Писателският блог на Тишо

април 26, 2011

По Пътя към Сантяго: Ангели и чудеса

По Пътя към Сантяго се случват чудеса и човек може да срещне ангели. Веднъж, докато медитирах в готическа катедрала и слушах органа с настръхнала кожа, нещо ме докосна по рамото. Отоворих очи и пред себе си видях един Ангел: Анхел Домингез, 40+ годишен, родом от Мадрид, собственик на развъдник за ловджийски кучета и много горд с факта, че някога е бил част от свитата на Н.В. Краля. „Всички са се събрали в една кръчма наблизо и те чакат” – каза ми той – „идвай, преди да са свършили местата”. Анхел е симпатичен дърдорко – от хората, които идват да ти предадат нагледен урок, че не бива да приказваш твърде много, ако не искаш да ставаш досаден. Отново ще си говорим за него по-късно в този пътепис.

Извън шегата, Камино действително е различно място. Някои твърдят, че следва проекцията на Млечния път върху земята. От ЮНЕСКО, пък, са обявили целия маршрут за световно историческо и културно наследство. Според легендата, от тук е минал най-неуспешният ученик на Исус – св. Яков, който е бил гонен и пребиван от местните, които не са искали да приемат християнството. Чувайки за подвизите на Петър и Павел по света, той запитал Христос в молитва защо и на него не му се е паднало да обърне към вярата хиляди души като тях, а само няколко човека. Отговорът бил красноречив: тези няколко човека са по-важни от тълпите, покръстени от другите апостоли, защото именно от тук християнството някога ще се разпространи по целия свят. Днес градът Сантяго де Компостела е кръстен на апостол Яков.

Извън преданията, Камино действително е различно място. Точно тук се научих да правя разлика между желания и предпочитания, мечти и намерения. Желанията са нещо, което непрекъснато те измъчва. Предпочитанията са нещо, което избираш пред друго, без да ти е чак толкова важно. И задължително го получаваш. Мечтите са нещо, което винаги отлагаш във времето, а намеренията са нещо, върху което работиш в момента. Камино материализира предпочитанията и намеренията, но ако другаде „материализацията” отнема седмици, месеци или години, тук тя се случва за минути, часове или дни. Ето няколко интересни примера:

Когато носиш цялото си имущество на гърба, всеки грам е от значение. Водата е сред малкото неща, от които не можеш да се лишиш. Здравословната консумация се върти около пет литра на ден, в зависимост от организма, т.е пиеш много вода и задължително я мъкнеш навсякъде със себе си. Добре, ама бутилка от литър и половина тежи точно три пъти повече от бутилка от половин литър, когато е пълна. В началото се разхождах с две бутилки от литър и половина, за всеки случай. Това прави три килограма багаж допълнително към останалите десет, които и без това ми разказваха играта. Може да звучи малко, но след 35 километра вървене с 13 кг на гърба съвсем не ти се струват малко. Забелязах, обаче, че свърши ли ми водичката, моментално намирам я чешмичка, я ресторантче, я някоя ферма, където мога да „презаредя“. Престраших се и замених големите бутилки с една малка. Багажът ми олекна с два килограма и половина или близо 20% от общата маса! Щом се доверих на този процес, а именно – на предпочитанието да нося по-малко багаж, нямаше случай, в който шишенцето ми да свърши и да не се препъна в някоя чешма.

Друга интересна Камино – синхроничност са хората, които те насочват по Пътя, когато се изгубиш. Както вече знаем, Пътят е добре маркиран със стрелки и табели, но се случва в някое селце или град човек да мине по страничните улички в търсене на забележителности или нещо за хапване и после да хаби пот в напразни усилия, докато отново намери стрелките. Интересното в случая беше, че дори в най-обезлюдените местности винаги се намираше мъж, жена или някое животно, което да ме насочи в правилната посока.

Друг интересен случай – веднъж супер много ми се допи бира. Нямаше човек на планетата, който да е по-жаден за бира от мен. И зад завоя намерих крайпътна бирария. Нормално ли е това? По Камино всичко е нормално.

До такава степен се доверих на предпочитанията и намеренията, които почти веднага се превръщаха във факт, че започнах да правя нещо като магии. Намерих едно стъклено топче – досущ като лимките, с които си играехме на пясъчника пред блока в детството. Превърнах го в моето „магическо” топче. Появеше ли се ново намерение или предпочитание у мен, аз изпълнявах мъничък ритуал: потърквах лимката в шепи, за да се затопли, после тихичко й прошепвах намерението или предпочитанието си. Три пъти. И я прибирах в джоба. Още преди слънцето да е залязло получавах всичко, което съм си наумил. Естествено, нямаше как да стана невидим, да спечеля от лотарията или да се превърна в най-търсения мъж на планетата, защото това са неща, които граничат по-скоро с мечтите и желанията, отколкото с намеренията и предпочитанията. Последните са действия, които извършваш сам. Хората и обстоятелствата по Пътя само ти помагат. Ама ти помагат МНОГО. Като се прибрах в България „магическото топче” спря да действа. Вече ми липсваше убеждението, че то помага да превръщам намеренията и предпочитанията си в дела.

От метафизична гледна точка, интерес представляват и сънищата. Всички пилигрими споделяха, че вечер сънуват ярки, многоцветни, запомнящи се сънища – дори тези, които не сънуват по принцип. Може би се дължи на умората, не знам, но за съжаление съм твърде слаб в тълкуването на сънища. Така и не разбрах какво се опитва да ми каже Млечният път, докато хъркам и не позволявам на останалите пилигирими в спалнята да си почиват.

Веднъж, съвсем неочаквано, дясната дръжка на раницата ми се скъса. Вървях по горска пътека и около мен нямаше жива душа. Предстояха ми още 15 километра до крайната дестинация за деня. Беше невъзможно да влача товара толкова дълго с една ръка. Прерових багажа в търсене на нещо, с което да отстраня повредата. Не намерих нищо подходящо. Тогава седнах върху раницата и зачаках. След не повече от десет минути по Пътя се появи слаб и усмихнат човечец, който се поинтересува дали може да ми помогне с нещо. Обясних му какъв е проблемът и той веднага извади от джоба си канап, с който сръчно поправи „щетата”. „Човече, ти си истински ангел!” – казах му аз. Съгласи се с мен. Тогава се запознах с Анхел.

Немалко пилигрими ще се съгласят с мен, че Камино е причина да се изправиш пред някои от страховете, които трябва да предолееш. Реших един ден да повървя малко бос – за разнообразие. Движех се по прашна, затоплена от слънцето пътека и беше истинско удоволствие да усещам земята под босите си крака. Но едно мрачно предчувствие ме накара да се замисля дали в Испания няма отровни змии и колко гадно би било, ако прекарам остатъка от ваканцията си на системи в болницата, вместо с веселите си другари по Пътя. Започнах да  гледам къде стъпвам. Буквално няколко секунди по-късно видях от прахта да стърчат шиповете на пепелянка. Цялата се беше заровила в червеникавата пръст и нямаше начин да я забележи човек, освен ако не се взира супер внимателно. Докоснах я със сопата и тя се сви на кълбо в нападателна поза. Избутах я от пътеката, за да не пострада някой друг ентусиазиран босоходец като мен. Веднага си обух тежките туристически обувки и бодро закрачих напред.

В едно село ме пресрещна глутница кучета – високи като магарета хрътки. Водачът им носеше в устата си кокошка, която все още мърдаше с крила. Просто стояха и ме наблюдаваха. Нахвърлеха ли се върху мен, със сигурност щяха да ме разкъсат. Наблизо нямаше никой. Бягството и страхът са лоши съветници в такъв случай. Трябва да се правиш, че не ти пука. Събрах целия си кураж и тръгнах право към глутницата. Кучетата се разделиха на две – налагаше ми се да мина по пътеката точно между тях. Направих го, като избягвах да ги поглеждам в очите и здраво стисках сопата. Не че щеше да помогне, но поне ми вдъхваше малко кураж. Чух само леко ръмжене. Огледах се едва след стотина метра. Отново бях сам. Всичко беше наред. Въздъхнах и облекчено запалих цигара. Току що се бях преборил с един от най-големите си страхове.

Високо в планината, малко преди селцето О Себрейро, внезапно излезе буря. Задуха вятър, слънцето притъмня, по билото се изкачи черен облак и замириса на озон. Трябваше да бягам до хижата, подгонен от тътена на светкавиците. Тичах лек като перце, въпреки че цял ден бях изкачвал планина. После минаха два часа, докато адреналинът ми спадне. А точно преди бурята мислех, че нямам повече сили…

На другия ден, по време на спускането, заваля сняг. Скучаех и реших да затананикам някоя хубава българска песен. Избрах „Вей ми ветре” на Исихия. Изпях я супер фалшиво, но от сърце. Задуха такъв вятър, че прогони всички облаци и пред очите ми се откри чудесна панорама към областта Галисия.

Всеки човек, вървял по Камино, може да разкаже подобни неща. Някои не вярват дори в очевадното, а други търсят знамения във всичко. Истината е, че самият Живот е едно голямо Чудо. Трябва да се наслаждаваме на всяка секунда от него, с или без намесата на свръхестествени сили.

Изтегли целия пътепис като е-книга от тук.

Тихомир Димитров

14 коментара »

  1. Тишо, пишеш много увлекателно:) Преди 2 дни се прибрах от едно пътешествие и днес ти изчетох на един дъх всичко, което бях изпуснала от пътя ти до Камино. Сякаш сме на една вълна 🙂

    Коментар от Pepi Stoyanova — април 26, 2011 @ 3:59 pm

  2. миналата седчица бях в отпуска, защото ми се роди второ детенце и помагах в къщи. Нямах възможност да ги прочета, но днес изчетох на един дъх трите нови части на ПО Пътя..

    Мисля си, че чудеса се случват винаги когато човек започне да върви по своя „път към Камино“. Ако винаги сме така целенасочени и отдадени да преодолеем всички трудности и несгоди, но да постигнем целта и да извървим пътя си винаги ще има чудеса и магии. Често „по пътя“ човек повече слуша себе си и по-малко се влияе от околните (ти го описа в своето малко гениално откритие много добре)и така „вижда“ и „чува“ малките чудеса. В стремежа на съвременния човек да контролира всичко в живота си сме загубили способноста си да вярваме, че има нещо, което е над нас и което ни помага и ни съпътства навсякъде.

    Преди време като бях студент бях на бригада в Америка. Като разбрах, че отивам проверих, че любимата ми метъл група – Deftones има концерт сравнително близо до мястото, където ще съм аз. С един приятел си напавихме план как ще отидем. Но като наближи времето приятеля ми се отказа, защото билета беше скъп и не искаше да рискува да пътува през 3 щата за един концерт. А концерта беше лудница: Deftones, Metallica, Linkin Park, Limp Bizkit. Концерта беше във Филаделфия. Бях на път и аз де се откажа, но реших, че няма да се поддам на страха и ще се възползвам от тази възможност.

    Всичко изглеждаше невъзможно. За първи път си купих нещо по нета (все пак беше 2003), рядко даваха почивен ден по средата на седмицата, как щях да се оправя по пътя и да откиря мястото на концерта, дали щях да мога за един ден да отида и да се върна за да не закъснея за работа, дали няма да ми се случи нещо, все пак ще съм сам и няма кой да ми помогне, нямах мобилен тел…… (един познат ми каза, че съм луд и че ще се изгубя и ще пострадам) Приключих работа в 3 през ноща, взехи си цигари и билета и в 5 вече пътувах с автобус. Преминах 3 щата бях на концелта и успях да се върна 30 минути преди да започна работа. За три дена спах 3-4 часа и бях само на бира и цигари, а и джойнт, едни хора на концерта ме почерпиха. НО БЯХ НА КОНЦЕРТА.

    Дори и да можех да планирам всичко нямаше как да се случи така перфектно, всичко се получи. Така, че вярвам, че по пътя ни винаги се случват чудеса, стига да сме отдадени на пътя..

    Коментар от stefan.rusev — април 26, 2011 @ 5:18 pm

  3. @ stefan rusev: Мерси много за това споделено пътешествие! Виж, има форсмажорни обстоятелства, които ни предпазват от глупости понякога, защото човек сам не знае кое е добро за него. Така че не винаги целта може да бъде постигната, но в повечето случаи си пречим сами. Все пак, страховете, съмненията и колебанията са вътрешни фактори. Много ми хареса изживяването ти, направо си го представих!

    @ Pepi Stoyanova: Мерси, Пепи!

    Коментар от asktisho — април 26, 2011 @ 5:29 pm

  4. Благодаря за чудесния разказ. 🙂

    Коментар от Marfa — април 26, 2011 @ 7:10 pm

  5. Прекрасно! Пътят към е много, много интересен и пълен с приятелства, опасности и разни други. Благодаря ти!

    Коментар от astilar — април 26, 2011 @ 10:30 pm

  6. @ astilar: Верно е това 🙂 Но аз също ти благодаря за „съучастието“ в една прекрасна авантюра. 🙂

    Коментар от asktisho — април 26, 2011 @ 10:40 pm

  7. Ехх, страхотно:)Много добра картинка, а последния ти абзац е направо проникновен. Разбира се, и аз съм преживявала такова пътуване (пак за концерт), и сега продължават да се случват неща почти като на шега. Чудя се кое е първо – случването на нещата и осъзнаването им после или случването им точно поради това, че вече мога да ги осъзная? Ти как мислиш? Не ми отговаряй. Убеждения, намерения и предпочитания, благодаря:)

    Коментар от Милена — април 26, 2011 @ 11:31 pm

  8. @ Милена: що да не ти отговоря, нали съм си досадник 🙂 Пък и, все пак, троля собствения си мини „форум“. Убеждения, намерения и предпочитания, да. Въпреки че не е забранено човек да страда, докато изпитва вътрешна, дълбока, неосъзната потребност от това. Нищо не е забранено на този свят. Неосъществените мечти, неудовлетворените желания, липсата на посока – тези заблуди са източник на безкрайно страдание, но то може да се превърне в муза за по-талантливите хора. А те, нали са чувствителни, може дори да се влюбят в нея…До момента, в който разберат, че в тях има нещо, което се наслаждава на старданието, но то не е самите тях…Тогава започва истинското осъзнаване.

    Коментар от asktisho — април 27, 2011 @ 12:52 am

  9. Тишо, за едно си прав – след като изчезна от ФБ, се абонирах и по-редовно те чета. Само дето ми липсва възможността да обсъдим почти на живо нещата 🙂
    Едва сега се върнах и изчетох цялата поредица публикации за това приключение – вълшебно пишеш, отнасяш ме там, караш ме да обмисля и може би да придвижа мечтата към намерение.. :-)Много ми хареса днешния фокус към случайните или.. закономерните чудеса, които човек твори. Дано намериш и тук магията, а да не е останала там.. по Пътя. Позрави наъ-сърдечни и благодаря за подареното вълшебно изживяване!

    Коментар от Мартина — април 27, 2011 @ 10:23 am

  10. @ Мартина: Фейсбук прекалено много иска да знае и отнема прекалено много време, а няма почти никаква практическа полза, затова му дръпнах шалтера. Сега времето, което прекарвах в разглеждане на фото галерии с пияни хора, писане на статуси, коментари и клюкарстване, го прекарвам в писане. Пак е седене пред монитора, но виждам малко повече смисъл. Tвоят и другите коментари по-горе го доказват. За което сърдечно ви благодаря! На всички! Историите ми нямаше да имат значение без вас – техните читатели…А иначе, ако вземеш и ти да предвижиш мечтата към реалност (вече доста хора опаковаха багажа), ще взема да поискам някаква награда от испанското посолство за това, че им развивам туризма, хехе.

    Коментар от asktisho — април 27, 2011 @ 12:50 pm

  11. Браво, страхотен разказ…чакаме продължението:)

    Коментар от Ани Виденова — април 27, 2011 @ 5:30 pm

  12. @ Ани: Иде, иде! 🙂

    Коментар от asktisho — април 27, 2011 @ 6:42 pm

  13. Страхотни пътеписи, искренно ти завиждам за приключението което си изживял и начина по който го описваш! 🙂
    Бих желал да си позволява и едно кратко отклонение, по темата за Пътя… Преди една година(и няколко месеца), в дните преди Нова Година, открих и прочетох почти целия ти блог Тишо и успях да се върна в Пътя който въпросната година бях изгубил напълно, даже го преоткрих. Тогава писах и първия си коментар с благодарности за уникалната ти гледна точка и творчество… да не влизам в подробности го давам директно на това което искам да споделя. На 26 Март, публикувах единствения ми разказ и то за цар, който никога не ме е грабвал особено, но просто ‘така ми дойде’. На 16 Април държах изпит история в НВУ „Васил Левски“, изпит който играе изключително важна роля в моя Път. И… да не повярва човек, втората тема беше „Могъщество на българската държава при Иван Асен II“. И на първата бях компетентен, но естествено писах за ‘Всемогъщия цар“ – 5.50, първата primo victoria/първа победа/ по пътя към униформата, хехе.
    Това е накратко моята малка игра на съдбата, на която станах свидетел от първо лице. Искам пак да изкажа големи благодарности, защото от повлиялите ми на ‘философията’ личности, ти си единствения съвременник, продължавай с това което правиш!

    Поздрави!
    Поздрави!

    Коментар от А.Атанасов — април 30, 2011 @ 2:33 pm

  14. А. Атанасов: Мерси много за споделеното интересно „съвпадение“! Естествено, аз с нищо не съм допринесъл за успеха ти, но вярвам, че сме се заговорили по темата неслучайно точно в този период 🙂 Поздрави и само успехи занапред!

    Коментар от asktisho — май 1, 2011 @ 12:51 am


RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.