Писателският блог на Тишо

ноември 3, 2006

Справедливост за всички (роман) Еп. 9

Filed under: ДЕБЮТЕН РОМАН — asktisho @ 4:49 pm

 

Сред танцуващите в клуба преобладаваха стилно облечени мъже в сака и жени в елегантни рокли с гол гръб. Tрите момичета преминаха фейс контрола с приятелско здравей. Tук също познаваха всички. Гмурнаха се в тълпата и започнаха да танцуват. Алекс Бо все още не беше дошъл. Даниела мислеше да го поздрави лично, когато се появи. Беше й симпатичен, познаваха се от едно лятно парти във Варна.  Чудеше се дали ще си спомни за нея сега, когато вече е станал известен.
Соня и Мишел се забавляваха искрено, танцуваха предизвикателно, говореха си на ухо, смееха се и претърсваха залата с очи. Сред посетителите можеха да бъдат забелязани доста знаменитости. Даниела им направи знак, че отива на бара.
Без да обръща внимание на табелката “Reserve”, тя окупира едно от високите столчета, кръстоса крака и помоли бармана за “Бакарди Брийзър”. Когато й сервираха питието обясни, че след малко ще дойде гаджето й да плати, тъй като парите й са в него, а той е в тоалетната. Спешно трябваше да си намери гадже за вечерта! Самата мисъл я накара да се засмее. Огледа се и прецени, че няма да й бъде никак трудно. На няколко метра в страни две високи момчета, облечени в стилни вечерни костюми не откъсваха поглед от нея. Говореха оживено помежду си, най-вероятно тя беше темата за разговор, и уж безгрижно отпиваха от биричките, които се губеха в големите им, мъжки ръце. Даниела изчака погледите им да се кръстосат и пусна в действие издайническата си усмивка, която можеше да значи само едно: “Тази вечер съм сама и очевидно си търся компания”. Без да чакат повторна покана, момчетата се насочиха към нея. Наложи й се да изкриви врат нагоре, за да ги пoгледне в очите отблизо, наистина бяха много високи. От единия лъхаше аромат на силен, качествен парфюм.
– Задравей, аз…, – опита се да се представи момчето.
– Да не би да сте баскетболисти? Като гледам – може да съборите някой прожектор от тавана, ако не внимавате, – прекъсна го Даниела с най-очарователната усмивка, на която беше способна.
– Ха, ха, ха,  аз съм Даниел, а това е Сашо.
– Наистина ли?  – тя протегна ръка за поздрав с добре изучено деликатно движение. – Приятно ми е, Даниела!
– Шегуваш се! – Даниел се наведе и леко допря устни до китката й.
– О, какъв джентълмен!
Даниела си отправи строга забележка наум да се държи малко по-сериозно, а не като евтина квартална курва.
–   Сашо, приятно ми е! – Другото момче стисна ръката й за части от секундата и я изпусна. Беше отвратително.
– Имаш ли нещо против да потанцуваме?
Определено избраникът й за тази вечер беше момчето, което носи нейното име.
– Нямам нищо против, но чакам приятелките ми да дойдат и да платят едно питие, защото парите ми са в тях.
Можеше и сама да си плати “Брийзър”-а, но това не влизаше в правилата на петъчния лов.
–  Къде са те?  – Даниел се огледа с любопитство из залата.
– Ето там. –  Тя му посочи двете красавици в центъра на дансинга, които подскачаха в такт с музиката, размахваха ръце във въздуха и по всичко личеше, че си изкарват добре.
Без да чака повторна покана, Даниел повика бармана, оправи сметката и я поведе за ръка към дансинга. Пътьом сръга приятеля си в ребрата и му направи знак да ги последва.
– Момичета, това са Сашо и Даниел – най-големите кавалери, които съм срещала някога.
Соня и Мишел избухнаха в изкуствен, лигав момичешки смях, наредиха се от двете страни на объркания Сашо, хванаха го под мишница и прошепнаха имената си в ухото му. Горкото момче изглеждаше на седмото небе от щастие – не можеше да повярва какво му се случва. Даниела им обърна гръб и започна да танцува като не откъсваше поглед от очите на избраника си за вечерта. Дойде й закачлива идея. Направи му знак да се наведе, за да може да изкрещи в ухото му:
– Толкова си висок, че сигурно момичетата трябва да си носят стълба, ако искат да те целунат по бузата, – и тя го целуна по бузата съвсем приятелски, като вътрешно в себе си се чудеше дали не избързва прекалено много.
Не получи никакъв отговор. По доволната физиономия на момчето обаче си личеше, че е избрала правилния подход.  Прекараха следващия половин час в танци, без да си говорят, но и без да пропуснат нито една възможност да докоснат телата си едно в друго, когато шансът го позволяваше. Даниела тъкмо беше започнала да потъва в музиката, когато някой я потупа по рамото и я извади от транса. Беше Соня:
– Отиваме до бара за по едно, искаш ли нещо?
– Не, благодаря, мисля да потанцувам още малко.
Двете й приятелки повлякоха объркания и все така щастлив Сашо през тълпата към бара. Те също си бяха намерили занимание за вечерта.
Алекс Бо най-после пристигна, но Даниела отдавна се беше отказала да говори с него, вече имаше кой да ангажира вниманието й, освен това много добре знаеше, че не бива открито да кара мъжете да ревнуват, особено непознатите мъже. Реши да опознае малко кавалера си за вечерта:
– Какво ще кажеш да излезем навън и да изпушим по една цигара на чист въздух?
– Аз не пуша, но с удоволствие ще ти правя компания!
“Наистина е много мил”, помисли си Даниела. Тя знаеше, че всички мъже имат само една мисъл в главата си, но това не означаваше, че сред тях няма свестни типове или поне такива, които се преструват прекалено добре, като нейния съименник, например.
Освежителната глътка въздух и тишината, нарушавана единствено от рядко преминаващите по това време автомобили й подействаха успокояващо. Даниел не пушеше цигари, но имаше запалка и услужливо й подаде огънче. Тя реши да бъде нагла:
– Винаги ли си толкова внимателен с дамите или се преструваш само пред тези, които ти харесват?
– Кой е казал, че те харесвам?
Настъпи неловко мълчание. Той се усети навреме, бутна я закачливо по рамото, каза й, че се шегува и двамата се смяха дълго време. След като се посъвзеха, Даниел продължи:
 – Мисля, че от малко любезност никой не е умрял, така че какво ти пречи да бъдеш мил с дамите, особено когато го заслужават.
 – Прав си!
“Този тип е умен”, – помисли си Даниела – “не бива да го подценявам” и продължи:
– Какво работиш?
– Ще ти се харесам ли, ако ти кажа, че съм безработен бивш военен с 300 лв пенсия?
 Устата му се изкриви в закачлива усмивка.
– Не. Приличам ли ти на момиче, което ще се интересува от военни пенсионери с 300 лв пенсия?
– Определено не ми приличаш на момиче, което търси пари.
– Как им казвахте вие мъжете, “златотърсачки”, нали? – усмихна се Даниела.
– Ха, ха, не го бях чувал преди, но ще го запомня!
– Уфф, стана ми студено, да се прибираме вътре!
Даниела имаше добре обмислен и грижливо изработен подход към мъжете. Обичаше да ги изненадва с поведението си, само така можеше да държи нещата под контрол. Понякога беше нежната лигла, готова на всичко, за да се забавлява, в следващия момент се превръщаше в свирепа кучка, която не би простила най-малкия жест на невнимание, а веднага след това – объркано момиче, което търси помощ и състрадание, защото никой на този свят не разбира самотата й.
“Непостоянството на женската природа” – помисли си Даниела – “се поддържа с опит и постоянство, може би точно това харесват мъжете”. Пушеше й се още, но тя захвърли цигарата и тръгна уверено към входа на клуба, без да изчака реакцията на Даниел. Искаше да провери дали ще я последва с готовност.
– Изчакай малко, закъде си се разбързала? – Мускулестата му ръка я хвана за лакътя малко след входа на заведението.
Даниела се успокои, този й беше в кърпа вързан. Обърна се към него, притисна голото си коремче до катарамата на колана му, протегна високо ръце, за да го прегърне през врата, заби най-властния поглед, на който беше способна в очите му и нагло заповяда:
– Заведи ме на бара и ми купи нещо за пиене!
– Каквото пожелаеш!
Долови нервна нотка на притеснение в гласа му. Той тръгна да си пробива път през тълпата. Тя го последва, доволна от себе си.

Справедливост за всички (роман) Еп. 10

Filed under: ДЕБЮТЕН РОМАН — asktisho @ 4:47 pm

Завариха Соня, Мишел и другото момче порядъчно пияни на бара. Поръчаха текила, водка и бира. Даниела помоли да я изчакат за минута, прошепна нещо в ухото на двете си приятелки и всички се извиниха, че трябва да си оправят тоалета, а после вкупом се запътиха към тоалетната. Когато останаха насаме, Даниела започна първа:
– Момичета, според мен е време да си вървим, преди да е станало прекалено късно, освен ако наистина не искате да пуснете на този загубеняк, то си е ваша работа!
– Нали щеше да се запознаваш с диджея? – Мишел беше най-пияна от всички, – какво си се разбързала, вечерта едва сега започва!
– За мен вечерта току-що приключи, говорили сме си по този въпрос и преди – трябва да зарежеш пича, точно когато ти е навит най-много, но преди да си е помислил, че всичко му е позволено. След това ще бъде прекалено късно. Хайде да си тръгваме, ако ви се пие, ще ви заведа някъде за по един коктейл преди лягане, аз черпя!
– Щом ти черпиш съм съгласна, – усмихна се Соня –  мисля, че мога да преживея и без Сашо!
– Но…,- опита се да се възпротиви Мишел
– Никакво “но”, – прекъсна я Даниела, – отиваме да се разделим с момчетата и изчезваме незабавно.
Пет минути по-късно трите вече пътуваха с първото такси, което бяха успели да хванат пред входа. Мишел продължаваше да негодува:
– Защо поне не му разрешихме да ни изпрати с колата?
– Защото си пияна и защото не искаш този нещастник да знае къде живееш, но това ще ти стане ясно чак утре! – Сряза я Даниела.
– Даниела успя да прежали най-готиния пич в дискотеката, ти за този насран дрисльо ли ще се прихващаш цяла вечер, – Соня също изглеждаше ядосана на приятелката си.
Таксиметровият шофьор подслушваше разговора им и нагло се ухили в огледалото за обратно виждане. Даниела забеляза това:
– Спри веднага колата, ако обичаш, искам да сляза!
– Но,..
Тя му подаде десет лева, каза му да задържи рестото и измъкна Мишел почти насила през вратата. Соня излезе от другата страна на автомобила.

Справедливост за всички (роман) Еп. 11

Filed under: ДЕБЮТЕН РОМАН — asktisho @ 4:46 pm

 

– Джин с тоник!
– Водка с кола!
– И едно дайкири,  – довърши Мишел.
Трите стояха в празно сепаре на някакво кафене, което се кани да затваря веднага, след като си тръгнат. Тук поне не беше шумно и можеха да поприказват на спокойствие, за да обсъдят събитията от вечерта.
– Надявам се, че поне не си му дала истинския си телефон! – Даниела постепенно губеше от яда си. Дори вече беше готова да се шегува.
Момичетата имаха изработена стратегия как да си тръгват винаги, когато решат. След като отхвърлеха всички молби, нагли предложения и обещания, те се оправдаваха, че на една от трите й е станало лошо и, че трябва да я приберат в къщи, за да се наспи. Ако въпросната “жертва” разполага с кола, следваха дълги увещания да ги изпрати и трите. Мъжете са състезатели и искат да получат нещо в замяна на усилията, които полагат. В противен случай стават агресивни. Ето защо, Соня, Мишел и Даниела използваха трика с фалшивите номера. Извиняваха се учтиво и казваха на разочарованите свалячи, че не биха имали нищо против да се видят на следващия ден, да пият кафе и да продължат да се опознават. Сред шумовете и светлините на дискотеката и под въздействието на алкохола тази плоска лъжа винаги вършеше работа. След това даваха на кандидата произволно съчинен gsm номер и си тръгваха.
– Спомням си как веднъж срещнах онзи дръвник, Аспарух ли му беше името, – заговори Соня – и взе да ме разпитва защо не ми работел телефона, какъв номер съм му дала, защо съм го излъгала и т.н. Зашлевих му шамар насред улицата, казах му, че не го познавам, а той се развика “кучка, кучка!” след мен…
– Ама ние наистина понякога се държим като кучки, – обади се Мишел.
– Напротив,  – включи се Даниела – държим се като нормални, добре изглеждащи момичета, които харесват мъжката компания, но не са готови да си легнат с първия срещнат, само защото им е купил нещо за пиене, нали така?  Не сме нито кучки, нито проститутки, имаме право да избираме защото сме красиви, това право ни е дадено от Природата, от Бога и не виждам нищо лошо, че го използваме, докато имаме възможност.
– Но какво ще стане, когато одъртееш? – възпротиви се Мишел.
– Сега всички ти свалят звезди от небето, доволни са ако успеят да ти платят джина, защото това е единственият начин да им обърнеш внимание, кажи ми какво ще стане, когато минеш 50-те, мъжете мразят самотни, възрастни жени, ще се отнасят пренебрежително към теб и ще продължават да чукат 25-26 годишни надувки като нас.
– Виж какво, – Даниела знаеше, че не трябва да избухва, приятелката й беше пийнала и говореше глупости, но въпреки това не можа да се въздържи:
– За разлика от теб аз обичам мъжете повече от джина и мога сама да си го позволя, излизам вечер заради флирта, това е любимата ми част от контакта с другия пол, обичам мъжете и те ме обичат! Когато реша да ги чукам, го правя единствено за собствено удоволствие, а не защото те са решили, че трябва да ми бръкнат в гащичките. Имам правото да избирам и смятам да се възползвам от това право, докато мога!
– Хайде по-полека, момичета, успокойте топката! – намеси се Соня.
– Няма нужда да се карате за глупости, пък и онези дръвници не го заслужават, познаваме много по-свестни пичове, нали така? Трябва да си помагаме и винаги да държим една на друга, а не да спорим помежду си!
– Права си, извинявай, Мишел, не биваше да казвам всичко това, надявам се, че не съм те наранила, съжалявам много наистина!
Даниела се почувства виновна, много виновна.
Мишел не отговори. Запали цигара. Продължително и мълчаливо издиша дима. Щеше да й прости. Беше сигурна в това. Мишел бе най-голямата сладурана, която познава, точно това я привличаше в нея. Считаше я за много по-добра от самата себе си.
– Вярвам, че един ден съдбата ще те награди за добротата ти. – довърши Даниела.
Трите момичета се умълчаха.
Даниела потъна в мисли за несполуките в собствения си живот. Имаше всичко, за което може да мечтае едно момиче на нейната възраст – собствен апартамент в столицата, достатъчно пари, за да живее нормално, беше привлекателна, добре  изглеждаща и харесвана жена. За да бъде доволна, Даниела се нуждаеше от няколко мъже едновременно, считаше себе си за полигамна личност и ето, че постепенно беше успяла да изгради своя малък харем.
Асен се грижеше за лукса, който тя сама не може да си позволи. Жоро я забавляваше с чувството си за хумор, животът му беше едно безкрайно приключение и тя често бягаше от недъзите на реалността в хармоничния свят на художника.
Алекс беше най-представителният мъж, за който можеше да  мечтае – винаги чист, елегантен и с перфектни обноски. Знаеше, че никога няма да го има само за себе си, но можеше да се порадва на стила и на интелигентното му присъствие във всеки удобен случай. Алекс я караше да се чувства специална. Уважаваше я, защото е красива. Отнасяше се с нея като с истинска дама.
Вечно влюбеният Християн беше пълната му противоположност. С него Даниела можеше да си позволи абсолютно всичко. Неведнъж беше изливала несправедливия си гняв върху горкото момче, беше го унижавала и съжаляваше за това, но не би му го признала за нищо на света, за да  не загуби властта си над него.
Не можеше да живее и без  Добрин – лошото момче, което бяга от закона. Бунтовникът, който вади най-скритите желания от дъното на душата й. Връзката й с него приличаше на приказките за забранената любов между пирата и принцесата. Не го обичаше истински, но беше готова да направи всичко за него, имаше нещо първично в това момче, което я привличаше неудържимо.
Даниела беше доволна, че разполага с всички тези мъже едновременно, но не беше щастлива. Никога не оставаше сама и въпреки това се чувстваше самотна. Нещо й липсваше. Може би и липсваше любов. Не беше обичала и се съмняваше, че някога ще изпита подобно чувство. Най-голямата мечта на Даниела беше да  загуби ума си по един-единствен мъж и да остане с него завинаги, но тя знаеше твърде добре, беше прекалено умна, за да осъзнава, че мечтите и приказките са едно, а животът, в който живее – нещо съвсем друго.

Справедливост за всички (роман) Еп. 12

Filed under: ДЕБЮТЕН РОМАН — asktisho @ 4:43 pm

 

Мартин слагаше лек фон дьо тен върху лицето си. Държеше на външния си вид, защото знаеше, че жените забелязват външния вид. Беше красиво момче и се стараеше винаги да изглежда добре.
Остави спиралата за мигли, навлажни леко устните си с гланц и избра от етажерката тъмно черен, спортен  “Рей-бан”, който пасна идеално на черната му риза с отворена яка. Остана доволен от това, което видя в огледалото. Парфюмът му беше силен, ароматен, мъжки. Мартин отиваше на лов. Често излизаше да си търси приятелка с електриково-зеления , чисто нов “Мини Купър”. Паркира пред “Пиано бар”-а, който предлагаше добри възможности в петък вечер. Влезе, седна на маса за двама и си поръча уиски с лед. Музиката беше приятна, обстановката също.  Три кучки се лигавеха с единия от барманите. Арогантното им поведение му направи отвратително впечатление. Мразеше наглите, пияни жени. Реши да не им обръща абсолютно никакво внимание. Вместо това се съсредоточи върху една ученичка, седяща през две маси  от неговата, която пиеше текила с  приятелката си.
Имаше изработен с годините, доказан в практиката, ловен сценарий. Знаеше, че е красив и залагаше всички козове на това. Първо наблюдаваше момичето продължително време, докато не улови погледа й. След това махаше слънчевите си очила, особено важно беше да уцели мига, в който девойката се взира в лицето му и се чуди дали не й е познат отнякъде. Жените обичат да те гледат в очите, защото всички мразят “лъжата” и ”лицемерието”. Мартин залагаше много надежди да това популярно схващане, ето защо махаше  очилата в най-подходящия момент – винаги тъкмо навреме, за да покаже дълбоките си, зелени очи. Едва тогава момичето имаше възможност да сглоби целия му образ – стройно тяло, зелени очи, гарваново-черна коса и подкупваща усмивка.
Мартин знаеше още от ученическа възраст, че успехът с жените  зависи  изцяло от външния вид. В гимназията имаше един приятел, когото непрекъснато мъкнеше със себе си по дискотеки, за да забиват гаджета. Случвало им се беше да се запознават с няколко приятелки едновременно, които са излезли да се забавляват съвсем сами.
В щастливи моменти като този всички се натискаха на Мартин. Никоя не искаше да си губи времето с невзрачния му приятел. Вместо това предпочиташе конкуренцията за по-красивия. Той самият не можеше да повлияе на избора им. Жените харесват един тип мъже или друг. Увереността, че харесват неговия тип му беше напълно достатъчна, за да продължава смело напред.
След като най-после успя да привлече вниманието на ученичката, задържайки погледа си върху нейния много повече, отколкото считаше за причлично, той направи знак на сервитьора, а тя сепнато се върна към разговора с приятелката си. По поведението й можеше да разбере, че е успял да й е направи впечатление. Момичето чоплеше косата си с пръст и навиваше кичури около него. Изглеждаше едновременно леко притеснена и въодушевена. Мартин прошепна на бармана:
– По едно питие за дамите от масата отсреща, каквото пият, просто го подновете! Направете го веднага, ако обичате!
– Разбира се , господине! – Каза барманът с усмивка на познавач от обслужващия персонал.
– Ще желаете ли нещо друго?
– Да, трябва да изпия още едно уиски за кураж – усмихна се Мартин.
– Веднага!
Докато чакаше да обслужат поръчките му, той шареше с поглед из заведението. Имаше много красиви момичета тази вечер. Опитваше се да не се заглежда по-дълго в тях, защото усещаше, че малката го наблюдава. Това му хареса много. Веднага, след като уискито се озова пред него, барманът потегли към двете тинейджърки. От разговора и жестовете му личеше, че обяснява откъде и защо идват още две текили. Посочи в неговата посока с глава, но дамите не бяха съгласни. Въпреки това барманът грижливо сервира двете напитки, след което се върна при Мартин с ведра физиономия и каза:
– Дамите не желаят да приемат питие от напълно непознати, помолиха ме да Ви предам  да отидете и да се запознаете с лично с тях!
Без повторна покана Мартин се озова на тяхната маса.
– Здравейте, казвам се Мартин и ще ми бъде приятно, ако изпиете по едно от мен. Приемете го като комплимент!
Без да дочака отговор от обърканите и охилени до уши тинейджърки, той  протегна ръка към своята избраница:
– А вие сте?
– Михаела, ама кой в наши дни говори така? – Тя му стисна ръката с ентусизаъм.
– Възпитаните хора,  – усмихна се Мартин, – и хората, които уважават красотата във всичките й форми. Освен това, както е казал Дяволът, от малко любезност никой не е отишъл в Рая!
– Аз съм Надя, можеш да ми говориш на ти! – Обади се другото момиче.
Мартин се ориентираше в ситуацията твърде добре: две тинейджърки – надутата мацка и пълничка подражателка, която  захранва самочувствието си от факта, че излиза с най-красивото момиче на класа. Трябваше да бъде любезен с дебелата, особено в началото, за да не изплаши прелестното създание пред себе си. “Миахела е нежно момиче”, – помисли се Мартин – “красива е и знае това, трябва да заложа на първичните й инстинкти, за да елиминирам другата като фактор.” В неловки моменти като този нападението беше най-добрата защита:
– Михаела, ще имаш ли нещо против, ако поговоря с теб насаме? Искам да ти кажа нещо много лично!
– С приятелката ми нямаме никакви тайни една от друга! – Сопна се Михаела.
– И си споделяме абсолютно всичко! Ама ти май наистина не си губиш времето, а? Сега какво, ако не върже при нас, ще отидеш на съседната маса ли?
Мартин не харесваше наглите  тийнейджърки, които мислят, че знаят всичко на света. Въпреки това се зарадва на опита й да го нападне. Това бе сигурен знак, че го харесва. Децата винаги правят така!
– И гаджетата ли си поделяте? Обаче ми кажи истината в очите, за да ти повярвам!
Тя се изцъкли нагло и изтърси:
– Да, ако решим гаджетата също!
Спешно трябваше да потърси някаква форма на физически контакт с нея. Очевидно разговорът не потръгна добре и ако не го направеше до няколко секунди всичко отиваше по дяволите.
– Ще си тръгна до три секунди, ако кажеш, не искам да се натрапвам. Обаче, ако решиш да остана, ще изтанцуваш един блус с мен! По твой избор.
Изправена пред дилемата дали да продължава да забавлява скучната си приятелка или да прегърне този красив мъж и да го подържи в прегръдките си за няколко минути, тя спонтанно избра второто:
– Добре, но само един танц. Тук обаче не съм чувала да пускат блусове, имат само “есид джаз” и “хаус”.
– Не се безпокой за това, мога да поръчам любимата ти песен, стига да знам коя е.
– Харесвам много Desert Rose на Стинг! – Зарадва се Михаела.
– Аз пък Рамщайн! – Изръмжа дебелата приятелка.
Без да отвърне, Мартин подаде ръка на Михаела, поведе я към импровизирания дансинг пред диджея, наведе се над пулта, каза му две думи, бутна десетачка и благодари учтиво. След по-малко от 3 секунди “Desert Rose” звучеше в заведението. Посетителите не обърнаха внимание на промяната, песента беше хубава и очевдино не дразнеше никого.
Мартин нежно обхвана крехката талия на Михаела с ръце, притегли я към себе си, заби поглед в очите й и здраво я притисна до тялото си. Тя усети силното му, мъжко присъствие, отклони поглед, сложи глава на рамото му, вдиша от завладяващия аромат на парфюма, затвори очи и се отпусна да бъде водена от мелодията. И от Мартин.
Телесният контакт подейства приятно и на двамата. От допира на нежната й физика, потънала дълбоко в извивката на добре оформения му гръден кош кожата на Мартин настръхна.
Можеха дълго време да се въртят така – сгушени един в друг, но след малко песента свърши и ди-джея продължи с трайбъл хаус програмата, които си беше приготвил за вечерта. Мартин се отдръпна внимателно от Михаела, целуна й ръка и реши да приложи любимата си тактика – изчезваш точно, когато си най-желан. Наведе се до ухото й и прошепна:
– Не искам да те откъсвам от компанията на приятелката ти. Виждам, че момичето се отегчава, затова мисля да си вървя. Благодаря ти много за прекрасния танц, той осмисли вечерта ми! – вярваше дословно във всяка една от думите, които произнася. Обърна се и тръгна към изхода. Ако в този момент не го повикаха и не поискаха номера му, всичко беше загубено.
– Чакай малко, не можеш да си тръгнеш просто така! – в гласчето й усети неприкрита тревога. – Как мога да те открия?
С доволна усмивка, която тя нямаше как да забележи в гръб, Мартин бръкна в джоба на панталона си, извади визитна картичка, обърна се и я постави в ръцете на  момичето:
 – Обади ми се когато решиш, че ти се пие кафе! Ще ми бъде приятно да те опозная малко повече!
С тези думи Мартин напусна Пиано бара и доволен се отправи към вкъщи.

Справедливост за всички (роман) Еп. 13

Filed under: ДЕБЮТЕН РОМАН — asktisho @ 4:41 pm

 

Михаела се събуди на следващата сутрин със странното убеждение, че срещата с красавеца от бара е изцяло плод на нейното въображение. “Да не би да съм сънувала?”
Тежкият махмурлук, който я удари почти веднага, след като отвори очи, обаче, я убеди в противното. Беше се скарала жестоко с най-добрата си приятелка заради напълно непознат. Сега се чувстваше гузна, въпреки че болката в главата й се дължеше на сдобряването, което двете момичета поляха с много алкохол, преди най-после да се приберат у дома. Всъщност, не помнеше точно как се е прибрала. Помнеше само, че тържествено обеща на Надя никога и по никакъв повод да не се прави на курва и да не търси Мартин по телефона – под какъвто и да е предлог. Ядоса се на себе си, защото в нетрезво състояние винаги даваше обещания, които после й беше трудно да спази. Освен това, наесен започваше първата година в университета, а там щеше да се запознае с много нови и интересни момчета. Най-после край на познатите, тъпи муцуни от гимназията, които можеха да пушат само джойнт и категорично отказваха да пораснат. Мартин беше нещо друго: голям, зрял, истински мъж. Беше чувала колко лесно е да се влюбиш в по-голям от теб, но никога досега не беше опитвала дори да се запознае с момче от по-горен клас, камо ли с връстници на мистериозния непознат от снощи.
Тя изкара визитката му от дамската си чантичка, която беше небрежно захвърлена на пода до леглото и се замисли: “В крайна сметка сигурно е поредния нагъл сваляч, който си търси секс и нищо повече.” Не искаше мъжете да я използват. Дълбоко в себе си беше убедена, че колкото по-дистанцирано се държиш с тях, дори когато ти харесва някой пич, толкова повече възможност за избор ще имаш и така вероятността да откриеш любовта на живота си нараства неимоверно. В същото време Мартин беше толкова сладичък. На визитната му кратичка пишеше “стилист-фризьор”. “Сигурно е обратен. Защо всички красиви мъже са педераси?!” – Михаела захвърли ядосано визитката, зави се през глава и се опита да заспи наново, за да избяга поне за малко от крещящото главоболие. “Няма да му се обаждам” – вече говореше сама на себе си – “каквото и да става няма да го търся, или е някакъв палячо, или извратеняк или гей, обикновените мъже, които си търсят гадже не се държат толкова изискано, има нещо гнило в тази работа.” Пък и не можеше да изневери на Гальо, с когото ходеше от подготвителен клас. Ако никога не срещне истинската любов на живота си, беше твърдо решена да се ожени за него. Толкова е просто – не й се налага да прави нищо, за да не се скара с най-добрата си приятелка и, за да не изневери на гаджето си. Не че не му беше изневерявала преди. Изчерви се от мисълта за онова лято в Синеморец. Предпочиташе споменът да изчезне завинаги от паметта й. Само така можеше да запази уважението към самата себе си.  Нямаше да допусне повторно грешката да се впусне в обятията на напълно непознат, само заради външния му вид. “Накрая всички мъже стават злобни, ревниви, агресивни, искат да те притежават, да ти налагат правила и да те променят. В крайна сметка откъде накъде ще излизам с някого, който е танцувал само един блус с мен? Аз да не съм последната уличница? Ако искаше да ме опознае щеше да остане да поговорим, а не да се чупи на втората минута. Скапаняк!”
Решителността й растеше право пропорционално на болката в главата и обратно пропорционално на смисъла, който влага в думите си. Всъщност Мартин е мъж, на когото малко жени могат да устоят. Представи си завистливите погледи на приятелките си. Надя можеше да си гледа работата. Това беше само покана за кафе, нищо повече. Без да мисли повече, Михаела се изправи в леглото, грабна телефонната слушалка, с която не се разделяше дори когато спи и набра номера. Помнеше го наизуст от един поглед, беше умно момиче. Не успа дори да прочисти гърлото си, когато от другата страна чу познатия глас на Мартин. Проклети цифорви телефони! Припомни си колко много беше харесала ниския му тембър предишната вечер. И затвори. Стресна се от писъка на телефонната слушалка. Загледа се в добре познатата й, розова пластмасова форма. Червената лампичка точно до надписа Panasonic не преставаше да мига учестено. Един път. Втори път. Трети път. Четвърти път. На петото позвъняване Михаела не издържа и натисна сивия бутон.
– Задравей! – Беше той.
Последва кратко мълчание от нейна страна.
– Здрасти, как разбра коя съм?
– Стационарният ми има копче за обратно набиране, освен това номерът ти се изписва на екрана.
– Искам да кажа, ти знаеш ли с кого разговаряш в момента?
– Да, с едно много красиво и малко сънено момиче, с което се запознах снощи в пиано бара. И което обича да затваря телефона. Радвам се да те чуя, Михаела!
–  И аз се радвам да те чуя! – Михаела умствено се прокълна за прибързаността си – “ами ако е някой гнусен сутеньор” – помисли си тя – “тези типове обикалят заведенията и търсят да се запознаят  с красиви момичета, след това ги лъжат нещо и ги пращат “на работа” в чужбина!…”
Гласът на Мартин прекъсна мислите й:
– Какво ще кажеш да се видим довечера? През деня имам няколко запазени часа с клиенти. Можеш да минеш през офиса да ти направя прическа, ако искаш. Предлагам отстъпка за познати.
“Да бе, сега пък прическа” – засмя се Михаела наум – “ако искаш може и детенце да ми направиш!” – Тя събра мислите си, съсредоточи се и заяви делово:
– Ще те чакам в шест на Попа.
– Там съм……….. – връзката прекъсна.
Странен човек беше този Мартин – рязък, малко дяволит. Беше и много симпатичен. Можеше да си представи завистливите физономии на Ирина, Деси и другите фукли, щом разберат, че излиза с него. Авантюрата я привличаше много, но, разбира се, първо трябваше да провери дали пичът е свестен. В крайна сметка нищо не може да й се случи посред бял ден на едно от най-оживените места в столицата, нали?

Справедливост за всички (роман) Еп. 14

Filed under: ДЕБЮТЕН РОМАН — asktisho @ 4:39 pm

Михаела беше лесна плячка за Мартин. Не кроеше никакви планове как точно да постъпи или какво да предприеме на първата им среща, предпочиташе нещата да се случват от само себе си, да импровизира. Беше сигурен в едно – ще успее да влезе в гащичките на ученичката и това ще стане в най-скоро време. “Загубиш ли увереността в крайната победа дори за миг, значи си загубил битката!” – този девиз му носеше много успехи сред жените. Пък и ученичките не бяха кой знае колко трудни за него. “Те също се опитват да   пробутват малките си женски номерца, да бъдат кучки, да манипулират и да те карат да ревнуваш” – мислеше си Мартин – “но някак трудно им се отдава, защото са още неопитни и понякога дори стават смешни.” Мартин обичаше постоянно да изненадва жените, да бъде винаги една крачка пред тях, чувстваше се като риба в собствени води, когато флиртува. Може спокойно да се каже, че свалката му харесваше повече от секса. Сексът обаче беше единственото доказателство, че за пореден път е извоювал победа във вечната война между половете. Съмняваше се дали Михаела има някакъв опит в леглото и ако все пак има, дълбоко в себе си пазеше резерви относно потенциалните й способности на добра любовница. “Малките момиченца са слаби в леглото и това е закон!”. През живота си беше спал само с няколко тинейджърки. Нито една не правеше изключение от това правило. “Риба в леглото”  – така ги наричаше той. Хапеха го по оная работа, срамуваха се от кунилингуса, а когато проникнеше в тях, лежаха като вдървени кукли по гръб и издаваха странни звуци. Надяваше се този път да бъде различно, иначе щеше завинаги да престане да излиза с ученички.
 – Всъщност, времето ще покаже всичко! – Каза си той пред огледалото, наконтен и нагримиран както винаги. Мини купърчето паркирано пред входа беше прясно излъскано. Колата никога не изоставаше по хигиена от своя собственик. Заради гримовете, дамския автомобил и професията, която упражнява, някои познати го считаха за гей.  Мартин естествено не обръщаше никакво внимание на завистливите чекиджии, считаше се за истински мъжкар, ходеше редовно на фитнес, изкарваше достатъчно пари, обичаше занаята си и постоянно излизаше с красиви момичета, които бяха луди по него. Смотаняците можеха да духат супата.
Михаела го чакаше в уречения час – изглеждаше като типична ученичка – носеше къса, раирана поличка, спортни обувки с големи, незавързани връвки, черно боди, разкриващо коремчето, фибичка в косата и, разбира се, огромна за пътуване в градския транспорт , но супер-удобна за побиране на новозакупените парцалки раница на гърба.
Момичето се стъписа леко при вида на поне десет години по-възрастния от нея мъж, красив както винаги, спортно-елегантен, от него лъхаше на свежест. Носеше червена роза. “Малко старомодно, но за сметка на това пък – красиво!” – помисли си тя. Учитиво му благодари за цветето, прегърна го с цялото си тяло – така, както могат да прегръщат само тинейджърките и го целуна по бузата. Нищо повече. Мартин забеляза, че тя хвърля нервни погледи в страни, може би се притесняваше, че може да ги види неин познат, в крайна сметка на Попа може да срещнеш абсолютно всеки по това време на деня. Трябваше да действа бързо:
– Стреляла ли си някога с пистолет?
– Моля? – момичето го погледна с изненада и недоверие право в очите.
– Ако си носиш личната карта, можем да отидем в някое стрелбище да постреляме малко, нямаш представа колко разтоварващо действа.
– Имам документ, но не си нося снимка на класната по литература за мишена – разсмя се Михаела.
– Ами ще я нарисуваме на лист хартия и ще я закачим върху десятката. Хайде, няма какво да му мислиш толкова, там е хладно и приятно, а докато си пием кафето ще изгърмим по няколко патрона, какво ще кажеш?
– Амиии, добре, но трябва да ме върнеш тук до 8, нашите ще се притесняват за мен.
– Жалко, мислех да те затворя в празен апартамент и да те държа вързана за леглото в продължение на седмици, но явно няма да стане днес.
Напрежението спадна леко.
– Имаш ли кола?
– Спрял съм я наблизо.
Момичетата в зряла възраст трудно се впечатляват от коли под определена петцифрена сума, но за една ученичка Мини купърчето на Мартин беше повече от приятна изненада. Той стоеше усмихнат отстрани и с радост наблюдаваше как Михаела се радва на любимото му возило:
– Ухаа, виждала съм такива само по филмите, как се казваше…
– “Италианска афера” – с няколко такива обираха банки, ползваха ги защото се провират лесно в градския трафик, освен това са доста мощни за размерите си.
– Ама колата ти е дамски автомобил, не ти ли е тясно в него?
– Бутам седалката докрай, рядко возя хора отзад, – отвърна й той с усмивка, докато си слагаше предпазния колан – имаш ли 30 лева, които не ти трябват?
– Моля?
– Ако имаш 30 лева, които няма какво да ги правиш, може спокойно да не си слагаш предпазния колан.
– А, да, ха ха ха
Пътят до стрелбището се проточи прекалено дълго заради традиционния трафик в края на работния ден. Това им даде възможност да се опознаят малко повече. Откриха, че имат точно 10 години разлика, тя беше на 18, а той – на 28. Слушаха различна музика, макар че електронния джаз, който се носеше тихо от уредбата й харесваше. Правеше обстановката в купето спокойна и уютна.
– За пръв път срещам мъж, който да работи като фризюор, да кара дамски автомобил и да води мацките на стрелбище, доста странно, не мислиш ли?
– Защо трябва да приличаме на всички останали и да висим по кафенетата, като можем да си доставим някакво друго удоволствие?
– Да, така е, и без това мразя кафенетата. Там може само да ти изтръпне задника от седене, да изпушиш една кутия с цигари и да наговориш куп глупости, които не интересуват никого. Или пък да слушаш глупостите на други хора, които не те интересуват теб.
– Права си, аз също мразя кафенетата.
Михаела попадаше за пръв път в професионално стрелбище. Беше виждала такива места само по филмите. Изненадваше се, че вече ги има в България. По тесните кабинки бяха наредени хора със слушалки на ушите. Използваха различни оръжия – пушки и предимно пистолети с различен калибър. Сред тях имаше полицаи и военни в униформи. “Тук идват да тренират някои професионални стрелци”- беше я информирал Мартин. Изстрелите я стряскаха всеки път с неочакваната внезапност на силния шум, който издават. Искаше й се да има някаква последователност, за да може да подготви слуха си да ги очаква.
Наеха спортен пистолет “Колт”. Според Мартин само “Глок 23” беше по-добър, но за съжаление в стрелбището не предлагаха такъв. Купиха си 20 патрона и заеха една от свободните клетки. Инструкторът ги освободи от присъствието си, веднага след като Мартин показа членската си карта и обясни, че сам ще се грижи за безопасността на момичето. Михаела беше единствената жена в стрелбището.
Стресът от изстрелите, които идваха от всички страни и странното напрежение в стомаха се увеличиха още повече, когато той сложи тежкия пистолет в ръцете й. Мартин застана зад нея, нежно пое треперещите й китки в своите, помогна й да вдигне дулото към мишените в далечния край на коридора и прошепна в ухото й:
– Оръжието никога не се насочва в посока различна от коридора за стрелба. Насочването към човек е абсолютно недопустимо! Оттук се зарежда, а оттук се маха предпазителя. След всеки изстрел трябва да презареждаш. Това е спортен пистолет, не отскача много, но първият изстрел може да те стресне малко. Бързо ще свикнеш, трябва да го държиш здраво. Внимавай да не насочваш оръжието в страни!
Михаела се чувстваше странно напрегната и възбудена в тази враждебна, агресивна, изцяло мъжка среда. В същото време успокояващото присъствие на човека зад гърба й, начинът, по който нежно й помагаше да държи тежкия пистолет и търпението, с което обясняваше й носеха усещане за някакъв странен комфорт. Първият изстрел я шокира. Ушите й писнаха и тя изтърва оръжието на земята. Обърна се, за да види реакцията на Мартин. Той усмихнато стоеше със заглушителните слушалки в ръка:
– Мисля, че тези може да ти poтрябват.

Справедливост за всички (роман) Еп. 15

Filed under: ДЕБЮТЕН РОМАН — asktisho @ 4:37 pm

Ами ти?
– Аз съм свикнал, мога и без тях. Преди да ги сложиш, след което няма да чуваш почти нищо, запомни: трябва да се успокоиш, да гледаш центъра на мишената през мушката и мерника едновременно, да стискаш здраво пистолета и няколко секунди преди изстрела да спреш да дишаш. В момента, в който усетиш, че изстрелът ще бъде успешен, стреляй! Това се нарича “инстинкт на стрелеца”
– Откъде знаеш всичко това?
– Аз нищо не знам, защото съм само любител. Казвали са ми го по-опитни от мен.
– Покажи ми как става.
– Стрелял съм и друг път, мисля, че на теб ще ти бъде по-интересно!
Михаела пое дълбоко дъх, издиша бавно, съсредоточи се в концентричните кръгове на мишената, която виждаше леко раздвоено заради дребните неща, които стърчаха от дулото. “Може би това са мерника и мушката”. Спря да диша и натисна спусъка. Пистолетът  я изненада отново с агресивния си откат. “Ако така ритат спортните пистолети, не искам да знам какво става при военните”  – помисли си тя с усмивка.  Мартин продължаваше да държи китките й в своите. Стрелбата не й доставяше никакво удоволствие, но тя беше готова да изкара понe един час облегната в мускулестото му тяло, усещайки допира на топлите му длани.
БАМ….. БАМ….БАМ….БАМ…..БАМ……БАМ…..БАМ…..БАМ
След като изстреля и двайсетте патрона, тя натисна червния бутон, за да повика мишената обратно. Имаше само няколко попадения, всичките в периферията.
– Отлична стрелба за начинаещ. Първия път и толкова не успях да улуча! – поздрави я Мартин.
Дори да лъжеше, джентълменското му отношение й хареса много.
– Искаш ли да вземем още патрони? – поинтересува се той.
– Не, благодаря, предпочитам да си почина малко. Ръката ме боли, сякаш е изтръпнала.
– Няма страшно, ще ти мине, това е нормално, хайде да пием по нещо.
В кафенето Мартин надълго и нашироко започна да й обяснява кое оръжие как се използва, характеристиките на пушките, патроните, с които се зареждат, какви вреди причиняват на човешкото тяло и много други неприятни подробности, които изобщо не интересуваха Михаела. Тя не го слушаше, но го наблюдаваше с особен интерес. Следеше езика на тялото му. Харесваше й как се напряга вената от дясната страна на врата му, допадаше й начина, по който се вживява във всичко, което разказва.
В един момент се почувства като пълна глупачка. Познаваше този мъж едва от вчера, а беше готова да се влюби в него. Реши, че е крайно време  да сложи край на срещата им преди да е станало прекалено късно:
– Ще ме закараш ли у дома, притеснявам се, че минава осем, нашите всеки момент ще започнат да ме търсят по телефона и да ме разпитват къде съм, с кого съм, не ми се разговаря с тях!
– Разбира се!
По тихата уличка, която води към блока й в Младост той спря и предложи да се сменят, за да може тя да покара миникупърчето, ако иска.
Очите на момичето засияха от любопитно щастие, веднага щом седна зад кормилото на чисто новото возило. Мартин внимателно намести височината на седалката, централнто и страничните огледала, така че да пасват на фигурката й, инструктира я да си сложи предпазния колан: “не защото ще стане нещо, а защото така се създават полезни навици” – промени височината на волана и й обясни как се потегля на първа.
Михаела се справяше изключително добре за начинаещ шофьор, особено като се има в предвид, че само веднъж или два пъти е беше опитвала да управлява Форда на баща си на учебния полигон в Студентски град.
– Мини купърчето е лесно за управление, защото е малка кола и е предназначена за малки създания като теб. Въпреки това ти надминаваш всичките ми очаквания. От теб ще стане добър шофьор, сигурен съм! – В очите му се четеше искреност и ведро спокойствие.
Очевидно Мартин се наслаждаваше пълноценно и на най-малките неща, които му се случват в ежедневието, или поне така си помисли Михаела – “Ето още една причина, която може да ме накара да си падам по него” – тя се съсредоточи и направи всичко възможно да инвестира енергията си в пътя, а не в момчето до нея. След като направиха пет обиколки из тихите улички на квартала, тя започна все по-смело да взима завоите, веднъж дори превключи на трета.
– Това моето момиче! Трябва час по-скоро да се запишеш на уроци по кормуване – Мартин изглеждаше наистина впечатлен.
Михаела настъпа силно средния педал. Колата рязко спря.
– Казваш ми всички тези неща защото ме харесваш, нали? Не обичам да ме лъжат и да ми се присмиват!
Той се загледа в меките й, почти разплакани, детски очи, които криеха зад себе си суетата и честолюбието на претенциозна млада дама и ината на малко момиченце едновременно. Опита се да си придаде учуден и благороден вид. Не каза нищо. Просто я гледаше в очите и мълчеше. Неловката тишина се проточи изнервящо дълго.
Михаела възприемаше ситуацията като борба за надмощие с мъжа – доста по-голям и по-опитен от нея. За него това беше просто игра – играта, в която е най-добър.
Без да нарушават мълчанието, главите им започнаха бавно да се приближават една към друга.
Целуваха се дълго и страстно. Усетила, че губи контрол, тя се отдръпна рязко от него, облегна се в седалката и се загледа във върховете на обувките си. Дългите й, черни коси пречеха на Мартин да види лицето й, за да разбере дали от очите й текат сълзи. Без да каже нито дума, тя се обърна към него. Да, бузите й бяха влажни. Светът сякаш се отвори пред Мартин. Всичко отново имаше смисъл, нещата сами се подреждаха по местата си, той беше спечелил битката. Моменти като този го караха да се чувства жив и благодарен. Благодареше на съдбата за това, че е себе си.
Михаела очакваше от него да чуе вълшебните думи “обичам те” и той знаеше това. Едно толкова дребно словосъчетание  вършеше чудеса само в определени моменти като този. “Сезам отвори се!” – помисли си Мартин, но се опита да подтисне напушващия го смях от спомена за анимационния филм със Синбад Мореплавателя по шалвари. Би било нелепо да се изсмее точно сега, щеше да развали всичко. Думата “Сезам” винаги му се бе струвала смешна – сам не знаеше защо и не можеше да промени това. Въпреки всичко изражението на лицето му остана спокойно, ведро и все така благородно:
– Обичам те!
От очите на момичето рукнаха двойно повече сълзи. Тя не събра сили да му каже нищо в отговор. Просто излезе от колата и се запъти към входа на панелния блок. Докато триеше сълзите си в асансьора, Михаела се  опитваше да спре вълнуващото треперене в цялото си тяло. Топлината на устните му пареше върху нейните, чувстваше се странно замаяна, все едно е пила алкохол. Без да отговаря на тъпите въпроси на майка си, тя влезе в детската стаичка и се заключи. Всъщност така правеше всеки ден, но днес искаше да остане насаме със себе си повече от всякога.

Справедливост за всички (роман) Еп. 16

Filed under: ДЕБЮТЕН РОМАН — asktisho @ 4:34 pm

 

Даниела седеше полугола в леглото и пушеше цигара. Беше спокойна, разтоварена, с току що изсъхнала от продължителната вана кожа. Топлина и свежест се разливаха по младото й тяло. Обичаше да стои полугола у дома. Харесваше тялото си. Всъщност,  беше влюбена в него.  Обожаваше да се наблюдава в огледалото, да се докосва. Възхищаваше се на красотата, с която я беше надарила природата и живееше с мисълта, че я заслужава. “Нищо на този свят не се случва случайно, защото природата има разум и знае какво прави” – така си мислеше Даниела. И се отегчаваше.
В живота на хората има един странен феномен – изпитваме най-голяма скука точно в моментите, когато се чувстваме най-добре. Подобна безделническа скука вече пулсираше в гърдите на момичето и дори беше на път да разруши крехкия комфорт, в който се намираше съзнанието й. Трябваше да измисли нещо, при това веднага. Изправи се рязко в леглото, грабна джи есе ма, захвърлен на нощното шкафче и набра номера на Християн.
– Здравеееей, как си! – Пропищя отсрещната страна.
Даниела набръчи носле и не побърза да отговори на възторжения му поздрав. “Как може това момче да се държи толкова напрегнато и изкуствено винаги, когато говори с мен?! Защо се опитва насила да бъде оригинален? Не може ли просто да бъде себе си?” Вътрешно тя изпитваше дълбока симпатия към него. Дори го харесваше или по-скоро харесваше чувството за абсолютната власт, която упражнява над него. Защото е жена. Тя беше неговата Богиня от най-ранно детство. Първата му любов, един непостижим идеал, толкова силно привлекателен именно защото е непостижим. 
– Можеш ли да дойдеш веднага в нас, имам нужда от теб! – Това не беше въпрос, а призовка, изискваща незабавни действия от отсрещната страна.
– Амии, аз, такова, всъщност, какво….за какво става въпрос, защото…аз…
– Можеш ли да дойдеш или не? – Прекъсна го тя.
– Всъщност, мога да измисля нещо, аааа, би ли изчакала една минутка …., само момент….
Една мисъл премина през главата й като светкавица. Даниела погледна часовника си. “Ами да, разбира се, часът е 4 без петнадесет – делничен ден. Християн със сигурност ближе задника на шефа си в счетоводната кантора. Много ясно, че не може да напусне работа и да дойде веднага.” Засмя се над собствената си глупост.
 – Хрис, слушай ме внимателно, на работа ли си?!  – Даниела се усмихна заговорнически.
 – Ами, да, да, аз съм на работа, но всъщност мога да питам да ме пуснат малко по-рано днес, надявам се да не е нещо спешно, до половин час мога да дойда при теб, с колата съм, ъъъ, ти къде се намираш в момента?
“Толкова е сладичък” – помисли си тя със задоволство:
– Няма нужда да бързаш, слънчице, просто исках да поговоря с теб за нещо, но то може да почака. Ела при мен след работа, но първо мини през вас и си удари си един душ! Ще вечеряме нещо двамата, окей?
Без да дочака отговор тя натисна червената слушалка.
Християн стоеше прав до бюрото си, телефонът, все още залепен за ухото му издаваше празния сигнал за прекъсната линия, но той не го чуваше. Кръвта пулсираше бясно във вените му. Тя го беше нарекла “Слънчице”. Една единствена думичка беше в състояние да  промени целия му ден.  Изведнъж всичко около него придоби цвят – стените на офиса, ризата на досадния му шеф, секретарката, моливите по бюрото, върховете на високите липи, които се клатеха зад прозореца на шестия етаж. Все едно се беше събудил от някакъв черно-бял филм. Почувства се едновременно щастлив и страшно притеснен. Предстоеше му да прекара вечерта с Даниела. Не можеше да издържи в офиса нито миг повече. Искаше му се да тича по улиците с пълна сила и да вика от радост. Трябваше да остане сам, за да се отдаде еуфорията, да си подреди мислите, трябваше да свърши и куп неща  – да купи цветя, да вземе душ, да се облече, бутилка червено вино, може би някакъв подарък. Притесняваше се да не би Даниела всеки момент да промени решението си. С половин уста смутолеви някакво  оправдание и още преди да дочака отговор се изстреля от офиса.
Християн беше интелигентно момче, обичаше реда и държеше всичко да му бъде ясно до най-малката подробност. Това негово качество го правеше абсолютен професионалист в работата, която върши. Педантичният му ум имаше отговори за всички въпроси, с изключение на един  – Даниела. Не можеше да си обясни на какво се дължат чувствата му към нея. Беше красива – да. Това се вижда от километър. Всеки може да се влюби в момиче като нея. Според книгите и учебниците любовта представлява биохимичен коктейл в мозъка, който не може да издържи повече от три години, в най-редките случаи – шест. Значи за това, което изпитва не бяха виновни разните му там допамини, окситоцини, ендорфини и т.н.
Може би не беше истински влюбен? Все пак Даниела беше неговата слабост, тя  олицетворяваше всички жени в съзнанието на Християн. Никоя друга не можеше да се сравнява с нея. Това бе сред основните причини на 25 години все още да не е спал с момиче, въпреки че бе имал възможности да го направи. Не изглеждаше зле, беше малко притеснителен, но мацките харесват мъже с високи заплати, а приятелите му постоянно му пробутваха всякакви “кандидатки”, които му се струваха безлични.
Прагматичното съзнание на Християн беше наясно с факта, че той няма никакво бъдеще с Даниела. Тя си падаше по лукса, по мускулестите мъже и по баровците, с други думи – по всичко, което той не е. Знаеше, че понякога го използват – да напише някоя  курсова работа, да направи дребен ремонт в апартамента й, както и много други малки услуги, които не му тежаха изобщо. Доставяше му удоволствие да прави живота й по-лесен. Всъщност това беше единственият начин да се радва на компанията й – твърде малка цена, която плащаше без да се замисли.
Християн знаеше, че момичето на неговите мечти има много мъже в живота си. Въпреки това не можеше да я ревнува. Изпитваше толкова топли, истински чувства към нея, че се радваше всеки път, когато тя бе щастлива и скърбеше заедно с нея, когато бе нещастна от любов. Неведнъж Даниела го беше използвала като кошче за душевни отпадъци. Понякога дори си го изкарваше на него – причиняваше толкова много болка на крехката му, влюбена душа, унижаваше го пред приятелките си, пред колегите му. Той знаеше, че това са само временни състояния, вярваше в изначалната й доброта и беше готов да й прости всичко. Този странен душевен мазохизъм му доставяше дълбоко, безкористно удоволствие, което не можеше да си обясни по никакъв начин…

Справедливост за всички (роман) Еп. 17

Filed under: ДЕБЮТЕН РОМАН — asktisho @ 4:24 pm

 

Сърцето му биеше лудо докато пътуваше в асансьора към нейния етаж. Беше облечен в спретнато сако, парфюмиран, избръснат, стискаше огромен букет, любимия й шоколад и бутилка червено вино. Всеки път, когато отиваше у тях имаше чувството, че се явява на важен изпит. Някаква необяснима паника обхващаше цялото му тяло – започваше да трепери, да говори само глупости, въздухът не достигаше на белите му дробове, по челото му избиваха издайнически капки пот. Знаеше колко ужасно изглежда отстрани, но не можеше да направи нищо по въпроса.
Видът на претоварения с подаръци и цветя мъж на входа на апартамента й, плюс измъчената му от притеснение физиономия накараха Даниела да стисне силно зъби, за да не избухне в смях. Вместо това, тя просто каза:
–         Заповядай!
–         Т-това е за теб, знам, че обичаш “Линд”, взел съм и бутилка червено вино, надявам се да нямаш нищо против.
–         Събуй си обувките и остави всичко на масата в хола, – Даниела се загледа в цветята, – прекрасни са, благодаря ти! – и го целуна по бузата. Усети острата миризма на силния му парфюм. Пак беше прекалил с ароматите.
–       Хайде влизай, недей да стоиш като изгонен! – Тя се обърна с гръб и потъна в отворената врата на хола отсреща.
 Беше облечена в сиво еластично боди, черен клин и пъстри чорапи в електриково ярки цветове. Косата й беше пристегната на кок. Изглеждаше така, сякаш току що излиза от фитнес залата. Спортното облекло я караше да се чувства комфортно у дома.
Християн проследи с поглед как Даниела се настани удобно в креслото си пред телевизора, качи крачетата с шарените чорапки на табуретката пред себе си и запали цигара. “Бях забравил колко е красива,” – помисли си той и побърза да се събуе, за да не я кара да чака.
–         Слънчице, постави, моля те, букета във вазата отсреща, но първо я изплакни и я напълни с вода, ако обичаш! В кухнята ще намериш тирбушон  – горе, в шкафчетата, извади две чаши и налей виното! – странна, закачлива усмивка не слизаше от лицето й.
Християн не пиеше алкохол, но въпреки това напълни една чаша и за себе си, от любезност. Докато внимателно поставяше чашата в протегната й ръка, погледът му тайничко се плъзна по цялото й тяло. Беше съвършена! Имаше за какво да я боготвори. В крайна сметка чувствата му не бяха плод на някаква фантазия, – “Всеки мъж би онемял пред такава красота”, помисли си той. Чудеше се какво ли е намислила и за какво ли й бе необходим този път. Може би отново някаква дребна услуга? Радваше се, че я хваща  в толкова добро настроение: очарователна, любезна. Всъщност, каквото и да поискаше Даниела, той нямаше да й откаже, независимо дали тя ще го помоли или чисто и просто ще му заповяда.
По телевизията течеше умопомрачително скучно толк-шоу. Двамата мълчаливо гледаха телевизора, но не го виждаха. Християн беше потънал в мислите си как да подхване някакъв разговор, как да се опита за пореден път да направи нещо, с което да издигне собствения си престиж в очите на момичето, което боготвори. Даниела, от своя страна, се отегчаваше безумно. И беше гладна.
–         Можеш ли да готвиш?  – опита се да подхване някакъв разговор тя.
–         Мога да правя само спагети и яйца на очи,  смути се Хрситиян – ако имаш някоя готварска книга мога да се опитам да сготвя нещо по рецепта…
–         Забрави, – прекъсна го с въздишка Даниела, – по-добре да поръчаме пица по телефона, подай ми слушалката, ако обичаш!
Вече започваше да съжалява, че си губи вечерта с най-големия неудачник на света. Въпреки това имаше план и беше решила да го докара до край. Набра номера на любимата си квартална пицария, изреди всички съставки, които желае да бъдат включени в топинг-а (много малко бяха местата, в които менюто наистина отговаряше на изискванията й), остави портативната слушалка и потупа канапето, лед което  направи знак към Християн да дойде да седне по-близо до нея. Внезапно изписалата се тревога по лицето му отново я напуши на смях. Успя да се въздържи и този път.
–         Е, за какво ще си говорим? – поинтересува се плахо той. 
–         Не се опитвай да поддържаш разговор ей така! – скастри го Даниела. – По-добре ме попитай нещо, което наистина те интересува, нещо, което искаш да знаеш за мен, а не по принцип.
–         Как върви работата?
–         Уфф, за щастие не ми се налага да бъда като смачканите хорица, които виждам всяка сутрин да се редят на опашка по спирките, за да хванат тролея за мизерните си офисчета, където да продават труда си безплатно от 9 до 5.
–         Всъщност, май не съм те питал и наистина ме интересува да знам как точно се издържаш? – Християн започваше да става неприятно конкретен, една от многото причини, поради която счетоводителите получаваха твърде рядко секс.

Даниела мисли дълго време преди да отговори на въпроса му. Действително наистина не й се налагаше да работи, за да поддържа жизнения си стандарт. Никога не плащаше сметки в заведенията, в повечето случаи пътуваше с чужди коли. Получаваше подаръци, някои от които доста скъпи и колкото и да я беше срам да си го признае – продаваше част от тях, за да може да си купува козметика, парфюми и всички аксесоари, необходими й за да изглежда перфектно. Имаше, разбира се, сметки по апартамента, разходи за гримьори, козметици, фризьорски салони, масажи, маникюристи и други, но в благодарение на няколкото статии, които публикуваше ежемесечно в две-три дамски списания (собственичките на които до една бяха нейни стари приятелки) и издръжката, която получаваше от фондацията, регистрирана на името на баща й малко преди да си отиде от този свят, успяваше да ги посрещне навреме. Преди да се скара с майка си и да се разделят завинаги, Даниела беше наследила известна сума чуждестранна валута, спестена от баща й по време на множеството му командировки в чужбина  – средства, които той усърдно криеше от алчната си съпруга. Така че и да паднеше, имаше върху какво да падне. Естествено, Даниела нямаше никакво намерение да споделя всичко това с Християн, затова отговори доста просто на въпроса му:
 – На красивите жени като мен не им се налага да работят!  – Тя се замисли малко и продължи:  – Ти сега да не си помислиш, че съм станала проститутка? Имам някои спестявания!
Християн започна да се смее нервно и изкуствено на канапето до нея. Даниела използва момента, хвана ръката му и я постави върху стегнатото си бедро. Той моментално махна ръката си оттам.
–         Какво ти става? – попита го възмутено Даниела. – Не ти ли харесвам? Мисля, че всеки друг мъж би се радвал да бъде на твоето място в момента! – Опънати в ехидна усмивка устните й отпиха глътка червено вино.
Той потъна в дълго и напрегнато мълчание. Тялото му беше опънато като струна, беше вперил нищо невиждащи очи в екрана пред себе си и мълчеше. По лицето му започна да избива пот. Главата му заприлича на огромен, тресящ се, червен домат. Със съжаление към горкото момче тя посегна да размачка гърдите му:
–         Много си напрегнат, мисля че трябва…
–         Мога ли да те целуна? – прекъсна я изненадващо Християн.
Този път Даниела не успя да удържи напора на истеричния смях. Докато тя се кикотеше и се търкаляше върху канапето, с ръце на стомаха, Християн започна да трепери още по-силно. В главата му се блъскаха куп тревожни мисли: “Какво сбърках? Не го ли казах както трябва?”
Беше отчаян. Мечтите му започваха да рухват една по една, тя никога не беше показвала, че го харесва поне малко и ето сега, когато за пръв път му се отваряше някакъв шанс след толкова много години, с неадекватното си поведение беше провалил всичко.
След като се поуспокои малко, с все още насълзено от смеха лице, Даниела се наведе към него и страстно захапа устата му в целувка. Християн седеше като препариран. Подобно на очакванията й, той не можеше да се целува добре, но все пак беше приятен на вкус и правеше всичко възможно, за да й се хареса.  Без да откъсва устни от неговите, Даниела го прекрачи с единия си крак и седна в скута му. Настанила се удобно, тя продължи да го целува още по-страстно. Продължи така около минута.
Християн потъваше в красивите й очи, вперени от упор в неговите. Дишаше тежко и не вярваше какво му се случва. Кръвта пулсираше толкова силно в ушите му, че не успя да чуе дори думите, които се изплъзнаха неволно от устата му:
–         Обичаме те!
Тя реагира съвсем неочаквано на дръзкото признание, на откровението, които беше таил в себе си повече от десет години и, което най-после успя да изрече на глас, при това в нейно присъствие:
–         И аз те харесвам, но защо трябва да разваляш всичко с големи думи като Любов? Какво знаеш ти за любовта? Абсолютно нищо! Знаеш ли защо съм те извикала тук, а? Знаеш ли?
–         Нннне
–         Извиках те тук, защото адски много ми се прииска да те изчукам и все още смятам да го направя. Освен това, мисля, че си девствен и искам да ти помогна да решиш този проблем. Обаче ако ще се  влюбваш в мен и после ще страдаш, че съм те “зарязала”, няма да стане. Не искам нищо повече, освен секс, ясно ли ти е?
–         Да
–         Ако не си готов да го направиш, можеш да си тръгнеш веднага, изобщо няма да ти се разсърдя!
Християн отвори устата си да отговори, но звънецът на входната врата го изпревари. Даниела скочи от скута му, погледна го право в очите и заповяда:
–         Отиди да платиш пицата на момчето и сервирай масата в кухнята. Аз ще дойда след малко – с тези думи прекрасното й тяло потъна в съседната стая.

« Предишна страницаСледваща страница »

%d блогъра харесват това: