. Всичко потъна в мрак.

* * *

Тишина. Нещо се движеше в тъмното. Докосваше го. Беше в Ада. Трябваше отново и отново да преживее собствената си смърт…
Отвори очи. Старица, огряна от светлината на свещ. Намираше се в кухнята на някакъв апартамент. Прозорците бяха покрити с одеяла.

— Ш-ш-ш-т! Не се движете! Не издавайте нито звук! Спокойно! Вече сте на сигурно място! В добри ръце сте! Ш-ш-ш-т! — настояваше старицата.

Раздираща болка го преряза в стомаха, мина през гърдите му и експлодира в главата. Отново тъмнина.

* * *

Раните бяха превързани. Марля покриваше врата му. Коремът беше зашит. Дори палецът му беше бинтован. Виждаше размазано. До леглото имаше ниска табуретка, постлана с жълта кърпа за баня. Върху кърпата бяха разположени изцапани с кръв хирургически инструменти. Навън беше ден. Слънчевата светлина се опитваше да проникне между одеялата върху прозореца. Нещо го ужили по ръката. Старицата извади спринцовката, постави я между хирургическите инструменти и го докосна по челото. Тъмнина.

* * *

— Коя сте вие? Какво правите с мен? Какво става тук? Къде съм? Къде е Николай? Жив ли съм? Пуснете ме да си ходя!

Отново беше нощ.

— Може да се чувствате малко дезориентиран. Заради упойката е, скоро ще ви мине — отвърна му старицата.

— Коя сте вие?

— Успокойте се и хапнете нещо. Имате нужда от храна. Ето, забъркала съм ви студена попара.

Тя повдигна главата му и пъхна голяма лъжица попара със захар, масло, сухари и вода в устата му.

— Исках да ви приготвя нещо по-топло, но нямаме ток! Никъде няма ток. Вече сте по-добре, не се тревожете! Състоянието ви се подобрява. Температурата спадна, раните ви заздравяват бързо. Скоро ще станете на крака! Извадихте голям късмет, да знаете! Само не вдигайте шум, моля ви! Опасно е!

Адам усети колко е жаден. Устните му бяха напукани. Опита да се повдигне на лакти, за да изяде попарата по-лесно, но остра болка го сряза в корема. Старицата сгъна възглавницата на две под врата му и продължи да го храни.

— Вода, моля ви, вода! Умирам от жажда!

— Преживяхте едно обесване и едно промушване с нож, няма да ви оставим да умрете от жажда сега я! — усмихна се добронамерено старицата. Подаде му стъклена чаша, пълна с вода.

— Коя дата сме днес? — попита той.

— Минаха четири дни, откакто Ви прибрах у дома, а от раните по врата Ви съдя, че сте опитали да се обесите съвсем скоро преди това.

— Откъде знаете, че съм искал да се обеся?

— Виждала съм трупове на обесени. Освен това, бълнувате много. Помните ли нещо? Разкажете ми какво се случи.

— Не, вие ми разкажете! Коя сте и какво правя тук? Защо се грижите за мен? Кои бяха онези хора? Защо искаха да ме убият? Какво става по улиците? Видях овъглени хора и животни!

— Едно по едно, младежо! Моля Ви, не се напрягайте излишно! Не е полезно за Вас. Всичко ще разберете, спокойно! Само говорете по-тихо, че някой да не ви чуе. Онези типове сигурно още са навън. Пълно е с такива като тях! Поставяте в опасност и двама ни.

— Защо прозорците са покрити с одеяла? Защо няма ток? Коя сте вие? — прошепна Адам.

— Казвам се Богдана Желязкова, приятно ми е! — представи се старицата. Обясни му, че е една от първите жени-хирурзи в България. Имала повече от 40 години стаж в спешното отделение, спасила е хиляди животи, пенсионирали я отдавна, но продължавали да я викат в болницата при по-трудните операции, когато лекарите не достигали.

— Всичко това, разбира се, преди Аварията! Както Ви казах, имате голям късмет! Добре, че ви намерих. Като Ви видях да лежите на улицата бяхте на косъм от смъртта. Положението беше критично — загуба на кръв, множество травми по цялото тяло, инфектирани рани, следи от ухапвания… Не ме питайте как съм успяла да ви довлека у нас. Добре, че живея на първия етаж!

— Кои са хората, които ме нападнаха? Защо се опитаха да ме убият?

— О, сега е пълно с такива! Откакто токът спря няма никакъв ред — нито полиция, нито пожарна, нито жандармерия, няма гражданска защита, нищо! Телефоните не работят, колите не вървят, почти всички са мъртви. Оцелелите са малко и не спазват никакъв закон. Навън цари тотална анархия! По-силните се движат на групи и нападат всеки срещнат, за да го ограбят. Разбиват врати и влизат в апартаменти. Убиват собствениците, ако намерят някой жив, търсят скъпоценности и храна. Плячкосват всичко.
Покрила съм прозорците с одеяла, за да не виждат светлината на свещите нощем. Дори не смея да погледна навън. Това се отнася и за вас. Не се показвайте! Рисковано е. Излагате себе си и мен на голяма опасност!

— Но… какво сте правили навън, когато ме спасихте? Не ви ли беше страх от разбойниците?

— Виж, момче…

— Адам.

— Адаме, пенсията ми е малка и рядко купувам храна за цяла седмица от магазина. Обикновено взимам колкото да изкарам деня. Пък и ходенето до магазина е единственият повод да изляза навън, за да се поразтъпча. Да подишам малко чист въздух. Още преди Аварията бях останала с празен хладилник. Скоро и водата ми свърши. Откакто токът спря нямаме течаща вода. Трябваше да отида до магазина отсреща за провизии, дори това да ми костваше живота. Иначе и двамата да сме умрели от жажда до сега! Но Господ е решил да ме запази — бабичката се прекръсти с поглед нагоре, към окачената над леглото икона на Исус Христос:

5
Изт: jiggleisforjello.com

— Решил е да запази и теб, защото чух стенания на връщане от магазина. Не ме питай как съм те влачила до вкъщи, заедно с водата, сухарите, захарта и маслото – единственото, което успях да намеря в магазина. Вандалите са минали вече от там. Вдигах много шум, но слава Богу, никой не ме чу!

— Спасила си живота ми, благодаря ти, лельо…

— Богдана — напомни му тя.

— Благодаря ти, лельо Богдана! — Адам целуна костеливата й ръка.

— На Господа да благодариш, синко, той те запази! — старицата посочи иконата. — И говори по-тихо, че да не ни прибере веднага обратно при себе си!

— Обещавам, че ще внимавам! — прошепна Адам. — Разкажи ми за Аварията, лельо Богдана! Какво се случи? Какво уби всичките тези хора?

— Слънцето ги уби.

— Слънцето?

— Да, слънцето. Онези, които бяха на тъмно, като теб и мен, те оцеляха. Всички други са мъртви. Не зная дали в този блок има други живи хора, освен нас двамата. Труповете вече се разлагат и по улиците започна да мирише лошо. Скоро ще плъзнат зарази…

— Значи не можем да си подадем носа навън, така ли? Освен по тъмно, когато бродят убийците?

— Не, беше за кратко време. Силно изригване, може би, не знам. Слънцето вече е безопасно. Може да се излиза навън. Само да не бяха разбойниците! Аз бях в мазето по време на Аварията. Чух писъци и трясък на коли, викове за помощ, чупене на стъкла. Замириса на изгорена гума, на разтопен асфалт. Пърлено прасе и варена кокошка знаеш ли как миришат? Ей така миришеха хората, докато горяха! Стана много горещо. После нищо. Токът спря. Водата спря. Телефоните умряха. Плъховете и мишките изпълзяха от дупките, почнаха да налитат. Виждам, че и теб са те изпонахапали. Дано да не те заразят с някоя болест само! Сложих ти ваксина против тетанус, но не разполагам с достатъчно лекарства у дома. Всичко е в ръцете на Бога оттук-нататък, Адаме!

„Всичко е в ръцете на Бога — повтори мислено Адам, загледан в иконата на Исус Христос над леглото. — Може би има някакъв смисъл, все пак! Може би не съм оцелял напразно.“ Една идея го разтресе. Изведнъж се сети за Юлия, за индиеца и за края на света. „Значи гадното копеленце е познало! Значи така изглежда краят на света! Значи Юлия е жива! Някъде там, в планините на Индия, но жива! Та нали беше една от «избраните», нямаше как да не е жива! Не си е направил сметчицата правилно гадният индийски мангал! — Адам се напрегна. — Трябвало е да провери кармата и на мъжете, чиито жени отвлича за продължаване на човешкия род.“ Тлъстата физиономия на индиеца изплува в спомените му. Заедно с деликатните черти на Юлия. Неговата сладка Юлия! Крехката, прекрасна Юлия! Любовта на живота му! „Ще усетиш какво е отмъщение по български, мръснико! Господ забавя, но не забравя!“ — закани се Адам в мисълта си.

В един тежко ранен и опустошен свят, на който беше отказано правото да живее, един тежко ранен и опустошен мъж, който сам си беше отказал това право, повярва в Живота отново. Беше победил на два пъти Смъртта за едно денонощие. Беше излязъл от ада. Беше надживял и Апокалипсиса дори! „Още щом се изправя на крака ще изляза оттук, ще намеря дебелия гуру, ако ще и вдън земя да се е скрил и ще го накарам да си плати за всичко, което ми причини! Ще го убия с двете си ръце! Ще си върна Юлия обратно! Тя е моя! Ние сме родени един за друг!“

Ритници заблъскаха по входната врата. Старицата падна на колене и започна да се моли. Вратата нямаше да издържи дълго. Съвсем скоро щяха да нахлуят в апартамента…

Продължението се пише в момента…

Тихомир Димитров

септември 12, 2014

Залез във влака

railways at the sunset

Изт: antiquesintheattic.net

Бързият влак от Варна за Пловдив напредва към залеза. В купето срещу мен седи мацка, около 20 годишна, с мургава кожа, черна коса и дълги, прави крака. Първоначално я помислих за циганка. После се оказа нашенско си момиче, българче, натрупало сериозен тен по плажовете това лято.

Педикюрът й е розов. Има гладки бедра, които завършват в къси дънкови панталонки. Боса е върху седалката и непрекъснато си ги мести. Ту протяга ходилата си към мен, докато я наблюдавам зад прикритието на слънчевите очила, ту излага слабичката си фигура в профил. Маникюрът й също е розов. Розов е и iPhone-ът, по който често говори. Носи сив потник, с розов надпис KISS. До главата й виси черно кожено яке, тип „рокерийка“.

В купето пътува и едно младо студентче, което се опита да я заприказва преди малко. Отзивчива се оказа, но неговият глас трепереше. Очевидно загорелите й бедра го притесняваха. Така и не успя да зададе въпрос, който да предполага нещо повече от „да“ или „не“ в отговор. Общуването между тях не се получи.

Сега той ми хвърля по един поглед от време на време, докато уж си рови в телефона, за да види какво ще предприема аз.

Аз нищо не предприемам. Достатъчно ми е само да наблюдавам ситуацията, за да се забавлявам.

А отвън, зад прозореца, електрическите стълбове се редят и слънцето си залязва.

Тихомир Димитров

октомври 26, 2010

33 Любовни истории. Вече и на вашия екран

Тадаа, третата ми книга вече е факт!

33 любовни разказа, а не романа има вътре, не очаквайте друго.

И, все пак, една свързана история е всичко.

За по-наблюдателния читател…

Предимството е, че можеш да четеш фрагменти, без да ти трябва цялото.

Другото предимство – можеш да четеш веднага, без да ти трябва кеш.

Третото предимство – в един сборник не трябва да има толкова различни стилове.

Жанров експеримент или чиста шизофрения?

Предпочитам първото.

Всеки читател ще открие себе си вътре.

Просто трябва да намериш твоя разказ.

Пълен достъп до цялото съдържание на PDF (отваря се в нов прозорец)

Текстът е достъпен още в:  EPUB, FB2, SFB и TXT формат. Благодарение на Читанка.

Bon Voyage!

Тихомир Димитров

октомври 6, 2010

Дадена дума – хвърлен камък

Лятото започна да се превръща в есен, а сборникът с разкази, на който обещах да посветя горещите си летни дни, вече е готов. Почти. Остава малко работа по редакцията – няколко реда повече тук, няколко реда по-малко там. Пряката реч и запетаите. Може и допълнително разказче да се роди, докато съм още на тая вълна.

Когато редактирах дебютния си роман преди време и «Душа назаем» по-късно разбрах, че книгата е като брашнян чувал – колкото и да изтупваш, винаги остава за доизтупване. В един момент трябва просто да спреш и да издадеш – да набуташ текста в печатницата или да го качиш в Интернет. Да споделиш написаното.

Аз избрах втория начин за споделяне. Което не изключва първия, разбира се. Продължавам да съм отворен към издателите, които нямат нищо против книгата ми да се разпространява успоредно и свободно онлайн, без читателите да са длъжни да плащат за достъп до съдържанието. Продължавам, също така, да се съмнявам, че такива съществуват. След няколкото проведени разговора това лято. Хайде, докажете ми, че греша! И не забравяйте – изобилието се постига с даване. Човек трябва да прилага това, което проповядва, нали?

Но за формата ще си говорим по-късно. Всичко, от което се нуждае един автор, в крайна сметка, са неговите читатели, а всичко, от което се нуждае читателят, е една добра история. Аз съм ти приготвил цели 33. Майната й на формата! Съдържанието е по-важно. Времето – също. Преди изчаквах поне година след издаването на хартия, докато кача съдържанието на книгата си онлайн. Сега обръщаме схемата с главата надолу – първо удоволствието, после работата.

Какво ще намериш вътре? Точно 33 любовни истории, излезли от мрачните кътчета на болното ми въображение. Но няма да си говорим само за привличането между хората с неговите патологични отклонения. Ще минем и оттам, разбира се, но ще се потопим в по-дълбоките води на страстта. Обичта към знанието, Бога и любопиството към смъртта, дори любовта към страданието са форми на привличане, които също намирам за безкрайно интересни.

Приготвил съм ти една пост-апокалиптична повест за несподелената любов между две разделени души. Има няколко гротески, хуморески, дори лек флирт с хоръра, както и откровени житейски истории, в които е твърде вероятно да познаеш себе си. Има щастливо влюбен наемен убиец. Дневници на похотлив милионер. Истории от бъдещето. Две притчи. Една легенда. Леко залитане в поетичния жанр. Кратка дописка към «Душа назаем». Малко хумор. Много тъга. Няколко произведния, писани на машина в края на миналото хилядолетие, които извадих от прашния скрин. Такива неща.

Ето част от заглавията в предстоящия сборник: «Когато токът спря», «Дневниците на похотливия милионер», «Разговор с Архангела», «В началото беше Словото», «Трябва да умреш, ако ти кажа», «Лек срещу импотентност», «Евнух», «Мило, наакало си се!», «Нощтна птица», «Ловецът», «Помни, че си безсмъртен»,  «Разходка с лодка», «Еделвайс», «Ако беше тук, при мен» и много други.

Coming soon…

Тихомир Димитров

юли 7, 2010

Приказка за търговеца, който не знаел какво да прави

Един отчаян търговец, заплашен от разорение, отишъл за съвет при известен мъдрец в планината и го попитал :

„Учителю, хамбарите ми са празни, градушка унищожи реколтата, болест мори добитъка, разбойници ограбиха кервана, който изпратих, а длъжниците ми се разориха и пръснаха по далечни земи. Кажи ми какво да направя, за да изляза от това положение? Как да възстановя богатството си?”

Учителят отговорил:

„Върни всички дългове, плати на работниците и освободи робите.”

Търговецът го погледнал с неразбиране.

„Чу ли какво ти казах?”

„Да, учителю.”

„Тогава повтори!”

„Да върна дълговете, да платя на работниците и да освободя робите.”

„Иди и го направи!”

Година по-късно търговецът се качил отново в планината, изпълнен с благодарност към мъдреца и му донесъл скъп подарък:

„Стори ми се неразумно да раздам имуществото си на кредиторите, спестяванията си на ратаите и да пусна робите на свобода, но послушах съвета ти и чудото стана! Сега отново съм богат. Кажи ми как го направи, Учителю?”

Мъдрецът се намръщил:

„Няма никакво чудо и аз нищо не съм направил! През цялото време кротко си седях тук, в планината, докато ти долу свърши цялата работа сам. Единственото, което искаш е търговията да върви, а не да знаеш…Но щом питаш, аз ще ти кажа: Какво искат лихварите? Те искат своите заеми обратно с лихвите. А работниците какво искат? Те чакат да занесат надницата си у дома. Докато робите мечтаят за свобода. Давайки на другите онова, към което се стремят, ти сам получаваш всичко, от което се нуждаеш. Дори повече, отколкото ти трябва! А сега върви със здраве и бъди честит! Няма какво повече да научиш от мен.”

Подобни публикации:

Приказка за Ханс, който задавал прекалено много въпроси

Да постигнем изобилието с даване

Да постигнем изобилието с даване. Капаните

Тихомир Димитров

януари 19, 2010

Всичко или нищо

2090 г.

Високоскоростна отсечка за наземен транспорт Париж – Лондон.

Aртерия 10

„Премини на автоматичен режим”

Т-образният волан пред Ева изчезна в контролното табло.

Прозорците се затъмниха.

Коженото кресло потъна удобно назад и надолу.

Включи се дежурното осветление.

Ева запали цигара.

Въздушният филтър изсмукваше пушека с тихо жужене.

Отвори книга.

Датчиците мигаха безмълвно.

Хромираният спидометър закова на 405.

Високоскоростна отсечка за наземен транспорт Париж – Лондон.
Aртерия 10
130 километра по-напред

Дървото изглеждаше достатъчно високо.

Ако се оттласнеше добре, Леон щеше да тупне зад електрическите огради, които пазеха отсечката от пресичащи животни.

В спортния се изучи как да пада меко.

Ситуацията, обаче, криеше и други рискове.

Някой можеше да го отнесе с 400-500 километра в час.

Глайдерите се плъзгаха безшумно върху своите магнитни полета.

Аеродинамичните им корпуси намаляваха триенето с въздуха до минимум.

Скоростната отсечка беше неосветена.

Глайдерите – също.

Управляваше ги автопилот със сателитна навигация.

Невидима, смъртта внезапно разсичаше тишината и се оттегляше със свистене, което потъваше в мрака.

Леон скочи.

Падна върху гладката повърхност на пистата.

Превъртя се няколко пъти, за да убие скоростта.

Лежеше по гръб. Под небето.

Под звездното небе.

„Точно сега не е моментът да се наслаждаваш на гледката, копеле!”

Той стана и впрегна всички сетива.

Високоскоростна отсечка за наземен транспорт Париж – Лондон.
Aртерия 10
30 секунди по-рано

Ева заспиваше с книгата.

Хартията бавно доближаваше лицето й.

Докосна я по носа.

Тревожният сигнал направи стреса от събуждането още по-голям.

Коженото кресло се реорганизира в позиция за ръчно управление.

Т-образният волан изникна от контролното табло.

Коланите се затегнаха.

Приковаха я в обятията си.

Скоростта намаляваше рязко.

405…365…320…280…

В тъмнината можеше да различи човек, който тъкмо ставаше от земята.

„О, Боже!” – Ева наклони волана на ляво.

После на дясно.

Навигаторът все още не позволяваше човешка намеса.

Високоскоростна отсечка за наземен транспорт Париж – Лондон.
Aртерия 10
В същия момент.

Леон се изправи и погледна назад.

Светлините, които приближаваха не бяха фарове, а реактивни двигатели от спирачната система на глайдер.

Рефлексите му станаха излишни.

По-малко от секунда го делеше от удара.

Секунда, в която можеше да живее вечно.

Времето спря.

Механиката и човешкият гений го спасиха.

Притихнал, глайдерът стоеше в краката му.

Леон падна върху капака и го прегърна.

Дясното крило се вдигна във въздуха.

„Господине, моля ви, ако сте жив, влезте вътре, опасно е да стоите на платното…”

„Господине!”

Леон огледа чистото звездно небе.

Скочи в купето и заповяда:

”Пълна тяга!”

„Кой сте вие?” – прекъсна го Ева от съседната седалка.

„Закононарушител. А вие сте съучастник. „Пълна тяга”, за Бога!”

„Пълна тяга” – промълви Ева и позволи на гравитационните сили да погълнат тялото й.

Високоскоростна отсечка за наземен транспорт: Париж – Лондон.
Aртерия 10
Две минути по-късно

„Значи сте кросър? Пресичате скоростните отсечки ей така, за удоволствие?!”

„Не” – Леон извади предавател – „Ако ми позволите!”

Ева избра 9 цифри върху клавиатурата. Скенерът щеше да свърши останалото.

Невидима, смъртта внезапно разсичаше тишината и се оттегляше със свистене, което потъваше в мрака.

Леон скочи.

Падна върху гладката повърхност на пистата.

Превъртя се няколко пъти, за да убие скоростта.

Лежеше по гръб. Небето се разстилаше над него.

Звездното небе.

„Точно сега не е моментът да се наслаждаваш на гледката, копеле!”

Леон стана и впрегна всички сетива…

Ева се изключи.

Разбра достатъчно за този човек.

Той имаше много. Ала искаше повече. Трябваше да бяга 30 метра в тъмното, за да го получи.

Леон беше „кросър”

Рядка и опасна природа мъже.

„Говори трафик контрол. Моля използвайте отбивката след 30 км и завийте на дясно. Спрете в удобно за вас място и напуснете глайдера с вдигнати ръце!”



Лъчите падаха вертикално върху обзорния люк на купето.

Заслепяваха всичко. Ева плясна с ръце и стъклата се затъмниха.

„Никога няма да се откажат” – посъветва я Леон, – „по-бързи са от нас, освен това са много. И могат да летят.”

„Ще те видя ли някога отново?”

„Най-вероятно не!”

Дясното крило се вдигна във въздуха.

Леон излезе.

„Говори трафик контрол. Моля поставете ръце върху тила…”

Някога пътищата им отново ще се пресекат.

Ева го знаеше. Ала не знаеше „защо?”, нито „как?, нито  „кога?”

Просто знаеше.

„Премини на автоматичен режим!”

Тялото й потъна в меката тапицерия под натиска на ускорението.

Край.

Тихомир Димитров

февруари 20, 2009

Голямото наспиване

–    Сън. Всичко, от което се нуждаете, е сън! – заключи лекарят.
Пламен го погледна изпитателно:
–    Само това?
–    Кажете ми, от колко години не сте почивали като хората? Кога за последно спахте повече от осем часа?
Пламен се замисли…
Десет години. Три хиляди, шестотин и петдесет дни. Това беше правилният отговор.
Трудно отделяше повече от четири часа на денонощие за себе си, но дори в тези кратки моменти на уединение – в самолета или на задната седалка на лимузината, той рядко успяваше да заспи. Непрекъснатите пътувания, разговорите по телефона, постоянната ангажираност с работата, всичко това го вадеше от равновесие и не му даваше покой. Гълташе цяла шепа анти-депресанти и пак не можеше да се отпусне напълно.
Четири часа вътрене в леглото трудно могат да се нарекат сън. После отново започваха срещите, плановете, графиците, полетите, крайните срокове, вършеше десет неща едновременно…
– Кога за последно спахте повече от осем часа? – лекарят повтори въпроса си.
– Вече не помня! – сопна се Пламен:
– Но, кажете ми, как да заспя, като първо – нямам време и второ – дори хапчетата, които ми предписвате, вече не действат?
Лекарят се намръщи. Отвори медицинския картон и зачете на глас резултатите от пълния преглед, който беше изписал на Пламен преди седмица.
–    Нищо не разбирам на латински!
–    И не е необходимо. Скоро няма да има нужда да разбирате от каквото и да било, защото ще сте мъртъв! Доста процеси в организма ви са обезпокояващи. Ако продължавате да изтощавате тялото и психиката си по този начин, най-добре си подгответе завещание. Не знам колко ще издържите, преди да се появят симптомите на някое фатално заболяване. А може и внезапно да получите инфаркт. Тогава някой друг ще се възползва от всичко, което сте постигнали с тежък труд, а вие ще си отидете ей така – от глупост!
–    Може би сте прав, – тонът на Пламен поомекна, – кажете ми какво да направя, докторе?
–    Имате нужда от минимум три месеца активно лечение и релаксация. Ще ви изпратя на санаториум: тишина, спокойствие и лека храна, както се казва. Никакви медикаменти. Измислете си хоби. Занимвайте се само с неща, които ви доставят удоволствие, но не ви натоварват. Някакъв лек спорт, може би. Тялото само ще се погрижи за себе си, стига да му дадете възможност.
–    Три месеца? Това е абсурд! Знаете ли какво ще стане с бизнеса ми, ако отсъствам три месеца? Тези кучета ще опропастят всичко, което съм градил с години. Графикът ми е претоварен, не мога да отделя повече от десет дни. Това е абсолютният максимум.
–    Десет дни са за предпочитане пред нула.
Очевдино лекарят също беше готов на компромиси. Не искаше да загуби богатия си пациент заради неговата твърдоглавост. Предписа му хомеопатично лечение и набор от билки за чай. С авторитетен тон обясни как точно се приготвя чая, колко е важно лекарствата да се взимат на строго определени интервали от време. Не че имаше значение. Трудно се доверяваше на алтернативната медицина, но знаеше от личен опит, че по-важното е пациентът да повярва в лечението, отколкото лекарят.

Майбахът се тътреше във вечерния трафик. Дългата верига от червени стопове само привидно изглеждаше спокойнa. Oт всички посоки долитаха клаксони, сирени, псувни на изнервени шофьори. Чуваше се музика от радиото, въртене на гуми, форсиране на двигатели. Вътре беше тихо. Потънал в бежовата тапицерия, Пламен гледаше бизнес блока по новините. Или поне се преструваше, че го гледа. Съзнанието му блуждаеше другаде. Разсъждаваше върху цената на успеха.
Ето, преди десет години нямаше нищо. Едва успяваше да събере достатъчно, за да плати наема на мизерната си квартира. Сега притежаваше цял луксозен квартал. Беше го издигнал сам, а строителството представляваше малка част от дейността на мощния му холдинг. Жена му отдавна не се интересуваше от него. Вълнуваха я само парите му. Живееха отделно, дори не си говореха вече. Носеха се слухове, че има млад любовник, но той и пет пари не даваше за нея. Всъщност, даваше й точно петдесет хиляди на седмица, за да го остави на мира. Един развод би го разорил, тъй като натрупа състоянието си след сватбата и тя прекалено добре знаеше това. Нямаха деца и единственото, което го интересуваше на този свят, беше работата.
Колелото на успеха се завъртя прекално бързо. Всяка възможност отваряше по няколко нови и това го изпълваше с еуфория. Обичаше чувството на власт и сигурност, допадаше му свободата да не мисли повече за разходите, увличаше го собствената му предприемчивост, възхищаваше се на ловкостта, с която умееше да сключва сделки. Харесваше лукса и се забавляваше от мащаба на работата си. Действаше с размах.
Покрай всичко това съвсем неусетно остана без приятели. Някои безуспешно се опитаха да го използват, други откъснаха мизерно парченце от баницата и буквално изчезнаха от живота му. Трети го намразиха от завист. Остана му само Антоан. Познавха се от малки. Антоан беше единственият човек, на когото можеше да се довери. За съжаление, приятелят му не споделяше любовта към успеха. Беше беден като мишка. Отказваше всякаква помощ и продължаваше да съществува в добре познатата мизерия от общото им минало, сякаш парите нямаха никакво значение.
Майбахът потъна в подземния паркинг на мезонета. Шофьорът слезе и отвори вратата. Пламен го информира, че през следващите десет дни няма да се нуждае от услугие му.
Прибра се в комфортния апартамент на последния етаж, взе си бърз душ и влезе в домашния кабинет, за да уреди подробностите около предстоящия десетдневен отпуск. Пренасочи срещите, отложи ангажиментите и отмени всички пътувания. Реши да даде шанс на онзи напорист младок – Божидар, който от няколко години се натягаше за поста заместник-изпълнителен директор. Изненадващото му отсъствие беше чудесна възможност да го изпита. Щеше да остави ръководството на целия холдинг в ръцете му. Ясно и категорично му заяви по телефона, че от резултатите зависи дали ще го направи богат или ще го изрита на улицата като мръсно куче.
Няколко разговора по-късно беше готов. Доволен от свършената работа, Пламен качи краката си върху бюрото и се отпусна в масивното кресло. Тази вечер, за разлика от всички други, най-после щеше да се наспи. Утре щеше да излезе рано на пазар, да се разходи пеш из града и да купи някакъв подарък за рожденния ден на Антоан, който предстоеше след два дни. Трябваше да си вземе някакви обикновени дрехи, за да не се набива на очи сред простолюдието. Щеше да носи евтин алкохол на партито, както правеше винаги, когато гостуваше на приятеля си, за да не го поставя в неудобно положение.
Цялата тази работа го караше да се чувства зле, но нямаше друг начин да поддържат връзка. Антоан категорично отказваше да стъпи в шикозното жилище на Пламен. Луксът го комплексираше. „Какво пък толкова. Аз мога да живея по неговия начин, а той дори не подозира какво е да живееш по моя.”
Широка прозявка разчекна лицето му. Стенният часовник показваше точно девет. «Господи, колко съм уморен». Пламен нагласи алармата на мобилния си телефон за девет сутринта. Обикновено ставаше в четири и половина. Отвори чекмеджето и по навик посегна към аптечката с успокоителните. Ядоса се на себе си, грабна шишенцата и изсипа съдържанието им в тоалетната. Половин час по-късно спеше като бебе върху копринените чаршафи в огромната си спалня.

Отвори очи в девет без пет. За пореден път се учуди на способността на съзнанието му да го буди точно пет минути, преди да се задейства алармата. Чувстваше се много…замисли се каква дума да избере…различно тази сутрин. Да, най-правилната дума беше различно. Стана, изми си зъбите и изчезна навън. Махна на първото такси. Заповяда на шофьора да го закара до центъра.
Разхождаше се из улиците, между тълпите от хора. Беше му странно да е сам и пеша – навън, по това време на деня, когато всички работят. Странно и приятно. Мозъкът му все още се намираше в онова полубудно състояние, което продължава дълго, aко си спал продължително време.
«Трябва ми силно кафе» – помисли си Пламен, купи вестник и седна в най-близкото кафене. От всичко друго можеше да се лиши по време на отпуската, но не и от новини.
Каква беше изненадата му само, когато видя датата на вестника. Вместо 13-ти, там пишеше 14-ти. «Възможно ли е това?» Спомни си за онзи стар сериал, «…как му беше името, «Утрешен вестник», точно така!». Имаше само два варианта: да е спал 36 часа или да държи утрешния вестник в ръце. Второто, разбира се, беше абсурдно, но онова странно усещане някак му подсказваше, че всичко е възможно.
Сервитьорката пристигна с тефтер и химикал в ръка.
– Извинявам се много, госпожице, знам, че ще прозвуча като идиот, но бихте ли ми казали коя дата сме днес?
– Защо не погледнете във вестника?
– Именно за това питам, тук датата е сгрешена.
«Сигурно вече ме мисли за луд»
– Днес сме 14-ти, господине, – заяви момичето с равнодушен тон. Разни чичковци в костюми и друг път се бяха опитвали да я заговарят по «оригинален» начин. «Какво ли не измислят вече!»
– Ще желаете ли нещо за пиене?
– О, да, – сепна се Пламен, – двойно дълго кафе, без захар и сметана, благодаря! И, съжалявам за безпокойството…
– Няма проблеми, – сервитьорката се врътна на пети и отиде да изпълнява поръчката.
«Четиринайсти! Това значи, че съм спал цели 36 часа и днес е рожденният ден на Антоан. Трябва да му измисля някакъв евтин подарък! Докторът се оказа прав, явно наистина се преуморявам».
Пламен изсърба кафето на две глътки и излезе от заведението. Задимената обстановка го подтискаше. Имаше нужда от чист въздух и да си поговори с някой нормален човек, за да се оттърве от странното чувство за нереалност, което продължаваше да го преследва, въпреки че беше изпил обичайната си ударна доза кафе, която винаги успяваше да го разсъни.
Модното ателие се намираше съвсем наблизо. Редовно поръчваше да му шият нови костюми. Дори нямаше нужда от тях, но изпитваше симпатии към продавачката. Харесваше му да си бъбри с нея и дори възнамеряваше да я покани на вечеря в най-скоро време. «Всъщност, ето го правилният момент. Отпуската е чудесен повод да започнеш отново да излизаш с жени!» – каза си Пламен и се запъти към бутика.
Зави зад ъгъла и се приготви да види най-голямата си гордост – огромният рекламен билборд на застрахователната му компания, който се извисяваше над най-оживеното кръстовище в града. Вдигна поглед с усмивка и…мегабордът го нямаше. Инстинктивно напипа телефона във вътрешния си джоб. Щеше да откъсне главата на Божидар за такова нещо! Рекламата му струваше цяло състояние. Да не говорим какво щеше да  направи с онези колеленца от агенцията!
Извади телефона и размисли: «Какво пък толкова. После ще се занимавам с тях! Като си почина. Обещах си да не мисля за работа през следващие десет дни! Ако не си оправят грешката сами, ще ги доведа до просешка тояга!» Пламен винаги си спазваше обещанията. Запъти се към ателието на отсрещния тротоар.
– Добър ден, Стела днес на работа ли е?
– Стела? Нямаме служител с такова име! – сопна се продавачката.
– Е, как така? От няколко месеца все тя ме обслужва.
– Явно е станала  грешка, защото аз работя тук вече 6 години и не познавам никаква Стела. Сигурен ли сте, че не бъркате магазина?
– Абсолютно съм сигурен!
– Съжалявам, но в такъв случай не мога да ви помогна! Желаете ли нещо друго? Риза, панталон? Имаме много добри отстъпки за пролетната…
«Уфф, кога най-после ще се научат да се държат нормално с клиентите?» – той напусна помещението ядосан, без да изчака продавачката да се доизкаже. Убеден беше, че го будалкат нещо. «Е, не са попаднали на правилния човек!» Извади мобилния и набра собственичката на веригата. Трябваше да узнае истината! «Временно нямате достъп до този номер.» Пробва оше веднъж. «Временно нямате достъп до този номер»
«Какво, по дяволите!»
Реши да не се занимава повече. Искаше да си почине, а не да участва в глупави интриги. Веднага след рожденния ден на Антоан заминаваше за морето! Имаше вила на самия бряг, в която никога не беше стъпвал. Щеше да прекара остатъка от ваканцията в уединение. Щеше да чете книга. Да се разхожда бос по пясъка. «Нека му мислят всички некадърници, когато се върна освежен и зареден с нови сили!»
Докато обикаляше по магазините в търсене на  евтини дрехи за вечерта, евтин подарък и евтин алкохол, няколко странни неща му направиха впечатление: минаваше по тези улици всеки ден с лимузината, познаваше ги много добре. Част от сградите бяха променени до неузнаваемост. Някои дори липсваха. Възможно ли е да са свършили толкова много работа само за два дни? «Човек трябва да внимава да не си проспи живота» – помисли Пламен и се усмихна.

Пътуваше с таксито към вкъщи, за да вземе душ, да се преоблече и да се приготви за рожденния ден. Виеше му се свят и главата леко го наболяваше. Чувстваше се неестествено, усещането го преследваше през целия ден.
Замисли се за Антоан и за неподходящата среда, в която беше попаднал този човек. Не можеше да понася приятелите му, нито пък жена му. Това бяха празни хора, които предпочитаха да пропиляват дните си в пушене на марихуана, в слушане на музика и в писане на стихове, които едва ли някой някога щеше да прочете, вместо да се вземат в ръце и да направят нещо, да променят живота си към по-добро.
Бачкаха скапана работа срещу унизително заплащане и живееха в свят на мечти. Пламен обичаше Антоан като роден брат, но всичките му опити да го измъкне от посредствеността, да му даде начален тласък в живота, се оказваха напразни. Дали от гордост, дали от криворазбрана скромност, единственият му приятел отказваше дори парите, които му предлагаше, за да издаде стихосбирката си и творчеството му най-после да види бял свят.
Таксито спря пред луксозния мезонет, който се простираше на 2500 квадрата в покрайнините на града. Шофьорът получи щедър бакшиш и с мръсна газ потегли в обратна посока. Пламен пъхна ключа в бравата на металната порта, но не можа да отключи. Въртеше ту наляво ту надясно – нищо. От двора зад високата врата се разнесе кучешки лай. «Какво става тук, по дяволите!» – той презираше кучетата. Мразеше домашните любимци. «Нима пазачът си е позволил да домъкне помияр в градината ми, без дори да попита?» Започна да рита желязната порта и с всички сили да крещи:
– Отворете! Чувате ли какво ви казвам? Отворете веднага и приберете кучето, ако не искате да го застреля лично!
Лаят ставаше все по-заплашителен. Животното ръмжеше и тракаше с челюсти. Охранителната камера безшумно се наведе надолу. Радиото изпращя:
– Говори охраната! Това е частен имот! Ако не напуснете веднага, ще повикам полиция! Ако се опитате да влезете още веднъж, ще насъскам кучето срещу вас! Имаме оръжие и сме готови да го използваме!
Пламен се отдръпна стъписан. Не познаваше този глас. Това не беше неговата охрана! Дори мезонетът изглеждаше някак…променен. Приличаше на неговия, но ако се загледаше в детайлите, можеше да различи доста несъответствия.
Зад оградата се приближаваха стъпки. Чу дрънчене на ключове. Сипеха се псувни и люти закани по негов адрес. Кучето съвсем побесня. Всеки момент вратата щеше да се отвори и звярът щеше да го разкъса на парчета! Тази мисъл го стресна като удар с мокър парцал през лицето и го накара си плюе на петите.
Бягаше с всички сили, без да поглежда назад. Молеше се единствено да не пуснат кучето след него. Изхвърли пазарските торби, за да не му пречат. Спря едва след няколко стотин метра, когато вече не можеше да си поеме дъх. Погледна назад. Нямаше никой. В новопостроения квартал цареше гробна тишина. Краката му бяха потънали в кал. Стигна до големия булевард, който водеше към центъра и махна на първото преминаващо такси.

Огромният панелен блок, в който живееше най-добрият му приятел беше изчезнал. На негово място имаше строителен изкоп, а в изкопа машини и хора поставяха основите на нова сграда.
Набра номера на Антоан. Вдигна някакъв дядка, който му се развика, че не познава такъв човек. Опита отново. Дядката директно го напсува и затвори.
„Поща“ – сети се Пламен – „наблизо има поща!“ Беше прекарал детството си в този квартал, познаваше го добре. Докато тичаше към пощата не спираше да се удивлява – улиците бяха същите, дори някои от старите заведения пазеха табелите си, но всичко друго беше различно. Чисто нови блокове се издигаха на мястото на старите панелки. Нямаше я градинката с пейките, на която за пръв път целуна момиче като тийнейджър…Та нали само преди седмица от общината му бяха забранили да купи терена?! А някой вече строеше… Поне пощата си беше на мястото.
Пламен влезе, отвори телефонния указател и откри номера на майката на Антоан. Тя беше единственият човек със стационарен телефон, когото познава. Тайно й помагаше да си купува лекарства и й изпращаше пари, без знанието на сина й. Обичаше я още от времето, когато вареше лютеница, мажеше тлъсти филии за него и за Антоан и с любов ги наблюдаваше как си играят с другите деца пред блока.
Свободен сигнал. Сърцето му биеше лудо. Тууут…..тууут…..тууут.
–    Ало?
„Това е нейният глас!”
–    Лельо Данче, ти ли си?
–    Пламене, здравей, моето момче, как си? Откога не си се обаждал!
–    Лельо Данче, видяхме се само преди два дни! Нали те попитах от какво има нужда Антоан. Исках да го изненадам за рожденния му ден.
–    А, че от какво може да има нужда Тони? Откакто замина за Щатите, той си има всичко! Вие чухте ли се вече да му честитиш?
–    Заминал е за Щатите?
–    Пламене, защо ме правиш на луда? Стара жена съм вече! Та нали сто пъти изпращаше покани. Искаше да те вземе на работа при него, а ти все отказваше. Да не би да си размислил вече?
–    Тони ми е предлагал работа? На мен?!
–    Ами да, докога ще си на квартира? То, с една заплата живее ли се в България? Кой ще помага на вашите, като остареят? Тони е най-добрият ти приятел, той ти мисли само доброто, послушай го!
–    Лельо Данче, родителите ми починаха през 98-а!
–    Не говори глупости, бе, Пламене! Пу-пу-пу, пепел ти на устата! Не дърпай Дявола за опашката, че той само това чака!
–    Трябва да затварям!
–    Пла…
Натисна червената слушалка, излезе от пощенския клон и започна да изпразва джобовете си върху капака на най-близко паркиралия автомобил. Извади всичко – портфейл, ключове, документи…чак сега забеляза, че ключовете, с които се опитваше да влезе в мезонета, не бяха същите. Портфейлът му беше различен. По-дяволите! Дори мобилният му телефон беше друг! Извади личната карта и се зачете…

* * *

Отвори очи в девет без пет. Точно пет минути, преди да се задейства алармата. Надигна се рязко в леглото и тревожно заоглежда стаята – добре познатата му, огромна спалня, с мебелите от Италия. Копринените завеси. Картината на Манев върху стената. Всичко си беше по местата. «Господи, какъв кошмар!» – въздъхна облекчено Пламен. Алармата го стресна. Грабна мобилния телефон, изключи звука и избра «календар» от падащите менюта. Датата беше 13-ти. До рожденния ден на Антоан оставаха повече от 24 часа.
Тъкмо се канеше да тръгне към банята, когато нещо смущаващо го прикова на място. Скъпият дизайнерски панталон и марковите обувки, захвърлени върху мокета, бяха целите изцапани с кал…

ЕПИЛОГ

Според Теорията за Холографската вселена, създадена от Дейвид Бом (ученик на Айнщайн) и Карл Прибрам (неврофизиолог от Станфорд), реалността е просто илюзия.
Във всеки един момент съществуват безброй паралелни светове и единствено съзнателният избор определя кой от световете да се «материализира» и кои да отпаднат като възможности. Това не означава, че тези светове престават да съществуват. Те просто вече не са част от нашия «сън».
В много редки случаи, при определени състояния на ума – клинична смърт, кома, хипноза, транс или много дълбок сън,  преходът между паралелните светове става възможен…
Холографският модел използва научни методи, за да обясни телепатията, ясновидството, телекинезата и още много други загадъчни феномени.

Две хиляди и петстотин години по-рано Буда каза:

«Превръщаме се в това, което мислим»

Тихомир Димитров

юли 15, 2008

Аксиния

Filed under: РАЗКАЗИ — asktisho @ 4:03 pm
Tags: ,

Oнази понеделнишка утрин Иван се събуди с ясното съзнание, че животът му е скапан.

Ето, на 30 години той продължаваше да живее с техните, защото нямаше пари да се изнесе. Работеше скапана работа. Даваше 12 часови смени в магазин за хранителни стоки срещу 340 лева на месец. За малкия град, който го беше засмукал в утробата си, това беше “добра” заплата. Парите му стигаха за джобни, но само дотук. Не можеше да пътува по света, а толкова много му се искаше – особено сега, когато границите бяха отворени. Не можеше да си купи кола. Не можеше да гледа семейство с тези пари. Какво семейство, та той не беше пипал жена от четири години! Което го навеждаше на мисълта, че личният му живот също е скапан.

В малкия градец му бяха останали само двама приятели – загубеняци като него. Всеки петък тримата се напиваха с домашна ракия, гледаха Fashion TV и си мечтаеха за богините, които се разхождаха по подиума. Всъщност, другите мечтаеха. Иван знаеше, че никога няма да усети дори парфюма на такава жена отблизо. Не беше грозен, но имаше “отпусната” фигура – слабо тяло, от което стърчеше издайническо коремче. Ходеше леко прегърбен, а мустакът му – колкото и да го бръснеше, продължаваше да прилича на девствен мустак. Всъщност, ако не беше дебелата Грета – отчаяна самотница като него, която се напи и почти го изнасили преди четири години на един купон, Иван все още щеше да бъде девствен.

Хората се отнасяха зле с него – виждаше презрението и снизхождението в очите им. Родителите му едва го изтърпяваха, това беше ясно. По-възрастните роднини непрекъснато му задаваха един и същи въпрос – кога най-после ще се ожени. Шефът му се отнасяше към него като към частна собственост. “Който не понася, се изнася” беше любимият му лаф. “На борсата чакат още много такива като теб”.

Иван не можеше да се отърси от задушаващото усещане, че попада в една графа от хора, наречена “такива като теб” – неудачници, които не можеха да изпъкнат с нищо друго в обществото, освен със своите недостатъци. Такива като Иван нямаха високо образование, нямаха високи доходи, нямаха спортна фигура или приличен външен вид.  Не притежаваха никакво имущество. Не притежаваха дори елементарно чувство за хумор. Те не можеха да се похвалят с друго, освен със своето безличие.

Е, някои от тях си имаха своите малко тайни. Или поне Иван. Тайната му се наричаше “Аксиния”. Какво име само! Аксиния беше 28 годишна полу-рускиня, дъщеря на разведени родители, самата тя разведена. Живееше в малък апартамент в отсрещния блок, с три годишната си дъщеря.

Иван беше влюбен в Аксиния от малък. Естествено, никой не знаеше за това. Никой не трябваше да разбира. За нищо на света! Златокосото момиченце от долните класове се превърна в несподеления му блян още през ученическите години. Успя да убеди техните да му вземат куче. Обеща им, че ще се грижи за него, а целта му беше само една. Всеки ден изчакваше с нетърпение Аксиния да се прибере от училище и да излезе пред блока с нейния Пекинез. Тогава с трепет в сърцето Иван грабваше каишката на собствения си Пудел, подсвирваше му весело и двамата изскачаха навън. Минаваше на метри от стопанката, която боготвореше, и от изключително грозното й куче.

Надяваше се само на едно – погледите им да се пресекат. Поне веднъж. Нямаше смелост да я заговори. Дори нямаше намерение да опитва. Молеше се тя да го удостои за миг с искрящо-синия си поглед, извиращ изпод дългите й, руси коси. Случеше ли се това, той бързаше да се отдалечи засрамен, но щастлив и с разтуптяно сърце дърпаше каишката на кучето си обратно към неговия блок – колкото се може по-надалеч от нея. Тогава самотата не го плашеше, напротив – тя беше сигурното убежище, в което на спокойствие можеше да се порадва на мига. Да го изживее отново и отново.

След време започна да й пише дълги, страстни писма. Подписваше се като “анонимен обожател”, но така и не събираше смелост да отиде и да ги занесе до пощенската й кутия. Късаше писмата и ги изхвърляше в боклука. Само веднъж, в пристъп на отчаяние и тиха лудост, без сам да знае как, се озова пред пощенските кутии в нейния вход, с последното си любовно излияние, внимателно сгънато на четири и прибрано в бял хартиен плик, върху който старателно беше изписал името й с червен фулмастер.

Писмото тежеше в десния джоб на панталона му и сякаш изгаряше бедрото му през тънкия плат. Трябваше само да бръкне, да го извади оттам и да го постави в кутията – където му беше мястото, за да се отърве от неприятното усещане. И тъкмо събра достатъчно смелост, ето – ръката му вече напипваше плика, когато врата на асансьора се отвори и от нея изхвърча не кой да е, а самата тя – жизнерадостната, вечно усмихната Аксиния. Момичето се стъписа за момент, видимо изненадано от присъствието на непознатия, после усмивката се върна на лицето й – да, това беше момчето от съседния блок, с рошавия Пудел, поздрави го с леко кимане на глава и мълчаливо го подмина.

Иван дълго време стоя като парализиран. Вдишваше от аромата на парфюма, който беше оставила след себе си и ръцете му трепереха. Чувстваше се като крадец, който току що се е отървал на косъм от залавяне на местопрестъплението. Писмото, естествено, така и не стигна до своя получател.

После Аксиния порасна и се превърна в очарователна млада дама. Ревност разкъсваше сърцето на Иван всеки път, когато виждаше непознати, много по-възрастни от нея мъже, да я изпращат с лъскавите си коли през малките часове на нощта. Един ден се случи непоправимото – Аксиния се омъжи. Пищно хоро се виеше пред съседния блок, а Иван се търкаляше върху пода на стаята си и плачеше с глас. Любовта на живота му се премести да живее в друг град. С друг мъж.

След това тръгнаха слуховете. Родителите й се били развели. Баща й се прибрал в Русия. Бракът й нещо не вървял. Иван видя да изнасят майка й в ковчег от съседния блок, а няколко години по-късно се завърна и Аксиния – с новородено дете от несполучливия си брак. Иван се опитваше да не злорадства. Успокояваше го мисълта, че отново ще може да я вижда всеки ден, както преди.

Слуховете, обаче, ставаха все по-лоши. Казваха, че бившият й съпруг – човек със съмнителен бизнес, я е пристрастил към  кокаина и, за да си набавя скъпия наркотик, Аксиния била принудена да продава тялото си на местните новобогаташи. И понеже беше млада и изключително красива, взимала колкото половината месечна заплата на Иван, само за един час. После харчела всичко за дрога и алкохол. А сутеньорът й я пребивал редовно. Щяла да дава детето си за отглеждане в дом, защото понякога не се прибирала с дни и нямало кой да го нахрани. Да, Иван действително я виждаше рядко и, ако не бяха огромните сенки под очите и издайническите синини по лицето и, той щеше да се съмнява в слуховете.

И тъй, онази понеделнишка утрин Иван се събуди с ясното съзнание, че животът му е скапан. Както винаги стана по тъмно, изми си зъбите и отиде в магазина, за да отвори на доставчиците, които носеха хляба и млякото в шест. Прие стоката, изми пода, избърса тезгяха, направи си двойна доза кафе и закачи на вратата табелката “отворено”. Часовете до обедната почивка минаваха най-бавно. Слушаше радио и решаваше кръстословици, ако нямаше много клиенти. Точно в дванайсет заключваше магазина, взимаше си пица на парче от съседната закусвалня, хапваше го на крак и се отправяше по главната към най-близкия тото-пункт. Това се случваше всеки вторник и четвъртък от години насам.

Знаеше колко нищожни са шансовете му за печалба, но срещу по-малко от три лева си купуваше надежда, че само няколко дни по-късно може да се събуди богат без никой, дори той самият, да знае това. Цената му се струваше справедлива. Пазеше малкия си навик в тайна, защото не искаше хората да му се присмиват. Никога не гледаше тегленето на числата в четвъртък и в неделя. Та нали така скъсяваше времето, за което си беше платил! Мързеше го да проверява резултатите, затова само подаваше фиша на касиерката и, докато тя внимателно търсеше номера из списъка с печелившите билети, той попълваше новите числа за следващия тираж.

Така направи и този четвъртък. Погледна си часовника – трябваше да побърза, защото до края на обедната му почивка оставаха само 15 минути. Грабна химикалката, завързана с канап за дървения плот и, без много да му мисли, набързо задраска числата. Обърна се да подаде листчето на касиерката и се стъписа – зад пластмасовото стъкло го очакваха две огромни, пълни с изненада и възхищение очи:

– Иване!!!! – провикна се дебелата леличка, която беше прекарала половината от  живота си между тесните, талашитени стени на тото-пункта. Дясната й ръка трепереше във въздуха и стискаше попълнения му фиш от предния тираж.
– Иване, уцелил си шестица, Иване! – касиерката се тресеше от превъзбуда, все едно късметът се усмихваше лично на нея, а не на някой друг.

Той беше свикнал да живее с излъганата надежда, която всеки път можеше да подмени с чисто нова, само срещу дребна ума. Беше изтеглил няколко тройки, дори веднъж му се падна четворка, но за новина като тази не се чувстваше никак подготвен.

Погледна навън, през прозореца. Зад решетките на тото-пункта животът продължаваше по старому: пенсионери пълнеха кафенетата и обсъждаха политически теми, млади майки с колички се разхождаха на групички по главната, циганки в оранжеви униформи замитаха около кошчетата за смет, гълъби крачеха напред-назад в търсене на останки от нечия  закуска. Нямаше фанфари, заря, нямаше манифестация и танци. Той беше спечелил шестица от тотото, а светът си оставаше същият.

– Колко? – устата му пресъхна.
– Ама ти не четеш ли вестници, бе, човеко? Не гледаш ли телевизия? През последните месеци се натрупа рекорден джакпот. Милион и двеста хиляди лева! Казват, че даже румънци и гърци идвали с коли през седмицата, за да си пробват късмета. Има само една шестица, Иване, и това си ти!!!!
– Милион и двеста хиляди лева?
– Милион, двеста хиляди лева и тридесет и една стотинки! – ухили се касиерката.

Без да дава израз на радостта си, Иван пъхна през процепа новия фиш, заедно с намачкана банкнота от два лева и купчинка жълти стотинки с думите:

– Този фиш ти го подарявам на теб. Дано да извадиш същия късмет!

Настъпи неловко мълчание. След кратка пауза, Иван продължи:

– Ще ти бъда много благодарен, ако не кажеш на никого за случилото се. Наистина МНОГО – той посочи с поглед печелившия талон, който касиерката продължаваше да стиска между дебелите пръсти на дясната си ръка.
– Като гроб съм, да знаеш! И без това правилникът не ми разрешава да издавам самоличността на печелившите, ти какво искаш, да ме уволнят ли?
– Добре. А сега ми кажи как да си получа наградата.
– Ами, трябва да изпратя билета до София за справка и заверка. След около седмица можеш да си получиш парите лично от централата на Спортния тотализатор или да дадеш банкова сметка, на която да ти ги преведат. Ето, разпиши се върху тази декларация, попълни трите имена, номера на фиша и ЕГН-то. Пиши четливо, защото единият екземпляр остава за теб, а другият го изпращам заедно с копието от талона в Централата.
– Благодаря! Ще се видим другата седмица, значи. Спомни си за обещанието, което ми даде, за да не забравя и аз моето.

Без да дочака отговор, Иван напусна кабинката на тото-пункта и се затича обратно към магазина. До края на обедната му почивка оставаха по-малко от пет минути.

Седмица мина като всяка друга, а животът си вървеше по старому. Иван продължаваше да става по тъмно, за да може да отвори на доставчиците в шест, шефът продължаваше да го заплашва с уволнение по навик, родителите му продължаваха да не го търпят, приятелите му продължаваха да се напиват с домашна ракия и да мечтаят за манекенките от Fashion TV, съседите и роднините продължаваха да го разпитват кога най-после ще се ожени. Нищо не се промени, с изключение на цифрата, която Иван виждаше да се изписва върху екрана на банкомата всеки път, когато си пъхнеше картата. От три цифрена беше станала седем цифрена.

Една-единствена мисъл не го оставяше на мира през цялото време и това беше Аксиния. Ето, че сега вече беше богат. Обичаше я. Можеше да й подсигури много по-добър живот. Можеше да се погрижи и за нея, и за детето й. Видя я да се прибира рано една сутрин, докато излизаше за работа. Тя слезе от жълто такси, облечена  в коженото си палто. Имаше уморен и измъчен вид. Красивото й лице излъчваше страдание. По размазания грим личеше, че е плакала. “Това не може да продължава така!” – закани се Иван и реши, че ще действа още същия ден, веднага след края на смяната.

На следващата сутрин Аксиния по навик отвори пощенската кутия, преди да се качи в асансьора към наследствения апартамент на покойната си майка и да се отдаде на заслужен отдих, след дългата нощ. В кутията грижливо беше натъпкан обемен бял плик, върху който някой беше изписал името й с червен фулмастер. Вътре намери сто червени банкноти по 500 евро и една бележка: “От неизвестен обожател”.

Повече никой не видя Иван. Носеше се слух, че е спечелил шестица от тотото, преместил се е да живее в Испания и е отворил собствен магазин за хранителни стоки. Обикновено слуховете в малкия град се оказваха верни.

Тихомир Димитров

« Предишна страницаСледваща страница »