Писателският блог на Тишо

октомври 17, 2017

Ой, тигре, тигре!

Види ли слънчево петно, намества се в него и започва да позира:

Намери ли мекичко, окупира го и заспива:

Появи ли се нов човек, налазва го:

Ама е угоден с лапичките – никакви нокти, най-много да те оближе:

Често „сучe“ от „гърдата“ на измислената си мама-меца, бута я по корема и бръмчи:

Вечер, като няма други хищници, се преструва на дзвер:

Накратко, Тигър си търси стопанин. Ще приютите ли 500 грама живот?

Здрав е, къпан, вътрешно и външно обезпаразитен. И много интелигентен.

Лично аз гарантирам за социално-ориентирания му, човеколюбив характер.

При всички случаи ще ви завиждат заради супер якия котарак след време…

Дори ви позволявам да го прекръстите на „Уискас“, ако го вземете. 🙂

Тихомир Димитров 

Advertisements

октомври 10, 2017

Писане на нова публикация всеки ден? It’s a pain in the ass!

В края на септември изведнъж бях обзет от манията да блогвам всеки ден.

След години, в които една-две публикации на месец бяха максималното, което можеше да се „издои“ от мързеливия автор на този блог, някак спонтанно реших, че „излизането от комфортната зона“, а.к.а рушенето на стереотипи в ежедневния живот, е „правилното“ решение.

Оказа се и правилно, и не.

По отношение на комфортните зони беше отлично.

По отношение на блогването въобще не си струваше.

Нека поясня. Подобен ангажимент (да блогваш всеки ден) наистина те кара да излезеш от „комфортната зона“.

Какво значи това? Ами значи да правиш неща, с които не си свикнал. Редовно. Например, да публикуваш нов текст всеки ден. С усърдността, с която си го правил веднъж месечно преди. Да речем. И резултатите са налице:

„Гювечета по Тишански“ от 25-ти септември;

„Онлайн“ (за първата среща с интернет) от 26-ти септември;

„Страх от зъболекар“ (за страха и смелостта най-после да отидеш) от 27-ми септемрви;

„Домашна пица с хляб А ла Мама“ (за най-вкусната пица) от 28-ми септември;

„Колекционерът“ на Джон Фаулз“ от 29-ти септември;

„Тиквички с яйца и сирене“ от 30-ти септември;

„Зимно пътуване“ на Амели Нотомб“ от 1 октомври;

„Гъби по Дижонски“ от 2 октомври;

„Подчинение“ на Мишел Уелбек“ от 3 октомври;

„Мисля, че и двамата заслужаваме по една кралица до себе си“, от 4 октомври.

И така приключи всичко. После си починах няколко дни. И написах едно от най-яките есета, които съм правил някога:

„Добър слуга, но лош господар“ от 8 октомври. 

Какво научих от този експеримент?

Че не се старая по-малко, защото „трябва“ да публикувам всеки ден. Ако ще е рецепта – да си ебе майката, ако ще е откровение – също!

Че не ми се занимава всеки ден. На мен самият не ми пука достатъчно, представям си колко ви е транс-кур-о на вас, скъпи читатели…

Но достигаме и до най-важния урок, а именно:

Тази самопоставена, самовдъхновена и самоорганизирана „инициатива“ ме накара да начупя комфортните зони в целия си останал живот.

Така например, не бях лягал на зъболекарски стол от 1984-та (защото ме е страх като бито куче), а сега съм на път да си оправя всички зъби.

Освен това, започнах нова работа.

Освен това, смених си гардероба.

Освен това, спортувам повече от средния читател на този блог, сигурен съм.

Освен това, прекарах 3 седмици абсолютно трезвен.

Освен това, прочетох повече книги за една седмица, отколкото ще прочетете през следващата година…

Освен това, написах повече, отколкото ще напишете през целия си живот.

Освен това, станах бърз, спонтанен и прецизен готвач.

Има и много неща, за които е неприлично да се говори тук…

Експериментът си заслужаваше.

Малка част от плодовете му берем онлайн.

На останалите се радваме в живия живот, където трябва.

Смятам експеримента за успешен. И за приключен.

Тихомир Димитров 

септември 27, 2017

Страх от зъболекар

Снимка: AbolishAnxiety.com 

Страхът от зъболекар е толкова широко разпространен! Някои хора умело го прикриват, други – не. Лично аз не се срамувам да си призная, че съм готов да напълня гащите само от миризмата на стоматологичен кабинет. Или поне бях. До днес. За това по-късно. А сега, нека си отговорим на въпросите: Откъде произлиза този страх? На какво се дължи страхът от зъболекаря?

Според скромното ми мнение, корените му се крият в четири основни направления: 1/ неприятен спомен от детството, 2/ неприятен опит, споделен от друг, 3/ въздействие на информационната среда и 4/ страх от неизвестното. Имайте предвид, че само един от тези фактори може да отключи страха от зъболекар. Някои хора са повлияни от два или повече. Други сме подвластни на всички.

Нека ги разгледаме поотделно:

1/ Неприятен спомен от детството

Колкото по-дърт си, толкова по-примитивна е била стоматологичната помощ в твоето детство. Задължителните прегледи при училищния зъболекар през соца почти гарантират, че няма човек, мъж или жена, който да не попада в рисковата група с „неприятен спомен от детството“, ако е над 30. Аз имах здрави зъби – нито един кариес, при всеки преглед ме хвалеха. Обаче имах и криви зъби, които трябваше да се „изправят“. Не помня дали ме отказа това, че бях забравен с разчекната от пастата за взимане на отпечатък уста или това, че другаркара ми се накара супер злобно, когато най-после се завърна и ме видя, но си обещах, че повече от такива хора помощ няма да търся…

2/ Неприятен опит, споделен от друг

Тъпото при темата за преживяното у стоматолога е, че тук важи максимата: „No news is good news“ (Липсата на новини е добра новина). Никой не изпитва влечение да споделя с подробности за напълно безболезнени интервенции, които отдавна е забравил. Нищо, че повечето са такива. Веднъж да преживее някой фал, обаче, цял живот само това ще разказва, стане ли дума за ходене при зъболекар. Не знам защо го правят хората. Дали от садизъм? Дали от чувство за превъзходство? Дали от желанието да се оплакват и да се вживяват в ролята на жертва? Наистина не знам! Но подозирам, че е комбинация от всички изброени. Като студент счупих първия си зъб с костилка от череша. Въпреки нежеланието и пораждащия се у мен вече страх от зъболекар (заради неприятния спомен от детството) бях твърдо решен, че ще отида и ще го оправя. По пътя за кабинета срещнах един приятел, който веднага щом разбра къде отивам, започна с ужасяващи подробности да ми разказва за мъченията, които е преживял някога върху зъболекарския стол. Така и не се явих в кабинета. През годините този зъб изгни, саморазруши се и сега на неговото място има дупка…

3/ Въздействие на информационната среда

Не сте гледали „Зъболекарят? Ами недейте! Хорър романи по темата също недейте да четете, какво да говорим за задълбочаването из разни форуми по въпроси за лекарски грешки, обезобразявания, непоправими травми и всякакви усложнения… Уви, минал съм и през трите „жанра“.

4/ Страх от неизвестното

Може би най-значимият фактор, тъй като е вроден у човека. Всички се страхуват от неизвестното. Специално при пациента със стоматологични проблеми неизвестното се състои в липсата на отговори за въпроси като: Какво ще излезе този път? Ще боли ли? Колко ще струва? Колко ще продължава? Често ли ще трябва да ходя? Ще мога ли да се храня нормално? Ще мога ли да работя? Дълго ли ще се възстановявам? И така нататък… Подобни въпроси са ме спирали всеки път.

Дори един от изброените фактори е достатъчен да поддържа страха от стоматолога жив до пълното обеззъбяване на страхуващия се.

Представете си, че сте подложени на влияението и на четирите! Като мен.

Дълго отлагах, пък и нямах кой знае какви проблеми. Добро пе ха в устата и т.н. Хубав ген. Но зъбите си се чупят, износват се, нуждаят се от поддръжка, при това – редовна. Никой не ми вярва, че не съм сядал на зъболекарски стол от 1984-та година… Не защото нямах нужда, просто защото ме беше страх. Докато накрая болката не ме принуди да посетя стоматолога, а той (в случая тя) ме засили директно при лицево-челюстен хирург! Леле-мале, аз от пломба се страхувам, а те направо под ножа ме пращат! Стори ми се като смъртна присъда, честно! Междувременно болката премина. Даже изчезна напълно. Все пак, събрах смелост и отидох. Не помня скоро да съм излизал така рязко от комфортната си зона. Като започна онзи човек да вади длета, клещи, закривени игли, гигантски пинцети и всякакви ужасяващи инструменти направо загубих дар слово!

Оказа се напълно безболезнена процедура, продължаваща не повече от 20 минути. Трудно може да се нарече приятна, но не беше брутална, нито дори „страшна“ – по моите супер специални стандарти! Не усетих нищо по време на самата операция, не усещам нищо и сега, няколко часа по-късно, когато всякакви местни упойки и обезболяващи са преминали. Няма отоци, няма сърбежи, няма подутини, няма дразнене. Човекът си свърши чудесно работата. Благодаря Ви, д-р Стоянов!

Единственият недостатък е, че ми се пие и ми се пуши като на войник в отпуска, но не трябва – заради антибиотиците и все още прясната рана в устата, разбира се! Цялата тази история обаче има един много хубав завършек – неочаквано днес счупих психологическа бариера, която ми е тежала с десетилетия, без дори да го осъзнавам.

Може да ви се струва смешно, но ако нямате страх от зъболекар, а от мишки, например, влезте доброволно в мазе, пълно с плъхове и угасете лампата, за да разберете какво значи „извън комфортната зона“! Само се закачам, разбира се… Не го правете. По-страшни са от стоматолозите, хехе.

Хайде, със здраве!

Тихомир Димитров 

 

юни 19, 2017

Bits of Everything

Има оптимистични, има и отчайващи моменти, както забелязвате.

Животът не е шоколадова бонбониера.

Просто ще минем през всички.

Ако ни е позволено…

Тихомир Димитров 

 

май 24, 2017

Езикът е преди всичко средство за общуване

Изт: podigoto.bg

Дайте да не бъркаме „език“ с „писменост“ и „култура“. Прието е, особено на 24-ти май, да ги нареждаме автоматично едно до друго, със знак за равенство, без да се замислим, а всяко едно нещо, което правим, без да се замислим, е точно такова – необмислено. Като навик, като тик. Като неосъзнат рефлекс.

„Език“, „писменост“ и „култура“ са три съвсем различни неща. Естествено, имат много общо. Така, както айсберът, морето и облаците са изградени все от вода, макар никак да не си приличат, така езикът, писмеността и културата са изградени все от естествената потребност на хората да общуват помежду си. Тук ще говорим за езика, тъй като той в най-голяма степен отразява тази потребност. Езикът е като океана. Той е стихията на водата. Основният елемент. Писмеността е преходна негова форма, като айсбергът и ледниците, а културата, хм, ами тя е за хората, които обичат да се реят из облаците, хех. Само се закачам! А сега сериозно:

Езикът е средство за общуване.

В генезиса си той е фонетичен – както еволюционно, така и биологически, защото пергаментът, хартията и клавиатурата са модерни изгъзици, съвсем нови в съпоставка с милионите години, през които хората са раждали неспособни да ги използват деца, каквито раждат и сега, а през повечето време дори родителите им не са ги познавали. Но хилядолетие след хилядолетие, след хилядолетие, хората са общували помежду си. Учили са и децата си на същото. Налаго им се е, за да оцеляват. Така се формира езикът.

Дори днес първо научаваш майчиния си език (да го говориш) и чак в първи клас прописваш, нали така? Това, че междувременно използваш лаптоп, таблет и смартфон за игрички и за гледане на филмчета съвсем не те прави граморен. Ограмотяваш се чак, когато пропишеш и се научиш да четеш, т.е когато овладееш писмеността.

Писмеността е преходната форма, често меняща се в рамките на един и същ език и култура. При всички общества е така. Минат не минат няколко столетия (или десетилетия) и хоп – писмеността се променя, но необходимостта от общуване (езикът) и средата, в която се случва това общуване (кулурата) остават непроменени.

Добре, де, почти непроменени. Езиците и културите също еволюират. Обаче си остават китайски, японски, български и т.н., тоест запазват своята идентичност. Но азбуките в писмеността им могат да се променят до неузнаваемост. Латиницата, старогръцкото писмо, глаголицата и кирилицата са различни системи от знаци, които българите са използвали през столетията, а изглеждат толкова различни! Да, средновековният български би затруднил повечето ни съвременници, но в основата си езикът остава сходен, близък, познат – неговите фонеми, логика, структура, те са си български. Затова по-лесно можеш да разчетеш средновековен български ръкопис, дори да е написан с латински букви, отколкото средновековен немски или корейски ръкопис. Тях и на кирилица да ти ги напишат, пак няма да ги разбереш… Защото не знаеш езика.

В наши дни се появи нова „писменост“ – шльокавицата – обособена от дребнавите потребности на деня – било то ограничението в символите за ес-ем-ес на кирилица, било липсата на кирилизация на устройството или чист пропуск в образованието / интелекта на използващия го индивид. Появила се е, защото е най-лесната възможност. Или единствената достъпна в момента. През Средновековието, като си нямаш собствена писменост, ползваш латинската и гръцката, нали така? Ползваш това, което има. Неволята учи. После си измисляш удобна за твоя език писменост и готово! Тези неща за преходни. Шльокавицата също е преходна. Ще излезе от употреба в момента, в който спре да бъде удобна. В момента, в който стане по-лесно да пишеш на кирилица, шльокавицата сама ще отпадне от ежедневието и от бита на българина, подобно на завързаната с конец опашка на малкото доберманче. Но дали тя (шльокавицата) застрашава българския език и култура? По-скоро не. Вързаната с конец опашка не застрашава живота на малкото доберманче. Просто един ден я намерихме под канапето в хола…

Виждате как, носейки от девет кладенеца вода, се приближаваме до скандала с издадения на шльокавица роман Pod Igoto на Ivan Vazov.

Зад провокацията стоят следните „обвиняеми“: писателят Константин Трендафилов, издателството „Жанет 45“ и рекламната агенция „Saatchi&Saatchi“. Всички те, заедно и поотделно, са „съучастници“ в „престъплението“. Като писател и копирайтър, тоест като колега на главния „подбудител“ гусин Трендафилов, аз намирам идеята им за гениална!

Да, но само в маркетингов план.

Търсили са публичност и си я получиха – мишън къмплийтид. Сега всички говорят за тях. Друг е въпросът дали да те псуват по форуми и по социалки е публичността, от която едно издателство и един писател се нуждаят… Но, сигурен съм, те са го очаквали. Като рекламен трик е блестящо изпълнение!

Съвсем пресилена е претенцията, обаче, че шльокавицата е най-голямата опасност, надвиснала над българския език и култура.

Ниските доходи са най-голямата опасност. Те карат младите да търсят препитанието си в други страни, с други езици и култури, а младите са единствените, които могат да раждат деца. И децата им, поколение след поколение, ще забравят българския език и култура. Ще ги заместят с новите – в средата, в която растат, защото това е най-лесното, най-логичното, най-очакваното, най-достъпното и най-обяснимото. Защото такава е потребността. Неволята учи: на англисйки, на немски, на испански и, в близките години очаквам дори, на китайски. Фактът, че 500 години сме съхранили езика и културата си под турско съвсем не е успокоение. Защото тогава неволята е действала точно в обратната посока – да се сплотиш с твоите, да се затвориш в общността, да се капсулираш и да предадеш завета на следващите поколения. За да оцелееш. Такъв е бил битовизмът на злободневието тогава.

Днес битовизмът на злободневието тласка българите към летищата, гарите и автогарите с еднопосочен билет в джоба. Да отидеш при чуждите вече не е престъпление, а препитание. Вече не е национално предателство, а перо в националната икономика. Вече не е родоотстъпничество, а попечителство. Всяка година милионите българи в чужбина внасят в икономиката почти толкова, колкото милионите чуждестранни туристи, които идват да се напиват у нас. Защото алкохолът е евтин. Защото жените са евтини. Защото стана евтино да си българин… Ужасно, но fuck!

Историята ще съди онези, които направиха така, че грамотният и трудолюбив, оцеляващ при всякакви условия български народ, бе принуден с десетилетия да гони коричката хляб по земното кълбо – от Мюнхен до Калифорния и от Лондон до Пекин. Проблемът е, че историята се пише от победителите, а за да бъдеш победител ти трябват гордост и дързост, но най-вече: високо самочувствие. Съмнявам се, че публикуването на основния ни класик на 6lyokavitsa вдъхновява едно от тези три качества. Да, ще поизпразним складовете от залежалите книжки и ще ги подарим на библиотеките, в които почти вече никой не ходи, а по витрините на луксозните книжарници из централните улици на големите градове ще сложим Pod Igoto. На видно място. Точно до последното издание на 50 нюанса още по-сиво и до другото легално софт порно. Ще дразним хората по този начин и ще ги караме да си плащат, за да „махнат“ Pod Igoto от там. Така всички ще разберат колко сме готини, как „спасяваме“ българския език и култура с оригиналния си криейтив.

Извинявай, дядо Вазов! От името на всички, на които завеща свещения си занаят, любовта към словото и към свободата, от името на всички твои недостойни пра-правнуци извинявай! Ние възприехме словото и свободата за даденост, тъй като не допринесохме с нищо за тях…

Тихомир Димитров 

март 11, 2017

Който фейк нюз вади, от фейк нюз умира

Изт: Norse-Sky 

За едни сватба, за други – брадва. Бях озаглавил статията: „Фалшивите новини, кликбейта, интернет цензурата и защо крадецът вика дръжте крадеца“, но едно SEO ми обясни, че това е малоумно заглавие. Затова реших да го посъкратя. Дано да не съм ви подвел само…

Кликбейт

 Изт: Immediate Safety 

Публикуването на провокативни, потресаващи или шокиращи заглавия с цел привличането на повече посещения в интернет се нарича „кликбейт“. Думичката идва от „клик“ – натискам левия бутон на мишката и „бейт“ – стръв. Стръв за кликове.

Важно условие е тези заглавия да са подвеждащи, т.е НЕ да информират, а да правят точно обратното – да дезинформират. Това става по два начина: или като съдържанието на статията (видеото, репортажа) не отговаря изобщо на заглавието, но потребителят вече е подлъган да кликне върху „новината“, или като съдържанието има подвеждаща, грешна, невярна информация. Независимо дали последното е нарочно или не, тоест от чист непрофесионализъм, ефектът винаги е един и същ: кликаш върху някакъв линк и те пращат за зелен хайвер…

Мотивацията на кликбейтърите е ясна: повече кликове = повече посещения = повече трафик = повече приходи от реклама.

Кликбейтингът съществува в интернет от зората на глобалната мрежа. Той въобще не е ново явление, но едва сега започва да се говори масово за него, разбирай – в масмедиите. Или в „традиционните медии“, както ги наричат още. Всичко това ме навежда на една неприятна мисъл. И тя е, че такива координирани напъни да се разобличават „фалшивите новини“ може би представляват нов опит за налагане на:

Интернет цензура

Изт: Nat and Marie

Никой не твърди, че мрежата не изобилства от фалшиви сензации, от подвеждащи новини и от всякакъв рекламен булшит – тире – спам. Тя изобилства и от грозно садо-мазо порно, но това не стои във фокуса на обществения дневен ред. Във фокуса му са фалшивите новини. Именно те са новият стар проблем. Но за кого?

Телевизионните кампании против фалшивите новини твърдят, че последните са в ущърб на потребителя. Това, което не мога да разбера е защо нещо, случващо се в интернет, тормози и занимава толкова много класическите медии, които формираха общественото мнение още по времето, когато нямахме www? Защо телевизорът ме плаши с нещо, което мога да видя само на смартфона и на компютъра си? За да ме предпази?

„Пътят към ада е постлан с добри намерения“.

Уви, масмедиите са твърде удобен инструмент за силните на деня. „Предимствата“ им са две: Първо, масмедиите се нуждаят от пари, за да съществуват, при това – от много пари. Нямате представа колко струва издръжката на една провинциална телевизия дори! Второ, те са малко на брой. Колкото и вестници, радиоканали, телевизии да оперират в общественото пространство, те са абсолютно незначителни, като брой, в сравнение с източниците на информация онлайн.

Неслучайно диктаторските режими винаги се заемат първо с подчиняването на пресата, радиото, телевизията, киното… В по-нови времена се опитват да подчинят и интернет трафика, но невинаги им се получава. Аз предлагам да зарежем параноята от диктаторски режими обаче. Нека сме реалисти. Нека, вместо това, да си представим една шайка от задкулисни играчи, стъпили върху огромните си капитали, които искат да пробутат някаква нова идея на обществото, да му „продадат“ някакви нови ценности, някакви нови убеждения, някакъв нов начин на мислене или нов морал, който защитава само икономическите интереси на въпросната малка, свръхбогата група от манипулатори.

Как би постъпила една такава влиятелна група? Би съставила списък на водещите масмедии и би ги подчинила с „пачки по стотачки“ естествено. Има много начини парите да се трансформират във власт над общественото съзнание: чрез лобизъм и законодателен натиск, чрез силата на държавните институции, чрез подкупване и сплашване на журналисти, чрез назначаване и уволняване на медийни босове, чрез рекламно спонсорство посредством обръчи от фирми и чрез изкупуването на контролния пакет от акции на медийната компания посредством мрежа от офшорки. Както се казва, само въображението е лимитът, стига парите да не са проблем… А парите за свръхбогатите задкулисни играчи никога не са проблем. Те са просто инструмент. Пари->власт->пари прим. Задкулисните капитали представляват проблем единствено за „свободата на словото“ – още една химера, наред със „свободните независими медии“, която някой някъде иска обществото да приема за даденост.

„Като чиста монета“.

Всъщност, „вярно“ е само това, което диктува „чистата монета“, приятели. Свободни и независими медии няма дори в САЩ. Координираните усилия на водещите новинарски ТВ канали да съсипят репутацията на Тръмп по време на кандидат-президентската му кампания беше нагледно доказателство за това. Сега, аз не съм „тръмпист“, но ако бях американец, сигурно щях да гласувам за него, напук на телевизора, който толкова упорито и нахално се е опитвал да ме убеждава в противоположното през цялото време.

Да се върнем към интернет цензурата. Задкулисният елит притежава масмедиите, но не притежава тяхната все по-масова алтернатива в лицето на новите медии. Ако тръгне да прави списък, той би бил прекалено дълъг. Няколко поколения няма да му стигнат, за да овладее списъка чрез традиционните похвати. Освен, че е дълъг, този списък продължава да расте. Непрекъснато. В геометрична прогресия. Докато общественото доверие се отдръпва от масмедиите, които все по-лесно се поддават на изкушението да манипулират, вместо да информират. Проблемът е, че общественото доверие сега си има алтернатива. Тя започва с http://.

Ако бяхте от онази малка група свръх-богати, свръх-влиятелни и свръх-амбициозни задкулисни играчи, вие щяхте да виждате тази алтернатива като агресивен тумор с разсейки. Няма как да преследвате „бунтовните“ клетки една по една, налага се да окажете давление върху целия „организъм“, за да го спасите (разбирай: да спасите натрапения от вас изкуствен морал). Налага се да действате решително и централизирано чрез добре познатите ви методи на „традиционната медицина“: лобизъм, законодателни промени, натиск чрез институциите на държавата, масмедиите, паричните потоци, контролните пакети и управителните съвети.

Гугъл и Фейсбук вече дадоха своята заявка, че ще противодействат на фалшивите новини. Масмедиите вече жужат от информационни кампании по въпроса. Новинарите се надпреварват кой пръв ще ги разобличи. Правителствата вече прокарват необходимите закони… Задава се нов технологичен „лов на вещици“. Сега позорната табела с надпис „фалшиви новини“ може да бъде закована на вратата на всеки. По всяко време. Проблемът е, че и този нож си има две остриета. Така стигаме до ситуацията, в която:

Крадецът вика: „Дръжте крадеца!“

Изт: fr.freepic.com

Масмедиите режат клона, на който седят посредством кампаниите си срещу „фалшивите новини“.

Причината е, че именно те се занимават най-често с производството на новини. Въобще. И по принцип. Знаете, че „мълчанието е злато“, защото колкото по-малко говори човек, толкова по-незначителна е възможността да сгреши.

А производството на новини е „гвоздеят в програмата“ на масмедиите…

Накратко, има най-голяма вероятност именно масмедиите да пострадат от токсичната среда, която сами създават. Защото прекарват в нея всеки ден. Защото са „най-разговорливи“ по отношение на новините. Защото критикуват най-страстно „фалшивото“ в своя собствен занаят. Защото „търсят под вола теле“. Защото сочат треската в чуждото око, но не виждат гредата в своето. Та нали конкурентите им от другите масмедии първи ще тръгнат с позорната табела към тях! Без въобще да броим безкрайната възможност от „грешки“ в отразяването на зле прикрита пропаганда, в политически коректното говорене, в платените репортажи от всякакъв вид или в чисто журналистическотo недоглеждане от типа „липса на достатъчно опит и професионализъм“. Та нали част от репортерите им са стажанти…

Приятели, помнете историята! Помнете, че организаторите на революционни трибунали неизбежно стават тяхна жертва след време. Помнете, че най-ревностните пуритани обикновено се оказват най-големите грешници, защото сами не успяват да се поберат в твърде строгата система от морални закони и правила, която сами са създали. Но щом веднъж са накарали обществото да повярва в тях, то ще ги държи отговорни за това! Според техните собствени стандарти. Помнете закона на кармата и помнете, че тоз, който фейк нюз вади, от фейк нюз умира! Пък и как ще вървите срещу технологичния прогрес? Тези, които ви плащат днес за това, утре няма да проронят сълза за вашето публично икономическо самоубийство. Просто ще си наемат нови слуги…

Само истината ще ви направи свободни!

Тихомир Димитров

март 1, 2017

Социален експеримент: една нощ пред телевизора

abadsbds

Скрийншот: nonsense.tv @ Vimeo

Часът е три сутринта. Аз и моето безсъние лежим с дистанционно в ръка.

Натискаме „бъстър бутона“, а.к.а „пауър копчето“ и екранът оживява:

Брадясал тип спори с дългокрако момиче защо вече няма български футбол в България… Разговорът между двамата бива рязко прекъснат от реклама на сироп против кашлица. После на хапчета против главобол. И после на крем против бръчки… Next:

Кино канал. Чакам да се случи нещо, т.е да започне някакъв филм, но се оказва, че гледам само трейлъри, които непрекъснато се повтарят. Next:

Човек с велурено сако и пърхот по раменете убеждава млада студентка в студио с фототапет за фон колко яко е тя да остане в родината завинаги и да упражнява „вишите“ си по икономика, социология и политология в кол-център. Младата дама има други планове за живота, но не успяваме да ги научим, тъй като се обажда почерпен зрител, който задава многопластов въпрос за масоните, бермудския триъгълник и извънземните, подозирайки някаква връзка между тях. Прекъсват го с реклами. Next:

Документален филм за древните религии. Човекът изклал десет хиляди поклонници, защото не били от неговата вяра. Споко, случило се е в Африка. През Античността. Паля цигара, наливам си вино. Next:

Бяла мечка разкъсва нещо, което може би е човек. Оказва се, че не е човек. Полярно животно е. Кожухчето на мецаната е неприятно обагрено в червено. Next:

Презоекански ром-ком. За незнаещите, това е съкращение от „романтична комедия“, в която „доброто момче“ винаги получава „хубавото момиче“ накрая. Граничи с научната фантастика, като жанр, но му липсва присъщият за последната научен реализъм. Next:

Злите новини от деня: Тридесет ранени тук, петдесет жертви там. Животът поскъпва. Има криза в политиката, в бизнеса, в икономиката и в международните отношения. Има нови болести. Положението се сговнява. Бедствия, аварии и наводнения по целия свят. Престъпления. Next:

Тигър разкъсва турист в зоопарк. Next:

Акула захапва невнимателен водолаз по лицето. Оказва се, че не е добра идея да си подаваш главата извън решетката. Гледал съм го в Ютуб. Next:

Аматьорско порно с много лошо качество. Next:

Злите новини отново. По друг канал. Времето предстои да се влошава. Високи сметки за ток. Политическа несигурност. Бунтове и катастрофи по света. Пожари. Next:

Темата е екология. Или по-точно как се преработват фекалните отпадъци в питейната ни вода. Не знам дали искам да знам. Next:

„Кексът и градът“. На кака са й свършили паричките. Нуждае се от апартамент в Ню Йорк, но поддържа само колонка в списание. Банките не са готови да я затрупат с милиони без сериозен източник на доход, а спестяванията й са нулеви – профукала ги е всичките за обувки и за десерти. Започва да пести и да пази диета. После отива в офиса на някакъв зализан тип, който й предлага 30 бона… Next:

Пак новини. Всичко се влошава. Навсякъде. В целия свят. Броят на жертвите расте. Само щастието намалява. Next:

Реклама на домашни „фитнес уреди“. Топиш мазнини, докато си седиш удобно на канапето пред телевизора. Next:

Пак порно. Хубаво качество. Грозни герои. Next:

Хитове от 70-те. Next:

Поп-фолк лудница за маняци. Какво ще кажеш да се напием, да се сбием и после пак да се напием? Датичеститяли? Next:

„Покажи на тея хора…“ Next:

Стара руска комедия от вемето на комунизма. Действието се развива във влак. Next:

Гадателка разваля магии и познава всичко по рождената дата! Next:

Злите новини. Открили са длъжник за 30 лева и са го осъдили по бързата процедура. Кредитен милиардер дава пространно интервю, в което обяснява, че кредитните милионери са просто леваци, които трябва да останат завинаги в миналото заради своята некадърност, липсва на размах и въображение. Next:

Кралска кобра се изправя на човек, който непрекъснато я дърпа за опашката. Змията се опитва да избяга, но човекът я дърпа отново и отново към себе си. Обяснява колко агресивно е това животно! Кобрата най-после успява да го „перфорира“ и да се скрие под един камък. Човекът мърмори, че ръката му се подува! Next:

„Иновативна формула за вашата нова кожа“. Next:

Уау, наистина можеш да си приготвиш закуска, дори хладилникът ти да е абсолютно празен, копеле! Следи ми мисълта внимателно, лек: хвърляш единственото яйце върху нагорещения тиган, ако нямаш мазнина не е проблем – така или иначе никога не си го мил този тиган, винаги има засъхнала мазина по тефлона, трябва само да го затоплиш на котлона. След като се опече яйцето, пъхни го между две филиии, почернели в тостера или на същия тиган, ако нямаш тостер, за да не миришат на мухъл, после добави кетчуп, колкото и да е стар, киселичкото е добре за храносмилането, скъсай парченце от посинялата маруля, която се подава издайнически от кошчето ти за боклук вече трета седмица, откакто онзи веган-съквартирант те напусна, после напъхай всичко това в микровълновата или го доовъргаляй в мазното на котлона и уау – след 3 минути имаш перфектната закуска за шампиони, братле, без дори да си похарчил един цент! Вкусен, здравословен, домашен бургер! Next:

Предаване за изпълнения с предизвикателства живот на каналните плъхове в Ню Йорк. Разбирам, че са доста повече, доста по-едри и доста по-смели от онези, които съм срещал в избата на село. Next:

Индийски сериал. Едно лице заема целия екран. После друго лице заема целия екран. После трето. Това може да продължи вечно. Next:

Свършиха каналите. Завивам се през глава и заспивам под звуците на фантастичен филм от 70-те, в който раса интелигентни октоподи превзема Земята…

Сънувам сепии в народни носии, които носят чаршафи, за да се предпазят от слънцето и непрекъснато се оплакват, че няма вода. Което не им пречи да правят секс с дървени джуджета на фона на класическа музика. Събуждам се до пълен пепелник, полупразна бутилка от вино и съвсем леко окапана тениска. Не помня кога съм я свалил. По телевизора текат повторения на злите новини. „Боди каунтът“ расте, но Третата световна война се отлага. Поне засега.

Навън започва да просветлява…

Отварям прозорците.

Мирише на пролет.

Тихомир Димитров

декември 15, 2016

Книгата винаги е уместен подарък

sgwgre

Изт: heartfeltbooks.com

Преди време обичах да дразня роднините и за всяка Коледа им подарявах книги.

На всички. Без изключение. Различни книги, естествено!

После спрях да го правя, защото видях, че те, всъщност, не се дразнят.

Шегата настрана, книгата винаги е уместен подарък.

Защото има лична, емоционална, бутикова и колекционерска стойност.

Нека поясня:

Лична, понеже завинаги ще я асоциираш с човека, който ти я е подарил. Било с досадния роднина, било с някого, в когото си влюбен(а), това няма значение – важното е, че споменът си остава. В повечето случаи написаното надживява дори човека, за когото е предназначено.

Емоционална, тъй като подаряваш траен сувенир. Френската чуждица „сувенир“ се използва и за „спомен“, и за „подарък“ едновременно. В българския език. Ето, донесох ви сувенири от чужбина. Като подарък. За спомен от моето пътуване. Книгите в домашната библиотека са монумент на родовата ви памет.

Бутикова, защото две еднакви книги няма. Подпишеш ли копието с автограф веднъж, то става уникално. И не е задължително да си авторът, за да го подпишеш. Изпитвам „перверзно“ удоволствие да подписвам книги от Екзюпери или от Толстой, например. За подарък. Отделно, всяка книга остарява различно. Според начина на съхранение. Според навиците на своя притежател. След 50-100-200 години един роман може да струва колкото двореца, в който го съхраняват.

Колекционерска – букинистите ще ви обяснят защо. Ще ви разяснят кое копие е ценно и кое – не. Най-важното е копието да е рядко. Редки са копията с някаква грешка от печатницата, която се среща само в един екземпляр. Редки са книгите, които отдавна не са преиздавани и отпечатки от тях вече няма. Редки са копията с подпис от автора. Редки са книгите с автограф ЗА личност, оставила следа в човешката история. Редки са книгите с автограф ОТ личност, оставила следа в човешката история. Подобно на ценните платна, редките книги са обект на инвеститорски интерес и колекционерска страст от хилядолетия. Пардон, преди хилядолетия „платна“ е нямало, освен по корабите. „В началото беше словото“, все пак…

Но да с върнем към баналното ни ежедневие. И тук книгата винаги е уместен подарък.

Примерно, удобна е за четене в леглото. Зарядното й никога не свършва. Изморява очите, но цялата човешка цивилизация е изградена върху книги, които са писани, преписвани и четени на светлината от кандило… Пък и няма нужда да я сменяш всеки две-три години, за разлика от стандартното устройство. Книгата няма expiry date.

Удобна е за четене и на плажа. Да я намокриш не е фатално. Слънцето ще й нанесе само „козметични“ промени. Пясъкът е напълно безопасен.

Идеален спътник е за самотния пътешественик. Може би най-преданият другар. Натежи ли ти, ще я подариш на някой, който ще махне прилагателното „самотен“ от съществителното „другар“.

Да не забравяме за тоалетната. Онова познато изтръпване в краката, когато главата хем е интересна, хем пък и дълга… „Игличките“ след това. Постепенното възстановяване на кръвообръщението в крайниците. Литературата действително може да те накара да проходиш отново.

А самият аромат на хартия и печатарско мастило е толкова приятен, опияняващ…

Книгата винаги е уместен подарък.

Ето ги моите предложения:

dusha-nazaem

Изт: така и така

Останали са ми няколко копия от „Душа назаем“. Ще ви ги изпратя с автограф, ако ме помолите учтиво. 🙂

IMG_20160629_165350

Колко често подарявате книга с два романа?

И колко често тя съдържа послание от писателя лично за нейния получател?

Със заявката на всяко копие подкрепяте един независим български автор и идеята за независима българска литература въобще!

Посочените заглавия е невъзможно да бъдат открити в книжарниците.

Тихомир Димитров

ноември 13, 2016

Писателският блог на Тишо навърши десет години!

029885346-big

Месец ноември 2006-та беше подобен на сегашния: топъл, мъглив и леко дъждовен. Дните отново се бяха скъсили с един час. Южнякът за последно си играеше с жълтите листа между панелките в „Младост”. Теченията му ги повдигаха във весели мини торнада, след което ги разпиляваха по улиците и по тротоарите в небрежни купчини. Горещите повеи на вятъра напомняха с аромата си за отминалото лято, но късите дни и студените нощи натрапваха с присъствието си неизбежността на приближаващата зима. По телевизията зачестяваха рекламите на лекарства за простудни заболявания. Хората започваха да излизат от домовете си със зимни палта, шапки, ушанки, шалове и ръкавици. Кецовете и сандалите смирено отстъпваха мястото си на ботушите и на топлите обувки с дебели подметки. Сметките за ток стряскащо повдигаха глава, а тъмната бира отново заемаше мястото си по хладилниците на кварталните магазини, в менютата на ресторанти, кафенета и пицарии… Кината и театрите отново бяха пълни с народ, кръчмите – също. Температурите с всеки изминал ден падаха. Броят на часовете, които прекарвахме в офисите по тъмно, се увеличаваше. Заедно с тях растеше количеството на коледно-новогодишните дедлайни. И на изпития алкохол…

За повечето хора месец ноември е традиционно депресивен, но аз го обожавам, тъй като тогава имам рожден ден. През 2006-та година реших по този повод да си направя подарък – чисто ново блогче, в което да споделям авторски текстове и всякакви неща с напълно непознати хора. Тогава бях още млад писател, навършващ 28 години, с разбито сърце от поредната връзка, приключила нелепо с изневяра, с втвърденото убеждение, че всички жени са к**ви, с доста циничен подход към живота и с много сюжетни идеи в главата. Тъкмо бях завършил дебютния си роман, който съвсем скоро щеше да си намери издател.

Честно казано, когато стартирах „Писателския блог на Тишо“, преди десет години, нямах представа колко положителни промени ще въведе в живота ми.

По-рано пишех по форуми, където винаги съм се възмущавал от факта, че съществуват посредници между автори и читатели онлайн. Администраторите, в болшинството от случаите, не разполагаха с елементарни познания по роден език, за да „властват“ над каквото и да било литературно съдържание онлайн, а най-тъпото беше, че толерираха тролове на приятелски, роднински и нърдовски начала. Накратко, нямаш контрол върху съдържанието, което създаваш. Поверяваш го в ръцете на лаици. И е отворено за подигравки от некадърни глупаци. Ето защо литературните форуми умряха. Социалните мрежи, пък, все още не си бяха пробили път в уеб-пространството. Единствената логична алтернатива беше да си направя собствен блог.

Тогава четях редовно „дезинето“ на pro_01 (а.к.а Ивайло Борисов от такаитака). Нахалният му и арогантен стил двъхновяваше озлобената ми, цинична душа. Та, заради него се реших. Беше един от първите лайфстайл блогъри. После стана модерно да си такъв. Повечето кифли си регистрираха блогове, които нямаше да изкарат дори седмица, защото се оказваше, че поддръжката им е свързана с някакво „бачкане“. Изискваше се постоянство, което не гарантираше интернет слава, защото никой не се интересуваше, в крайна сметка, от баналните „монолози на вагината“ по теми като: лишено от всякакви предизвикателства ежедневие, затъпяваща работа в офис, клиширани еко-био-веган детокс-диети или копи-пейст трикове за разкрасяване. Никой не даваше и пет пари за скучната им, извадена от калъп чалга-психо-драма, която винаги завършваше с очаквания (и логичен) въпрос: „Къде останаха свестните мъже, по дяволите??!??!!“.

„Ами сигурно при свестните си жени!“ – казах и на тоз час реших: „Щом кифлите го могат, значи мога и аз!“

По такъв начин, съвсем глупаво и наивистично, се роди „Писателският блог на Тишо“. Днес с гордост мога да заявя, че той надживя 99.99% от калпавите си връстници. Блогърите, които след десет години продължаваме да творим авторско съдържание онлайн, при това на български език, редовно и с претенции към качеството, сме само шепа хора. Броим се на пръстите на ръцете и на краката. Хиляди блогове отидоха в небитието. Спокойно можем да се наречем „ветерани“. Ситото на времето се оказа най-добрият начин да отделиш просото от плявата. Положителното в нашия случай беше, че голяма част от „плявата“ скочи сама в социалките още при тяхното появяване. И там си остана…

Та така, десет години по-късно е време за равносметка. А тя е следната – без „Писателския блог на Тишо“ никога нямаше да:

– се запозная с жената, с която живея от 3 години под един покрив. И с няколко невинни „закачки“ преди това…

– участвам в десетки телевизионни предавания като сценарист и като гост. Успях да видя живота на телевизионния сценарист (че и на редовния ТВ гост) отблизо. Направих друг, по-добър „кариерен“ избор, но той нямаше да бъде „информиран избор“, ако не беше „Писателсият блог на Тишо“. Просто никога нямаше да се свържа с тези хора…

– никога нямаше да публикувам десетки статии в периодичния печат. Бях започнал още преди блога, когато хартиените издания все още държаха фронта и имаха пари за хонорари. „Писателският блог на Тишо“ засили тази тенденция, но до едно известно време…

– никога нямаше да разбера колко малко печелят интернет порталите, афилиейт маркетинг ентусиастите и прочие кликбейт маниаци, които разчитат на банери и линкове, след което изискват от теб да напишеш авторски материал за цената на една кутия цигари. Максимум. Никога нямаше да имам този опит без „Писателския блог на Тишо“.

– никога нямаше да изнеса над 30 презентации в цялата страна, било за хигиената на творческото писане, било пред ученици в средните училища, било пред социални и предприемачески клубове, на теми като: копирайтинг, блогинг, брандинг, е-книги, онлайн репутация и всякакви други интересни неща. Никога нямаше да имам тази публика, ако не беше „Писателският блог на Тишо“.

– никога нямаше да мога да се представям по следния начин: „Пишеш ТИШО на бъгарски в Гугъл и цъкаш върху първия резултат“. Щях все още да раздавам визитни картички…

– никога нямаше да напиша десет книги, от които четири пълнокръвни романа, издадени на хартия. Просто нямаше да ги има хората, които да ме насърчават.

– никога нямаше да познавам всички тези интелигентни, творчески настроени, нестандартно мислещи, предприемчиви и освободени личности, с които ме запозна „Писателският блог на Тишо“. И никога нямаше да работим заедно.

– никога нямаше да постъпя в рекламна агенция като копирайтър – мислил съм по този въпрос и преди, но тогава блогът ми се оказа перфектното портфолио. Уви, кризите надживяват рекламните агенции, а не обратното…

– никога нямаше да извървя „Пътя Камино“ и да споделя преживяването с българоезичния свят.

– никога нямаше да изпратя копия от моите книги в страни като САЩ, Канада, ЮАР и Австралия, които се намират на майната си от тук…

– никога нямаше да участвам в толкова много обществени събития и фестивали, ако не беше „Писателският блог на Тишо“.

– никога нямаше да споделя провокативните си пътеписи…

– никога нямаше да направя двуцифрено число разкази, защото нямаше да зная, че има едни хора, които очакват всеки нов разказ от Тишо с нетърпение…

– никога нямаше да имам възможността да споря публично с толкова много човешки дронове, хейтъри и плагиати, ако не беше „Писателският блог на Тишо“.

– никога нямаше да излея душата си в онези есета, които, надявам се, вече сте чели, защото нямам намерението да ги повтарям в това прераждане…

– никога нямаше да напиша ревюта за книгите на толкова прекрасни писатели, с които после да станем чудесни приятели.

– никога нямаше да публикувам статиите, за които все още не съжалявам…

– никога нямаше да имам фенове и приятели в цялата страна. И в целия свят. Защото „диаспората“ е силна и само не-пътуващите не го знаят.

– никога нямаше да се случи нищо от „писателската ми кариера“, ако не беше „Писателският блог на Тишо“.

Спирам дотук, защото мога да изброявам практически безкрайно. Един безплатен домейн в .wordpress.com, чаена лъжичка талант и десет години упорито бачкане могат да променят много неща. Ако сега беше ноември 2006-та и отново бях сред торнадото от есенни листа между блоковете на „Младост 3“, щях отново да направя същия избор. Този път – информиран избор. Щях да си подаря „Писателския блог на Тишо“ за рождения ден, щях да загъна и да си налея, както направих тогава. Предлагам тост за добрите идеи!

Тихомир Димитров

Следваща страница »