Писателският блог на Тишо

ноември 10, 2008

Разговор с един български писател 2

 

Христо Пощаков е автор на кратки фантастични разкази. Има неподражаем стил на писане, широка човешка култура и много развинтена фантазия. Обича богатството на българския език. Уникалното в неговите разкази е тънката ирония, с която развежда читателя из непознати епохи, галактики и светове. Чувството за хумор не го напуска дори тогава, когато разказва за тежки грехове като самоубийството и завистта, когато описва гибелта на цели цивилизации и култури.

Разказите на Пощаков са преведени и издадени на английски, руски, унгарски, испански, таджижки и киргизки езици. Първата му книга “Дежурство на Титан” е носител на наградата “Еврокон 94”, притежава награди от национални литературни конкурси и радио “Христо Ботев”, като някои от разказите са му драматизирани. Автор е на популярния фентъзи роман „Меч, мощ и магия“ (под псевдонима Кристофър Поустмън). Част от творчеството му може да бъде намерено на ето този адрес.

Запознхаме се на Булгакона в Балчик това лято. Обменихме кнжики и много идеи за писането. Христо Пощаков е човек, който определено има какво да каже на начинаещ автор като мен. Освен това е супер колоритна личност. Позволявам си да публикувам един кратък разговор между нас, под формата на импровизирано интервю:

Името Христо Пощаков по-популярно ли е в чужбина, отколкото в България и ако да, защо?

Защото през последните 20 години на запад няма друг български писател фантаст, издаван в книжно тяло, освен мен. Това са списания във Франция и Испания, както и издателства в тези страни, като „Библиополис“ (Испания), Неверланд едисионес (Испания), Утопиа (Франция). Разказите ми, освен това, са публикувани на гръцки и румънски езици, а основните ми издания в чужбина са романи. Не мога да зная къде съм по-популярен. Това зависи от оценката на феновете ми в страната и в чужбина.

Вашите разкази са заредени с чувство за хумор. Дори когато става дума за грехове като самоубийството, за пороци като завистта и за галактически войни, които са довели до заличаването на цели цивилизации. Бог има ли чувство за хумор, според Вас? Как се проявява то?

Бог по принцип се смее над глупостта на човечеството и се забавлява с това.

Напоследък обичам да споря с читатели и приятели на тема „Съзнанието определя битието“. Вярвате ли в създиталената сила на мисълта? Може ли човек да промени действителността само с начина, по който мисли за нея? Или всичко, което ни се случва, е въпрос на случайности и съвпадения?

Човекът винаги може да промени собствената си действителност, ако има вътрешни сили да я промени.

Любимият ми герой от Вашите разкази е Говонгът – мощно оръжие на изчезнала цивилизация, което се скита из безкрая и търси себеподобни. Говонгът открива любовта в лицето на бордовия компютър на заблудена човешка експедиция, потънала в дълбокия Космос. После се превръща в Архангел. Вярвате ли в ангели?

Да, вярвам в ангелите. Всеки един от нас има собствен такъв, но или слуша интуитивните му съвети, или не. Когато не ги слуша, това си остава за негова собствена консумация и остава потърпевш.

Ако извънземните бяха интелигентни, добронамерени и изключително напреднали същества, защо не ни помогнат да се измъкнем от мизерията, в която живеем?

Защото това е наша лично собствена работа и те не желаят да се намесват в нея. Тук не става въпрос за добронамереност, а за развитие на цивилизацията ни. Ако не е годна, да отива на кино, друг ще я замени. За собствената си мизерия сме отговорни само ние самите.

Ако извънземните бяха интелигентни, злонамерени и изключително напреднали същества, защо човешката цивилизация продължава да съществува?

Защото продължават да ни гледат сеира и продължават да наблюдават докъде ще стигнем.

Само в собственото си въображение ли „не сме сами“?

Не е така. Не може да съществуват милиарди звезди и поне стотици звездни системи да нямат планети с разумен живот. Друг е въпросът с комуникацията, която е трудно осъществима, но засега.

Кой е построил египетските пирамиди?

Построили са ги египетските работници, които не са били роби, а наемни работници, това вече е доказано.

Древните текстове изобилстват от описания на приземяващи се космически кораби (огнената колесница, с която  Езекиил слиза от небето, за да накаже грешниците), ядрени ракети (желязната стрела с огнени пера на бог Вишну, от която изгрява „ново слънце“ – толкова горещо, че изпепелява кожата на бойните слонове). Самолет, хеликоптер и дирижабъл са изобразени върху стена от гробницата на известен египетски фараон, починал преди повече от три хилядолетия. „Истината е някъде там“, но аз искам да разбера: каква е Вашата частна и персонална истина?

Осезаемата история на човечеството датира от 4000-5000 години на основа на писмени сведения, които са достигнали до нас. Цивилизациите, които не са притежавали разчетена от нас писменост, остават загадка и ние само можем да предполагаме какво е ставало по онези далечни времена. Все пак по сведенията, останали до наше време, можем да предполагаме, че преди хиляди години на земята е имало извън земна намеса. Не го изключвам.

Писането не е единствената Ви професия, доколкото знам. Може ли човек да се издържа само с писане на художествена литература, според Вас?

Не, в България в днешни дни човек трудно може да се издържа от писане. Той трябва да упражнява и друга професия, освен ако не е на „върха на вълната“ или в „мейн стрима на българската литература“, в който не може да се включат повече от четири или пет личности, които за жалост пишат не толкова литературни произведения, но се продават успешно.

Престижно ли е да си писател в България? А в чужбина? Какво ви донесе и какви ви отне литературата?

Да си писател в България в днешни дни изобщо не е престижно, защото тиражите са нищожни, а заплащането – никакво. В чужбина все още плащат. Литературата винаги е била моя любов и мое хоби. Тя винаги ми е доставяла наслада и никога нищо не ми е отнела.

Благодаря за вниманието!

Тихомир Димитров

Advertisements

10 коментара »

  1. @ Двамата писатели: Някакъв песимизъм лъха от това интервю…по отношение на перспективите пред българския писател. Ако всичко е толкова черно и отчайващо, защо всяка година в България продължават да се издават нови и нови книги от Български автори? Защо брият на издателствата непрекъснато расте? Защо Димо Райков (писателят, интервюиран в предната публикация), който живее и работи в Париж доколкото разбрах от блога му изобщо си прави труда да издава книгите си на български език? При това в България? Защо има конкурси като Нагрдата на Хеликон и „Роман на годината“, в които всяка година се записват за участие стотици издавани и неиздавани НОВИ български автори? Защо има „Голямото четене“ по БНТ? Нали телевизиите бяха виновни за упадъка на културата в България? БНТ да не би да не е „телевизия“? телевизия е, при това национална. Тя да не би да не иска да продава рекламното си време? Щеше ли да се занимава с популяризиране на четенето, ако никой не се интересуваше от литература вече? Задавам всички тези въпроси понеже песимизмът на едно такова интервю контрастира с широко скроения мироглед на Тишо и с брилянтните хумористични разкази на Христо Пощаков. Прочетох няколко неща от линка в интервюто. Направо съм възхитена! Според мен писателите сами са си виновни за песимизма, в който живеят. Как ще ви повярват хората, ако не успеете да си повярвате първо сами? Това не е опит за заяждане, това е мнение от една читателка и фенка.

    Коментар от Elitza — ноември 10, 2008 @ 3:38 pm

  2. Искам да ти споделя нещо относно интервютата. Не се получава добре, когато въпросите са по-дълги и по-описателни от отговорите. Без да твърдя, че случаят при теб е точно такъв, по принцип повечето интервюиращи гледат да изпъкнат с въпросите си и ги правят повече оригинални и интересни, отколкото подходящи и предразполагащи. Така сякаш се „задушава“ интервюирания, а понякога се стига и до абсурда някои от възможните му отговори да са изброени във въпроса.

    Коментар от cx — ноември 10, 2008 @ 4:02 pm

  3. @ cx: ами зависи от темперамента на личността, според мен. Димо Райков даваше повече от изчерпателни отговори на въпрос от две изречения и там само на едно място си позволих да бъда многословен, което оценявам като собствен недостатък. Христо Пощаков отговаря на въпросите така, както пише и разказите си – кратко, точно, ясно и…право в целта. Но възприемам забележката ти и считам, че наистина имаш право – въпросите трябва да са по-къси, по-малко логически и по-интутитвни, мерси!

    @ Elitza: БНТ разчита повече на субсидии от хазната, отколкото на приходи от реклама и може би това е причината да си позволят подобни „културни отклонения“ от пазарния мейнстрийм, докато частните телевизии, щат не щат, трябва да задоволяват потребността на тълпата от „кръв и зрещища“. Няма как. Аз лично не обивнявам телевизиите, че тласкат обществото към някакъв упадък. Това би било смешно! „Телвизия“ е твърде общо понятие. От телевизия до телевизия има разлика. „Нешънъл“, „Диксавъри“ и „Сайънс“ са едно, „Нова плюс“ – нещо съвсем друго. Предполагам, че и аудиториите им се различават доста…
    Относно българските автори си права. Относно разказите на Пощаков – също. Направо е фантастичен! В прекия и в преносния смисъл на думата 🙂 Да, авторите трябва сами да си повярват първо и най-вече: трябва да бъдат искрени пред себе си, за да не станат смешни след това пред аудиторията, която ги чете (или им се иска да ги чете). Но, като цяло, от интервюто не виждам да струи някакъв особен песимизъм. По-скоро тънка, саркастична щипка ирония. Благодаря ти за хубавия коментар! Продължавай да бъдеш „читателка и фенка“ 🙂

    Коментар от asktisho — ноември 10, 2008 @ 4:47 pm

  4. Чета фантастика от малък и съм голям почитател на Христо Пощаков!!!!! Изненадан съм от начина по който изглежда на снимката. Винаги съм си го представял по различен начин. Като нещо средно между Богдан Русев и Мартин Карбовски 🙂 Мерси, че ме срещна отново с любимия ми автор на сай фай разкази, Тишо!

    Коментар от Александър — ноември 10, 2008 @ 6:50 pm

  5. @ Александър: хех, нали! Ще ти разкажа една интересна случка: наскоро пътувах във влака с напълно непознати (момче и момиче). От дума на дума се разприказвахме за поезия, за писане (момчето се оказа журналист в известен български вестник, а сестра му – репортерка в радиото), та имахме доста общи теми на разговор. По едно време (неизбежно) зачекнахме блоговете, форумите и въобще – втората самоличност на хората в Интернет. Щях да падна по очи като ги чух да казват, че „има един Тишо, който си мисли, че може да раздава акъл на младите, само защото е по-възрастен от тях“ :)))). После пък те щяха да паднат по очи като им заявих, че се намират в едно купе с него и ето на – злодеят е насреща им. „Ааааама ти си бил голям сладур“. „Ама аз нали имам снимка в блога?!“, „Ама ние не сме я виждали!“ И така, от дума на дума, отидохме да пушим в кенефа и станахме приятели 🙂 Очевидно хората си изграждат интересни представи за личността и външния вид на един автор само на база на текстовете, които четат. И тези представи нямат нищо общо с реалността, разбира се, тъй като са плод на собственото им въображение. Други пък бяха чели предимно злободневните теми в блога и мислеха, че съм тийнейджър 🙂 Не че тези случи имат нещо общо с коментара ти, просто ме подсети с това как си си представял Христо Пощаков. Предполагам, че си го чел предимно в Интернет, тъй като тази снимка я има на повечето му сборници 🙂 Трябва да ти кажа, че на живо човекът е супер харизматична личност. Съжалявам само, че след Булгакона това лято ме налегнаха други ангажименти и нямах малко повече време, което да прекараме заедно. Винаги е удоволствие да общуваш с интелигентен човек…:) Особено ако е прекарал голяма част от живота си в писане на фантастика 🙂

    Коментар от asktisho — ноември 10, 2008 @ 7:04 pm

  6. Научната фантастика е много интересен жанр – от една страна ти помага да се пренесеш в несъществуващи светове, а от друга представлява сериозен анализ на настоящето и поглед към бъдещето.
    Та като говорихте за телевизия с Елица, се сетих за „451 градуса по Фаренхайт“ на Рей Бредбъри – в книгата се разказва за изгарянето на книгите и за пълното господство на телевизията. Става дума също така за едно всемогъщо реалити шоу… Да не забравяме, че и първото реалити шоу беше заимствало името си от „1984“ на Джордж Оруел.
    В крайна сметка действителността за пореден път настига фантастиката.
    А телевизията е лесно за възприемане забавление и поради тази причина хората висят пред телевизора вместо да четат. Едно телевизионно предаване – било то и документално – е само повърхностен поглед над нещата и никога не може да замести книжнината.
    Книгата структурира мисълта – с редове, абзаци, страници, глави, томове… Любовта към книгите се възпитава в училище, а не с кампании по телевизията. Защото не е достатъчно да знаеш азбуката, за да умееш да четеш и анализираш книги.
    Христо Пощаков е напълно прав за писателското поприще в България. Повечето писатели си плащат, за да ги издават… А литературните награди се раздават по следния начин – едни и същи „литератори“ се редуват да са веднъж в журито, а след това и сред лауреатите.
    В един свой очерк Салман Рушди изказва мнението, че количеството книги и липсата на ориентир, т.е. обективна критика, са една от големите пречки в развитието на литературата. И наистина е така – литературата се е превърнала в едно огромно море, а издателите бълват всякакви заглавие с единствената цел да продават.
    Но не се притеснявайте – въпреки „вечната криза“, вие винаги ще намерите интересна книга за четене, стига да ви се чете!

    Коментар от Сандо — ноември 11, 2008 @ 2:09 am

  7. Отговорите на двата въпроса, относно извънземните и хората ми допадат!

    Коментар от albinos — ноември 11, 2008 @ 3:25 am

  8. Пощаков е… нямам думи.
    [url=http://alvinbg.blogspot.com/2006/09/blog-post_21.html]линкец[/url]
    дано да стане връзката
    втори път не мога да се напъна да пиша за творчеството на Пощаков. Издаван, налаган, ‘българският шекли’.
    Леш отвсякъде.

    Коментар от alvin — ноември 12, 2008 @ 12:28 am

  9. @ alvin: не стана връзката, ама стана така, че коментарът ти беше задържан за одобрение (явно аксимет се стряска от подобни хакерски опити 🙂 Задочно се извинявам, за което, нямам никаква вина.

    Както и да е.

    Учуден съм от силното отрицание, с което пишеш за творчеството на Пощаков във въпросния линк. Чак пък толкова ли нищо не видя в разказите му? Явно е въпрос на вкус, наистина, а аз в никакъв случай не искам да ти натрапвам своя, пък и гледната ти точка е добре дошла, именно защото е различна.

    Прочетох някъде из анализа ти, че Пощаков се възприемал насериозно. Случвало се е и мен да ме обвиняват в същото. Аз обаче съм на мнение, че да си повярваш сам и да се възприемеш насериозно е единственият начин да бъдеш издаван автор.

    Което не значи автоматично, че ще бъдеш четен и харесван автор.

    Като тийнейджър си лягах и ставах с Кинг, защото текстовете му ме привличаха като магнит-кърфица 🙂 Не защото го издават на още 80 езика. Дори не знаех тогава…Същото не мога да кажа за Роулинг и за чекиите на Куелю, въпреки колосалните тиражи и на двамата в световен мащаб.

    Очевдино маркетингът на книгата и литературата, като такава, нямат много общо помежду си и очевдино пристрастието към определени автори си остава въпрос на личен вкус.

    Но, все пак, да постигнеш международно признание не е лесна работа и самият факт заслужава уважение, особено ако не си тръгнал с пачката напред, а от нулата, без екип от специалисти, които да работят върху медийния ти имидж и денонощно да чертаят маркетингови стратегии…

    Малко хора могат да се похвалят с подобен успех и, ако Пощаков демонстрира някакво самочувствие, то поне не е без порктие. Обратният случай е доста по-често срещан в България.

    Коментар от asktisho — ноември 12, 2008 @ 2:11 am

  10. Само нещо относно това „четен и харесван автор“, което ми се наби в очите.

    Това, че те четат и харесват или не четат и харесват съвременниците ти, по никакъв начин не е обвързан с ценността на написаното. Твърде много примери ми хрумват за това, как някой, възприет като явление, прашасва в историята на литературата, а друг е оценен след време.

    Мда. Май нищо обосновано не казах, затова пък си струва човек да се зарови именно в историята на литературата, за да сподели скепсиса ми по въпроса с оценките.

    Коментар от Amelia — ноември 14, 2008 @ 6:05 pm


RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s