Писателският блог на Тишо

април 28, 2011

По Пътя към Сантяго: Приятелите от Камино

Би било невъзможно да опиша всички хора, които срещнах по Пътя и всички взаимоотношения, които имах с тях, затова ще избера онези, които оставиха най-трайни впечатления у мен. С повечето поддържам връзка и до днес.

Франциско – първият ми приятел от Камино. Срещнахме се при негодната за пиене вода, както писах в „Първи крачки”. Не успяхме да наквасим устните, но и двамата намерихме нов приятел край Пътя. Виновна за запознанството ни е „кризата”, която тогава тресеше (и продължава да тресе) Испания. В Испания, обаче, освен криза, явно има и социална политика, защото минал на половин работна седмица, Франциско получаваше 90% от възнаграждението си, без това да е за сметка на работодателя. Надницата му беше орязана на половина, но 40 от липсващите 50 процента му ги изплащаше социалното министерство. Това му позволяваше да разполага с повече свободно време и да пътува.

Тук искам да отправя сериозна критика към социалната политика в България. Какъв е смисълът да се хвалим със „стабилни” макроикономически показатели, когато хората срещат затруднения да си купуват храна? Дори тези, които са на работа. Въобще не коментирам чудовищната безработица в провинцията, да погледнем „късметлиите”, които работят – те получават най-ниските доходи в Европа и не познават практическото значение на термина „достоен живот”. Беден си, а работиш? И си гражданин на Европейския съюз? Как става това? Обясняват го с „ниската производителност на труда” в България, но трудно ще ме убедите, че чистачката в Гърция е цели шест пъти по-продуктивна от чистачката в България. Или държавният служител. Или който се сетите там. Просто човекът тук винаги е бил на последно място по приоритет. По-важни винаги са били и продължават да бъдат макроикономическите показатели. Да са стабилни! Да не се изложим пред чужденците! Петилетката да се преизпълни! Тези неща, обаче, не стават за ядене. А обществото се състои от хора, не от графики. Графиките се менят, хората остават. Няма успешно правителство, стабилна политика или стопански растеж в страна, където графиките са по-важни от хората. Гърция, Ирландия, Португалия и Испания в момента са двойкаджии по макроикономически показатели. Но искам да видя кога един работник в България ще получава хиляда евро, за да се разхожда по туристическите пътеки спокоен, че държавата е помислила за работното му място…

Спирам с мрънкането до тук. Когато фактите говорят и боговете мълчат, а писателите могат да си наврат драсканиците на едно място, където слънцето никога не огрява. С Франциско прекарвахме твърде малко време в разговори по такива теми. Принципно мразя да се оплаквам от положението у нас пред чужденци. Неправилно е. Тези хора си изграждат мнение за цялата ти нация от това как се държиш и какво говориш за нея. Оплакваш ли се, получаваш единствено съжаление, а съжалението е за слабите. Индивидът е силен. Той може да съществува и без своята държава, може дори да процъфтява далеч от нея. Но държавата не може да съществува без своите индивиди. Ето защо, вместо за „макроикономически показатели”, с Франциско си говорехме за филма „Шака Зулу”. Пеехме онази песничка, помните ли я: „Паете, Нгози, Фаюзи, Нгомане, О’Шакаааа!” Хехехе.

Заради Франциско не научих грам испански. Владееше достатъчно добре английски, за да ми стане преводач и навсякъде помагаше в контакта с местните. Още едно от многото докзателства, че Камино ти дава всичко, от което се нуждаеш. По едно време отпуската му свърши и той трябваше да се връща обратно на работа. След това редовно ни настигаше с голфчето и използваше всяка свободна минута, за да повърви с нас. Казвам „нас”, защото вече бяхме станали разноцветна международна компания, към която принадлежеше и той. Причината за завръщанията му, естетсвено, не бях само аз. Беше едно от белгийските момичета, за които ще пиша по-долу.

Пам и Джим – американското семейство – на възрастта на родителите ми, но прекарали живота си от другата страна на „желязната завеса” – безкрайно любопитни хора, които искаха да знаят всичко за България и, въобще, за живота в Източния лагер през комунизма. След продължително обсъждане на Кубинската криза в един бар, Джим ми каза: „Знаеш ли, ако нещата се бяха оплескали тогава, ти и синът ми щяхте да сте врагове. Вие сте на една възраст и щяхте да се избивате помежду си. Вместо това, сега той е пътуващ музикант, а ти си пътуващ писател. Не е ли чудесно всичко това?” Шегуваха се с мен, че ако не успея да преведа книгите си на английски, рано или късно ще научат български, за да ги прочетат. Пам и Джим не са предствители на класическата американска средна класа, затлъстяла от яденето на бургери. Те имат стройни фигури, обичат движението и ядат здравословна храна, въпреки че им излизала няколко пъти по-скъпо у дома – „бек ту да юнайтид стейтс“. Освен това, те обичат да пътуват. И пътуват много. По целия свят. Не са богати, защото спестяванията им се стопили с акциите на фондовата борса по време на големия срив. Въпреки всичко, светът е малък за тях. Прекарвахме дълги часове в сърдечни разговори и обмяна на опит. Поразяваше ме фактът колко много тези хора приличат на моите родители по манталитет, а са израснали в съвсем друга среда и имат съвсем различна съдба. Постепенно това спря да ми прави впечатление, защото с колкото повече хора от различни култури общувах по Пътя, толкова повече разбирах, че в своята човечност хората са еднакви. Различават се само по злобата, манията за величие и алчността. Но такива качества трудно ще намериш у човек, решил да извърви Камино. С Пам и Джим продължаваме да си пишем и до днес. Те много ми помагаха по Пътя, когато изпитвах затруднения и винаги бяха приятна компания. Искрено се надявам пътищата ни отново да се пресекат.

Розита и Лийн – момичетата от Белгия. Розита е прелестна фламандска девойка, красива като името си (в превод от испански: „розичка”), която пред очите ми разцъфтяваше от темпераментен пубертет в прекрасна млада дама. Приемах я като сестричката, която винаги съм искал да имам. Шегувахме се, че един ден, когато „пораснем”, тя ще стане известна актриса, а аз – известен писател. И ще се виждаме редовно по премиерите на филми, в които тя играе главната роля, а аз съм измислил сценария. Проблемът за мен в тази фантазия беше, че на 30 години вече се чувствах „пораснал”. Розита стана на 16 и излъга, че е на 17, но не й се разсърдихме, защото рожденият й ден е точно на първи април. Това прекрасно, слънчево дете остави светли спомени у мен. Проблемът беше, че пред напъпилата й женственост не оставаха безразлични тестостероновите човечета по Пътя, някои дори по-възрастни от мен. Излагаха се непрекъснато в опитите си да й бръкнат в гащичките. Никой не успя. С Розита останахме близки до самия край на нашето пътуване, защото бях един от малкото мъже, които се отнасяха нормално с нея – като към човек, а не като към „Лолита” с огромен сексуален потенциал. Най-упорити бяха загорелите немци, които щяха да пукнат от яд, когато в Сантяго двамата си наехме обща стая. Добре де, не останах равнодушен към естествената й женска красота, но по-силно от мен беше нежеланието да заприличам на нерезите, защото ги наблюдавах от страни и гледката никак не беше приятна. Удивително е колко унижения са готови да изтърпят мъжете, за да угодят на първичния си инстинкт! И аз съм васал на този инстинкт, но хей, какво стана с хилядите години цивилизация и с еволюцията на човешкия род? Не се ли отдалечихме поне малко от животните, та да имаме поне миниатюрен контрол върху анималистичните си импулси? Отговорът е доста прост – не, не се.

С Розита си разказвахме вицове по Пътя и тя научи почти всички български псувни от мен, както си му е редът. Владееше перфектно английски, немски и френски, въпреки крехката си възраст – нещо нормално за хората в Белгия, предполагам. Там говорят и фламандски.

Впечатляващото при нея беше, че мъкнеше по-тежка раница от мен, спеше на палатка и беше изминала близо 1200 километра пеша, когато се запознахме – пътуваше чак от сърцето на Франция към Сантяго де Компостела. Общо мисля, че „навъртя“ цели 1500 км! Малката жена-войн с фламандска кръв!

С нейната спътничка Лийн  също бяхме „от една порода”. Където и да отиде човек, той винаги привлича хора, с които „вибрира” на еднаква „честота”. Обясненията са различни, но фактите го потвърждават непрекъснато. Лийн е белигийска писателка-авантюрист и автор на пътеписи в различни травъл издания, където разказва за приключенията си в Катманду, джунглите на Перу, живеенето на палатки в Хималаите и какво ли още не. Непрекъснато драскаше нещо в един тефтер. Пиехме вино и разговаряхме за писането като занаят. Между нея и Франциско още в началото припламна любовна искра и в края на Пътя те вече бяха двойка. Четиримата се превърнахме в чудесна компания. Заедно се наслаждавахме на нощния живот по тесните каменни улички на Сантяго, пълни с барове, дискотеки и студенти от цял свят. Франциско „долетя” с голфчето си от Бургос и ми каза, че е прекарал целия ден в шофиране, за да измине разстоянието, което съм успял да извървя пеша. Почувствах се горд от този факт! Решихме, обаче, да си спестим ходенето до Финистере („краят на земята”), където официално свършва Камино по простата причина, че започва Атлантическият океан. Буквално вървиш, докато стигнеш до вода. Направихме си автомобилна разходка до носа и не съжалявам, защото гледката наистина беше впечатляваща. Тук поклонниците изгарят потните си дрехи и започнат „на чисто”. В Средовековието, когато е нямало нискотарифни авиолинии, е трябвало да се връщат по целия Път обратно до вкъщи пеша. И днес има хора, които го правят. Така че, не се учудвайте, ако видите някой да върви срещу вас по Камино. Не му казвайте шеговито „Сантяго е в обратната посока”, защото той се връща от там и знае прекрасно това.

Фелипе Мота – копирайтърът от Сао Паоло. Сао Паоло, освен чудовищен мегаполис, известен по цял свят с проблемите на престъпността и отвличанията, е световна столица на модата и рекламата. Не е ли странно, че тъкмо бях приключил работа като копирайтър в рекламна агенция, когато Пътят ме събра с един от най-изпечените бразилски копирайтъри? Никак не е странно, според мен. Както казах, където и да отиде човек, той привлича хора, които са сходни с него. Камино ти показва естествените закони, увеличени под лупа. Тук те важат с особено голяма сила.

Фелипе е пълен с шеги от сорта: „Знаеш ли как се наричат хората, които ценят вътрешната красота повече от външната? Ами, интериорни дизайнери, разбира се, хахаха!” Или пък: „Всеки мъж си има женска страна. Аз познавам добре моята женска страна. Тя е страстна лесбийка”. Веднъж споделих, че раницата прекалено много ми тежи. Той се пошегува, че ако бяхме в Бразилия и се разхождахме из селата, както го правим в Испания, раницата нямаше да е проблем – местните отдавна щяха да са се погрижили нищо да не ми тежи.

В едно от албергетата Фелипе се тръшна на легло с разстройство и висока температура. Явно беше лепнал някакъв вирус. Получи се интереснен сблъсък на културите, защото той не знаеше, че лимоновият сок е най-доброто лекарство срещу разхлабен стомах. Освен това, не беше чувал за Oscillococcinum. Имах чудесна възможност да изпробвам теорията за плацебо ефекта на живо и го излъгах, че това е изключително силно немско лекарство, което се дава само срещу рецепта и служи за подсилване на имунната система и за бързо възстановяване на организма след физическо изтощение. Допълних, че го дават и на хрътките след състезание. След два лимона, един Oscillococcinum и няколко часа, Фелипе беше като нов. Спокойно можехме да продължим по Пътя си заедно.

Анхел Домингез – моят личен Ангел (на снимката вдясно). Човекът от катедралата и онзи, който се появи в гората, за да ми помогне с раницата, точно когато една от презрамките ми се скъса. Няколко дни вървяхме заедно и през цялото време той не спря да говори. Разказваше увлекателно, но безкрайното му дърдорене ми се струваше по-тежко дори от ходенето десетки километри с раница на гърба. Най-впечталяваща беше ловджийската му история, в достоверността на която се убедих от различни фотографии. Веднъж, докато чакал дивеч в гората, към него се приближил цивилен офицер от тайните служби и му конфискувал карабината. След малко се появил Н.В Кралят, придружен от свита придворни и чуждестранни дипломати, с които ловувал из същата местност. Обикновените граждани нямали право да носят оръжие в присъствието на Краля. Започнали да се разпределят по двама на стоянка и Н.В. Кралят избрал за свой компаньон не кой да е, ами нашият Анхел! По-късно, вече на 4 очи, Кралят споделил, че дипломатите и придворните са ужасно скучни хора, с които един монарх няма какво толкова да си каже. А и задължно трябва да спазва протокол, докато виж, с обикновен човек от народа можел да се отпусне и да разговарят на всякакви теми. По-късно Анхел получил обаждане от служителка в Двореца, която го поканила на истински дворцов бал – по лично разпореждане на Краля. След тържеството монархът връчил на Анхел ловен трофей и двамата се снимали заедно за спомен. Интересен човек е Анхел – моят личен Ангел. От него научих практическото значение на библейската поговорка: „А защо гледаш сламката в окото на брата си, пък гредата в твоето око не усещаш?” Преведена на съвременен език, тя означава: „Ако едно качество в друг човек те дразни, със сигурност го притежаваш у себе си!” Качеството, в случая, беше приказливостта. Моят личен ангел ми помогна да осъзная и това.

Ивон от Амстердам. Всеки човек, поел по Пътя към Сантяго, има някаква история и търси решението на някакъв проблем. Това май важи за всички хора по земята, но на Камино, както всичко останало, правилото е изписано с едър шрифт и е дебело подчертано. Историята на Ивон е много интересна. Тя намираше проблем с това, че каквото и да предприеме, винаги го постига лесно и не изпитва удовлетворение от успеха. Записала се да учи за инженер, защото била най-трудната специалност. Не открила себе си там, въпреки отличните оценки. Решила да пробва точно обратното – записала Artes Liberales. Смесила се с амстердамската бохема, но видяла само празни хора с фалшиво самочувствие и чудовищено его, раздирани от комплекси и пристрастени към наркотиците или алкохола. Сменила изкуствата със социални дейности, но да помага на закъсали наркомани и бездомници също не й носело нужното удовлетворение. Тръгнала по Камино, за да проясни мислите си, където срещнала един български писател –  още по-объркан човек от нея.

Алекс, Ути и Тобиас – немците. Нямат нищо общо, но ги слагам в една група, защото са от една и съща държава. Няма отърване от немските туристи. Те са навсякъде. Включително и по Пътя към Сантяго. Симпатягите Ути и Тобиас обединяват образа на съвременния, глобализиран и свободен от националните граници студент, който обикаля света с пет евро в джоба, няма нищо против да спи по летища и автогари, но държи да опознава чужди култури. Приемащ е и харесва контакта с всякакви хора. Виж, Алекс е съвсем друга бира. Той обичаше да разказва вицове за Втората световна война, за Хитлер и за евреите. На забележката, че „не е забавно” отговаряше с: „Ти не си забавен! Това отдавна е минало и очевдино нямаш никакво чувство за хумор!” Редовно се бъзикаше с мен, че ако България не беше ставала непрекъснато съюзник на Германия през всичките войни, сигурно картата на света сега щеше да изглежда различно. Естествено, той не говореше сериозно и, като цяло, беше забавен човек. Изпихме доста бири заедно и много се смяхме, но така и не успя да ми стане симпатичен.

За разлика от веселите студенти от Барселона – жизнерадостни хора, пристигнали за католическия Великден в Сантяго. Какво интересно съвпадение – извървях Камино и пристигнах в Сантяго де Компостела на католическия Великден, за да си получа индулгенцията. Пред католическия Бог сигурно съм бил чист като сълза в онзи слънчев ден, защото непрекъснато ми изпращаше различни симпатяги.

Срещнах един американски професор, преподавал дълги години в Благоевград. Питах го как би описал живота в България и всичко, свързано с него, ако трябваше да го побере в едно изречение. Каза ми: „Бих го описал с любимта ми ваша поговорка: „Бог високо, цар далеко!” Това е пълната противоположност на живота в Америка”. Срещнах и „похотливия милионер“ – няма да му показвам снимката, за да не ми се разсърди. Човекът навсякъде се представяше като успял бизнесмен с високопоставени контакти и демонстрираше самочувствие. Единственият му зор беше, че не успял да вкара нито една жена в леглото по Пътя. Казах му, ако е толкова закъсал, да дойде в България – у нас момичетата са хубави и харесват чужденци като него. Отвърна ми: „Идвал съм няколко пъти вече. Знам”. И цитира високопоставените си контакти в България. Последната книга, която написах – „33 любовни истории” – завършва със серия от разкази, озаглавени: „Дневниците на похотливия милионер”. За разлика главния герой в тях, обаче, този хич не успя да ме спечели за каузата си. Но взаимствах и от него. Чешити всякакви…

Изтегли целия пътепис като е-книга от тук.

Тихомир Димитров

15 коментара »

  1. Sys vseki razkaz, imam vse pove4e jelanie da izvyrvq „El camino“, jiveq v Ispaniq ot 10 godini i nikoga do sega, daje ne mi e idvalo na um da go pravq, prosto zashtoto go priemah kato religiozno nachinanie,a religiqta hi4 ne mi haresva, meko kazano, no vijdam ot razkazite ti, 4e ne e tolko religiozno desitvie kolkoto, edno strahotno izpitanie, pulno s interesni slu4ki i prejivqvaniq. Zadaljitelno „El camino“ shte e v spisaka mi na ne6tata koito iskam da napravq.

    Iskrenno blagodarq.

    Коментар от Radoslav — април 28, 2011 @ 2:01 pm

  2. благодаря ти 🙂

    Коментар от Niili — април 28, 2011 @ 2:20 pm

  3. колко шарен е света..

    За разстройство става и черен пипер.

    „Знаеш ли как се наричат хората, които ценят вътрешната красота повече от външната? Ами, интериорни дизайнери, разбира се. Много як виц :))))))))))))))))))))))))))))

    Сигурно си имал много трудности, но толкова интересни неща са ти са случили все едно е По Пътя до Уудсток

    следвам те по пътя неотлъчно…

    Коментар от stefan.rusev — април 28, 2011 @ 2:40 pm

  4. @ stefan.rusev: За трудностите подготвям отделна статия 🙂

    @ Nilli: Моля! 🙂 Удоволствието беше изцяло мое 🙂 Още по-хубаво е сега, когато е споделено.

    @ Radoslav: Абе знам си аз, че заслужавам награда от испанското туристическо министерство (или поне от посолството им в България), ама като дойде ред да им пиша писмо ще ти се обадя да ми го преведеш на испански 🙂 Извън шегата, Камино е чудесно преживяване. Е, предполагам, че отразява „вътрешността“ на всеки човек различно, според нагласите и търсенията, с които е дошъл, но определено си заслужава.

    Коментар от asktisho — април 28, 2011 @ 2:50 pm

  5. Имам намерения да измина Камино през септември месец и много се радвам,че 4 месеца преди това,намирам още по-голям стимул в интересните ти разкази 🙂

    Коментар от indolina — април 28, 2011 @ 5:50 pm

  6. става все по-интересно 🙂 stayin’ tuned

    Коментар от Bamfi — април 28, 2011 @ 10:24 pm

  7. Дааа 🙂 Искаме още!!! 😀

    Коментар от deflax — април 29, 2011 @ 12:40 am

  8. Става все по-интересно и по-интересно. Чета всичко на един дъх! Тишо, поздрави, за мен е удоволствие да те чета:)

    Коментар от zvetanka shahanska — април 29, 2011 @ 2:28 am

  9. […] Този як виц го прочетох в разказа на писателя Тихомир Димитров: По Пътя към Сантяго: Приятелите от Камино. […]

    Pingback от Един виц « Фирменият блог на студио за интериорен дизайн INDESIGN, Варна — април 29, 2011 @ 10:13 am

  10. Тишо, невидимите нишки, които ни свързват са толкова много и толкова преплетени, че създават нещо безумно красиво и магично 🙂 И се появяват навсякъде. Първият ми досег с теб беше „33 любовни истории“ – приятел ми я изпрати ей така, случайно, небрежно 🙂 И с всеки разказ реагирах много противоречиво – отначало страшно ми хареса, после реших, че някои неща са супер налудничави и незавършени. А накрая се влюбих. После изведнъж авторът придоби ясен лик, име, че и бе съвсем достъпен и двустранно комуникиращ – появи се във ФБ сред 90% от хората, с които ежедневно си общувах. И разбрах, че и блог имаш и вече съм пристрастена. Защото сме от сходна порода. Ммм не, защото вибрацията е сходна. Благодаря ти, от сърце! Трябва след година-две да погледнем назад и да видим колко от нас действително са придвижили мечтата към намерение и са я изпълнили. Път към себе си.. един от многото 🙂

    Коментар от Мартина — април 29, 2011 @ 12:21 pm

  11. Много ме радват вашите коментари! Продължавам да пиша, разбира се, но няма да се оливаме. За да остане нещо и за въображението, все пак! 🙂

    Коментар от asktisho — април 29, 2011 @ 12:25 pm

  12. @ Мартина: колко хубаво и красиво е всичко това! Продължавам да мисля, че времената, преди да се появи интернет, са били доста по-изолирани, тъжни и самотни от сега. Противно на масовото схващане. Но това е нож с две остриета. Човек внимателно трябва да си подбира „инструментите“. Като с всяко друго изобретение на човешкия гений. Моето „присъствие“ тук и всичко, което правя, се осмисля от хора като теб. Благодаря!

    Коментар от asktisho — април 29, 2011 @ 12:29 pm

  13. Има нещо прекрасно в това да си бърборко 🙂 Разказваш прекрасни истории. Все едно бяхме седнали на по биричка в обедната ми почивка днес. Прекрасно 🙂

    Коментар от Биляна Карадалиева — април 29, 2011 @ 4:54 pm

  14. @ Биляна Карадалиева: казано от една поетеса, как да не се възгордее човек? 😛

    Коментар от asktisho — април 29, 2011 @ 5:53 pm

  15. Благодаря ти.

    Коментар от dragkh — май 1, 2011 @ 10:14 pm


RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.