Писателският блог на Тишо

октомври 27, 2016

Професор Андреев и машината на времето

Разказът е публикуван в сп. „Антимовски хан“ с работно заглавие „Професор Андреев“. Приятно четене:

П О Н Е Д Е Л Н И К

pa1

снимка: ladystyler.com

Професор Андреев се провираше из тесните калдъръмени улички в центъра по посока към института. Реши да седне в любимото си кафене на площада, както правеше всяка сутрин, преди да отиде на работа. Не беше суеверен, но смяташе за лош вкус да наруши традицията – особено днес, когато му предстоеше толкова важен експеримент. Именно на този ден той и асистентът му възнамеряваха най-после да извършат Прехвърлянето – не теоретично, не под формата на дълъг 30 страници алгоритъм, не като математическо моделиране или сложни физични изчисления, с каквито се бе занимавал през последните 26 години, а съвсем действително, истинско и реално Прехвърляне.

Поръча си задължителното дълго кафе със сода и сутрешния вестник, след което се загледа в документацията. Тези моменти на усамотение му даваха възможност да се съсредоточи, да организира мисловно предстоящия си ден в лабораторията и да нахвърли задачите в тефтера, който винаги носеше у себе си. Така по-късно нямаше да му се налага да ги помни и можеше да насочва цялото си внимание върху детайлите. А те не бяха малко. Пък и му доставяше удоволствие да задрасква задачите като изпълнени в края на деня. С линийка и с тънък химикал, за да могат да се четат. От поколенията. В крайна сметка, това беше и дневникът на научния му прогрес. Стъпка по стъпка. Ден по ден. „Всяко голямо пътуване започва с една малка крачка.” Неговото беше започнало преди две десетилетия и половина, когато основаха института с една-единствена цел – да стигнат до днешното Прехвърляне. Успееха ли, не само градчето, но и страната щяха да си извоюват световна популярност. Лабораторията му щеше да привлече невиждани средства, екипът му щеше да се прочуе. Името му щеше да остане в историята. Но, за да се случи всичко това, нещата трябваше да бъдат изпипани в детайли.

Професор Андреев се зае за пореден път да проверява изчисленията. Изчисленията бяха точни. Прегледа ги няколко пъти, преди да затвори голямата папка с документи, в която се намираха и разрешителните от Общината.

Професор Андреев отпи от кафето си и посегна към сутрешния вестник. Върху заглавната страница на видимо място беше отпечатано обявлението, поръчано от него самия по телефона, в което се съобщаваше, че електрозахранването ще да бъде прекъснато между 12 и 1 часа на обяд в квартала около площада. Прехвърлянето изискваше доста енергия.

Институтът се извиняваше предварително на гражданите и на гостите на града за причиненото неудобство и уверяваше, че до края на обедната почивка нормалното електроподаване към всички абонати ще бъде възстановено. Пожарната команда беше в готовност да реагира светкавично на сигнали за възникнали пожари в резултат от къси съединения. Гражданите се предупреждаваха да изключат компютрите, телевизорите си и другата техника от мрежата в посочения времеви интервал.

Докато четеше оскъдната на сензации местна преса (целта на експеримента се пазеше в строга тайна), професор Андреев неволно чу разговора, който се водеше на съседната маса в кафенето. Там седяха двама мъже в сини работнически унформи, които тъкмо бяха приключили със закуската и спореха кой от тях е наред да плати сметката. Накрая решиха да хвърлят монета. Спечели този, който седеше по-близо до професора и се „закани” да купи бирите в края на работния ден, за да не се чувства прецакан колегата му. Другият остави парите на масата и двамата се отправиха към строителното скеле в центъра на площада. Бригадата им се занимаваше с реставрацията на фонтана, който се издигаше точно срещу бялата фасада на провинциалния университет, която обгръщаше площада от двете му страни с формата на полукръг.

Професорът опитваше да се съсредоточи отново върху вестника, когато чу силно подсвиркване. Вдигна поглед. Единият от работниците (този, който беше платил сметката) се закачаше с красива студентка, развяла дългите си, загорели от слънцето бедра изпод къса лятна рокличка, седнала върху седалката на стар, класически велосипед.

Момичето не обърна никакво внимание на работника. Насочи се към университета. Точно пред нея велоалеята се разделяше на две – заобикаляше фонтана от ляво и отдясно, за да стане отново едно цяло преди входа на университета. Професор Андреев се зачуди от коя страна ще избере да мине студентката. Момичето заобиколи фонтана от лявата му страна. „Статистически вероятността е 50%” – прошепна си професорът под мустак – „също като вероятността грубиянът да плати сметката, а не неговият приятел. Но в квантовата физика те едновременно плащат сметката, а момичето успява някак да мине и от двете страни на фонтана…”.

Хрумна му интересна идея и той задраска в тефтера си.

* * *

„Стаята” – така наричаха празното помещение, което бяха запечатали херметически още пред 26 години, когато Институтът се нанасяше в сградата. Единственото предназначение на „Стаята” беше да дочака мига на евентуалното Прехвърляне. И ето, че този миг беше настъпил.

Професор Андреев доближи лице до сферичния люк в средата на блиндираната врата. Само гол паркет и нищо повече! „Стаята” беше празна. Отново. Умишлено правеха експериментите през деня, тъй като разчитаха на естествената светлина, която проникваше през бронирания, дебел две педи прозорец върху южната стена. Да разчитат на изкуствено осветление означаваше да разхерметизират редовно помещението, за да поддържат инсталацията, а това можеше да повлияе върху чистотата на експеримента. Никой и нищо не беше влизало в „Стаята” през последните 26 години…

– Сигурен ли си, че координатите са точни? – попита професорът.

Младият му асистент се загледа съсредоточено в екрана на компютъра си.

– Проверихме ги сто пъти, няма грешка, шефе!

– Станиславе, ако продължим още няколко дни да спираме тока в централната част на града всеки ден по обяд, от Общината ще ни отрежат най-накрая, а спонсорите само това чакат, за да се убедят, че е крайно време да ни спрат финансирането! Тогава и двамата с теб оставаме на улицата. И камерата наистина ли е празна?

– Нали я проверихте със собствените си очи! – настоя асистентът.

Професорът намести очилата си с показалец и погледна в „Стаята” отново…

pa2

снимка: torpedocroatia.blogspot.bg/

Случваше се нещо странно. Преди малко най-после бяха осъществили първото Прехвърляне, за което институтът се подготвяше цели 26 години. Със Станислав използваха обикновен кибрит от пет стотинки за обект на експеримента. Предварително бяха почистили само барута от клечките, за да избегнат риска от потенциално възпламеняване, а и да могат да го различават от всеки друг кибрит на света. Освен голи клечки, този, специалният, носеше и печата на лабораторията. Не бяха сигурни какво точно се случва по време на Прехвърлянето. Можеха само да гадаят според теоретичните модели, които сами бяха създали.

Първоначално се зарадваха, дори бяха готови да отворят шампанското, което държаха в хладилника за специални поводи, а поводът наистина беше специален – кибритът го нямаше в камерата за Прехвърляне. Пуф, беше изчезнал! Да дематериализираш физически обект не беше малко постижение в науката. Само заради това щяха да им удължат финансирането. Дори можеха и някоя награда да спечелят. Но кибритът го нямаше и в „Стаята”. А трябваше да бъде там! И не само това – трябваше да се е озовал там точно 24 часа по-рано – в неделя на обяд, когато до лабораторията не се допускаше никого. През уикенда дежуреше въоръжена охрана. Нямаше грешка в данните. Нямаше следи от опити за проникване в „Стаята”. Нямаше и кибрит. Нито в камерата за Прехвърляне, нито в херметизираното помещение.

В Т О Р Н И К

pa3

снимка: en.wiktionary.org

За експеримента във вторник пожертваха стар, евтин ръчен часовник. Тъкмо щяха да проверят дали фината механика продължава да работи след Прехвърлянето. Обектът отново изчезна в камерата и отново не се появи в „Стаята”.

– Може би имаме работа с един от парадоксите – каза асистентът. – Ако действително сме прехвърлили обекта назад във времето, а после сме го намерили, това значи, че неизбежно трябва да го прехвърлим отново обратно по същото време. С точност до секундата. А това няма как да стане, тъй като ние поглеждаме в „Стаята” след експеримента. Може би затова не откриваме нищо…

– Станиславе, парадоксът си е парадокс, но още по-парадоксалното е, че нещо изчезва без следа, не мислиш ли? Щом го няма тук, значи е някъде другаде! Енергията никога не се губи.

– Да, дори не ми се мисли колко ще е сметката за електроенергия в края на месеца – поклати глава асистентът.

– Това няма да ни спре точно сега, когато сме на финалната права. Утре ще направим трето превхвърляне! – каза решително професор Андреев.

С Р Я Д А

pa4

снимка: tallhill.com

За третото прехвърляне използваха жив обект – лабораторен плъх. Гризачът изчезна от камерата и не се появи в „Стаята”. Нямаше го!

От Общината започнаха да им препращат писмата на недоволни ресторантьори и хотелиери, които се оплакваха, че прексъването на електрозахранването всеки ден по обяд води до загуби в туризма. Чиновниците ги предупреждаваха, че търпението на гражданите е започнало да се изчерпва.

От Енергото пък им искаха банкови гаранции за огромните суми, с които лабораторията задлъжняваше всеки ден. Заплашваха, че в противен случай ще им спрат тока. Тези хора дори нямаха представа какъв експеримент се извършваше в малкия им провинциален град!

Професор Андреев отговори чрез обявление във вестника, че опитите ще продължат най-късно до петък. Молеше гражданите за още малко търпение, предупреждаваше ги да си изключват уредите между дванадесет и един часа на обяд и обещаваше, че лабораторните експерименти ще приключат в края на седмицата, независимо дали ще доведат до очаквания резултат или не. Напомняше също, че градът и туризмът ще спечелят много, ако лабораторията пожъне успех.

Спонсорите с неохота осигуриха банковата гаранция, но от своя страна заплашиха професор Андреев, че този път наистина ще му спрат финансирането, ако не им дадеше откритието, за което се подготвяше вече 26 години и, в което бяха инвестирали милиони…

Ч Е Т В Ъ Р Т Ъ К

pa5

снимка: at.blogs.wm.edu

– Три, две, едно! – Станислав натисна ентър върху клавиатурата на компютъра си.

Камерата за прехвърляне, голяма колкото стандартна хотелска душ кабина, потрепери на мястото си. Вибрациите постепенно се успокоиха. Уредите показваха спад в напрежението. След няколко минути стана безопасно да я отворят.

С огромен интерес и Станислав, и професор Андреев погледнаха вътре. Старият настолен компютър го нямаше. Затичаха се към „Стаята”. Погледнаха през сферичния люк в средата на тежката, блиндирана врата – първо ученият, после и неговият асистент. Нямаше го и там! Професорът удари ядосано по вратата с отворена длан. Тежката стомана пое плесника му с глухо „туп”.

– Значи не е от масата на обекта – въздъхна Станислав.

– Каквито и промени да правим, нищо не става! Само сметката за ток расте. Това прехвърляне ще ни струва 30 бона повече от вчерашното! Мамка му! Мамка му! Мамка му!

Станислав никога не беше чувал шефа си да използва вулгарни изрази по-рано. Беше изтънчен човек с изискани маниери, пред чийто интелект асистентът му се прекланяше. Сега му приличаше на луд професор. В буквалния смисъл. Бузите му бяха зачервени от ярост. Очите му се въртяха в орбитите зад дебелите стъкла на очилата. От устата му излизаха още псувни и заплахи без адресат. Потеше се обилно. Ученият просто не беше на себе си от безсилие и от гняв.

След като се поуспокои малко, професор Андреев каза с пресипнал глас:

– Да приключваме за днес! Имам важни задачи в града след обяд. После ще работя до късно в кабинета у дома. Ти също няма да спиш тази нощ. Искам да прегледаш всички изчисления отново! Цялата документация по проекта от последните две десетилетия и половина! На сутринта ще се видим тук – ела рано, към шест. Трябва ни повече време, за да се подготвим за финалното Прехвърляне. Очаквам да носиш доклад с октритите несъответствия и, въобще, с всичко, което ти дойде на ума! Заложили сме главите си, Станиславе. Видя писмата от спонсорите, от общината и от кредиторите. Връщане назад няма! – след тези думи професор Андреев излезе от лабораторията веднага, сякаш бързаше за важна среща, без дори да каже „довиждане” на своя асистент.

П Е Т Ъ К

pa6

снимка: sophlylaughing.blogspot.com

– Сигурен ли сте в това, което говорите, професоре? – гласът на Станислав трепереше от страх и от притеснение. Към тях се прибавяше и една непозната за младия асистент тъга – сякаш беше на път да изгуби добър приятел. Всички тези чувства контрастираха рязко с ведрото лятно утро, което настъпваше навън.

– Няма друг начин! – отсече професорът. – Ако се проваля сега, ще трябва да се пенсионирам и да потъна в забвение. Отделих половината си живот на този експеримент! Няма да мога да понеса срама. А с твоята академична кариера е свършено! Затънали сме в дългове. И освен това…

– Но решението, което взимате, не премахва тези проблеми, дори напротив – създава нови! Въобще не ми се мисли за правната страна на въпроса.

– Слушай ме внимателно, без да ме прекъсваш! – професор Андреев намести с показалец очилата върху носа си. Правеше го винаги, когато беше изнервен. Или го притискаха крайните срокове: – Помислил съм за всичко – той извади от кожената си чанта три папки и ги постави върху масата между тях. Едната беше червена на цвят, другата синя, а третата – кафява. След което продължи:

– Изготвил съм подробен научен доклад за извършените експерименти тази седмица. Намира се в червената папка. В кафявата папка е моето завещание. Придружено е от нотариално заверено пълномощно, с което ти прехвърлям пълните авторски права върху направените от мен открития от ден нула до сега. Плюс всички патенти. Плюс правата за публикуване на доклада. Единствени бенефициенти по завещанието сте ти и моите родители. За тях остават къщата, колата и личните ми принадлежности, плюс дребна сума в брой, а ти получаваш лабораторията, заедно с цялото оборудване. Надявам се все пак да спасиш нещо от кредиторите, след като обявим фалит. В синята папка са писмата до родители, роднини, приятели, колеги и близки, които те моля да разпратиш, ако не ме намериш в „Стаята” след Прехвърлянето днес. Или, ако ме намериш мъртъв… Или луд. В крайна сметка тези неща отиват някъде, но един Бог знае в какво състояние пристигат там. Готов ли си за всичко това?

– Това въпрос ли е или просто заповед? – тихичко попита асистентът.

– Прав си, не беше въпрос! – ухили се насила професор Андреев.

– А помислихте ли за себе си? Какво ще правите, когато се озовете там? Където и да е това? Ако оцелеете изобщо при Прехвърлянето?

– Помислил съм за всичко, както ти казах.

Професор Андреев пъхна ръка в джоба на панталона си. В него имаше малка хартийка, сгъната на две, върху която бяха изписани шестте печеливши числа от последния тираж на тотото в четвъртък. За всеки случай ги беше запомнил и наизуст. Нищо не се знаеше…

Двамата учени потънаха в мълчание.

Птичките пееха навън. Вятърът си играеше със завесата през отворената врата на балкона, който гледаше право към малкия централен площад. Стъпките на най-раннобудните граждани отекваха върху паважа. Поемаха ги крилата на университетската сграда и кънтенето им се усливаше многократно в бетонния полукръг. Реставрираният фонтан шумеше весело. Първите слънчеви лъчи се показаха над покрива на отсрещното университетско крило и оцветиха кабинета на професора в ярко оранжево.

Станислав си погледна часовника. Беше шест и половина сутринта. До Прехвърлянето оставаха само пет часа и половина. Дали щяха да успеят да си кажат всичко до тогава? Имаше странното усещане, че присъства на последното свиждане с осъден на смърт роднина, чиято екзекуция предстои още същия ден, а не че след малко ще стане свидетел на най-големия научен експеримент в живота си, при това – с човешко същество като експериментален обект! Отново се притесни за своята собствена роля в опита и попита:

– Ами, ако ме обвинят в пасивно съучастничество? По закон ни е забранено да използваме хора за Прехвърлянето, дори мисля, че съм задължен да ви попреча да извършите това, което сте намислил!

– Спокойно, погрижил съм се и за това! – отвърна професорът – Първо, във всички документи еднозначно е написано, че извършвам експеримента сам, по собствено убеждение и желание, без върху мен да е оказан натиск или чуждо влияние, че съм в напълно трезво състояние, в отлично съзнание, в присъствието на нотариус, дори има бележка от психиатрията, успях и оттам да мина вчера след обяд; пише също, че съм предприел експеримента собственоръчно, без знанието и помощта на моите колеги от института, дори против тяхното евентуално несъгласие, в което съм убеден.

– Но…

– Казах ти да не ме прекъснваш, Станиславе!

Асистентът само кимна гузно с глава. Професорът продължи:

– Осигурил съм ти алиби. В писмото до старите ми родители, които за щастие все още са с всичкия си, изрично настоявам да свидетелстват пред властите, че двамата с теб снощи до късно сме работили в кабинета у дома, останал си да спиш на канапето ми, спал си до обяд, а когато си се събудил, мен вече ме е нямало. Обядвал си с тях, изпили сте бутилка-две вино и едва в късния следобед си се отправил към лабораторията. Настоявам, след като прочетат и запомнят детайлите, да изгорят писмото, което съм сигурен, че те ще направят, а записващите устройства в лабораторията са изключени. Охраната не идва през седмицата, така че няма кой да ги заподозре в лъжа. Просто трябва да потвърдиш тяхната версия.

– Професоре, настоявам да промените решението си! В противен случай съм длъжен да ви попреча да извършите това! – Станислав се опита да прозвучи убедително, дори леко заплашително, но в реакцията на шефа си не видя никаква следа от колебание:

– Ако ми попречиш, ще те отстраня от лабораторията по законния път и ще извърша експеримента сам. Но тогава може нещо да се обърка. По-добре остани тук и ми помогни с каквото можеш! – след кратка пауза професорът добави:

– Всъщност, това не е заповед, а молба от стар приятел. От днес вече официално не съм ти работодател.

* * *

Професор Андреев пристъпи в камерата за Прехвърляне и я затвори веднага след себе си. Не искаше да гледа повече разплаканата физиономия на Станислав. Надяваше се само чувствата да не размътят мозъка му в последния момент! Асистентът трябваше да нагласи времевия диапазон за по-дълго от обичайното. Щяха да извършат Прехвърлянето на същите координати, тоест в „Стаята”, но този път не двадесет и четири, а сто и два часа назад! Целта им беше ранното понеделнишко утро. Професорът се прекръсти и зачака…

Кабината потрепери. Той усети как подът под краката му започва да се тресе. Ситни вибрации минаха през цялото му тяло. Зъбите в устата му затракаха неудържимо. Принуди се да ги стисне здраво, за да не ги счупи. Изведнъж нещо изпука. И всичко потъна в бяло. Все едно някой беше взривил барутната светкавица на старомоден фотоапарат право в лицето му.

П О Н Е Д Е Л Н И К

pa7

снимка: wallpaperup.com

Постепенно зрението му започна да се възвръща. Развълнуван, професор Андреев се огледа наоколо. Намираше се в „Стаята”! Но тя нямаше нищо общо с това, което наричаха „Стаята” в института. Липсваха блиндираната врата и дебелият брониран прозорец. На тяхно място зееха отвори, през които духаше вятър. Значи нямаше да му трябват тежките ключове за отваряне на помещението отвътре, които 26 години бяха лежали в сейфа на лабораторията и, които едва преди малко беше закачил на колана си – точно преди Прехвърлянето. „Преди малко? Не, би трябвало да е след четири дни и половина!” – поправи се професор Андреев. И продължи да разглежда „Стаята” с любопитство.

Стените бяха покрити с мухъл. Между гредите на покрива видя угасващите звезди на изсветляващото утринно небе. Паркетът, който бяха поставили точно преди да запечатат херметично помещението преди две десетилетия и половина, беше изчезнал. Неговото място заемаше стар, прокъсан линолеум, който беше толкова изгнил, че жълтият му цвят едва личеше под натрупаната върху него мръсотия. Тук-таме из ъглите се забелязваха миши изпражнения.

„Дали пък не са от гризача, който прехвърлихме?” – запита се професор Андреев. Но бързо се сети, че нямаше как да е лабораторният плъх. Той беше пътувал само 24 часа назад от сряда, т.е в най-добрия случай щеше да се озове тук на следващия ден /вторник/ по обяд! Огледа се за евтиния ръчен часовник, който бяха изпратили във вторник. Не, часовникът щеше да пристигне чак на обяд в понеделник! Евентуално. Кибритът, обаче, трябваше да е пристигнал още в неделя. Провери цялото помещение, сантиметър по сантиметър, но не откри нищо, което дори бегло да наподобяваше кибрит.

Професор Андреев докосна една от стените. Голямо парче мазилка се отрони под допира на пръстите му. Нямаше какво да прави повече тук! Не изглеждаше никак безопасно. Тръгна към изхода.

Пристъпи навън, през квадратния отвор в стената, където трябваше да има тежка, стоманена врата. И замалко не извика от ужас! През широка дупка в пода на коридора се виждаше долният етаж. От краищата на дупката стърчаха разкривени арматури. Професор Андреев прескочи дупката, използвайки инерцията на собственото си тяло, олюля се на един крак от другата й страна, обърна се с лице към дупката и опря гръб върху отсрещната стена на коридора. Сърцето му биеше лудо.

Изчака да се успокои, след което заразглежда останалата част от лабораторията. Продължи по коридора като внимаваше къде стъпва. Не само от „Стаята”, но и от останалото оборудване нямаше никаква следа! Намираше се в сграда, която е изоставена на произвола на стихиите. Изглеждаше точно така, както я бяха заварили преди 26 години, когато се нанасяха тук с лабораторията, преди институтът да започне да реставрира втория етаж, за да изгради модерното съоръжение. Изглеждаше дори по-зле. Нима се беше прехвърлил цели две десетилетия и половина назад във времето?

Професор Андреев слезе предпазливо по изпотрошените стъпала, които водеха до приземния етаж и не след дълго се озова на добре познатия му централен площад.

Другото крило на университета изгледжаше непроменено. Високият фонтан в средата на площада бе ограден от строително скеле. Очевидно реставрацията бе започнала, но все още не беше приключила. Значи, все пак, се намираше в правилния понеделник! И в правилната епоха! Освен това, забеляза чисто новата велоалея, която се раздвояваше около фонтана. Нямаше как да е попаднал с години назад във времето! Насочи се право към кафенето от другата страна на площада, което също изглеждаше непроменено.

Седна на традиционното си място, поръча задължителното дълго кафе със сода и сутрешния вестник. Веднага щом му го донесоха погледна датата и окончателно се убеди, че това е правилният понеделник! Значи беше успял да извърши прехвърляне на човешко същество цели сто и два часа назад във времето! Чувстваше се напълно невредим и, макар все още да бе твърде рано за заключения, май не забелязваше никакви странични ефекти от Прехвърлянето.

Ефектите бяха другаде. Например сервитьорката. Тя беше същата, но не го позна или поне се направи, че не го познава. Сервира му с любезната дистанция, с която обикновено обслужваше туристите. Във вестника липсваше обявлението за предстоящия експеримент, нямаше ги предупрежденията за очакваното прекъсване на електричеството. На тяхното място бяха отпечатани традиционните за провинциалното градче скучни новини. Професор Андреев отпи от кафето и се зачете с огромен интерес в тях.

Докато проследяваше оскъдната на сензации местна преса и правеше своите мислени сравнения (установи, че кмет на града е същият изкуфял стар глупак), професор Андреев неволно чу разговора, който се водеше на съседната маса. Там седяха същите онези двама мъже в сини работнически униформи, които тъкмо бяха приключили със закуската и спореха кой от тях е наред да плати сметката. Накрая решиха да хвърлят монета. Спечели този, който седеше по-близо до професора и се „закани” да купи бирите в края на работния ден, за да не се чувства прецакан колегата му. Другият остави парите на масата и двамата се отправиха към строителното скеле в центъра на площада, където бригадата им се занимаваше с реставрацията на фонтана. Студентката с дългите бедра и късата рокличка не закъсня да се появи върху стария си класически велосипед. Единият от работниците (този, който беше платил сметката) подсвирна на красивото момиче, което не му обърна никакво внимание и се насочи по велоалеята към университета.

pa1

снимка: ladystyler.com

Професор Андреев наблюдаваше студентката в захлас. Не, той не се впечатляваше от гладките й бедра, придобили чудесен тен под милувките на горещите летни слънчеви дни. По-скоро следеше с нарастващ интерес от коя страна на фонтана ще мине собственичкта им този път. И тя мина отдясно!

Професор Андреев извика сервитьорката, припряно плати сметката, стана, грабна сутрешния вестник, сложи го под мишница и се запровира из тесните калдъръмени улички в центъра по посока към дома на своите родители, с които делеше един покрив.

На вратата го очакваше зловеща изненада. Видя некролог на баща си. Указваше 40 дни от смъртта му. След известно колебание, което му беше необходимо, за да осмисли новината, ученият натисна звънеца и чу добре позната мелодия. Светлото петно в средата на шпионката изчезна. Майка му попита:

– Кой е?

„Боже, нима не ме познава?!”

– Махайте се, не купувам нищо от улични търговци! Срамно е да притеснявате хората по домовете им толкова рано! – каза тя през вратата.

На професора му хрумна идея. Наложи си да се усмихне насила пред лицето на покойния си баща, което го гледаше от снимката на некролога, опита да овладее гласа си, за да не трепери и с най-любезния тон, на който беше способен, заговори:

– Госпожо, извинете ме за безпокойството, наистина е рано… Аз не съм уличен търговец. Ученик и колега съм на мъжа ви. Дойдох да изкажа своите съболезнования. Едва вчера научих новината и побързах да хвана нощния влак, наистина бяхме много близки с него. Ще ме пуснете ли да вляза?

– Разкарайте се веднага или ще повикам полиция! – развика се майка му от другата страна на вратата – Не съм ви виждала преди, ако бяхте приятел на мъжа ми, щях да ви познавам! Напълни се светът с мошеници! И все старите хора гледат да излъжат. За последен път ви предупреждавам, ако не се махнете, ще се обадя в полицията. Вече набирам спешния номер!

– Нямаше ли да бъде интересно, ако… – каза професор Андреев. – Така започваше всяка своя лекция мъжът ви. Той беше гениален математик, визионер и откривател! Но остана неразбран. От него съм научил всичко за свойствата на време-пространството. Работя упорито върху идеите му…

От другата страна на вратата цареше мълчание. Професор Андреев продължи:

– Ние наистина се познавахме добре. Съвместната работа ни сближи. Бръснеше се винаги във вторник, в четвърътк и в събота. Никога не даваше пари в понеделник. Обичаше да твърди, че в неделя дори Господ почива, затова оставяше недовършените си дела за следващата седмица, колкото и неотложни задачи да имаше. Ставаше рано, лягаше късно, пушеше много, но не пиеше никога. Разказваше вицове, на които само той се смееше. Обичаше кафето си с една бучка захар, без мляко и сметана.

– Откъде знаете всичко това? – попита майка му.

– Казах ви, от съвместната ни работа, аз съм негов ученик и приятел. Сближихме се преди 26 години, когато той окончателно изостави проучванията си върху времеви-пространствения континиум и ми завеща труда на своя живот – да го продължа, ако искам, на своя глава. Точно така се изразяваше: „Работи, ако искаш, но на твоя глава!” Все още ли се съмнявате?

Ключът се завъртя в бравата. Резето щракна. Вратата се отвоври. Професор Андреев видя разплаканото лице на майка си:

– Моля ви, заповядайте! Прощавайте за грубото отношение, знаете в какви времена живеем…

– Няма нищо, благодаря ви, че проявихте разбиране!

Искаше му се да я прегърне, да я успокои, да й каже кой е, но така само щеше да я уплаши. От погледа й разбра, че тя действително го виждаше за първи път! Вместо да се отпусне в обятията й, професор Андреев неуверено пристъпи прага на апартамента, който цял живот беше наричал свой собствен дом.

Майка му го покани в хола и го попита дали иска нещо за пиене. Той се настани върху дивана и за малко да откаже, но после му хрумна нещо и заяви, че една чаша горещо кафе би му се отразила чудесно след „нощното пътуване”. Знаеше, че й отнема цяла вечност да приготви кафето. Възрастната жена отиде в кухнята и се зае със задачата, а той с любопитство заразглежда хола.

Мебелите бяха същите, каквито ги помнеше. Или поне повечето от тях. Имаше някои незначителни размествания. Вместо с гръб към прозореца, например, телевизорът стоеше поставен върху стъклена масичка пред голямата библиотека. Загледа се в изданията по лавиците. Дори книгите бяха същите! Подредени бяха по различен начин, тук-таме се мяркаха непознати заглавия, но повечето отговаряха едно към едно на неговия спомен. Загледа се в семейните портрети. Майка му и баща му като младоженци. Познаваше тази снимка в детайли. Черно-бели фотографии от различни ваканции. Всичко си беше по старому, но него го нямаше на нито една от фотографиите! Нито като бебе, нито като ученик, липсваше дори омразната снимка от казармата, на която майка му толкова много държеше. Нямаше ги и фотографиите с колегите му от института…

Чу стъпки да приближават и бързо седна обратно на дивана. Майка му внесе добре познатата медна табла с добре познатия му сервиз за кафе и добре познатата правоъгълна захарница, в която задължително имаше бели бучки захар.

* * *

Разговаряха известно време с носталгия за баща му. Професор Андреев упорито поддържаше версията, че е негов стар приятел и ученик. Излъга няколко пъти, че работи в голяма столична лаборатория, където по случайност е разбрал за смъртта му от общ колега. В един момент не се сдържа и попита:

– Извинявам се, че така рязко променям темата, но с професора никога не сме засягали този въпрос – вие имате ли деца?

Разбра, че след дълги опити са се отказали заради заболяване, което е направило невъзможно майка му да забременее повторно. А първият път се е наложило да направи аборт заради тежка контузия.

– Сигурно ви е притеснено сега, когато сте напълно сама?

– Все ще се оправя някак, на мен какво ми трябва вече? – въздъхна майка му. – Пенсията ми за нищо не достига, но добре, че са роднините и приятелите да помагат в трудни времена. А и бившите колеги на мъжа ми… Всички те го обожават, точно като вас! Много се радвам да видя какъв умен и талантлив ученик е успял да възпита във ваше лице. Странно, че никога не е споменавал името ви, но сигурно защото избягваяхме вкъщи да говорим по работа…

„Няма как да е споменавал името, което току-що съчиних” – помисли си професор Андреев, погледна си часовника и се изправи:

– Ами, май вече е време да си ходя. Съжалявам още веднъж за загубата на съпруга ви! Може би ще ви погостувам отново, ако нямате нищо против. Съвсем скоро очаквам да ме изпратят на дългосрочна командировка във вашия град. Искат да основем клон на института тук. В дясното крило на университета – онова, което от години стои занемарено.

– Каква чудесна новина! – усмихна се майка му – Винаги сте добре дошъл у нас, дано само да не ви досадя със спомените за мъжа ми. Откакто си отиде, все за него мисля и говоря!

– За мен ще бъде удоволствие – каза професор Андреев, – чувствам го много по-близък, отколкото можете да си представите…

– Обадете се задължително, когато дойдете пак – каза майка му на вратата, преди да затвори.

Беше по-скоро молба, отколкото покана. Молбата на самотник за капчица човешко внимание.

– О, да – професор Андреев бръкна в джоба на панталона си и извади сгънато на две парченце хартия. – За малко щях да забравя! Бихте ли ми направили една дребна услуга? Тук са изписани числата от тотото, които исках да пусна за тиража в четвъртък, но понеже заминавам на кратка почивка сред природата, май няма да успея да ги подам. Още е рано, а автобусът ми тръгва след малко. Освен това, тото-пунктът май не работи в понеделник. Ще успеете ли да ги подадете вместо мен? Само не забравяйте – за тиража в четвъртък! Обещавам, ако спечеля, задължително да поделя печалбата си с вас!

– С удоволствие ще подам числата – взе бележката майка му. – Желая ви приятна почивка, със сигурност я заслужавате! Имате уморен вид. Може би работите много. Също като покойния ми съпруг.

– Уви, за съжаление, така е! Благодаря ви за гостоприемството и до скоро! – професор Андреев махна с ръка. Едва сдръжаше сълзите в очите си. Обърна гръб на майка си и заслиза по стълбите, без да поглежда назад.

Ч Е Т В Ъ Р Т Ъ К

pa8

снимка: fieldnotesfromfatherhood.com

Професор Андреев пиеше бира с хижаря в една забутана планинска хижа. Сърбеше го кожата от слънчевото изгаряне, което бе получил по време на разходката из чукарите през изминалия ден, но едновременно с това се чувстваше освежен и сякаш започваше да привиква с новия-стар свят, в който беше попаднал. Пък и наистина се нуждаеше от почивка! Чистият горски въздух му се отразяваше прекрасно.

Хижарят разказваше поредната ловджийска история, когато нещо в малкото телевизорче, което висеше от тавана на импровизираната механа, привлече вниманието на професора.

Теглеха числата от тотото.

Знаеше ги наизуст.

Паднаха се пет от тях.

„Нищо, пак не е зле като за начало!” – помисли си професор Андреев, опипа тефтера, който винаги носеше в задния джоб на панталона си и доволен се заслуша отново в разказите на хижаря.

Тихомир Димитров

Advertisements

октомври 16, 2016

Pret-a-porter

asfbashd

Изт: paper4pc.com

– Здравейте, аз съм Хари-портър, къде искате да Ви Хари-портирам?

– Ами, на някое по-хубаво място!

– Моля уточнете „по-хубаво“. Информацията се обработва…

– Телепортирайте ме възможно най-далеч от тук!

– Гео-локализацията е установена. Най-далеч от тук се намират Северният полюс и Южният полюс. Информацията се обработва…

– Почакайте, нямах това предвид!

– Не разполагам с пред-вид на Вашия под-вид. Ще Ви Хари-портирам възможно най-далеч от тук. Изчисляване на маршрута…

– Спрете, спрете! Не искам да ходя на Северния полюс!

– Чудесно! Защото Южният полюс е по-далеч. С няколко сантиметра. Изпращам заявка за Хари-портиране…

– Прекратете процедурата! Искам да изляза! Веднага!

– Процедурата е прекратена. Прехвърлянето е успешно. Можете да излезете. Добре дошли на Южния полюс!

– Върнете ме обратно! Това е някакво недоразумение!

– Благодарим Ви, че избрахте да пътувате с Хари-портър! „Винаги навреме, където си желан!“. За да се свържете с оператор, моля изберете #1…

– #1

– Здравейте, благодарим Ви, че избрахте телефонната централа на Хари-портър! „Винаги навреме, където си желан!“. За да подобрим обслужването на своите клиенти, ние сме длъжни да Ви съобщим, че по време на този разговор теле-метричните Ви данни ще бъдат свалени, заедно с пръстов отпечатък и подкожна ДНК. Възможно е ретина-анализ да бъде извършен по време на разговора, както и запис на гласовите Ви данни…

– Спасете ме от тук!

– В момента всички оператори са заети. Моля опитайте отново.

– #1

– Здравейте, благодарим Ви, че избрахте телефонната централа на Хари-портър! „Винаги навреме, където си желан!“. За да подобрим обслужването на своите клиенти, ние сме длъжни да Ви съобщим, че по време на този разговор теле-метричните Ви данни ще бъдат свалени, заедно с пръстов отпечатък и подкожна ДНК. Възможно е ретина-анализ да бъде извършен по време на разговора, както и запис на гласовите Ви данни…

– Не мога да плувам!

– Искате да се научите да плувате? Хари-портър винаги е там, където е желан! Пренасочване към отдел абонаменти…

– Помощ! Давя се! Студено е! Не си чувствам краката!

– Привет, ние имаме чудесно решение за Вашия проблем! Хари-портър винаги е там, където е желан! За инсталиране на протеза „същият, както преди“, моля изберете #1, за консултация с имплантиращ лекар-робот, моля изберете #2…

– #1

– Здравейте, благодарим Ви, че избрахте имплантите на Хари-портър! „Винаги желан, както и преди!“. За да подобрим обслужването на своите клиенти, ние сме длъжни да Ви уведомим, че по време на този разговор теле-метричните Ви данни ще бъдат свалени, заедно с пръстов отпечатък и подкожна ДНК. Възможно е ретина-анализ да бъде извършен по време на разговора, както и запис на гласовите Ви данни…

– Свършено е с мен…

– Само Вие си мислите, че е така! С Мотивационните семинари на Хари-портър Вие ще преоткриете себе си и ще реорганизирате невероятния си потенциал!

– Помогнете ми!

– Именно за това сме тук! Хари-портър е винаги там, където е желан! За да подадете жалба към обществена или гражданска институция, моля изберете #1…

– Нещо ме докосна по крака!

– Имате чувство за хумор? Добре дошли в дома на Хари-портър-шегаджията! Веднъж Хари-портър го докоснало нещо по крака. Каква е то? А/ Давя се!, Б/Помощ!, В/Студено е! Г/ Гошо, стига, нали се разбрахме още на абсолвентската?

– Пада ми батерията! Мисля, че си намокрих Хари-порта! По дяволите, нещо ме дръпна за крака току-що!

– Пада Ви другият път! За да продължите тази шега, моля изберете #1, за да влезете в директория „мокри сънища“, моля изберете #2, за „подръпвания“ изберете #3, за „близки срещи от трети вид“ изберете #4…

– Влезе ми вода в носа. Дрехите ми тежат. Студено е. Помощ. Умирам.

– Имате нужда от нови дрехи? Прет-а-портър е винаги с Вас – там, където сте най-желан! Изберете от уникалните модни линии с авантюристичен дизайн..

– Здраейте, Прет-а-портър консултант на телефона, слушам Ви?

– Телепортирайте ме обратно! Незабавно! Стана ужасна грешка!

– Грешката в гардероба никога не е фатална, господине! Винаги има място за подобрение! Но всичко извира отвътре-навън. Нека да започнем с един елементарен въпрос: Какви бяха Вашите отношения с майка Ви в детството? А с баща Ви?

Тихомир Димитров

февруари 17, 2015

Мъжете са лесни

egb

Изт: the-dating-genie.com

В началото подходих наивно към сайтовете за запознанства. Мислех, че ще ми помогнат да си намеря приятелка. Как я докарах до това положение ли? Ами, много лесно: гаджето ми избяга с чужденец, приключи следването и купонът свърши! Знаете как е: от работа вкъщи, от вкъщи – на работа. Социалният кръг се стеснява и накрая оставаш сам. Повечето ти приятели са семейни. Липсва среда, липсва и възможност за нови връзки. Остават само сайтовете за запознанства, а те са пълни със самотници като теб.

Та, в началото подходих наивно. Регистрирах профил, качих няколко снимки, описах се достоверно и зачаках. Нищо. От близо 30 000 жени в десет сайта за запознанство нито една не пожела да ме заговори. „Окей – реших аз – сигурно е като в реалния живот. Мъжът трябва да направи първата крачка.” Прекарах дни наред в разглеждане на женски профили. Чувствах се като дете в сладкарница. Внимателно подбирах дамите, на които да изпратя съобщение. Бях изискан, възпитан и мил в обръщението си. Написах близо 200 уникални писма. И зачаках. Отново нищо. Никоя не ми отговори. Дали не бях прекалено нетърпелив?

Започнах да изпращам съобщения само на момичета, които са онлайн, за да съм сигурен, че ги получават в реално време. Стигна се до размяната на две-три реплики и толкоз. Това беше резултат от близо едномесечен труд! Побеснях. Съотношението мъже към жени в сайтовете за запознанство сериозно надделяваше в полза на мъжете. За да привлека вниманието на женската аудитория, трябваше да сменя „имиджа”. И го направих.

Изтрих профилите навсякъде. Избрах най-неизвестната австралийска агенция за фотомодели. Свалих портфолиото на най-неизвестния австралийски манекен. Редактирах снимките с фотошоп, за да изглеждат като любителски. В новите профили писах, че съм син на разведени родители – баща англичанин и майка рускиня. Излъгах, че прекарвам половината си време в Лондон, където имам собствен апартамент, а другата половина в Москва и Петербург, където помагам на майка ми в управлението на рекламната й агенция.

Подбрах 30-те топ мацки в сайта. Изпратих им едно и също съобщение. Още не бях привършил с копи-пейста, когато отговорите заваляха.

Близо две седмици се забавлявах да въртя около малкото си пръстче най-алчните курви в нета. Бях щедър на обещания: предлагах им да ги разходя из Лондон, изкушавах ги със скъпи подаръци, модна кариера и живот сред елита. Игнорирах всяка на момента, в който приемеше нещата твърде сериозно. Прекарвах цели нощи в чатене. Дадох пълна свобода на творческото си въображение. В един момент ми писна. Разбрах, че трябва да се превърна в човека от профила, ако искам да си намеря приятелка – такава, която да става за показване. С други думи, нямах никакъв шанс!

Тогава се превърнах в „жена”. За пореден път изтрих всички профили и създадох нови. Бях научил достатъчно за поведението на жените онлайн. Реших да се възползвам от новите си знания. Качих примамваща галерия и обещаващо резюме. Е, този път буквално ме заляха от съобщения! Всеки път, когато влизах в някой от профилите, заварвах тонове писма: от загорели чекиджии, мускулести „батковци” с Бе-Ем-Ве-та, съмнителни „бизнесмени”, порно актьори и обикновени воайори. Така се запознах със Сахиб. В сайтовете за запознанства има много индийци, които копнеят за бяла плът. Именно те са най-лесни.

Сахиб беше разведен адвокат. Говореше зле английски, имаше малък опит с интернет, голям нагон и пилешки мозък. Супер наивно копеле! Разигравах го близо три седмици. Изпращах му още и още снимки от „личния” си архив. Пишехме си часове наред за неговия истински и за моя измислен живот.

Дойде неизбежният момент, в който трябваше да се чуем по телефона. Спешно се нуждаех от женски глас! Сестра ми първоначално отказа да съдейства. Нарече ме „идиот”, но срещу сто лева промени мнението си на 180 градуса. Изведнъж се превърнах в „гений”. Обещах й още толкова, ако изиграе ролята добре. Накарах я да прочете логовете от чата, за да е подготвена. Купих предплатена сим карта и една вечер той се обади.

Говориха близо два часа! Сахиб налапа стръвта заедно с въдицата! Вече нямаше съмнение, че жената на мечтите му е истинска! Превърнах се в заплаха за човечеството – красавица с интелект. За нещастие на индиеца „красавицата” беше „обещана” на друг. Строгият й баща не търпеше никакви възражения! И Сахиб предложи да ме „спаси”. Изрази желание да докаже сериозността на намеренията си чрез скъп подарък.

Естествено, нямаше как да ми го прати у дома, заради „строгия баща”, затова му дадох номера на пощенска кутия, която регистрирах в съвсем друг град. Получих дискретна кутийка, в която се мъдреше златен годежен пръстен с диамант и успях да го продам за 2000 долара! Последваха още подаръци. Месец по-късно дойде пластика с няколко хилядарки. Пин-кода получих по имейл. Парите трябваше да ми послужат да организирам бягството си от България, да купя самолетен билет и да замина за Индия, където Сахиб вече стягаше нов дом за европейската си жена. Ежедневно ми изпращаше снимки от жилището с изглед към морето и любовни стихове. Никой нямаше да попречи на „любовта” ни!

За нула време щях да се превърна в милионер!

Та Сахиб беше само един от многото!

Сега излежавам ефективна присъда. Виновна е алчността – моята и тази на сестра ми. Като разбра, че не мога без нея, тя започна да ме изнудва. Стоте лева, които получаваше за разговорите с индиеца, вече не бяха достатъчни. Разбрахме се да делим плячката 50 на 50. Междувременно „зарибихме” и други мъже – самотни турци, американци, араби, англичани. Сестра ми спря да ходи на работа, защото изкарваше повече от телефонни разговори у дома.

За съжаление, реших да премълча един от малките подаръци на Сахиб, но тя разбра и направо пощуря! Скарахме се жестоко. Реши да послуша „гузната си съвест” и отново се върна на работа. Остави ме сам с цялата бъркотия. На всичкото отгоре пратила имейл на Сахиб, разкриващ истината за измамата. Той позвънил на българското посолство в неговата страна, оттам се свързали с тукашните власти и куките ме закопчаха, докато водех интервюта по скайп с жени, които имат приятен глас. За надомна работа с висок доход. Сестра ми получи условна присъда за съучастие. Натопи ме и си спаси задника.

Най-тъпото е, че в затвора нямаме интернет. Времето тече бавно и всеки ден изоставам по малко от новостите. На едно свиждане ми обясниха за невероятните възможности на социалните мрежи, които постепенно измествали сайтовете за запознанства. Когато изляза оттук мисля да започна всичко отначало!

Но този път ще организирам нещата перфектно и ще стигна далеч. Сега разполагам с много време за размисъл. Веки ден получавам нови идеи, които внимателно си записвам. Пъзелът се намества парче по парче в главата ми. Така посрещам утрото с усмивка! Междувременно сестра ми замина за Индия и се омъжи за Сахиб. Индийците никога не се отказват! Тъпа кучка. Така й се пада.

Късият разказ е жанр в художествената литература, което ще рече, че героите и сюжетът му са плод на авторското въображение. Всяка прилика с действителни лица и събития е случайна. 

Тихомир Димитров 

февруари 7, 2015

Жан

ligfoif

Изт: benheine.deviantart.com

ЖАН живееше на шестия етаж в пететажна постройка. Това, че обитава несъществуващ етаж изобщо не го притесняваше. За него много неща на този свят бяха несъществуващи. За сметка на това, обаче, Жан притежаваше недостижими за другите умения. Той владееше 15 езика, 300 компютърни програми и можеше да прави около 200 магии. Най-много се гордееше с умението си да внушава мисли на хората и да общува с животните. Умението да лети Жан използваше рядко, защото се страхуваше от височини.

Много хора биха завидели на човек като него, но вместо да се възползва от всеобхватния си потенциал, Жан водеше скромен и уединен живот. През повечето време си стоеше у дома, на шестия етаж в пететажната постройка, колекционираше пощенски марки и обичаше да чете. Четеше всичко: книги, вестници, списания, каквото му попаднеше в ръцете.

От време на време излизаше на кафе с най-добрия си приятел Николай, известен още като Ники–Сто, заради стоте му прераждания. Ники беше единственият човек в тази страна и може би в целия свят, който помнеше всичките си предишни животи. Можеше да ги докаже с документи. Надарен с много добра памет, Ники–Сто разказваше на Жан в продължение на часове за интересни случки от миналото, които бяха преживели заедно, но Жан не ги помнеше, за разлика от Ники.

Според приятеля му винаги се бяха раждали по едно и също време и винаги се бяха сближавали още като деца. Жан беше напълно съгласен със своя другар. В първия миг, в който се запознаха, го обзе странното усещане, че отдавна не са се виждали и, че имат толкова много да си разказват…

Това, което обърка скучния живот на Жан, беше Радостина. Запознаха се на нейния 33-ти й рожден, на който го заведе Ники–Сто. Радостина беше родена на девети септември 1999 г., дори името й беше с девет букви. Тя живееше в квартал “Св. Троица”, блок 333, трети вход, на третия етаж. Радостина се шегуваше, че любимото й число е три, но в училище получавала само шестици, а повече от тройката обичала само девятката. Точно три пъти повече я обичала.

В любовта им с Жан нямаше нищо случайно, като се има предвид, че той носеше трибуквено име. Влюбиха се от пръв поглед и Радостина реши, че това е мъжът на живота й, макар Ники–Сто също да й харесваше – заради трибуквения псевдоним. Жан и Радостина бяха заедно, като гаджета, съвсем кратко. На третия месец се сгодиха, на шестия се ожениха, а на деветия се роди първото им дете – Симеон Иванов Радостинов – според новите изисквания на брачния кодекс мъжките рожби носеха фамилното име на майка си, а женските – на баща си.

Радостина мечтаеше за три деца, като се колебаеше дали да са момченца или момиченца. Жан й предложи да имат шест деца – три момченца и три момиченца. Тъкмо щяха да се появяват на всеки девет месеца и така щяха да поддържат цикъла на семейното щастие. Ето защо двамата си наеха сурогатна майка, а гените заченаха при известния генетик, молекулярен инженер и метафизик – д-р Генешки.

За да подсигури новото си семейство, Жан се отказа за малко от скучните занимания вкъщи и се посвети изцяло на търговията. С безкрайния си талант той можеше да изкарва пари практически от всичко. Забогатя доста бързо. Регистрира офшорна компания, зае се с борсово посредничество и брокерска дейност. Разори няколко казина. Спря на третата година, когато вече имаше достатъчно, за да не му се налага да работи повече, докато е жив. Продаде бизнеса на един съмнителен тип, който търгуваше с човешки души в интернет, но това по никакъв начин не смути Жан, защото онзи му предложи добра цена.

Радвайки се на бързо растящото си благосъстояние, младото семейство се разшири и стана горд собственик на целия шести етаж от пететажния мезонет, както и на още шест имота в столицата – по един за всяко от бъдещите им деца.

Родителите на Радостина много харесваха Жан, защото беше умно и скромно момче. Своите родители той не помнеше и въобще не беше сигурен дали има такива, както не беше сигурен и на колко години е всъщност.

Съвсем в реда на нещата си беше много хора да завиждат на младото семейство за просперитета, но това не можеше да помрачи щастието на Жан, дори напротив – с дребен трик той превръщаше омразата и завистта в материя, така че всеки път, когато кажеше на някой завистлив комшия, че възнамерява да си купи нова кола, ако комшията му завидеше от сърце, той мигом получаваше колата. Продаваше я и парите слагаше в банката. У дома носеше предимно книги.

Възпитанието на малките бе поверил изцяло на съпругата си. За да могат да пътуват и да опознават света, Жан се погрижи в банковата й сметка винаги да има точно 999 долара, независимо колко тегли и кога.

Това положение на нещата можеше да продължи дълго, ако не бяха внезапните проблеми, които сполетяха Жан. В един момент той стана ужасно параноичен. Гонеше го непрекъснат страх – едно натрапчиво усещане, че нещо не е наред, че нещо може да се случи всеки момент и да настъпи тотална бъркотия.

Психиатрите не успяха да му помогнат. В мислите им Жан видя, че нямат абсолютно никаква идея за какво говорят, независимо от броя на дипломите, които висяха по стените на кабинетите им. Все по-често го болеше глава и тези ужасни мигрени го водеха до подтискащото чувство, че умира, макар да не знаеше с абсолютна сигурност дали това е възможно.

Всичко продължи до мрачния следобед, в който двамата с красивата му съпруга седяха на канапето пред телевизора и гледаха репортажи от първия контакт с извънземните. След няколко месеца мъчителни преговори Световното правителство отказа да се предаде и изстреля ракети по кораба-майка, една от които – българско производство.

Пришълците отговориха с имплозивен заряд, причиняващ изкривявания във време-пространството и дисфункция на причинно-следствения континиум.

На другия ден Жан вече не се оплакваше от болки в главата. С нетърпение излезе от сламената колиба, за да види дали вълците не са отмъкнали някоя овчица през нощта. Отдъхна си едва, когато се увери, че цялото стадо е налице. Скоро трябваше да прибави още едно топче към броеницата. Възнамеряваше да купи нова овца от града. Освежен от утрото, Жан разпали лулата си и запуши, загледан в красивата ливада, която танцуваше пред него, подухвана от вятъра. Зад морето от зеленина се издигаха високи планини. Въпреки че беше лято, по върховете им все още имаше сняг. В приповдигнато настроение Жан се упъти към съседната колиба, където спеше най-добрият му приятел Николаос. Събуди го и заедно подкараха стадата на паша.

Тихомир Димитров 

януари 16, 2015

Разговор с Архангела

arch

Бушуваше се oкеанът
Красив за боговете
За смъртните опасен
Притихнал бе човекът
Там до бреговете
С погледа си ясен

Ето го и него – носът над Атлантика. Последното парче земя. Finsterre… Краят на света. Поклонникът седна. Целуна тояжката и внимателно я постави до себе си. Десетки метри по-надолу стихията налиташе върху брега, но след всяка следваща вълна скалите се подаваха все по-високо над водата. Имаше отлив. И Луната горе, устремена към хоризонта, дърпаше морето след себе си.

Какво ли не преживя по Пътя! Мускулите му заякнаха като корабни въжета. Ръцете и врата му се опекоха на слънцето и вятъра в планините. Мазолите му станаха твърди като кост. Вече нямаше нужда от сандали – можеше да стъпва бос върху острите камъни. А и сандалите му отдавна бяха скъсани…

Притихна, заслушан в прибоя. Потъна в спомени за разбойниците, които се опитаха да го убият. За вълците, които се опитаха да го разкъсат. Благодари в сърцето си на монасите, които го подслониха и на рицарите, които го защитиха. Извади индулгенцията, връчена му от епископа в Сантяго. Целуна я. Скри я обратно в пазвата – близо до сърцето.

Загледа се в безкрая. Самотен остров воюваше с ветровете недалеч от брега. Мъртвите течения сякаш отмиваха болката, натрупана в ставите му. Облекчаваха умората, събрана по Пътя. Един голям гущер излезе изпод камъка. Огледа се. И влезе обратно. Такива като него идваха често тук. Окъсани и дрипави. Млади и стари.

Поклонникът стана, приближи бездната и запрати тоягата в небитието. Повече нямаше да му служи. Свършила си беше работата. Гонила беше кучетата. Плашила беше бандитите. Подпирала го беше по стръмните пътеки назад, в планините, където се срещнаха за пръв път. Където тя избра него, за да я пренесе до Великото море. Сега бяха свободни от задълженията си един към друг. Всеки трябваше да продължи по Пътя си сам.

Отправи молитва на благодарност към небесния Закрилник затуй, че го беше опазил жив. Благодари Му за безценните уроци и напътствия, за прекрасните съвети. Архангел Гавраил – Вестителят, Пазителят на небесните тайни, Повелителят на Луната и Водата беше негов приятел и защитник от малък. Често разговаряха с думи прости и ясни – тъй, че дори той, неукият, да може да Го разбере. Понякога в съня му се явяваше, но понякога и буден Го слушаше да говори с езика на Любовта. Помагаше му в беда. Утешаваше го в трудни моменти.

Поклонникът вярваше безпрекословно в Гавраил. Искаше му се тъй добре да познава и Бога. Затуй беше тръгнал по Пътя. А ето, че се намираше в самия му край и Бог продължаваше да бъде невидим за него. Загледан в Луната над откритото море, поклонникът каза:

– Гавраиле, тук ли си?

– Няма по-подходящо място за среща с мен. И по-подходящ начин от благодарността. Винаги, когато погледнеш към небесата, аз поглеждам обратно към теб. Защото ние никога не сме били разделени. Тук съм. Говори.

– Знаеш, тръгнах по Пътя в търсене на Бога, а ето, че вече съм в края му и никъде не Го виждам. Искам да ти задам един въпрос.

– Още преди да си ме питал, аз ще ти отговоря! Защото Господ е моята сила и Той живее вечно у теб, както у мен. Ти отдавна вече го виждаш. Дори сега Той е пред очите ти в целия Си блясък, но може би все още не знаеш това. Питай. И ще разбереш.

– Вярвам безрезервно в Теб, Гавраиле! Винаги си ме подкрепял и закрилял, за което съм Ти безкрайно благодарен! Но намирам Бог за твърде далечен. Искам да те питам, щом вече сме изградили връзка, щом познавам толкова могъщо същество като Теб, което може да мести огромни маси вода пред очите ми далеч към хоризонта, щом толкова блестящо светиш, тъй че всеки път да мога да те виждам, повдигна ли взор към небесата, щом е тъй, не ми ли стига в краткия живот, отреден ми тук, на земята, да се осланям единствено на Теб? Да отправям молитвите си само към Теб? И да не занимавам Бог с тревогите си, защото Той е твърде непонятен за мен, а Ти си ми толкова близък и сърдечен другар?

– Скъпи човече! Братко мой! Ангеле небесен! Мога да премествам водните маси и да светя в небето, защото аз съм светилото и аз участвах в създаването на водата. Всеки прилив и отлив на великия океан, който виждаш с очите си, е едно мое вдишване и едно мое издишване. Но чуй това, което ще ти кажа. И го запомни добре!

– Слушам, целият съм в слух! Напрегнати са сетивата ми до край за скъпоценната Ти мъдрост!

– Последният път, когато Господ издиша, Той създаде Вселената. И всичко в нея. С последното си дихание Той създаде теб и мен. Рано или късно, Той ще ни прибере обратно при себе си – там, където принадлежим. И в Космоса ще има ни звук, ни светлина. Но преди това ще минат милиони години и ти вече няма да си тук, за да го видиш с очите си. Не и във формата, в която разговаряш с мен сега. Аз вдишвам и издишвам всеки Божи ден. И всяка нощ изгрявам в небосклона. Затуй трябва да отправяш молитвите си към Бога. Защото колкото по-къси са денят и нощта в сравнение с Вечността, толкова по-силен ще да бъде отговорът на молитвата ти, отправена директно към Източника…

Очите на поклонника се насълзиха. Плачеше от любов и благодарност. Значи усилията му не бяха напразни! Значи ненапразно кожата му беше почерняла от слънцето и нозете му се бяха превърнали в копита. Колкото и рани да бележеха тялото му, колкото и болка да прикриеше дрехата му, всички те щяха да са недостатъчни за великата отплата, която получи.

– А ти, защо се усъмни? – прошепна гласът от морето.

Задуха вятър. Луната се скри зад гъсти облаци. Стана тъмно и студено. Поклонникът тръгна обратно към сушата. Наблизо имаше рибарско селище. Чакаше го дълъг път обратно към вкъщи. Трябваше да си намери място, където да преспи тази нощ, да събере сили, да отдъхне. Преди да поеме обратно по Пътя.

Тихомир Димитров 

януари 8, 2015

Трябва да умреш, ако ти кажа

1111

Изт: valera098.deviantart.com

Парите бяха преведени. Доволен, Алекс затвори лаптопа, напълни чашата с уиски до горе и застана пред широкия панорамен прозорец. Градът пулсираше в краката му.

Нощното небе сипеше дъжд – студен, есенен дъжд. Харесваше меланхолията в цялата панорама. Харесваше и дебелия мокет на хотелската стая, стъпалата му потъваха удобно в него. Обичаше добре свършената работа, навреме платения хонорар, малцовия вкус на уискито, допира на памучната хавлия и петзвездния лукс. Някой почука. „Сигурно е тя – помисли си – доста е подранила!”

Извади пистолета, махна предпазителя и застана отстрани до вратата. Заглушителят сочеше към тавана. Изчака.

– Рум сървис, поръчали сте лед, господине!

Отвори вратата, грабна металната кофа с лед, набута петдесетачка в ръцете на служителя и му хлопна вратата под носа. Остави оръжието на нощното шкафче. Глътна половин чаша на екс. Допълни я с шепа лед.

Точно след един час на вратата се почука отново. Този път нямаше съмнение, че е тя. Скри пистолета и отвори. Момичето изцяло покриваше описанието на агенцията: висока, с едри скули, черна коса и стройно тяло.

– Заповядай! – каза.

– Вие сте г-н Пен, нали? Стая 1905? 20 часа?

– Няма грешка. На правилното място си, бейби! Влизай, чувствай се като у дома!

– Благодаря! – усмихнаха му се два реда бели зъби.

– Нещо за пиене?

– Мерси, не пия по време на работа. Бих искала да оправим формалностите първо.

– Разбира се – той посегна към портмонето. – 1800 долара за цяла нощ, нали така?

– Правилно.

Извади 2500 долара и ги постави в ръката й.

– Благодаря! – усмихна му се вежливо тя. – Казвам се Катина.

– Алекс.

– Тъй като ще прекараме нощта заедно, може би все пак ще ви правя компания за едно питие. Ако не възразявате, естествено!

– В никакъв случай. Имам скоч, но мога да поръчам и нещо по-леко. Шампанско?

– Скочът е О.К.

Казаха си „наздраве” и тя съблече дългия, черен шлифер. Остави го на земята. Алекс се загледа в перфектното й тяло, в скъпото й, полупрозрачно бельо, в лачените обувки на висок ток. Истинска награда за добре свършената работа!

– Красива си!

– Благодаря! Непрекъснато ми го казват, но от устата на сладур като теб звучи приятно.

– Аха!

– Обслужваме всякакви клиенти, знаеш, но рядко ми се случва да прекарам нощта с културен, внимателен и добре сложен хубавец.

– Това на всичките си клиенти ли го разправяш?

– Глупости! Разбира се, че не! Как така се оказа сам в хотелската стая, Алекс? Изглеждаш ми като магнит за жените.

– Така ли мислиш? – Алекс наля допълнително скоч в чашите и след кратка пауза продължи:

– В командировка съм. Изкарах малко кеш и реших да отпразнувам победата. С теб!

– Иха! Да пием за победата тогава!

– Наздраве!

– Наздраве!

– Какво работиш, ако не е тайна? – попита тя.

– Всъщност е тайна. Трябва да умреш, ако ти кажа – ухили се той.

– Е, добре, в такъв случай не искам да знам.

Той я прегърна и нежно започна да целува добре оформените й гърди.

– Живанши? – предположи.

– По всичко личи, че си имаме познавач!

Ръката й бръкна под хавлията, хвана вече твърдия му пенис и започна да си играе с него. Дишането му се учести. Оставиха чашите на нощното шкафче. Започнаха да се събличат. Помоли я да остане по жартиери, но да махне обувките.

Любиха се няколко пъти. Гледаха телевизия. Говориха си за дребните неща от живота. Поръчаха среднощна закуска и пак гледаха телевизия. Доизпиха бутилката. Тя му предложи един последен оргазъм – като бонус за хубавата вечер. Дори каза, че ще му разреши да й свърши в устата. Естествено, с презерватив. Той отказа. Беше изтощен.

Лежеше в леглото по корем, а Катина го галеше с дългите си коси по гърба. Оставаха им още два часа заедно.

– Знаеш ли, размислих за това, което ми каза снощи – започна тя.

– Кое по-точно?

– Че трябва да умра, ако разбера какво правиш.

– И?

– Ами, готова съм да платя цената.

Той се обърна по гръб и я изгледа сериозно в очите:

– Аз не се шегувах, скъпа!

– Аз също не се шегувам. Нямам какво да губя. Дължа петдесет хиляди на един главорез и разполагам само с два дни, за да оправя нещата. Предпочитам ти да свършиш работата, вместо неговите мутри, които няма да са толкова внимателни като теб.

– Как се забърка в тази каша?

– Дълга история. Но стореното е непоправимо.

– Защо не избягаш?

– Детето ми е заключено при него. Петгодишната ми дъщеря! Е, ще го направиш ли? Ти знаеш как да го направиш, нали, Алекс?

– Това ми е работата.

– Знаех си.

– Как се досети?

– Имала съм такива клиенти и преди. Издава ви всичко – поведението, начина ви на говорене, изражението, езика на тялото, всичко. Само вие си мислите, че сте непроницаеми. Сигурно криеш оръжието си някъде наблизо?

– Всъщност, да. Пистолетът ми стои зареден в нощното шкафче. Трябват ми само две секунди, за да ти пръсна главата.

– Искаш ли да ми покажеш?

– Не работя безплатно, скъпа. Едва ли можеш да си го позволиш. Освен това, не посягам на жени и на деца. Имам си принципи. А и не мога да повярвам, че си готова да зарежеш детето в ръцете на някакъв гангстер. Ще я превърне в проститутка, като теб. Дори по-лошо. Може да я изнасили и убие.

– Ако избягам ще убие и двете ни. Каква е разликата?

– Права си. Няма разлика. Кажи ми нещо повече за този човек?

Катина му разказа подробно как е емигрирала с майка си преди години, която малко по-късно починала. Катина започнала да работи като проститутка, за да се издържа и забременяла от бившия си сводник. Очистил го местен организатор на залози, рекет и търговия с крадени бижута. Убил го заради неплатен дълг – близо двеста хиляди долара. Така тя станала негова собственост и трябвало да работи, за да му върне парите. Дъщеря й служела като залог – позволявал им да се виждат само веднъж месечно – срещу съответната „вноска”. Иначе се грижел добре за детето. Купувал й хубави дрехи. Наел бавачка да й преподава уроци. Поставеният срок изтичал след два дни и тя не се съмнявала, че изродът ще посегне на дъщеря й, а после и на нея, ако не си получи парите. Имала още 50 000 долара да връща.

– Каква част от парите успя да събереш? – попита Алекс.

– Близо двадесет хиляди, но няма откъде да взема останалите тридесет бона за два дни.

– Защо не го помолиш за отсрочка? Всеки би предпочел да изчака за останалото, вместо да си цапа ръцете с убийство на дете.

– Вече няколко пъти исках отсрочка. Този път съм загазила.

– Знае ли някой, че си тук?

– Мисля, че не. Няма нужда да ме следи. Дъщеря ми е при него!

– Срещу половината от твоите двадесет бона ще реша проблема, скъпа! Но искам да оправим формалностите първо. Знаеш как е! – намигна й той.

Четири часа по-късно Алекс се върна в хотелската стая с плик, в който имаше точно десет хиляди долара – в употребявани банкноти. Разполагаше с описание на рекетьора, с разположението на офиса му, каква охрана ползва, къде ходи, кога яде – знаеше всичко, което му трябваше да знае. Опакова си багажа, пъхна пистолета под колана и излезе. Плати на рецепцията в брой. Помоли да му повикат такси към летището. Пътьом каза на шофьора да се отбие през квартала.

В страничната уличка, точно както тя му беше обяснила, имаше метална врата и един дебелак пушеше цигара пред нея. Свали го с изстрел в челото. Мина през дългия коридор и стигна до вратата в дъното. Зад нея се намираше билярдната зала, откъдето метално стълбище водеше надолу към офиса на Главния. Там държаха момичето. Трябваше да е тук – колата му беше паркирана отпред.

Алекс ритна вратата на билярдната зала, без да влиза. И без да се показва. Хвърли две гранати вътре, една след друга. Легна по очи на земята, с ръце върху ушите. Панически викове. Силна експлозия. После още една. Пълна тишина. В опушеното помещение не остана жив човек.

Слезе по металното стълбище и веднага откри офиса. До него имаше кенеф. Вратата на кенефа беше отворена. Някакъв мъж клечеше на пода, върху плочките, гащите му бяха смъкнати. Ръцете му бяха на тила. Ревеше и трепереше от страх. Мърмореше си нещо под носа. Застреля го. И влезе в офиса.

Завари двама души вътре. Босът държеше момиченцето в лявата си ръка, с дясната притискаше револвер до слепоочието му. Отстрани имаше някакъв мъж с насочено към Алекс оръжие. Стреля първо в пистолета, после в главата. Трупът остави червена диря, докато се свличаше по стената. Момиченцето се разпищя. Алекс каза на Главния:

– Ако я убиеш, ще умреш. Бавно. Ако я пуснеш, ще живееш, но с прострелян крак. За да не ме проследиш. Избирай! Имаш две секунди на разположение.

Онзи се опита да насочи револвера към него, но светлината в очите му угасна, след като последният куршум от пълнителя на Алекс го улучи в носа. Момиченцето плачеше. Алекс му подаде ръка:

– Хайде, миличка, ела с мен! Майка ти чака горе. Няма от какво да се страхуваш, аз съм от добрите. Дойдох да те освободя.

Момиченцето отказа да се подчини, затова той го вдигна, метна го през рамо и го понесе през коридорите навън. Там ги чакаше Катина, беше пристигнала точно в уречения час.

– Не зная как да ти се отблагодаря! Ти спаси живота на детето ми! – плачеше Катина. Целуваше, прегръщаше и милваше момиченцето.

– Аз зная – спокойно отвърна Алекс. – Ще ти звънна след няколко дни. Дръж телефона си включен! А сега изчезвай оттук. Може да стане опасно.

Още преди тя да успее да му отговори, той хвърли пистолета в най-близката кофа за боклук, пусна ръкавиците в съседната, обърна й гръб, излезе на главната улица и се качи обратно в таксито:

– Извинявай за закъснението! Исках да намеря подарък на годеницата ми по случай рождения й ден. Продължаваме към летището!

– Няма проблеми, сър! Рожденните дни са хубаво нещо! – отвърна делово шофьорът и настъпи газта.

Полетът обратно към вкъщи беше скучен. Прекара го в четене на вестници и в сън. Кацна късно през нощта. Прибра се по малките улички, с бейзболна шапка на главата. Влезе през задния вход. В хола го чакаше Тим – неговият двойник, облечен в собствените му дрехи. Излежаваше се върху канапето и гледаше телевизия.

– Как мина? – попита го Тим.

– Чудесно! – отвърна Алекс, бръкна в пътническата чанта и извади плика с омачканите банкноти. Хвърли го на масата. – Това е за теб.

Тим извади парите от хартиената торба, преброи ги внимателно и погледна към Алекс учуден:

– Тук има десет хиляди долара! Много повече, отколкото ми дължиш.

– Приеми го като компенсация по случай раздялата ни. Повече няма да имам нужда от теб!

– Но, Алекс, аз направих всичко както трябва – ходих в казиното, после залагах на коне, вчера стоях до късно в бара. Още ме боли главата. Разговарях с половината ти приятели.

– Причината не е в теб, не се притеснявай – успокои го Алекс. – Случи се нещо непредвидено и реших да прекратя кариерата си на наемен убиец. Ще се оженя, ще имам деца и ще започна нормална работа. Което значи, че повече няма да имам нужда от теб. А сега бързо, преобличай се и изчезвай! Остава малко време до изгрева. Мини през задния вход и гледай да не се набиваш на очи! Напусни града възможно най-бързо. И забрави, че ме познаваш! Ако някога решиш да се разприказваш помни, че и двамата сме в играта като съучастници, но аз имам повече да губя от теб. Няма да стигнеш дори до съдебната зала. Имам хора навсякъде.

– Да, да, разбира се, излишно се притесняваш. Гроб съм! Пък и получих достатъчно през последните няколко години, за да си държа устата затворена. Много повече, отколкото щях да спестя от учителската си заплата. Просто малко ме учудва спонтанното ти решение.

– Срещнах една жена. Мисля, че съм влюбен. Знаеш как е.

– Ти? Влюбен? Не мога да повярвам!

– Аз също съм човек, Тим!

– Правилно, извинявай! Не исках да прозвучи така. Ако все пак някога си промениш решението, да знаеш, че съм на разположение.

– Много рядко си променям решението. А сега изчезвай, преди да съм решил да задържа тези десет бона за себе си. Нямаш представа какво преживях заради тях.

– Окей, окей, тръгвам веднага. Не бъди толкова груб! Мислех, че през всичките тези години сме станали приятели. Очевидно съм грешал! – Тим започна да се преоблича.

– Аз нямам приятели. Професията ми не го позволява.

– Е, добре, тогава. Значи наистина е време да смениш професията. Желая ти успех!

Алекс се просна уморен върху канапето и само изгледа двойника си злобно, без да каже нищо.

– Сбогом, партньоре!

– Сбогом! Заключи врата след себе си. После унищожи ключа. Гледай да не се набиваш на очи.

Тим излезе на улицата. Бързаше да се прибере вкъщи, при жена си и при децата си, далеч от този кръвопиец, който само за няколко години го беше направил богат. Единственото му задължение беше да го „замества”, докато Алекс пътуваше „в командировка” и се подвизаваше под фалшива самоличност.

От Тим се изискваше да излиза на публични места, да носи неговите дрехи, да използва неговите документи, да плаща с кредитната му карта, да говори като него, да се държи като него, да харчи парите му и да създава алиби. В замяна получаваше тлъст хонорар в брой за всяко свое посещение. Без данъци и такси.

Истинско чудо беше, че остана жив! Мигът на раздялата го притесняваше още от самото начало, когато двамата се запознаха в един интернет форум. Е, оказа се най-успешният ден в живота на Тим!

Колата го чакаше на далечен, усамотен паркинг, извън града. Прегледа я внимателно за експлозиви, преди да се качи. „Човек не може да бъде сигурен в тези времена!”

Врътна ключа и потегли към вкъщи. Пусна си радиото.

Сутрешните шоута започваха. Алекс изгледа новините и прогнозата за времето с половин око, после заспа.

Сънува Катина и малкото й, разплакано момиченце. Беше крайно време да сложи край на самотата, да!

Тихомир Димитров 

декември 15, 2014

В началото беше Словото

aasdg

Изт: Digital Eye Wallpapers @ sampaikini.com

Преоткрих, дето се вика, „топлата вода”. В началото бях беден журналист на свободна практика, който обикаляше по редакциите и ухажваше медийните босове за дребен хонорар. Имах две издадени книги, но все по-малко хора четяха тогава: в годините на дигитализацията. Старите навици отиваха на кино, в буквалния и в преносния смисъл. Още преди Трансформацията.

Пробвах се като телевизионен сценарист, но не ме взеха, защото нямах достатъчно връзки. Остана ми само киното. След две гладни години успях да продам сценарий, колкото да се наям, но филмът не видя бял свят. Рекламата беше последното ми спасение.

Ето как преоткрих „топлата вода”. Най-добрият начин за един талантлив текстописец да продава текстовете си е рекламата. Формите са кратки, хонорарите – високи. Трябва да измислиш само няколко думички, които да качиш на билборд, примерно. Или една-единствена думичка, като наименование на продукт, тиражиран върху милиони етикети в цял свят. Или кратък сюжет за телевизионна реклама. Успееш ли да пробуташ идеята си през три нива ръководители над тебе, защитиш ли я пред фокус групите и получиш ли одобрението на клиента, ти си човекът! Банковата сметка расте, а докато се прибираш вечер по булевардите навсякъде виждаш собствените си идеи, отпечатани в едър шрифт и обляни в светлина – по върховете на сградите или край пътните артерии. Чуваш ги по радиото. Гледаш ги по телевизията. Има удволетворение от професията, един вид. Виждаш резултатите от труда си. Но най-важното за мен тогава беше, че плащаха добре.

Така успях да си купя къща, кола и да се оженя. Животът щеше да е прекрасен, ако жена ми не беше катастрофирала фатално с чисто новата ми кола, заедно с детето, което носеше в утробата си. После се пропих, заради което ме уволниха от агенцията и банката ми взе ипотекираното жилище, което повече не можех да изплащам.

Отново бях на улицата, самотен и отчаян, а дори нископлатените журналистически среди бяха забравили за мен. Мислех за самоубийство в редките моменти, когато изтрезнявах, затова гледах да не изтрезнявам често. Разбих се от пиене и болестите не закъсняха, а средства за лечение, естествено, нямаше – одавна бях спрял да внасям осигуровки. Животът, в който вече не виждах никакъв смисъл, бавно вървеше надолу по наклона, към неизбежния си край…

Така до момента, в който не ми попадна едно парче от вестник. Исках да завия хляба си в него, но всеки път изчитах заглавията, дори върху старите, омачкани вестници. Професионален дефект от миналото, предполагам. Една американска лаборатория търсеше участници в опасен експеримент. Искаха да тестват революционно научно откритие, което позволява човешката личност и всичките й спомени да бъдат дигитализирани и съхранени за вечни времена, успоредно с достатъчно генетичен материал от тялото, за да може един ден човечеството да произвежда тела, които пасват на съхранените електронни „личности”. Пробваха се, един вид, да запишат човешката душа. Да я превърнат в софтуер. Някога. Евентуално. В далечното бъдеще.

Кандидати за експеримента, естествено, не липсваха. Като започнем от безнадеждно болните пациенти, минем през осъдените на смърт затворници и стигнем до разни его-великани с мания за безсмъртие. Последните се отказваха на мига, щом разберяха, че няма как да оцелеят физически след „записа”. Само от технологиите зависеше дали някога ще „оживееш” изобщо. Под кава форма. И как. Затворниците биваха реабилитирани, а на болните и отчаяните, като мен, изплащаха компенсации, преведени по сметките на техни близки. На нас пари в отвъдното нямаше да ни трябват.

Експериментът изцяло отговаряше на плановете ми за самоубийство, които нямах смелост да осъществя, но предлагаше и шанс за втори живот. Писах на организаторите. След дълга кореспонденция най-после ме одобриха. Изпратиха ми виза, самолетен билет, малко пари за пътуването. Разполагах с две-три седмици, за да се изкъпя, избръсна, да преспя в чисто легло, да се сбогувам с всички и всичко, което ме свързваше с този свят. Като бенефициенти посочих двама мои братовчеди. Нямах останали кой знае колко роднини, за които да се погрижа. Изненадани са били от неочаквания бонус, паднал им от небето, сигурно. Останалите пари завещах на благотворителни цели. И заминах за Америка.

Служителите в лабораторията бяха много любезни с мен. Накараха ме да подпиша куп документи, прекарах няколко месеца в скучни психологически тестове и медицински изследвания. Хранеха ни добре и ни пускаха да се разхождаме из града (под строго наблюдение, естествено). Даваха ни чисти дрехи и спяхме в удобни легла, което мен перфектно ме устройваше. Прекарах последните си дни в относителен комфорт.

Неизбежно, датата на Трансформацията дойде. Сложиха ме в някакъв високотехнологичен „ковчег” и натиснаха някакво копче. Това беше всичко.

Една секунда по-късно отворих очи, за да разбера, че са минали повече от 1000 години. Бях в същото тяло и в същия „ковчег”, но после разбрах, че нито лабораторията, нито „ковчегът”, нито тялото ми имаха нещо общо с предишните. По генетичен път бяха отстранили всички болести, белези и вродени аномалии. Изглеждах с десет години по-млад. И много по-жизнен. Чувствах се прекрасно!

Светът също се беше променил. Населението на планетата наброяваше по-малко от един милиард души, които, общо взето, живееха в охолство. Машините вършеха цялата работа по производството, а човеците се занимаваха с изкуство. Упражаняваха свободни професии, хобита и занаяти. Развиваха науката или се разхождаха чисто голи по цял ден и медитираха. Не беше задължително да работиш. Но, тъй като работата и удоволствието се припокриваха в този нов свят, занимаващите се с нещо получаваха дори още по-висок жизнен стандарт.

Продължителността на живота беше увеличена многократно. С помощта на технологиите, които ме „съживиха”, всеки можеше да удължава жизнения си цикъл колкото пожелаеше. „Услугата” беше безплатна. За мое голямо учудване, част от хората отказваха да се възползват от нея и напускаха този свят доброволно. Дали по религиозни причини, дали от скука. Или от любопиство – да преживеят смъртта в първо лице, единствено число, да продължат напред. Никой вече не се страхуваше от смъртта. Тя беше въпрос на избор.

Болести и престъпност не съществуваха. Премахнати били по генетичен път, много години преди да ме „съживят”. Откакто учените открили гена на състраданието и формулата на съвестта, започнали да ги развиват у всяко новородено. Насилието и войните бяха част от миналото – лош спомен, над който всички се присмиваха. Разбира се, грешки в системата имаше, но заразените с гена на насилието или на завистта биваха неутрализирани от роботите по сигурността, които ги подлагаха на задължителна Трансформация, за да неутрализират дефекта.

В продължение на няколко месеца любезните хора от лабораторията ме запознаваха с новия свят, малко по малко, за да не ми причиняват излишен стрес. Накрая дойде моментът, в който трябваше да се реинтегрирам обратно в обществото. Питаха ме дали искам да „работя”. Тъй като не виждах какво друго може да се прави, аз казах „да”. Но, представяте ли си, каква би била реализацията на човек, свикнал да печата на машина?

Успокоиха ме, че най-важно било желанието да се развиваш и ми припомниха библейската максима: „В началото беше словото”. Оказа се, че Новият свят предлага голямо поле за реализация на хора, които умеят да работят с думи. Рекламите вече не съществуваха. Човек можеше да получи информация за наличните продукти и услуги по телепатичен път. „Копирайтърите”, ако мога така да ги нарека, работеха в развлекателната индустрия. Там те служеха като посредници между инженерите и програмистите, създаващи паралелните реалности, и потребителите на тези реалности.

Тъй като Новият свят не предлагаше кой знае какви възможности за забавление, нито някакви по-сериозни проблеми за разрешаване, хората използваха паралелните реалности, за да обогатяват преживяванията си там. Можеха, например, да разберат какво е да си болен от чума, да се сражаваш в кървави битки, да убиваш съвсем безнаказано и да бъдеш убиван многократно, да пътуваш с експедиции в далечния космос, да участваш в човешката история – всичко това без абсолютно никакъв риск за здравето, в една изцяло контролирана, напълно безопасна и достъпна среда.

Съществуваха много Програми, разбира се, но непрекъснато се пишеха нови. Историята на човечеството беше главен източник на вдъхновение. Почти не остана период, който да не можеше да бъде изживян наново, през „очите” на различните участници в него. Хората искаха или да променят хода на историческите събития, или да преживеят съвсем нови реалности, плод на собственото им въображение.

Минах кратък курс, който имаше за цел да ме запознае със спецификата на това, което вършеха инженерите, програмистите и другите технически специалисти по Програмата. Моята работа беше да опозная потребителя достатъчно добре, заедно със сложната му душевност, да разбера какъв опит има с предишни Програми и да формулирам визията му така, че техниците да успеят възможно най-точно да пресъздадат неговата интерактивна паралелна реалност.

Накратко, превърнах се в разказвач на мечти. И, о, Боже, какво ли не видяха очите ми: галактически войни, космически зарази, насилие над непознати цивилизации, жестоки каторги, рухване на империи, всякакви архетипни преживявания, различни форми на убийство, самоубийство, любов и живот след смъртта – сюжети, в които са включени сетивата, съзнанието и подсъзнанието на потребителя. Луда работа! А в началото беше Словото…

Тихомир Димитров 

декември 3, 2014

Дневниците на похотливия милионер

Този разказ е художествена измислица, т.е плод е на авторско въображение и развинтена фантазия.
Всяка прилика с действителни лица и събития е случайна…

Желая Ви приятно четене:

Дневниците на похотливия милионер: За жените и парите

za_jenite_i_parite
Изт: hertalks.com

Нека обясня каква е връзката между богатството и жените. За повечето от вас тя сигурно е правопропорционална. И знаете ли защо? Защото никога не сте имали истинска жена или истинско богатство до себе си. Дори тези, които живеят в изобилие! Казвам го от личен опит. Познавам повече богати самотници, отколкото самотни богаташи. Каква е разликата? Ами, богатството е състояние на ума, ето каква! Извинете ме за „клишето“, но не точно блясъкът на златото е онова, което привлича дамите. Привлича ги блясъкът в очите, а той е само бегло отражение на блясъка в душата! Още едно „клише“ в кавички, но, хей, дори не си въобразявайте, че можете да използвате тази паразитна думичка преди да сте овладели в дълбочина изисканата елегантност на френския език, ОК?

Накратко, парите не могат да направят един мъж по-привлекателен за жените. Парите са само атрибут, аксесоар, като скъпия часовник. Дебелата банкова сметка е предимство, но не и достатъчно условие, за да се превърнеш от похотлив милионер в задоволен похотлив милионер. Това, което привлича жените, е благосъстоянието на мъжа, изразено чрез неговото самочувствие. Истината е, че повечето мъже със скромни доходи ще подминат жената на мечтите си по улицата, защото вярват, че не я заслужават! Това няма нищо общо с парите.

Можеш да излъчваш аурата на богатството дори когато си материално ощетен, но не можеш да си материално ощетен, когато излъчваш аурата на богатството. Когато си богат по душа! Ако обичаш себе си достатъчно, за да повярваш, че заслужаваш тази жена, тя ще бъде твоя. Независимо от нулите в банковата ти сметка. Нулите са само резултат от приноса ти в играта на благополучието — една от многото награди за самоуважението, което си дръзнал да си позволиш!

Дневниците на похотливия милионер: За първия милион

za_parvia_milion
Изт: blog.pch.com

Повечето хора дори не желаят да говорят за първия си милион. В съвременното общество на култ към недостига това е нормално. Нормално е да мразиш богатите. Вие какво? Да не мислите, че само бедните имат привилегията да мразят богатите? Бедните нямат никакви привилегии! Казвам ви го от личен опит. А богатите повече от всички хора на света мразят себеподобните си. Влюбени са в чувството си за вина. Неслучайно в САЩ върлува страхотна омраза към богатите. Да, американците обичат парите, но мразят хората, които ги притежават. Мразят ги дори повече, отколкото на Балканския полуостров. Защо мислите, че е така? Защото се съсредоточават върху парите като крайна цел, а не като средство за реализация на най-смелите си мечти.

Още на 16-годишна възраст разбрах, че без пари човек е абсолютно безполезен. Не само за себе си, но и за другите. Дори, бих казал, вреден. Точно така, бедността не е порок, но бедният е вреден. Вреден е за здравето си, защото яде некачествена храна, не си купува лекарства и не ходи на лекар, вреден е за приятелите си, защото не може да им помогне в труден момент, вреден е и за човечеството, защото мислите му са съсредоточени в това как да плати сметката си за ток, а не как да изобрети ваксина срещу рака, например. Целият му човешки потенциал е пропилян в мизерията. Впрегнат е в юздите на оцеляването. Знаете ли колко гениални учени са умрели в бедност? Един от тях беше баща ми. Нека ви разкажа повече за него. Така ще хвърля светлина и върху произхода на първия ми милион.

Той беше отдаден на науката. Погълнат от експериментите в лабораторията, баща ми забрави да се грижи за себе си и това му коства живота. Много преди да умре забрави да се грижи и за семейството си. Няма да забравя дългите зимни нощи, в които с майка ми треперехме от студ под родопските одеяла, защото нямаше кой да плати сметката за тока и парното. Няма да забравя и консервите, които убиха баща ми. Ядеше само копърка, за да има пари за скъпите западни трудове, да поддържа абонамента си за скъпите научни списания. Заплатата му на научен сътрудник към БАН стигаше колкото за въпросните абонаменти, за наема и за консерви. Долнопробната храна го уби.

Малко преди „промяната“ с колегите му бяха по пътя на революционно откритие в медицината. С майка ми търпяхме несгодите, защото вярвахме, че имат цел. Един ден името на баща ми щеше да се прочуе по цял свят, а изобретението му щеше да помогне на хиляди хора да си върнат зрението. Най-после щяхме да сме богати, да пътуваме в чужбина, да ни уважават в обществото. Мислехме, че бедността има някаква цел. Тогава разбрах колко важна е науката и колко безцелна е бедността. Дори да направиш революционно откритие, трябва да имаш пари, за да го патентоваш. След десети закриха лабораторията на баща ми поради липса на финансиране. Други хора си присвоиха резултатите от неговия труд. Патентоваха изобретението му и го продадоха в чужбина, а ние с майка ми наследихме само дългове.

На смъртния си одър баща ми разбра, че е живял като глупак, въпреки могъщия си интелект. И ме накара да се закълна, че няма да повторя неговите грешки. „Човек трябва да помисли първо за себе си, преди да успее да помогне на другите“ — каза ми той. И си отиде от този грешен свят.

Така се озовах в положението на 16-годишен полусирак, който трябваше да издържа майка си и да плаща дълговете на баща си, още преди да е навършил пълнолетие. Имах остра нужда от пари, при това много и то — СЕГА! Здравословното състояние на майка ми се влошаваше с всеки изминал ден. Непрекъснато си блъсках главата как да изкарам някой лев, защото парите от стипендията и нейната пенсия по инвалидност не бяха достатъчни дори, за да се храним добре. Продължавахме да вредим на себе си в безизходицата и положението ставаше все по-зле.

Имах купища идеи за бизнес, но не можех да регистрирам фирма, защото нямах паспорт и, разбира се, нямах пари за начален капитал. Прекарвах дните в учене за кандидатстудентските изпити, а нощите — в дежурства като санитар в местната болница. Там с очите си видях как ежедневно немотията отнема своите жертви — болницата нямаше пари за скъпите, неотложни операции, нямаше дори за парно през зимата, а пациентите нямаха пари за лекарства. Резултатът се измерваше в трупове, в стотици пропилени човешки съдби: музиканти, които никога нямаше да зарадват света със своето изкуство, артисти, които никога нямаше да се качат на сцената, студенти, които никога нямаше да завършат, мъже и жени, които никога нямаше да срещнат своята половинка и да създадат поколение. Защото не им достигаха пари за лекарства!

Тогава се заклех, че няма да позволя на бедността да отнеме и моя живот. Нямаше да й се дам толкова лесно! Бях готов на всичко, за да изляза от омагьосания кръг. Когато човек е изправен пред стената и няма какво да губи, той става упорит, амбициозен. Не спира пред нищо. Готов е да посегне и на чуждото, ако се наложи, за да оцелее. Или се предава и губи малкото, което му е останало. Среден път няма. За мен най-решаващ беше денят, в който посетих мама в дома за възрастни хора с увреждания. При едно от свижданията в стаята й видях мишка да се храни от все още недокоснатата й храна. Трябваше на всяка цена да я измъкна от тази кочина, пълна със зарази!

Прибрах се разстроен в студентското общежитие. Добре, че бяха общежитията, защото вече не можехме да си позволим наема на общинското жилище, което се полагаше на баща ми, докато беше жив. Вече бях студент първи курс по медицина, но докато завършех и започнех да практикувам щяха да минат години, а дори в медицинската практика не виждах спасение. Тогава месечната заплата на един лекар се равняваше на 80–90 долара!

Замислих се, че парите не идват с вятъра. Техен източник са другите хора. За да ти дадат част от парите си, трябва да им дадеш нещо, от което се нуждаят. За да ти дадат ГОЛЯМА част от парите си, трябва да им дадеш нещо, от което СИЛНО се нуждаят. Но какво притежава един студент, с майка инвалид и починал баща, от което другите хора да имат нужда? Нищо, освен тялото си! Замислих се дали да не продам някоя „част“ — бъбрек, например. В крайна сметка, човек може да живее с един бъбрек. Но парите, които се предлагаха на черния пазар за такива „стоки“ тогава бяха малко, а нелегалните операции — твърде опасни. Не, баща ми беше жертвал тялото си за медицината и аз се заклех да не повтарям неговите грешки! Оставаше ми само един избор — да излъжа хората, че притежавам това, което им трябва.

В ранните години на „демокрацията“ едни хора натрупаха пари, като излъгаха други хора, че ще им плащат високи лихви. После разни хора излъгаха с приватизацията. После трети излъгаха, че ще направят политически реформи, а четвърти обещаха да „оздравят“ предприятията. И излъгаха. Тогава населението все още имаше спестявания и не знаеше какво да ги прави. Но мошениците знаеха какво да ги правят. На пазара цареше дефицит на стоки и услуги, а най-големият „актив“ в ранните години на „демокрацията“ се оказа лъжата.

В началото бяха лекарствата. Стажът в болницата ми осигуряваше достъп до хора с тежка диагноза и добри спестявания, които се нуждаеха от скъпи лекарства. У нас все още нямаше кой да им ги осигури, дори да можеха да си платят законно. Започнах да събирам пари от тези нещастници с обещанието, че ще им предоставя нужните медикаменти, внос от чужбина. Разбира се, това трябваше да си остане между нас. Фалшифицирах какви ли не разрешителни за внос и различни сертификати, за да мога да оправдая измамата. Лъжех, че познавам богати фармацевтични компании на запад, основани от известни лекари, които помагат на хора в тежко положение от бедстващите страни, като им продават лекарства по-евтино. Вярваха ми, защото баща ми беше учен и преди „реформите“ понякога го изпращаха в командировки отвъд Желязната завеса. Нормално беше да има такива контакти. А търсенето беше огромно и списъкът с „поръчаните“ лекарства растеше. За да печеля време лъжех, че трябва да „запълним квотата“, преди да направим заявка. Това ги караше да „поръчват“ още неща, дори такива, от които нямаха нужда в момента, като аспирина на „Байер“, само и само да напълним „квотата“. За „каталог“ използвах един стар немски справочник за лекарства, открит в чекмеджето на баща ми.

Никога няма да забравя вечерта, в която се прибрах в общежитието с равностойността на девет хиляди долара в брой. Не можех да повярвам на късмета си! Бях открил „златната мина“ — казваш на хората, че имаш това, от което се нуждаят и им взимаш парите веднага! Без излишни въпроси! Това беше „най-успешният“ ден в болницата и вече трябваше да действам, защото недоволството от забавената „пратка“ растеше. Беше въпрос на време пациентите да се разприказват пред лекарския персонал. Вече имах средства и това променяше нещата. Можех да си купя още време. За целта подкупих един от преподавателите във факултета да ми предостави част от „бракуваните“ вносни лекарства, които вече така или иначе се продаваха на черно в страната. Така осигурих реалната „доставка“ на част от „поръчаните“ медикаменти и доверието в мен се повиши. Както и количеството на паричните потоци.

Накрая стигнах момента, в който всички средства за отлагане бяха изчерпани. Имах равностойността на близо сто хиляди долара в брой и никакво доверие в местната валута, нито в банките, които скоро щяха да фалират. Затова сложих парите в една туристическа раница и офейках. Обмених ги по морето срещу валута на твърде неизгоден курс, който имаше предимството, че не ти задават излишни въпроси. Накарах един познат в чужбина да регистрира банкова сметка на свое име, преведох му парите и офейках от страната.

Няколко дни по-късно разбрах, че са ме обявили за национално издирване. Щяха да минат години, преди да стигнат до мен! С моя познат се бяхме разбрали да получи 20% от сумата, ако ми напише поименен чек, който можех да осребря в почти всяка европейска банка. Тогава се научих как да използвам алчността на хората срещу тях. Обещах му половината, ако изтегли парите лично и ми даде другата половина в брой. Немските власти го задържаха няколко седмици, след като вече имах анонимна банкова сметка в Швейцария и все още бях на свобода.

Потопен в изобилието на западния свят, аз започнах да „проглеждам“ за всичко, от което се нуждаеха хората в България. Рано или късно българите щяха да заприличат на местните — затънали в дългове и изтерзани от работа, но тогава все още нямаха дори елементарни неща, като свестни автомобили и добре платена работа. Ето как отново започнах да обещавам на сънародниците си това, от което се нуждаеха най-много: високи доходи и „западен“ стандарт на живот. Регистрирах фирма за трудово посредничество и наех един от бившите ми колеги в университета за мой „представител“ у дома. Работата му беше да провежда интервюта за работа и да събира капаро от квалифицирани специалисти за „обещаваща кариера“ в чужбина.

Нямате представа колко наивни са най-интелигентните хора! Готови са да ипотекират жилищата си и да заложат спестяванията си срещу шанса да получат работа и достойно заплащане, комплект социални осигуровки и работна виза. Но аз вече знаех до какво води алчността и не се поддадох на изкушението да взема максималното, което можех, от тези хора. Целта ми беше да натрупам дълъг списък от „кандидати“ за кратко време, срещу половината от първата им, хипотетична, работна заплата в чужбина. Така, вместо да работя 900 месеца като високоплатен служител „на запад“, аз просто събрах половината въображаеми заплати на 1800 отчаяни лекари, преподаватели, инженери и технолози, които никога нямаше да помиришат дори работна виза. Средствата инвестирахме в парцели и разрешителни за строителство, които използвахме, за да събираме капаро срещу апартаменти „на зелено“. „Продавахме“ ги евтино и забогатявахме бързо. Моят човек в България го арестуваха, но и двамата вече бяхме милионери, а паричките стояха на сигурно място в Швейцария.

Междувременно бях започнал абсолютно законен бизнес с износ на употребявани автомобили за България. Както знаете, в началото на прехода у нас хората се нуждаеха от абсолютно всичко, включително и от качествени коли западно производство, които европейците буквално изхвърляха на безценица по автокъщите, а моите сънародници разграбваха срещу 5–6 пъти по-висока цена — заради липсата на адекватно предлагане у нас и заради множеството митнически формалности в началото. Тъй като вече разполагах с капитал, не ми беше проблем да им осигуря това, от което се нуждаят. Този път — наистина.

Нещата вървяха по мед и масло. Настаних майка ми в комфортен мезонет в покрайнините на София, осигурих й издръжка като на кралица и редовна визитация от частен лекар плюс денонощна грижа от частна медицинска сестра. Всеки месец числото в банковата ми сметка растеше. Автовозите се връщаха празни от родината и „гладни“ за още. Бизнесът се развиваше прекрасно и животът беше хубав, но продължителното изгнаничество беше започнало да ми втръсва и аз копнеех да се върна у дома. Исках отново да бъда свободен да пътувам и бях готов на всичко, за да изляза на чисто, да обърна нова страница в живота. Да платя дълга, който бях натрупал пред обществото. Реших да го направя в деня, в който получих новината за ареста на моя „съдружник“ в България. Наех адвокат, който познаваше правилните хора на правилното място и получаваше тлъст хонорар, за да придвижва рушветите до правилните ръце.

След няколко телефонни разговора ми се изясни, че ако се върна и поема солидарна отговорност за съучастие в общото обвинение по присвояване чрез измама, ако си призная всичко и ако сътруднича на властите в разследването, плюс малък рушвет в рамките една десета от парите, които бях натрупал през последните две години, най-вероятно ще се отърва само с условна присъда и солена глоба. Откажех ли да го направя, моят „съдружник“ щеше да се разприказва и съвсем скоро цяла Европа щеше да отеснее за мен, а правораздаващите органи на запад, както знаете, не са толкова сговорчиви и отстъпчиви, колкото бяха българските по онова време. Накратко, това беше последният ми и единствен шанс да се прибера у дома и да започна „на чисто“.

За съжаление, адвокатът ми се оказа измамник и съвсем скоро се озовах в положението на арестант с надвиснала заплаха от десетгодишна ефективна присъда, запориране на банковите сметки, конфискуване на цялото имущество и над сто милиона лева глоба. Добре че съдиите си оставаха подкупни и без помощта на посредник. Направих пълни самопризнания и получих възможността да подпиша сделка с условна присъда срещу окончателния размер на наложената ми глоба.

Казват, че човек не знае какво печели, когато губи и че съдбата обича смелите. Прави са! Подписах споразумение, с което позволявах на държавата съвсем законно да ме разори. Нямах намерение да прекарам младостта си в затвора. Точно тогава у нас започна масовият фалит на банки и хиперинфлацията. С всеки изминал ден стойността на глобата ми в левове се топеше, а валутните ми спестявания на запад си стояха абсолютно непокътнати и дори се олихвяваха. Можех да си позволя да чакам, защото даже лихвите по глобата не представляваха проблем при тези условия. Инфлацията ги изпреварваше в пъти. Ето как в началото на 97-ма година, когато хората се редяха на опашки за хляб, аз бях абсолютно свободен, напълно реабилитиран от закона и нечестно богат!

Дневниците на похотливия милионер: За истинското богатство

za_istinskoto_bogatstvo
Изт: addicted2success.com

Истинското богатство не се измерва в пари. За „клишетата“ сме се разбрали. Измерва се в самочувствие за изобилие. Колкото повече, толкова повече! Това се отразява и на осанката, и на дрехите, които носиш, на маниера, по който говориш. Само глупаците парадират със своето богатство. Умниците го използват, когато им потрябва. Например, да поръчат шампанско от 350 евро, но да го изпият в компанията на най-красивата жена от вечерта. И да я накарат да забрави за съпруга си. Но за това ще си говорим по-късно.

Парите са инструмент на свободата, ако мога така да се изразя. Майсторът каналджия, като му потрябва някой инструмент, не стои в лайната да се моли за гаечен ключ, а го вади от сервизния колан и решава проблема с него. Така се постъпва и с парите като инструмент на свободата. Има четири вида свобода:

Първата (най-ниската) е, когато работиш за някой друг. Особено в страни, където не ценят човешкия труд. Там ще ти плащат малко и ще ти се присмиват, че ти плащат малко! Губиш всичката си свобода, теглиш кредит и започваш да фалираш всеки месец преди заплата. Готов си на компромиси. Ставаш роб.

Втората степен на икономическа свобода е, когато работиш за себе си. Прецакан си, защото не можеш да спреш да работиш. Изпадаш в кризата на нередовните приходи и постоянните разходи. Губиш част от свободата си, теглиш кредит и започваш да фалираш преди всеки хонорар. Готов си на компромиси. Ставаш роб на много господари. Но това е по-добрият вариант, отколкото да работиш на заплата. Поне можеш да избираш на кого да се продадеш. И за колко…

Третата степен на икономическа свобода е, когато вече наистина работиш за пари. 3000 евро на месец сигурно ти звучат като добра „европейска заплата“, но едва ли могат да се сравнят с удоволствието да изкарваш по 3000 евро на ден! Проблемът е, че се превръщаш в роб на парите. Непрекъснато си зает. Разбирате ли, колкото по-висок е залогът, толкова по-широк е капанът. Прескочиш ли го, минаваш в следващото ниво.

Четвъртата степен на икономическа свобода идва, когато парите започнат да работят за теб. Тук можеш да си позволиш дори да си относително беден. Защото не работиш за всеки лев, а получаваш наеми, рента, отчисления от авторски права, лихви, хонорари, дивиденти и каквото се сетиш, под формата на пасивен доход. Което съвсем не те ограничава да имаш и активни доходи, ако поискаш. Дори разполагаш с повече свободни средства, които да инвестираш. А те не престават да идват. На равни интервали: всеки месец, всяка седмица, всяка година. Дори времето вече работи за теб!

Най-свободните хора не са задължително най-богатите и обратното също е вярно. Един обикновен рентиер, примерно, е по-свободен от един инвеститор, загрижен за капиталовложенията си, който получава инфаркт. Разликата е в качеството на живот. Рентиерът живее по-качествено от инфарктния инвеститор. И му плащат за това, вместо да раздава заплати всеки месец на недоказуемо производствен персонал. Разбира се, най-хубаво е, когато количеството срещне качеството. Великите актьори, спортисти, музиканти, писатели и певци получават хонорари, които се равняват на брутния годишен доход на индустриално предприятие.

И така, след като вече разполагах със солиден актив, можех да се замисля и за пасивни източници на доходи. Имах достатъчно време да мисля, докато икономиката се съвземе, но използвах кризата, за да се докопам до евтини имоти в цялата страна. Реших, че парите отново не могат сами да работят за мен, очевидно трябваше някой друг да ги изкарва, затова се насочих към личности с кауза, които бях сигурен, че ще стигнат докрай в намеренията си. И ще са готови да споделят част от просперитета с мен.

Помогнах на един българин да осъди държавата в Страсбург и получих процент от компенсацията, дадох заем на друг да патентова изобретение в САЩ и получих част от хонорара след продажбата му, купих дялове от частна болница, оборудвах я с техника и започнах да получавам дивиденти. Междувременно, цените се нормализираха, спестяванията на населението се стопиха и аз започнах да раздавам кредити срещу залог. Така придобих още имоти, които ми носеха стабилен доход от наеми.

На 26-годишна възраст вече можех да калкулирам месечните си доходи в стотици хиляди, разделени на пасивни и активни източници, удобно разпределени в различни дейности и сигурно пласирани в различно имущество, което също носеше доходи. Това ме накара да се посветя на най-голямата си мечта: да стана меценат. Започнах редовно да посещавам откривания на изложби и винаги купувах първи картината с най-висока цена. Така правех услуга на художника, защото давах пример на българите, които искаха да приличат на мен. И те се надпреварваха да притежават платната на същия художник в просторните си холове. После, разбира се, художникът ми връщаше парите, а картината оставаше за мен. Превърнах се в колекционер. Посещавах благотворителни вечери и благотворителни балове. Забелязах, че колкото по-щедър ставаш, толкова повече получаваш. И, неизбежно, когато навлезеш в този нов етап от живота, те налазват златотърсачките.

Дневниците на похотливия милионер: За истинската жена

za_istinskata_jena
Изт: fineartamerica.com

Истинската жена няма нищо общо със златотърсачките. Тя е аристократ по душа. Тя знае, че дори само да се родиш като жена е аристократичен факт, но като добавиш интелект, външен вид, добро образование, обноски и произход от богато семейство, ставаш нещо като барон, макар и в личната ти карта да пише „госпожица“ еди-коя-си.

Тези жени са привлекателни, защото имат стил. Приличат много на вица за сянката, която бяга от теб, когато се стремиш към нея, но истинската жена никога не тича след теб, когато й обърнеш гръб, за разлика от сянката. Тя просто казва: „Следващият, моля!“ И се появява друг костюмиран обожател, който може да се окаже по-богат, по-млад и по-добре сложен от теб. Че и по-внимателен. Тогава губиш истинската жена и ти остава само обикновената: майката или слугинята. Слугинята се чука само за пари, а майката се чука едновременно за пари и за деца. Което я прави с една идея по-смислена от слугинята. Но не винаги разполагаш с такава жена. Тя често е заета със съпруг и деца. И посягаш към слугинята. А в нейния образ най-често срещаш златотърсачката — момичето с висока издръжка, шугър бебчето, дъщеричката на татко или принцеската, която се дава под наем, взима скъпо и е с тебе само когато свършваш. Или докато пазарува дрехи от мола с кредитната ти карта, а шофьорът ти й носи торбите.

Тази жена е изкушение за мнозина, защото изглежда добре (и няма как, при положение че инвестира всичко във външния си вид), но малцина могат да си я позволят, защото е по-добър бизнесмен от тях. Всеки мъж, който веднъж си я е позволил, обаче, лесно може да се освободи от нея, като за целта трябва просто да спре да й дава пари. Тогава златотърсачката, за разлика от истинската жена, става невидима за теб. Сменя си телефоните, квартирата, приятеля и колата.

Но истинската жена винаги е там. Дори когато не можеш да си я позволиш. Тя обича да е заобградена от обожатели. Дразни те с ес-ем-еси, изпраща ти по някой имейл от време на време, за да те пита как си. Водиш я на опера не защото е скъпо и не може да си го позволи, а защото си успял да купиш билети за откриването на сезона — нещо, която тя не би могла да ти откаже. Водиш я в Париж не защото иска да види Франция, а защото има апартамент в центъра. Купуваш й кола не защото се нуждае от транспорт, а защото цветът на предишната й е омръзнал. Или не съвпада с новия й тоалет, шит по поръчка, който струва повече от колата.
Срещаш я по партита с други мъже, които в повечето случаи са изискани гейове или платонични приятели, които ползва само за показване, но никога не би чукала. Тя не интимничи пред тебе с тях, за да те дразни. Тя знае, че може да има и двама ви, когато пожелае. Защото е истинска жена.

Дневниците на похотливия милионер: За жените, без които не мога

za_jenite_bez_koito_ne_moga
Изт: examiner.com

Мария („Куртизанката“). Взима две хиляди лева на вечер и излиза само с чужденци. Аз съм единственият българин, който допуска в леглото си. Защото не съм се заразил с „балканския манталитет“, според нея. Годините, прекарани в чужбина, са си казали думата, явно. Мария дори не е истински красива. Няма тяло на богиня, не е млада, нисичка е, има добре оформени, но къси бедра, дори гърдите й са леко увиснали. Но в тази жена е заложена искрица от Господ, която кара мъжете да пощуряват.

Срещнахме се на едно „благотворително“ парти, организирано от модна агенция, чиято цел беше да запознае богати мъже като мен с бедни, но красиви момичета, дошли от провинцията да се чукат за пари. Сред всичките полу-голи „миски“, сервитьорки, барманки и танцьорки, които щъкаха около мен, погледът ми се спря единствено върху Мария. Нещо в нея ме накара да се почувствам като разгонен тийнейджър. Беше в компанията на поредния чужденец, наел я за вечерта. Даде ми номера си. Уговорихме се да й се обадя на следващия ден. И тя дори не си направи труда да симулира оргазъм или да се престори, че й харесва. Питах я: „Как издържаш?“ Каза ми, че мисли за красивите неща, които ще си купи с парите, а не за мъжа, който й ги дава. А мъжете се влюбваха в тъжното й лице, в замечтания й поглед, в дискретния начин, по който умееше да флиртува с тях, оставайки незабелязана за всички останали.

Има нещо животинско във връзката ми с тази жена и едновременно с това — нещо твърде изискано. Тя е олицетворение на фриволната жена с висок интелект — рядко срещана порода и, поради тази причина, изключително търсена. Умните жени ме възбуждат. Мария говори четири езика, пее прекрасно и свири на пиано, освен това обича да рисува. Зарязва те, ако се държиш грубо с нея и ти връща парите. Подбира клиентите си внимателно. Сигурен съм, че повечето от тях са влюбени в студеното й отношение в леглото. Също като мен. В надменния начин, по който ти заявява: „Да, не можеш да ме имаш, дори да притежаваш всичките пари на света! Можеш да си купиш само част от времето ми, колкото ти позволя, но това е миг от вечността.“ Много чужденци идват в София единствено заради нея. Достатъчно богата е, за да си позволи частна охрана, която се грижи за безопасността й дискретно, от разстояние. А разговорите с нея винаги са истинско удоволствие, след като си платил данък на нагона.

Анита („Дивачката“). Двадесет и две годишно цицоресто миньонче, което хапе, скубе и драска с нокти. Може дори да ти се изплюе в лицето. Анита е дете от проблемно семейство. Бащата пребивал майката редовно, тормозел и нея. Казва, че най-щастливият ден в живота й е неговата смърт — карал пиян. Дори не знае къде е погребан. Не са й казали, за да не поругае гроба му.

Заради травмите от детството Анита обича да страда. Получава невероятни оргазми, но е способна да свърши само ако я обиждаш с вулгарни думи, душиш я до посиняване или се отнасяш с нея като с парцал. Настроението й се мени като времето в планината. Понякога е куче на каишка, но изведнъж подивява и започва да се бие. В буквалния смисъл на думата. Единствените „любовни“ белези по тялото ми са оставени от нея. Другите жени ги смятат за „секси“. Аз смятам „дивачката“ за повече от секси! Харесвам я, защото когато съм с нея, все едно съм с няколко различни по характер и темперамент жени едновременно.

Издържам следването й в университета. От време на време й пращам по някой дискретен, но скъп подарък. Виждаме се два-три пъти в годината. Тя си има приятел, който дори не подозира за моето съществуване. Обещал съм да й стана кум, ако реши да се омъжи и да поема всички разноски по сватбата. Искам да компенсирам поне част от нещастното й детство. Тя ми казва, че няма да вземе никой, който не е „одобрен“ от мен. Това са глупости, разбира се, но аз ще „харесам“ всеки, в когото е влюбена, макар да не правя услуга на младежа, защото могат да минат месеци, преди Анита да разкрие истинската си същност. Не мога да я ревнувам. Усещам, че тя не ми принадлежи. Усещам, че не принадлежи на никого. Но искам да бъде щастлива. Макар и временно…

Жана („Нимфоманката“). Жана е висока, кокалеста и руса, като скандинавски модел. Има спокойно излъчване и флегматичен характер. Изглежда незаинтересована. Човек би помислил, че целият свят й е скучен. Докато не я вкара в леглото. Тази жена е толкова пристрастена към секса и към всеки допир, свързан с него, че може да побърка дори най-издръжливия мъж. Трансформацията е фундаментална при нея — никой няма да повярва каква разгонена тигрица се крие зад образа на студенокръвната блондинка. Съгласна е на всичко и винаги е готова да експериментира. Обича нежния, бавен, чувствен секс, едночасовите предварителни игри и масажите, но и бруталното обладаване без предупреждение. Харесва игрите. Разхождала ме е с каишка из хотелската стая и ме е яздила като пони. „Изнасилвал“ съм я брутално. Беше толкова истинско, че в един момент се уплаших да не би наистина да я изнасилвам.

След оргазъм Жана се смее. Продължително и на висок глас. До сълзи. Тя е истинско съкровище за смелия откривател. Точно от този тип жени, за които писах в началото, че няма да посмеете да заговорите на улицата. Защото външният й вид ще ви уплаши. Тя изглежда като модел, работи като модел (на бельо) и се държи като модел — хладно и високомерно. Но проявите ли авантюристичната си натура, започнете ли да я докосвате, вкарате ли я веднъж в леглото, ще разберете, че сте открили „златната мина“ — тази, която всеки мъж си мечтае да намери. За нея няма грозни мъже, ниски или високи, нито бедни и богати. Всичко е позволено, стига веднъж да прескочите границата заедно. Склонна е дори да ви плаща, за да я чукате редовно. Звучи невероятно, нали? Казах ви, че Жана е нимфоманка. Изпада в депресия, ако не получи поне три оргазма до края на деня. Но мъжете се страхуват от нея. Респектират се! Особено българските мъже. Какви смешници!

И Жана е нещастна заради тях. Тъжна и самотна. Няма си дори гадже. Сигурно на това се дължи студеното й лице, безразличното й поведение. Веднъж се забавлявах да гледам отстрани как един мухльо два часа се опитваше да й направи впечатление в известен столичен ресторант. То не бяха комплименти, цветя, не бяха изискани специалитети! Думите му минаваха и заминаваха покрай ушите й, сигурно дори не знаеше как се казва този неин „кавалер“. Изпуши си цигарата и отиде до тоалетната. Пътьом мина покрай мен. Поиска ми огънче. Прошепна ми в ухото, че ще ми „чукне“, ако в дамската тоалетна няма никой. След една минута телефонът затрепери във вътрешния ми джоб. Докарах я до четири оргазма за две минути! Накрая свърших в нея. Без презерватив.

Жана е оперирана и не може да има деца. Редовно ходи на лекар, за да се преглежда. Гинекологът не й взима пари, защото я чука върху „кончето“. Прибрах се вкъщи облекчен и по-късно разбрах, че на мухльото не му се е отворил парашутът. Платил 500 лв. сметка и отишъл да лъска бастуна. Не беше се осмелил дори да я докосне. Нито веднъж през цялата вечер! Сигурно после се е хвалил, че излиза с манекенки. Задник!

Яница („Шугър бебчето“). Запознахме се на яхтата на едно парвеню в Созопол. Беше поканил Яница и приятелките й „за украса“ на рождения си ден. Такива момичета никога не отказват покана за пътешествие с яхта. „Украсата“ обикновено включва „консумация“ — по желание на клиента и почти винаги е безплатна. Причината? Ами, откъде мислите, че шугър бебчетата си намират нови шугър-даденца, а?

Яница е слаба, почти хърбава. И няма как — храни се предимно с моркови. Има стройно тяло, изкуствени гърди, изкуствени мигли, изкуствени нокти, изкуствен тен, натрупан в солариум. Само големите й, зелени очи са естествени.

На партито я видях да си ляга с един доста пиян младеж — близък приятел на рожденика. По-късно разбрах, че не му е станал. Няма как да „джаскаш“ цяла вечер, да изпиеш кофата с шампанско и да очакваш, че ще ти стане. Но мъжката потентност не е приоритет за нея. Яница не обича секса. Може да прекара 5 часа пред огледалото и да изглежда като най-голямата курва на купона, но в леглото е фригидна като сом.

Поканих я на разходка до Гърция с чисто новия ми кабриолет. Ядохме сладолед. Оглеждахме магазините в Солун. Каза ми, че ако искам да й стана „гадже“, трябва да й купя нещо. И, понеже вече си имаше гърди, нос, устни, нотки, мигли и тен, заложих на бижута. Така станахме „гаджета“. Сигурно се чудите какво толкова намирам в нея? Ще ви кажа. Привлича ме лекотата, с която умее да привлича пари — лекотата, с която трансферира богатството от мъжкия към женския пол, без да полага никакви усилия. Освен да поддържа външния си вид, естествено. Такива жени са „за показване“, а не за секс. „Тунинговаш“ я по твой вкус, обличаш я по твой вкус и ходиш да я показваш. Завистта в очите на останалите мъже, особено ниско интелигентните, струва повече от злато.

Направихме околосветско пътешествие заедно. Изкупи половината магазини по пътя. Трябваше да наемем носачи и да купим допълнителни куфари, за да приберем боклуците й у дома! Яница излиза по-скъпо от компаньонка и чука десет пъти по-зле. Но един богат мъж има нужда от човек като нея. Помните ли как се превърнах в колекционер? Селяните трябва да ти завиждат, за да искат да ти подражават. А богатите селяни умират точно за такъв тип жени. Аз ги наричам „чалга принцеси“.

Яница е инвестиция за мен. Избил съм всичките си капиталовложения в нея, че и отгоре, само в скъпи платна. Благодарен съм на медиите, че създават идоли за простаци. „Ооо, тоя я гледай с к’ва мацка се е издокарал — като по телевизията!“ И бам: „Значи аз също трябва да притежавам картини, че да я чукам тая. К’ва кола кара? Аха! Още утре ще си поръчам същата, ама по-новия модел. А тоя костюм откъде го взе, браточка?“ Ето ти визитката: на дилъра, на шивача, на художника. И мерси за комисионата!

Яница знае, че я ползвам като инструмент за изкарване на пари и няма нищо против. Хей, все пак й плащам наема, сметката за телефона, заплатата на домашната прислужница и куп други неща. Сделката е изгодна за двете страни. Тя има само няколко години да вземе от живота всичко, което може, преди да погрознее, преди да изгуби единствения актив, който притежава. А аз най-много от всичко обичам да прибирам парите на глупаците. Това си е джентълменско споразумение!

Елица („Шефката“). Назначих я в компанията ми за управление на недвижима собственост. Издигна се от най-обикновена секретарка до търговски директор. Всички в офиса я мразят. Но се страхуват от нея, защото знаят, че докладва лично на мен. Жените са истински кучета, назначиш ли ги да ти пазят парите. Следят всеки превод дали е пристигнал навреме, всеки наем, как върви реконструкцията на сградите, тормозят наемателите, изнудват майсторите, пазарят се с доставчиците, „оптимизират“ заплатите, пестят от материали, разходи, транспорт. И всичко това, само и само ти да можеш да изкарваш повече! Докато си вееш задника по света! За да може тя да оправдае „високия“ си статус в обществото.

Елица е от онези привлекателни 25-годишни работохолички, които мислят, че правят кариера, защото са завършили университет, а не защото имат хубав задник. И до известна степен са прави. Организираш ли нещата така, че да имат личен интерес от твоя просперитет, с течение на времето се превръщат в истински дракон за служители, доставчици, подизпълнители, клиенти и акционери.

Разбира се, тя никога не отказва поканите ми за секс, макар и след няколко месеца да планира сватба. Причината е не само в парите, уважаеми, а в резултата от парите. Истината е, че тя никъде, никога и по никакъв начин няма да срещне мъж като мен. Нейната среда е различна. Нейните приятели са различни. Те са на заплата. Те правят „кариера“. Те организират тиймбилдинги и семинари. Те ходят на скучни семейни „партита“ и готвят по рецепта от дебели кулинарни книги. Хвалят се с екскурзии до Турция и Гърция през единствените 20 дни в годината, когато са свободни. Те спестяват. Те купуват ипотекирани жилища и бачкат за „повишение“.

Освен че зная как да доставя удоволствие на една жена в леглото и съм понатрупал известен опит, аз по всичко друго също се различавам от тях. Нямаме допирни точки. Тя буквално е омагьосана от начина ми на живот, от размаха, с който изкарвам пари. От това, че управлявам човешки съдби. От поведението ми, дрехите ми, парфюмите ми, от декорацията на жилището ми, дори от многобройните ми любовници е очарована. Все пак, тя не познава друг мъж като мен, а различното винаги е интересно.

Добавете щипка чар за вкус, малко пари (заплатите в България са най-ниските в Европа), една-две вечери в изискан ресторант и отношение на истински джентълмен, и картинката ще ви се изясни. Все пак, най-голямото постижение в живота на Елица е, че от провинцията е успяла да дойде в София, да получи образование, да си намери работа и да стане шеф. Дори е успяла да купи „собствено“ жилище, което ще изплаща с мъжа си, докато остареят. Което я прави още по-зависима от мен.

Милена („Невярната съпруга“). Започна да излиза с мен, за да отмъсти на мъжа си, който изневерявал. И започна да й харесва. Запознахме се по стандартния начин — поисках огънче, попитах я дали мога да седна при нея и тя прие. Наливаше се с водка. Милена е нещо като социален експеримент за мен. Реших да се облека нормално, да отида в нормална кръчма и да видя дали мога да спечеля „нормална“ жена, без задължително да я подкупвам. Тестване на „ловните инстинкти“, един вид. Когато се стигна до професията й казах, че поставям окачени тавани. Забеляза, че ръцете ми са прекалено добре поддържани. Обясних й, че имам фирма за поставяне на окачени тавани (което не беше лъжа). Попитах я какво прави хубавица като нея сама по това време на нощта. След третата голяма водка тя най-после изплю камъчето. Сподели, че е хванала мъжа си в изневяра. И заплака. Утешавах я, докато свърши бутилката. После я закарах в малкия двустаен апартамент, който поддържах в Младост специално за такива случаи. Разви ми болтовете от секс! И двамата установихме, че никога не сме попадали на по-подходящ сексуален партньор. Телата ни бяха просто създадени едно за друго.

Тя се върна при мъжа си, „прости“ му, но продължи да се вижда с мен. На същото място. По същото време. Всяка седмица. И така вече няколко години. Връзката ни е базирана изцяло на оргазми. А нейните са много повече от моите, повярвайте ми! Един добър любовник, за да поддържа темпото, което поддържам аз, трябва да умее да чука и да получава удоволствие от секса, но без да свършва постоянно. С други думи, добрият любовник е загорелият, но издръжлив „работник“. Той събужда древния природен инстинкт у самката да изцеди жизнените му сокове, за да изгуби интерес към другите самки. Но тя не винаги успява и това само допълнително я влудява. Ще разгледаме тази тема по-късно, в „полезни съвети към господата.“

Ана („Алтруистката“). Естествено кестенява украинка. Емигрирала с техните на запад, още докато била малка. Ръководи една от фондациите, чрез които редовно дарявам средства. Тъй като и фирмата, през която дарявам, и фондацията са регистрирани на запад, където даренията се признават за разход и ползват всякакви данъчни преференции, Ана ме облекчава не само физически, но и фискално. Украинките са красиви като гълъбчета, знаете. Тя не прави изключение от това правило. Щедра е както в леглото, така и в живота. Предпочита да използва парите, които изкарва със задника си за благотворителни цели — нейният начин да намери смисъл в „божествената комедия“, предполагам. Изключително изобретателна е в начините, по които може да задоволи един мъж. През леглото й са минали стотици мъже. Обичам да свършвам върху красивото й лице. Но ще спра дотук, за да не ви дразня.

Истинската жена. Ще спестя името й, защото сигурно сте чували за нея от медиите, макар тук тя да не е твърде известна, защото рядко се прибира в България и принципно избягва публичността. Единствената жена, която ме превъзхожда във всяко отношение! Наследила баща си, който е сред хората, разорили държавата, опитала се да поеме контрол над империята му, но не успяла и загубила „почти“ всичко. Останали й „малко“ пари. Малко, малко, близо 100 милиона долара в имоти, акции, луксозни лодки, частен самолет, произведения на изкуството и скъпоценности от всякакъв вид!

Била е в повече страни по света от мен, облича се по-елегантно от мен, знае повече езици от мен, познава по-влиятелни хора от мен, притежава повече имоти от мен, несравнимо по-привлекателна е от мен и, освен всичко друго, е артист по душа. Разбира от изкуство — опера, театър, балет, рисува картини, прави изложби, има ангелски глас и владее няколко музикални инструмента. Пише поезия. Тя е от хората, на които съдбата е дала много, без нищичко да поиска в замяна. Сигурно е страдала в предишните си животи, не знам.

Такива хора обикновено лесно пропадат — пропиват се, продрусват или умират от нелепа болест, още преди да са успели да профукат завареното богатство. Някои от тях се самоубиват, след като го профукат. Такива хора обикновено са нагли и арогантни, невъзпитани и груби. Но тя не е от тях. Тя е скромна, тиха и добра натура. Което не й пречи да има високо до небето самочувствие, но твърде рядко да го показва. Получила е образованието си в престижни швейцарски колежи, била е възпитана и отгледана в дом на партийни функционери, които са имали домашна прислуга, мерцедес и частен шофьор, още преди „демокрацията“ да роди своите смешни парвенюта. Предполагам, че всичко това си е казало думата.

Запознахме се на откриването на една изложба. Бях запленен от държанието й, от аристократизма в движенията й, от невероятно мекия й глас, от високите скули, от прекрасната й, семпла, но изключително скъпа рокля. Тя имаше всичко, което притежава идеалната жена за мен. Няма да крия, че съм един от многото й обожатели. И че нито веднъж не ме е допускала в леглото си. Въпреки приятелството ни, което трае вече няколко години. Може би точно затова съм толкова луд по нея! Защото не мога да я имам! Правете си изводите сами.

В компанията й винаги се чувствам като селянчето, което току-що се е видяло с някой лев. Аз съм представител на буржоазията, а тя — на висшата аристократична класа. Клубовете, в които членува, не допускат всеки, който може да си позволи нечовешката такса. Баща ти също е трябвало да може да си я позволи. Ако мислите, че в България има „елит“ или „хайлайф“, трябва да видите средата, в който се движи тя: министър-председатели, наследствени милиардери, кралски особи, собственици на петролни компании, хората, които управляват света. Пръскал съм огромни суми по нея, въпреки че е много по-богата от мен. Тя никога не отказва скъпи подаръци. Нарича ги „жест на внимание“. Но можеш лесно да я разочароваш с просташкото си поведение. Понякога се чувствам като препарирано насекомо в нейния хербарий — толкова скован и тромав – толкова неук в познанията си по световна литература и по история на изкуството, толкова неуверен в изисканите блюда от „високата кухня“ и странните, дори перверзни сюжети на висшата мода.

Питате се какво прави презадоволен мъж като мен в полите й? Защо тичам след нея, като мога да имам всяка друга на земното кълбо? Не е само нагонът, моят единствен господар, повярвайте ми! Примирил съм се отдавна, че може би никога няма да спя с нея. Но тя е моят входен билет, моята виза към висшето общество, където не принадлежа по произход, но рано или късно ще принадлежа по право. Тя е моят учител по музика и френски, източникът на най-полезните ми бизнес контакти. Тя знае неща, които борсаджиите биха убили, за да научат един ден по-рано. Тя е всичко, което някога съм искал да притежавам и всичко, което някога съм искал да бъда. Тя е перфектната жена!

Дневниците на похотливия милионер: Полезни съвети към дамите

polezni_saveti_kum_damite

Изт: wbdesktopwallpapers.blogspot.com

Създадени сте от природата така, че можете да прекарате живота си в охолство, без да си мръднете пръста. По-привлекателните от вас го знаят, възползват се от този факт, но твърде буквално приемат идеята да не си мърдат пръста за нищо на този свят. Вярно, че около всяка красавица има достатъчно мъже с изплезени езици и тя не трябва да полага усилия, за да ги задържи, но, повярвайте ми, около всеки състоятелен мъж има много повече красавици, които се надпреварват за вниманието му и победата на нито една от тях не е гарантирана, защото в света на състоятелните мъже красотата е преходно качество, като парите. Тука има, тука — няма. А любимата им реплика е: „Толкова много момичета, толкова малко време!“ Кой беше казал, че да си вземеш красива жена е все едно да купиш ливада заради цъфналите пролетни цветя?

Под „състоятелен“ не разбирайте задължително богат, макар последният да е беден само по свой собствен избор. Състоятелен е всеки мъж, който се различава от вашите обожатели, готови да ви поднесат света само защото сте красива. По какво се различава ли? По това, че той действително ще ви го поднесе, за разлика от обожателите. Ако сте си мръднали пръста да бъдете НЕЩО повече от лъскава опаковка.

Това в особено голяма степен важи за България, където красивите жени и комплексираните мъже са много, а количеството е за сметка на качеството. Защо са ви десетки ухажори, като можете да имате само един? Мъжете са злобни и отмъстителни, особено комплексираните мъже, не мислете, че дълго ще поддържате връзка с няколко от тях едновременно. Опасно е за здравето ви! Колкото и да ги сменяте, накрая ще разберете, че всичките са еднакви. Приличат си като две капка вода. Нито един от тях не е в състояние да осмисли живота ви, да ви изкачи до покрива на света. А вие сте уникална, единствена, различна, нали? Вие заслужавате най-доброто! Да, ама не сте. И не заслужавате нищо, докато не си мръднете пръста да станете равностоен партньор на състоятелния мъж.

От вас, мили дами, се изисква малко — много по-малко, отколкото се изисква от него. Той трябва да пребори всички, а вие — само себе си. Мързела и егоизма си трябва да преборите! Няма нужда да трупате милиони и да манипулирате обществото, за разлика от него, няма смисъл да рискувате живота си и да изкачвате човешката пирамида стъпало по стъпало. Като него. Той ще го направи вместо вас. Заради вас. А после ще делите плячката по равно. Трябва само да го прелъстите. Това е предимството на женската природа.

Сигурно смятате за егоистично да се стремите към такива цели, а ви приканвам да преборите егоизма си. Да, ама не е егоистично. Алтруистично е! Бедният човек, както казах в началото, е вреден за себе си, за близките си и за обществото като цяло. Как ще помогнете на хората, ако сте домакиня и майка, ако не излизате от кухнята и се грижите единствено за своето дете? Ако разполагате с ограничен бюджет? Не би ли било по-смислено да имате повече време, да разполагате с повече спокойствие, да боравите с бюджет, който ви позволява да развихрите майчинската си природа в услуга на човечеството? Да допринасяте за каузи, които са много по-големи от самите вас? Докато някой друг печели битките на бойното поле?

Знаете ли как една жена успява да задържи състоятелния мъж, по който въздишат всички останали? Ще ви кажа как: от гледна точка на състоятелния мъж светът е пълен с възможности, с пари и с авантюри. Трябва само да протегне ръка, за да ги вземе. Но вие сте единствената! На земята нямате реплика и поради тази причина той ще иска вас повече от всички останали. Онова място между краката е само относително предимство. Наречете го „първоначален капитал“ в бизнес, където конкуренцията е огромна. От вас зависи да направите уникално всичко останало, което го заобикаля. И не само във физически аспект. Той е просто опаковка. Картината е по-важна от нейната рамка. Истинският завоевател — мъжът, за чието сърце си заслужава да полагате усилия, винаги ще иска да притежава онова, което другите нямат. Вашата мисия е да се превърнете в това нещо. Вашата задача е да станете произведение на изкуството.

Дори не трябва да сте съвършена за целта! Можете просто да бъдете различна. Да задавате модата, вместо да я следвате. Да определяте правилата, вместо да ги спазвате. Винаги, навсякъде и по всяко време да сте различна. Но това не значи да се изрусите, когато другите са чернокоси, да облечете синьо, когато другите носят жълто. Не! Това значи в ума, думите и делата си да бъдете различна.

Учете езици, пътувайте, рискувайте, общувайте и трупайте пари, докато връстничките ви пропиляват младостта си в говорене за връзки, в поддържане на връзки и в разваляне на връзки, само и само да ги заменят с други, още по-безсмислени връзки. С безпочвени мъже. Бъдете самодостатъчна! Поставете себе си, вашите собствени амбиции и интереси в центъра на вселената, а не наличието на мъж до вас!

Обикновеният мъж няма да ви донесе нищо повече от изневяра, когато погрознеете. Сори за израза, но истината боли. А на земята ще се появят още 3 милиарда жени, които ще са по-млади от вас. Рано или късно. Състоятелният мъж ще иска винаги да сте до него, защото избира внимателно и подбира само най-доброто. След като веднъж е оценил същността, а не опаковката, той вечно ще се бори за вас. Ще ви пази като скъпо произведение на изкуството.

Как да се превърнете в такова? Ами, пътувайте по света, докато връстничките ви стоят у дома и слугуват на посредствени мъже, защото ги е страх от самотата, която наричат „любов“. Ходете на езда, спортувайте, измислете си хоби, социализирайте се, трупайте контакти!

Флиртувайте, без задължително да се обвързвате. Подбирайте, без задължително да се лишавате. Давайте винаги на мъжете това, което искат, но им го давайте бавно — хапка по хапка, в противен случай те лесно „преяждат“ и бързо се отегчават. Бъдете непредвидима. Дръжте ги „на нокти“. Действайте обратно на популярните схващания. Станете неочаквана. Можете да го постигнете, като непрекъснато изненадвате себе си, например — да отговорите на покана за среща точно, когато ви чакат за важно интервю. Или да не отидете на среща, но без да давате излишни обяснения. Винаги закъснявайте по малко. Приемайте подаръци, но и отказвайте подаръци. Накарайте мъжете да се чудят как да ви угодят. Впрегнете изследователската им природа и ще имате всичко, за което някога сте мечтали. Желая ви успех, мили дами!

Дневниците на похотливия милионер: Полезни съвети към господата

polezni_saveti_kum_gospodata
Изт: alphamalelifestyle.com

Живеем в несправедлив свят и, ако е вярно, че 20 процента от хората изпиват 80 процента от бирата, то също толкова е вярно, че три процента от мъжете привличат деветдесет процента от жените. Останалите са „на сухо“ или правят компромиси, за да не бъдат самотни. Истинският мъж обаче не се интересува от компромиси. Той действа.

Никой не може да ме убеди, че нещо различно от заложения у нас денонощен, почти фаталистичен стремеж към нежния пол, е в състояние да осмисли живота на един мъж. Сексуалната енергия е нашата движеща сила. Когато поетът пише, той изразява сексуалната си енергия, когато художникът рисува, сексуалната му енергия формира платното, когато инвеститорът прави голяма сделка, тя е продукт на сексуалната му енергия, на завоевателския му дух, на стремежа да изяви себе си като по-способен от другите самци.

Всичко това се случва на подсъзнателно ниво, разбира се. На съзнателно ниво допускаме грешката да мислим, че ако изкарваме достатъчно пари, ако имаме определен външен вид, ако постигнем дадени резултати, жените сами ще дойдат при нас. Това донякъде е вярно, но въпросът е: ще ни харесат ли тези жени? Защото само успелите, богатите и реализираните могат да избират, но правото на избор не е задължителна гаранция за качество на живот.

Сигурен съм, че повечето от вас мечтаят за чисто нов спортен кабриолет с идеята някоя красавица да заеме мястото до шофьора. И тя ще го заеме. Но красавицата може да се окаже празноглава кифла с лоша хигиена и нечувано високо самочувствие или досадница с отвратителен характер и пилешки мозък. Ще ви омръзне да сте заедно само заради кабриолета. Ще я изритате, но на нейното място ще дойде друга, същата, защото вие така привличате жените. Защото така повелява нагонът — вашият денонощен спътник и неразделен другар. Другата ще бъде предишната, но с различни дефекти. Няма съвършени жени, както няма съвършени мъже. Стремежът на жените към лъскави предмети е точно толкова елементарен, колкото и стремежът на мъжете към преходната им красота. Но вие ги привличате с лъскави предмети и те ще продължат да идват, бедни ми глупако! Накрая сигурно ще решите, че жените не струват. Или ще ги поставите на пиедестал, който те не заслужават, още по-бедни ми глупако! Само и само да оправдаете липсата си на амбиция ще изградите пясъчен монумент. Докато не бликне дъжд, който да ви покаже в какво точно се превръщат мечтите…

Състоятелният мъж, уважаеми, не само избира, той умее да казва НЕ. Той знае какво точно търси, знае докъде се простират възможностите му и откъде започват нейните. Състоятелният мъж е това, към което ще се стремите всеки ден, ако искате да имате пълноценна връзка с истинската жена. Сигурно често си задавате въпроса: „Какво искат жените?“ И сигурно често някой глупак ви повтаря, че жените знаят какво искат. Жените много добре знаят какво искат, уважаеми, и точно чрез вас те смятат да го постигнат!

Сигурност и деца, деца и сигурност, колко пъти да ви го повтарям? Има три милиарда жени на планетата и сигурно три милиарда комплекта от предпочитания, но хетеросексуалната, зряла, с функционираща полова система жена копнее само за две неща: сигурност и деца. И вие ще й ги дадете. Няма нужда да ставате милионер за целта. Държавната заплата също е форма на сигурност и с нея също могат да се гледат деца. Но, след като задоволите първобитните си биологични потребности (и нейните), вие ще поискате нещо „по-интересно“. Ще започнете да се оглеждате за истинската жена — онази, която е качила следващото стъпало, като вас, а защо не и едно стъпало над вас. Откриете ли я, ще започнете да я преследвате. Нека ви издам една малка тайна — стремежът е това, което ви носи радост, а не постигането на целта. Харесвате играта, защото сте ловец по природа и мускулатурата ви се нуждае от движение.

Спортувайте по-често, мама му стара! Спортувайте и полагайте грижи за тялото си като за свещен олтар. Това не значи да го епилирате. Давайте му качествена храна, наспивайте го добре, не го тормозете с наркотици и алкохол. Уволнете всички фактори от ежедневието, които ви дразнят, създават ви стресови ситуации или ви карат да се чувствате зле. Така ще можете по-дълго да се наслаждавате на живота и на неговите екстри — жените. Те са създадени специално за вас.

Научете се да изглеждате уверено, носете елегантни дрехи. Спортните облекла са за фитнеса. Никоя красавица няма да хареса мръсните ви кецове. Правете упражнения за задник, а не за гърди. Жените харесват задници. В буквалния и в преносния смисъл на думата. Само вие харесвате гърди. Чистете си мръсното под нотките и ходете на маникюр. Там ще срещнете много жени, както и много гейове. Не мразете гейовете, използвайте ги! Вашият пропуск към женското царство са те. Спечелете гейовете на своя страна и непрекъснато ще имате поток от нови жени, които ще са „обработени“ предварително да ви харесват. Жените вярват на гейовете, защото са мъже. В природата на жената е да вярва на мъжа. Дори когато лъже. Особено когато лъже! Но, освен мъже, те са и най-преданите им „приятелки“! Допуснати са най-близо до дамското сърце! Какво по-хубаво от това да имате верен съюзник, който е платонически влюбен във вас, но десет пъти по-чувствителен и десет пъти по-изкусен в лъжата? И всичките му приятели са жени?

Говорете малко и слушайте много. Всичко, от което се нуждае една жена, понякога, е мъж, който да я изслушва. Естествено, вие знаете много повече, вас ви интересуват много по-смислени теми, но оставете ги за срещата с приятели — тогава няма да има жена, която искате да вкарате в леглото. Никога не оставяйте приятелите си в компанията на жена, която харесвате или вече сте завоювали сексуално. Изневерите се раждат в най-тесния социален кръг, а ревността е нещо, което избягвате.

Докосвайте! Търсете физически контакт! Жените разбират от езика на тялото, тях думите ги объркват. Жените чакат вие да направите първата крачка. Може да излизате с нея от половин година, може да сте наговорили куп глупости, може да сте изхарчили куп пари, но тя пак да не разбере, че имате интимни чувства към нея. Докато не започнете да докосвате тялото й. Тогава всичко се променя. Първото докосване по ръката, най-невинното, обикновено е най-важното! Тя отдавна вече е решила дали ще ви даде шанс като любовник или не, но дори вече да е решила, че ще ви даде, твърде вероятно е все още да се колебае. Вашите докосвания ще я накарат да се задейства. Така ще разбере, че намеренията ви са сериозни. Може да не ви отговори със същото, но не се предавайте! Никога от първия път. Продължавайте да опитвате.

Излезе ли ви с номера, че иска да сте само приятели, не губете кураж! В никакъв случай не я отблъсквайте от себе си! Приемете. Станете най-добрата й „приятелка“, ходете навсякъде с нея, опознайте семейството й, близките й, нейните сестри, приятелки и братовчедки! Започнете да флиртувате с тях. Твърде вероятно е да ви се получи, защото на вас няма да ви пука, а жените повече от всичко на света обичат забранения плод. Помните ли ябълката от Библията? Ревността може да я подтикне към вас, моментното настроение — също. Дори атмосферното налягане е в състояние да промени начина, по който тя гледа на вас. Просто трябва да й дадете достатъчно време. На нея, не на себе си.

Междувременно излизайте с други жени. Забравете приказките за верността. Никой няма да ви награди за това, че сте верен! Ще получите точно обратното. Трябва да построите харем от почитателки, които да са ви на разположение по всяко време на денонощието. Които се познават, мразят и ревнуват помежду си. Така ще се състезават за вас! Красивата жена може да има почти всеки мъж, но изборът й винаги пада върху този, когото не може да има в момента. А най-важното е да се забавлявате, докато трае цялата работа.

Ще издам още една малка тайна — жените усещат, когато в живота ви има други жени. Не буквално, разбира се! На подсъзнателно ниво те разбират, че сте харесван, търсен, ухажван, предпочитан от другите самки, т.е „годен“ за размножителния процес. Природата ги е надарила с това качество, за да осигуряват най-добрия генетичен материал за поколенията. Ето защо, както правилно сте забелязали, ако имате приятелка, ви е много по-лесно да намерите втора, трета, четвърта… Дори бившите започват да ви търсят. Ако сте сам, може да прекарате доста време на сухо… Ето защо само три процента от мъжете привличат деветдесет процента от жените, уважаеми!

Стигнахме и до най-важната част — секса. Научете се да чукате дълго, но без да свършвате. Как? Чрез мастурбация! Това ще ви спести много унижения и провали. Мастурбирайте често, еякулирайте рядко. Така хем ще сте „винаги готов“, хем ще придобиете известни умения да се контролирате. Може дори да стигнете до момента, в който ще изпитате оргазъм с цялото тяло, а не само с главата на пениса, както досега. Китайците са го открили преди хилядолетия!

Откраднете на жените симулирането на оргазъм! Това не е тяхна привилегия! Особено, когато следващата ви приятелка чука на вратата. Направете се, че свършвате, махнете кондома и го загърнете в салфетка, преди тя да се е съвзела достатъчно, за да го види. Помнете, че добрият любовник е загорелият, но старателен и трудолюбив работник, който издържа дълго! Само той е в състояние да достави истински екстаз на партньорката си, а чрез нея — гарантирано и на себе си. Само той е готов за още един рунд по всяко време. Може да я посветите в малката си тайна някой ден, когато станете достатъчно близки. Тогава се забавлявайте с настървените й опити да „изсмуче“ жизнената ви сила. Ще имате истинска тигрица в леглото. Желая ви успех, уважаеми господа!

КРАЙ

Тихомир Димитров

октомври 31, 2014

Ловецът

sfzdsfb

Стара градска къща, на видима възраст около сто години, скрита в клоните на плачещи върби, наведени над тихите, застояли води на канала, в които плуват жълти, есенни листа. Дървени капаци на прозорците. Заковани перпендикулярно греди. Буренясал двор. Трябва да търсиш постройка, за да я видиш в целия този хаос. Перфектното леговище! Зная, че си вътре, но по-важното е ти да не знаеш, че аз съм отвън. Няма следа от пазачи. Рисковано е да идвам точно преди залез, но го правя, за да се убедя за последен път, че все още си тук. Намирам се в една от многото коли, паркирани по твоята улица. Подтискам желанието си да запаля цигара, докато чакам. Миризмата на тютюн може да привлече вниманието ти. Надявам се, че няма да усетиш присъствието ми. Умея да се контролирам. Това е най-доброто ми оръжие. Няма да усетиш тревога или страх да се излъчват от мен. Нито пък ще разбереш, че те наблюдавам. Зная точно кога да спра. Ловецът дебне жертвата, а не обратното.

Входната врата е почти невидима във вечерния сумрак, под сянката на плачещите върби. Чувам скърцане на ръждясали панти. Минаваш бешумно покрай мен. Походката ти е стройна. Кралицата на нощта отново е излязла на лов! Не бива да задържам погледа си прекалено дълго върху гърба ти. Господи, каква фигура! Поглеждам в страни. Дишането ми е уравновесено, пулсът – нормален. Отминаваш и аз отново съм в безопасност.

Мисля си за теб, докато вечерям в колата на паркинга пред McDonald’s. Чудя се дали не „закусваш” в момента. За един от нас двамата това ще е последното ядене. Най-вероятно за теб. Наслади му се добре, мила, защото утре ще бъдеш свободна. Ще го направя. Оковите на материята ще ги премахна от любов, а не защото те мразя.

Прибирам се в квартирата. Наех този апартамент специално заради теб, откакто ти се премести в града. Дори не подозираш, че от няколко месеца те следя. Взимам душ. Лягам да спя. Радио алармата ме буди точно час преди изгрева. Приготвям си „инструментите”: мощен фенер, пистолет със заглушител, мачете, огнехвъргачка и пожарогасител. Желязна щанга за разбиване на врати. Замалко да забравя противогаза. Пъхам всичко в огромния черен сак, мятам го през рамо и излизам. Сигурно тежи половин тон!

Небето е тъмно синьо, когато отново чувам ръждясалите панти да скърцат в мрака под плачещите върби. Търпеливо изчаквам първите слънчеви лъчи. Оглеждам се. Улицата е пуста. Няма минувачи. Градът все още спи. Ти също би трябвало вече да си заспала. Прекосявам буренясалия двор. Пъхам щангата в процепа до бравата и натискам. Вратата се отваря. Значи без излишен шум. Това е хубаво!

Фенерът ми осветява вътрешността на антрето. Паяжини, прах и мухъл. Паянтови стълби водят към мазето. Вратата е отворена. Твърде непредпазливо от твоя страна! Сигурно има някакъв капан. Внимателно поставям крак върху първото стъпало. Прогнилата дървесината изпуква под тежестта на тялото ми. После нищо. Пълна тишина. Осветявам пода на мазето. Две червени очички ме наблюдават от мястото, където свършват стъпалата. Правя още една крачка напред и плъхът изчезва. Чувам го да трополи някъде из далечните краища на мазето.

Утъпкана пръст, поръсена със слама. В краката ми щъкат дребни гризачи. Остра миризма на миши изпражнения. Гол охлюв пълзи по стената. В светлината на фенера паяжините изглеждат като завеси от коприна. Каменният ковчег е в старата ниша, която някога е служила за складиране на въглища през зимата.

Едва успявам да отместя тежкия капак с щангата. Щом си успяла да донесеш това тук сама, без пазачи и носачи, представям си какво можеш да ми сториш с двете си ръце! Сега дългите бели пръсти кротко почиват, събрани върху гърдите. Едва доловимото им повдигане и спускане показва, че дишаш. Кожата ти е тънка, почти прозрачна, а очите ти са затворени. Облечена си в чисти дрехи. Миришеш на хубаво. Красива си. Съвсем скоро ще бъдеш и свободна! Зареждам пистолета. Махам предпазителя. Опирам дулото на заглушителя в челото ти. Не искам да се мъчиш. Ще го направя по най-бързия начин.

Веждите трепват под допира на тежкия метал. Очите започват да се въртят зад затворените клепачи. Знаеш, че вече съм тук, но нищо не можеш да направиш. Не и докато слънцето огрява тази част от планетата. Сигурно си ме чула, още когато приближавах с тихи стъпки през двора, подушила си ме, докато слизах в мазето. Знаела си, че идвам за теб.

Една сълза потича по бузата ти и оставя червена следа.

Натискам спусъка. Трепваш само за миг и тялото ти се отпуска. Главата клюмва в страни. Отделям я с помощта на мачетето. После вадя сърцето. Слагам противогаза и паля трупа с огнехвъргачката. Ако бяхме извън града, щях да подпаля цялата къща. За всеки случай! Остават само пепел и кости. Внимателно изпразвам съдържанието на пожарогасителя в ковчега, преди огънят да е обхванал всичко наоколо. Почиствам черепа ти от саждите и пяната, за да го прибера при инструментите в сака. Няма череп – няма хонорар. Два бели кучешки зъба изпъкват на мястото, където преди малко бяха красивите ти устни. Колко ли бездомни пияници и наркомани са отнесли спомена за сладката целувка от тази устни в гробовете си?

Отново е вечер и на вратата се чука. Предпазливо поглеждам през шпионката. Държа заредения пистолет в дясната си ръка и отключвам с лявата. Тайният куриер е тук.

– В света на светлината бях мрак – питам го за паролата.

– В света на тъмнината ще бъда светлина – отговаря правилно той.

Прибирам пистолета. Отварям. Мълчаливо си разменяме две големи, непрозрачни, найлонови торби. В едната има череп на вампир, а в другата – 33 хиляди долара. Това е наградата ми за добре свършената работа. Заключвам входната врата и влизам в хола, където ме очаква бутилка отлежало уиски. Позволявам си по някое дребно удоволствие след всеки успешен улов. Сипвам си щедро, до горе, без вода и лед.

– Наздраве! – вдигам пълната чаша.

Бледото момиче от другата страна на масата само кимва леко. Очите й са бездънен кладенец.

– Знаех си, че трябваше да подпаля цялата къща!

– Да беше го сторил. Сега вече е късно.

– Вратата към мазето нарочно ли беше отворена?

– Мама искаше да е сигурна, че дойдат ли, ще открият първо нея.

– Майка ти беше умна и красива жена!

– Благодаря! Но ти я уби. И сега ще платиш. Обещавам да е бързо. Както постъпи с мама.

– Може ли преди това да си изпия уискито? – поглеждам въпросително към пълната чаша в ръката ми.

– Имаш цяла нощ на разположение. Налей си още едно.

– Остават за теб – посочвам торбата с парите.

– Не ми трябват. Ще ги получи някой, на когото държиш. От теб зависи кой. Приеми го като право на последно желание.

– Може би сестра ми. Едва свързват двата края с мъжа й… – за момент ме обхваща съмнение – А сигурна ли си, че ще й се размине без целувка за лека нощ или обещание за безсмъртен живот?

– Имаш честната ми дума.

– Как мога да ти вярвам?

– Нямаш друг избор – следва кратка пауза – ще го направя, защото знам, че ти обичаше мама.

Наистина трябваше да подпаля къщата! Или поне да я претърся щателно, преди да напусна. Този пропуск ще ми струва живота. „Малката” ме е проследила чак дотук, през целия град, може би по миризмата, може би водена от страшната интуиция, с която са надарени тези същества. А може и да не съм бил чак толкова незабележим в тихата уличка през последните месеци. Може би тя е искала да си отиде, но е нямала сили да го направи сама. Затова ме е допуснала в леговището…

Бавно изваждам пълнителя и поставям празния пистолет на масата. В знак на добри намерения. Няма смисъл от бягство, нито от съпротива. Не и докато слънцето огрява онази част на планетата…

Тихомир Димитров

Следваща страница »