Писателският блог на Тишо

март 11, 2012

Какво (НЕ) съм аз?

Отговорът на вечния екзистенциален въпрос „Кой съм аз?” може да се получи, парадоксално, като се отговори на точно обратното:

Кой или какво, всъщност, не съм аз?

По принципа на изключването, аз би трябвало да съм всичко, с изключение на онова, което не съм. Тук следваме изцяло пътя на логиката и тя не е достатъчна за съвършеното познание, но дава добра отправна точка.

И така, кой (или какво) не съм аз?

Аз със сигурност не съм моето име

Най-малкото, то дори не е „мое”. Измислили са го родителите ми, много преди да се родя, без дори да са ме питали. Няма как това да е „моето” име. Поне нямам спомен да съм решавал някога, че ще се казвам точно така. С течение на времето и под силата на навика, аз съм свикнал с това звукосъчетание, приел съм го за свое, околните също са свикнали с него, започнали са да ме наричат по този начини и така, илюзията постепенно се е вкаменила.  Да се обръщаш след името си е навик, а не доказателство за идентичност.

Другото доказателство, че не съм моето име ще ви го дадат всички, които ме познават поне малко. Човекът, който стои зад заглавието „тих” и „мирен” не притежава нито едното от тези качества в степен чак да се идентифицира с тях. Притежава дори точно обратните.

Третото доказателство, че аз не съм моето име се корени в съвсем реалната и практическа възможност да го сменя по всяко време, когато пожелая. Това не значи просто да сменя името, с което се разписвам в интернет. За още по-голям ефект, бих могъл да сменя името си по паспорт и да отида да живея в някоя друга страна, където никой не ме познава с предишното име. Така по-лесно ще приуча себе си и околните с новото име. Ще изградя нов навик. НО това няма да промени нищо в мен. Няма да промени нито един заварен интерес, едва ли ще видоизмени някакъв навик, няма да нанесе корекции в характера. Новото име не е в състояние да промени дори детайли от повърхността, камо ли същината. Аз със сигурност не съм моето име.

Аз със сигурност не съм моето тяло

Доста парадоксално звучи. Кои са доказателствата, че аз не съм тялото, което притежавам? Говоря за логическите доказателства? Ами, много просто, това са сетивата!

Как изобщо разбирам, че имам тяло? Че то заема място в пространството? Че е живо, че се движи, че диша и мърда? Че разсъждава и говори? Че общува с околния свят? Разбирам го чрез сетивата. Посредством сложния сетивен апарат.

Точно така – разбирам го чрез сетивата. Виждам тялото си в огледалото или части от него, дори без огледало. Чувал гласа си, долавям миризмата, която излъчва това тяло, мога да докосвам части от него, мога да причинявам на тези части болка или удоволствие, в зависимост от силата и начина, по който ги докосвам; усещам полъха на  вятъра с кожата си, топлото и студеното през сезоните, мокрото на водата, сухото на пясъка и т.н.

Накратко, информацията, която получавам чрез сетивата доказва, че това тяло сто процента съществува. Достатъчно е да се ощипеш, нали!  Но тя доказва и, че аз със сигурност не съм това тяло. Как?

Същите сетива възприемат по същия начин и всички останали обекти (тела) в околния свят. Нима всичко, което възприемам чрез сетивата съм аз? Къде тогава е разликата между наблюдавания и наблюдаващия? Ако наблюдавам едно дърво, то е достатъчно реално, солидно и материално, колкото тялото ми. Мога да го видя, да го докосна, да отчупя парченце от кората му, да помириша смолата под нея. Съществуването на дървото пред мен е безспорно, от гледна точка на сетивата. Значи ли това, че дървото съм аз? А, когато виждам ръцете си или едната пипа другата? Тези двете ръце аз ли съм? Моето възприятие за тяло се различава от моята идентичност. Аз възприемам всичко по същия начин, по който възприемам и тялото си, със същите сетива. Но не се идентифицирам с всичко, а само с тялото си, нали така? Къде тогава е разликата между наблюдавания и наблюдаващия? Кой е този, който наблюдава моето тяло, усеща го, възприема го като реалност, идентифицира се с него? Ако има такъв човек или такова нещо, то значи, че единият от нас двамата лъже, когато казва „аз”. Това значи, от чисто логическа гледна точка, че аз не съм тялото си или поне наблюдателят по някакъв начин се различава от наблюдавания…

Много сложно стана. Ето един по-прост начин да се докаже, че човек не е тялото си. Ако ти махнат едната ръка, после другата, ако ти махнат единия крак, а после другия? Ако го направят хирургически, най-вероятно ще продължиш да съществуваш. Най-вероятно ще продължиш да наричаш тялото си „Аз”, но то вече е намалено с 60%! Обаче ти продължаваш да съществуваш. Целият! Значи ти не си тялото, което обитаваш.

Аз със сигурност не съм миналото си

Помислете си, без миналото, вие не бихте съществували…като личности. Бихте се превърнали в съвсем различни хора или поне, бихте се възприемали по съвсем различен начин. Ако сега някой ви изтрие всички спомени, който „доказват” вашето съществуване, значи ли това, че ще спрете да съществувате? Не значи! Бас ловя, че ще продължите да ходите до тоалетната, да мислите, да говорите и да се храните. Ще продължите да се движите и да получавате ерекция. Хората с пълна амнезия не престават да съществуват. Те просто не си спомнят „какви” са били преди това.

Значи аз не съм миналото си. Съществувал съм дори тогава, когато съм нямал никакви спомени. Доказват го снимките от видеозона при по-младите, доказват го бебешките ми албуми от 78-ма. Аз нямам спомен да са ме снимали в бебешка количка до езерото, нито пък помня усещането за пълни с ако гащи. Какъв е парадоксът тогава? Съществувал съм, още преди да съм имал спомени! Но миналото не са само спомени. Съществувал съм още преди да се родя! Дори в закона пише така. Значи със сигурност аз не съм моето минало, както и вие не сте вашето минало…

Аз със сигурност не съм мислите (мненията, вярата, нагласите и убежденията), които притежавам

Повечето от тях са напълно автоматизирани, заучени процеси – реакции, които се повтарят непрекъснато – навици, утвърдени с времето или просто инстинкти. Подобно на усещането за идентичност, свързано с името. Аз не съм мислите си, аз съм този, който мисли. Ясна е връзката между това твърдение и парадокса за наблюдателя и наблюдавания. Аз не съм нещата, в които вярвам, аз съм вярващият. Аз не съм навиците, които притежавам, например да пуша жълт Camel, аз съм пушещият. Аз не съм механичен сбор от всички тези навици, комплекси и инстинкти, те са просто неща, с които съм свикнал в ежедневието. Но те със сигурност не съм аз.

Аз със сигурност не съм нещата, които притежавам

Какво значи да притежаващ нещо – вещ, кола, къща или, например, земя? Земята ще притежава костите на пра-внуците ти, включително и твоите – така, както притежава костите на всички хора, живели някога преди това. Но ти няма как да притежаваш земя!

Това, което действително притежаваш е лист А4, принтиран черно на бяло, върху който на родния ти език е изписано, че една площ, очертана с въображаеми линии и намираща се някъде, по някакъв начин е свързана с комбинацията от символи, изписани върху парчето пластмаса, което наричаме „документ за самоличност”. Дори тази комбинация, както вече се разбрахме, не е твоя. Не си ти.

Другото, което практически притежаваш, е волята, съгласието, вярата или убеждението на останалите, че написаното в този лист хартия е вярно. Нищо повече. По същия начин не можеш да притежаваш кола, вещ, къща и т.н. Не можеш дори да ги притежаваш, камо ли да се идентифицираш с тях!

Но много хора го правят. Те се олицетворяват с вещите, които ги заобикалят. И едва, когато всичко, което притежават, им бъде отнето, например: от преврат, революция, цунами, война, изригване на вулкан или друг вид природно бедствие, те се доближават до истината за това, което действително са. И разбират, че то няма нищо общо с вещите. Защото тези хора не престават да съществуват, след като загубят всичко, което някога са мислили, че са. Например – богати или бедни. Вещите са само „кукички”, с които човек много лесно се идентифицира.

Е, някои от въпросните хора се самоубиват, други полудяват, трети цял живот се съпротивляват, избирайки ролята на жертвата, но всички те разбират, че със сигурност не са нещата, които притежават, нито хората, към които принадлежат.

Аз със сигурност не съм ролите, които играя

Продавач, клиент, писател, музикант, родител, баща, син, любовник, собственик или наемател, приятел или враг…това са нещата, които другите хора мислят за теб, това са ролите, които (съзнателно или не) си избрал да играеш в живота на тези хора, но със сигурност нито едно от тези неща не си ти. Доказателствата? Отново по пътя на логиката:

Когато продавачът остане без магазин (например след пожар), той не престава да съществува. Играе с една роля по-малко. Или я заменя с друга. Когато купувам съм клиент, когато продавам съм продавач, но дори завинаги да спра да купувам и да продавам, аз ще продължа да съществувам. Хората са съществували хилядолетия, преди да изобретят търговията. Просто са си отглеждали храната сами. Ако се откажа от хобито или професията си, аз ще продължа да съществувам. Може просто да ги заменя с други роли, но дори да не го направя, това по никакъв начин няма да накърни моята цялост, нито факта на физическото ми съществуване. Когато остана без гадже / съпруга / любовница / приятелка, демек – когато остана „на сухо”, аз преставам да съм любовник, но при всички случаи не спирам да съществувам. Когато имам деца съм баща, когато имам родители – съм син. Но дори една от тези двете категории да изчезне, човек продължава да съществува, примерите са навсякъде. Аз съм приятел за едни, други може би ме мразят, но дори да остана без приятели и врагове, аз няма да спра да съществувам във физически план, нали така?

Аз със сигурност не съм качествата, които притежавам

Богат, беден, красив и неугледен, умен или тъп, талантлив и некадърник, мълчалив или приказлив, аз не съм качествата, които притежавам. Те могат да се менят, също като ролите, описани по-горе, могат и напълно да изчезнат, но това изобщо не накърнява факта на физическото ми съществуване. Дори най-тежките душевни заболявания са присъщи за хора, които съществуват. Съвсем реално съществуват. Те са. Това много лесно може да се докаже. Дори хората на командно дишане в болниците съществуват. Дори осъдените на смърт съществуват преди мига, в който ще се изпълни тяхната екзекуция.  Дори неизвестните, отритнатите от обществото, пренебрегнатите, хората, за които никога не сте чували, те също съществуват. И този факт е неизменен – те могат да се видят, пипнат и чуят. Те могат да се помиришат. Те заемат място в пространството. Те са живи. Значи със сигурност съществуват. Значи  със сигурност не съм качествата, които притежавам.

Този списък може да продължи дълго...

Призовавам ви да мислите повече върху нещата, които не сте.

Това, рано или късно, ще ви изведе до извода кой или какво, всъщност, сте.

Логиката, сама по себе си, не може да отговори на този въпрос, но със сигурност доста помага. Отговорът не може да се опише с думи или да се докаже по логически път. Той може единствено да се почувства и да се преживее с дълбочината на цялото същество. За целта, първо трябва да сте напълно наясно с нещата, които не сте. Трябва да сте убедени в тях. Мислете задълбочено върху нещата, които не сте.

Тихомир Димитров

Advertisements

29 коментара »

  1. Вярвам че България е културна провинция, но прочитайки текста по-горе за n-ти път се убеждавам че не всички тук са културни провинциалисти. Точно обратното! Поздравления за начина на мислене и чувстване във време, отровено от новини за яйца, здравни министри, дуели „Станишев-Първанов“ и стотици други маловажни глупости.

    Коментар от Иван — март 11, 2012 @ 8:18 pm

  2. Името: Може да не си ти и да не отговаря на характера ти, но това е нещото с което най-1есто те идентифицират непознатите първоначално. Подсъзнанието и спомените са важни фактори – много хора които познавам провяват силно изразена емоция спрямо имена които са имали значение в тяхното минало – ако някоя Надя ги е наранила то следващите Нади в живота им ще трябва да започнат не от нулева позиция а от отрицателния спомен който е останал спрямо това име. И дори ти да нямаш нищо общо с предишния човек, името е достатъчн фактор в повечето случаи за да промени първоначалната позиция.

    Тялото: Да – съзнанието НЕ Е тялото, но тялото и неговите ограничения определят случващото му се на съзнанието. Примера с крайниците – да ти ще мислиш и чувстваш по същия начин, но хората около теб няма да те възприемат по същия начин. Също така няма да можеш да извършваш същите неща. Следователно ти ще бъдеш друг. Предишното ти аз е можело да се движи автономно – новото ти ще е зависимо изцяло от хората около теб. Още по-прост пример – ако беше същия но чернокож? Нещата щяха да са съвсем различни.

    Миналото: тук това което визираш са две различни неща – клиничната дефиниция за живот и философската такава. Съществуват ли хората преживяли тежки мозъчни травми и изпаднали във вегетативно състояние и биват поддържани изкуствено? Да тялото им съществува. Има и някаква мозъчна дейност – биологичните процеси биват контролирани. Но философски те живи ли са? Оттук следва и другия въпрос – ако забравиш всичките си спомени и започнеш да учиш всичко наново – боравене с прибори, писане и говорене – ти същия човек като преди ли си или си нова версия във старо тяло?

    Навици и нагласи: Навиците са следствия на това което си. Те са проявлението на съзнанието и генетиката ти. Ти си придобил навиците и следваш инстинктите си защото те са част от теб. За да промениш това трябва да приложиш усилие. От което следва че нещо което не иска да се промени само, се променя насила. Но ти не променяш средата около теб, ти променяш себе си. Ти спираш да си пушещия и ставаш отказалия ги. Спираш да си избухващия и ставаш въздържащият се.

    Вещите: ти не си вещите които имаш, но имаш вещите защото си конретна личност с дадени способности и умения на дадено място в дадено време и са се случили дадени неща 🙂 Това какво ще притежаваш или колко време ще го задържиш зависи от това какъв си. Не всеки става за владетел, не всеки става за търговец, не всеки става за (модерната напоследък думичка) entrepreneur. Трябва да имаш определени качества за да си успешен в дадена сфера и съответно да можеш да имаш дадени неща. Които няма да са „ТИ“, но до някаква степен определеят какво си постигнал и умееш. Следователно са част от това което си. Продължение на твоето съзнание. Израз на твоите способности.Проявление на твоето АЗ. Ти си написал дадената книга по точно този начин. Никой друг не би могъл да я напише така. Ти си изкарал парите за да си купиш тази кола. Друг на твоето място би избрал различна.

    Ролите: да ти не си ролите които играеш. НО за човека който вижда само една от тях ти си именно тази роля. Едиствено и неопровержимо. И съответно той се променя и нагласява спрямо теб според тази конкретна роля. Нима има разлика за този човек между това което си и това което играеш пред него? Не мисля. Следователно ти всъщност си сбора от твоето АЗ + тази роля за дадения човек. Макар да е само роля тя е определяща за дадени взаимоотношения в твоя живот които е много вероятно да повлияят на твоите мисли и действия по някакъв начин (колкото и минимален да е той).

    Качествата: същия аргумент както и за Миналото. Това че съществува нещо – някаква комбинация от молекули която успява да се поддържа в дадена форма и вид въпреки протичащите в нея и около нея процеси – означава ли че има съзнание? Има живот да – но учените отдавна са създали компютърни модели, а наскоро дори биологични такива, които да се самоподдържат към дадена форма и ред при една сравнително константна среда. Това значи ли че са съзадали нещо повече от живот? Не, това просто значи че са създали една самоподдържаща се система. Хората на командно дишане „съществува“ само в легалния смисъл на тази дума. Те не могат да се самоподдържат ако спрем да им подаваме нужните за живота вода, храна и въздух. Само че тук изниква въпроса а хората които не могат да си набавят дадени вещества поради заболяване какъв статут имат? И по-какво се различават от тези на командно дишане? Обаче това че те не могат да провят способностите и уменията които притежават генетично или които са имали преди да изпаднат в такова състояние не значи че не са те.

    Според мен този пост трябва да бъде предшестван от един по-важен въпрос: съзнанието ли определя битието или битието – съзнанието? Според мен двете са неразделно преплетени едно в друго и ТИ си сбора от всичко което си научил, правил, мислил, изживял, умееш, можеш и имаш.

    По тази тема наскоро прочетох една наистина добра и смислена книга – http://www.amazon.com/Incognito-Secret-Lives-David-Eagleman/dp/0307377334
    Силно препоръчвам – кратко и ясно са описани недвусмислени екпеприменти показващи начина по който АЗ-ът се проявява и изгражда. А най-хубавото е че всичко е напълно научно потвърдено 🙂

    Коментар от Stoinov — март 11, 2012 @ 9:08 pm

  3. Апофатичният похват, използван от теб тук, е прекрасно и изпитано средство за назоваване на това, което не може да бъде назовано по друг начин – с оглед на това няма как да не кажа тук, че
    въпросът „Кой съм аз?“ има много интересен отговор, който обаче всеки трябва да открие сам за себе си.

    На моменти, докато чета думите ти, Тишо, не мога да се отърва от усещането, че практикуваш дзадзен.

    Коментар от Amelie — март 11, 2012 @ 9:48 pm

  4. Тишо, много силен текст! почти до out of body experience го докарва… 🙂 благодаря! храна за размисъл.

    Коментар от Bamfi — март 11, 2012 @ 11:30 pm

  5. Пропускаш най-важното може би: В същото време, ти си съвкупност от всички тези неща, които отричаш! 🙂

    Коментар от Michel — март 12, 2012 @ 12:43 am

  6. Колко странни коментари, нито един няма отношение към текста 🙂
    Прекрасно изброени всички елементи на илюзията „личност“. И предложеният механизъм на разкриване на „Кой съм Аз“ е чудесен инструмент. Стига да някого да му хрумне да го използва. Принципът е същият като при „Разбери какво НЕ искаш, за да осъзнаеш какво искаш“. Но тук е заложена по-голяма карта.
    Само че се иска да ти стиска да се впуснеш в търсене на този отговор. Благодаря ти, че задаваш правилните въпроси, Тишо.

    Коментар от Martina — март 12, 2012 @ 2:05 am

  7. Интересен текст! Интересна игра на мисълта!

    Коментар от Mila — март 12, 2012 @ 10:42 am

  8. Почти съм убеден, че в края на този списък с отрицания ще се стигне до изцяло нематеририалните неща – съставките на душата. А душата както знаем е винаги назаем, не е наша, защото няма как да притежаваш себе си 😉

    Коментар от Георги Генков — март 12, 2012 @ 10:44 am

  9. @ Иван: През социализЪма един човек отишъл в супермаркета и попитал: „Може ли един шампоан?“. „Имаме само яйчен“ – сопнала му се продавачката (от онези дебелите лелички, сърдити и с катинар, които се облягат върху кантара). „Емии, дайте ми един тогава. Аз мислех да си мия цялото тяло, ама…“ Този изтъркан виц показва колко важен е проблемът за яйцата в епохата, в която живеем. Трябва да изкъпем „цялото тяло“. 🙂 Благодаря ти за коментара!

    @ Stoinov: съгласен съм с всички неща, които казваш, те чудесно допълват темата и я разширяват, но нито едно от посочените, колкото и да отговарят на въпроса „какъв съм аз“, не дават отговор на въпроса „Кой съм аз?“ Мерси за препоръчаната книга – ще я прегледам. Формирането на „Аз“-а винаги ми е било интересна тема. Относно битието и съзнанието, както казаха Иван и Андрей в един скеч: „питието определя съзнанието“. 🙂 За битието може да се поспори. Писал съм много по този въпрос. Виж: „Теория на просперитета„, „Съзнанието определя битието“ и „Съзнанието определя битието – 2“ 🙂

    @ Amelie: Изпитано е. Съвсем не претендирам да съм го измислил „аз“, но винаги има какво повече да се добави. Днес животът е толкова по-сложен от преди хиляда години, примерно, толкова по-разнообразен, динамичен и пълен с форми. Това само увеличава „кукичките“, правейки темата брутално актуална. Ако си задаваме въпроса „Какво (НЕ) съм?“ поне толкова често, колкото пъти споменаваме думичката „криза“, нещата ще започнат да се променят…Единственото, което практикувам, ако изобщо може да се говри за някаква „практика“, е гледането на слънце, в комбинация с няколко техники за дишане. Взаимствани са от различни култури, но действат перфектно при мен в комбинация, която едва ли ще проработи при друг. Затова не говоря много често за тях. Пък и не искам някой да ме обвинява после, че е ослепял, защото се е зверил в слънцето по обяд. 🙂 Работя и върху изграждането на няколко перманентни качества на духа, тъй като вярвам, че това е единственото „наследство’, което ще можем да вземем от тук, след като „играта“ приключи. Ако приемем, че съзнанието остава, получените качества също би трябвало да се запазват. Само че не е сигурно. И изисква доста „бачкане“. Може би някога ще пиша по-подробно за тези неща.

    @ Bamfi: Мерси!

    @ Martina: Мисля, че личността е напълно реална, а не някаква илюзия. Все пак, човек може да я пипне, види, помирише, дори да прави секс с личността. 🙂 Друг е въпросът, ако приемем всичко за илюзия, както твърдят някои учения, но това е много трудно да се осмисли. Така че, личността е реална, тя просто не отговаря на това, което съм аз. Или ти.

    @ Мила: предпочитам да се възприема точно като „игра“, да. И да не се взима твърде на сериозно. Мерси!

    @ Георги Генков: Предполагам, че всеки ще стигне до различни изводи след изчерпването на този списък, ако това изобщо е възможно. Някои от тези изводи ще са верни, други – не, но пък няма как точно да преценим. 🙂 Интересен паралел с „душата, която винаги е назаем“ 🙂 , по-скоро се отнася до тялото и до съдбата, според мен, но също няма как да сме сигурни. Ще поживеем и ще видим. 🙂

    Коментар от asktisho — март 12, 2012 @ 2:50 pm

  10. Не е ли удивително, как в момента, в който си помислиш „искам тази чаша“ всички необходими мускули в ръката ти се съкращават с необходимата сила и ти поднасят чашата.

    Коментар от echo105 — март 12, 2012 @ 4:58 pm

  11. Благодаря ти, Тишо, за отговора на малкия ми коментар – докато го четях, си казах: „Е, трябва да се върна и да му кажа, че точно този тип негови текстове обожавам!“ 🙂
    Казвам го. 🙂

    А моят отговор по темата е нещо много глуповато на вид, след осъзнаваме далеч не толкова. Представи си фонтан, какъвто и да е, с много вода в него. Всеки от нас е капчица. Виждаш я да излита нагоре, в полета си красива и различима от всички останали; след секунда или две променя посоката си и се слива с водата във фонтана. Всяка от капчиците е безкрайно ценна. Без всяка от тях просто не би имало движение, само застояла вода. Всяка от капчиците е нечий живот, различим и проследим в минимален отрязък от време – преди, паралелно с него и след него е същата вода в друг живот и в друг отрязък.

    Хрумна ми след едно лично преживяване, напълно спонтанно и, веднъж хрумнала, тази представа у мен остана. Вече ми е много трудно да си представя нещата по друг начин.

    Знам, че някой би казал: „Ама ако това е така, значи вярваш в прераждането!“ Не знам дали вярвам всъщност. Знам само, че тази представа е нещо, което видях ясно и толкова. Отвъд вярването и невярването. При това към онзи момент изобщо не си задавах въпроса какво сме. Просто седях.

    Поздрави! 🙂

    Коментар от Amelie — март 12, 2012 @ 6:27 pm

  12. @ Amelie: всъщност това, което си представяш като фонтан е мисленият образ на дълбокото ти вътрешно разбиране за движението – вечната промяна от една форма в друга, която, погледната отстрани, изглежда като едно свързано и неразривно цяло, каквото, всъщност, е.

    Представяш ли си сега една от капките да каже „аз съм най-яката капка, мога, знам повече от останалите и всички капки трябва да ми се подчиняват, защото съм най-яката капка“ 🙂

    Точно толкова смешно и абсурдно е, колкото някоя друга капка да си помисли, че не става за нищо. Както правилно отбелязваш, фонтанът би бил невъзможен без нея…

    Не виждам особена полза от вярването в (на) каквото и да било, включително и прераждането.

    Но в „просто седях“ виждам. 🙂 Разсъжденията върху това, което не сме ни учи да наблюдаваме мислите си. Това улеснява преустановяването им (по собствено желание) на по-късен етап.

    Или поне паузата.

    А тя носи голямо облекчение.

    И дълбоко съзнаване на това, което, всъщност, сме.

    За съжаление думите са, по-скоро, безсилни.

    Казвам го като човек, който има навика да работи с думи.

    Поздрави!

    Коментар от asktisho — март 12, 2012 @ 7:57 pm

  13. @ echo105: Удивително е! Още по-удивително е как друг орган, в който няма никакви мускули се втвърдява с необходимата сила в мига, в който си помислиш „Искам тази жена“. 😛

    Коментар от asktisho — март 12, 2012 @ 8:01 pm

  14. И в този момент настъпва просветление, и осъзнаваш, че е трябвало да си облечеш по-стегнато бельо. (That awkward moment…) 😀

    Коментар от echo105 — март 13, 2012 @ 5:04 pm

  15. Хахаха. Просветлението вече е настъпило. Това е истинското ни състояние. То не е нещо, към което можем да се стремим, защото така завинаги ще си остане в бъдещето. Не е нещо, което можем да си припомним, защото така завинаги ще си остане в миналото. То е истинското ни състояние. Тук и сега. За целта трябва просто „да се облегнем“ върху неизбежната реалност на вечния настоящ момент и да изключваме колкото се може по-често психическите представи за минало и бъдеще, те са само илюзия. Едното е спомен, другото е мечта, намерение или някаква излюзия, но при всички случаи са само мисъл – не е нещо, което можеш да отхапеш, като прясната ябълка. Прясна ябълка може да се отхапе само сега. Ерекция може да се получи само сега. Дори споменът за вчерашната ерекция или мисълта за утрешната се случват сега. Няма нищо извън настоящия момент и сетивата са най-прекият път към просветлението.
    Мозъкът е чудесен инструмент само, когато трябва да решаваме сложни, практически задачи. Отново тук и сега. Иначе просто ни пречи и, не го ли наблюдаваме, взима превес над цялото ни същество, като непрекъснато ни люшка ту в миналото, ту – в бъдещето, с целия коктейл от емоции, който съпътства всичко това, а сетивата с произтичащото от тях вечно просветление винаги си остават на заден план и човек потъва в илюзията на собствената си идентичност, която е фалшива, но е възможна единствено във времето – психическото време – извън тук и сега….

    Коментар от asktisho — март 13, 2012 @ 10:19 pm

  16. Ами не видях да си посочил Ошо някъде като източник, но почти идентични (игра на думи възнамерена 🙂 ) разсъждения на тази тема бях чел в една от малките му книжки. Сещам се, защото точно този пасаж ми помогна в изключително труден момент от живота ми. Идеята е сходна с основното послание от Файт Клуб и е добро начало на ре-старта, но в никакъв случай не е краят на пътя.

    Опасното с цялата идея, е че човек може да спре дотук, т.е. дисоцирайки се с цялото си същество. Защо? Защото тази перспектива сваля огромния товар от плещите, който произтича от нуждата от консистентност спрямо идентичността. За какво в края на краищата ти е цялата амбиция да постигнеш това или онова, щом това няма да те дефинира като човек? Можеш просто да си си…Чувството признавам е опинияняващо, мистично, трансцендентно, но уви, съществува реалният риск, човек да се превърне в безобразно мекотело (Буда??? :)). Това заключение също съм достигнал на базата на личен опит. Не казвам, че е по някакъв начин универсална тенденция, просто при мен така се получи. Обяснявам си го с наклонността хората да правят това, което се оценява. В момента, в който премахнеш таблицата с резултата по категории пари, външност, възможности, умения… изниква вакуум, нужен наистина, но все пак вакуум. Това, което според мен трябва да влезе вътре е дълбоко преосмислени ценности, които да съставят новата идентичност. Без лични ценности е невъзможно, човек да води какъвто и да е смислен живот, не може да става и дума за интегритет, характер и личностно развитие.

    И още една бележка имам. Наскоро, четох Six Pillars of Self-Esteem, където самочувствието (‘self-esteem’) не се състои само в ‘self-acceptance’, но и в ‘self-efficacy’. Основната идея е, че колкото и да се приемаме и да си се радваме, за да имаме реално самочувствие, трябва да сме убедени, че сме ‘годни за живот’. Тази увереност, разбира се, не се добива с медитация и аз не съм това или онова, а с действие, провал, действие, провал, действие успех, докато си докажем, че ни бива и може да се оправяме с живота.

    Коментар от ninjaturtle — март 16, 2012 @ 1:49 am

  17. @ ninjaturtle: Благодаря ти за за „бележките“ и за смисления коментар! Не съм посочил Г(ошо) като източник :), защото не съм се вдъхновил от него, чел съм много други интересни неща от Ощо, но точно такова „упражнение“ при него не бях срещал (честна пионерска). Вдъхнових се от другаде, от едно видео в ютуб, обаче, има ли значение? Същото „упражнение“ го препоръчват Толе и още поне дузина други учители. В един от коментарите подчертавам, че не претендирам за „авторство“ върху „упражнението“. „Авторът“ е ясен. Той не може да бъде човек. На всички произведения Авторът е един и същ в този свят. Това, че ти е дадено дар-слово, за да се изразяваш означава, че Той така предпочита да се изразява чрез теб. Та, не претендирам да съм го изобретявал „аз“. Нито което и да е от посланията, публикувани в този блог. Те се раждат чисто интуитивно понякога, затова нямат връзка с другите неща (тематично) и бързат да излязат, а после се уча от тях и „наваксвам“ в реалността. Понякога са резултат от интуиция, плюс опит, понякога са само интуиция. Това, по-скоро, е от първите. Но, да се върнем на по-важната тема:

    Целта не е краят на някакъв „път“, а да убедиш логиката си да съдейства в сприятеляването с ума, тъй като той има логически характер и подтискането му не върши никаква работа, а само увеличава съпротивата. Подтискаш ли ума той те подчинява и превръща в свой роб. По-силен е от теб. Идентифицираш се с него от съвсем ранна детска възраст, все пак, отделно авторитетите така те възпитават, че ти си твоя ум. Това не е дори навик, това е дълбоко вкоренен инстинкт! Не става да се отучи за ден-два, няма сигурни начини да го преодолееш, но едно нещо е сигурно – че със съпротива със сигурност ще загубиш „играта“. „Това, срещу което се съпротивляваш става по-силно“.

    Трябва да се използват логически аргументи, за да се сприятелиш с ума, който е ценен инструмент, но и основната пречка пред разкриването на истинската самоличност, скрита зад фалшивото себеусещане на Аз-а. Сигурен съм, че дори извън тези тела пак имаме его, градено в продължение на хилядолетия, като духовни същности и егото никога не може да бъде проблем. То е даденост, която ни помага да се върнем обратно към Източника, откъдето сме произлезли.

    Правиш интересни коментар относно мотивацията за съществуване, но не мисля, че осъзнатостта е нещо, което трябва да избираме между нещо друго, дори точно обратното – съвместима е с всичко, дори човек става по-действен и по-ефективен във всички неща, с които се занимава. Осъзнатост означава да виждаш заблудите на его-ума. Не да престанеш да намираш смисъл в живота…напротив, дори смисълът се увеличава!

    Осъзнатост означава да забелязваш заблудите на его-ума (по-лесно е у другите, отколкото у себе си), но без коментар, без забележки, без вътрешна съпротива. Регистрирането им е достатъчно. Така започва дългият процес по освобождаването от всички илюзии, в които се корени цялото нещастие – личното и това на човечеството, няма принципна граница, свързани са. Просто разликата е количествена – повече осъзнати хора, по-съзнателно човечество. И по-добро място за живеене. За всички. Това, в крайна сметка, е целта. Затова има толкова много учители, песни, книги, трактати, вдъхновения – поднесени и поднасяни от хилядолетия насам по всевъзможни видими, леснодостъпни начини, с всевъзможни практики и учения. Няма нищо скрито от очите…

    Осъзнатият живот трябва да се свързва преди всичко с възможност за по-високо КАЧЕСТВО на живот. Във всяко отношение! С по-малко заблуди. А не в тъпотии, като „изборът между духовното и материалното“, излежаване в някакъв манастир, не-правене на нищо и гледане на точка в стената и така нататък…Ако беше така, ако това беше целта, щях да гледам точка в стената или да се излежавам в някой манастир, нямаше да пиша 300 статии по въпроса + 800 коментара в този блог 🙂 Просто нямаше да има нужда. Ама не е. Защото има нужда. Да се говори. За тези неща.

    Светът на формите е прекрасен, достоен за уважение, презряна е само нашата болезнена привързаност към тях, вкопчването във всички временни неща, защото няма постоянни такива в света на формите, дори слънцето и планетите са временни явления. Какво да говорим колко заблудено е вкопчването в някоя човешка личност, преживяване или спомен, примерно…

    Единствено въпросните заблуди на его-ума са в състояние да поддържат тази вкопченост, заедно с цялата мизерния – духовна и физическа, която произтича от нея. Разделиш ли се от цялото – страдаш. Винаги, когато и каквото и да вървиш срещу естествените закони (един, от които е Цялото) страдаш.

    Прав си за „провал, действие, провал, действие успех“ – те вече имат конкретика. Нищо не пречи човек цял живот да се занимава с проби-грешки в различни области, дори мисля, че за това е дошъл – да трупа личен опит в материалната действителност, фърст пърсън три де. 🙂 не можем да отречем, че е перфектно „нарисувана“. Едно време, един приятел, докато съзерцаваше Рила се изцепи: „Егати, като истинско е направо!“ 🙂

    Преживяванията ще са дори още по-истински, а получените уроци са по-ефективни и КАЧЕСТВЕНИ, по-живи, ако не се поддържа илюзията за „Аз-а“ и, ако просто наблюдаваме случващото се с нас от страни, през цялото време, като „Посланик на нищото“ – препоръчвам ти я тази книга или като слушател, заслушан в „Гласът на покоя“ – тази също. 🙂 Това става с цялото същество и не може да се обясни логически. Сигурно вече си го преживявал. всички го преживяваме. Многократно. „Целта“ на „пътя“ е да се превърне в перманенто състояние, за да заживеем най-после извън съня на страданието, чието единствен източник е фалшивата идентичност, което носим за себе си.

    Нямаше как да ти отговоря по-изчерпателно. 🙂

    P.S

    „Това, което трябва да влезе“ вътре, във „вакуума“, е Съзнанието, а не някакви „лични ценности“.

    Поздрави!

    Коментар от asktisho — март 16, 2012 @ 4:38 pm

  18. Благодаря, за изчерпателния коментар. С много неща не съм съгласен, но предполагам е въпрос на семантика. Все пак нека се опитам да коментирам твоя коментар на моя коментар през моята перспектива:

    Пътят няма край (с което не съм напълно съгласен), но определено има начало. След като има начало, правейки стъпка номер 200 ти си много по-„напред“, по-извисен и т.н. откогато си направил стъпка номер 1. Това беше моята идея, казвайки, че едно обстойно изследване на така наречената ни дифолт идентичност е важна стъпка, но уви стъпка номер 1.

    Към идеята с ума. Подобно разсъждение бях чел преди няколко години в The Power of Now и към онзи момент беше доста епифани тайм. Казваш си не съм ума си…брей. Но какво е ум? След като не си ума си трябва добре да разбираш какво е то ум. Даниел Сийгъл в Mindsight казва, че към края на 80те, началото на 90те не е имало официална дефиния на това какво е ‘mind’, предлага собствена, която намирам интересна, но семантичният проблем остава. Умът е егото? Умът е разумът? Умът е съзнанието? Умът са възприятията? Няма да се опитвам да дефинирам какво е ум, просто казвам, че не е същото като да кажеш на дървото дърво или на бананът банан. И все пак този ум…е нещото, с което се идентифицираме, защото а) въпрос на възпитание (ака nurture) и б) инстинкт (ака nature). Тук става въпрос за разум (а) и чувства, емоции (б) обединявайки се в така наречения ‘ум’ ? Така поставени нещата разбира се, че е невъзможно да се ‘противопоставиш’ на ‘ума’ си. Защо? Не защото that what u resist persists, а защото не се поставят нещата ясно на масата. Един всеобхватен термин, който означава представата за себе си, способността да се съставят заключения, да се мисли, да се чувства…е толкова хетерогенен, че едва ли може да се изследва по друг начин освен …’дистанцирането’, ‘дисоциирането’. Друг е въпросът, че нямаме ‘една идентичност’. Има аз,супер-аз,его,дете,родител,възрастен и прочее идентичности, които всеки нормален човек (нешизофреник) възприема в различни моменти. Да кажеш, че всичко е едно и да се ‘дистанцираш’ и да си над нещата има успокояващ ефект определено, но по никакъв начин не спомага за успешната интеграция между различните ни персони. Т.е. цялото опростяване и мистичност според мен не водят сами по себе си до нищо повече от това да ти дадат малко спокойствие и трезвеност, за да анализираш по-сложните въпроси.

    По въпроса с осъзнатостта. Аз не коментирам ‘осъзнатостта’. Аз коментирам осъзнатостта, че ‘не сме …x,y,z’. Съгласен съм, че осъзнатостта е едно от нещата, които в умерени дози учеличава така нареченото качество на живот. Не съм съгласен, че осъзнатостта, че не сме…x, y, z, учеличава качеството на живота. Тя просто създава дистанция, която от своя страна прави осъзнатостта по-малко болезнена, защото не се асоциираме с нищо, ерго нищо няма значимост и не се страхуваме от ‘реалността’. 🙂

    Коментар от ninjaturtle — март 16, 2012 @ 8:02 pm

  19. @ ninjaturtle: И аз ти благодаря за изчерпателния отговор! Оплетохме се „като пиле в калчища“. 🙂 Въпреки дребнавите разногласия вярвам, че и двамата сме наясно – с логика и с аргументи не става. Така няма да стигнем до никъде. Нито пък единият ще успее да убеди в нещо другия, защото на човек му е дадено да убеждава само себе си. А аз дори не искам да ми вярваш. Това с нищо няма да промени същността на нещата. „Не вярвай никому за нищо“ е единственото, което бих могъл да ти пре-предам, като съвет, ако съм с опрян в слепоочието пистолет и нямам друг избор. 🙂 Остави на вътрешното чувство да те води. Човечеството разсъждава върху тези въпроси от хилядолетия, но продължава да се върти в кръг, да повтаря едни и същи грешки, да се държи като автомат. Очевидно нещо не е наред, има нещо дълбоко сгрешено в „матрицата“ и, ако намираш този свят за нормален, то значи, че имаме още една тема, върху която никога няма да постигнем съгласие. А е имало много по-големи философи от нас, заети с този въпрос. Чоплят го от хилядолетия. Постигнали са точно нула. Защото „автомата“ продължвам да го виждам и в заглавията на днешната преса – както колективния, така и индивидуалния автомат. Това, което не виждам, са „уроците“ от историята. А тя не само, че е лесно достъпна, като информация, но и задължителна за изучаване в училищата. Защо тогава непрекъснато се повтаря? Дори великите умове не знаят това. Очевидно с разсъждения не става. Очевидно не зависи от способността ни да помним. Пък и не ни ходи да се правим на Платон и Аристотел ние двамата с теб. Така че, предлагам да спрем до тук. Пак повтарям – не държа да ми вярваш. Дори искам точно обратното. Още веднъж – благодаря ти за вниманието!

    Коментар от asktisho — март 16, 2012 @ 9:20 pm

  20. С риск да започна старата дискусията на нов глас, ще споделя и криволиченията на собствения си ум по въпроса.
    Когато преди време попаднах на упражнението (и аз от Ошето между другото) с изключването, инстинктивно реших, че в него има нещо много сбъркано. И понеже чисто логически не можех да отхвърля нито една част от него, ми отне доста време и причини истински терзания. Но накратко -„По принципа на изключването, аз би трябвало да съм всичко, с изключение на онова, което не съм.“ Ами….няма изключение. Аз съм всичко. Аз съм и глобалното затопляне и суетата на съседката и снега в Чили. И когато започна да ги изключвам, остава илюзията че мога да ги изключа, която – факт- успокоява ума ми, но не помага с нищо (подозирам, че нещо подобно се опитва да каже и ninjaturtle с осъзнатостта).И да, от време на време ги изключвам – не едно по едно а всичко на куп с нещо като медитация. За да разбера какво съм, трябва да разбера всичко? Плашещо, грандоманско и невъзможно. И не е ли достатъчно просто да знам и усещам, че съм част от всичко? Помага ли да си поставям граници тип „аз съм/не съм“ в това да си разчитам знаците и да си уча уроците? Ако не, защо цялата реалност и всички проби и грешки са основани на идентичност и личностни характеристики? А идентичността и личностните характеристики фикция ли са или преходно състояние? От време на време усещам, че съзнанието ми спекулира с логиката с ей такива въпроси 🙂 На всичкото отгоре интуицията ми високомерно мълчи по въпроса.

    P.S. Щях да завърша коментара с Поздрави, но пръстите ми решиха да напишат Намасте.

    Намасте 🙂

    Коментар от Gosh — март 16, 2012 @ 10:34 pm

  21. @ Gosh: Радвам се, че има толкова много търсещи хора в България. Това е добра индикация. Остави философията на страна и само се замисли: когато повече хора започнат да усещат себе си, като част от цялото, като неразривно свързани, те има голяма вероятност да започнат да се държат по-нормално / интелигентно / осъзнато с всичко и с всички, нали? Например: с другите (отношението им ще заприлича на това към себе си), с природата, с животните. Такова общество ми изглежда по-здравословно и приятно за живеене, от тълпата, озлобена под диктата на медиите, вечно насаждания страх, войната, политиката, експлоатацията, непрестанната „борба за оцеляване“, непрекъснатият натиск да се състезаваш, като стъпваш на нечия глава, стремежът да се печели на чужд гръб (вместо да се увеличава изобилието), парите, като единствена цел, фактор за успех и средство за себереализация (не казвам, че не са важни), която кара човек да се развива като ракова клетка, а не да функционира нормално и в здравословен синхрон с другите „клетки“ от общия човешки организъм и така нататък…Няма какво да се страхуваме от Ада. Ние вече живеем в него. Това, всъщност, е добрата новина, защото означава, че можем да живеем и по друг начин. Което автоматично означава, че той е по-добър от сегашния ни начин на живот, защото по-лош просто няма. По-лошият не включва изобщо термина „живеене“. Влошаването на сегашното положение би означавало само тотално унищожение…Накратко, радвам се, че има все повече търсещи хора в България. А и не само. Всеки ще мине по различен път, но „всички ще се срещнем в храма“ – да се разбира метафорично. Относно „мисловното упражнение“, което предлагам тук, ами, виж сега, целта му е да елиминира някои паразитни навици на мозъка, това е всичко. Не ти казва истината, само сочи към нея и няма да постигнеш кой знае какво с тези неща. В духовен план. Но е добър начин да се започне от някъде. За „напредналите“ тези неща изглеждат смешни и тривиални, те знаят, че са всичко и нищо едновременно, въпросът е дали го усещат? Дали живеят по този начин, в съгласие с това? Но, за хора, чийто мироглед все още се формира от оцеляването, насилието и лъжата (в медиите и в обществото), тези „мисловни упражнения“ може да изглеждат като истинска (р)еволюция на съзнанието. Все отнякъде трябва да се започне, нали?

    Коментар от asktisho — март 17, 2012 @ 2:35 pm

  22. 🙂 напълно съгласен с последния коментар. Гуд.

    Коментар от ninjaturtle — март 17, 2012 @ 3:29 pm

  23. Успяхте да ме изненадате. Честно :). Очаквах всичко, но не и че е упражнение за начинаещи. Оставям на страна фундаменталното си несъгласие с разделението на начинаещи и напреднали, обаче да се учим да разделяме света на съставни части, каквито той няма, за да може един ден да почнем от начало и да се учим на обратното? Звучи малко като „тебе те донесе щъркела“. Но пък може и да си прав, има десетки начини да разбереш нещо и този със сигурност помага на някого, макар да е по-дългият път.
    А за света си мисля, че е обречен да повтаря историята и грешките си докато ни има. Всички имаме едни и същи уроци за учене, и всеки трябва да ги научи сам, а начините за това са крайна бройка. И грешките се повтарят непрекъснато. Не ми се струва нередно. Не ми се струват ненормални и нещата, които ти наричаш нездравословни. Освен, че са нечия грешка от която въпросният (да се надяваме) ще се поучи, ежедневно ни напомнят къде сме. Радой Ралин беше казал, че свободата е като хляба – меси се всеки ден. Е, не е само свободата, там са и безусловната любов и благодарността и много други. Мисля си, че толкова стари знания и истини са забравени, защото в момента в който всички ги осъзнаят и усетят следващата стъпка е да спрат да ги ценят и забравят.
    Та така, навън е пролет, птички, пчелички, пожелавам ви приятни проби и грешки 🙂

    P.S. Не се радвай на количеството търсещи хора, то си е същото, огледай се дали не привличаш и не се обграждаш с хора с подобна на теб вибрация. И от това успях да се изненадам преди време. Отивам да вибрирам по улиците, че само щъркели са ми в главата.

    Коментар от Gosh — март 17, 2012 @ 6:29 pm

  24. @ Gosh: Хайде да приемем (просто за удобство), че всички сме „начинаещи“. Прогресът не е права черта. Той е синусоида. Има спадове и възходи. Непрекъснато се връщаме към позицията „начинаещи“. Самото желание да спорим (не под тази статия, а изобщо – желанието да спорим, по принцип) доказва това. 🙂 С всичко останало съм съгласен….

    Коментар от asktisho — март 18, 2012 @ 4:38 am

  25. […] като преди време Тишо подхвана интересната тема: „Какво (НЕ) съм аз?”, а днес Митко ме разсмя с това: „Мнозина от […]

    Pingback от Opus One (Какво (НЕ) съм аз?) « Amelie — април 21, 2012 @ 1:26 pm

  26. Една стоножка се замислила, кой ли е правилния ред за движение на крачетата и… и вече не помръднала.Спряла движението си! Така се замислила, че просто забравила да си върви по пътя на физическото си оцеляване.
    Над нея ято прелетни птици летели по правилния път. Те били водени не от индивидуалното его и знания на отелните водачи, а от колективната памет на цялото ято! Когато я наближили, една лястовица я забелязала, спуснала се и я изяла!
    Оказало се, че инстинктите и интуицията, са по съвършенните закони на природата, от разума!

    Коментар от гравитон — април 22, 2012 @ 1:25 am

  27. “Три пътя водят към знанието: пътят на размишлението – това е най-благородният път, пътят на подражанието – това е най-лекият път, и пътят на опита – това е най-горчивият път”. (
    Конфуций

    Коментар от гравитон — април 22, 2012 @ 11:44 pm

  28. @ гравитон: мерси за споделеното размишление! 🙂

    Коментар от asktisho — април 25, 2012 @ 1:06 am

  29. Всички сериозно са помислили по темата и коментарите много я допълват…
    Бих добавила (засега само едно „не“, тъй като в момента ми е най-важно), което беше споменато от @ Stoinov: Ти не си онова, което другите смятат, че си.

    Коментар от paju4eto — август 25, 2012 @ 11:23 am


RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s