Писателският блог на Тишо

април 24, 2010

Един свеж ден

Filed under: ЗЛОБОДНЕВНО — asktisho @ 1:33 am
Tags:

10x 2 Fen

Отварям очи и излизам на огромната, открита тераса. Апартаментчето е скромно, обаче няма такава тераса! Всъщност, наех го само заради терасата. И дърветата около нея. Пролетта за пореден път ме втрещява с ентусиазма си. Някак противостои на заспалия ми мозък. Избухналите в бяло клонки са пълни с врабци. Не знам защо, обаче гледката на врабци, които се гмуркат в белия цвят ме побърква от радост. Всъщност, ако трябва да опиша щастието, бих го нарисувал точно така. Решавам да се възползвам от ситуацията и да копирам настроението им върху себе си. Искам и аз така! Поглеждам  часовника. Време е за обяд. Мрачните дни приключиха и днес отново слънцето ще ме радва. Плюс всичко останало, което срещна по пътя.
Зареждам стъклените бутилки с минерална вода. Oставям ги да се „греят” навън. Само който не пие „слънчева” вода не знае за каква „батерия” става въпрос. Може да замести всички кафета и редбули, но не по оня, изцъкления начин. Прави те бодър, свеж и наспан. Дори да си смачкан. Гледали сте филма за водата. Представете си какво причинява най-мощният източник на енергия в слънчевата система, ако оставиш водата достатъчно дълго „насаме” с него.
Навлизам в парка и не забравям да се изумявам от истинските неща. Правя умствени паралели между студеното зимно гробище, което беше това място преди два месеца и райското кътче, което е сега. Мисля, че трябва да си много гениален, за да създадеш подобно нещо. Толкова красота на квадратен сантиметър! Мисля, че и аз мога. В моята Вселена. Единствената, до която имам достъп. Мисля, че съм прав.
Искам да бягам. Правя две бързи обиколки около езерото. Искам да пея. Пея. Какво като ме гледат странно? Искам да пляскам с ръце. Пляскам! Ми не съм ли аз най-свободният човек на планетата, а? И кои сте вие, че да ме ограничавате? Тук правилата ги определям аз! Изпитвал съм силата на омразата, но трябва да ви кажа, че не струва пукната пара пред силата на радостта. Това е, защото омразата преодолява бариери, а радостта прави точно обратното – премахва ги. Онова усещане да си петокласник с ожулени колене пред блока се завръща в мен. Вече съм като врабчетата. Мога да се черпя един хубав обяд. Мисля, че го заслужавам. Трябва ми приятна компания. Вадя телефона и го прибирам обратно. Ще пробвам другия метод. Отпускам се достатъчно, за да позволя на „случайността” да ни срещне. Хапваме пъстърва на тиган. Оказва се, че четем една и съща книга, гледали сме един и същ филм снощи и, странно защо, в момента се чувстваме по един и същ начин. Време е да се разделим, защото римайндърът ми напомня, че трябва да довърша някакъв текст. В главата ми бучат две песни: „Не, не ми се прибира…” и „Казано честно всичко ми е наред…” Избирам втората. Пускам я на „грамофона” и сядам в най-близката компютърна зала. На опитите за мързел съобщавам, че всъщност ТОВА е алтернативата на 8 часа в тесния кюбикъл. Човек трябва да е по-скоро благодарен. Приключвам още преди песента да е свършила. Натискам SEND. Има разлика между благодарността и алчността. Второто се отплаща далеч по-добре. С щипка вдъхновение за вкус можеш да свършиш истински чудеса. А остатъка от деня е изцяло мой! Както и остатъка от живота, между другото! Виждам се с приятел, с когото разговаряме на философски теми. Пием бира. Пушим. Играем хек с едни много култови младежи. Уговаряме се да почистим Камен бряг през уикенда заедно. После те продължават да ритат хека, докато аз наблюдавам залеза над езерото. Винаги се чувствам „като къпан” след един хубав залез. Все едно душата ми си е взела ароматна вана с релаксиращ масаж. Прибираме се вкъщи да играем покер. Приятелски покер, т.е без пари, защото приятелите нямат навика да се обират помежду си. Има хубави чипове. Идват още хора. Пием домашна ракия. Твърде бавно навлизам в правилата на Texas Hold’em. Не защото съм тъп, а защото ракията ми пречи и не мога да си ги припомня. „Не знал, не знал и забьiл”, биха възкликнали руснаците. И биха били прави. Ама какво ми пука на мене? Хората си тръгват. Aз оставам сам. Има разлика между сам и самотен. Първото е за предпочитане. Затруднявам се да изпитам самота напоследък. Обаче ми трябва някаква различна емоция. Искам да компенсирам екзалтацията, която взе да ми омръзва. Избирам копчето на меланхолията от еквалайзера. Наслаждавам се на dead can dance и на Луната. Има нещо брутално в начина, по който облаците се махат от лицето й всеки път, когато погледна нагоре. „Орион” отново мълчи. Изглежда справедлив и спокоен. „Няма нужда да ходите в планината, ако ви трябва гледка”, записвам си аз, „просто изчакайте нощта и вдигнете глава. По-голяма гледка от Космоса не мога да ви измисля.”

Тихомир Димитров

Advertisements

11 Коментари »

  1. Разтърсващо, но аз не съм й очаквал друго от теб.

    Коментар от fen — април 24, 2010 @ 9:05 am

  2. Супер 🙂

    „Има разлика между благодарността и алчността. Второто се отплаща далеч по-добре.“ Тук си имал предвид първото?

    Коментар от radislav — април 24, 2010 @ 9:48 am

  3. Вдъхновяващо! Отивам да попея и да попляскам 🙂
    Майната им на предразсъдъците!

    Коментар от Майк Рам — април 24, 2010 @ 10:37 am

  4. Зареждащо и оптимистично! 😉

    Коментар от вили — април 24, 2010 @ 11:49 am

  5. Много истинско и вдъхновяващо! Щеше ми се да бях го написала аз :)!

    Коментар от antonia — април 24, 2010 @ 11:56 am

  6. Изключително силно, позитивно и вдъхновяващо включване!

    П.П. Можеш да подадеш топката на още трима, които да ни зарадват като теб 🙂

    Коментар от GaN — април 24, 2010 @ 2:17 pm

  7. Впечатляващо и адски свежо.Тази фантазия е релакс за мозъка.Браво Тишо.Ставам фен…:-)))

    Коментар от alflandov — април 24, 2010 @ 9:03 pm

  8. Благодаря ви много, хора! Комплиментните са незаслужени, защото аз в случая само преразказвам един шедьовър. Шедьовъра на живота. Истинското творчество е пред очите ни всеки ден. Напълно безплатно, при това. Ние участваме в него с всичките си сетива. Остава само да се научим да го наблюдаваме. Да му обръщаме повече внимание…

    Коментар от asktisho — април 26, 2010 @ 10:44 am

  9. поздрави с една песен, с която се събуждам тези дни 🙂



    Коментар от altair — април 28, 2010 @ 2:28 pm

  10. ЛЕКОМИСЛЕНО…

    Коментар от анонимен — май 2, 2010 @ 12:42 pm

  11. […] бяха Моят абсолютен свят и Един свеж ден, […]

    Pingback от Десетте малки негърчета « Писателският блог на Тишо — май 14, 2010 @ 2:34 pm


RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s