Писателският блог на Тишо

юни 18, 2007

„СПРАВЕДЛИВОСТ ЗА ВСИЧКИ“

Ако попадаш за първи път тук и се питаш за какво става въпрос,  «Справедливост за всички» е история, която се опитва по качествено нов начин да разгледа взаимоотношенията между хората в една арогантна, болезнено истинска и деформирана среда, каквато е българската – тук и сега. Става дума за живота на една модерна и красива млада жена, която може да прави с мъжете каквото си поиска и го прави именно, защото може.  Но не се заблуждавай, това не е лигава любовна история, булевардна кримка или секс четиво. Историята е истинска, защото е писана като военните устави – с кръв. И предупреждавам – хапе.

За напълно безплатен достъп до съдържанието на цялата книга кликни тук и скролвай надолу 🙂

Приятно четене!

Тихомир Димитров

Advertisements

ноември 3, 2006

Справедливост за всички (роман) Еп. 1

Filed under: ДЕБЮТЕН РОМАН — asktisho @ 5:11 pm

Докато си бръснеше краката в банята, Даниела беше пуснала ума си да блуждае в различни посоки. Понякога си говореше сама стига да е сигурна, че няма други хора наоколо. Спореше със себе си, задаваше си въпроси и им отговаряше остроумно. От всичко на света най-много обичаше да се подиграва наум с недостатъците на своите познати – да разобличава лъжите им, да се гаври с недъзите им, да осмива на идеалите им. Ето например Гергана – дебелото момиче от бившия й клас. Даниела винаги избягваше срещите с този изрод, но поне веднъж в годината трябваше да  й отделя поне един час за кафе, защото дебелата никога не се отказваше да звъни по телефона. Последният път изпуши цяла кутия цигари, слушайки пъпчасалия монолог на комплексираното момиче за това какви свине са мъжете и колко важно е жените да се поддържат срещу техния мачистки терор, да  се срещат редовно, да обменят идеи, да чертаят стратегии за сваляне от власт на вечния деспотски патриархат. Нищо чудно, че я бяха избрали за почитен председател на местния феминистки клуб. Дори беше присъствала на една от срещите им – отново под настоятелството на пълничката Гергана. Да, в сравнение с останалите феминистки тя наистина можеше да се нарече “пълничка” и доста красива при това.

“Трябва да имаш някакъв сериозен недостатък, някакъв много силен комплекс, за да бъдеш феминизрано животно”, мислеше си Даниела, докато махаше изкусно и последното косъмче от прекрасното си бедро – “нима трябва да се мразят мъжете?” Тя не можеше да ги мрази, разбира се, още от най-ранна детска възраст беше разбрала, че може да получи всичко, което пожелае на този свят и, че източникът на благата е винаги един и само един – мъжете. Те са хората, които работеха по 12 часа на ден в офиса, за да може прекрасното й тяло да посещава три пъти в седмицата солариума, масажиста, салона за красота и скъпите магазини за козметика на Estee Lauder. Мъжете пълнеха резервоара на комфортното дамско Пежо – едно истинско бижу, което пак те й бяха подарили. Мъжете плащаха разточителните сметки на мобилния й телефон, подаряваха й цветя и непрекъснато я заливаха с комплименти. Защо да ги мрази? Заради хубавите думи, луксозните подаръци, милионите безплатни услуги, които правеха само срещу усмивка и приятелска целувка по бузата? Тя погледна изваяния си, стегнат бюст в огледалото. Всичко дължеше на тези две гърди. Не само на тях, разбира се – на неустоимата си усмивка и на стройното си тяло също. “Твърде много проститутки имат красиви тела” – промълвиха устните, на които червилото за 90 лв., което си “купи” вчера стоеше повече от добре –  “но много малко са жените, които знаят как да се възползват адекватно от Божия дар”. Защото преди всичко стоеше интелекта, разбира се – интелекта и волята, съчетани в едно, подчинени на неустоимия стремеж към луксозен живот, можеха да направят чудеса, за които бедните провинциалистки, дошли да се продават евтино в столицата, не можеха да мечтаят дори в най-смелите си блянове. Още като малко момиченце Даниела беше осъзнала тайната, от която се възползваше до ден днешен  – да бъде малкото, невинно, сладко момиченце, което Те искат да защитават от злините на външния свят, за да докажат какви големи батковци са. Баща й, лека му пръст, я научи на това без да иска. Татковците се привързват към малките си дъщерички много повече отколкото майките към своите синчета. Докато майка й знаеше само да забранява – не пипай това, не яж онова, учи си уроците, не стой до късно пред блока, напиши си скучните домашни по литература, блъскай си детската главичка над безумните геометрични задачи от “В” група в сборника , баща й тайно й носеше шоколади “Тоблерон”, подари й кукла “Барби” и редовно финансираше забежките й до кварталното кафене с джобни, които неколкократно надминаваха седмичния лимит, определен от мама. Дори знаеше, че пуши цигари.
Малката й главичка, обаче, постоянно си задаваше един единствен въпрос – как ще свърши всичко това? Ами ако го ядоса? Ако направи някоя толкова голяма глупост, че Той да я намрази завинаги? Какво ще стане, ако, не дай Боже, посегне да я удари с някоя от тежките си ръце? Това щеше да сложи край на техния заговор, да прекрати нтересната игра, за която мама не подозираше нищо и най-вече – щеше да сложи край на приятелството с първия мъж на живота й. Ето защо Даниела мразеше майка си  -намрази я още в деня, в който занесе бележника с двойката по математика на баща й за подпис. Той беше се подписвал и друг път под разни двойки, с уговорката, че ще станат шестици. Тогава тя сядаше, четеше денононощно и неизменно успяваше да поправи бележката, но никога не беше крила от него своите неуспехи в училище. Тази двойка, обаче, беше по-специална от останалите. Беше втора поредна двойка и то не по кой да е предмет, а по математика – специалността, която татко й преподаваше в университета. Беше решила на всяка цена да се подготви за класното, да изкара шестица и чак тогава да покаже бележника пред баща си. Криеше го навсякъде, но майка й ровеше като мишка из най-потайните кътчета на детската й стаичка, въпреки хилядите молби, въпреки надписа “Забранено за родители” на вратата, въпреки всичко. И го беше открила. За пръв път виждаше баща си толкова разгневен. Той влезе с взлом в нейната малка крепост – никога не беше го правил без да почука предварително и никога не влизаше без някакъв таен подарък, който е купил за малката си дъщеричка по пътя към вкъщи след работа. Лявата му вежда трепереше – сигурен знак, че нещо го е вбесило до краен предел. Така трепереше и когато проверяваше изпитните работи на своите студенти у дома. Мълчеше и с трепереща вежда задраскваше лист след лист с безкрайни, грижливо написани решения на задачи по висша математика. Отдолу поставяше СЛАБ 2 и се подписваше. Този път се беше подписал под още една двойка, но не каква да е, а двойката на дъщеря му по Алгебра – предмет, върху който бяха работили заедно безброй дълги нощи и дни – предмет, който тя трябваше да знае на всяка цена.
Даниела се усмихна на спомена блажено, докато бавно потапяше разкошното си тяло във ваната с горещата вода. Баща й стоеше пред нея с трепереща вежда и гневен блясък в очите, а нейният мозък препускаше – как да излезе от тази ситуация – как да не се изложи, как да оправдае лъжата, как да го убеди, че  това е наистина за последно – как, как, как? Напрежението й беше дошло малко в повече през онзи далечен ден. Вместо да каже каквото и да било, тя беше започнала да плаче. Позволи на всичкото натрупано напрежение, на самосъжалението и на мисълта, че този свят е ужасно несправедлив и, че не я заслужава, заедно да се излеят навън – в тих, но продължителен, искрен, отчайващ плач. Никога нямаше да забрави какво се случи след това – баща й седна до нея на пода в детската стаичка, прегърна треперещото й телце с лявата си ръка – още си спомняше аромата на силния му, мъжки парфюм, който я обгърна заедно с мускулестата му ръка и уханието на пури – най-възбуждащата комбинация на света. Още си спомняше дълбокия му, плътен глас: “Ако изкараш за срока поне четворка по математика, ще те запиша за екскурзията в Гърция…” Звънът на телефона прекъсна мислите й. За щастие слушалката беше поставена в непосредствена близост – на етажерката до ваната.

– Ало, принцесо, ти ли си?
– Кой друг мислиш, че ще вдига телефона по това време у дома?  – тонът й беше умишлено предизвикателен
–   Виж, извинявай, ще закъснея малко, отвори ми се много важна работа, става въпрос за много пари, ще мина да те взема от вас един час по-късно, обещавам да ти се реванширам, окей?
– Само гледай да не закъснееш повече от час, за да не ме открадне някой квартален сваляч, такива се навъртат много, нали знаеш?
Отсрещната страна мълчеше. Даниела знаеше как да засегне мъжкото му самолюбие. Няма  по-добър начин от това да накараш един мъж да те ревнува.
– Ще бъда по-бърз от вятъра.
Свободен сигнал.
Тя постави телефона на влажния под и блажено се отпусна във ваната. “Глупчо, и без това щe те накарам да ме чакаш поне един час докато се приготвя”. Обичаше да кара мъжете да я чакат.

Справедливост за всички (роман) Еп. 2

Filed under: ДЕБЮТЕН РОМАН — asktisho @ 5:10 pm

 

Асен изпреварваше три тира на непрекъсната линия в завой. Даниела беше притихнала в седалката си до него и трепереше за собствения си живот. Не беше изключвал левия мигач на Бе Ем Ве-то София до тук.

Пътуваха за Златни пясъци – да изядат по един сладолед и да й купи дънки. Тя беше пожелала така. Може би тя беше причината за неконтролираното му поведение на пътя. “Ами, глупости, той винаги кара така, дори когато всичко му е наред.” В отсрещното платно грейнаха два фара. Оборотите на колата заглушиха музиката, отстрани дрънчаха празните ремаркета на водещия ТИР. “Всичко може да свърши така”, помисли си Даниела, а през главата й започнаха да преминават сцени от зловещите катастрофи, които беше виждала във филмите и по вечерните новини. Представи си собственото си погребение. С рязко залюляване колата се прибра пред камиона, части от секундата  преди фаталния сблъсък. Вместо да намали, Асен настъпи газта и едва успя да се побере в следващия завой. Адреналинът пулсираше в ушите й, но тя знаеше, че не бива да повдига отново въпроса за скоростта. Имаше много лоши спомени от последния път – след като едва не се бяха ударили в колата пред тях. Тя му се развика, а той побесня, изкара незаконния си пистолет и започна да стреля през отворения прозорец в “нещастния москвич”, който му пречеше на пътя. След това отби рязко, спря и й удари шамар. По очите му си личеше, че е смъркал  кокаин. За първи път успя истински да я уплаши и тя се разрева. Не го правеше нарочно, въпреки че сцените й бяха в кръвта, наистина се страхуваше от човека до себе си и имаше защо – беше лежал три пъти в затвора за крадени коли, беше убивал и винаги шофираше надрусан.  Такива са мъжете – колите и парите са продължение на пенисите им. Разбра го онази вечер, след “нещастния москвич”. Вместо да продължи да я бие, той се беше превърнал във виновно кученце, което е готово на всичко, за да изкупи грешката си. Беше разбрала и нещо друго – че женският плач обърква мъжете и ги кара да се чувстват безпомощни. Това беше последният й, най-силен коз срещу Асен, затова го използваше рядко. Все пак не искаше да насилва късмета си и да го предизвиква излишно. Този път си замълча. В ума си отправи молитва към Бога и към своя ангел-хранител да пристигнат живи до морето. Обеща да бъде добра и да даде пари на някой просяк, а  на себе си обеща да не му пуска поне една седмица – знаеше колко е жаден за тялото й. “Пенисът на мъжа е като скоростният лост на автомобила” – помисли си тя с усмивка – “ако можеш да го контролираш, можеш да контролираш целия двигател.” Даниела избра любимата си емпетройка, усили музиката и се отпусна, опитвайки се да се наслаждава на остатъка от пътуването в луксозния му автомобил. До  Златни пясъци и двамата мълчаха.

– След тва аз му казах виж кво опичай си акъла и ако утре не намера пет хил’ леа под чистачката на беемвето, мое те качиме на ски във Витоша, нали се сешташ и му извъртех един тупаник, напрао му се усукаха сополите около врато.
– Да.
– И оня седи и ме гледа така и ми вика, ама нема проблеми и тва онова и аз рекох па му праснах и една глава у носа да съм по-убедителен ха, ха, ха!
– Мхм.
– И после знайш кво, седи оня дришльо, гледам го сутринта, сложил мангизите под чистачката и ги пази да не ги откраднел некой циганин, да не му ги искаме отново.
– Уау!
– Слушай кво, аз  ко ше си говора сам цела вечер, да си ходиме по София да си седим пред огледалото у къщи, поне да знам на кого говора.
– Извинявай, малко съм уморена, днеска учих цял ден – Даниела набързо изключи  мобилния си телефон и го прибра в чантичката си. Отговорът на съобщението от Християн я интересуваше силно, но Асен можеше да се запита какво толкова прави цяла вечер, защо си гледа постоянно в телефона и да прочете съобщенията й.  Беше го правил преди. Засега това можеше да почака.
– Навремето майка ми, лека й пръст, все ми викаше учи, сине, за да не работиш, ма ся кво стана, ко бех висел вкъщи над книгите, момчетата щеха да напраат длаверата сами и аз щех да си бъркам у гъзо и да живеем на стипендия ха, ха, ха.
– Ти какво се опитваш да ми кажеш?! Даниела използваше този тон само, когато искаше да покаже, че наистина е сърдита.
– Ама не бе нищо, ти са да не вземеш да ми се обидиш, аз само се ебавам….
– Ще се ебаваш с баба си, аз няма да търпя просташкото ти поведение, нещастник – Даниела изхвърли цигарата си по него, дръпна рязко стола назад, стана и се запъти към изхода на заведението.
Докато палеше нова цигара навън, вечерният морски бриз полази под тънката й копринена рокличка и я накара да потръпне. Искаше й се да завита в уютното си легло у дома, а не да виси на  студа, стотици километри от вкъщи, и да чака този кретен да дойде и да й се извини. Чудеше се какво ли прави още с него. Знаеше, че под маската на агресивния мъж, която носи, се крие едно малко момченце, което също като всички останали се нуждае от любов, от човек, който да го разбира и изслушва, но на малките момченца не бива да им се дават твърде много права, защото се разглезват и ти се качват на главата. Виждаше отношението му към курвите, които му се мазнеха – третираше ги като отрепки и ги биеше непрекъснато. Ето защо тя никога не се отказваше от ролята си на кучка. Той обичаше кучи и в нейно лице получаваше точно това, от което се нуждае. Какво получаваше тя от него обаче? Любов? Абсурд. Разбиране? Това е много над недодяланата му натура. Получаваше скъпи подаръци – ето какво, плюс кокаин. Сама трудно можеше да си го позволи. Освен всичко друго, получаваше  и защита. Не онази глупава сигурност, която пропагандират повечето жени, а истинска защита. Когато е с него тя се чувстваше в сигурни ръце – никой не можеше да й стори абсолютно нищо. Мъжете се страхуваха от хора като Асен и им завиждаха, а жените гледаха само как да му бръкнат дълбоко в гащите и още по-дълбоко в джоба. За разлика от скъпите проститутки, обаче, Даниела не му позволяваше да я издържа. Приемаше бижутата и парцалките с хладна надменност и никога не си плащаше скъпите коктейли, но имаше един основен принцип – никакви пари в брой. Колкото и пари да сложеше в ръката й, а този мошеник можеше да сложи много, не можеше да я купи. Тя имаше по-високи цели в живота. Асен се грижеше за комфорта й сега. Утре тази роля можеше да принадлежи на друг. Даниела се обърна и погледна през прозореца на бара. В момента Асен плащаше сметката. Погледите им се срещнаха. Подпряла лакът на кръста, тя смучеше от цигарата и го гледаше предизвикателно в очите. Знаеше, че не бива да отмества поглед. Нервното потропване на крачето й  трябваше да му подскаже, че вече й е писнало и иска да се махне час по-скоро оттук. Той набързо хвърли някакви пари на масата и се запъти към изхода. Такива елементарни типове като него бяха толкова лесни за манипулиране. Асен излезе, наметна я с дебелото си кожено яке, хвана я за ръката и я поведе към колата. Едно от малкото неща, които харесваше в него беше умението му да отгатва желанията й наум. По пътя обратно към София Даниела спа като бебе…

Справедливост за всички (роман) Еп. 3

Filed under: ДЕБЮТЕН РОМАН — asktisho @ 5:08 pm

– Кажи ми нещо повече за този Християн – Жоро си дръпна от цигарата с марихуана и я подаде на Даниела, която лежеше чисто гола до него
– Амии…..- тя издиша бавно – той ми е нещо като най-верния приятел, разбираш ли?
– И за това ли искаш да се чукаме тримата?
– Не, глупости, момчето е влюбено в мене още от седми клас. Той е вечната ми любов, хе хе! Искам само да му помогна да се отпусне.
– И какво толкова ти пука за този загубеняк?
– Няма да говориш така за приятелите ми!
– Добре, де, извинявай, дай цигарата насам.
– Наркоман!
– Ха ха ха, ти си наркоманка!
Двете тела се преплетоха в страстна прегръдка. Докато издишваше дима  в устата му, Даниела се любуваше на гледката в огромното огледало до леглото на Жоро.
– Знаеш ли онзи виц за Пикасо?
– Предполагам, че ще го науча всеки момент – той се спусна бавно между бедрата й
С усмивка тя продължи:
 – Ами Пикасо нарисувал една картина за свой много богат клиент…. брадата ти ме гъделичка…., но на следващия ден бил много тъжен. Срещнал го един негов почитател и го попитал защо е толкова тъжен…
 – Да не би да е имал разстройство?!
 – Знаеш колко много мразя да ме прекъсват!
 – Недей да говориш, когато устата ти е пълна с евин сок, когато ям съм глух и ням, рапорт даден, рапорт приет! Ха ха ха!
 – Добре, тогава няма да ти разказвам нищо!
 – Не, не, продължавай, много ми стана интересно, наистина!
 – И ти продължавай, ох, не бъди такъв грубиян!
Даниела си пое дълбоко дъх, изпусна го бавно и продължи:
– Та, значи, питал го оня защо е толкова тъжен и Пикасо му отговорил, че е тъжен защото клиентът му не харесал очите на портрета и искал да им се смени цвета.
– Ми какво толкова, нали е бил велик художник, ще му нарисува нови очи.
– Да де, обаче не било толкова лесно.
– Защо?
– Защото не знаел къде са очите
Жоро се задави от смях. Тя обичаше да го гледа как се смее. Лежеше в ембрионална поза, цялото му тяло се тресеше и от устата му излизаха тихи хихикания на пресекулки.
– Понякога, когато правим секс,  отражението в огледалото прилича на картина на Пикасо, не знаеш къде са ръцете и кои са краката.
И двамата избухнаха в дълъг, продължителен, искрен смях. След като се поуспокои, Даниела погледна през сълзи лицето на мъжа между краката й. Изражението й внезапно стана съвсем сериозно:
 – Много жени ли водиш тук?
 – Тебе пък какво те интересува?
 – Естествено, че ме интересува!
 – Няма нужда да се притесняваш от нищо, знаеш, че съм чист и винаги взимам предпазни мерки, освен това много държа на хигиената!
 – Нямах това в предвид!
 – Ами ако искаш да ти кажа, че си единствената, ще те излъжа в очите, имам и други почитателки, все пак съм художник, жените оценяват “изкуството” ми.
 – Не ставай нагъл!
 – Няма нужда да ме ревнуваш от ученичките, които биха дали всичко на света, за да влязат в Академията –  продължи Жоро – освен това повечето момичета на тази възраст са като студени риби в леглото. Ти си моята богиня! Ако можех, щях да те задържа за цял живот, обаче знам, че не мога да притежавам такова богатство само за себе си.
Жоро се изправи, за да може да огледа по-добре  тялото й. На нея това, разбира се, й харесваше много. Беше му служила за модел десетки пъти. Едва ли има по-голямо признание за външния ти вид от възхищението на един творец с усет към красотата и финната хармония на света….
– Не ми доразказа за Християн, какво си намислила пак?  – Жоро прекъсна мислите й
– А, да, ами нищо особено, нали ти казах, че съм натрупала грях към това момче. В училище и в университета го използвах както си поискам. Карах го да ми носи чантата, да ми подготвя домашните, да ми пише курсовите работи, да се явява вместо мен на изпити. Той е много интелигентно момче!
– И той правеше всичко това само защото е влюбен в теб?
– Прави го и до ден днешен, – Даниела се опитваше да прикрие нотката на гордост в гласа си – Преди два дни му се обадих да му кажа, че имам проблем с Пежото. Като дойде му заявих, че съм го излъгала и, че искам само да го видя и, представяш ли си, горката душичка направо онемя! Не знаеше какво да каже. Наистина го съжалявам, но понякога ми се иска да го унижавам до безкрайност! И знаеш ли защо го разигравам?
– Защо?
– Защото мога!
– Колко си зловеща!
– Точно в това е проблема. Чудя се как едновременно да му направя добро и да задоволя инстинктите си на хищник.
– И какво реши?
– Ами сигурна съм, че още е девствен, мисля да  го оттърва от този комплекс, обаче нямам намерение да си отворя краката пред него и да му кажа: еби! Така ще загуби уважението си към мен, пък и няма да ми бъде интересно. Заявих му, че в сряда вечер имам изненада за него. Искам да правим  секс тримата – ти, аз и той!
– Ти си луда!
– А пък ти си много задръстен. Мислех, че няма дори да се замислиш, нали художниците сте много арт и все за освободени хора минавате!
– Не че имам нещо против, стига да ти доставя удоволствие, за теб съм готов на всичко, но той дали ще се навие?
– Ще му помогнем да се навие. Напълни наргилето с хаш, да не му пробутваме наркотици директно, знам ли как може да реагира, ще го напием, ще го напушим и когато дойде момента ще започнем да се събличаме и всичко ще стане от само себе си.
– Нямам търпение да видя това шоу. И какво, ти ще му пуснеш, а аз какво да правя?
– Искам да му помогнеш да свърши върху лицето ми, след като ме е чукал, с твоята ръка!
– Мръсница!
– Ти си мръсник! Подай ми дрехите, тръгвам си, щом не ти харесва идеята, ще намеря някой друг, дето не е толкова задръстен!
– Не, не, нямам нищо против, казах ти, остани, моля те!
– Така и така си тръгвам, имам работа, ще ти се обадя в сряда, за да си определим среща, става ли?
– Става
Даниела затръшна доволна вратата зад себе си.

Справедливост за всички (роман) Еп. 4

Filed under: ДЕБЮТЕН РОМАН — asktisho @ 5:05 pm

 

На вратата имаше бележка, че пратката й се намира в апартамента на домоуправителя. Картичката беше от някакъв цветарски магазин.
Злобният дядка държеше в ръцете си огромен букет от рози:
– И да не ми ги водиш такива на мене, шафрантия с шафрантия, благодари се, че не живееш под наем, защото отдавна щях да съм те изхвърлил  от моя блок!
Даниела побесня. За миг й се прииска да хване гнусния старец за врата и да го прати, където му е мястото – в ада, при другите комунисти. Негов бил блока! Ръцете й се разтрепереха, усещаше как гнева избива на повърхността и всеки момент ще се случи нещо лошо. Опита се да се овладее стихията от чувства. Вдигна дясната си ръка, но вместо да зашлеви шамар на нахалника бавно разкопча деколте, откъдето изскочи гърдата й, пристегната във фин, дантелен сутиен. Дядката онемя. Даниела грабна цветята с думите: “Мерси, много мило от Ваша страна!”, врътна се върху високия ток с добре обработено, почти войнишко “кръгом” и заслиза тичешком по стълбите на долния етаж, където живееше в наследствения апартамент на баща си. Вкъщи плака дълго време – не заради обидата, нанесена й от импотентния старец, а заради спомена за баща си. В моменти като този ужасно много й липсваше неговото уравновесено присъствие, прегръдката му, аромата на пури и скъп, вносен одеколон. По негово време хората уважаваха университетските преподаватели. Сигурна беше, че ако баща й беше жив, щеше да намери начин да затвори устата на гнусния старец.
След като се поуспокои малко, тя разопакова писмото в розовия плик с пожелания, който беше поставен внимателно между цветята на букета: “Принцесо, какво ще кажеш за един приятен уикенд в спокойната атмосфера на Ковачевица? Твой, А.”
Алекс беше единственият истински джентълмен, който Даниела познаваше – винаги добре облечен, чист и внимателен. Беше готов на всичко, за да я накара да се почувства щастлива, без да иска абсолютно нищо в замяна, освен, разбира се, целувка за лека нощ. В присъствието му Даниела се държеше като истинска дама и нямаше как да бъде другояче –този мъж беше учил и живял дълго време в Лондон с парите от реституираните имоти в центъра, чиито наем щеше да го издържа до края на живота му. Един човек, който се занимава само с хобитата си няма  как да бъде недодялан.  Страстите му бяха изобразителното изкуство, старинните монети и антикварните книги. Обикаляше цял свят, за да попълва колекцията си, веднъж дори го беше убедила да си купи картини на Жоро. Все пак Жоро беше млад художник и се нуждаеше от финансова подкрепа. Макар и да се бе усъмнил в отношенията между тях, Алекс беше платил за всяка картина в галерията, посочена му от Даниела. После й ги подари, като не запази ниото еднма за себе си. Въпреки че Алекс можеше да задоволи изцяло нуждата й от лукс, Даниела не преставаше да се вижда с Асен, който беше много по-достъпен от него и освен комфорт предлагаше сигурност и защита.  В сравнение с недодялания грубиян и чалгаджия, обаче, Алекс беше далеч по-интересна компания и съвсем не беше за изпускане. Жените се бореха за вниманието му като лъвици, но той винаги съумяваше да запази дистанция без да ги обижда. За разлика от Асен меркантилните жени не го интересуваха изобщо. Даниела се почувства поласкана от поканата му. Възможността да прекара уиекнда с този хубавец, далеч извън шумотевицата на града и светската суета – в романтичната атмосфера на Ковачевица, не беше за изпускане. Тя бързо извади телефона си и написа: “Syglasna sym. Kisses: D.” Докато се чудеше дали съобщението не е прекалено кратко и дали на не му изпрати още нещо, за да му благодари за цветята на вратата й се почука.
– Добрине, какво правиш тук…?
Добрин запуши устата й с целувка.
Вдигна я на ръце, затвори входната врата с ритник и я занесе директно в спалнята. Мускулите по цялото му тяло вибрираха от напрежението на тестостерона.

Справедливост за всички (роман) Еп. 5

Filed under: ДЕБЮТЕН РОМАН — asktisho @ 4:57 pm

 

Добрин пушеше на терасата и пред него се разстилаха социалистическите панелки, зад които комините на Топлофикация пръскаха отровния си червен дим в небето. Започваше нов ден, нова надежда.
“Трябва да не допускам мекотата, която изпитвам в момента да се превърне в нормалното ми състояние” – помисли си Добрин и изхвърли фаса в небитието.
Чувстваше се добре – така, както може да се чувства само един мъж, след като са му подарили цяла нощ на самоотвержена любов. Добрин беше доминатор, обичаше да налага волята си и да стига докрай във всичко. Хората, живеещи без принцип бяха най-низките създания за него и дори мисълта за тях го отвращаваше. Даниела беше единственото момиче с принципи, което познава. Разиграваше кукленската си пиеса пред всички двукраки в панталон, които имаха нещастието да я срещнат и да се влюбят в нея, но оръжията й бяха безсилни срещу него. Той знаеше тайната й. Тя сама му я беше разказала –  как веднъж баща й се бил ядосал толкова много, че й ударил една силна плесница по дупето – толкова силна, че момиченцето се разплакало и се подмокрило в гащичките, без никой да разбере за това. Срамът и смесеното чувство на вина и радост от унижението се бяха превърнали с течение на времето в единственото състояние, в което Даниела беше способна да изпита оргазъм. Добрин я пердашеше здраво по задника и тя получаваше всичко, за което може да мечтае в леглото. Въпреки голямата им страст, обаче, тя не беше нищо повече от стока за него – богата лигла,  който си плаща за удоволствието, а на Добрин му трябваха  пари, за да успее да запази свободата си. Колкото повече, толкова по-добре.
От три години живееше извън закона. Преследваха го за убийство и въоръжен грабеж. Беше унищожил бивш офицер на Държавна сигурност, отговорен за смъртта на семейството му. През времето, когато комунистите имаха твърде много власт този негодник беше вкарал баща му в концлагер и беше превърнал майка му в курва на партийните асове, един от които я беше удушил по време на пиянско блудство. За негов собствен късмет последният беше починал отдавна. През онези мрачни години Добрин беше малко хлапе и въпреки че цял живот му бяха внушавали в колко елитен дом за сираци е попаднал, той беше запазил обидата дълбоко в себе си и знаеше името на човека, отговорен за всички злини на света.  Знаеше го от покойната си майка, която нямаше с кого да споделя горчивината от живота, освен с невръстния си син.
Добрин вярваше в отмъщението. Напук на всеобщото схващане, че злобата и яростта те изяждат отвътре, той култивираше и двете в изобилие. Те го правеха силен.  Беше чакал твърде дълго. Беше планирал сложен атентат срещу бившия Другар. Беше живял години наред с мечтата да му причини нещо наистина много лошо, толкова много го мразеше. Получи се “убийство с цел грабеж”.
Преди три години Добрин беше проникнал в апартамента му. Човекът отговорен за нещастната съдба на цялото му семейство беше заспал пред телевизора пиян. На масата до него имаше недоизпита бутилка от водка. Без да мисли Добрин го беше  очистил с металния прът от обувалката в коридора. Чушиш обувалката в края на желязото и го забиваш в окото. Толкова е просто. Сега държавата му търсеше отговорност за най-чистото дело на света – отмъщението. Мисията на живота му беше изпълнена.  Добрин беше преобърнал всичко наопаки в къщата на Другаря, за да си намери средства за препитание. Оттук нататък го очакваше дълго надбягване със закона. С няколко хиляди долара в брой Добрин беше изчезнал от света на хората завинаги.
Трудно оцеляваше в нелегалност и съзнателно трупаше все повече грехове, за да се съхрани жив. Имаше само две алтернативи  – кражбите и Даниела. Последната познаваше твърде много богати мъже, които плащаха за лукса й и успоредно с това финансираха нелегалното му съществувание, без да подозират за това. Този път му трябваха около 2000 лв. на заем. Винаги връщаше парите по някакъв начин. Не знаеше дали Даниела има възможност да събере такава сума в брой за отрицателно време, но парите му трябваха веднага, за да се махне от столицата, където следователите ходеха по петите му. Имаше планове да избяга някъде извън цивилизацията – да прекара лятото в уединение  и да се опита да започне живота си от есента наново. Как точно ще стане това трябваше да реши през трите месеца прекарани в медитация някъде из планините – там, където му видят очите. Така нямаше никакъв начин да се издаде предварително.
– Имам чувството, че ме използваш,  – прошепна още сънената Даниела в отговор на въпроса му дали е в състояние веднага да му ослужи с 2 000 лева назаем до есента.
– Няма такова нещо, котенце, знаеш, че много те обичам и няма да позволя нищо лошо да ти се случи, – Добрин я погали по главата.
– Тя се вбеси  и бутна ръката му в страни:
– Котенце ще викаш на домашния си любимец, аз не съм някаква тъпоумна кукла,  за да си мислиш, че всичко ти е позволено!
– Извинявай, сладурче, не исках да те обидя, знаеш, че винаги си връщам заемите и, че винаги можеш да разчиташ на мен, когато имаш нужда.
– Да, да, – тя го погледна с престорена обида, изписваща лека усмивка на лицето й.
Добрин потопи глава между бедрата й и леко докосна топлата тъкан на клитора й с език.
– В хладилника има мента,  – протегна се Даниела.
Добрин притича до кухнята, взе малкото шишенце, забързано го отвори и напълни устата си със свежест.  След това се гмурна обратно под чаршафите, преглътна течността, нежно облиза възбуденото връхче и започна бавно да вдишва и издишва върху него. Топло-студено-топло-студено. Спазмите на сутрешния оргазъм огънаха тялото й в дъга.

Справедливост за всички (роман) Еп. 6

Filed under: ДЕБЮТЕН РОМАН — asktisho @ 4:54 pm

 

Петък вечер беше запазената вечер на Даниела с момичетата. Наричаха я “Girls’ Night Out”, беше им хрумнало от някакъв филм или отнякъде другаде, Даниела не можеше да се си спомни със сигурност. Имаше две приятелки, ако изобщо може да се говори за приятелство между жените, които бяха идеалната компания за подобен род вечери – Соня и Мишел – нахакани мадами, които не си поплюваха с мъжете, отделяха по 4 часа за грим, личен тоалет и облекло преди да излязат и в главите си имаха само една единствена цел  -да бъдат царици на нощта.
Даниела ги харесваше и се състезаваше с тях, макар че в себе си никога не би признала превъзходството на нито една от двете. Привличаха я с невъздържаното си поведение, арогантния си външен вид и огромния опит с мъжете, който имаха. И трите бяха в онази деликатна възраст около 26, в която красивите момичета вече много добре знаят какво точно искат от мъжете и как да го получат, но в същото време момичешката мечта за бяла рокля, брак, семейство и много деца започва да се превръща в почти фанатична фикс идея.
Соня беше решила проблема с децата преди една година. След като се убеди, че на тази планета няма да намери принца, на когото да посвети живота и любовта си, тя роди дете от първия мъж, който я привлече с физическото си присъствие, за да отговори на повика на природата в себе си. Заряза го още докато беше бременна, роди и остави детето на грижите на майка си. Сега живееше точно както преди – беше една освободена и ухажвана млада дама, а приятелките й тайно завиждаха за най-голямото съкровище на света – малкия Мишо.
Мишел имаше няколко постоянни любовници и таеше надежди да сключи брак с най-богатия от тях, който по красива случайност изглеждаше най-добре от тримата. Беше повдигала дискретно въпроса на няколко пъти – достатъчно, за да разбере, че волният мъжкар с десет години по-възрастен от нея трудно може да бъде опитомен. Въпреки че Мишел имаше възможност да го убеди поне да си направят дете, тя никога нямаше да се справи със съпротивата на майка му, която я смяташе за уличница и в никакъв случай нямаше да позволи на единственото синче да сключи брак с жена от по-ниска прослойка в обществото.
Даниела беше доста по-уверена в себе си. На нея не й пукаше дали ще я нарекат “стара мома”, “курва” или “използвачка”. Беше научила най-големия урок в живота. За всеки формулата е различна, но за себе си Даниела търсеше само най-доброто. И го получаваше винаги, без да става роб на обществени предразсъдъци или на природни инстинкти. “Хората са мислещи същества и нито инстинктите, нито стадното чувство трябва да ръководят действията им, за разлика от животните, които не могат да разсъждават” –  това беше нейният девиз. Някъде вътре, много дълбоко в себе си Даниела все пак мечтаеше за семейство като по филмите  – с къща на два етажа, верен съпруг, в когото да е влюбена завинаги и няколко прекрасни малки дечица, но животът я беше убедил, че филмите са си филми, а действителността е нещо съвсем друго. Засега тя се забавляваше както може, колкото може, за сметка на всичко и всички. Именно това свое качество Даниела считаше за основно  предимство пред двете й приятелки и конкурентки. Свободата е доста скъпо удоволствие и Даниела беше готова да заплати цената.
Обикновено програмата на трите момичета за петък вечер изключваше присъствието на мъжка компания. Гаджетата можеха да почакат. Петък вечер е Girls’ Night Out.
Първо трите винаги отиваха в любимата си сладкарница, където уютните сепарета им даваха възможност да споделят на спокойствие всичко, което  имат да си кажат една на друга. След това се насочваха към любимия “Пиано бар” за няколко текили. Когато алкохолът проговореше във вените им и събудеше ловния инстинкт, момичетата избираха от “Програмата” клуб с безплатен вход за жени, заставаха на бара, запознаваха се с момчета, танцуваха с тях, флиртуваха и ги окуражаваха, докато не изпият последната стотинка, с която наглите фукльовци са излезли, след това си намираха някакво оправдание, излизаха извън клуба, качваха се в първото такси и се прибираха да се наспят у дома. Никакъв секс и никакви нови гаджета – това беше основното правило.
Даниела си оправяше прическата пред огледалото и с усмивка си спомняше за хилядите гадни номера, които са погаждали на разни загорели чалгаджии и псевдо-богаташчета. Мъжете са толкова лесни, особено когато започнат да мислят само с долната си глава. Те могат да бъдат и много опасни. Веднъж замалко да отвлекат Мишел в някаква кола. Според думите й пияните мъжаги са щели да я натъпчат с наркотици и да блудстват с безсъзнателното й тяло цяла нощ. За да избегнат подобен род опасни ситауции, момичетата си бяха изготвили стратегия, която включваше три основни правила – да бъдат винаги заедно, да познават лично с охраната на клуба и да отказват всякаква дрога.  Вече познаваха по-голямата част от охранителите в софийските клубове. Достатъчно беше само да изпушат по една цигара пред входа на заведението, да се порадват на мускулите и телосложението на мъжагите на глас и тайничко да помолят един от тях за услуга. Лъжата с бившия приятел вършеше чудесна работа. Даниела се навеждаше към ухото на охранителя и му прошепваше нещо от рода на: “Искам да те помоля за една малка услуга, надявам се, че няма да ми откажеш!” Отговорът винаги беше повече от положителен. След това тя съчиняваше поредната история за бившето й гадже, което току що видяла да влиза в клуба и, което все още я преследвало по всякакъв начин, бил грубиян и използвал сила, когато се напиел, ако може да му каже две думи на излизане, в случай, че се наложи. Естествено, ролята на бившия приятел можеше да изиграе всеки досадник, позволил си малко повече с едно от момичетата, стига те да решаха, че това е начинът да се оттърват от него, а това беше един доста болезнен край на вечерта за прекалено нахалните типове.

Справедливост за всички (роман) Еп. 7

Filed under: ДЕБЮТЕН РОМАН — asktisho @ 4:52 pm

Даниела досреса току-що изправените къдрици на новата си прическа и погледна резултата в огледалото. Беше доволна от себе си. Тя винаги отделяше особено внимание на външния вид, когато излиза, но петък вечер беше по-специална от другите вечери и заслужаваше повече приготовления. Знаеше, че Соня и Мишел ще дойдат в сладкарницата и ще бъдат “dressed-to-kill”, не искаше да им отстъпва за нищо на света. Огледалото в коридора до входната врата беше достатъчно голямо и Даниела можеше да се огледа от глава до пети. Естествено русата й коса сега беше кестенява, нямаше намерение цяла вечер да се разправя с пияни тъпаци, които й налитат само защото е блондинка. Върху и без това ужасно дългия си маникюр беше прикрепила изкуствени нокти, които лакира с електриково зелени багри – същия цвят, като цвета на оскъдното потниче и на още по-оскъдната поличка, която беше избрала за топлата лятна вечер. Кожените ботушки стигаха почти до коляното. Даниела предпочиташе да излиза с открити сандали през лятото, но тя много добре знаеше, че нищо не излъчва повече стил, сексапил и властно присъствие едновременно от високия дамски ботуш.
Тенът, който беше натрупвала толкова грижовно в солариума цяла зима й стоеше добре и контрастираше идеално на светло-зеленото облекло, на фината сребърна обица в центъра на голото коремче и на ослепително ярките цветове, които беше избрала за вечерния грим.
Погледна часовника си – вече закъсняваше, а искаше да има достатъчно време да сподели една своя интересна идея с момичетата. Поръча си такси и излезе от апартамента.
Соня и Мишел бъбреха оживено в любимото си сепаре, когато видяха да влиза Даниела. Силното момичешко пищене от престорена радост, бързите прегръдки и десетките внимателни целувки по бузата, които пазеха грима и прическата непокътнати привлякоха интереса на всички посетители в заведението. Момичетата седнаха в сепарето, бабичките сбръчиха носове и започнаха да коментират поведението им с възмущение, девойките продължиха да ги гледат дълго време с неприкрита завист, а двамата младежи в ъгъла  до вратата се усмихваха тъпо в тяхна посока, бутаха се оживено по рамото и си говореха на “копелеее”.
Соня, Мишел и Даниела не даваха пукната пара за тълпата. Колкото повече им завиждаха или им се възхищаваха, толкова по-добре. Младостта и красотата са дарове от природата, които не се полагат на всеки и не са вечни – човек трябва да им се наслаждава максимално, докато може.
След като си поръчаха торти и кафе,  момичетата започнаха оживено да споделят преживяванията си от предишната седмица.  Мишел довърши разказа си за приятната седмица, която е изкарала на морето с избраника на своето сърце – Валентин – синчето на мама, Соня ги порази с новия си пиърсинг на езика, а Даниела не спести нито миг от срещата си с художника, тъпата среднощна разходка до Златни с мутрата, намеренията си да поквари Християн и романтичната забежка до Ковачевица, която планираше с кавалера Алекс, за която, със сигурност, й завидяха много. Не каза нито дума за Добрин и космическите оргазми. Определено щяха да я намразят, а и беше опасно.
– Момичета, имам една идея, – завърши разказа си тя.
– Но тъй като е прекалено дръзка, няма да ви я споделя, докато не  изпиете поне две дайкирита в “Пиано бар”-а!
Молбите на приятелките й, възторжените възгласи, престорените сръдни и наужким намусените физиономии не можаха да я разколебаят. Даниела имаше стратегия – предварително привличаш вниманието и когато дойде моментът да споделиш идеята си, хората ти вярват повече. Девойките си платиха сметката и потеглиха към пияно бара.

Справедливост за всички (роман) Еп. 8

Filed under: ДЕБЮТЕН РОМАН — asktisho @ 4:51 pm

 

Когато пристигнаха с приятна изненада установиха, че барманът на смяна е Чочо – стар софийски сваляч, който никога не позволяваше на красивите момичета да си плащат коктейлите и винаги беше зареден с мръсни шегички и вицове до горе.
Поръчаха си “Бакарди Брийзър”, “Бейлис”, “Чивас Регал” и “Редбул” и започнаха да си правят шегички с Чочо. Мишел развърза връзките на горнището на ризката си, за да покаже стегнатия червен сутиен, обхванал перфектните й гърди в дантелена прегръдка, Даниела качи еластичния ботуш на високото столче до себе си, а Соня докосна няколко пъти ръката на презагорялото барманче, уж случайно, докато им сервираше напитките. В Пиано бар-а момичетата се чувстваха като у дома си и можеха спокойно да се отпуснат, без да се притесняват от абсолютно нищо. Идваха в заведението от близо 3 години, познаваха всички – от собственика до бармана и диджеите и можеха да си позволят всичко.
Дойде време да подновят питиетата. Чочо не се откъсваше от компанията на трите дами нито за миг. Обслужваше останалите гости между другото. Усещайки, че подходящитя момент е настъпил, Даниела реши да направи удара на вечерта и да сподели “тайната” си идея:
– Момичета, искам да ви споделя една мисъл, която ми се върти в главата отдавна, но толкова много се срамувам от нея, че не знам как ще ме приемете!
Беше сигурна, че докато смесва джин с тоник на някакви студентчета около бара-а, Чочо не откъсва ушите си от разговора им нито за секунда и подслушва абсолютно всичко.
–  За добрите идеи! – Соня вдигна чашата си високо във въздуха. По усмивката й си личеше, че алкохолът вече е започнал да оказва  въздействие.
– Ако продължаваш да увърташ може да започнем да губим интерес,  – Мишел се включи в наздравицата, изпи питието на екс и се обърна към Чочо:
– Чочо, ела да чуеш какво иска да сподели Даниелчето с теб! И донеси още един “Чивас”, ако обичаш!
– Веднага хубавице, само да маркирам няколко питиенца!
Без да изчака бармана да пристигне, Даниела започна:
– Момичета, имам една идея как да си изкараме следващия петък вечер малко по-разнообразно, няма да се съобразяваме с разни пияни тъпаци по дискотеките, вместо това можем да помърсуваме колкото искаме у нас, знаете, че апартаментът ми е празен.
– Искаш да кажеш дамско парти, ще си лакираме ноктите и ще се замеряме с възглавници, хи хи хи. – Сарказмът на Мишел не допадна на никого.
– Едно “Чивас”-че за Мишел, нещо друго, дами?
Потното тяло на бармана под черната камизолка без ръкави, добре изваяните му гърди и ясно очертаният трицепс на широкоплещестия мъж не можаха да убегнат от вниманието на Даниела.
– Засега не, благодаря ти, Чочо, искаш ли да знаеш какво парти съм намислила за следващия петък?
– Парти, не знаех, че ще правим парти!  – Засмя се Соня.
– Точно това мисля да организирам и ако ме оставите да се доизкажа, може да решите дали искате да присъствате или да поканя Чочо у дома и да се забавляваме само двамата!
Даниела прати въздушна целувка на бармана и изражението на  лицето му изведнъж престана да излъчва нахакано мъжкарско отношение към света. Пичът заприлича на изнервен пубертет. Това й хареса много.
– Ще ми се да организирам парти със специален дрес-код. Всички жени ще бъдат официално облечени, а момчетата ще носят само по един чорап – където си поискат, – засмя се Даниела.
– Аз съм навит! – Това беше всичко, което успя да смутолеви Чочо с половин уста.
Даниела усещаше как желанието в нещастното момче започва да нараства с всеки изминал миг. Знаеше как да окуражава мъжете, но знаеше и как да ги обезкуражава:
– Чочо, това няма да бъде оргия, а специална вечер, организирана за момичетата, няма да има абсолютно никакъв секс. Поне у нас, де! Като се приберете в къщи можете да правите каквото си поискате…
– Разкажи ми още, че ми стана интересно!  – Прекъсна я Мишел.
– Да, да, разкажи! –  Соня също изглеждаше запалена от идеята.
– Представям си го по следния начин, – продължи Даниела  – момчетата ще носят само по един чорап – където могат да го закачат, – Даниела прекъсна разказа си за секунда и засмука  сламката с усмивка. Знаеше, че така увеличава допълнително интереса на публиката, беше чела внимателно професорските уроци на баща си по риторика:
– Момичетата ще носят елегантно вечерно облекло и няма да се събличат, освен по собствена воля, за момчетата единствената дреха ще бъде чорапчето. Идеята ми е да организираме парти, на което дамите да се чувстват като принцеси, да бъдат обслужвани от възбудени, добре сложени мъже, които ще им сервират питиета и ще ги забавляват по всякакъв възможен начин. Момичетата ще могат да пипат където си поискат, но момчетата – не! Мисля да поканя специални хора, които ще се погрижат, ако положението излезе извън контрол.
– Ухаа! – Възкликна Соня.
– Я продължи, че ми стана много горещо, – престори се Мишел и погледна закачливо бармана. Чочо вече беше изгубил реална връзка със света.
– Ако, разбира се, харесате някой пич и решите да се позабавлявате само двамата, можете да си тръгнете с него, но това зависи само и единствено от вас. Така или иначе мъжете винаги пъчат мускули, а жените избират. Ще направим нещата да изглеждат съвсем като в реалния свят, какво мислиш Чочо?
– Амииии, ако ме поканите ще дойда с удоволствие!  – усмивката му беше много неестествена.
– Поканен си, вземи и приятели, не повече от трима и гледай да са добре сложени и възпитани момчета, – Даниела се усмихна подло, – и не си правете никакви илюзии, че ще дойдете в нас, за да чукате наред, имам си строги правила и когато сте под моя покрив, трябва да ги спазвате! Гаджето ми е мутра и няма да му хареса, ако някой от вас започне да става прекалено нагъл.
– Той там ли ще бъде? – на Чочо тази перспектива изобщо не му хареса.
– Не, освен ако не се наложи, ще го помоля да прати една кола с четирима “миротворци”да стоят пред входа с включени джи ес еми. Знам, че няма да ми откаже. Ще се качат горе само ако им подадем сигнал.
– Ама ти всичко си измислила! – Соня изглеждаше доста впечатлена от идеята,  – и кой друг ще бъде поканен освен нас трите?
– Само ти, аз,  Мишел и не повече от три момчета, стига Чочо да е навит, може да бъде един от тях.
– Аз съм за! – изписка Мишел.
– И аз! – Соня погледна изпитателно Чочо.
– Момичета, извинете ме много, но трябва да мина през тоалетната да си бия една чикия!
– А, да, – продължи Даниела, – другото правило ще бъде никакво изпразване! Може да правите каквото си искате в къщи, но под моя покрив няма да се леят реки от мъжко мляко!
Цялата компания избухна в див, неудържим смях. След като се поуспокоиха малко, Даниела погледна през сълзи Чочо и го попита:
– Не се шегувам, наистина, можеш ли да вземеш двама-трима приятели, които да са навити на условията?
– Никакъв проблем! – Личеше си, че момчето зад бара не е било по-сигурно за нищо на света.
– Ама нали се сещаш, трябва да изглеждат добре, да са интелигентни момчета…
– И с чувство за хумор, – прекъсна я Мишел, която все още се кискаше неудържимо.
– Да, и с чувство за хумор,  – усмихна се Даниела,  – момичета, трябва да тръгваме, защото в 12 ч. започва  хаус сешъна в “Червило”, какво ще кажете да плащаме и да бягаме, за да не изтървем партито.
– Кой ще пуска тази вечер?, – Поинтересува се Соня.
– Мисля, че бяха Алекс Бо и Дончо,  – отговори Мишел.
– Колко ти дължа?  – Даниела зададе риторичен въпрос на бармана.
Той само се усмихна в отговор.
– Ще се чуем пак за петък, – момичетата му махнаха за поздрав и се потопиха в приятната юлска вечер.

Следваща страница »