Писателският блог на Тишо

юли 1, 2009

Вземи тази книга

006697797

Знам, че обичаш да скатаваш в офиса, затова ти предлагам безплатен достъп до съдържанието на втората ми книга.

Можеш да четеш „Душа назаем” директно онлайн ето тук (отваря се в нов прозорец – кликваш и скролваш надолу).

Хората казват, че се чете за няколко часа, но няма да ти се разсърдя, ако всеки ден скатаваш по малко. 🙂

Няма да ти се разсърдя също, ако изпратиш линка на приятел, за да поскатава и той (тя).

Освен за четене онлайн, книгата е на разположение и за сваляне в EPUB, FB2, SFB и TXT формат, благодарение на Читанка.

Все още имам хартиени копия. Ако искаш да изненадаш някого с оригинален подарък, ще ти изпратя томче с автограф, където и да се намираш по света. За целта просто ми драсни един мейл на: asktisho(маймунка)gmail(точка)com

Тихомир Димитров

Advertisements

октомври 1, 2008

ДУША НАЗАЕМ (РОМАН) Първа глава

графика: Александър Цончев

Аспен, САЩ. 30 години по-късно

Ски-пистите бяха покрити с изкуствен сух сняг. След окончателната промяна на екологичното равновесие, която учените смятаха за необратима, ски-туризмът процъфтяваше целогодишно. Хората вече не зависеха от атмосферните условия, а истински сняг имаше само по най-високите върхове на Хималаите. Изкуствената покривка беше удобна, топла, мека и безопасна за падане. Въпреки убийствените лъчи на директната слънчева радиация високо в планината, целогодишният ски-сезон представляваше манна небесна за закъсалата американска икономика. Лятото беше в разгара си.

Уинстън презираше целия свят, с изключение на себе си. Беше нечестно богат. Ненавиждаше хората по принцип, защото бяха превърнали планетата в опасна за живеене, пренаселена кочина. Ненавиждаше ги заради предубежденията им, заради стадния инстинкт, заради глупостта. Мразеше човешката раса и нейната нестихваща алчност да притежава още и още на всяка цена. Отвращаваше се от лицемерието, от подлостта и от корупцията. Притежаваше всички тези черти, но беше принуден да обича себе си. Затова мразеше всички станали…

Ежедневието на един преуспял мъж като него, наближаващ 60-те, беше уютно, тихо и комфортно, далеч от борбата за оцеляване в теснотията на големия град. С доволна усмивка, която почти никога не слизаше от лицето му, Уинстън запали огромна пура и се загледа в далечината. Панорамните прозорци на луксозния му хотелски апартамент имаха ултравиолетова и инфрачервена защита, която му позволяваше да се наслаждава на пейзажа, без да си рискува здравето.

На външен вид изглеждаше не повече от 40- годишен. Обичаше да повтаря, че с пари на този свят се купува всичко, включително здраве, щастие и дълъг живот. Дори любов. Медицината беше напреднала изключително много от онези далечни години в началото на 21-ви век, когато натрупа първото си състояние. Редовно посещаваше процедури за подмладяване на кожата, оросяваше мозъчната си тъкан по рецепта, която му струваше колкото един лек автомобил седмично, и веднъж на всеки три години си подменяше кръвта. Можеше да поръча да му произведат всякакъв вътрешен орган от собственото му ДНК след едно-единствено убождане по пръста. Няколко пъти беше сменял черния си дроб, имаше нов бъбрек, а веднъж му се наложи трансплантация на половината сърдечно-съдова система. Подобни глезотии бяха достъпни само за богатите. „Днес повече от всякога човек може да злоупотребява с наркотици, секс и алкохол, без да мисли за последствията. Стига да има пари” – ухили се той и издиша ароматния тютюн.

След Големия удар преди 30 години беше инвестирал разумно в няколко инициативи, които
считаше за перспективни. Купи дял от научноизследователски център, който се занимаваше с разработка на алтернативни горива, спонсорира производството на лекарство за борба с рака на кожата и останалите си пари вложи в недвижими имоти по ключови туристически обекти като Аспен. Сега паричните потоци се стичаха към него от всички посоки, а на Уинстън не му оставаше нищо друго, освен да ги харчи.

Пред лифтовите кабинки се виеше огромна опашка. Дори в момента от всеки сто долара, които туристите плащаха за билет, десет долара влизаха директно в джоба му. „Естествено, с десет долара не можеш да си купиш дори аспирин, – разсъждаваше той, – но за сметка на това с десет милиона можеш да си присадиш нов бъбрек, а стотици хиляди туристи използват скапаните ми съоръжения целогодишно, в цял свят”. Патентът за евтините и безшумни кабинки на магнитна левитация също беше негов. Както и половината хотели в известния курорт.

„Аз съм шибан мултимилиардер!” – Уинстън захвърли пурата и даде гласова команда на климатичната система да подмени въздуха в помещението. Имаше доброто намерение да спортува преди обяд, но все още го мързеше да се приготви за излизане. Взе душ, сипа си „Джони Уокър” син етикет и легна по хавлия върху огромното кръгло легло, където все още се излежаваше Тамара – божествено красива, колкото красива може да бъде само една 20-годишна украинска манекенка. Обoжаваше славянските черти. Беше я „купил” от една посредническа агенция в Интернет. Той я спасяваше от мизерията, а тя него – от самотата. „Скучно е да си харчиш парите сам” – това беше водещият принцип в живота му. Въпреки напредналата си възраст, Уинстън все още чукаше като жребец и поддържаше перфектна физическа форма. А малката беше ненаситна. Какво повече да желае от нея? Тъй като не вярваше в хората по принцип, а още по-малко в жените, той беше готов да я захвърли на улицата по всяко време и да я замени с нова – ако я заподозреше в изневяра например. Кандидатки – дал Бог!

Беше загубил способността си да обича преди много години, заедно с голяма част от моралните си задръжки. Можеше да изпитва любов единствено към себе си. И ценеше лоялността. Изискваше преданост, защото можеше да си го позволи. „Аз съм едно доволно, самовлюбено прасе, а прасетата са по-интелигентни дори от кучетата” – той посегна към крехкото момичешко телце, сгушено под копринената завивка, и го стисна за задника. Тамара махна ръката му и се обърна на другата страна. Уинстън глътна уискито на екс, постави чашата на нощното шкафче и нареди: „CNN World News”

Холовата гарнитура, двете статуи на гръцки божества и дъбовата маса, разположени в дъното на помещението, изчезнаха. На тяхното място се появи огромно триизмерно видео
изображение.

«…американският президент Линда Голдман осъди остро опитите на Китай да се възползва от водещата си роля в международната програма за борба с глобалния терорирзъм …напомняме ви, че преди две години стартира програмата «Небесно око», съфинансирана от САЩ, Китай, Русия, Япония и Европейския съюз. «Глобалният тероризъм е заболяване на човечеството, което трябва да се отстрани с прецизна операция. Армията е меч, с който можеш да отсечеш глава, но не и скалпел, с който можеш да оперираш анендицит» – изтъкна японският премиер при извежането на първия от общо деветдесетте гео-стационарни спътника за антитерористично противодействие. Според международната научна общност попаденията на орбиталния лазерен лъч са способни да отстранят елемент или дори звено на организираната терористична мрежа с точност до няколко метра във всяка точка на земното кълбо, без от това да пострадат мирни граждани. За целта обаче, напомня американският президент, е необходимо наземното разузнаване да си е свършило работата перфектно – област, в която САЩ има стратегически принос за успеха на международната мисия. Отношенията между двете държави в анти-терористичния блок се обтегнаха, след като Китай забави финансовите трансфери за извеждането на спътници 31-61 и поиска допълнителни квоти за износ към останалите членки на Общността. «Без активно, честно и целеустремено съдействие по въпросите на глобалния мир програмата е обречена на неуспех» – допълни Голдман….»

Малката, почти детска ръчичка на Тамара, се подаде изпод завивиката, напипа голия член на Уинстън и безгрижно започна да си играе с него. Съненото й лице все още лежеше върху възглавницата със затворени очи. Разтвориха се само нежните й устни:
– Виждам, че Касчей Безсмъртни е вече буден – пръстите й чевръсто шареха нагоре-надолу по набъбващата му сутрешната ерекция.
– Аз пък мисля, че Василиса Прекрасная трябва най-после да размърда заспалото си задниче, – Уинстън се наведе и я целуна по бузата – приготвил съм ти кафе. Не спирай!

«….Токийската космическа борса обяви рекордно покачване на акциите на Virgin Spacelines след дългоочакваното сливане между компанията с япоснкия гигант Lunar Construction Technologies, създател на първите туристически бази на Луната. «Това, което частната инициатива в туризма може да направи за изследването и покоряването на открития Космос, е несъмнено повече от усилията на държавните военни министерства, състезавали се за надмощие в края на миналия век” – отбеляза Масумото Йошикава, CEO на LCT, след като подписа меморандум за консолидация между двата гиганта – “очакваме цялото човечество да обедини финансовите си интереси за постигане на едно общозначимо дело, каквото е покоряването на безкрайното космическо пространство» – допълни г-н Йошикава на пресконференция пред американски журанлисти миналата неделя…»

Тамара се подпря на лакът в леглото. Погледът на Уинстън се съсредоточи върху щръкналите й като лисичи муцунки гърди. Погали ги нежно с ръка:
– Имай късмета да им направиш нещо на тези две малки съкровища! Не искам да ги променяш за нищо на света! – заяви с престорено строг тон на младата си приятелка. Дишаше все по-учестено. Вулканът щеше да изригне скоро. Движенията на ръката й ставаха по-бързи и по-бързи. Нагоре-надолу, нагоре-надолу, шляп, шляп, шляп, шляп…

«….европейският комисар по отбраната и сигурността Свен Йохансон приветства решението на Африканския съюз да се включи в инициативата на ООН за забрана на смъртоносните оръжия на най-стария континент. «Африка е люлката на цивилизацията и именно тук отношението към ценността на човешкия живот трябва да претърпи радикална промяна. Йохансон напомни, че след елиминирането на смъртоносните оръжия за невоенни цели преди десет години, броят на убийствата и фаталните битови инциденти в Европа е намалял до нищожните 0,5%. Забраната за използване на оръжия, които са в състояние да отнемат човешки живот, ще бъде ключов фактор за борбата с организираната престъпност и международния тероризъм в Африка», допълни той…”

– Ти си единственият мъж, който харесва малки гърди – усмихна се Тамара.
– А ти на колко други мъже ги показваш? – гласът му трепереше от нарастващата възбуда.
Усещайки първите конвулсии в половия му член, опитната ръка на Тамара го изпусна. Момичето се облегна върху възглавницата, покри гърдите си със завивката и се нацупи.
Невиждащият й поглед се рееше из триизмерния образ срещу леглото.
– Занеш колко много мразя това! – сопна се той.
– А пък ти знаеш колко много мразя да се съмняваш в мен! – отвърна му тя.
– Хайде, не можеш да ме оставиш така! Не виждаш ли, че се шегувам – настояваше Уинстън.

За момент се почувства като пълен глупак – надървен младеж, който е готов да се унижава до безкрайност, за да получи поне малко внимание, още няколко секунди женска ласка. «Времето на униженията свърши отдавна, братче, – напомни си той – сега ти си шефът и ти определяш правилата!» Използвайки физическото си превъзходство, но без да прекалява, той стисна крехкото вратле на Тамара и наведе главата й над възбудения си пенис:
– Довърши си работата, за която ти плащам! – тонът му не търпеше възражения.
Със затворени очи тя покорно отвори устни и продължи да обслужва нуждите на своя Господар. Обичаше да се подчинява на мъжете. Това й доставяше някакво перверзно удоволствие. Здравият разум се бунтуваше срещу тази нейна слабост, но волята беше неспособна да се противопостави на нагона. По бузите й текнаха сълзи. Уинстън пое дълбоко дъх и се приготви за нирваната на сутрешния оргазъм.

«…това бяха водещите новини на CNN World News. Останете с нас, за да видите прогнозата на времето или изберете друга директория от менюто на нашата програма, но не забравяйте: Световната здравна организация предупреждава да не напускате дома си без слънцезащитен крем!”

„Скоро трябва да й бия дузпата на малката курва! – разсъждаваше Уинстън, докато се бръснеше в банята, – ще я продам на някой богат арабин или ще я върна на майка й в Одеса.” Непрекъснато отлагаше това свое решение, защото Тамара беше рядка находка. В един свят, в който жените ставаха все по-арогантни в борбата си за надмощие, където дори вече бяха построили няколко градове държави, командвани изцяло от жени, момичета с робска психика като нейната се намираха трудно. „Та тя се чувства щастлива само когато зависи от волята на силния мъжкар! Ха! Може би все пак ще я продам на някой арабин” – той се ухили в огледалото, доволен от резултата, и обилно намаза лицето си с афтършейв.

Закусиха, след което Тамара му помогна да се намъкне в климатизирания скиорски костюм, който трябваше да пази тялото му от жегите навън. Сложи си шлема, каза й, че е свободна до обяд, и влезе в персоналния асансьор на петзвездния апартамент, който го спусна тридесет етажа по-надолу, директно в гардеробната на хотела.

Внимателно закопча хидравличната система. Тя щеше да осигури техническа подкрепа за мускулатурата му по време на екстремните спускания. Провери индикаторите върху таза, коленете, глезените и след като се убеди, че всичко функционира нормално, излезе от хотела, където вече го очакваше личният му автомобил. Подаде на автопилота команда да паркира пред ски-лифта и докато пътуваше, разсеяно шареше с поглед из разхождащите се наоколо туристи.

Без да се съобразява с километричните опашки, Уинстън се насочи директно към ВИП терминала. Индикаторът разпозна чертите на лицето му и прозрачните врати автоматично се разтвориха пред него. Зае самостоятелна кабинка и подобно на малките деца се потопи в радостно очакване на онова леко напрежение в стомаха, което безшумната магнитна левитация причиняваше всеки път по време на старт. След няколко минути целият свят беше буквално в краката му. Въпреки че беше свикнал с гледката в детайли, не можеше да спре да й се възхищава. Това, което Уинстън не знаеше, бе, че изтичат последните няколко минути от живота му…

Книгата отсъства от “разпространителската мрежа”. Ако историята ти харесва, можеш да си вземеш копие директно от тук.

Тихомир Димитров

ДУША НАЗАЕМ (РОМАН) Втора глава

графика: Александър Цончев

Малмьо, Швеция.  В наши дни

Отражението на пристанището трепереше в сълзата върху бузата на Хелге, който правеше сутрешния си джогинг по красивата крайбрежна ивица на курортното градче. Сълзата беше предизвикана от студения януарски бриз над Балтийско море или поне така му се искаше да вярва. От години не му се беше удавало да се усмихва искрено и сърцето му да пее. Да му бъде широко на душата. Носталгичните спомени го връщаха към онези моменти в общежитието на учителския колеж в Стокхолм, когато в малката си стаичка събираше по двадесет човека, пиеха бира и вино, говореха за политика и книги, а той свиреше на китара и забавляваше всички. Една от младите педагожки мълчаливо стоеше в отсрещния край на стаята и го гледаше изпод дългите си руси кичури. Клара, неговата бъдеща съпруга. Хелге изтри сълзата и се съсредоточи върху джогинга, като се опита да забрави сладкия спомен. „Това е вече в миналото, опитай се да го преодолееш, отново ще бъдеш щастлив, някой ден!” Но уверенията на вътрешния му глас не бяха достатъчни. Един самотен човек бягаше за здраве. И никой не подозираше колко нещастен се чувства.

Хелеге Торгерсон имаше подреден живот, на който повечето хора по света биха завидели. Работеше като начален учител в родния си град и ежедневните занимания  с деца му доставяха истинско удоволствие. Всъщност, работата беше единственото, което го крепеше. Тя му даваше сили да става сутрин от леглото и да продължава напред. Обитаваше наследствената къща на своите родители, не плащаше наем, получаваше учителска заплата, каквато само учителите в скандинавските страни могат да получават, караше чисто ново Волво, с две думи: животът му беше добре осигурен.  Но това не правеше мизерията в душата му по-лесна за изтърпяване. Хелге страдаше от едно много популярно за съвременния европеец заболяване – самота и отчуждение, които стояха в основата на налегналата го от години тежка депресия.

Всяка сутрин, без изключение, той пробягваше пет километра по крайбрежната ивица на Малмьо – от единия й край до пристанището и обратно. После се прибираше вкъщи, взимаше си душ и отиваше на работа. На връщане се отбиваше на гости при някой от малцината си приятели от детството, които бяха останали в града, пиеха от тайните запаси водка, донесена от Русия, защото в Малмьо търговията с алкохол беше забранена, гледаха филми, спореха за глупости, после се прибираше уморен, но напълно трезвен (само той презираше алкохола в компанията и имаше основателни причини за това), лягаше си сам в огромната празна къща, и така до следващата сутрин, когато ставаше, обуваше си белите маратонки, слагаше спортния екип и паркираше Волвото на крайбрежната алея, за да започне сутрешния си джогинг.

През уикендите обичаше да посещава датската столица, за да си разнообразява живота. Копенхаген се намираше само на половин час път с туристически кораб или с влака по моста между двете държави. Беше жив, динамичен столичен град, за разлика то заспалия Малмьо, който се напълваше с хора само за месец-два през лятото, когато идваха предимно възрастни семейства от Стокхолм, немски туристи и от време на време се провеждаха младежки фестивали.

Приятелчетата му обичаха да си правят чести екскурзии до Санкт Петербург, където компенсираха сухия режим и скуката от подредения семеен живот в празното и чисто като клиника пространство на шведския провинциален град. Ходеха по проститутки, напиваха се и носеха със себе си на връщане по бутилка „Смирнов” – колкото да им стигне за седмица–две преди следващата екскурзия до Русия.

Хелге не пиеше и презираше платената любов, ето защо предпочиташе самотните разходки из улиците на Копенхаген през уикенда. Приятелите му се опитваха по всякакъв начин да го накарат да „живне” малко, да го изкарат от депресията, да го вземат с тях на гуляите си в Русия, да му намерят жена, но той старателно избягваше тези опити и ги намираше за досадни. Харесваше компанията им, но не обичаше начина им на забавление. Ако трябваше да бъде честен пред себе си, Хелге им завиждаше за това, че имат семейства и деца, че има при кого да се приберат вечер, а не като него – в огромната  празна къща, където вечеряше претоплен полуфабрикат от магазина, гледаше скучни филми по телевизията и после заспиваше сам в брачното легло на починалите си родители.

„Странно нещо е съдбата” – мислеше си той. Майка му и баща му го бяха създали на  същото това легло преди повече от 30 години, а сега той властваше над гладките бели чаршафи, потънал в обятията на самотата, като някакъв вид наказание и вечно припомняне за собственото му провалено семейство.

Хелге си взимаше душ и за пореден път си говореше сам. Внушаваше си, че не  носи вина, дори косвена, за трагичната смърт на жена си.  Алкохолът му беше отмъкнал Клара преди много години.  Беше я завлякъл в бездната и той не успя да я извади оттам, не успя да я изтръгне от лапите на зависимостта, колкото и да се опитваше. Любовта на живота му се разболя от цироза, погрозня, сбръчка се и умря буквално в ръцете му. Отиде си ей така – като на шега. И което е най-лошото: след всички драми, след пиянските свади и счупените чинии, след разтърсващите семейни скандали, в които Хелге воюваше с нея и с нейния алкохолен демон, минути преди да издъхне, тя го беше погледнала в очите и с последни сили му беше казала, че го обича…

Настъпиха дълги дни и нощи, а после седмици, месеци и години на самосъжаление и самота. Той откри, че поговорката: „Времето лекува всичко”, е една долна лъжа. Дори напротив – с времето ставаше все по-зле. Лежеше сам върху огромното легло и понякога мастурбираше със затворени очи, а в главата си извикваше спомени за онези хубави години в колежа, когато се запознаха с Клара. Тогава тя беше млада и жизнерадостна бъдеща учителка, отворена за хората и за света, винаги се намираше в центъра на вниманието, беше душата на всяка компания. Господи, колко много се гордееше с нея! Правеха секс на всевъзможни места – в асансьора на общежитието, в нейната кола – на паркинга пред колежа рано сутрин, малко преди да започнат занятията, в кабинета на един от преподавателите. Спомняше си продължителните, изключително интимни моменти на наслада през уикендите, които прекарваха, без да излизат от същото това легло, вкопчени един в друг, вече като младо семейство. И се опитваше да ги възстанови. Опитваше се да преживее поне един процент от тогавашната реалност сега – в самотните си фантазии. Но се получаваше точно обратното: мастурбацията ограбваше спомените му, притъпяваше сетивата му за тези отдавна отминали вълшебни мигове, дърпаше го още по-надолу в мрака на самосъжалението.

„Да, някога и твоята душа пееше, приятелю, – каза Хелге на огледалото в банята, – а не като сега – само да мълчи”.

Облече се и тръгна към училище. Днес беше втора смяна.

* * *

Наблюдаваше русите детски главички, наведени над блокчетата за рисуване. Нямаше настроение за учебни игри, затова постави на малчуганите задача да нарисуват сцена от любимия си филм. Докато те усърдно се трудеха, той се наслаждаваше на тишината, потънал в собствените си мисли: „Тези слънчеви душички са толкова чисти и неопетнени”. Хелге обичаше децата именно защото носеха твърде малко емоционален багаж, даже никакъв. „Ако Клара беше жива, сега сигурно щяхме да имаме едно такова русо хлапе вкъщи. Може би дори щях да преподавам на собствения си син или дъщеря.”

Липсата на деца той поне отчасти компенсираше с преподавателски труд. Мъниците го зареждаха с енергия, бяха жизненоважен лъч светлина в убийствено скучното му ежедневие. Би вършил тази работа и без пари, но никога не отказваше щедрия чек, който образователната система на Швеция му даваше всеки месец на десето число. Въпреки безбожно високите цени в скандинавския град, допълнително напомпани заради туристите, фактът, че живее сам и че не плаща наем или ипотека, му позволяваше да спестява голяма част от заплатата си. Можеше  да пътува почти навсякъде по земното кълбо, стига да реши. Приятелите му непрекъснато го подтикваха към това: „Сега си млад и необвързан, наживей се, кога ще пътуваш, като остарееш ли?” Нито веднъж не ги придружи на пищните им гуляи в Русия, за които беше слушал всякакви легенди, измислици и лъжи. Отбягваше старателно младите момичета, които се опитваха да му пробутат.

Наглостта им веднъж стигна до там, че му регистрираха профил в сайт за запознанства и дори пуснаха обяви в местния вестник, където публикуваха  телефонния номер и адреса му. Започнаха да го търсят всякакви пропаднали жени – откачалки, пияници, дебелани, грозни или самотни стари моми, дори една-две наркоманизирани тийнейджърки. Алкохол се намираше трудно в родния му град и младите започваха да друсат още от пубертета. Не вярваше, че човек може да срещне любовта на живота си по обява. „Само отчаяните прибягват до тези обяви – търсеше си оправдание Хелге, – и какво друго можеш да очакваш от едно запознанство в интернет, освен още повече отчаяние? Не, благодаря, имам си достатъчно!”

– Господин Торгерсон, вижте, нарисувах летящата чиния от „Деня на независимостта”, която всеки момент ще пусне лазерния си лъч и ще разруши целия град с високите небостъргачи, харесва ли Ви?” – една от неговите ученички го върна в настоящето.

Хелге се усмихна дружелюбно и погали момиченцето по главата. Само авторката на това „произведение на изкуството” можеше да различни „летяща чиния” и „високи небостъргачи” в безогледната цапаница, която навираше под носа му за проверка. Но той знаеше, че децата трябва да се поощряват и че творческата дейност е важна за развитие на въображението им. Качеството на самите рисунки нямаше никакво значение.

– Справила си се чудесно, Сара! Вижте всички, – провикна се той към класа – Сара вече е готова. Нарисувала е сцена от „Деня на независимостта!” Това е любимият й филм. Кой от вас го е гледал, кой обича филми за извънземни? Вдигнете ръка, ако има такива!

Няколко деца жизнерадостно протегнаха ръце във въздуха.

– Йохан, разкажи на всички кой е любимият ти филм за извънземни.

Докато Йохан търсеше подходящите думи в бедния си детски речник, за да изрази възхищението си от „Пришълецът”, Хелге кимаше одобрително с глава, но мисълта му отново го връщаше назад – към спомените. Преди време се беше опитал да сложи край на самотата. Беше си казал: „Стига толкова, не мога повече да живея като парцал! Ще затворя тази страница от живота си и ще започна да пиша нова”. Така и направи. Или поне се опита. Тръгна на фитнес, взе да обръща внимание на външния си вид, започна да идва винаги изгладен, избръснат и парфюмиран на работа. Поръча си от интернет книги за самоусъвършенстване, които го учеха как да мисли положително, правеше упражнения по Йога и медитираше върху светлата страна на живота.

Колежките му скоро забелязаха внезапната промяна. Започнаха да се питат как така един млад и хубав мъж като Хелге си няма жена и защо води такъв самотен, аскетичен начин на живот. За щастие преподавателките в началното училище, където работеше, не познаваха нито компанията му от колежа в Стокхолм, нито неговите приятели, нито пък покойната му съпруга. Беше започнал работа в това училище скоро след нелепата й смърт и винаги избягваше темите за миналото. Но жените усещаха зеещата празнота в него, отблъскваше ги отчаянието му и те някак инстинктивно го отбягваха, поне докато той не реши да го скрие под паравана на новата си, уж жизнерадостна самоличност. И те веднага забелязаха промяната във външния му вид, в маниерите. Дори започнаха да му правят комплименти. В коридорите на училището се понесоха слухове за тайните му срещи с една от учителките. Говореше се дори, че имат планове за брак. Въпросната учителка един ден събра смелост и сама дойде в кабинета му, за да го покани на кафе след работа. „Хубаво, симпатично миньонче – каза си Хелге, – защо  пък не?” И се съгласи.  Беше интелигентен събеседник, умееше да изслушва, имаше чист и спретнат външен вид и което е най-важното – не пиеше, а това го правеше привлекателен в нейните очи.

Излизаха два пъти, ходиха на кино. Той най-накрая се осмели да докосне ръката й в тъмното, макар да се чувстваше нелепо, като тийнейджър, но тя не се отдръпна, дори напротив – вкопчи се в него и му прошепна в ухото, че много й харесва да прекарват времето си заедно. Още същата вечер той я заведе у дома и прави секс с нея върху голямото семейно легло, на което неговите родители го бяха създали и на което консумираше брака си с Клара преди години. Тя беше страстна и добра любовница, опитваше се всякак да му угоди и Хелге започна да се притеснява, че нещата стават твърде сериозни, че започва да се чувства  прекалено комфортно и че тя може да измести Клара от първото място в сърцето му.

Един ден й съобщи категорично, че повече не иска да се срещат. Сам не знаеше защо го прави. Каза й, че ако тя не е съгласна да си смени работата, той лично ще се премести в друго училище, само и само да не се виждат всеки ден, за да не си усложняват живота, пък и да сложат край на слуховете за аферата между тях. Тя се разплака, удари му шамар пред всички, по средата на училищния двор през голямото междучасие. Обърна му гръб и той повече никога не я видя.

Разправят, че се върнала при бившия си мъж – някакъв търговец на рециклирана пластмаса в Германия. Не знаеше дали това е вярно. Не го интересуваше. След този кратък инцидент бездната отново се разтвори пред него и гостоприемно го прие в обятията си….

– И после Пришълецът се сби с другото чудовище и оттам се отвори ей такава дупка в пода, и той избяга, и после искаше да изяде хората в космическия кораб – обясняваше разпалено малкият Йохан, видимо впечатлен от случилото се в любимия му филм с извънземни.

Звукът на училищния звънец събуди преподавателя от краткия унес на спомените.

– И така, дайте си рисунките, ще ги поставим в рамки и ще ги закачим в коридора на училището, за да могат всички деца да им се порадват. А най-добрите ще получат награда от училищното ръководство. Не забравяйте да си напишете съчиненията за петък и ако не знаете някоя думичка, просто оставете празно място в тетрадката. Следващия път ще играем на една игра, казва се: „Познай липсващата думичка”. Сега сте свободни.

С радостни възгласи децата оставяха на бюрото  една върху друга рисунките с незасъхнали бои, така че те още повече се зацапваха, но това нямаше никакво значение, стига те да бяха доволни от нарисуваното. Докато детската глъч утихваше в коридора, Хелге погледна святкащия римайндър на мобилния си телефон. Напомняше му за срещата в апартамента на Свен довечера – още едно събиране с неговите приятели в изцяло мъжка компания, на което щяха да заговорничат срещу жените и да правят планове за поредната си „командировка” в чужбина, както и да се опитват да му уредят среща с някоя неомъжена жена. Щяха и да се подиграват с него заради стерилния му начин на живот, но той ги обичаше въпреки всичко. Знаеше, че в подигравките им няма никаква злоба, а само топъл приятелски опит с шегите си да го изкарат поне за малко от мрака на депресията, в която бе изпаднал.

Тихомир Димитров

ДУША НАЗАЕМ (РОМАН) Трета глава

 

графика: Александър Цончев

Токио, Япония. В наши дни

Всяка сутрин бащата на Хитоми я изпращаше до училището, което беше на трийсетина километра от семейния им дом в покрайнините на японския мегаполис. Тъй като работеше до късно, той нямаше как да я прибира вечер, затова Хитоми разчиташе на градския транспорт. След продължителните часове в училище, след уроците по английски, компютърен дизайн и плуване, това беше единствената възможност за момичето да остане насаме със себе си.

Времето, които прекарваше в метрото всяка вечер, беше нейното лично време. Обикновено тя или слушаше музика на миниатюрния си i-Pod, сгушена между стотиците правостоящи, или  ако успееше да  намери място за сядане, отваряше книга и четеше. Понякога гледаше филм.  У дома не можеше да си позволи такива дребни прищявки. Трябваше да помага на майка си да сложат и да вдигнат масата (вечеряха късно – към 11 през нощта, всички се прибираха около десет и бяха смазани от работа и учене), а след това идваше ред на домашната й подготовка. Вперила очи в синята светлина на монитора, Хитоми решаваше тестове, пишеше си домашните, общуваше виртуално със съученици и приятели и лягаше чак към три.

На следващия ден, в седем сутринта, всичко започваше отначало – два часа с колата на баща й до централната част на града в непоносимия трафик – време, което Хитоми използваше, за да навакса с домашните. После следваха продължителните и скучни часове в училище, обяд в голямото междучасие, уроци по английски, уроци по плуване, уроци по дизайн, пътуване с метрото до вкъщи, чистене, готвене, сервиране и отсервиране на масата, писане на домашни и няколко безкрайно къси и съкровени часа за сън.

Хитоми имаше чувството, че живее в омагьосан кръг. Подобно на всяка японка тя беше възпитана в уважение към правилата и традициите. От нея се очакваще пълно подчинение пред родители, учители и висшестоящи. Токио беше скъп град, а родителите й даваха всичко от себе си, за да могат да й осигурят прилично бъдеще. Тя им беше благодарна, но това не правеше убийствения цикъл на ежедневието й по-поносим. Сякаш не играеше никаква роля в собствения си живот, а беше страничен наблюдател. Родителите й бяха избрали училището, те определяха курсовете, на които да ходи, знаеха дори в кой университет ще учи, планираха и в коя компания ще работи до края на живота си.

От нея се искаше само едно – да изкарва високи оценки. И тя го правеше. Стараеше се във всичко – в спорта, в класните и извънклкасните занимания, опитваше се да изпъкне в очите на своите родители. Винаги се стараеше да бъде добра и послушна дъщеря. Завиждаше на някои от съученичките си за това, че имат по-либерални семейства или че живеят по-близо до центъра, което им позволяваше да излизат и да се забавляват след занятията. Не всички имаха толкова много задължителни уроци и извънкласни занимания като нея, не всички се стремяха към високи оценки. Някои си имаха собствен живот, имаха истински приятелства, дори гаджета и бяха щастливи. За разлика от нея. Самотата я задушаваше и отнемаше от желанието й за живот всеки ден по мъничко.

Хитоми се опита да пропъди тягостните мисли от главата си и се загледа в приказната панорама, която се разкриваше пред нея. Намираше се в своето скривалище. Много рядко си позволяваше едно безумно бягство от правилата. За щастие учителката по плуване се разболя и не можа да дойде на тренировките, което й подаряваше още един час лично време. В моменти като този тя идваше в любимото си скривалище, където можеше да наблюдава света отвисоко и да разсъждава на спокойствие върху проблемите си. Намираше се в едно от сервизните помещения на 42-ия етаж на бизнес център «Акишима», а в малкото прозорче пред нея беше побран цял Източен Токио. Здрачаваше се и милионите автомобилни светлини ставаха все по-ярки в полумрака. Светваха неоновите реклами по високите сгради.

«Странно,- мислеше си тя, – дали светът, който са изградили хората, за да избягат от природата, не е прекалено изкуствен?» От високо целият урбанизиран пейзаж на японската столица изглеждаше като една добре подредена компютърна платка. Улиците бяха проводници, високите сгради – транзистори, дори паркингите и градинките сякаш играеха някаква специфична роля в целия комплекс.

Беше идвала тук и преди, но за всеки случай се огледа дали междувременно не са инсталирали противопожарни датчици в помещението. След като се увери, че такива липсват, тя с облекчение извади от джоба на ученическата си униформа кутия Marlboro и запали цигара. Пушеше рядко, но с голямо удоволствие. Никой не трябваше да разбира за този неин порочен навик, ето защо тя запалваше само тогава, когато беше абсолютно убедена, че е напълно сама и че никой не я наблюдава. В град като Токио това се случваше много, много рядко.

* * *

Загледана в мегаполиса пред себе си, Хитоми с усмивка си спомни как бе открила това необичайно място за уединение. Веднъж, преди да се качи в метрото, тя забеляза магнитния пропуск да стърчи от кошчето за боклук на перона. Огледа се да не би някой да види, че бърка в отпадъците. След като се увери, че всички пътници са съсредоточени в една единствена цел – да се наблъскат максимално бързо в пристигащата мотриса, с рязко движение извади пластмасовата карта и седна на една от пейките в чакалнята, за да я огледа на спокойствие.

Беше пропуск за достъп до сградата на бизнес центъра – на някакъв мениджър от средно ниво. „С подобна карта можеш да се намъкнеш почти навсякъде” – помисли си тя и понеже сградата се намираше по пътя й от училище към метрото, още на следващия ден Хитоми се отби, за да си опита късмета. Баща й веднъж беше изгубил собствения си пропуск за работа. Веднага му бяха издали нов и бяха дезактивирали стария. Дали поради техническа грешка, или заради обикновено човешко недоглеждане, картата проработи. Системата за контрол върху достъпа в  небостъргача беше напълно автоматизирана – вече почти никъде нямаше портиери като в доброто старо време, а само видеокамери и автоматизирани ключалки.

Прозрачните врати се разтвориха безшумно, щом момичето ги доближи с магнитната карта в джоба. Тайният и загадъчен свят на токийската корпорация беше отворил обятията си пред нея и сега тя имаше възможност да надникне в най-мрачните му кътчета. Предпочиташе да използва сервизните асансьори и помещения, където се мяркаха по-малко камери. Пък и вечер, след края на работния ден, в сградата оставаха само един-двама пазачи, които обикновено не си правеха труда да наблюдават охранителните записи, освен ако не възникнеше някакъв инцидент. Подобно на всички японци те безрезервно се доверяваха на техниката.

Хитоми идваше тук не повече от два пъти в месеца и винаги се опитваше да бъде максимално дискретна. След като се разходи из заседателните зали и надникна в няколко кабинета, тя си намери сигурно убежище – сервизното помещение на 42-рия етаж, където нямаше видеонаблюдение и детектори за дим. Именно тук тя обичаше да гледа залеза над града, да пуши Marlboro и да разсъждава върху личните си проблеми, необезпокоявана от никого.

Днес имаше основателна причина да бъде притеснена. На следващия ден й предстоеше окончателният тест по висша математика, а тя никак не разбираше този предмет. Предпочиташе хуманитарните науки, поезията, изобразителното изкуство, литературата, историята. Точността на компютърните науки я привличаше заради неограничените възможности, които й даваха да се занимава с любимото си хоби – дизайна. Но математиката й беше противна. Питаше се кому е нужно да се изучават такива сложни и измислени хипотези, които нямат нищо общо с реалността.

Нямаше как да признае пред родителите си отвращението, което изпитваше към този предмет, а още по-малко: отвращението си от преподавателя, който го водеше.  Носеше се слух, че е педофил и че обича да унижава достойнството на своите ученички – причаквал ги в съблекалните на спортния салон и ги опипвал, като ги заплашвал със слаби оценки, ако се разприказват. Дори веднъж заловил някакво момиче от съседния клас да пуши марихуана и, според слуховете, я затворил за един час в кабинета си – време, в което тя е трябвало да „откупи вината си” и да получи гаранции, че учителят няма да каже на родителите и на училищната управа за дребния й порок.

Хитоми не знаеше дали да вярва на слуховете, но беше убедена в едно – утре щеше да се издъни на теста, а дори и да минеше някак писмения, гнусният преподавател задължително щеше да я скъса на устния изпит. Тя изпитваше силна неприязън към него и той очевидно я усещаше. Колкото и да се напъваше да назубри теорията, колкото и да си блъскаше главата над логаритмите, за една нощ нямаше как да се подготви за изпит, обхващащ материала от цяла година. Със сигурност щяха да й поставят слаба оценка. Как щеше да каже на родителите си, които се трудеха денонощно и деляха от залъка си, за да я изпратят в престижен университет? Та нали така щеше да предаде доверието им! С какви очи щеше да ги погледне, когато разберат за слабите й оценки по висша математика? И как щеше да изживее срама пред своите съученички, които се хвалеха коя къде ще учи догодина, а тя е провалила живота си заради един-единствен предмет, заради един-единствен преподавател?

Изнервена от тези мисли, Хитоми си погледна часовника. Време беше да се прибира у дома. Запали последна цигара и се загледа в далечината – някъде там, между високите комини на индустриалния квартал се намираше родният й дом. Мълчаливо обеща на себе си: „Ще направя каквото мога, пък да става каквото ще!”

Тихомир Димитров

Душа назаем (РОМАН) Четвърта глава

графика: Александър Цончев

Кайро, Египет. В наши дни

– Сър, цигарите са вредни, по-добре пушете „шиша” – Касим се усмихна заговорнически на дебелия германец, който изтръскваше последната цигара от омачканата кутия „West”.

Обичаше да изучава навиците на туристите, които водеше на обиколка около пирамидите. Те идваха от един друг, съвсем различен и подреден свят, който нямаше нищо общо с неговия. Един свят, към който Касим се стремеше на всяка цена, защото искрено вярваше, че мястото му е там, а не тук – в мръсния и разхвърлян арабски мегаполис.

Германецът се приближи до него и със съзаклятническа усмивка го попита:

– Мислиш ли, че можеш да ми помогнеш?

Касим се огледа за въоръжената охрана от „Туристическа полиция”, която се навърташе наоколо, и след като се убеди, че никой не ги наблюдава, дръпна немеца леко встрани от групата:

– Ето ви моята визитка – той му подаде картонче, на което собственоръчно беше изписал с химикал: „Касим- екскурзовод” и телефонен номер.
– Обадете се по-късно. Сигурен съм, че „допълнителната екскурзия” ще ви хареса – намигна му арабчето.
– Колко? – попита немецът, бръкна в портмонето си и извади тлъста пачка еврови банкноти.
– Не тук, моля Ви се! – стресна се Касим, – Не е безопасно. Обадете се по- късно на телефона, който Ви дадох..
– ОК.

Туристическата обиколка продължи по всички рутинни правила. Немците се редяха на опашка за посещение на Хеопсовата пирамида, купуваха си сувенири от досадните като конски мухи улични търговци, снимаха се с камилите, някои ги яздеха. Онези, които се пазаряха добре, можеха да се качат на камила само за 15-20 долара. За неподготвените туристи цената рядко падаше под сто долара. Повечето немци идваха на пирамидите напълно неподготвени.

Касим приключи туристическата обиколка с пояснения как е бил изграден корабът на фараона, и със задължителната лекция на тема: „Удивителният напредък на техническата мисъл отпреди 5 000 години”, който всъщност беше основата причина толкова много руси, бели и дебели хора да се пържат под жестоките лъчи на слънцето в Сахарската пустиня по обяд. Докато туристите се качваха по автобусите жадни и гладни, нетърпеливи да се приберат при климатиците в луксозните си хотели и да се насладят на специалитетите от арабската кухня, Касим набързо обиколи уличните търговци и камиларите, при които беше на процент, за да прибере своето. С джоб, издут от обезценени арабски банкноти и доволна усмивка на уста, той се качи последен в автобуса, взе микрофона и продължи да описва забележителностите на Кайро, покрай  които минаваха.

Плащаха му малко повече от 5 долара на ден за този изнурителен и високо квалифициран труд. Трудно се намираха млади и образовани младежи като него – студенти по туризъм, с езици и знания по история. Въпреки всичко, правителството и чуждестранните компании оценяваха труда му на пет долара. „Колко му е да си купиш арабин” – ядосваше се Касим и правеше всичко възможно да заработи някоя пара допълнително. Занимаваше се с незаконна обмяна на валута по улицата и в хотелите, продаваше пиратски дискове, изнамираше по някой грам първокласен египетски хашиш за най-упоритите гости на страната, но го правеше внимателно, на дребно и изключително рядко, за да не си насилва късмета.

Основният му приход идваше от „комисионите”, които му даваха алчните търговци на „антики” и камиларите покрай пирамидите. От един взимаше 10%, от друг – 50%. Всичко в арабския свят беше въпрос на договорка и на лични контакти, а Касим знаеше много добре как да се оправя, защото беше израснал сам, без помощта на своите родители. И може би точно това го отличаваше от неговите връстници и съученици. Те се бяха примирили с живота, който семействата им бяха избрали вместо тях.

Докато обикаляше безцелно из мръсните улици на многомилионната египетска столица, Касим разсъждаваше върху възможностите, които му предлагаше този град. Беше млад, добре образован и следваше една от малкото специалности, с които реално можеше да изкарва пари от знанията, получени в университета. Занимаваше се с туризъм и това му доставяше удоволствие. Обичаше да контактува с хора от различни краища на света, да изучава тяхното облекло, маниерите им, да се вглежда любопитно в скъпата техника, която носеха със себе си.

В същото време той знаеше перфектно, че дори да завърши с отличен успех и да натрупа стаж, нямаше шанс да стигне кой знае колко далеч в туристическата индустрия. Над половината от неговите съграждани не можеха да четат и само 3% използваха интернет вкъщи, беше чел някаква статистика във вестника преди време. Това означаваше, че развитият египетски туризъм много трудно можеше да си осигури достатъчно квалифициран персонал. Да, наемаха доста араби и понякога им плащаха добре. Особено ако работеха като пиколо, главен готвач или сервитьор, изкарваха  бакшиши, но това беше максимумът, на който можеше да се надява един арабин, дори и добре образован като Касим.

Западните компании идваха в Кайро с вносен управленски персонал, с пазарни проекти и туристическо нау-хау, които бяха придобили в други страни. Те разчитаха на местните само за нискоквалифицирани длъжности. Колкото опитен и образован да беше, западняците никога нямаше да го допуснат до скъпо платените си работни места в администрацията. Беше обречен да бъде „момче за всичко” до края на живота си и да разчита единствено на подаяния поради простата причина, че беше арабин. Белите не вярваха на арабите. Страхуваха се от тях, а Касим беше сигурен, че заслужава нещо повече от тяхното недоверие, и от трудно изкараните си бакшиши.  С други думи, той беше различен.

Измъкна се от мизерното гето в центъра, където три многодетни семейства си поделяха един апартамент и където по-високите сгради си изхвърляха боклуците върху покривите на по-ниските, а песъчливите улици бяха вечно покрити с прах и изсъхнали изпражнения. Нае си квартира още 18-годишен и започна да се издържа сам. В началото му беше трудно, но постепенно се научи да свързва двата края. Записа се студент в туристическия колеж и реши тотално да промени съдбата си. Нямаше намерение вечно да търпи мизерията на пренаселения, мръсен Кайро. Мечтаеше си за тихите квартали с много зеленина и за големите къщи от покрайнините, които беше гледал по филмите. Мечтаеше си за Америка. Искаше да отиде там, да стане част от тази огромна, богата, непозната страна и да си пробва късмета. Вярваше в своята щастлива звезда и никога нямаше да се откаже от намеренията си, въпреки конфликтите в семейството.

Като всеки арабин той беше израснал в многолюдно и сплотено семейство. Братята, сестрите му, вуйчовците, лелите, снахите – всички живееха заедно, наблъскани в теснотията на единствения семеен апартамент, и по цял ден продаваха труда си за жълти стотинки или крадяха. Редуваха нощувките вкъщи с нощувките в ареста, като по този начин освобождаваха малко пространство за останалите обитатели на жилището.

Той не беше съгласен с тази съдба. Не считаше това за нормално и нямаше намерение да се примири. Стигна дори до пряк конфликт с баща си и не му се подчини. Изгониха го от къщи и той беше принуден да се оправя сам. Щеше да им покаже, че може повече от тях! Повече от всички тях! Ето че вече учеше в университет. Това му даваше уникалната възможност да пътува като стажант в чужбина и да се опита да емигрира. Всички египтяни мечтаеха за парите на Америка, Саудитска Арабия, Западна Европа или Обединените Арабски Емирства, но малко от тях бяха студенти, знаеха езици и имаха положителната мотивация да се откъснат от света, който Касим намираше за скучен.

Да, той възприемаше своя собствен свят като скучен. Тук нямаше никакви приключения, всичко беше предвидимо и предварително планирано – още от раждането, та чак до смъртта. Не съжаляваше за изборите, които беше направил. И какво имаше да губи? Каква беше алтернативата? Да прекара юношеството си в мизерията на гетото? Да го оженят за жена, която дори не познава, избрана от баща му заради скапаната зестра? Да се примири да бъде слуга до края на живота си и  да умре, заобиколен от внуци и правнуци – единственият смислен резултат от неговото съществуване? „Благодаря, но не, благодаря!”, обичаше да повтаря Касим и да се усмихва на собственото си чувство за хумор.  Беше оптимист.

* * *

По пътя към общежитието Касим реши да се отбие в компютърната зала на Абдула – негов приятел, който беше наследил малкия семеен бизнес от баща си. Щяха да изпият по един чай, да побъбрят и да обсъдят нещата от живота така, както могат да ги обсъждат само истинските араби – почти на шега и без да бързат за никъде. Абдула беше приятен човек. С него винаги можеха да се убият няколко часа в сладки приказки. И тъй като приятелят му живееше малко встрани от маршрута към общежитието – в престижния квартал „Насър сити”, Касим се метна в една от претъпканите маршрутки, която щеше да го остави съвсем близо до тях.

– Здравей, Абдула, как си? – Касим отвори широко ръце, за да прегърне своя стар приятел.
– В името на Аллаха! Откога не си ми идвал на гости, какво те води насам? – онзи радостно запрегръща гостенина си и го зацелува  по двете бузи.

Отстрани горяха скарите, на които се приготвяха въглени за наргиле. Компютърната зала имаше само двама души персонал – нейният собственик и малкото му братче, което пъргаво разнасяше въгленчета и чевръсто сменяше „главите” на наргилетата, подредени до всеки компютър. Тук младежите от квартала се събираха да играят електронни игри, да бъбрят, да пият чай, да пушат наргиле и да чатят. Туристи се навъртаха рядко. Залата беше прекалено задимена и мръсна за вкуса на западняците, пък и незаконният Уиндоус на арабски представляваше сериозна езикова бариера. Освен това нито Абдула,  нито братчето му разбираха английски. Те само пълнеха наргилетата и поддържаха компютрите. Изкарваха достатъчно, за да живеят нормално, и бяха щастливи.

– Сядай, сядай, заповядай! – Абдула дръпна един пластмасов стол в импровизираното „кафене”, което беше устроил на входа на интернет залата. Огледа се за малкото си братче, подсвирна му и заповяда:
– Две наргилета и сложи от най-хубавия тютюн! Донеси чай, захар, мляко и по-бързо!
– Много го юркаш, недей така, малкият още няма десет години – усмихна се Касим.
– Трябва да свиква. Да знае, че парите се изкарват с труд, да има уважение към работата. Ако не го науча аз, животът ще го научи по трудния начин.
– Ако е рекъл Господ, ще се научи! – Касим допря длани в символична молитва и отправи поглед към небесата, където в момента се намираше опушеният таван на интернет кафенето:
– Аллах е велик!
– Аллах е велик! – потвърди Абдула.

В същия момент малкото му братче постави две наргилета на масата, разпали въглените, нареди чашите с чай, мляко, захар и  изчезна, за да обслужва другите клиенти на заведението. Двамата младежи извадиха от калъфите на коланите си мундщуци, каквито всеки уважаващ себе си арабин носи от хигиенни съображения. Сложиха ги на върха на маркучите и запушиха бавно, в пълна тишина, като поглъщаха ароматния дим с насладата на опитни пушачи.

– Как върви работата, има ли бакшиши? – Абдула пръв наруши мълчанието.
– Не се оплаквам – Касим издиша гъст облак дим и отпи от чая, за да си намокри гърлото. – Всичко е както обикновено.
– Вашите как са, още ли сте скарани?

Касим се намръщи. Защо разговорите винаги започваха и свършваха със семейството? Трябваше ли да отговаря на едни и същи болезнени въпроси  всеки път? Беше скаран с баща си и толкоз! Всички знаеха това.  Не си говореха по телефона дори. Виждаха се само по празниците, от уважение. Всеки да си гледа живота! Усещайки неудобството, което причинява, Абдула се извини и смени темата:

– Добре де, ами училището?
– Аз не съм ученик, аз съм студент – усмихна се Касим – Сесията свърши, взех изпитите с отличен!
– Горд съм, че имам такъв приятел! Аз не бих издържал да слушам лекции по цял ден, да пиша уроци и да чета дебелите книги. Не  е за мен тая работа! Вместо да ти се сърдят, вашите трябва да се гордеят с теб. А те…
– Моля те, да не се връщаме на нашите! Те нямат никаква представа какви предимства дава образованието в една страна, където младите са безработни и не могат да четат. Твърдо съм решен да замина за Америка и на всяка цена ще замина. Ще видиш като ти пратя картичка от Ню Йорк някой ден!
– Па-па-па-пара-ра-ра-ра-па-па-парара, – Абдула засвири мелодията на „Ню Йорк, Ню Йорк, защото не разбираше текста:
– Ама ти виждал ли си какви опашки има пред американското посолство? Всеки иска да работи в САЩ, да не мислиш, че си единствен?
– Знам, обаче ако волята на Аллах е да замина за  Америка, все ще намеря някакъв начин!
– Така е. Човек предполага, Господ разполага – съгласи се неговият приятел.
– И все пак, – продължи замислено той, – знаеш, че белите ни мразят. Мислят, че всички араби са терористи. Защо не емигрираш в някоя арабска страна, където поне ще си сред свои?

Касим не искаше да спори колко скучен и еднообразен е животът в арабския свят. Той знаеше, че на неговия приятел тук му харесва. Беше се нагодил, оцеляваше някак и нямаше нито  желание, нито воля да промени каквото и да било. Докато мислеше как да отговори, без да го обиди, и едновременно с това, без да го излъже, как да се изрази хем сериозно, хем на шега, мобилният му телефон звънна и го спаси:

– Айуа!
– Ъъъъ, здравейте, Вие трябва да сте Касим, нашият екскурзовод от пирамидите. Аз съм Франк, дадохте ми вашата визитка, помните ли?
– Здравей, Франк, разбира се, че помня!

Очарован от лекотата, с която приятелят му говори чужди езици, Абдула се намести удобно в стола, захапа маркуча на наргилето и се заслуша в неразбираемите думички с интерес.

– Наистина не знам към кого да се обърна, а Вие ми се струвате свестен, мога да Ви имам доверие, нали? – попита немецът на разваления си английски.
– Да, разбира се, че можете да разчитате на мен!

Настъпи неловко мълчание.

– И? – гласът на германеца звучеше плахо.

„Сигурно си мисли, че съм някакво ченге под прикритие – усмихна се Касим – и вече си представя какво го очаква в арабския затвор”. Съсредоточи се и продължи  разговора със сериозен, делови тон:

– Ако нямате планове за довечера, ще мина да Ви взема с едно такси от хотела точно в седем. Тук такситата са евтини, но все пак се надявам да покриете разходите за транспорт.
– Да, да, разбира се!
– Страхувам се, че няма да мога да Ви донеса това, което търсите на място, защото е прекалено опасно. Нали разбирате, тук дори стените имат очи и уши. Но ще Ви заведа в едно много изискано заведение. Посещават го само чужденци и можете да си изкарате чудесно.

Касим нямаше от какво да се страхува, дори и да подслушваха разговора. Не разполагаха с никакви доказателства срещу него. И в крайна сметка европейците от незапомнени времена посещаваха Кайро, за да опитат от качествения египетски хашиш. Какво толкова има, нали трябва да се развива туризмът? Местните се бяха погрижили това да става без излишни демонстрации.

– Радвам се да го чуя. Добре тогава, ще Ви чакам в седем пред хотела.
– Доскоро! – Касим натисна червената слушалка.

Абдула продължаваше да го наблюдава с  любопитство:

– Какво, пак някоя далаверка, а?
– Немците са големи напушалки. Знаеш как е.

И двамата отпиха от чая с мляко, смеейки се.

– Виж, трябва да тръгвам след малко, защото хотелът е наистина далеч. Можеш ли да ми дадеш малко пари назаем за таксито, обещавам в най-скоро време да ти ги върна. Немецът ще плати за всичко.
– Разбира се, ти винаги връщаш заемите навреме, как няма да ти дам? – Абдула бръкна в джоба на стария си, надупчен от горещите въглени за наргиле панталон, извади шепа  намачкани банкноти и ги постави на масата:
– Това трябва да ти стигне.
– Благодаря! Ти си истински приятел! – Касим стана, напъха парите в джоба си и подаде ръка:
– А сега трябва да вървя! Благодаря ти за гостоприемството и за всичко. Извинявай, че така бързам, но съвсем бях за забравил за уговорката си с клиента.
– Няма проблеми, върви! Друг път ще се видим, ще си поприказваме. Мини, когато си по-свободен – Абдула стисна ръката му, без да става от стола. Беше се размекнал от силния тютюн.    – Виждам, че имаш свободен компютър, ще седна само за пет минутки да си проверя пощата, ок?
Без да отговори, Абдула се провикна на малкото братче да пусне четвърти компютър.

Тихомир Димитров

Душа назаем (РОМАН) Пета глава

графика: Александър Цончев

Санкт Петербург, Русия. В наши дни

Задната врата на Волгата се отвори и в колата нахлу смразяващият зимен вятър. Заедно с него в купето влязоха красиво русокосо момиче на не повече от 20 години и доста по-възрастен от него, пълничък, очевдино платежоспосбен господин. Двамата бяха облечени в маркови дрехи, миришеха на скъп парфюм и на вносен алкохол. Разговаряха превъзбудено, като дори не забелязваха присъствието на шофьора пред себе си.

Понякога Алексей взимаше нощна смяна, защото трафикът беше по-слаб, а тарифата и бакшишите растяха с напредването на нощта. Така с по-малко труд можеше да заработи повече копейки, но те идваха за сметка на недоспиването и на скуката от дългото чакане пред заведенията, както и на разправиите с подпийнали клиенти. Времето на седянката убиваше с четене на книги, а останалото беше въпрос на опит.

Още от самото си появяване клиентите му станаха антипатични. Бяха арогантни, богати и щастливи, за разлика от него. Напомняха му на онази реклама по Fashion TV: «Kremlyovskaya: the toast of New Russia”. Колкото и да обичаше водката, Алексей мразеше вкуса на «Нова Русия». Тя не му предлагаше нищо друго, освен изтощително бачкане и умопомрачителни сметки за плащане. Някак не успяваше да се пригоди към новия начин живот.

Той изпъшка с досада, затвори книгата, върху която дремеше под светлината на нощната лампа, погледна в огледалото за обратно виждане и попита:

– За къде ще пътувате?

Двамата го изгледаха с хладно презрение – като аристократи, чийто разговор е бил прекъснат от някакъв придворен лакей и без да му отговорят, продължиха да се забавляват. Пияният чичко-паричко разказваше безумно тъпа случка от детството си, а малката кифла се радваше и пляскаше с ръце.

Раздразнение и гняв смениха досадата у Алексей. Той стисна здраво волана, вдиша дълбоко и бавно започна да брои до десет наум, за да си успокои нервите. Много му се беше събрало напоследък! Имаше само два варианта: да ги изгони да търсят друго такси в студената зимна нощ или да бъде максимално любезен и да изкара тлъст бакшиш. Избра втория вариант. Така беше по-разумно. «Ако ще се заяждаш с клиентите, по-добре да беше останал на топло в леглото!» Без повече въпроси той запали колата и потегли.

– А вие на къде? Да не би да можете да четете мисли, а? – наглата физиономия на богатия господин лъщеше предизвикателно в огледалото за обратно виждане. От изпития алкохол  изглеждаше още по-мазен и тлъст.

«Дръж си езика зад зъбите! Ще изтърпиш, докато опразнят купето, а после ще изчезнат от живота ти завинаги!» – напомни си шофьорът.

– Не съм включил брояча. Предположих, че ще ви е по-приятно да разговаряте, докато се разхождаме из града, вместо да стоим на едно място – с изкуствена усмивка рече той.
– Молодец! – потупа го по рамото онзи отзад. – Виждаш ли, скъпа, човекът мисли как да достави удоволствие на своите клиенти!

«Скъпата» въртеше кичур коса около пръстчето на дясната си ръка и мълчаливо зяпаше светлините на града през прозореца. Разговорът беше приключил.

– Клуб «Плаза»! – нареди спонсорът.

Алексей направи плавна маневра по пустия булевард и пое в обратна посока към Ермитажа.
Беше три часът сутринта и по това време на денонощието все по-рядко се мяркаха коли. Преминаващите от дъжд на вятър автомобили ясно показваха разслоението в руското общество. Чуждестранните туристи, които возеше понякога, лесно се впечатляваха от контраста. Човек можеше да види 30- годишна Лада, а веднага след нея – чисто нов Майбах. Гостите на страната нямаха дори бегла представа колко труден беше животът на обикновените хора в Русия. Санкт Петербург непрексънато догонваше Москва като най-скъпия град на планетата. Наемите, сметките и поддръжката на автомобила понякога се превръщаха в непосилно бреме. Да не говорим колко недосъпни бяха забавленията за хора като Алексей. Той трябваше да работи две нощни смени, само за да си плати куверта в клуба, към който се бяха запътили неговите клиенти.

Едно време не беше така. Тогава се чувстваше горд и войнишката униформа му носеше привилегии. Заплатата му беше достатъчно голяма, за да могат двамата с бившата му жена да живеят като бели хора. Пък и цените в родната му Одеса бяха едни, а тук – съвсем други. Защо ли я беше послушал да се преместят в този скъп град, където едва свързваше двата края. Беше изтеглил кредит, изплащаше вноски, беше подписал договор с таксиметровата компания. Нямаше мърдане, а сега, след като Таня го напусна, единственото, което му оставаше, бе работата.

Алексей се загледа в халогенните фарове на засиления в насрещното платно  Мерцедес. Колко малко му трябваше, за да приключи с цялата гадост, в която се беше превърнал животът му – един жест, един лек наклон на волана вляво и всичко щеше да свърши още сега. Онези отзад със сигурност имаха какво да губят. За разлика от него.

Колата едва забележимо настъпи осовата линия. Халогенните фарове превключиха на дълги и Мерцедесът ги подмина с натиснат клаксон. Това го изкара от хипнотичния транс, в който беше изпаднал. Прибра се в  своето платно, погледна кръстчето, закачено на огледалото за обратно виждане, и благодари на Бога. Двамата отзад се целуваха страстно. Дори не подозираха, че току що са се разминали на по-малко от метър със Смъртта.

Пристигнаха. Алексей отвори вратата на дамата, обиколи автомобила и учтиво помогна на дебелия й кавалер да излезе от колата. Знаеше от опит, че подобни жестове се отплащат добре, особено ако се прилагат публично – пред някой известен клуб,  и най-вече – ако клиентите му са претенциозни и подпийнали. Оказа се прав. Едрият господин натъпка в джоба на ризата му повече пари, отколкото се надяваше да изкара за цяла вечер. Вратите на клуба се отвориха и техномузката погълна двойката празнуващи. Алексей потъна обратно в тишината на купето.

Сърцето му заби лудо при мисълта за това, което можеше да се случи преди малко. Потърка парите в бузата си, отправи кратка благодарествена молитва и пое към панелното жилище, което държеше под наем в крайните квартали. Другият вариант беше да остане пред клуба и да изчака, за да прибере някой пияница, но умората и недоспиването си казваха думата, пък и беше заработил достатъчно за вечерта.

* * *

Олющените тапети и мухлясалите стени в коридора на квартирата бяха първото нещо, което виждаше всеки път, когато се прибираше от работа.  Караха го да си дава сметка за огромния контраст между прекрасно реставрираните сгради в центъра, между лъскавите бутици, модните кафенета,  стъклените офиси и мизерните условия, в които живееше. Едва успяваше да изплаща наема на двустайното жилище. То се състоеше от тясна и неудобна всекидневна, претрупана от старите мебели на хазяите, останали още от времето на социализма, миниатюрна спалня, където трудно се събираха двойният матрак върху земята и един стар колкото света дървен гардероб. Останалото беше малка, свряна в дъното на коридора кухня, пълна с хлебарки. До нея имаше миризлива тоалетна с душ.

Нищо чудно, че Таня  беше избягала от тази дупка. Тя все още беше млада и красива, искаше да се забавлява и да гребе от живота с пълни шепи, а заплатата на Алексей едва стигаше да покрие разходите по наема и сметките за това отвратително жилище. Дори не беше негово. «А нещата можеха да бъдат толкова различни, ако си бяхме останали в Одеса» – въздъхна той и отвори хладинлика. Извади полупразна бутлика водка.

Седна върху диванчето в кухнята, сипа си догоре и пи на екс. Облегна се, затвори очи и остави алкохолът да завладее уморените му крайници, да стопли кръвта му и да отпусне схванатите от продължителното заседяване пред волана мускули. Заслуша се в тишината, нарушавана единствено от тиктакането на стенния часовник. «Още една антика от едни отдавна отминали, по-добри времена.» – помисли си той. Остави на спомените да го завладеят. Те бяха единственото  доказателство, че някога беше живял истински…

Тихомир Димитров

ДУША НАЗАЕМ (РОМАН) Седма глава

графика: Александър Цончев

Токио, Япония. В наши дни

Още щом се прибра у дома, Хитоми седна пред компютъра и се зае да чете новите съобщения в чатовете, нюзгрупите, форумите и блоговете, в които беше регистирана. По необяснима за нея причина това занимание винаги й носеше някакво сладко очарование – тръпката от неизвестността, очакването, че може би някой или нещо, там – в големия свят зад монитора, ще я измъкне от самотата, ще й даде капчица надежда, някакъв стимул да продължава напред. После, разбира се, винаги идваше разочарованието от сблъсъка с действителността, в която Хитоми нямаше абсолютно никакъв личен живот.

В пощенската й кутия се мъдреха 15 нови съобщения – три от тях бяха свързани с досадното училище, домашните и извънкласните занимания, а останалите 12 бяха спам. Мразеше спама. След като прочете служебните имейли, тя се зае да маркира едно по едно ненужните съобщения, за да може да ги изпрати в рая на изтритите файлове и блокираните домейни.

Един от имейлите успя да й привлече вниманието. Беше по-различен от останалите. За разлика от тях, той не предлагаше бързи печалби от лотарията, евтин софтуер или хапчета за удължаване на пениса. В събджекта му пишеше: «Дай си душата на заем и ние ще ти изпълним едно желание». Хитоми щракна върху съобщението и се зачете.

Предлагаха й да сключи споразумение с Дявола. Душата й щеше да бъде Негово притежание в продължение на една седмица, а в замяна през същата тази седмица, независимо дали вярва в окултните сили или не, Дяволът щеше да й изпълни едно желание. То трябваше да разрешава някакъв проблем, а не да включва свръхестествени събития и способности. Дяволът искаше душата й само за една седмица, все пак!

Всеки човек, който подобно на нея живееше в един високотехнологичен и забързан свят, щеше да погледне с насмешка на подобно предложение. Хитоми, обаче, се хвана за възможността като удавник за сламка. Странно е как, потънал в самотата си пред синята светлина на монитора, дори разумният човек може да повярва в чудеса. Тя щракна върху линка в края на текста и се озова в един много красив и интелигентно направен сайт. Изчете въпросите и отговорите, както и споделените впечатления на хора, чиито желания вече са се сбъднали.  Направи й впечатление въпросът на „анонимен потребител” от САЩ, който питаше:

„Защо му е на Дявола душата ми само за една седмица? Мислех си, че тя му е необходима за цяла вечност?”. Отговорът гласеше: ”Успоредно с материалния свят, в който живеете, съществува и един друг, невидим свят. Той се управлява от силите на Отвъдното. Те също са невидими за Вас. Tяхната логика е непостижима за Вашия разум, но в същото време материалният свят се подчинява на нея. За нас е по-лесно да изпълним практическите Ви желания, отколкото да Ви обясним защо Отвъдното се нуждае от Вашата душа”.

След като изчете всичката информация в сайта, за да се убеди, че никъде не се крие рекламна уловка или пък някакво плащане, тя с интерес щракна върху линка: „Дай си душата назаем и превърни желанията си в реалност. Подпиши Договора СЕГА!”. Следваше кратка бланка за попълване, в която вместо някаква лична информация се изискваше единствено съгласието на потребителя да даде душата си назаем за една календарна седмица. В замяна щеше да му се изпълни едно практическо желание. Имаше място, където да напишеш желанието в свободен текст.

Курсорът мигаше в празното поле, а Хитоми беше потънала в колебание и разсъждаваше върху десетките си нерешени проблеми. Какво можеше да избере? Да си намери приятел? Да я приемат в престижен университет? Не! Желанието трябваше да е просто, ежедневно и да може да се сбъдне в рамките на една седмица. Тогава се сети. Наведе се над клавиатурата и защрака: „Искам да взема семестриалния тест по висша математика с отличен”. Без да мисли повече, тя отбеляза, че е съгласна с правилата, и натисна Send.

На екрана й се появи зловещо лице, което трябваше да представлява лицето на Сатаната. С доволна усмивка то й съобщаваше, че ще остане изненадана от бързите резултати. Почукването по вратата на детската стаичка я стресна и я извади от унеса:

– Хитоми, вечерята е готова, ела да ми помогнеш да сервираме масата. Баща ти се прибра!” – Беше майка й.

Предстоеше още една скучна вечеря, в която родителите й щяха да я разпитват за оценките в училище, за контролните, за извънкласните занимания и щяха да чертаят планове за бъдещето й, без да се интересуват от нейното собствено мнение по въпроса. А след вечерята – решаване на гнусните задачи по висша математика и зубрене на теореми и аксиоми до сутринта. С нежелание Хитоми стана от компютъра, изгаси нощната лампа и напусна детската стаичка. В тъмното Дяволът продължаваше да се усмихва доволно от екрана.

Тихомир Димитров

юли 22, 2008

Обратна връзка

Седнах да поровя и да видя кой какво е написал за „Душа назаем“ из интернет пространството. После реших съвсем накратко да представя впечатленията и мненията на други хора за книгата ми тук.

Винаги съм се радвал на привилегията да творя в интерактивна среда. Само преди 20 години пишещите хора не са имали такава възможност. Връзката читател-писател никога не е била толкова близка, колкото сега. А тя е като хляба и водата за всеки, който е дръзнал да разкаже своята история. Освен че ми помага да се развивам като автор, обратната връзка ми показва и дали се движа в правилната посока.

Знам, че на вечно недоволните не може да се угоди. Веднъж ще кажат: „глупаво е авторът сам да говори за себе си“, а сега сигурно ще измрънкат, че демонстрирам излишно самочувствие или някакви претенции за популярност.

Въпросът е, че не ми пука. Искам да покажа и странични гледни точки върху книгата си. Това е всичко. Предварително се извинявам, ако съм пропуснал нечие мнение.

LeeAnn (Дачи) беше сред първите, които писаха: „книгата се чете толкова леко и приятно и свърши толкова бързо, че на практика я прочетох още преди хората да са разбрали за нея.“ Повече за романа и за някои жанрови разногласия – в блога й.

Васил Колев (Крокодила) лаконично и в негов стил обобщава: „книжката радва“, което мене като автор също може само да ме радва.

С Ралица Михайлова се запознахме на премиерата в София. „В живота си нивга не бих се надявал/на толкова мил комплимент/покани ме Дявола, Старият Дявол/в дома си на чашка абсент“, пише тя, цитирайки великия поет. Е, в последствие се оказа, че обстановката не е чак толкова напрегната 🙂 Велики поети липсваха. Както и велики писатели. Липсваше и Дявола, с изключение на една книжка, изобличаваща поредната му лъжа, че не съществува…Още за впечатленията на Ралица от премиерата.

Благодаря и на Влади за това, че ме удостои с присъствието си. В английския има едно определение, което винаги съм се чудил как най-точно и правилно може да се преведе на български: „sophisticated“. В негово лице срещнах живия и дишащ превод на тази дума. Същото се отнася и за, хм, рецензията, която той написа. Да се чете между редовете.

Григов Гачев, с когото пътищата ни се пресякоха на „Таласъмията“ в Стара Загора, поставя книгата в жанров стил “околофантастика”. За пръв път чувам, честно, но коментарът ми хареса. Написал е балансирано и интелигентно ревю. Похвалил ме е малко повече, отколкото заслужавам, за което му благодаря, но не ми е спестил и някои недостатъци, за което също му благодаря, тъй като уважавам мнението му както на читател, така и на човек, който умее да борави със словото.

Често ме упрекват, че не нося на критика. Ми не е така. Всякаква критика е повече от добре дошла, стига да е градивна. Не понасям само обиди на лична основа, както и провокции срещу творчеството ми, поднесени без всякакви аргументи. Та, за да не бъда голословен, ето как, според мен, трябва да изглежда една „градивна“ и „аргументирана“ критика.

Приятно ме изненада и бързата реакция на Мила Бързакова – очарователна и креативна млада госпожица с интереси в поезията, танците и литературата, която наскоро се отличи на националната олимпиада по български език. Има хляб в това момиче. Сигурен съм, че ще чуваме името й занапред. Само да не се откаже от писането, но това, май, си е нейна работа. Ето какво сподели Мила, след като прочете книгата: „…самия роман… четенето му е като да се напиеш с Мартини – влиза леко (аз го прочетох за около 5 часа), но после идва особено неприятен махмурлук. Защото те кара да мислиш по най-наглия и безцеремонен начин. Овации за автора.“ Овации и за теб, Мила! Цялото ревю може да се прочете в блога й.

Позволявам си да цитирам коментара и на една друга поетеса – Биляна Карадалиева, публикуван в блога на кафе-книжарница „Лавандула“, които бяха така добри да ме посрещнат във Варна: „Прочетох “Душа назаем” бавно и с удоволствие. Повярвах в историята и човешките съдби в нея. Ако кажа, че книгата е хубава, ще бъде малко. Трябва да се прочете и съпреживее:)“. Маги – симпатичната продавачка на книги в това униклано място „за душата“ близо до морския бряг, пък, допълва: „внмавайте какво си пожелавате, защото мислите се сбъдват„. Явно не съм самотен в мнението си, че съзнанието определя битието…

Петър Ванев – Пиеро написа може би най-интелигентния коментар върху книгата. Нямам търпение да видя какво ще каже и изследователят на модерната поп-култура Ивайло Станиславов. Не за друго, ами защото мисля, че и двамата са хора с особен поглед върху нещата. Да си призная честно, малко ме е страх каква ще бъде „присъдата“ на Станиславов, но при всички случаи съм сигурен, че ще е справедлива. Да видим…

Имаше и други интересни отзвуци в интернет пространството. В Панаира на Вира, например, се заформи поредица от културни дискусии за човешката душа. Участваха интелигентни хора, които имаха какво да кажат по въпроса. За мен е привилегия и чест, че книгата ми успя да „запали“ един от разговорите в дискусията. Толкова културно и добронамерено общуване между мислещи хора в блогосферата рядко се среща. За съжаление.

Така като гледам, продължава да властва негативизмът – онзи, нашенският, „да оплюеш на всяка цена“. Тук е времето и мястото да се обърна към анонимните хейтъри, които се издразниха, както винаги, че някой е направил нещо съзидатено и побързаха да се нахвърлят с обидни думи срещу мен и срещу книгата ми, без дори да са я прочели: ще си докарате някоя болест от толкова лошотия, пичове. Take it easy. Аз просто разказвам една история, това е всичко. Пък и „от малко любезност никой не е умрял“ (реплика на Дявола в известен филм).

Случи се и нещо любопитно. Инж.точка Филип Стоянов, който сам твърди в блога си, че рядко чете художествена литература, захвърли специализираните технически каталози за момент и, надявам се, запретна ръкави над „Душа назаем“. Дано да си успял да стигнеш до края, приятелю, и да знаеш – много ще се радвам поне за миг да съм ти върнал удоволствието от четенето. Че и доверието в българската книга. Но дори да не е така, ще си позволя да те цитирам:  „да четеш блог е някак различно от книга, нищо че авторът е един и същ.“ Това в пряка линия се отнася до онези, които имат някакъв проблем с публикациите в блога ми. Да, пълни са с недостатци и противоречия (никой не е съвършен), но не ги пришивайте автоматично и към романа ми, без да сте го чели, плийз.

Иска ми се да завърша тази статия с благодарности към хората, които не ги домързя да споделят мнение за книгата в коментарите към блога. Благодаря и на хората, които ми писаха лично на мейла. Няма да прекопирам думите ви тук, за да не се повтаряме, а и по-добре личната кореспонденция да си остане лична.

Както казах, обратната връзка е особено важна за мен, тъй като ми помага да се развивам като автор. Мерси, че не ми спестихте забележките – чинно си записвам и ще ги имам в предвид занапред. Благодаря и на онези, които си затвориха очите пред дребните недостатъци на книгата. Давате ми кураж да продължавам напред!

И, преди да съм станал прекалено досаден, „Душа назаем“ не е като топлия хляб, с който можеш да се сдобиеш зад всеки ъгъл. Това е бутиков роман, предназначен за бутикови читатели, плод на уникалната микро-култура, която се заформя около този блог като свободна и нецензурирана творческа площадка на един прохождащ български автор. Единственото място, откъдето можеш да си вземеш копие е тук.

Ако за пръв път попадаш във виртуалното ми пространство, ето малко повече информация за книгата.

Enjoy!

Тихомир Димитров

юни 3, 2008

ДУША НАЗАЕМ

Точно една календарна година след литературния дебют „Справедливост за всички“, вторият ми роман „Душа назаем“ вече е факт. Ето на това му се вика млад и продуктивен автор, хех.

Двете творби са коренно различни в жанрово отношение. Лично аз не мога да си избера коя повече ми харесва. Все едно майката да каже, че предпочита единия от двамата си сина пред другия.

Изборът го оставям на твоята жестока и безпристрастна преценка, читателю, защото Ти винаги имаш последената дума.

История на историята. Преди няколко години прочетох интересна статия в един вестник. Ставаше дума за сайта на гениален мошеник, който предлага на хората да си дадат душата назаем за една седмица. Не да я продадат, а да я дадат временно назаем. В замяна им обещава разрешаването на някакъв дребен, текущ, но нетърпящ отлагане проблем: скарал си се с гаджето, искаш тя да се върне; кучето се е разболяло, искаш то да се оправи; загубил си пари от надбягвания, искаш ги обратно.

За разпространение на „офертата“ въпросният мошеник използва средствата на SPAM-а, като успява да „облъчи“ близо 100 милиона интернет потребители. Той разчита на две елементарни истини: първата е, че всеки човек на тази планета, независимо от пол, религия, раса, възраст и образование, има някакъв проблем за разрешаване, без изключение. Втората се нарича „статистическа случайност“ или „правилото 90/10“, на което залагат повечето спамери.

Според въпросното правило, десет от сто милиона потребители ще прочетат писмото, останалите деветдесет милиона ще го изтрият или няма да го видят изобщо, защото е попаднало във филтрите на електронната им поща. От тези десет милиона, един милион ще си пожелаят нещо – ей така, на шега, да видят какво ще стане. Молбата е напълно анонимна. Единственото, което се изисква от тях е да се съгласят с „Общите условия“ по договора и да напишат желанието си в празно текстово поле.

От въпросните един милион „риби“, на около сто хиляди желанията им най-вероятно ще се „сбъднат“ в рамките на същата седмица. След като това се случи, те окончателно ще повярват в „магията“ и ще започнат да живеят с мисълта, че някакви свръхестествени сили контролират живота им.

Но „магията“ не свършва дотук. На десет от сто хиляди повярвали, желанията им отново ще се развалят. Гаджето ще се върне, но след лют скандал окончателно ще те напусне. Кученцето ще живне за малко, но после състоянието му рязко ще се влоши и то ще отпътува за оня свят. Може да си върнеш парите от надбягванията, но при следващото залагане да загубиш два пъти повече. Точно така ще постъпиш, ако си пристрастен към хазарта. Такива неща се случват. Има огромна вероятност да се случат.

Десетте хиляди души, които веднъж са повярвали в „магията“, а после са изстрадали нейното разпадане, са именно представителната извадка, необходима на нашия човек. Те ще погледнат с по-различни очи на втория мейл в края на седмицата, който подобно на хороскопите с общи приказки налучква какво им се е случило. И ги съветва: „Виждате ли, сделките с Дявола не са хубаво нещо! Да бяхте си прочели „Общите условия“, с които така лекомислено се съгласихте! Сега душата ви Му принадлежи ЗАВИНАГИ.“

Авторът на измамата обаче е готов да сътрудничи. Той им предлага лесен и бърз начин да си получат душата обратно. Какъв е той? Ами като направят някаква огромна саможертва в името на Доброто, разбира се. Като дарят 50 000 долара в напълно законна фондация, която подпомага осиротели деца от цял свят.

Тук отново се разчита на правилото 90/10. Само хиляда от десетте хиляди жертви ще имат достатъчно средства да реагират веднага, ще са прочели SPAM-a си навреме или ще са повярвали дотолкова, че да си продадат жилището и да го заменят за безсмъртната си душа. Така, изпращайки два имейла за една седмица, измамникът прибира близо 50 милиона долара и изчезва безследно, като до днес все още е в неизвестност…

Ето как изглежда изгубената история на историята. Тази статия ме вдъхнови толкова много, че в продължение на години доразвивах сюжета в главата си и накрая бях готов да напиша цял роман. Седнах и написах.

Казвам „изгубена“, защото никъде не успях да намеря първоизточника. Защото не помня дали беше „Труд“, „Капитал“, „Дневник“ или друг вестник. Не помня дали съм чел материала преди пет, седем или десет години. Не помня как се казва. Прекарах дни в архивите на Народната библиотека и нищо не открих. Дори взех да се съмнявам, че някога изобщо съм чел такава история. Че такава статия действително съществува…

Всъщност, няма никакво значение, защото „Душа назаем“ не е документален роман. „Душа назаем“ е роман за човешките слабости. И отива далеч отвъд сюжета, който описах по-горе. Позволих си дори лека футуристична забежка.

Книгата ще те преведе през четири различни култури – Египет, Швеция, Япония и Русия, където ще станеш свидетел на едно и също престъпление през очите на неговите жертви. Ще се запознаеш и с главния герой – един човек от плът и кръв, поставил себе си над моралните закони, над териториалните граници и най-вече: над границата между доброто и злото.

Приготви се за дълго и интересно пътуване из времето и пространството. Сложи си колана, защото ще друса. И никога не си давай душата назаем. За нищо на света.

Тихомир Димитров

P.S

Книгата отсъства от разпространителската мрежа. Можеш да получиш копие като дойдеш на една от срещите с читателя, които организирам през юни, а можеш и да поръчаш „Душа назаем“ без да ставаш от компютъра. Ето тук.

Много мислих как да представя историята на хората, които наминават през „Писателския блог на Тишо“. И понеже не искам да ти развалям удоволствието от излежаването на плажа с книжка в ръка, пък и вярвам в израза, че „една картина струва повече от хиляда думи“, имам честта да покажа историята така, както я видя художникът Александър Цончев:

„А някога душата ми пееше…“

„Скривалището на Хитоми“

„Искам да замина за Америка“

„На тази планета няма друг мъж, който да те обича повече от мен“

„Една седмица. Едно желание. Ще се изненадате от бързите резултати…“

„Всичко в наши дни се купува с пари, дори любовта…“

„Благословени са хората на ръба, които нямат какво да губят. В отчаянието си те могат да сътворят чудеса.“

„А вие, вие можете ли да ме съдите? Заповядайте! Аз не съжалявам за нищо…“

Пожелавам ти приятно четене!