Писателският блог на Тишо

февруари 20, 2009

Голямото наспиване

–    Сън. Всичко, от което се нуждаете, е сън! – заключи лекарят.
Пламен го погледна изпитателно:
–    Само това?
–    Кажете ми, от колко години не сте почивали като хората? Кога за последно спахте повече от осем часа?
Пламен се замисли…
Десет години. Три хиляди, шестотин и петдесет дни. Това беше правилният отговор.
Трудно отделяше повече от четири часа на денонощие за себе си, но дори в тези кратки моменти на уединение – в самолета или на задната седалка на лимузината, той рядко успяваше да заспи. Непрекъснатите пътувания, разговорите по телефона, постоянната ангажираност с работата, всичко това го вадеше от равновесие и не му даваше покой. Гълташе цяла шепа анти-депресанти и пак не можеше да се отпусне напълно.
Четири часа вътрене в леглото трудно могат да се нарекат сън. После отново започваха срещите, плановете, графиците, полетите, крайните срокове, вършеше десет неща едновременно…
– Кога за последно спахте повече от осем часа? – лекарят повтори въпроса си.
– Вече не помня! – сопна се Пламен:
– Но, кажете ми, как да заспя, като първо – нямам време и второ – дори хапчетата, които ми предписвате, вече не действат?
Лекарят се намръщи. Отвори медицинския картон и зачете на глас резултатите от пълния преглед, който беше изписал на Пламен преди седмица.
–    Нищо не разбирам на латински!
–    И не е необходимо. Скоро няма да има нужда да разбирате от каквото и да било, защото ще сте мъртъв! Доста процеси в организма ви са обезпокояващи. Ако продължавате да изтощавате тялото и психиката си по този начин, най-добре си подгответе завещание. Не знам колко ще издържите, преди да се появят симптомите на някое фатално заболяване. А може и внезапно да получите инфаркт. Тогава някой друг ще се възползва от всичко, което сте постигнали с тежък труд, а вие ще си отидете ей така – от глупост!
–    Може би сте прав, – тонът на Пламен поомекна, – кажете ми какво да направя, докторе?
–    Имате нужда от минимум три месеца активно лечение и релаксация. Ще ви изпратя на санаториум: тишина, спокойствие и лека храна, както се казва. Никакви медикаменти. Измислете си хоби. Занимвайте се само с неща, които ви доставят удоволствие, но не ви натоварват. Някакъв лек спорт, може би. Тялото само ще се погрижи за себе си, стига да му дадете възможност.
–    Три месеца? Това е абсурд! Знаете ли какво ще стане с бизнеса ми, ако отсъствам три месеца? Тези кучета ще опропастят всичко, което съм градил с години. Графикът ми е претоварен, не мога да отделя повече от десет дни. Това е абсолютният максимум.
–    Десет дни са за предпочитане пред нула.
Очевдино лекарят също беше готов на компромиси. Не искаше да загуби богатия си пациент заради неговата твърдоглавост. Предписа му хомеопатично лечение и набор от билки за чай. С авторитетен тон обясни как точно се приготвя чая, колко е важно лекарствата да се взимат на строго определени интервали от време. Не че имаше значение. Трудно се доверяваше на алтернативната медицина, но знаеше от личен опит, че по-важното е пациентът да повярва в лечението, отколкото лекарят.

Майбахът се тътреше във вечерния трафик. Дългата верига от червени стопове само привидно изглеждаше спокойнa. Oт всички посоки долитаха клаксони, сирени, псувни на изнервени шофьори. Чуваше се музика от радиото, въртене на гуми, форсиране на двигатели. Вътре беше тихо. Потънал в бежовата тапицерия, Пламен гледаше бизнес блока по новините. Или поне се преструваше, че го гледа. Съзнанието му блуждаеше другаде. Разсъждаваше върху цената на успеха.
Ето, преди десет години нямаше нищо. Едва успяваше да събере достатъчно, за да плати наема на мизерната си квартира. Сега притежаваше цял луксозен квартал. Беше го издигнал сам, а строителството представляваше малка част от дейността на мощния му холдинг. Жена му отдавна не се интересуваше от него. Вълнуваха я само парите му. Живееха отделно, дори не си говореха вече. Носеха се слухове, че има млад любовник, но той и пет пари не даваше за нея. Всъщност, даваше й точно петдесет хиляди на седмица, за да го остави на мира. Един развод би го разорил, тъй като натрупа състоянието си след сватбата и тя прекалено добре знаеше това. Нямаха деца и единственото, което го интересуваше на този свят, беше работата.
Колелото на успеха се завъртя прекално бързо. Всяка възможност отваряше по няколко нови и това го изпълваше с еуфория. Обичаше чувството на власт и сигурност, допадаше му свободата да не мисли повече за разходите, увличаше го собствената му предприемчивост, възхищаваше се на ловкостта, с която умееше да сключва сделки. Харесваше лукса и се забавляваше от мащаба на работата си. Действаше с размах.
Покрай всичко това съвсем неусетно остана без приятели. Някои безуспешно се опитаха да го използват, други откъснаха мизерно парченце от баницата и буквално изчезнаха от живота му. Трети го намразиха от завист. Остана му само Антоан. Познавха се от малки. Антоан беше единственият човек, на когото можеше да се довери. За съжаление, приятелят му не споделяше любовта към успеха. Беше беден като мишка. Отказваше всякаква помощ и продължаваше да съществува в добре познатата мизерия от общото им минало, сякаш парите нямаха никакво значение.
Майбахът потъна в подземния паркинг на мезонета. Шофьорът слезе и отвори вратата. Пламен го информира, че през следващите десет дни няма да се нуждае от услугие му.
Прибра се в комфортния апартамент на последния етаж, взе си бърз душ и влезе в домашния кабинет, за да уреди подробностите около предстоящия десетдневен отпуск. Пренасочи срещите, отложи ангажиментите и отмени всички пътувания. Реши да даде шанс на онзи напорист младок – Божидар, който от няколко години се натягаше за поста заместник-изпълнителен директор. Изненадващото му отсъствие беше чудесна възможност да го изпита. Щеше да остави ръководството на целия холдинг в ръцете му. Ясно и категорично му заяви по телефона, че от резултатите зависи дали ще го направи богат или ще го изрита на улицата като мръсно куче.
Няколко разговора по-късно беше готов. Доволен от свършената работа, Пламен качи краката си върху бюрото и се отпусна в масивното кресло. Тази вечер, за разлика от всички други, най-после щеше да се наспи. Утре щеше да излезе рано на пазар, да се разходи пеш из града и да купи някакъв подарък за рожденния ден на Антоан, който предстоеше след два дни. Трябваше да си вземе някакви обикновени дрехи, за да не се набива на очи сред простолюдието. Щеше да носи евтин алкохол на партито, както правеше винаги, когато гостуваше на приятеля си, за да не го поставя в неудобно положение.
Цялата тази работа го караше да се чувства зле, но нямаше друг начин да поддържат връзка. Антоан категорично отказваше да стъпи в шикозното жилище на Пламен. Луксът го комплексираше. „Какво пък толкова. Аз мога да живея по неговия начин, а той дори не подозира какво е да живееш по моя.”
Широка прозявка разчекна лицето му. Стенният часовник показваше точно девет. «Господи, колко съм уморен». Пламен нагласи алармата на мобилния си телефон за девет сутринта. Обикновено ставаше в четири и половина. Отвори чекмеджето и по навик посегна към аптечката с успокоителните. Ядоса се на себе си, грабна шишенцата и изсипа съдържанието им в тоалетната. Половин час по-късно спеше като бебе върху копринените чаршафи в огромната си спалня.

Отвори очи в девет без пет. За пореден път се учуди на способността на съзнанието му да го буди точно пет минути, преди да се задейства алармата. Чувстваше се много…замисли се каква дума да избере…различно тази сутрин. Да, най-правилната дума беше различно. Стана, изми си зъбите и изчезна навън. Махна на първото такси. Заповяда на шофьора да го закара до центъра.
Разхождаше се из улиците, между тълпите от хора. Беше му странно да е сам и пеша – навън, по това време на деня, когато всички работят. Странно и приятно. Мозъкът му все още се намираше в онова полубудно състояние, което продължава дълго, aко си спал продължително време.
«Трябва ми силно кафе» – помисли си Пламен, купи вестник и седна в най-близкото кафене. От всичко друго можеше да се лиши по време на отпуската, но не и от новини.
Каква беше изненадата му само, когато видя датата на вестника. Вместо 13-ти, там пишеше 14-ти. «Възможно ли е това?» Спомни си за онзи стар сериал, «…как му беше името, «Утрешен вестник», точно така!». Имаше само два варианта: да е спал 36 часа или да държи утрешния вестник в ръце. Второто, разбира се, беше абсурдно, но онова странно усещане някак му подсказваше, че всичко е възможно.
Сервитьорката пристигна с тефтер и химикал в ръка.
– Извинявам се много, госпожице, знам, че ще прозвуча като идиот, но бихте ли ми казали коя дата сме днес?
– Защо не погледнете във вестника?
– Именно за това питам, тук датата е сгрешена.
«Сигурно вече ме мисли за луд»
– Днес сме 14-ти, господине, – заяви момичето с равнодушен тон. Разни чичковци в костюми и друг път се бяха опитвали да я заговарят по «оригинален» начин. «Какво ли не измислят вече!»
– Ще желаете ли нещо за пиене?
– О, да, – сепна се Пламен, – двойно дълго кафе, без захар и сметана, благодаря! И, съжалявам за безпокойството…
– Няма проблеми, – сервитьорката се врътна на пети и отиде да изпълнява поръчката.
«Четиринайсти! Това значи, че съм спал цели 36 часа и днес е рожденният ден на Антоан. Трябва да му измисля някакъв евтин подарък! Докторът се оказа прав, явно наистина се преуморявам».
Пламен изсърба кафето на две глътки и излезе от заведението. Задимената обстановка го подтискаше. Имаше нужда от чист въздух и да си поговори с някой нормален човек, за да се оттърве от странното чувство за нереалност, което продължаваше да го преследва, въпреки че беше изпил обичайната си ударна доза кафе, която винаги успяваше да го разсъни.
Модното ателие се намираше съвсем наблизо. Редовно поръчваше да му шият нови костюми. Дори нямаше нужда от тях, но изпитваше симпатии към продавачката. Харесваше му да си бъбри с нея и дори възнамеряваше да я покани на вечеря в най-скоро време. «Всъщност, ето го правилният момент. Отпуската е чудесен повод да започнеш отново да излизаш с жени!» – каза си Пламен и се запъти към бутика.
Зави зад ъгъла и се приготви да види най-голямата си гордост – огромният рекламен билборд на застрахователната му компания, който се извисяваше над най-оживеното кръстовище в града. Вдигна поглед с усмивка и…мегабордът го нямаше. Инстинктивно напипа телефона във вътрешния си джоб. Щеше да откъсне главата на Божидар за такова нещо! Рекламата му струваше цяло състояние. Да не говорим какво щеше да  направи с онези колеленца от агенцията!
Извади телефона и размисли: «Какво пък толкова. После ще се занимавам с тях! Като си почина. Обещах си да не мисля за работа през следващие десет дни! Ако не си оправят грешката сами, ще ги доведа до просешка тояга!» Пламен винаги си спазваше обещанията. Запъти се към ателието на отсрещния тротоар.
– Добър ден, Стела днес на работа ли е?
– Стела? Нямаме служител с такова име! – сопна се продавачката.
– Е, как така? От няколко месеца все тя ме обслужва.
– Явно е станала  грешка, защото аз работя тук вече 6 години и не познавам никаква Стела. Сигурен ли сте, че не бъркате магазина?
– Абсолютно съм сигурен!
– Съжалявам, но в такъв случай не мога да ви помогна! Желаете ли нещо друго? Риза, панталон? Имаме много добри отстъпки за пролетната…
«Уфф, кога най-после ще се научат да се държат нормално с клиентите?» – той напусна помещението ядосан, без да изчака продавачката да се доизкаже. Убеден беше, че го будалкат нещо. «Е, не са попаднали на правилния човек!» Извади мобилния и набра собственичката на веригата. Трябваше да узнае истината! «Временно нямате достъп до този номер.» Пробва оше веднъж. «Временно нямате достъп до този номер»
«Какво, по дяволите!»
Реши да не се занимава повече. Искаше да си почине, а не да участва в глупави интриги. Веднага след рожденния ден на Антоан заминаваше за морето! Имаше вила на самия бряг, в която никога не беше стъпвал. Щеше да прекара остатъка от ваканцията в уединение. Щеше да чете книга. Да се разхожда бос по пясъка. «Нека му мислят всички некадърници, когато се върна освежен и зареден с нови сили!»
Докато обикаляше по магазините в търсене на  евтини дрехи за вечерта, евтин подарък и евтин алкохол, няколко странни неща му направиха впечатление: минаваше по тези улици всеки ден с лимузината, познаваше ги много добре. Част от сградите бяха променени до неузнаваемост. Някои дори липсваха. Възможно ли е да са свършили толкова много работа само за два дни? «Човек трябва да внимава да не си проспи живота» – помисли Пламен и се усмихна.

Пътуваше с таксито към вкъщи, за да вземе душ, да се преоблече и да се приготви за рожденния ден. Виеше му се свят и главата леко го наболяваше. Чувстваше се неестествено, усещането го преследваше през целия ден.
Замисли се за Антоан и за неподходящата среда, в която беше попаднал този човек. Не можеше да понася приятелите му, нито пък жена му. Това бяха празни хора, които предпочитаха да пропиляват дните си в пушене на марихуана, в слушане на музика и в писане на стихове, които едва ли някой някога щеше да прочете, вместо да се вземат в ръце и да направят нещо, да променят живота си към по-добро.
Бачкаха скапана работа срещу унизително заплащане и живееха в свят на мечти. Пламен обичаше Антоан като роден брат, но всичките му опити да го измъкне от посредствеността, да му даде начален тласък в живота, се оказваха напразни. Дали от гордост, дали от криворазбрана скромност, единственият му приятел отказваше дори парите, които му предлагаше, за да издаде стихосбирката си и творчеството му най-после да види бял свят.
Таксито спря пред луксозния мезонет, който се простираше на 2500 квадрата в покрайнините на града. Шофьорът получи щедър бакшиш и с мръсна газ потегли в обратна посока. Пламен пъхна ключа в бравата на металната порта, но не можа да отключи. Въртеше ту наляво ту надясно – нищо. От двора зад високата врата се разнесе кучешки лай. «Какво става тук, по дяволите!» – той презираше кучетата. Мразеше домашните любимци. «Нима пазачът си е позволил да домъкне помияр в градината ми, без дори да попита?» Започна да рита желязната порта и с всички сили да крещи:
– Отворете! Чувате ли какво ви казвам? Отворете веднага и приберете кучето, ако не искате да го застреля лично!
Лаят ставаше все по-заплашителен. Животното ръмжеше и тракаше с челюсти. Охранителната камера безшумно се наведе надолу. Радиото изпращя:
– Говори охраната! Това е частен имот! Ако не напуснете веднага, ще повикам полиция! Ако се опитате да влезете още веднъж, ще насъскам кучето срещу вас! Имаме оръжие и сме готови да го използваме!
Пламен се отдръпна стъписан. Не познаваше този глас. Това не беше неговата охрана! Дори мезонетът изглеждаше някак…променен. Приличаше на неговия, но ако се загледаше в детайлите, можеше да различи доста несъответствия.
Зад оградата се приближаваха стъпки. Чу дрънчене на ключове. Сипеха се псувни и люти закани по негов адрес. Кучето съвсем побесня. Всеки момент вратата щеше да се отвори и звярът щеше да го разкъса на парчета! Тази мисъл го стресна като удар с мокър парцал през лицето и го накара си плюе на петите.
Бягаше с всички сили, без да поглежда назад. Молеше се единствено да не пуснат кучето след него. Изхвърли пазарските торби, за да не му пречат. Спря едва след няколко стотин метра, когато вече не можеше да си поеме дъх. Погледна назад. Нямаше никой. В новопостроения квартал цареше гробна тишина. Краката му бяха потънали в кал. Стигна до големия булевард, който водеше към центъра и махна на първото преминаващо такси.

Огромният панелен блок, в който живееше най-добрият му приятел беше изчезнал. На негово място имаше строителен изкоп, а в изкопа машини и хора поставяха основите на нова сграда.
Набра номера на Антоан. Вдигна някакъв дядка, който му се развика, че не познава такъв човек. Опита отново. Дядката директно го напсува и затвори.
„Поща“ – сети се Пламен – „наблизо има поща!“ Беше прекарал детството си в този квартал, познаваше го добре. Докато тичаше към пощата не спираше да се удивлява – улиците бяха същите, дори някои от старите заведения пазеха табелите си, но всичко друго беше различно. Чисто нови блокове се издигаха на мястото на старите панелки. Нямаше я градинката с пейките, на която за пръв път целуна момиче като тийнейджър…Та нали само преди седмица от общината му бяха забранили да купи терена?! А някой вече строеше… Поне пощата си беше на мястото.
Пламен влезе, отвори телефонния указател и откри номера на майката на Антоан. Тя беше единственият човек със стационарен телефон, когото познава. Тайно й помагаше да си купува лекарства и й изпращаше пари, без знанието на сина й. Обичаше я още от времето, когато вареше лютеница, мажеше тлъсти филии за него и за Антоан и с любов ги наблюдаваше как си играят с другите деца пред блока.
Свободен сигнал. Сърцето му биеше лудо. Тууут…..тууут…..тууут.
–    Ало?
„Това е нейният глас!”
–    Лельо Данче, ти ли си?
–    Пламене, здравей, моето момче, как си? Откога не си се обаждал!
–    Лельо Данче, видяхме се само преди два дни! Нали те попитах от какво има нужда Антоан. Исках да го изненадам за рожденния му ден.
–    А, че от какво може да има нужда Тони? Откакто замина за Щатите, той си има всичко! Вие чухте ли се вече да му честитиш?
–    Заминал е за Щатите?
–    Пламене, защо ме правиш на луда? Стара жена съм вече! Та нали сто пъти изпращаше покани. Искаше да те вземе на работа при него, а ти все отказваше. Да не би да си размислил вече?
–    Тони ми е предлагал работа? На мен?!
–    Ами да, докога ще си на квартира? То, с една заплата живее ли се в България? Кой ще помага на вашите, като остареят? Тони е най-добрият ти приятел, той ти мисли само доброто, послушай го!
–    Лельо Данче, родителите ми починаха през 98-а!
–    Не говори глупости, бе, Пламене! Пу-пу-пу, пепел ти на устата! Не дърпай Дявола за опашката, че той само това чака!
–    Трябва да затварям!
–    Пла…
Натисна червената слушалка, излезе от пощенския клон и започна да изпразва джобовете си върху капака на най-близко паркиралия автомобил. Извади всичко – портфейл, ключове, документи…чак сега забеляза, че ключовете, с които се опитваше да влезе в мезонета, не бяха същите. Портфейлът му беше различен. По-дяволите! Дори мобилният му телефон беше друг! Извади личната карта и се зачете…

* * *

Отвори очи в девет без пет. Точно пет минути, преди да се задейства алармата. Надигна се рязко в леглото и тревожно заоглежда стаята – добре познатата му, огромна спалня, с мебелите от Италия. Копринените завеси. Картината на Манев върху стената. Всичко си беше по местата. «Господи, какъв кошмар!» – въздъхна облекчено Пламен. Алармата го стресна. Грабна мобилния телефон, изключи звука и избра «календар» от падащите менюта. Датата беше 13-ти. До рожденния ден на Антоан оставаха повече от 24 часа.
Тъкмо се канеше да тръгне към банята, когато нещо смущаващо го прикова на място. Скъпият дизайнерски панталон и марковите обувки, захвърлени върху мокета, бяха целите изцапани с кал…

ЕПИЛОГ

Според Теорията за Холографската вселена, създадена от Дейвид Бом (ученик на Айнщайн) и Карл Прибрам (неврофизиолог от Станфорд), реалността е просто илюзия.
Във всеки един момент съществуват безброй паралелни светове и единствено съзнателният избор определя кой от световете да се «материализира» и кои да отпаднат като възможности. Това не означава, че тези светове престават да съществуват. Те просто вече не са част от нашия «сън».
В много редки случаи, при определени състояния на ума – клинична смърт, кома, хипноза, транс или много дълбок сън,  преходът между паралелните светове става възможен…
Холографският модел използва научни методи, за да обясни телепатията, ясновидството, телекинезата и още много други загадъчни феномени.

Две хиляди и петстотин години по-рано Буда каза:

«Превръщаме се в това, което мислим»

Тихомир Димитров

Advertisements

52 Коментари »

  1. Страхотен разказ, само това мога да кажа! Поздравления за оригиналната идея.

    Коментар от Теодора — февруари 20, 2009 @ 2:55 pm

  2. Супер добър разказ 🙂 Беше ми интересно през цялото време как Пламен се е озовал в шантавия ден 🙂 Браво, Тишо!

    Коментар от tL_ — февруари 20, 2009 @ 3:48 pm

  3. антидепресантите са доста мънички хапченца

    Коментар от virh — февруари 20, 2009 @ 3:54 pm

  4. Много силно браво! Откога не беше писал разказ, Тишо. Имаш страхотен талант, продължавай да ме радваш! 🙂

    Коментар от Milena — февруари 20, 2009 @ 4:44 pm

  5. Палци горе и от мен! Чудесно!

    Коментар от pro01 — февруари 20, 2009 @ 4:59 pm

  6. Благодаря ви много, хора! Радвам се, че личният ми twilight zone ви харесва 🙂

    Коментар от asktisho — февруари 20, 2009 @ 5:05 pm

  7. Много добър, продължавай да пишеш.

    Коментар от Kuni — февруари 20, 2009 @ 5:28 pm

  8. Един път е разказа поздравления

    Коментар от Arcane — февруари 20, 2009 @ 5:51 pm

  9. Ставаш все по-добър Тишо!

    Коментар от Божидар — февруари 20, 2009 @ 6:05 pm

  10. На мен също ми хареса. Ще доразвиеш ли сюжета по-нататък?

    Коментар от ImPRESSed — февруари 20, 2009 @ 6:42 pm

  11. Браво Тишо, от преди първата си книга не си ме радвал толкова. Карах само на препрочитанки на старите ти разкази. Мисля че сборника ти с разкази ще ме радва повече от двете ти (засега) кноги в библиотеката ми. Успех.

    Коментар от краси — февруари 20, 2009 @ 6:44 pm

  12. Страхотно…като в зоната на здрача.Хем знаеш,че си ти ама не….

    Коментар от Anna — февруари 20, 2009 @ 8:15 pm

  13. Брр, настръхнах!

    Поклон пред таланта на автора!

    Коментар от lotlorien — февруари 20, 2009 @ 8:43 pm

  14. Поздравления! Много ми хареса. Лошото е, че започнах да се замислям в коя точно вселена съществувам в момента и не мога да си дам точен отговор 🙂

    Коментар от Майк Рам — февруари 20, 2009 @ 9:31 pm

  15. Прекрасен начин да покажеш на хората колко са зависими от заобикалящото ги 😉 браво!

    Коментар от Yang — февруари 20, 2009 @ 9:44 pm

  16. Добро продължение на темата! 😉
    Между другото, това за паралелните светове (т.е.за другите измерения), че и за времето като абсолютна реалност, от доста време вече не е прерогатив на фантастиката…

    Коментар от Графът — февруари 21, 2009 @ 9:19 am

  17. И на мен много ми хареса. Поздравявам те!

    Коментар от yoalbo — февруари 21, 2009 @ 12:00 pm

  18. „Задимената обстановка го подтискаше. Имаше нужда от чист въздух и да си поговори с някой“. В кой цивилизован свят има задимени заведения
    И пак този бленуван шикозен живот на корпоративния мениджър или каквато и да е там върхова позиция из холдинговите управления. Някои хора все така си мечтаят за власт, блясък и недосегаемост.

    Коментар от eleanor — февруари 21, 2009 @ 6:25 pm

  19. Харесвам разказите ти 🙂 И този е страхотен!

    Поздрави!

    Коментар от Биляна — февруари 21, 2009 @ 8:18 pm

  20. @ eleanor: имам една молба към теб – ако наистина виждаш слабости в разказа, посочи ми ги. Читателските коментари са много полезни за един автор. Но критиката трябва да е съдържателна. Достатъчно интелигентен съм, за да разбера кога някой си смуче от пръстите с единствената цел да омаловажи труда на друг. Така губиш собственото си време, че и моето. И най-важното: по никакъв начин не ми помагаш. Да не говорим, че от „забележките“ ти прозира как разказът дори не е четен целия. Или е четен „по диагонал“. Какво целиш в крайна сметка?

    Коментар от asktisho — февруари 21, 2009 @ 8:27 pm

  21. Тихомире, мога прекрасно да си преведа последния ти коментар, не ми се иска дума по дума да го прерифразирам, но идеята ти е: eleanor, изчезни, щото ме дразниш. можеше да си го напишеш направо. Ти се чудиш какво целя?

    Коментар от eleanor — февруари 21, 2009 @ 11:47 pm

  22. Тихомире, мога прекрасно да си преведа последния ти коментар, не ми се иска дума по дума да го прерифразирам, но идеята ти е: eleanor, изчезни, щото ме дразниш. можеше да си го напишеш направо. Ти се чудиш какво целя? Аз съм просто посетител и ти казвам, че тази тема с тези персонажи почва да се повтаря при теб, и преди го казах, ако искаш пиши си за урбанистично-футуристичния стил на героите с все така скъпите им маркови обувки… А пък луксът се съмнявам да комплексира някого или поне такъв като гореописаният лукс не може. Изчела го бях текста; виждам колко много не ти се харесва реалността наоколо с всичкия неприличен лукс и помпозност. Можеш да я игнорираш и да не я описваш. Не знам дали това ще ти е полезно: един разказ трябва да има здрава основа, както една сграда трябва да я има, иначе е просто една висока и шарена кула от думи за бляскави герои. Между другото стилът ти е станал някак по-спокоен. Придирчив читател съм, какво да се прави, и стандартизираните изрази не ми харесват, като например: цареше гробна тищина, се врътна на пети, беден като мишка.. работите не стават по-красиви от тези познати съчетания, толкова трябва да е непретенциозно, че всяка дума да е непредсказуема, а пък и естествена.

    Коментар от eleanor — февруари 22, 2009 @ 12:31 am

  23. @ eleanor: за последното си абсолютно права. Вземам си бележка 🙂 Ето това вече е конструктивна критика. За другото не си – подборът на творчески сюжети и герои, с които да строи „висока и шарена кула от думи“ е лично право на всеки автор и ти там нямаш право да се месиш…Нито пък можеш да влезеш в главата на един човек и да твърдиш, че разбираш какво точно иска да ти каже с определени думи. Какво точно мисли и как точно възприема света. Това винаги е грешка. Ти казваш „един разказ трябва да има здрава основа“. Тук също мога отчасти да се съглася с теб. Казвам „отчасти“, защото доскоро си мислех, че реалността, в която живеем, също трябва да има някаква „здрава основа“. Е, огледай се наоколо. Направи го и ти. Как мислиш, дали това наистина е така?

    Коментар от asktisho — февруари 22, 2009 @ 12:19 pm

  24. Ще ти дам два цитата:
    „Единственото нещо, което може да ти помогне (на теб, на мен и на всички други), е стабилна връзка с реалността. Светът, в който живеем всички е индивидуален и почти непрекъснато и изцяло откъснат от действителността.

    Всеки който изцяло живее в реалността, неминуемо се побърква; също както и хората, лишени от способността да избягват от време на време в света на собственото си въображение, са обречени на разруха.“

    реалността не е хубава и затова толкова обичаме да си създаваме алтернативна, наша собствена действителност

    Коментар от eleanor — февруари 22, 2009 @ 7:08 pm

  25. @ eleanor: „eleanor, изчезни, щото ме дразниш“ – много точно казано. Защо като не ти допада нещо продължаваш да се напъваш и да се чудиш какво да пишеш в доказване на твоите теории? На всички нас (повярвай ми, много сме) ни е изключително приятно да четем тези разкази и есета. Намираме в тях някаква надежда, карат ни да се усмихваме, карат ни да мислим и то – да мислим позитивно. Всички имаме нужда от това.
    Добре, имаш право на мнение, затова са и коментарите; авторът от своя страна, както самият той каза, си взе бележка. Защо продължаваш да чоплиш? Завист? Комплекс?
    В университета най ми беше интересно как хора, които през живота си нямат издадена нито една книга, нито едно есе, нито един разказ, те учат как се пише есе … ти ми напомняш на тях …

    Коментар от Kalin — февруари 22, 2009 @ 8:09 pm

  26. И на мен ми хареса. Извинете за несъдържателният коментар, но трябваше да го споделя. Благодаря, Тишо!

    Коментар от Дончо — февруари 22, 2009 @ 11:25 pm

  27. Оригинален сюжет – безумно клиширан стил.
    От известно време се зачетох в блога ти и ми прави впечатление, че избираш твърде обикновени и еднообразни имена на героите. Пламен, Божидар – като от някой детски сериал ми се струват. „Войната на таралежите“ примерно 😀 Измисли нещо по-интересно, сложи вместо имена прякори на някои персонажи.
    Клиширани диалози – разчупи ги повече, творбите ти само ще спечелят от това.
    „Беше беден като мишка.“ ; „Широка прозявка разчекна лицето му.“ – още клишета. Чехов е казал „Не ми казвай, че луната свети – покажи ми блясъка на счупено стъкло“ 😉
    Прекалено много залагаш на повествованието според мен. За да стане една творба сочна и многопластова, не трябва само да я разказваш като приказка, а да вкараш повече анализ на отделни ситуации, дори на места да вкарваш пасажи, които нямат нищо общо с контекста на на произведението. В днешно време думи като „фабула“, „въведение“ и „епилог“ звучат твърде закостеняло. Ако продължиш да се придържаш твърде плътно към тях, творбите ти само ще загубят от това.
    Това са моите лични виждания. Не те задължавам с тях. No offence…

    Коментар от svetlin — февруари 23, 2009 @ 4:16 am

  28. No offence, svetlin, но ми се иска да видя и ти как го правиш. Покажи ми блясъка на счупеното стъкло…Писането е като секса – или говориш прекалено много за него, или просто го правиш заради удоволствието…И без да мислиш за последствията.

    Коментар от asktisho — февруари 23, 2009 @ 1:55 pm

  29. ще видиш как пиша ман…. много скоро 🙂

    Коментар от svetlin — февруари 23, 2009 @ 5:33 pm

  30. […] . , . , […]

    Pingback от Анонимен — февруари 23, 2009 @ 5:44 pm

  31. btw Тишо, това в Self Help ти ли си?

    Коментар от pro01 — февруари 23, 2009 @ 8:42 pm

  32. @ pro01: мхм

    Коментар от asktisho — февруари 23, 2009 @ 10:51 pm

  33. Есетата ти ми харесват повече. Наистина и аз мисля, че героите в разказите ти са клиширани и са полярни – добри или лоши, богати или бедни, черни или бели. В действителност рядко има такива хора, затова леко дразни. Но иначе не пречи, ако на теб не ти пречи;)

    Коментар от Милена (мама Меми) — февруари 24, 2009 @ 12:21 am

  34. И аз като „closet writer“(макар, че ТД не е клозет, а публикуван) да споделя „the good, the bad and the ugly“:)
    Идеята е супер(както и в Душа Назаем) – яката идея е в основата на разказ, книга, бизнес проект, научен опит…
    Стила – стила е ОК, има тук-там клишета с повече четене на книги и писане на собствени такива занаята се усъвършенства
    Богатия персонаж и аз съм го срещал в творчеството на Тишо(аз пък пиша повече за лузъри), в краина сметка някои беше казал дори и за култов автор като Чък Поланик, че е „one trick pony“
    Имената – и аз имам същия проблем – персонажите да звучат като от „Воината на таралежите“:), някои имена си лепнат на мястото – Хъкълбери Фин, Ханибал Лектър, Джеимс Бонд…

    Коментар от konstantin — февруари 24, 2009 @ 1:44 am

  35. Тишо,
    Поздравявам те!Хубав и добре написан разказ.
    Димо Райков

    Коментар от Dimo Raikov — февруари 24, 2009 @ 11:19 am

  36. Мен ме кефи! Присъединявам се към коментар номер 25.
    „В университета най ми беше интересно как хора, които през живота си нямат издадена нито една книга, нито едно есе, нито един разказ, те учат как се пише есе …“

    Коментар от Rabin — февруари 24, 2009 @ 11:40 am

  37. Щях да забравя! Parallel universes се казва филма, преведен на БГ и показва научната хипотеза. В Замундата. Е, не е баш за това което говори Тишо.

    Коментар от Rabin — февруари 24, 2009 @ 11:42 am

  38. @ Милена: аз пък най-много си харесвам пътеписите. Ама то, както знаеш, е въпрос на вкус. Благодаря за споделеното мнение! Относно героите – че са богат и беден да, но добър и лош: по-скоро – не. Вече не сме в детската градина и във филма няма само добри и само лоши герои. Но това пък си е мое лично мнение на автор. Твоето – на читател – е много по-важно в случая. Въпреки че всяко мнение е субективно.

    @ konstantin: Интересното е, че хората се хванаха за имената Божидар и Пламен, а никой не обърна вниамние на Антоан. Харесвам хубавите български имена. И хубавите френски имена също харесвам. Изобщо, харесват ми звучните имена. Пък и не е важно как се казваш, а какво вършиш, нали така?

    @ Димо Райков: поласкан съм от положителната оценка на един утвърден писател, благодаря!

    @ Rabin: 10x, нямам нищо против да ме учат как се пише есе или разказ, но предпочитам да го правят само опитни хора, наистина…

    Коментар от asktisho — февруари 24, 2009 @ 1:04 pm

  39. Относно коментарите на eleanor: Един читател, дори самият той никога да не е писал или публикувал, има предпочитания, които се основават на читателски опит. Така че мненията в стил „ако ти самата не пишеш, не се изказвай“ са нереалистични. В крайна сметка, Тишо пише за широка читателска публика, а не само за други писатели.
    В разказът на Тишо, както и в другите неща, които съм чела от него, ми харесва повествованието. Умел разказвач е. Иначе в темите, по които пише, и в начина по който подхожда към тези теми, не намирам нищо, което вече не съм чела другаде. Това разбира се по никакъв начин не омаловажава разказваческия талант на Тишо, а лично според мен е просто показател, че му е нужно повече четене и писане: все неща, които идват с времето и практиката.
    За сведение: имам публикувани есета и поезия, но въпреки това се считам за читател, не за писател.

    Коментар от Стефка — февруари 24, 2009 @ 10:01 pm

  40. Тишо, много хубав разказ!

    Коментар от Albena — февруари 25, 2009 @ 1:06 am

  41. Чудесен разказ, хвана ме на подобна вълна и ме извади от строя, мисля да се наспя няколко дни и да се видя с един-двама приятели. Пздрави и чакам още разкази.

    Коментар от Koronal — февруари 27, 2009 @ 1:10 am

  42. Ооп-са-са! Обичааам шоопската салааата, мастииика ледееена да пиииия, вълнииите мооорски да ме галяяяят и руси мацки покрай менннннн…
    И? Ко праим?

    Коментар от колегата vagemit — февруари 27, 2009 @ 4:51 am

  43. @ колегата vagemit: не ставайте смешен, колега 🙂

    @ Koronal: само внимавай с датата на вестника, като се събудиш…:)

    @ Albena: радвам се, че ти харесва. Далеч е от литературен шедьовър, но се роди толкова искрено и спонтанно, че даже и аз си го харесвам 🙂

    @ Стефка: мнението на читателите винаги е добре дошло. Ако не беше така, този блог нямаше да съществува. Или щях да му заключа коментарите, както праят някои по-тънкообидни хора. Което въобще не значи, че съм склонен да приемам всяко мнение за чиста монета и автоматично да се съгласявам с него. Инвестирам доста време, енергия и усилия, за да пиша убедително. Очаквам същото и от читателите, които се опитват да ме убедят в нещо… Справедливата, аргументирана критика е много полезен инструмент за подостряне на перото и аз никога не затварям очи пред собствените си недостатъци, ако имате достатъчно компетентно око, за да ги видите…Съгласен съм, писането изисква много писане и четене, а човек цял живот се учи, нали така? Относно подбора на сюжети и герои – продължавам да твърдя, че това си е неприкосновено право на всеки автор. Нарича се „творческа свобода“ – нещо, за което критиците винаги ще ни завиждат на нас – авторите 🙂 Защото полетът на мисълта им е ограничен до границите, които ние чертаем с идеите си…Цитирам ви дословно: „Иначе в темите, по които пише, и в начина по който подхожда към тези теми, не намирам нищо, което вече не съм чела другаде.“ А представяте ли си да отидете на изложба и да обвините художника, че е избрал да рисува в картините си в светло-жълт тон, който сте го виждали и другаде?! 🙂

    Коментар от asktisho — февруари 27, 2009 @ 2:00 pm

  44. Браво! Пак и отново! Най-после се събуди от зимния си сън. Ако искаш ще ти пратя ,,Холографската вселена,, на Майкъл Толбот. Поздрави и песни!

    Коментар от Ван — февруари 27, 2009 @ 6:01 pm

  45. Е, то всеки напит човек става смешен, няма как…:)
    Но по принцип няма лошо човек да става чат-пат смешен, всички знаем, че смехът е здраве:) И изобщо смятам, че е по-добре да разсмиваме хората, отколкото да ги разплакваме. Я виж Чарли Чаплин като си посвети живота на тази кауза и благодарните разсмяти хора цял паметник му издигнаха 🙂

    Коментар от колегата vagemit — февруари 27, 2009 @ 6:06 pm

  46. Хубав разказ, прочетох го на един дъх, остави ме замислена. Поздравления!

    Коментар от Мария — март 2, 2009 @ 1:19 pm

  47. Тишо,
    Аз не съм почитател на теорията за оригиналността като нещо създадено ex nihilo. Достатъчно силно се впечатлявам от нов подход към стара тема или от установен подход приложен към нова тема. Дори и от неголеми вариации в конвенционални теми и подходи. Така че бих гледала безкрайно много картини в светло-жълто, до момента в който започне да ми се струва (на мен лично и субективно), че картините в светло-жълто са започнали да преоткриват топлата вода.
    За мен има два вида критика: тъжната критика, чиито практици се заемат със задачата да обяснят „какво е искал да каже авторът.“ И втората, която на мен ми е интересна, при която критикът използва произведението на автора като повод да пише за теми, които вълнуват самия него (критика). В този случай, критикът не налага собствената си интерпретация като обяснение на „единствения и правилен смисъл“ на худжественото произведение, а създава диалог между собствените си идеи и тези на автора. Иначе и критикът, и авторът на художествени произведения се изправят пред сходни ограничения: ограничения, наложени от жанра в който пишат (много литературна критика е изписана във вид на поезия и драма, не само на конвенционалното критическо есе или рецензия), целевата публика на вестника, списанието или издателя, както и широтата или специализацията на собствение идеи на автора и критика. Аз лично смятам, че един критик трябва поне малко да е работил „от другата страна.“ Например, ако пише за театър, да е участвал в поставянето на пиеси. Но това отново си е мое мнение.

    Коментар от Стефка — март 4, 2009 @ 7:08 am

  48. Хубав разказ.

    … и едно уточнение – доколкото знам Дейвид Бом не е ученик на Айнщайн

    Коментар от scanman — март 9, 2009 @ 12:12 pm

  49. Страхотен разказ Тишо! Поздравления и от мен..

    Коментар от мария — март 11, 2009 @ 1:13 pm

  50. Продължавай в същият дух!

    Коментар от Зарчето — април 6, 2009 @ 12:19 am

  51. Не четете отговорите преди да отговорите на въпросите, иначе няма да ви е интересно !!!
    1. Напиши името на човек от срещуположния пол.
    2. Кой е любимият ти цвят от тези:жълт,черен,червен,син или зелен?
    3. Първият ти инициал:А-Р,Л-Р,С-Я.
    4. Месецът ти на раждане.
    5. Кой цвят харесваш повече,черно или бяло?
    6. Напиши името на човек от същия пол като теб.
    7. Любимото ти число?
    8. Калифорния или Флорида?
    9. Кое харесваш повече:Езерото или океанът?
    10. Напиши желание.
    .
    .
    .
    .
    .
    .
    Отговорите:
    1. Това е името на човекът,в който си истински влюбен.
    2. Ако си избрал:
    Червено-Ти си жив и изпълнен с любов
    Черен-Ти си скромен и агресивен
    Зелен-Твоята душа е щастлива и излъчваш спокойствие
    Син-Ти си човек със спонтанен характер
    Жълто-Ти си щастлив човек и даваш добри съвети на другите хора
    3.Ако инициалът ти е:
    А-К-имаш много приятели и любов в живота
    Л-Р-Опитваш се да се насладиш на живота и любовта ти скоро ще разцъфне
    С-Я-Обичаш да помагаш и бъдещето ти изглежда добро
    4.Ако си роден в:
    Януари-Март-Годината ще е много добра и ще разбереш че си се влюбил в този който не си очаквал
    Април-Юни-Ще имаш силна връзка,но тя няма да трае дълго
    Юли-Септември-Ще имаш незабравима година с много промени
    Октомври-Декември-Годината няма да е от най-добрите,но ще откриеш сродна душа
    5.Ако избереш…
    Черно:Живота ти ще тръгне в различна посока,ще има много промени и ще се радваш на тях
    Бяло:Ще намериш приятел който ще ти се доверява и ще направи всичко това,номоже и да не го разбереш
    6.Това е най-добрият ти приятел
    7.това са броят на близките приятели,които ще имаш в живота си
    8.Ако избереш…
    Калифорния-обичаш приключенията
    Флорида-романтична душа си
    9.Ако избереш…
    Езерото-верен си на приятелите си и си малко резервиран
    океан-ти си спонтанен и обичаш местата с много хора
    10.Желанието ти ще се сбъдне ако пуснеш това в друг форум до 1 час. …» …»

    Коментар от cvetelina — април 11, 2009 @ 6:41 pm

  52. Поздравления Тише!
    Четох разказ, забавлявах се с коментари и накрая си направих и тест!!!!!!!!!!!!!!!!
    хихихихи поразително! :)))))))))))))))

    Коментар от Пенева-Григорова — септември 29, 2009 @ 3:04 pm


RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s