Интервю с финансиста Васил Кендов

Изт: http://kendov.com/

Рядко правя интервюта в този сайт и още по-рядко с хора, които не са „пишещи братя” по съдба. Днес ще ви запозная с интересна личност, която може да се нареди сред пишещите братя (заради блога, който поддържа), но не това е най-интригуващото при него, въпреки че публикациите му си струват по-задълбочен прочит, ако се интересувате от финанси, кредитиране и пр….

Сигурно сте чували за Васил Кендов: финансит, консултант, общественик и, бих добавил, непоправим идеалист. Може би сте го виждали в телевизионните студия или сте чели за него в пресата / онлайн. Автор е на инициативи като „Да възродим българските села”; помага на граждани и фирми в неравностойните им отношения с кредитните институции, с финансовите мастодонти и с частните съдебни изпълнители; застъпник е на идеята за въвжедане на фалит при физическите лица; иска нормална, коректна среда за бизнес и работа в собствената си страна. Останал е със семейството си тук, където може да бъде полезен, вместо да избере по-лесния път, който всички го знаем…

Сам той определя себе си така: „Технически погледнато може би съм утопист, но толкова мога да направя на този етап“. А то никак не е малко. Дръзките му позиции, защитаването на интересите на потребителите в сблъсъците им с едрия финансов капитал, както и яркото му противопоставяне срещу несправедливостите, от които изобилства битието на обикновения българин, са му причинявали немалко главоболия през годините: арестували са го, палили са му офиса, заплашвали са го. Това не го е спряло.

Американците биха го описали като “A man with balls of steel”, ако ми позволите такава шега. По-плахичкият нашенец, прегърбен от произволите на съдбата и силните на деня, сигурно би възкликнал просто: „куражлия!”. Имаме нужда от повече българи като него. Ето няколко въпроса, на които Васил Kендов се съгласи да отговори в малкото паузи сред напрегнатото си ежедневие, за което му благодаря:

Резюмирайте накратко инициативата „Да възродим българските села”:

Все повече хора търсят уюта на българското село. Ние сме от едно поколение, което помни този живот и си спомня с умиление за него, но трудно намираме подходяща социална среда там. Селата западат и хората бягат. Опитваме се да спрем този процес. Като начало сметнахме, че това най-лесно ще стане с предоставянето на информация на живеещите на село. А никъде не можем да намерим повече информация от интернет. Затова започнахме да изграждаме компютърни залички в селата. Системата от читалища е добре развита и навсякъде имат свободно помещение. На тези места или в библиотеките изграждаме мрежа и включваме екомпютрите в интернет. Правим го през почивните дни със собствени средства и с дарена от компютърни фирми техника. Затова се движим толкова бавно. Към момента от май месец сме успели да оборудваме 6 селца, а резултатите са фантастични. Идеите за развитие на инициативата се множат ежедневно. Най-големият ни успех е, че децата и възрастните по селата вече прекарват поне по един час дневно в читалищата и билбиотеките.

Как се роди идеята? Откъде намирате финансиране?

Идеята дойде от моите деца, които един ден ми заявиха, че не искат да идват на вилата (в прекрасно родопско село), защото там нямало интернет. После обаче подозрително дълго втреме започнаха да се задържат на центъра. Оказа се, че се свързват с интернета на кръчмата и започнаха да прекарват време там. Какво точно чуват и виждат мога да си представя, но това е доста далеч от представите ми за добре прекарано време на което и да е дете. Попитах в местното читалище за помещение, в което да направя компютърна заличка и чрез контролиран достъп да прекарват времето си там, а не в кръчмата. Явно новите технологии вече са част от нашето ежедневие, поне да е в подходяща среда и с ограничено време. Библиотекарката Вили прегърна идеята, а аз писах във Facebook, че имам нужда от още два монитора и един компютър. Обадиха се от фирма StangaOne1 и ми казаха, че обновяват техниката си в момента. Подариха ми 47 момнитора и няколко компютъра. Наложи се да говоря и с други читалища, за да „разхвърляме” техниката. Колкото до финансирането, такова нямаме. Правим всичко със собствени средства. Ако трябва да бъда честен, доста хора предлагат средства, но ние имаме нужда по-скоро от времето на доброволците. По-важно е да се общува с хората на село и да им се показва как да работят с компютър. Планирали сме и онлайн курсове, така че наистина ще иамме нужда от дарено време.

Кой Ви помага в организационната и физическата работа?

Близо до моя офис в София има малко сервизче за компютри. Фирмата е I-tech. Там работят Ники и Иво. Те преглеждат всеки компютър и инсталират каквото е необходимо. Отново го правят в свободното си време. Друг приятел ни осигури временно помещение, където да съхраняваме дарената техника. Понеже инициативата се разраства бързо, в момента разчистваме складово помещение, което ще превърнем с нещо като IT-социален клуб. Събота и неделя ще се събираме там и ще инсталираме компютрите. Дариха ни и сървър, с който ще автоматизираме процеса и ще можем да правим дистанционни обучения. Доброволците постоянно растат. Момагат както в разчистването, така и организационно. Явно успяхме да се съберем хора „от една порода” и ни е много забавно, когато сме заедно. В момента всичките ни усилия са в посока стартирането на онлайн обученията. Първите две са свързани с видеообработка за децата и компютърна грамотност за възрастни. Тествани са на място в селата и се приемат изключително добре. Правим всичко възможно да ремонтираме по-бързо помещението и да инсталираме там сървъра, който да координира активностите.

Имате интересна идея за популяризиране на четенето по принцип и сред хората по селата, в частност. Споделете накратко метода, който сте открил в личния си опит със семейството:

Открихме в интернет много хубав летен лагер към БЧК. Една седмица в Банско провеждат курс за морски спасители за деца. Учат ги да готвят баница и правят разходки в планината. Тръгването беше от Благоевград и се чудихме с какво да уплътним остатъка от дена, след като оставим големия ни син. Понеже малкият ни син ще бъде 1-ви клас, в момента трябва да чете детски книжки. Бях чул, че в Дупница имат хубав парк, а парковете също са добро място за деца. Въоръжихме се с одеало и сандвичи, и решихме всеки да прочете на останалите нещо интересно от книгата, която чете в момента. Малкият беше доста озадачен, че в парковете може да се чете, но когато в парка видяхме къщичка, в която можеш да оставиш или да вземеш книга, всички въпроси и недоразумения изчезнаха. Четохме, разхождахме се, забавлявахме се… изкарахме чудесно. Наред с това се сетих, че в нашето родопско селце има прекрано място в гората за четене. Предполагам, че във всяко село има подобни места. Смятам това да е следващата инициатива в селата.

Какво точно работите и как работата Ви се преплита със защитаването на интересите на кредитоискателите в отношенията им с банките, финансовите институции и държавата?

Аз съм финансист. Преди финансовата криза успях да създам система за обучение на кредитни консултанти и определено не страдахме от липса на клиенти. Тогава, както и сега, тегленето на кредит е нещо много отговорно. Този кредит ще влияе на живота ви през следващите 10 до 30 години. Може да повлияе положително, но може и отрицателно. Банковите условия и договори са доста „коварни” и неясни, така че голяма част от интелигентните хора ни търсеха за информация по условия и договори. Както обаче често се случва, липсата на институции и неработещите такива в България си затвориха очите, когато банките започнаха да вдигат едностранно и незаконно лихвите на всички кредитоискатели. Включително и на нашите клиенти. Започнаха въпросите: „Какво се случва?” Все пак, ние бяхме съветвали клиентите да изтеглят точно тези кредити. Тогава се наложи да заведем първите дела срещу банки. Съпругата ми е адвокат и обслужваше бизнеса ми. Беше доста запозната с банковите договори. Създадохме и асоциация, където даваме съвети на хората какво да правят при проблеми с банките. Не всеки можеше да си позволи едновременно да плаща кредит и да води дело срещу банката. А от нарушаването на закона, комбинирано с липсата на контрол върху дейността им, банките печелеха милиони на месец. Водещите дела бяха единици. Лека-полека тази стратегия беше възприета от всяка банка и съвсем закономерно стигнахме до КТБ. Към момента ситуацията не е по-различна. Единствено банковите договори станаха по-сериозни, а риска за кредитоискателя по-висок. Това е нашата работа – да минимизираме този риск или да помогнем на хора и фирми с проблеми с кредита! А най-лесно това се прави с правилна информация.

Кой е основният проблем, който виждате пред нормалното функциониране на икономиката у нас? Знаем, че те са много, но ако трябва да изберете само един, на кой точно бихте се спрял?

Зависимостта на бизнеса и администрацията. Това води до липса на пазарна икономика. Решения и закони са нелогични, пишат се на парче, за да обслужат нечии интереси. А всеки човек или фирма иска само едно – да е поставен при равни условия с всички останали.

Защо е необходим финансов омбудсман?

Може би първо трябва да обясним какво представлява финансовия омбудсман. Предполагам всички сме наясно, че банковите договори са неясни за кредитоискателите. Те обаче, както казах, предопределят нашия живот за следващите 10-30 години. Няма как обикновен човек да ги прочете и разбере. Дори съдиите по делата не ги разбират и искат помощ от вещи лица. А банковите служители най-малко от всички ги разбират. Те повтарят само едно и съшо: „Ами, това са ни стандартите условия!”. Когато имате спор с банка, той може да бъде разрешен само в съда. Това са минимум две години и половина, плюс адвокатски хонорари. Както казахме, дори съдията не разбира договорите. Всичко това е довело на запад да се въведе финансов омбудсман. Това е орган, който е специализиран в разрешаване на спорове между финансови институции и техните клиенти. Става бързо, в рамките на 2 месеца, и е безплатно за клиента. Всяка банка и финансова институция на запад се гордее, че има финансов омбудсман, който ще разреши проблемите бързо и компетентно. В България обаче тези същите банки не желаят въвеждането на такава институция. Направете си сметка какви безобразия правят с клиентите си. И ще продължат да ги правят, ако знаят че няма кой да ги санкционира ефективно. На този фон България е единствената страна в ЕС, която няма финансов омбудсман. Представете си само за секунда, ако знаехте, че всеки спор с банка може да бъде разрешен бързо, компетентно и безплатно. Щяхте ли да теглите повече кредити, да правите повече застраховки, да имате спестявания в акции и облигации? Ако искаме развит финансов пазар и спокойствие във финансовата сфера, трябва да имаме и финансов Омбудсман.

Темата за възможността физическите лица също да фалират заслужава специално внимание. Какво значи частно лице да обяви банкрут и какво би спечелило обществото от това?

Това е още една сфера, в която България единствена от ЕС не си е свършила работата. Как фумкционира в момента системата? Ако по някаква причина не можете да покриете задълженията си към банката, тя идва и ви взима цялото имущество. Като казвам цялото, разбирайте: блокират ви заплатата и я взимат, запорират ви недвижимите имоти, възбраняват автомобили, наследства…изобщо, всичко. И, въпреки че сте учредили ипотека, банката започва да ви взима заплатата, защото проданта на недвижимия имот ще се забави. Накрая го продават на половин цена на близък до ЧСИ, който пък го препордава с печалба. С две думи, ставате роб на банката. Ако стойността на ипотекираното имущество не покрие задължението, заплатата ви остава блокирана, докато не се покрие. Друг е въпросът, че, както казах, от продадения имот някой друг вече е направил печалба от 20-30% на ваш гръб, а вие сте принуден да минете в сивата икономика, за да не ви взимат и заплатата. Това значи че не плащате данъци, осигуровки, нямате здравни осигуровки… И това само, за да се даде възможност на банката да събере задълженията си, а хора близки до специално подбраното ЧСИ да натрупат богатство на ваш гръб. Това трябва да се регламентира със закон за фалит на физическите лица. До кога и до каква степен банката може да събира пари от вас и ваше имущество, така че да не стане по-изгодно да излезете в сивата икономика и от това да страда държавата и всички ние. Много грешна и интересна е тиражираната теза: „Ами като си теглил кредит, да си си правил сметката!”. На това винаги отговарям: „Добре, но аз съм един обикновен шлосер. Аз сметки трудно правя и затова нали Вие я направихте вместо мен. Казахте каква вноска мога да си позволя, казахте колко мога да изтегля и при какви условия. Вие сте учили за това и го работите по цял ден. Ако Вие не можете да направите сметката правилно, защо очаквате от мен да я направя аз?” С две думи, когато банката сгреши – вие плащате във всички случаи. Един закон за фалит на физическите лица ще изглади точно тези проблеми. Или поне би трябвало. Ще се даде ясна дефиниция докога банката ще ви взима от заплатата, ще се пресече възможността близки до банките и ЧСИ да правят пари от вашия фалит и имущество, ще се даде шанс на човек отново да си стъпи на краката, а държавата да си получава данъците. Поне това би трябвало да направи този закон. Какво ще стане, вече е друг въпрос.

Значи ли фалитът на физическите лица, че кредиторите им никога няма да си получат вземанията и ще трябва да пият „една студена вода”?

Не е така. Към момента способите за събиране на банкови задължения в България са най-развитите в света. Законодателството е изцяло в полза на банките. Те дори са приравнени с държавата законодателно. Но само банките. Другите бизнеси не са. На практика, ако за шест месеца не събереш каквото имаш да събираш, то никога повече няма да събереш нищо. Имам доста клиенти, които идават да се консултират на тази тема. Голяма част излизат в сивата икономика, а след година-две разбират, че не е толкова лошо и подреждат живота си по начин, по който да са независими от банките и държавата. А ние всички се лишаваме от техните данъци. Банките, от друга страна, са доста гъвкави институции. Ако знаят, че могат да събират задължения само в рамките на шест месеца (примерно), със сигурност ще променят системите си за оценка на риска. Ще станат доста по-отговорни в кредитирането и ще орежат изтичането на средства към ЧСИ, нотариуси, оценители, застрахователи и близки до тях хора. Това е причината към момента всяка банка да работи с точно отпределени нотариуси и ЧСИ-та. Тук случайности няма.

Ако трябва да дадете само един съвет на младо семейство, което е на път да подпише първата си ипотека, какъв би бил той?

Най-добрата застраховка срещу бъдещи проблеми е предварителната информация. Тази информация не е в банката или в някой получаващ комисион от банката. Тази информация е у нас – независимите консултанти, доколкото останахме такива. Останалите отдавна работят в инстерес на банките и получават парите си от тях.

С ипотека или под наем? Кое е по-разумното, според Вас, за средното домакинство у нас? Да кажем, че и двамата съпрузи живеят приблизително с общ доход от 1500 лева (чисто на месец) и все още нямат деца. Кой от двата варианта бихте им препоръчали?

Всичко зависи от цената на наема и цената на имота. При всички положения без деца нуждата от постоянно жилище е по-малка, както и склонността към обвързване с кредит. Това малко или много заробва. Щом сте млади и имате енергия, хабете я за опознаване на света и други култури. Културните различия винаги са носили по-висока печалба от ценовите различия.

Кога хората се нуждаят от кредитен консултант?

Винаги, когато теглят кредит и не разбират договора. Най-голяма нужда имат хората осъзнали, че това, което подписват ще диктува живота им в следващите години.

Ще растат ли цените на недвижимите имоти или ще падат през есента на 2018 / зимата на 2019 година? Каква е Вашата прогноза?

За мен най-късно пролетта на 2019 ще започне спад в цените на недвижимите имоти. Има пренасищане на пазара с недвижими имоти. Очаква се повишаване на лихвите в световен мащаб, а БНБ вече няколко пъти предупреди банките да бъдат отговорни в кредитирането на покупки на недвижими имоти. Предполагам скоро ще се наложи и вдигане на данъците, а не виждам населението ни да расте и да има нужда от още жилищни площи. Точно обратното е. Населението намалява, а по официална статистика 24% от жилищата в София са необитаеми. При евентуално вдигане на данъците, всички тези имоти ще излязат на пазара. Разбира се, в различни райони и населени места нещата ще се случват по различен начин и в различно време, но със сигурност това ще бъдат тенденциите.

Защо се бави електронното правителство, според Вас?

Електронното правителство не е само улеснение за гражданите. То е една перфектна и неоспорима статистическа база данни. А със статистиката трудно се спори. То ще промени изцяло порядките в страната ни и ще преразпредели печалбите в цялата икономика. Ще намали зависимостите на бизнеса и ще има по-голям шанс знаеши и можещи да получат изява и да заменят сегашните зависими бизнесмени и администрация. Ето въпрос – знаете ли колко дела са заведени срещу обслужващата ви банка през миналата година? А за какво точно са заведени? Откъде можете да вземете такава достоверна информация? А колко глоби за паркиране са били отменени? На кой данъчен служител са се паднали най-много актове срещу фирми? Тази информация ще стане достъпна или най-малко ще я има събрана във вид удобен за анализ.

Има ли шанс в близкото, обозримо бъдеще, да речем в следващите 10-20 години, да преминем към безкасово общество и това заплаха ли е?

Има такава вроятност, но при липсата на институции и институти като финансов омбудсман, фалит на физически лица, завеждане на колективни искове, електронно правителство, безкасовото плащане ще превърне хората в още по-зависими от управлението. Това е много опасно и се страхувам, че повече ще навреди, отколкото да помогне. Не мисля, че безкасовото плащане решава някакви реални проблеми на обществата. В Швеция, където безкасовите плащания са най-разпространени, съм виждал пласьори на наркотици по улиците. Не мисля, че дейността им е пострадала от безкасовите плащания. А какви точно проблеми ще се решат, също не мога да си представя.

Кой ще спечели най-много от дигитализацията на парите?

Естествено правителствата и тези, които в момента държат паричния ресурс. Ще ви дам пример – предтавете си, че сте болен и приемате лекарства, за да живеете. Отивате в аптеката и безкасовото плащане не работи по някаква причина. Какво и да е – умишлено или неумишлено, няма значение. Вие няма да си получите лекарствата. Знаете какво се случи с търговския регистър, нали? Същото може да се случи на вас, но тогава няма цялата администрация и държава да се втурне да ви помага и да решава вашите проблеми. А нуждата от лекарства е животоопределяща. За да ги получите, ще направите всичко. С две думи, ще станете зависим.

Какво е мнението Ви за криптовалутите? Глобална машинация или бъдещето на безкасовите операции в цял свят?

Технологията на криптовалутите е бъдещето. Самите криптовалути също. Коя криптовалута обаче ще се наложи, все още не мога да преценя. Имайте предвид, че банковото лоби прави всичко възможно да контролира тези валути. Създават се и нови, конролирани от банки и правителства, криптовалути. От икономическа гледна точка паричната маса в обращение е най-силния инструмент за влияние върху икономиката. Няма по-силен. Наложат ли се криповалутите, сегашният световен ред, какъвто го познаваме, си отива. Всички порядки и движещи сили на икономиките ще се променят. За мен криптовалутите са шанса за ново преразпределние на ресурсите – преразпределение, което ще осигурява повече ресурс на хора като Никола Тесла и по-малко на Парис Хилтън. Дотогва обаче ще срещат твърдата съпротива на правителства, банки и икономически кръгове.

Благодаря за отделеното време!

Четете блога за лични и фирмени финанси на Васил Кендов на адрес: http://kendov.com/

Тихомир Димитров 

Behold: екип Макарата

Омръзнало ми е да занимавам този блог със себе си, с моето творчество и с онова незначително „аз“. Търся всяка възможност да пиша за вдъхновенията на други хора, а сега тази възможност ми се откри в лицето на екип „Макарата“. Запознахме се покрай експеримента им да направят светеща в тъмното тениска с кориците на двата ми последни романа. Попитах ги няколко ориентировъчни въпроса, на които те отговориха доста напоително. Маниашко е, ако се зачетете, защото тези хора буквално преливат от идеи. Ето ги:

1. Кои сте вие?

Макарата се роди като обща идея на мен – Ели Стайкова, Димитър Стайков (е, малко по-късно двамата се оженихме) и на един наш приятел Миро в началото на януари тази година. Искахме да продаваме свои неща онлайн. Те двамата обожават да работят с дърво, а аз искам да правя ръчно щампиран текстил и изделия за дома от него. И на тримата това ни е по-скоро хоби, защото Миро например управлява влак, Митко също е в системата на БДЖ, а аз дълги години се подвизавах като моден дизайнер и пишех статии в различни онлайн издания от време на време. Името го измислихме в един разговор по скайп на по бира. Митко шкуреше и работеше с оберфрезата по една дървена макара, защото искаше да я превърне в красива маса. Бъзикахме го, че може да сложи и едно тайно отделение на нея, за да може мъжете да си крият ракийката, ако жената
започне да им се кара 🙂 С Миро обисляхме различни кратки имена, но по-едно време на мен ми стана доста смешно, защото оберфрезата си е шумна машинка, а и Митко не се вълнуваше особено как ще се кръстим. Плеснах се по челото по едно време – защо пък да не се казваме „Макарата“, в този момент го докарах малко ала Нютон под ябълката. И така всъщност регистрирахме онлайн магазин с името www.makarata.com.

2. Защо ми се струва, че нещо празнее?

Все още нямаме качени продукти за продажба, защото на мен пак ми хрумна страхотна идея. Защо и други интересни автори да не продават през нашия онлайн магазин? Създадохме екип, като броят на членовете в екипа варира, но се стремим да добавяме нови имена. Много скоро ще поканим и други интересни автори да се присъдинят към нас, защото секцията ни „Текстил“ и „Дърво“ са горе-долу добре оформени, но ни се иска да имаме и секции като „Стъкло“, „Керамика“, „Глина“, „Детски кът“ и други. Хората в екипа не са само автори, които желаят да продават свои неща през онлайн магазина, а също и наши учители и вдъхновители, сътрудници по работата с клиенти и доставки, писатели и редактори на текстове, собственици на свои онлайн и офлайн малки бизнеси, подобни на нашия, поддръжка на сайтове или пък съвсем млади хора, които работят в музикалната сфера back stage в повечето случаи. Подготвяме се и си партнираме с една-две малки компании за много музика и клипове в тубата, където ще разкажем с видео как работим и се забавляваме, но това ще стане в един по-късен етап. Наистина не ми е удобно да кажа имената на един-двама, защото това са доста хора – към днешна дата сме около 40 човека, а някои нямат профили в Интернет и се подвизават като Анонимен. Всеки от тях е специалист в своята област и наистина работи с хъс и сърце. Имаме например и консултанти по отношение на художествена визия, на иновации, писатели и редактори на текстове също. Не мога да се спра на няколко от тях, които да представляват работата на целия екип. Пък и те, ако сами преценят ще ви бъдат представени скоро, не само със своята работа, но и като личности.

3. Кажи малко повече за светещите тениски?

В момента работим и експериментираме с фотолуминисцентни пигменти, които са пантентовани в Англия, а и разработваме прехвърляне на изображения върху дърво и текстил също. Доста работа ни чака, не е само да издялкаме нещо или да ушием една-две покривки за маса, но и да стартираме онлайн магазина. Оптимизираме все още и работата с екипа, и работата по експерименти с иновативни техники и продукти, които да съчетаем с българските традиционни техники и материали.

4. Човек може да се побърка! Опиши ми накратко с какво точно се занимавате?

Работим в сферата на интериорния и екстериорен дизайн. Стремим се да съчетаем българското, което носим в себе си с новите технологии. Защото искаме да стъпим на нашите традиции, на българското и да го съчетаем с настъпващите вече на пазара уникални и много футуристични на моменти идеи. Ще се опитаме да продаваме през онлайн магазина, както типични традиционни предмети и украси за дома, изработени от „стари“? майстори, така и иновативни продукти. Които със сигурност ще са свеж акцент и допълнение към всеки интериор или двор 🙂

5. Как се справяте с всичко това?

Ами работим с природните ни богатства, защото природата е по-добър творец от нас. Обожаваме текстила, стъклото, дървото, глината и доста други материали. Иновациите идват главно от чужбина, като първата от тях е свързана с откритите от нас патентовани пигменти и производните им продукти. Тези пигменти поемат слънчевата светлина и я отдават нощем. Тоест получаваме едно безконтактно светене – няма нужда от кабели, от контакти, от USB-та, от ЧЕЗ също. Пигментите се предлагат на хора като нас, които ги използват за по-дребни проекти. Например имаме идея за изработим красива, светеща в нежно зелено дървена масичка, едно светещо на мълнии пано за стена, защо не и светещи пердета примерно? Детска играчка също може би, която да свети в тъмното, защото някои деца ги е страх, когато мама загаси осветлението и зомбитата започнат да излизат от гардероба. Поне дъщеря ми, която е почти на седем е така и точно тази идея ни хрумна покрай нея.

6. Защо сте се нагърбили с толкова много неща?

Мотивираме се да го правим, защото една част от нас вече живеят или са в процес на преместване в чужбина. Виждаме, че там изключително много се тачат ръчно изработените неща. Скоро бяхме с Митко в Дубровник и придобих ясна представа за това, защото там хървадската култура те очаква зад всеки ъгъл, а в стария град всеки ден има специален базар, който е безплатен за участващите и продаващи свои неща хендмейдъри, както и на всяка крачка срещаш усмихнати хора, които ти продават свои плетени на една кука неща или везани покривки за маса. Пламена Димитрова, която е част от екипа и живее в Италия сподели, че и там е така. Галя Недева пък скоро се мести да живее в Англия и разказа подобни истории. Имам приятел във Франция, който ни консултира в насока изобретения – той казва, че и там е така. А защо в България
не се е случват подобни инициативи? Защо и ние да не направим същото тук на местна почва? Кое ни пречи? Доста често мисля по този въпрос и вътрешно се ядосвам, но според мен си струва да се работи в насока утвърждаване на български традиционни техники и работа с тях. Искам с времето не само да ги продаваме, но и да се заиграем с тях, да експериментираме смело и… най-вече да ги предадем на своите деца.

7. Имате ли някакво специално послание?

Нека се гордеем, че сме българи! Нека се радваме на българските традиции и уникалните красоти, създадени от българските майстори. Нека ги пренесм в своя дом по някакъв начин – дори и с лек декоративен щрих у дома, но те да присъстват. И нека научим нашите деца да работят с глината, текстила, керамиката и дървото, защото ако не ги научим ние – няма кой 🙂

8. Как изглежда потенциалната ви аудитория?

Правим го за всеки, който иска да намери нещо за себе си и своя дом при нас. Знаем, че пазарът е залят с мебели и декорации за дома и градината, но работим в насока на традиционни предложения от майстори, които имат свои работилници в известни старинни и запазени градове на България. Все още не мога да споделя подробности, защото преговорите тепърва педстоят. Но да, работим в тази насока. Също така, за да стане по-интересно се заиграваме, експериментираме и вграждаме новите технолии, там където е уместно и ще се получи красиво в традиционните български материали. За сега с Митко и Миро сме поканили за участие в нашия онлайн магазин автори като Антон Урдажиев, Георги Андрейчев, Пламена Димитрова, Галя Недева и … доста други, които очаквам да потвърдят скоро. Повечето от тях работят в своята сфера и могат да продават и през нашия онлайн магазин. Те ще бъдат представени със своето име, със своята марка, със своето лого на сайта ни. Затова всъщност ние сме екип – защото няколко автора се обединяваме в една обща идея.

9. Къде сте базирани всъщност?

За сега мислим да продаваме само онлайн през магазина на екип Макарата, както и през Facebook разбира се. Офлайн локации като екип нямаме, но някои от членовете на екипа ни имат свои магазинчета и ателиета в Капана/Пловдив, в София например, в Италия, а скоро надяваме се в Лондон и някъде из Франция. Всичко това е work in progress, така че новини за нови локации, освен онлайн, ще пускаме в нашия профил във фейсбук и в блога ни, който може да следите през онлайн магазина.

10. Кога намирате време за всичко това?

За сега със сигурност, Тишо, ще те допълним с наша светеща в тъмото тениска тази вечер. Правим го само и единствено като твои фенове, защото ти от години раздаваш най-ценния си труд абсолютно безплатно на всички нас, които искаме да те четем. Не си спомням до сега да съм дала и един лев за твой роман. И много ще се радвам, ако можем да ти се отблагодарим с наша тениска. Това е нашият подърк за теб и нашето Благодаря ти!

11. Моля! Тениската е супер, ще ме накарате да проходя  на дискотека отново. Кажи сега за Революшъна?

На 16.06.2016 от 19 часа стартира и дълго подготвяният R_EVOLUTION на Орлов мост в София. Доста смело кандидаствахме с нашия проект LIGHT in ME, който представихме на организаторите на 17-ти май. Искахме да станем част от новата революционна вълна, която се задава. Тя всъщност е поредната вълна и в момента се чувстваме като сърфисти, носещи се по гребена й. Много е хубаво, че организаторите харесаха една от трите ни рокли, които се съдържаха в презентацията и на 13-ти потвърдиха, че ще бъдем и ние част от събитието. Както виждаш отне ни доста време, но работихме здраво като групата текстил на Макарата, която събрах се състоеше от 7 човека, намиращи се на различни места из България и в Европа. От 10-ти май до 17-ти май, когато трябваше да предадем презентацията, работихме денонощно, но се справихме в срок.

Презентацията ни LIGHT in ME може да видите тук.

Да ти споделя, че Мила Стоева и Елена Янкова например бяха част от тази група – аз тогава със смях я кръстих „Седморката на Блейк“. И те двете ни вдъхновиха изключително много със своето присъствие и работа през годините. С нас са дори и днес, защото са ни гръб и опора до самото представяне. А знаеш ли, че всъщност последната рокля, с която кандидаствахме на R_EVOLUTION-а я измисли и нарисува моята дъщеря? През тези три дни тя ни е слушала внимателно какво си говорим с групата в чата и по телефона и просто ми донесе своята скица. Ооо, тя имаше още доста идеи! За това говорим – ако ние работим със сърце и душа, нашите деца ни гледат и слушат. Те попиват бързо, доста по-креативни и освободени са от нас и представи си – наистина са свръх оригинални. Аз само мога да се уча от дъщеря си, а и всички родители са
така всъщност. Повече са събитията може да намерите на нашия фейс профил, а снимки от мястото на събитието и след това също ще бъдат качвани там.

А много скоро очаквайте новини и от работилници, в които участваме докато тече One Design Week в Пловдив. Предстои и една страхотна седмична работилница с преподавател д-р Мила Стоева и асистент Елена Янкова в с.Яковци. Събитието ще се проведе в периода 17-24 юли, но местата са ограничени. Сега е момента да попитате за участие и да се включите, защото ще е наистина невероятна седмица с тях двете, гарантирам.

12. Кой ви помага?

Ами за сега официални наши партньори са PaladimHandmade, като често се чуваме с Митко от Паладим. Не само заради светещите пигменти, защото без да сме се наговаряли ги купихме едновременно, но от две различни места. Доста забавно беше, когато пристигнаха нашите пудри и в същия ден си отворих мейла и видях писмо от Митко, как е намерил невероятни светещи в тъмното неща 🙂 Нашите са поръчка от Англия, за сега ще задържим в тайна с коя компания там точно работим. Англичаните се оказаха много по-добри в това, което са патентовали и сега работим с техните продукти. Поддържаме постоянна вразка по мейл и през фейса, защото си партнираме в намирането на различни приложения на техния патент. Оказа се, че нашия екип е абсолютен иноватор според тях – въобще на никой техен клиент не им беше хрумнало да
пробва техни продукти върху текстил 🙂 В същото време специално за твоята тениска и за събитието R_EVOLUTION открихме тук в България интересен представител, който има огромно разнообразие от светещи в тъмното продукти. От него закупихме нашите светещи бои за текстил и често се чуваме със собственика на бизнеса по телефона, защото и той много се радва и вдъхновява от нашата работа. Всъщност приложението на светещите в тъмното бои, пигменти, луминофори, свързватели и смоли е безкрайно разнообразно. Може би скоро ще ви представим едни хора, които рисуват с аерограф коли и мотори, и доста други.

 

Новостите в селфи-интервю

Изт: 1920adnan @ deviantart

Реших да ъпдейтна този блог, но не банално, от рода на: бях тук, пих чай, много ме хвана мастиката, аааа, баси залеза, глей, глей, глей кво ферари, братле, ми ламбото видя ли го, ей то ноо хуу в гърция, ве, мен, ай следващия път в турция, ти беше ли на спирита, лек, да, ама снимките ми станаха размазани в тъмното, обаче излъчват емоция…всички бичат айляк. И така нататък, и така нататък… Говоря за пост-ваканционния „спам“, с който ни заливат блоговете.

Всеки ден милиарди души си снимат физиономиите, които дори не могат да говорят (имам предвид снимките), значи може един човек да си направи селфи, само че без джипег, а на текст, като интервю.

А ти проблем ли виде?

Не.

Хареса ли ти новото лого на гугъл?

Не.

Е как така, бе? Гледай кво е изичистенко, дизайнерско, хипстърско, олд-скуул, оригинално!

Почитател съм на бранда „Гугъл” и направо ми се къса сърцето, когато трябва да кажа, че нещо, произлязло от тях, не ми харесва, но съм по-голям почитател на истината и истината е, че новото лого на гугъл не ми харесва. Даже знам отговора на следващия ти въпрос.

Който е?

Защо?

Какво защо?

Следващият ти въпрос беше „Защо?”

Да, де, ама защо „Какво?”

Както и да е, да продължим с „новостите”…

Какво мислиш за бежанската вълна?

Мисля, че е неприятно да отидеш на работа и да завариш офиса си сринат до основи, а когато се прибереш у дома да видиш, че къщата ти, също така, някой междувременно я е взривил. И синът ти е бил там. Не е отишъл на лекции, защото в неговото крило от университета се стреля. Какъвто и да си, хубав или лош, в тази ситуация ще си грабнеш шапката и ще отидеш да търсиш живот другаде. При труповете, в канавката, няма живот… Искам да разсъждаваш по този начин за „бежанската вълна”. Тя не е някакъв процес без лице, тя е хиляди, десетки хиляди, стотици хиляди човешки трагедии, всяка от тях със съвсем ярка, осезаема индивидуалност и отчайваща хуманитарна криза, като глобален процес…

Добре, добре, стига, дай да си говорим за по-весели неща…

Например?

Например, как изкара лятото?

В гледане на новини за „бежанската вълна”, хехе.

Да, бе! Аре сега сериозно!

Ми, бях на един-два фестивала в планината, „развързах” новия си роман „Аварията” онлайн, хапаха ме комари, пак снимах залеза, бях и на море, летните махмурлуци са по-тежки от зимните, но за сметка на това денят е по-дълъг и така нататък… Изкарах лятото като всеки нормален човек.

Дефинирай „нормален”?

Предпочитам да дефинирам „човек”.

Уфф, добре, ама по-сбитичко този път, мкей?

Мкей.

Айде давай!

Какво да давам? Бе вие само да взимате знаете, бе! На мен кой ще ми даде, питам: КОЙ?

Пак се разлигави. Продължавам да очаквам дефиницията за „човек”.

Млекопитаещо с необичайно развит интелект, което променя средата, вместо да се адаптира към нея.

Това ли е?

Това е!

Имах предвид, това ли е всичко?

За повече информация можеш да попиташ дъ уорлдуайд уеб.

Да, бе! ОК, друго нещо новичко?

Имах усещането, че интервюиращият трябва да води разговора…

Добре, де, добре. Чакай да помисля… Хм, ето, хванах те на тясно: ЗАЩО спря да пишеш в блога?

Ние от колко време се познаваме?

Нали аз тук задaвах въпросите?

Само водиш разговора. И защо имаш това право? Защото се познаваме. А от колко време се познаваме?

Нали е селфи-интервю, много ясно, че се познаваме от…самото начало.

И, като се познаваме толкова отдавна, ти не можа ли да измислиш по-тъп въпрос?

Моля?

Примерно въпрос, на който НЕ знаеш отговора.

Аз НЕ знам защо спря да пишеш в блога, ти ще ми кажеш…

Ми защото бях зает с писане на нов роман, ето защо!

Ахаа, четох го. Много кратък излезе…

Много кратък, my ass! Отне ми една година да го напиша.

А обеща продължението само за след няколко месеца, нали?

Да, но само за тези, които успяха да стигнат до последната страница…

Изясни се!

Много добре знаеш за какво става въпрос.

Да се върнем към новостите… Нещо ново, така, не заби ли това лято?

Не, с все със същата жена съм си. Очевидно има способността да се променя всеки ден. Даже порното съм намалил.

Що?

Щото после идва ненормалник като теб и пита: „Защо ти е толкова кратък романът? Защо спря да пишеш в блога?” Сешисе?

Сигурно се шегуваш.

Естествено, че се шегувам! Не сме дошли тук, за да си говорим за порно, нали?

Може би не. Тогава, кажи ми, като изтънчен деятел в областта на културата, какво ново на литературния фронт?

Ми то не е фронт, ама хайде. Очаквам с нетърпение премиерата на „Как се пише?” – това е книгата на Павлина Върбанова, която се нави да бъде редактор на новия ми роман. В нея пише как се пише. В буквалния смисъл на думата. Очаквам я като полезно четиво, а не като пазарна сензация. Ще я представят на седми септември, в седем часа, в пешеходния подлез на НДК.

Ти ще ходиш ли?

Не.

Няма да правя директни аналогии с порното, но все пак ми се иска да попитам „Защо?”

Защото имам каучсърфъри.

Това някакво ново заболяване ли е?

Не. Всъщност, да. Ако можеш да придадеш положителен смисъл на думата „заболяване”.

Човече, наистина трябва да спреш порното!

Не се предвземай!

Добре, добре. А не се ли умори да хостваш вече?

Три-четири-пет хоста като ти се изредят един след друг (не в смисъла, който ти влагаш в тази дума) наистина се превръща в ангажимент. Трябва да се правят паузи.

Амин! Ще запазя минутка мълчание.

Нямаме цяла минута!

И защо?

Защото губим ценното време на читателя.

Имаш предвид във фейса ли?

Нямам фейс!

Е, как така?

Ми така! Когато имах видях, че читателите се интересуват повече от това къде си се напил снощи и с кого си се снимал, отколкото от това какво си написал…

Верно ли бе?

Верно.

Ами популярността? Споделяния, лайкове, теб такива неща не те ли интересуват?

Няма да отговоря на този провокативен въпрос!

Айде, де, то само с въпроси без отговори, какво интервю ще излезе?

Селфи-интервю.

И това е вярно, ама все пак, не съжаляваш ли, че си заличи фейсбук акаунта?

Съжалявам само, че не го направих по-рано.

Ще отговаряш за тези скверни слова!

Дам, пред Всевишния Бог на Социалките един ден, сигурно. Но не и пред теб. Между другото, заличих си профила преди шест години. И от тогава популярността ми в „Клюкарника” само расте, вместо да спада. Просто не ми се налага да се занимавам лично с тези неща – правят го читателите вместо мен.

Ех, ама колко хитро, а? Един вид „аутсорсинг”?

Аутсорсинг щеше да бъде, ако имахме производствени процеси, продуктови линии и кол-центрове за след-продажбено обслужване. Аз споделям свободно онлайн. Примерно, не ти струва нищо, за да четеш това шизофренично интервю. Опитай се да „аутсорсваш” идеи с нулева печалба, ако ти стиска!

Мога, да!

Това са думи на Димчо, не плагиатствай!

Кой е Димчо?

Любимият ми варненски рапър.

Дай нещо от него.

Първото, което ми идва на ума: https://www.youtube.com/watch?v=VnhuSMgV42s

Това хич не е ново!

Знам.

Що ми го пробутваш тогава?

Щото ми е любимото на dim4ou.

Нали интервюто се казваше „Новости”, все пак?

За амазонските племена и таблетът е новост.

Те няма къде да го включат там.

Къде?

В джунглата. Амазонските племена живеят покрай една голяма река, която бъка от пирани, гледат да не си изтърват дивеча в нея, за да не им го оръфат пираните до кокал на секундата… И носят сламени гащи, вместо бельо.

Много документални филми гледаш.

Така е. Ето защо знам, че няма къде да си включиш таблета в джунглата.

Не и ако си носиш допълнителни батерии.

Ти кога за последно си сменя батерията на таблета в амазонската джунгла?

Аз нямам таблет.

Нямаш фейсбук, нямаш таблет, какво друго нямаш?

Напоследък нямам търпение.

Да довършиш продължението на романа ли?

Не, да си говоря с идиоти като теб.

Край! Започнахме да се обиждаме, ще ти задам политически въпрос: Какво мислиш за предстояшите избори?

Мисля, че кандидатите се интересуват само от процентите и от нищо повече.

Защо така мислиш?

Защото само за това говорят по телевизията.

И кво ще ги правят тези проценти?

Ще си ги мерят и ще си ги сравняват с другите кандидати.

ОК, смяташ ли да емигрираш от България?

Бях хвърлил око на Берлин, ама май доста хора ме изпревариха.

Имаш предвид бежанците ли?

Не само. И Георги Господинов, например.

Какъв си ти, че да се сравняваш с Георги Господинов?

Не се сравнявам, просто върху визитките и на двама ни пише „писател”.

Ти нямаш визитка!

Напротив, имам!

Не ме лъжи, свършиха ти преди година, а после така и не си разпечата нови. И слава богу! Смешно е да се наричаш „писател”.

Да, аз за това не се наричам писател. Наричам се „тишо”. В гугъл излизам преди мъжа на Венета Райкова даже. 🙂

Пак излъга.

Провери като напишеш „тишо” в гугъл под грозното им ново лого. С български букви. Аз за това нямам визитка. Казвам на хората просто да въведат 4 букви в търсачката и да кликнат върху най-близкия резултат…

Технологиите намаляват хартията?

Технологиите увеличават хартията. Преди да се появят имейлите, имаше 200 папки по-малко в офиса, съдържащи разпечатки от имейли.

Значи нищо не си постигнал!

Придвижвам се навсякъде пеша или с велосипед. Не притежавам личен автомобил. А между градовете пътувам с влак. Сигурен съм, че вредните емисии от задника ми са многократно по-щадящи атмосферата от тези на хора, който обикалят света със самолет, за да участват в екологични конференции… И от тези на всеки самостоятелен шофьор в софийското задръстване, например. Когато живеех там обичах да ги „изпреварвам” с трамвая.

Не ставаш за еколог. Дори не се опитваш да вникнеш в дълбочината на проблемите.

Наистина не ставам за еколог. Това лято, например, платих „такса смет” за място, където не бях стъпвал от години…

Аха, значи ще критикуваме системата! Какво мислиш за увеличението на тока с 20 процента тогава?

Става ли да ти отговоря с виц?

Става!

Слушай тогава. В едно заведение се събрали трима бивши съученици. Да полеят старата дружба. Да си припомнят веселите времена от гимназията. Междувременно единият се издигнал до митничар, другият работел в данъчното, а третият глобявал в качеството си на инспектор от Агенцията по труда. Яли, пили и се веселили, а накрая дошла сметката. Очевдино доста са яли или с по-скъпи питиета са се веселили, защото сметката възлизала на цели 600 лв. Почнал да ахка и да пъшка данъчният, казал: „Ама да не е станала някаква грешка тук? Айде сега да не се проверяваме: вързани ли са ви апаратите към НАП, изрядни ли са ви декларациите, дайте да помислим как може да се намали с малко?”. Върнал се сервитьорът, след кратка беседа със собственика на заведението. Новата сметка била 300 лв. Погледнал я онзи от инспекцията по труда, зачудил се дали всички служители имат трудови договори, дали пък не им се плаща на черно, в бели пликчета, в края на месеца, попитал как се отчитат бакшишите в касата и така нататък… Върнал се отново сервитьорът, след още една кратка беседа със собственика, и им донесъл сметка за 50 лв. Двамата с удоволствие я връчили на своя приятел – митничаря. Последният наблюдавал известно време сумата, почесъл се по главата и казал: „Еми, петдесет лева – петдесет! Щом само толкова могат да отделят хората, ще ги взема”.

Кое му беше смешното на този виц?

Знам и по-смешни.

Ще ги оставим за друг път!

Някакви последни въпроси?

Какво мислиш за акитата по Южното Черноморие?

Ходя само на Северното.

И аз също.

Ето още нещо, по което си приличаме…

Тихомир Димитров 

Сродни публикации:

Един леееко шизофреничен пост

Спомени от Рая

„Дяволът е в детайла”

Рая е интересен човек. Има икономическо образование. Работила е като „зомби на поточната линия в Кока-Кола”, като сервитьорка, зад касата на Бургер Кинг (отвъд океана), живяла е в Америка. Пише и издава електронни книги. Има блог за лични финанси. Дава уроци по танци. Публикувана е в GetRichSlowly и TheForbes. Дори веднъж вече е успявала да фалира, което за мен значи, че разбира и от бизнес.

Блогът на Рая за лични финанси е в списъка ми с „Блогове, които чета” отдавна, но не бях се навъртал скоро и вчера „по случйност” реших да навакасам с пропуснатото. Интересно, само два часа по-късно получих имейл от нея с молба да представя книгата й „Едно лято в Америка. Бизнес уроци и мемоари”.

Реших, че в цялата работа няма нищо случайно и моментално се съгласих. Изгълтах текста на един дъх – наистина чудесно четиво – откровено написано и…едно такова искрено и миличко ти става, докато го четеш, защото хем личи самоиронията на автора в описанието на съвсем делнични, дори битови проблеми, които само от дистанцията на времето изглеждат като такива, хем има лек сарказъм, добре подправено е с чувство за хумор и, едновременно с това, е доста сантиментално.

Отделно, много е полезна книжката откъм уроците, които предлага. Най-полезна е за хората, занимаващи се хотелиерство като семеен бизнес. Сервира им тънкостите от един добре изпипан занаят наготово. „Дяволът е в детайла”, казва Рая. Книгата е пълна с детайли от практиката на един успешен бизнес модел. Те са дяволски важни за хората от „индустрията на гостопримеството” и често биват единствената причина да имате или да нямате гости в семейния ви хотел. Книгата е полезна и за студентите, които се канят всеки момент да заминат за САЩ на бригада. Голям, хм,…престой ви чака там! 🙂

Спечели ме, също така, заради добре преплетените житейски, приключенски, емоционални, финансови и лични уроци, които е донесло това пътуване. Направена е дисекция на американската душа през очите на един млад българин. Както става обикновено в живота, нищо не съществува отделно от цялото. Всичко е доста преплетено.

Абе, личи си, че е писано с кеф. Подобен кеф изпитвах, докато пишех „По Пътя към Сантяго”. Ние, графоманите, ги усещаме тези неща. После кефът се прехвърля върху читателя. Ако не си работил с удоволствие по книгата, няма да доставиш удовоствие и на читателя.

Накратко, книгата на Рая е приятна и различна. Бих казал дори – симпатична. Един от хубавите пътеписи по действителен случай, ако мога така да го нарека, които съм чел напоследък. Но най-вече различна. Сами ще се убедите в това.

Авторката, обаче, също е интересна личност, затова я помолих да ми даде кратко интервю, с което аз и вие, тримата читатели на този блог, да се запознаем заедно с нея. Нека тя самата ни разкаже повече за себе си – в първо лице, единствено число:

Т: Привет, Рая. Предстои да ти задам доста тъпи, но директни въпроси, за което предварително те моля да ме извиниш.

Р: Тишо, опасявам се, че ти нямаш капацитета да задаваш тъпи въпроси. Явно не ти е там силата. 🙂 Благодаря за хубавия отзив за книгата и за поканата за интервю!

Т: Моля. Да започнем с това: от близо четири милиарда теми, между които човек е свободен да избира, когато започва да списва блог, защото точно „Лични финанси”?

Р: Учителят ми по математика казваше: “Обяснявайте теоремите на другите. Така ги обяснявате и на себе си.”. Преди две години бях затънала в заеми. Започнах да търся информация на тема Лични финанси и попаднах на thesimpledollar.com. Този блог промени живота ми! После си казах – абе защо няма такова нещо на български? Защо няма нищо за личните финанси в българските условия? Това + думите на учителя ми + нуждата ми от писане = kadebg.com.

Т: Супер. Сега вече разбрах. Но богатите хора твърдят, че не бива да взимаш финансови съвети на хора, които са по-зле с парите от теб. Ти с какво точно можеш да помогнеш на заможните граждани? На какво ще ги научиш? Само личен опит ли споделяш или съчетаваш и прочетеното / наученото в книги от успели хора?

Р: На по-богатите от мен не мога да помогна. Моят блог е за обикновените хора – такива като мен, които не са израснали в семейство на бизнесмени. Които не се оправят добре с парите. Или които искат да имат допълнителен доход, но не знаят как. На тези хора АЗ мога да помогна повече, отколкото някой като Кийосаки.  Защото аз съм млад човек, живея в България, от обикновено семейство съм… и знам какво е. Съгласна съм, че не трябва да търсиш съветите на хора с по-малко пари от теб. Логично е да се учиш от някой по-добър от теб. “Книги от успели хора” като цяло ме дразнят. Много от тях са ала-бала, общи приказки. Примерно “Тайната” (на която доколкото знам си фен). Но харесвам Larry Winget като автор, Ramit Sethi. Споделям личен опит, за което отнасям и много злобарщина. Най-често злобарщината е: “ти какво разбираш, нито имаш бизнес, нито си богата, за каква се мислиш да даваш акъл на хората, аз разбирам повече от тебе!” На такива отговарям – заповядай, напиши каквото знаеш и ще го пусна. Досега никой нищо не ми е пратил. 🙂 Има обаче разлика между злобарщина и критика. Като не си прав, не си прав.

Т: Кои хора са успели, според теб?

Р: Които са щастливи и, които са помогнали на други хора.

Т: Разкажи ми повече за момента, в който фалира. Надявам се да ти е за пръв и последен път, де, но сигурен съм, че ти си научила доста от него. Какви са поуките? Какви бяха твоите „бизнес уроци и мемораи” на картко? На какво те научи фалитът?

Р: Всъщност нямаше точно “фалит”. Да, имаше груби грешки – високи очаквания, излишни разходи – но главните причини бяха лични. Имаше един голям удар за мен, а месец-два по-късно и за съдружника ми. Бизнесът беше HR агенция в София. Най-важната поука: нещата не стават като в книгите на Кийосаки 🙂

Т: Лесно ли излезе от блатото после? Как си стъпи на краката?

Р: Ужасно беше. Хаос! 2010-та беше най-трудната година от живота ми. Към финансовите проблеми се прибавиха и много други, лични. Как се оправих – с много воля. Имах един приоритет: да си върна заемите. Тогава нямаше как да мисля за увеличаване на приходите, затова ограничих разходите до минимум. Носех си ядене от вкъщи, пиех кафе от бурканче от най-евтиното, изкарах зимата с едни черни маратонки за 15лв, които се бяха скъсали на кутретата, цяла година носих един чифт дънки. Не си купувах чорапи, шиех си старите. Къпех се със сапун от 25ст, взимах най-евтината паста за зъби… Даже спрях цигарите. Сега някой като ми
пише – “Рая, ама как да спестявам, няма от какво да спестявам” – айде не на мен тия.

Т: Вярваш ли в задгробния живот?

Р: Не бих казала, че вярвам. По-скоро се надявам, че има някаква форма на… че нещо остава от духа и след края на физическия живот. Не ме интересува какво ще стане с мен след края на играта, но докато съм тук ми е по-лесно да се надявам, че хората, които обичам, не са ме напуснали завинаги.

Т: Питам, защото съм на мнение, че среден път няма – или остава нещо от съзнанието след това или нищо: Del + Shift и толкоз. Ако, все пак, си позволим да допсунем първото, то вярвам, че животът, който сме водили тук, на земята, ни предлага някакво „наследство”. Тъй като е ясно, че не можем да си вземем нито имотите, нито вилите, нито активните и пасивни доходи отвъд, пък и очевидно не помним, че сме живели преди, значи единственото „наследство”, което остава, са някакви качества на духа. Какви трайни и положителни качества на духа ти помогна да изградиш у себе си онова лято в Америка? Какво е твоето „наследство” от там?

Р: Че кой си иска имотите и вилите? Щастието не е в предметите, а в хората. Америка – ако съм знаела какво ме чака, сигурно нямаше да замина. Добре, че не съм знаела 🙂 Но, за да отговоря добре на този ти въпрос, ще трябва цяла книга да напиша. 🙂

Т: Ти пишеш чудесно. Трябва да се радваш, че получаваш такъв комплимент от писател. Никому неизвестен, но все пак – писател. На нас ни се свидят подобни комплименти. Кога откри интереса към словото? Как започна всичко? Кога заговори графоманчето в теб? Тук искам да подчертая, че думата „графоман” също е комплимент, според мен, тъй като Ан Райс, Джоан Роулинг и Стивън Кинг също са графомани. Последният, с най-високите хонорари, нееднократно си го признава. Пък и графоманията, все пак, е за предпочитане пред уплахата от белия лист хартия.

Р: Ооо, радвам се, как! (“Никому неизвестен” ?! Хайде-хайде… нали цели трима читатели имаш?) 🙂 Това е с трима повече от мойте. 🙂 Прав си, че на хората им се свидят комплиментите. По-приятно е да злобееш. Любимата ми приказка напоследък е “Иска се пот, за да свършиш работата, но за да критикуваш – и малко слюнка стига.” Първия ми спомен за писането е от 4-ти клас, когато писах нещо за Трети март. Тотално погрешно от историческа гледна точка. 🙂 Но пък много образно.  Стивън Кинг е голяма работа. Слагам го до Балзак, Клавел и Стайнбек.

Т: Какво мислиш за мулти-левъл маркетинга? Ама честно!

Р: Една голяма глупост. Илюзия за мързеливи хора. Успяваш само на принципа “прееби другарче”. Но гледам да не го коментирам с хора, които вече се занимават с това. Опитвам се да разубеждавам тези, които се канят да започнат.

Т: Ако трябва да дадеш само един съвет на читателите по отношение на личните им финанси, но най-важният, какъв ще е той? В едно изречение?

Р: Да спестяват, защото спестяванията са капитал.

Т: Следва най-тъпият въпрос: Може ли човек да се издържа само с писане в България? Под „писане” имам предвид единствено книги и художествена литература. Ако отговорът е да – как става това? Дай някакви полезни съвети.

Р: Ти кажи 🙂 Аз мисля, че не може. Пазарът е малък, хората избират бира пред книга, а може би и нямаме достатъчно добри автори – нямаме традиции. Но ако български автор се прочуе в чужбина, това ще промени нещата.

Т: Кои са успелите писатели в България?

Р: Нямам идея.

Т: Какво е числото на годишния им доход, според теб? Ако си позволим да налучкваме слепешката?

Р: Нямам идея. 2000-3000 лв на година от книги, максимум. Не знам.

Т: Пожелавам ти един ден приходаната част от бюджета ти в графа „Лични финанси” да изглежда така: 1/ доходи от лихви, 2/ доходи от наеми, 3/ дивиденти, 4/ ренти, 5/ авторски права. Въпросът ми, обаче, е: Как ще изглежда разходната част? Какво ще ги правиш всичките тези пари, за които не ти се налага да работиш? И какво, по дяволите, ще го правиш всичкото това свободно време? На какво смяташ да го посветиш?

Р: Уха! Дай боже, да ти се връща! 🙂 Времето – писане и танци. Парите – ще пътувам да се запозная с всички хора, на които се възхищавам. Ще им платя да ми отделят 1 час от времето си.

Т: Част от книгите ти се разпространяват безплатно, друга част се продават в електронен вариант. Една мисъл не спира да ме гложди: българите са свикнали да не плащат дори за филмите, музиката и софтуера, които потребяват. Дават ли наистина пари за файл под формата на книга?

Р: Безплатна е мини-книжката за лични финанси. Направих я, защото в нея са основните неща за личните финанси, събрани накуп. Някои ги има и в блога ми, обаче представи си следната ситуация: твой приятел има проблеми с парите. Едно е да му кажеш – “я вземи разгледай тоя сайт”, друго е – “на ти тая книжка, там има всичко, и не е голяма – 50 страници”. Това, според мен, е оптималния вариант да помогнеш на приятел. Това, че е малка, е предимство. Пък вече, ако човекът се заинтересува – има и сайтове, и книги, много има по темата. Естествено, книжката е и реклама на блога. Дават ли българите пари за електронна книга? Да. Предполагам, че после я пращат и на приятели – не ми пречи. Само да не цъфне в някой торент тракер. 🙂

Т: Като стана дума, какво мислиш по въпроса за компютърното пиратство? Трябва ли да се борим с безплатното разпространение на съдържание или трябва да измислим изцяло нова форма за разпространение на интелектуални продукти онлайн? Каква ще бъде тя? Каква е твоята визия по този въпрос? Има ли ситуация, в която всички печелят?

Р: Пиратството е подло. Но няма да се реши с лов на вещици и заплахи. Съгласна съм с теб, че просто трябва удобна система и по-умерени цени. Системата…без торент тракери за платените авторски продукти. Оправданието “ма ние не можем да следим всички” – ами като не можете, спрете си сайта. Или намерете начин. Оправданието “ма това ми ограничава свободата” – не, не ти я ограничава. Има мейл, има дискове за записване. Така хората пак могат да споделят, просто с по-разумен брой хора. Едно е да запишеш един филм на 10-20 човека, друго е да го качиш за МИЛИОНИ да го теглят. И разбира се, трябва да има ЛЕГАЛНА система за удобно сваляне и плащане. Също трябва да има по-ниска цена за интернет филмите, защото там не се плащат пари на кината. Не може един аршин за доматите, а друг за интелектуалните продукти.

Т: Много ми беше приятно да ти досаждам с малоумните си въпроси. Надявам се да не ги намираш за прекално лични и се радвам, че се „запознахме” с теб – аз и тримата читатели на моя блог, хехе. Само успехи ти желая занапред и продължавай с добрата работа, която вършиш!

Р: И на мен ми беше приятно 🙂 Благодаря за подкрепата. Продължавай и ти!

Тихомир Димитров

Разговор с един български писател 2

 

Христо Пощаков е автор на кратки фантастични разкази. Има неподражаем стил на писане, широка човешка култура и много развинтена фантазия. Обича богатството на българския език. Уникалното в неговите разкази е тънката ирония, с която развежда читателя из непознати епохи, галактики и светове. Чувството за хумор не го напуска дори тогава, когато разказва за тежки грехове като самоубийството и завистта, когато описва гибелта на цели цивилизации и култури.

Разказите на Пощаков са преведени и издадени на английски, руски, унгарски, испански, таджижки и киргизки езици. Първата му книга “Дежурство на Титан” е носител на наградата “Еврокон 94”, притежава награди от национални литературни конкурси и радио “Христо Ботев”, като някои от разказите са му драматизирани. Автор е на популярния фентъзи роман „Меч, мощ и магия“ (под псевдонима Кристофър Поустмън). Част от творчеството му може да бъде намерено на ето този адрес.

Запознхаме се на Булгакона в Балчик това лято. Обменихме кнжики и много идеи за писането. Христо Пощаков е човек, който определено има какво да каже на начинаещ автор като мен. Освен това е супер колоритна личност. Позволявам си да публикувам един кратък разговор между нас, под формата на импровизирано интервю:

Името Христо Пощаков по-популярно ли е в чужбина, отколкото в България и ако да, защо?

Защото през последните 20 години на запад няма друг български писател фантаст, издаван в книжно тяло, освен мен. Това са списания във Франция и Испания, както и издателства в тези страни, като „Библиополис“ (Испания), Неверланд едисионес (Испания), Утопиа (Франция). Разказите ми, освен това, са публикувани на гръцки и румънски езици, а основните ми издания в чужбина са романи. Не мога да зная къде съм по-популярен. Това зависи от оценката на феновете ми в страната и в чужбина.

Вашите разкази са заредени с чувство за хумор. Дори когато става дума за грехове като самоубийството, за пороци като завистта и за галактически войни, които са довели до заличаването на цели цивилизации. Бог има ли чувство за хумор, според Вас? Как се проявява то?

Бог по принцип се смее над глупостта на човечеството и се забавлява с това.

Напоследък обичам да споря с читатели и приятели на тема „Съзнанието определя битието“. Вярвате ли в създиталената сила на мисълта? Може ли човек да промени действителността само с начина, по който мисли за нея? Или всичко, което ни се случва, е въпрос на случайности и съвпадения?

Човекът винаги може да промени собствената си действителност, ако има вътрешни сили да я промени.

Любимият ми герой от Вашите разкази е Говонгът – мощно оръжие на изчезнала цивилизация, което се скита из безкрая и търси себеподобни. Говонгът открива любовта в лицето на бордовия компютър на заблудена човешка експедиция, потънала в дълбокия Космос. После се превръща в Архангел. Вярвате ли в ангели?

Да, вярвам в ангелите. Всеки един от нас има собствен такъв, но или слуша интуитивните му съвети, или не. Когато не ги слуша, това си остава за негова собствена консумация и остава потърпевш.

Ако извънземните бяха интелигентни, добронамерени и изключително напреднали същества, защо не ни помогнат да се измъкнем от мизерията, в която живеем?

Защото това е наша лично собствена работа и те не желаят да се намесват в нея. Тук не става въпрос за добронамереност, а за развитие на цивилизацията ни. Ако не е годна, да отива на кино, друг ще я замени. За собствената си мизерия сме отговорни само ние самите.

Ако извънземните бяха интелигентни, злонамерени и изключително напреднали същества, защо човешката цивилизация продължава да съществува?

Защото продължават да ни гледат сеира и продължават да наблюдават докъде ще стигнем.

Само в собственото си въображение ли „не сме сами“?

Не е така. Не може да съществуват милиарди звезди и поне стотици звездни системи да нямат планети с разумен живот. Друг е въпросът с комуникацията, която е трудно осъществима, но засега.

Кой е построил египетските пирамиди?

Построили са ги египетските работници, които не са били роби, а наемни работници, това вече е доказано.

Древните текстове изобилстват от описания на приземяващи се космически кораби (огнената колесница, с която  Езекиил слиза от небето, за да накаже грешниците), ядрени ракети (желязната стрела с огнени пера на бог Вишну, от която изгрява „ново слънце“ – толкова горещо, че изпепелява кожата на бойните слонове). Самолет, хеликоптер и дирижабъл са изобразени върху стена от гробницата на известен египетски фараон, починал преди повече от три хилядолетия. „Истината е някъде там“, но аз искам да разбера: каква е Вашата частна и персонална истина?

Осезаемата история на човечеството датира от 4000-5000 години на основа на писмени сведения, които са достигнали до нас. Цивилизациите, които не са притежавали разчетена от нас писменост, остават загадка и ние само можем да предполагаме какво е ставало по онези далечни времена. Все пак по сведенията, останали до наше време, можем да предполагаме, че преди хиляди години на земята е имало извън земна намеса. Не го изключвам.

Писането не е единствената Ви професия, доколкото знам. Може ли човек да се издържа само с писане на художествена литература, според Вас?

Не, в България в днешни дни човек трудно може да се издържа от писане. Той трябва да упражнява и друга професия, освен ако не е на „върха на вълната“ или в „мейн стрима на българската литература“, в който не може да се включат повече от четири или пет личности, които за жалост пишат не толкова литературни произведения, но се продават успешно.

Престижно ли е да си писател в България? А в чужбина? Какво ви донесе и какви ви отне литературата?

Да си писател в България в днешни дни изобщо не е престижно, защото тиражите са нищожни, а заплащането – никакво. В чужбина все още плащат. Литературата винаги е била моя любов и мое хоби. Тя винаги ми е доставяла наслада и никога нищо не ми е отнела.

Благодаря за вниманието!

Тихомир Димитров

Разговор с един български писател

Димо Райков с големия Шарл Азнавур в Париж

…и легендарната Силви Вартан в София.

изтончик: http://dimoraikov.skyrock.com/

Димо Райков е автор на популярните книги: „Париж, моят Париж“ и „BG емигрант в Париж“. Франкофон, автор, редактор и почитател на Саркози. Запознахме се виртуално през лятото, след един мой коментар върху последната му книга. Това интервю е логично продължение на онлайн корспонденцията, която обменихме след това. Ето какво мисли един съвременен български писател за емиграцията, за Франция, за французите, за блоговете и за свободното слово в Интернет.

Уважаеми г-н Райков, благодаря Ви, че се съгласихте да вземете участие в това интервю! Времето е най-ценният ресурс, с който разполагаме, затова ще се опитам да бъда кратък. Колкото и да ми е трудно 🙂

Последната Ви книга започва с думите: „Париж не може да се победи“. Бихте ли обяснили на хората, които не са чели „BG емигрант в Париж“ какво точно имахте в предвид?

Вижте, наред с всичко останало, аз отправям с тази книга посланието, че едни от най-важните неща в краткия човешки живот са усещането за чувствителност и способността да виждаш чрез въображението. Който притежава тези две неща, е благословен. А какво по-голямо предизвикателство има за чувствителния човек, надарен с въображение, от мисълта за Париж – оня Париж на Духа, Свободата, Красотата, и Светлината… Който всеки от нас, дошъл за определен къс от време на земята, носи в себе си. А може ли, господин Димитров, де се победи усещането за солидарност, за милост към ближния? Може ли да се победи чувствителността и въображението? Някой ще каже, че може. Но тогава наистина ще стане страшно на и без това неуютната наша планета.Изчезне ли Париж, значи изчезва Мечтата, изчезва мисълта за онова късче земя, благословено от Бога, където самият човек е Бог! Затова наистина не може, а и не трябва да се победи Мечтата, тоест Париж…

Прави ми впечатление, че наричате Париж „град на свободата и светлината“. Историите в книгата Ви наистина са „автентични и разтърсващи“, но имат тъжен, меланхоличен привкус. Споделете повече за контраста между свободата и светлината, в която се къпят парижани и сумрачното, отчайващо, понякога твърде самотно битие на българите, които сте избрали за герои на книгата си. Контрастът ли Ви впечатли?

Когато пишех книгата „BG емигрант в Париж”, аз имах по-друго усещане от Вашето – като че ли цял бях облъхнат от светлина. Но не оная познатата светлина, а тази, идваща от парижките забележителности „Нотр Дам дьо Пари”, Триумфалната арка, „Сакре Кьор”…Ония, които са били в Париж, може би са забелязали, че тези творения на човешкия гений излъчват най-силна светлина, тъкмо когато времето е най-мрачно. Така се случи и с моята книга. Нелеката съдба на героите в нея като че ли е родила тези отблясъци, които досущ приличат на напевите от моята родна планина Странджа, където всяка песен всъщност е един откъртен вопъл, напоен с гъста мъка по нещо безвъзвратно изгубено…За мен моите герои не са „меланхолични”, напротив, всеки от тях е направил своя последен опит за … летене. За едни той е по-успешен, други и в момента търсят мечтата си, трети, за съжаление, вече са с изгорени криле…Но всеки от тях аз съм го обикнал, защото те притежават нещо, което е достойно за възхищение – склонността да рискуват. А без риск няма достойнство. А без достойнство няма живот… Така поне аз мисля.

Познавате ли истории на успеха? Кои са успелите български емигранти в Париж? Какви качества са ги издигнали над средното равнище в този красив, но хладен и чужд мегаполис?

И тук можем да поспорим, господин Димитров. Защото  за мен Париж не е „хладен и чужд”. Няма друг град в света, който така да умее да приласкава – в него всеки може да открие „своя си Париж”, онова лично пространство, което като че ли е отредено само за него. Анатол Франс казва : „Във всеки град има по нещо, в Париж има всичко!” Това е!А що се отнася за истории за успех, то десет от тях аз вече съм ги предоставил на моите читатели чрез първата ми „парижка” книга „Париж, моят Париж…”, която за около една година претърпя три издания – нещо нечувано за българския книжен пазар. Съдбата на професор Минко Балкански, доктор Боян Христофоров, доктор Дарина Кръстинова, художника Никола Манев, писателите Тончо Карабулков, Божидар Чеков и Румяна Угърчинска, актрисата Анна Танчева, политика Христо Чурелов и търговеца Мони Якимов не е просто  една красива приказка за успеха, а преди всичко зов за повече човечност, за милост към ближния – все неща, за които говорихме в началото на това интервю. Всъщност аз така умея да пиша – не „слагачески”, не да пея дитирамби, а с опит да нагазвам в дълбокото, дори и с риск да си „доставя” проблем…

Как се зароди Вашата любов към Франция? Кои са причините за нея?

Донякъде ви отговорих на този въпрос, споделяйки мнението си за Париж. Как се поражда една любов? Отговорът е труден. А и понякога не е нужен. Защото има неща, които не могат, а и не би трябвало да се обясняват. Те просто се усещат…Кои са причините за моята обич към Франция? Само една от тях ще Ви разкрия – аз съм роден и израсъл в оная част от България, която по времето на комунизма бе най-строго охраняваната зона във Варшавския договор. Птичка не можеше да прехвръкне тогава в моето градче Малко Търново, без да бъде забелязана от „зоркото” око на властта, граничарите, отрядниците и т. н. И как тогава в подобни условия човек можеше да бъде свободен? Да, единствено във и чрез въображението си. Лягаш вечерта, завиваш се през глава и … започва твоето пътешествие към Париж, към Франция.Започва най-хубавото на света пътуване. Пътуване без билет, без гари, спирки и прочее… Пътуване чрез въображението…И то не към коя да е страна, а към страната на Монтескьо, Пол Верлен, Виктор Юго, Зола, Мопасан…Към онази страна – символ на Свободата и Светлината, за която американският президент Томас Джеферсън казва: „Всеки човек има две родини – своята и Франция!” Повече думи нужни ли са?

Кои са трите качества, които най-много харесвате у французите?

Само три ли? И все пак – преди всичко невероятната енергия на французина – гледаш го вече паднал и в последния миг той се изправя и побеждава! Невероятна негова черта е и способността му да съхранява личното пространство на другия – няма да чуете французин, който да злослови по адрес на друг човек, да се рови в личния му живот – нещо толкова „любимо” за нас, българите. Ами толерантността и излъчването на светлина, тоест пословичната френска любезност, придружена винаги с усмивка, за която пак, ние, българите казваме, че е лицемерие… Също така – естествеността, усещането за солидарност, но май че вече станаха повече от три, затова спирам. А читателят може да разбере какво мисля за французите повече в третата ми „парижка” книга „55 тайни на Париж”, върху която в момента работя в Париж и която се надявам да излезе в началото на следващата година. Ето, сега се сещам и за още нещо – онзи ден пътувах до Марсилия и Екс ен Прованс – два великолепни френски града. Влакът измина разстоянието от 900 км. само за 3 часа – представяте ли си? А през лятото 400–те км. от София до Бургас ги пропътувах с българския влак за цели 12 часа… Но мисълта ми всъщност е затова, че през тези 3 часа аз не видях и една педя земя, която да не бъде грижливо обработена. Всичко подредено, красиво, по френски…Ами способността на французина като никой друг да сътвори от правенето на една манджа изкуство и да ти поднесе ястието в такъв вид, че да си оближеш и пръстите… Но хайде, да приключвам този отговор, защото интервюто ще стане доста дълго.

А трите качества, които най-много Ви отблъскват?

За отблъскване чак не бих говорил. Не са ми симпатични, разбира се, някои неща и аз не ги спестявам в моите книги. Не ми допада затварянето в себе си, особено на парижанина, рядко той ще направи нещо, от което да няма никаква полза. Не ми допада и известна надменност у някои, както и казано по нашенски стиснатостта на французина. Но това са все неща, чудя се как да се изразя, симпатични. Ех, да ги имахме и ние само тях… Тук ще ми позволите едно вметване – от моите наблюдения забелязах, че българските емигранти, особено младите, като че ли най-добре възприемат тъкмо  отрицателните качества на французите и ги демонстрират много по-ярко и цинично от тях. Сам съм бил неколкократно жертва на подобно отношение. И не го пожелавам дори и на врага си.

Вие сте фен на Саркози. Ако трябва да си призная, аз също бях привлечен от изключителната харизма на този човек. Още повече, като българин се чувствам благодарен за това, което той направи по въпроса с българските медици в Либия. Но Саркози спря да ми бъде симпатичен от момента, в който подкрепи драстичните законодателни мерки на ЕП за ограничаване на анонимността в Интернет и оттам – правото на лична тайна и неприкосновена кореспонденция. Саркози стигна дотам, че настояваше за спиране на Интернета завинаги на хора, които са „съгрешили“ в свалянето на ‘незаконно съдържание’ от Интернет. Трябва ли, според Вас, правителството да знае с кого си пиша имейли, с кого чатя и кои сайтове посещавам – винаги и по всяко време, без моето знание, без моето съгласие и без да съм заподозрян в някакво престъпление? Не превръщаме ли обикновения потребител във „виновен до доказване на противното“ по този начин? А какво става с търговската тайна? Един държавен служител с 500 лв месенча заплата лесно може да бъде корумпиран и, ако този човек знае с кого общувам онлайн, лесно ще разбере от кого купувам и на кого продавам, примерно. Тази информация струва пари. Може да бъде продадена. Да, пиратството е голям проблем на България, но според мен корупцията е още по-голям. Какво мислите по този въпрос?

Моето възхищение към Саркози е възхищение към политик, който обича своята страна и работи за нея с действия, а не само с красиви приказки. Вижте, моето отношение към него не е свързано с факта, че той е от десницата. В моите книги вие ще усетите и уважението ми към хора като кмета на Париж Бертран Деланое, кандидатката за президент Сеголен Роаял, бившия министър на културата Джак Ланг – все хора от левицата, както и  депутата Жан Ласал от партията на центриста Байру – това всъщност са ярки личности, за които във Франция казват, че епохата е преди и след тях, аз не понасям политици-кукли на конци, на които в България съм се нагледал в битността си на съветник дълги години в Народното събрание. Аз съм поддръжник на тезата, че най-важното в интернет е личната свобода. Така че, мисля, че по-обширен коментар от моя страна не е нужен. Със закон във Франция е забранено да се посещават педофилски и нацистки сайтове. Сега се опитват да прокарват Закон за ДАУНЛОУДВАНЕ, тоест незаконното „източване” на файлове с интелектуална собственост като филми, музика и текстове. Тук нещата са доста комплицирани – от едната страна, стоят интересите на авторите на тези интелектуални продукти, както и на издателите им, които поддържат тезата, че по този начин ги крадат, а от другата страна е всъщност публиката, която разполага с нови технологични възможности и която не може да разбере защо не трябва да се възползва от това. Авторското право е съвсем малка част от този проблем, предимно тези закони закрилят издателите. Саркози все пак е десен политик и е естествено той да пази интересите на предприятията, тоест издателските къщи. Но хайде да не навлизаме в дебрите на тази тема, която е толкова дълбока и същевременно особена.

Общото между нас двамата, освен книгите и любовта към словото е, че имаме личен блог. Какво Ви донесе блогването и какво Ви отне? Полезно ли е за един съвременен писател да има собствен блог или блогването е само чиста загуба на време и творчески ресурс?

Моят блог може би не е типичен блог. Той има повече елементи на моя «визитна картичка», но, разбира се, често се изкушавам и да споделям мнението си по някои въпроси. Мисля, че блогът е едно чудесно средство за постоянна връзка между твореца и читателя. Аз, например, съм удивен от това как един световно известен писател като моя приятел Марк Леви поддържа своя сайт и как винаги досега лично на мен той ми отговаря светкавично и то не шаблонно, а с внимание и приятелско чувство. А какво ми е донесло блогването – дори и само контактът ми с Вас, господин Димитров, си заслужава усилието, нали? Тук искам да благодаря и на екипа на Кафене BG, които също ме подкрепиха и подкрепят моя блог. Толкова много хора – и млади, и по-възрастни влизат в моя блог, а това никак не е малко и ми дава нужната глътка енергия.

Престижно ли е да наречеш себе си „писател“ в България?

Може би не разбирам точно какво имате предвид като задавате този въпрос. И тъй като сме от различни поколения, аз ще Ви отговоря така. Едно време, ние, младите тогава български писатели, с разтуптяно сърце прекрачвахме прага на кафенето на „Ангел Кънчев” 5 – Меката на словото. В ония времена да се наречеш „писател” беше много трудно нещо, дори и кощунствено. Тази думичка „писател” беше нещо свише, трябваше много хляб да се изяде от нас, младите, за да посмеем да се назовем „млади писатели”. А за „писател” изобщо и не помисляхме.  А сега се навъдиха под път и над път едни „писатели” – напише едно стихотворение, един разказ и хоп – писател и то известен…А аз съм чакал, например, за един разказ във в. „Пулс”, в. „Литературен фронт”, сп. „Пламък”, сп. „Септември” по цели години. Да не говорим за първата ми книга „Стълба от камък” , която излезе чак след 8 години. Но, хайде, това са минали работи. Миналото не трябва да се забравя, но и с него не трябва да се живее, нали? А дали е престижно днес да бъдеш писател в България? Не, не е! И то съвсем, съвсем меко казано. Но какво да се прави – съдбата си е съдба… А и все пак на света съществува Париж…

Каква е разликата между българския и френския писател?

И този въпрос е доста глобален. Ще се огранича само в рамките на следното. Вижте, Франция е страната, в която Негово Величество Артистът, тоест творецът, е поставен на пиедестал – той се радва на огромно внимание и куп придобивки от страна и на държавата , а и на самите французи. Що се отнася до писателите – ще Ви дам един пример. За всеки френски политик, дори и от ранга на Де Гол, мечтата е да напише и издаде поне една книга в живота си. Какво повече да говорим? А в България ни смятат за странни птици, или както казваше един мой познат от Кюстендил: «Абе, вие, писателите, сте «отперена» работа.» Да, «отперени» хора, които нямат нужда нито от храна, нито от елементарни условия за работа… В България днес властта  така се грижи за твореца, че го принуждава да… емигрира. На нея не й се иска да има в България писатели, а послушници, слуги… И най-страшното е, че такива мекотели същества сред нас се намират, и то доста…А един творец, който се превърне в слуга, всъщност е мъртъв приживе. Убеден съм, че в страна, в която писателите, тоест хората на Духа са поставени на колене и мизерстват, нищо добро не я чака. Тук ще направя една скоба – днес по сателитната българска телевизия в Париж гледах изумен как в едно централно предаване водещият беше предоставил услужливо сума ти време на едни мутри, които надълго и нашироко говореха за своите «възгледи». В това същото предаване само преди няколко месеца мен ме «отрязаха», тоест свалиха под предлог за технически проблем вече готов репортаж с мен. Това всъщност исках и да внуша чрез моите книги – повече топлота, повече солидарност към малкия човек, към ближния. Защото, унижавайки другия, ти всъщност унижаваш себе си, нали…

В средата на ноември излиза новата книга на Димо Райков, съдържаща два романа, писани още през времето на комунизма. Единият се казва ‘Пансионът”, а другият –  „Писма до мъртвия брат”. Издателство Хермес ги връща към живот заради големия интерес на публиката към личността и творчеството на Димо Райков. Самият той твърди, че текстовете са благословени от Леля Ванга.

На добър път, г-н Райков!

Важно уточнение (добавено на 10.11.2008): Технологичният път на това интервю беше доста дълъг. Изпратих въпросите лично на г-н Райков във Франция по имейл, след което той намери пролука в претоварения си график, за да отговори подробно и изчерпателно на всеки от тях, пишейки на ръка, докато пътуваше с бързите френски влакове. После интервюто е било диктувано по скайп на съпругата му, която набра текста и ми изпрати отговорите обратно по имейл. Нормално е, мисля, след като е минал през три чифта ръце, текстът да съдържа една-две печатни грешки, че и повече, за които отговорност в никакъв случай не бива да се търси от един професионален автор и редактор с дългогодишна практика, какъвто е Димо Райков. Перфекционист и педант до последната запетая, при това! Е, да, ама се намериха други педанти, които било от професионална завист, било от чисто човешка злоба, се възползваха от възможността, която давам на всеки да се изкаже неподготвен в този блог и взеха да навират в лицето на г-н Райков „огромния“ грях, че е объркал едно „а“ с едно „ъ“. Ми не е така! Печатните грешки, ако изобщо една буквичка може да има значение в случая, са се появили при устния пренос на текст по телефона. Грешките може да съм ги допуснал и аз. Разпънете ме на кръст сега! Ама недейте да разваляте съня на човека 🙂 Прекалено лесно е да се подиграваш наготово с труда на трима души, които положиха много усилия, за да може това интервю да се случи. Прекалено лесно и прекалено нагло. Вопълът на посредствеността става все по-силен напоследък, което силно дразни чувствителния ми слух. Така че Тихо!мирно! 🙂

Тихомир Димитров

Леееко шизофреничен пост

Преди време в Блогосферата имаше едно колективно явление, при което едни блогъри подканваха други да им вземат интервю. Така и не можах да си обясня мотивацията, нито пък логиката, които стоят зад тази, иначе интересна и безобидна, игра. Но четох с интерес. Хората, които четат блогове, определено се интересуват от личността на блогърите. Аз също се интересувам от личността на доста блогъри. Може би този интерес предизвиква стадни вълни, като осемнадесет хиляди неща, които не знаете за мен или сто милиона работи, които трябва да свършиш, преди да ритнеш камбанката. При всички случаи, читателите имат право да знаят. Е, не всички де. Болният интерес на някои читатели съвсем не крие добри намерения, но както съм казвал винаги – мишите душички се крият зад анонимни никнейми, а истнските хора застават зад думите си със своето име.

Този постинг е шизофреничен, защото вътре в него аз разговарям със самия себе си. Взимал съм и съм давал разни
интервюта, попълвал съм и съм изпращал за попълване всякакви въпросници, но точно такова интервю/въпросник никога не съм правил. Хвърлете по едно око зад завесата, която Тишо сам е решил да повдигне за вас и дано след това да не бъдете чак толкова критични в преценката си за него. Естествено, аз самият бих предпочел хората повече да се интересуват от творчеството ми, отколкото от мен, но тъй като в болшинството от случаите това не е така, почувствах се длъжен да изкарам този текст изпод копченцата на клавиатурката. Време ми е да я сменям вече. Постоянно ги чупя.

Т: Здравей, Тишо, аз съм твоето подсъзнание и знам всичко за тебе, като отворена книга си ми, но понеже съм принуден да понасям несгодите на житейския ти път, бидейки навсякъде и по всяко време с теб, ще се опитам да ти задавам само въпроси, на които не се срамуваш да отговаряш. За да нямаме разправии после. Онези извращения от детството ще ги оставим на страна, както и една-две случки в казармата. Предпочитам да си говорим за изкуство и култура, нали всеки ден ставам свидетел на напъните ти да се превърнеш в нещо като писател.

Аз: Ми здрасти, крайно време беше за това интервю. Между другото, не ми пука от твоите въпроси. Все пак, няма какво толкова да крия, освен извращенията, които не бяха в детството ми и, които нямат нищо общо с казармата, но ти не бива да забравяш, че си само досаден глас в главата ми, докато аз присъствам във физическия свят и мога да изтрия или коригирам всеки твой по-тъп въпрос, така че – умната!

Т: Ако не е умната, ще е русата. Това е много глупав лаф. Използваш го постоянно. Крайно време е да спреш да го
използваш.

Аз: Писна ми от твоите съвети. Давай на въпросите по същество, преди да съм си променил решението.

Т: Добре, добре. Кога най-после ще завършиш втория си роман, а?

Аз: Когато му дойде времето. В момента пиша епилога. Знам, че ти е много интересно да разбереш как ще свърши всичко, но да ти кажа честно – и на мен ми е интересно. Ще се опитам през късната пролет или ранното лято да извадя едно хубаво, спретнато книжле. Иначе оставам на поправка за наесен. Но ще бъде хубаво, ако хората имат какво да четат по плажовете и това лято…

Т: Добре, ама гледай да не си оставиш ръцете баш накрая, че като те знам…сигурно ще развалиш хубавата история. Както и да е. Чудя ти се на акъла! Няма ли някаква по-доходоносна професия, която да си избереш, ами си решил да се занимаваш с литература в България? Мислиш ли, че има смисъл? Не е ли прекалено трудно да пробиеш с писане в една държава, в която повечето хора се интересуват от чалга и Азис? В която почти никой вече не чете книги?

Аз: Българинът е интелигентен и претенциозен читател. Да спечелиш признанието на българската публика означава, че си готов да пробиеш в цял свят. Именно защото нещата стават по-трудно в България, точно тук ми е интересно да експериментирам. Пък и, в крайна сметка, аз съм просто един разказвач. Не правя разлика между писането на книга и споделянето с приятели на маса. Имам доста интересни истории за разкаване. Ще ги разкажа, но не държа да се харесат на всички. Не е нормално да се харесат на всички. Ще се харесат на точно определен тип хора. Те четат книги. Надявам се, когато отново изляза на гладиаторската арена, техните палци да сочат нагоре, както преди.

Т: Имаш в предвид „Справедливост за всички“. Текстът ти не беше никак лош, но защо с тази корица, бе, бате?

Аз: (смее се). Хората бяха достатъчно добри да повярват в един никой и да издадат дебютния му роман. Без да сме
роднини. Без да се познаваме дори. Не исках да им развалям рахатлъка. Ти знаеш ли колко дебютни романи остават
неиздадени? Много по-добри от моя, при това? Корицата на втората ми книга ще ти хареса, обещавам.

Т: дай да я видя.

Аз: Няма. Когато му дойде времето.

Т: Уфф. А сега един по-неудобен въпрос: как не те беше срам да продаваш книгата на най-добрите си приятели?

Аз: Много добре знаеш отговора, но благодаря, че попита. Човек ако не се научи да цени собственото си изкуство сам, кой друг ще го оцени, а? Подарил съм доста копия от дебютния ми роман. На нова година и на хора, които имат рожден ден, примерно. Какво значи да раздаваш творчеството си безплатно и без повод? Все едно да заявиш пред всички, че то не струва пукната пара. Това не е така, съжалявам.

Т: Добре де, ама поне можеше да пуснеш втората част от книгата безплатно в Интернет, скръндза такава! И без това никъде вече не се намира копие от миниатюрния ти тираж.

Аз: Можех, дори бях на косъм да го направя преди Коледа. Но не го направих. Ще ти кажа защо. Не го направих от лоялност към хората, които повярваха в мен. Те все пак разчитаха, че ще изкарат някой лев от книгата. И изкараха. Надявам се, след като спечеля още някоя награда, да ме преиздадат. За тях това е бизнес, за мен – творчество. Гъдел. Така хем оная работа в оная работа, хем душата в Рая, нали се сещаш?

Т: Сещам се, но тук въпросите ги задавам аз. За какво става въпрос във втория ви бестселър, г-н Димитров?

Аз: Сарказмът ти не ми харесва. Няма да отговоря на този въпрос. Задай ми някой друг. Стига сме занимавали хората с проклетата книга. Ще помислят, че си правя реклама.

Т: И ще са прави.

Аз: Да, обаче и аз, може би, съм прав. Може би искам някой друг, освен майка ми, да прочете историите, които разказвам. Разказвачите, които не си признават това, са лицемери.

Т: Хубаво. Един последен въпрос за книгите и приключвам. 21 век сме, пич. Не мислиш ли, че на книгите им мина времето, а? Хартията нещо не е съвсем на мода в ерата на безжичните технологии.

Аз: Това се говореше и за радиото, и за телевизията, и за киното, и за хартията в офисите, и за печатните издания се
говореше. С навлизането на компютрите хартията в офисите не само, че не намаля, тя се увеличи стократно. Радиото, телевизията, киното и печатните медии изживяват нещо като втори Ренесанс. А времето на книгите никога няма да отмине, защото те са престижна вещ, ценен подарък, имат колекционерска стойност и са удобни за ползване. Пък и нали се сещаш, хубавите филми се правят по хубави книги, не обратното.

Т: Да, бе! Сега остава да ми кажеш, че се надяваш някой олигофрен да филмира баналните ти истории.

Аз: Изобщо не се надявам да е олигофрен. Ако разполагам с достатъчно средства, бих филмирал сам една точно определена история. Мисля, че сюжетът си заслужава. Да ти се намират два-три милиона?

Т: Намират ми се. Записвай: 3, 6, 9, 45, 12, 18. Това са числата за шестица от следващия тираж на Тото 6/49.

Аз: И сега трябва да деля джакпота с колко души, според теб?

Т: Ето един чудесен начин да разбереш колко хора те четат, най-после.

Аз: Задник!

Т: Не, ти си задник. Да преминем към следващия въпрос. Това интервю започна да става прекалено дълго и дори аз взех да се отегчавам. Непрекъснато публикуваш в блога си отвратителни статии на тема „жените това, жените – онова“ Ти си бил голям женомразец, бе! Така ли е всъщност?

Аз: Всъщност, изобщо не е така. Жените винаги ми помагат. Те цял живот ме бутат напред. И ме търпят. Повечето ми читатели са жени. Повечето ми успехи са станали възможни в благодарение на жени. Бил съм с изключителни жени, но и съм сърбал „попарата“ на доста от тях. Критикувам точно определен тип девойки и не съжалявам за нищо. Искам да извадя на показ отношенията между половете такива, каквито са. Без излишни излюзии, без маска и без грим.

Т: Хубаво, ама честно да ти кажа: май на моменти прекаляваш! Нормално е да се обиждат, като прочетат за „тъпите
патки“ със запасани дънки в ботушки, примерно. Нормално е да се дразнят, защото ти изразяваш мнението, че, едва ли не, на никоя жена не може да се има доверие, защото „подобно на техниката, тя ще те изостави точно тогава, когато най-много имаш нужда от нея“. Цитатът е произволен. Всички жени ли изневеряват на мъжете си, глупчо?

Аз: Влюбените жени никога не изневеряват. Пък и която разпознава себе си в категорията „тъпа патка“ да се обижда, щом смята, че това определение се отнася за нея. Аз не адресирам конкретни личности, а конкретни категории хора. Но може би си прав, понякога ставам твърде краен. Това е, защото съм искрен и пиша в афектирани състояния. Не е ли точно това магията на личния уеблог? Да бръкнеш в душицата на непознатия? Да разбереш неговите малки, мръсни тайни? Или да стигнеш поне дотам, докъдето той е решил да те допусне? Ще ти кажа нещо:вече не съм съгласен с голяма част от текстовете, които писах преди време. Това е нормално. Хората се развиват, променят се. Блоговете също.

Т: От цялото интервю, това беше единствената разумна приказка, която чух. Един последен въпрос: обещаваш ли
да бъдеш по-позитивен занапред?

Аз: Заклевам се!

Т: Супер, айде тогава да ходим да те черпя една бира!

Аз: Сега не мога. Зает съм да трия по-неудобните въпроси от интервюто.

Т: Цензор! Ми хубаво тогава, ще си пия бирата с другите шизофреници, които живеят в главата ти, без да плащат наем.

Тихомир Димитров

Интервю с вампира

Действието се развива в едно от онези малки, мръсни кафенета, които продават банички в найлонови торбички, затоплени на микровълнова фурна, принцеси с кайма, кафе и ракия в пластмасова чаша за 40 стотинки. Аз ги наричам „Ресторанти „всичко по 40 стотинки”. Обичам тези заведения, защото са пълни с хора, които иначе няма как да срещнеш в добре подредения си свят на уж млад, перспективен човек….

Обичам ги, защото там можеш да видиш нещата от живота. Лице в лице. Там ходят кварталните кибици, започващи деня с голяма гроздова и четири бири. Там прекарват обедната си почивка строителните работници от най-близкия обект, които хапват половин хляб и два кремвирша, обилно залети с „Каменица”, и целите са омазани с вар. Там се събират кварталните помияри, просещите циганета, беззъбите старци и безработните алкохолици. Истинският живот е там. Не в „Островът на изкушението” и не в „Градски момичета”, а именно там – в „Ресторант „всичко по 40 стотинки”.

Тези места са богати на сюжети за мен, колкото и надменно да звучи. Но точно тогава в едно от тях по случайност ме беше вкарал гладът. И липсата на време. Решението? Принцеса с кайма и кашкавал, естествено. На тези от вас, които бръчат нос ще им кажа – няма по-яка храна от храната на хората, които изкарват парите си с физически труд. И по-евтина. Освен това, един път се живее. Когато станеш на 200 години от здравословен начин на живот сигурно ще ти дотъпее, защото всичките ти познати ще са измрели. А принцеската с кайма и кашкавал беше вълшебна. За 40 стотинки.

Влизаш да се нахраниш, а без да искаш получаваш и сюжет. Бонус от заведението.
И така, седя си аз, хапвам мазна принцеска, а на съседната маса по случайност се провежда интервю за работа. Работодателят е добре облечен мъж, на видима възраст около 40 и на видимо състояние около милион-два. Презентацията му започна с хвалба, че притежава няколко супермаркета в София и, че неговата потенциална служителка може да избира в кой от тях да работи.

Срещу пича стоеше леко пълна женица, а на лицето й се четяха едновременно тъга, отчаяние и надежда. Тя имаше един единствен въпрос към своя потенциален работодател: ако й се наложи, ще може ли да отсъства от работа? Макар и само за час, макар и само за минута. Майка й била на легло и тя се грижела за нея. Това бе причината отчаяно да търси работа и да е готова на всякакви компромиси. Приседна ми хапката. И се заслушах внимателно.

„Може”, – каза й вампирът, – „стига да подадете писмена молба от предишната седмица”. Дотук с гъвкавостта на българския работодател. „Но майка ми е тежко болна, няма кой да се грижи за нея и може по всяко време да ми се обади, че има нужда от помощ, живея на близо, въпрос на минути е, все ще се намери кой да ме замести, ако се наложи, нуждая се от тази работа, за да мога да купувам лекарствата”, – проплака жената. Казаха й, че сигурно ще се измисли нещо, но трябва писмена молба от предната седмица.

Разговорът се насочи към другите условия по трудовия договор. Вампирът говори около половин час и съчини някакви псевдо-правни условия за предстоящите им трудови взаимоотношения, от които аз разбрах само три неща: 1) че нямат нищо общо с Кодекса на труда, 2) че жертвата ще получи заплата едва на третия месец, евентуално, и 3) че за социални, здравни и прочие осигуровки в неговата фирма може само да се мечтае.

Отчаяната жертва мълчаливо преглътна всичко това. Физиономията й стана още по-печална. „Интересувате ли се от заплащането?”, – Попита я вампирът. „Да, естествено, животът на майка ми зависи от това!”. „Заплатата е 400 лева на месец, работната смяна продължава от девет сутринта до десет вечерта, допълнителните смени през уикенда и почивните дни се заплащат отделно. Понякога са задължителни.” Зачаках отговора на жертвата… „Има ли някакъв проблем, ако не ви потърся отново?”, – Проплака тя.

Интервюто приключи. Шефчето дори не си направи труда да отговори. Разсърди се, стана и с намусена физиономия напусна заведението.

В главата ми изникна една притча на Дънов: „Ако имаш сто слуги, на сто човека ще служиш. Такъв е законът.” Не ми е работа да се меся в чуждия бизнес, наистина. Но мразя такива феодали. Никой не е в състояние да защити тази женица и нейната болна майка. Никой не иска да го направи, никой няма да го направи и на никой не му дреме за нея. Защото законите не са задължителни за хора като вампира. Или поне земните закони. На негово място аз щях да бъда малко по-предпазлив. Защото знам, че рано или късно Бирникът идва и събира всички дългове…

Тихомир Димитров