Писателският блог на Тишо

ноември 6, 2008

Разговор с един български писател

Димо Райков с големия Шарл Азнавур в Париж

…и легендарната Силви Вартан в София.

изтончик: http://dimoraikov.skyrock.com/

Димо Райков е автор на популярните книги: „Париж, моят Париж“ и „BG емигрант в Париж“. Франкофон, автор, редактор и почитател на Саркози. Запознахме се виртуално през лятото, след един мой коментар върху последната му книга. Това интервю е логично продължение на онлайн корспонденцията, която обменихме след това. Ето какво мисли един съвременен български писател за емиграцията, за Франция, за французите, за блоговете и за свободното слово в Интернет.

Уважаеми г-н Райков, благодаря Ви, че се съгласихте да вземете участие в това интервю! Времето е най-ценният ресурс, с който разполагаме, затова ще се опитам да бъда кратък. Колкото и да ми е трудно 🙂

Последната Ви книга започва с думите: „Париж не може да се победи“. Бихте ли обяснили на хората, които не са чели „BG емигрант в Париж“ какво точно имахте в предвид?

Вижте, наред с всичко останало, аз отправям с тази книга посланието, че едни от най-важните неща в краткия човешки живот са усещането за чувствителност и способността да виждаш чрез въображението. Който притежава тези две неща, е благословен. А какво по-голямо предизвикателство има за чувствителния човек, надарен с въображение, от мисълта за Париж – оня Париж на Духа, Свободата, Красотата, и Светлината… Който всеки от нас, дошъл за определен къс от време на земята, носи в себе си. А може ли, господин Димитров, де се победи усещането за солидарност, за милост към ближния? Може ли да се победи чувствителността и въображението? Някой ще каже, че може. Но тогава наистина ще стане страшно на и без това неуютната наша планета.Изчезне ли Париж, значи изчезва Мечтата, изчезва мисълта за онова късче земя, благословено от Бога, където самият човек е Бог! Затова наистина не може, а и не трябва да се победи Мечтата, тоест Париж…

Прави ми впечатление, че наричате Париж „град на свободата и светлината“. Историите в книгата Ви наистина са „автентични и разтърсващи“, но имат тъжен, меланхоличен привкус. Споделете повече за контраста между свободата и светлината, в която се къпят парижани и сумрачното, отчайващо, понякога твърде самотно битие на българите, които сте избрали за герои на книгата си. Контрастът ли Ви впечатли?

Когато пишех книгата „BG емигрант в Париж”, аз имах по-друго усещане от Вашето – като че ли цял бях облъхнат от светлина. Но не оная познатата светлина, а тази, идваща от парижките забележителности „Нотр Дам дьо Пари”, Триумфалната арка, „Сакре Кьор”…Ония, които са били в Париж, може би са забелязали, че тези творения на човешкия гений излъчват най-силна светлина, тъкмо когато времето е най-мрачно. Така се случи и с моята книга. Нелеката съдба на героите в нея като че ли е родила тези отблясъци, които досущ приличат на напевите от моята родна планина Странджа, където всяка песен всъщност е един откъртен вопъл, напоен с гъста мъка по нещо безвъзвратно изгубено…За мен моите герои не са „меланхолични”, напротив, всеки от тях е направил своя последен опит за … летене. За едни той е по-успешен, други и в момента търсят мечтата си, трети, за съжаление, вече са с изгорени криле…Но всеки от тях аз съм го обикнал, защото те притежават нещо, което е достойно за възхищение – склонността да рискуват. А без риск няма достойнство. А без достойнство няма живот… Така поне аз мисля.

Познавате ли истории на успеха? Кои са успелите български емигранти в Париж? Какви качества са ги издигнали над средното равнище в този красив, но хладен и чужд мегаполис?

И тук можем да поспорим, господин Димитров. Защото  за мен Париж не е „хладен и чужд”. Няма друг град в света, който така да умее да приласкава – в него всеки може да открие „своя си Париж”, онова лично пространство, което като че ли е отредено само за него. Анатол Франс казва : „Във всеки град има по нещо, в Париж има всичко!” Това е!А що се отнася за истории за успех, то десет от тях аз вече съм ги предоставил на моите читатели чрез първата ми „парижка” книга „Париж, моят Париж…”, която за около една година претърпя три издания – нещо нечувано за българския книжен пазар. Съдбата на професор Минко Балкански, доктор Боян Христофоров, доктор Дарина Кръстинова, художника Никола Манев, писателите Тончо Карабулков, Божидар Чеков и Румяна Угърчинска, актрисата Анна Танчева, политика Христо Чурелов и търговеца Мони Якимов не е просто  една красива приказка за успеха, а преди всичко зов за повече човечност, за милост към ближния – все неща, за които говорихме в началото на това интервю. Всъщност аз така умея да пиша – не „слагачески”, не да пея дитирамби, а с опит да нагазвам в дълбокото, дори и с риск да си „доставя” проблем…

Как се зароди Вашата любов към Франция? Кои са причините за нея?

Донякъде ви отговорих на този въпрос, споделяйки мнението си за Париж. Как се поражда една любов? Отговорът е труден. А и понякога не е нужен. Защото има неща, които не могат, а и не би трябвало да се обясняват. Те просто се усещат…Кои са причините за моята обич към Франция? Само една от тях ще Ви разкрия – аз съм роден и израсъл в оная част от България, която по времето на комунизма бе най-строго охраняваната зона във Варшавския договор. Птичка не можеше да прехвръкне тогава в моето градче Малко Търново, без да бъде забелязана от „зоркото” око на властта, граничарите, отрядниците и т. н. И как тогава в подобни условия човек можеше да бъде свободен? Да, единствено във и чрез въображението си. Лягаш вечерта, завиваш се през глава и … започва твоето пътешествие към Париж, към Франция.Започва най-хубавото на света пътуване. Пътуване без билет, без гари, спирки и прочее… Пътуване чрез въображението…И то не към коя да е страна, а към страната на Монтескьо, Пол Верлен, Виктор Юго, Зола, Мопасан…Към онази страна – символ на Свободата и Светлината, за която американският президент Томас Джеферсън казва: „Всеки човек има две родини – своята и Франция!” Повече думи нужни ли са?

Кои са трите качества, които най-много харесвате у французите?

Само три ли? И все пак – преди всичко невероятната енергия на французина – гледаш го вече паднал и в последния миг той се изправя и побеждава! Невероятна негова черта е и способността му да съхранява личното пространство на другия – няма да чуете французин, който да злослови по адрес на друг човек, да се рови в личния му живот – нещо толкова „любимо” за нас, българите. Ами толерантността и излъчването на светлина, тоест пословичната френска любезност, придружена винаги с усмивка, за която пак, ние, българите казваме, че е лицемерие… Също така – естествеността, усещането за солидарност, но май че вече станаха повече от три, затова спирам. А читателят може да разбере какво мисля за французите повече в третата ми „парижка” книга „55 тайни на Париж”, върху която в момента работя в Париж и която се надявам да излезе в началото на следващата година. Ето, сега се сещам и за още нещо – онзи ден пътувах до Марсилия и Екс ен Прованс – два великолепни френски града. Влакът измина разстоянието от 900 км. само за 3 часа – представяте ли си? А през лятото 400–те км. от София до Бургас ги пропътувах с българския влак за цели 12 часа… Но мисълта ми всъщност е затова, че през тези 3 часа аз не видях и една педя земя, която да не бъде грижливо обработена. Всичко подредено, красиво, по френски…Ами способността на французина като никой друг да сътвори от правенето на една манджа изкуство и да ти поднесе ястието в такъв вид, че да си оближеш и пръстите… Но хайде, да приключвам този отговор, защото интервюто ще стане доста дълго.

А трите качества, които най-много Ви отблъскват?

За отблъскване чак не бих говорил. Не са ми симпатични, разбира се, някои неща и аз не ги спестявам в моите книги. Не ми допада затварянето в себе си, особено на парижанина, рядко той ще направи нещо, от което да няма никаква полза. Не ми допада и известна надменност у някои, както и казано по нашенски стиснатостта на французина. Но това са все неща, чудя се как да се изразя, симпатични. Ех, да ги имахме и ние само тях… Тук ще ми позволите едно вметване – от моите наблюдения забелязах, че българските емигранти, особено младите, като че ли най-добре възприемат тъкмо  отрицателните качества на французите и ги демонстрират много по-ярко и цинично от тях. Сам съм бил неколкократно жертва на подобно отношение. И не го пожелавам дори и на врага си.

Вие сте фен на Саркози. Ако трябва да си призная, аз също бях привлечен от изключителната харизма на този човек. Още повече, като българин се чувствам благодарен за това, което той направи по въпроса с българските медици в Либия. Но Саркози спря да ми бъде симпатичен от момента, в който подкрепи драстичните законодателни мерки на ЕП за ограничаване на анонимността в Интернет и оттам – правото на лична тайна и неприкосновена кореспонденция. Саркози стигна дотам, че настояваше за спиране на Интернета завинаги на хора, които са „съгрешили“ в свалянето на ‘незаконно съдържание’ от Интернет. Трябва ли, според Вас, правителството да знае с кого си пиша имейли, с кого чатя и кои сайтове посещавам – винаги и по всяко време, без моето знание, без моето съгласие и без да съм заподозрян в някакво престъпление? Не превръщаме ли обикновения потребител във „виновен до доказване на противното“ по този начин? А какво става с търговската тайна? Един държавен служител с 500 лв месенча заплата лесно може да бъде корумпиран и, ако този човек знае с кого общувам онлайн, лесно ще разбере от кого купувам и на кого продавам, примерно. Тази информация струва пари. Може да бъде продадена. Да, пиратството е голям проблем на България, но според мен корупцията е още по-голям. Какво мислите по този въпрос?

Моето възхищение към Саркози е възхищение към политик, който обича своята страна и работи за нея с действия, а не само с красиви приказки. Вижте, моето отношение към него не е свързано с факта, че той е от десницата. В моите книги вие ще усетите и уважението ми към хора като кмета на Париж Бертран Деланое, кандидатката за президент Сеголен Роаял, бившия министър на културата Джак Ланг – все хора от левицата, както и  депутата Жан Ласал от партията на центриста Байру – това всъщност са ярки личности, за които във Франция казват, че епохата е преди и след тях, аз не понасям политици-кукли на конци, на които в България съм се нагледал в битността си на съветник дълги години в Народното събрание. Аз съм поддръжник на тезата, че най-важното в интернет е личната свобода. Така че, мисля, че по-обширен коментар от моя страна не е нужен. Със закон във Франция е забранено да се посещават педофилски и нацистки сайтове. Сега се опитват да прокарват Закон за ДАУНЛОУДВАНЕ, тоест незаконното „източване” на файлове с интелектуална собственост като филми, музика и текстове. Тук нещата са доста комплицирани – от едната страна, стоят интересите на авторите на тези интелектуални продукти, както и на издателите им, които поддържат тезата, че по този начин ги крадат, а от другата страна е всъщност публиката, която разполага с нови технологични възможности и която не може да разбере защо не трябва да се възползва от това. Авторското право е съвсем малка част от този проблем, предимно тези закони закрилят издателите. Саркози все пак е десен политик и е естествено той да пази интересите на предприятията, тоест издателските къщи. Но хайде да не навлизаме в дебрите на тази тема, която е толкова дълбока и същевременно особена.

Общото между нас двамата, освен книгите и любовта към словото е, че имаме личен блог. Какво Ви донесе блогването и какво Ви отне? Полезно ли е за един съвременен писател да има собствен блог или блогването е само чиста загуба на време и творчески ресурс?

Моят блог може би не е типичен блог. Той има повече елементи на моя «визитна картичка», но, разбира се, често се изкушавам и да споделям мнението си по някои въпроси. Мисля, че блогът е едно чудесно средство за постоянна връзка между твореца и читателя. Аз, например, съм удивен от това как един световно известен писател като моя приятел Марк Леви поддържа своя сайт и как винаги досега лично на мен той ми отговаря светкавично и то не шаблонно, а с внимание и приятелско чувство. А какво ми е донесло блогването – дори и само контактът ми с Вас, господин Димитров, си заслужава усилието, нали? Тук искам да благодаря и на екипа на Кафене BG, които също ме подкрепиха и подкрепят моя блог. Толкова много хора – и млади, и по-възрастни влизат в моя блог, а това никак не е малко и ми дава нужната глътка енергия.

Престижно ли е да наречеш себе си „писател“ в България?

Може би не разбирам точно какво имате предвид като задавате този въпрос. И тъй като сме от различни поколения, аз ще Ви отговоря така. Едно време, ние, младите тогава български писатели, с разтуптяно сърце прекрачвахме прага на кафенето на „Ангел Кънчев” 5 – Меката на словото. В ония времена да се наречеш „писател” беше много трудно нещо, дори и кощунствено. Тази думичка „писател” беше нещо свише, трябваше много хляб да се изяде от нас, младите, за да посмеем да се назовем „млади писатели”. А за „писател” изобщо и не помисляхме.  А сега се навъдиха под път и над път едни „писатели” – напише едно стихотворение, един разказ и хоп – писател и то известен…А аз съм чакал, например, за един разказ във в. „Пулс”, в. „Литературен фронт”, сп. „Пламък”, сп. „Септември” по цели години. Да не говорим за първата ми книга „Стълба от камък” , която излезе чак след 8 години. Но, хайде, това са минали работи. Миналото не трябва да се забравя, но и с него не трябва да се живее, нали? А дали е престижно днес да бъдеш писател в България? Не, не е! И то съвсем, съвсем меко казано. Но какво да се прави – съдбата си е съдба… А и все пак на света съществува Париж…

Каква е разликата между българския и френския писател?

И този въпрос е доста глобален. Ще се огранича само в рамките на следното. Вижте, Франция е страната, в която Негово Величество Артистът, тоест творецът, е поставен на пиедестал – той се радва на огромно внимание и куп придобивки от страна и на държавата , а и на самите французи. Що се отнася до писателите – ще Ви дам един пример. За всеки френски политик, дори и от ранга на Де Гол, мечтата е да напише и издаде поне една книга в живота си. Какво повече да говорим? А в България ни смятат за странни птици, или както казваше един мой познат от Кюстендил: «Абе, вие, писателите, сте «отперена» работа.» Да, «отперени» хора, които нямат нужда нито от храна, нито от елементарни условия за работа… В България днес властта  така се грижи за твореца, че го принуждава да… емигрира. На нея не й се иска да има в България писатели, а послушници, слуги… И най-страшното е, че такива мекотели същества сред нас се намират, и то доста…А един творец, който се превърне в слуга, всъщност е мъртъв приживе. Убеден съм, че в страна, в която писателите, тоест хората на Духа са поставени на колене и мизерстват, нищо добро не я чака. Тук ще направя една скоба – днес по сателитната българска телевизия в Париж гледах изумен как в едно централно предаване водещият беше предоставил услужливо сума ти време на едни мутри, които надълго и нашироко говореха за своите «възгледи». В това същото предаване само преди няколко месеца мен ме «отрязаха», тоест свалиха под предлог за технически проблем вече готов репортаж с мен. Това всъщност исках и да внуша чрез моите книги – повече топлота, повече солидарност към малкия човек, към ближния. Защото, унижавайки другия, ти всъщност унижаваш себе си, нали…

В средата на ноември излиза новата книга на Димо Райков, съдържаща два романа, писани още през времето на комунизма. Единият се казва ‘Пансионът”, а другият –  „Писма до мъртвия брат”. Издателство Хермес ги връща към живот заради големия интерес на публиката към личността и творчеството на Димо Райков. Самият той твърди, че текстовете са благословени от Леля Ванга.

На добър път, г-н Райков!

Важно уточнение (добавено на 10.11.2008): Технологичният път на това интервю беше доста дълъг. Изпратих въпросите лично на г-н Райков във Франция по имейл, след което той намери пролука в претоварения си график, за да отговори подробно и изчерпателно на всеки от тях, пишейки на ръка, докато пътуваше с бързите френски влакове. После интервюто е било диктувано по скайп на съпругата му, която набра текста и ми изпрати отговорите обратно по имейл. Нормално е, мисля, след като е минал през три чифта ръце, текстът да съдържа една-две печатни грешки, че и повече, за които отговорност в никакъв случай не бива да се търси от един професионален автор и редактор с дългогодишна практика, какъвто е Димо Райков. Перфекционист и педант до последната запетая, при това! Е, да, ама се намериха други педанти, които било от професионална завист, било от чисто човешка злоба, се възползваха от възможността, която давам на всеки да се изкаже неподготвен в този блог и взеха да навират в лицето на г-н Райков „огромния“ грях, че е объркал едно „а“ с едно „ъ“. Ми не е така! Печатните грешки, ако изобщо една буквичка може да има значение в случая, са се появили при устния пренос на текст по телефона. Грешките може да съм ги допуснал и аз. Разпънете ме на кръст сега! Ама недейте да разваляте съня на човека 🙂 Прекалено лесно е да се подиграваш наготово с труда на трима души, които положиха много усилия, за да може това интервю да се случи. Прекалено лесно и прекалено нагло. Вопълът на посредствеността става все по-силен напоследък, което силно дразни чувствителния ми слух. Така че Тихо!мирно! 🙂

Тихомир Димитров

20 коментара »

  1. Резюме на интервюто: Дядка, който се чувства недооценен най-накрая е намерил кой да го слуша. Говори за вече отдавна умрели неща… А да, и пише „мъртав“ вместо мъртъв.

    Престижно ли е да наречеш себе си “писател” в България? – Моля не подминавайте кавичките.

    Коментар от Bobby Marinoff — ноември 7, 2008 @ 1:50 am

  2. @ Boby Marinoff: инициативата за това интервю беше изцяло моя и никой не ме е търсил, за да ме кара да го „слушам“. Темата за емигрантите винаги ми е била интересна, именно защото прекарах детството си в чуждоезична и по-точно: френска културна среда. Димо Райков чудесно съчетава двете неща, а освен това пише – оказа се, че имаме доста допирни точки.
    Реших, че няма да е лоша идея в „Писателския блог на Тишо“ да погостуват и други писатели, да се чуе различно от моето мнение, особено върху хапливи и чувствителни въпроси, каквито са емиграцията и свободното слово в Интернет. Беше ми приятно, че Димо Райков откликна на молбата ми да си поговорим за писането, за Франция, за французите и за емигрантите. Обаче не на четири очи, а публично – в блога. Това интервю (по)казва много неща, но най-важната „поука“ от него е, че диалогът между поколенията все пак е възможен. Което не може да се каже за диалога с вас, г-н Маринофф.
    Дано да сте доволен от пеизанския си, хейтърски коментар, който толкова нелепо стои под един интелигентен разговор. Не знам какво ви мотивира – чиста злоба или професионална завист? Може би „недооцененият“ сте вие? Един съвет – не се гневете! Ще си докарате някоя болест от злоба и завист, всички заболявания са на психическа основа. Желая ви повече разум и всичко най-добро занапред. Съвсем искрен съм в думите си!

    Коментар от asktisho — ноември 7, 2008 @ 11:34 am

  3. Поздравявам Ви, г-н Димитров, за чудесното интервю. Хубаво е, че има блогове като Вашия, в които интелигентните хора от различни поколения могат да изразяват мнението си. Отдавна не бях срещала текст, изпълнен с толкова болка по нарушената хармония в съвременния ни свят. Чела съм книгите на Димо Райков, а и някои от неговите публицистични материали, и знам, че той умее да поставя „пръст в раната“ дори с риск да си навлече неприятности от силните на деня. А е и талантлив разказвач, което за някои хора си е основание за завист. С нетърпение очаквам двата му романа, благословени от Ванга.
    А за вашите текстове – също поздравления! Защото само когато интелигентните хора си подадт ръка могат да дадт отпор на простотията и слугинажа, които ни заливат. Честно казано, вдъхвате ми надежда!

    Коментар от Милушева — ноември 7, 2008 @ 12:10 pm

  4. Много добре се почувствах като прочетох интервюто. От него лъха топлина, обич, голяма душа – все неща, които не очакваме да срещнем току така, но са ни жизнено необходими, за да се чувстваме добре в „съвременния“ все по-изолиран начин на живот. С удоволствие ще си купя някоя от книгите на Димо Райков, т.к. досега не съм го познавала като автор.
    Поздравления и за теб, Тишо, първо за идеята за интервю, а също и по-генерално – че не спираш да мислиш, търсиш и говориш за нещата. Съответно съм верен твой читател. Няма значение дали винаги съм съгласна с мненията и възгледите ти, както и дали харесвам на 100% произведенията ти – за мен са от голяма значение принципите, които виждам, че следваш – да не се мълчи, както правят повечето хора и да се опитваме да усъвършенстваме себе си и това, което обичаме да правим… правейки го. Моето мнение е че по този начин успешно даваш добър пример на немалко други хора.
    До скоро!

    Коментар от seasons — ноември 7, 2008 @ 1:32 pm

  5. @ seasons: аз също съм ти „верен читател“, въпреки че се въздържам да коментирам под постовете ти, тъй като съм мълчаливо съгласен с повечето неща, които чета вътре и обикновено няма какво повече да добавя. Но ето на – твоят коментар тук ми напомня, че когато човек харесва нещо / някой / творчеството на някой, няма нужда да мълчи и да пази думите за себе си. Защото на други хора обидите, виждам, че не им се свидят. Така че благодаря за споделеното мнение и продължвай да следваш Пътя 🙂

    @ Милушева: вие също ми вдъхвате надежда, че не всичко е опропастено в онази сфера, където единствено си заслужава да живе човек, а именно – душевната. Поздрави!

    Коментар от asktisho — ноември 7, 2008 @ 2:05 pm

  6. По повод коментара на Bobby Marinoff : Ами мене ако питате, проблемът на българската литературна традиция се състои колкото в незначителния брой български автори, толкова и в качеството на българската критика, която в повечето случаи се изразява в куп обиди и дребнави забележки относно грешки по невнимание и т.н.
    Завистта е съставна част от психологията на вечната жертва и затова критиката в такива случаи е деструктивна, а не градивна. И поради същата причина хора като господин Bobby Marinoff биха предпочели по-скоро да няма НИКАКВА литература, отколкото да има литература, която не им е по вкуса или по интелектуалните възможности.
    Не искам да се подавам на лесни дедукции и патетични заключения, но всеки би трябвало да си стои на мястото и да лимитира действията си в личните си компетенции, за да може не само литературата, но и всичко останало да започне да се развива в това общество на всезнайковци и парвенюта.
    За по-начетените от вас не е тайна, че такива „Бобчевци“ съществуват още от време оно, защото „фасулковщината“ комай ни е национална черта – ако не вярвате, господин Боби, поровете се малко в творчеството на Пенчо Славейков.

    Коментар от сандо — ноември 7, 2008 @ 2:05 pm

  7. @ сандо: да не се нахвърляме върху Боби Маринов. За мен всеки читател е важен, включително и тези, които не харесват писанията ми и дори откровено се дразнят от тях. Това е причината да няма предварителна модерация на коментарите в този блог. Всеки трябва да може да се изкаже. Не мога да търпя единствено вулгарни обиди и нападки на лична основа – такива „мнения“ се трият и директно попадат в „черния списък“, човек няма нужда да се занимава да ги коментира, дори. Разумният индивид рано или късно стига сам до извода, че крайните емоционални състояния и отрицанието са най-краткият път към собствената душевна нищета и в контакта си с по-„израснали“ хора, последните би трябвало да му помагат да върви напред с положителния си пример. Аз също съм бил жертва на негативнитте си емоции нееднократно и непрекъснато се боря с онова мрачно кътче в душата ми, което се опитва да сложи корона върху главата на гнева и яростта. Ето защо не мисля, че трябва да се нахвърляме върху хора като Боби, които открито си позволяват да изразят отрицателно мнение. Просто не е това начинът. Формата дразни. Надявам се, както винаги, разумът да надделее. Много хубав пътепис за Венсан, между другото!

    Коментар от asktisho — ноември 7, 2008 @ 2:24 pm

  8. @ Тишо : Ами какво да Ви кажа… Може би именно липсата на толерантност към определен тип хора ме е подтикнала към емигрирация. Но за да има конструктивен диалог, човек първо трябва да има чувство за самокритичност, а в подобни коментари откривам онова „свръх-его“, което кара човек да се самозабрави и да се самоназначи за върховен съдник на всичко и всички. И така целият диалог отива по дяволите и… стигаме до нашето дередже – малка страна с маргинализирана интелигенция и куп разпищолевени глашатаи на чалга-културата.
    Аз лично не мисля, че е възможно да има дебат за алтернативно развитие на различните културни жанрове, защото в момента културата е тотално зачеркната от обществените приоритети.
    В мнението си по-горе повдигам проблема за състоянието на литературната критика, а темата за „фасулковците“ е изцяло взаимствана от Славейков, така че за рекламации се обръщайте към по-висшестоящи инстанции :-)))
    Иначе и аз споделям идеята на французите, че само глупаците не си променят мнението. Така че е напълно възможно един ден и аз да защракам с пръсти в ритъм със Слави Трифонов. Тогава обаче ще престана и да дебатирам по блоговете, защото двете неща се несъвместими.

    Коментар от сандо — ноември 7, 2008 @ 3:48 pm

  9. @ Тишо: идеята да направиш интервю с друг писател е чудесна, нали тук все пак е Писателският блог на Тишо! Беше ми интересно да прочета текста на вашия разговор с Димо Райков, защото харесвам неговите книги, харесвам и стила ти на писане. Бях разочарована да видя такова дребнаво и заядливо мнение (става дума за господина Боби Маринов), но съм съгласна съм с теб, че не бива да се нахвърляме върху него и да се правим на прекалено големи интелектуалци. „Прекален светец и Богу не е драг“

    @ Сандо: Аз съм голяма почитателка на френската култура и държава. Била съм много пъти там и „нищо френско не ми е чуждо“, но никога не бих емигрирала точно във Франция и не съм съгласна, че културата в България е „зачеркната“. Държавата полага малко грижи за културния живот, но това е нормално – имаме си далеч по-големи проблеми за разрешаване в момента. Въпреки всичко културата се развива: непрекъсанто ходя на нови театри, на изложби и на премиери на книги от български автори. По БНТ тече голяма кампания за стимулиране на четенето, а Слави Трифонов когото обвиняваш в пошлост е един успял човек и според мен прави много за културата на България. За мен не е пречка да харесвам Слави и да дебатирам по блоговете едновременно. Хайде, че прекалено много се разприказвах. Тишо, продължавай в същия дух! Елица.

    Коментар от Elitza — ноември 7, 2008 @ 4:46 pm

  10. Тишо, мисля, че темата на Вашето интервю с писателя Димо Райков е съпоставката между живота във Франция и България и затова искам да върна разговора към нея. Аз не съм живяла никога във Франция, но съм посещавала няколко пъти различни френски градове, имам приятели французи, затова смея да твърдя, че имам някакви впечатления от действителността там, а тукашната ми е до болка позната. Четох и двете книги на Димо Райков – „Париж, моят Париж…” и „BG емигрант в Париж” – и останах възхитена както от интригуващото разказване, така и от истините, споделени в тях, които уж всички ние ги знаем, но малцина изричат на глас и то в писано слово. Препоръчах тези книги на една моя колега, чийто съпруг от 10 години живее и работи във Франция, а тя всяко лято поне за един месец ходи там. Тя си ги беше купила и започнала да чете първо „BG емигрант в Париж”. Когато дойде на работа, ми каза: ”Знаеш ли, цяла нощ не съм спала. Четох и плаках, четох и плаках и не можах да оставя книгата, защото всичко това, което разказва този писател, е самата истина – и за българите, и за французите. Едва чакам да свърши работния ден да се върна и да дочета книгата – съвсем малко ми остана.”
    Споделям това с вас, защото чрез нейните думи разбрах, че и други като мен са толкова силно впечатлени от разказаното в книгите на Димо Райков. И понеже съм на средна възраст и младият господин, който започва разговора, би могъл да напише „ Това са бръщолевения на изкуфели бабички”, ще ви кажа, че по подобен начин реагира и друга моя колега, която е под 30 години и работи в сферата на евроинтеграцията. Когато й споменах за „Париж, моят Париж…”, тя възкликна: „О, аз я имам – с автограф от автора. Купих си я на панаира на книгата в НДК и успях да поговоря с него – той е изключителен човек. Книгата му е толкова хубава, че я подарявам на всички мои приятели, когато имам повод. Сигурно съм купила най-малко 10.” Това ме навежда на мисълта, че младите хора като Тишо, като Красимира и нейните приятели имат сходни възгледи с нас – хората на средна възраст- за живота и изкуството и че връзката между поколенията не е съвсем прекъсната.
    Що се отнася до репликата на Bobby Marinoff в началото, искам да му кажа: „Млади господине, аз не зная дали Димо Райков се чувства „оценен” или „недооценен”, но зная едно – истинското признание за писателя идва тогава, когато хората започнат да търсят неговите книги сами, да ги коментират, да си ги препоръчват един на друг. А кавичките в българския език имат различна употреба – една от тях е ограждане на цитат.

    Коментар от Фели — ноември 8, 2008 @ 12:14 pm

  11. Ясно, аз съм недооценен разгневен и заядлив младеж. Нека се опитам да изляза от тази роля (която ми дадохте въз основа на коментара ми от три изречения) и да ви запитам, откъде знаете толкова за мен? И защо всичките ви отговори са ad hominem?

    Причината за моя коментар беше една правописна грешка, която ти сръчно премахна оставяйки моето изказване да виси във въздуха. Когато Димо Райков е писал за мекотелите, които служат на властта, вместо да се противопоставят, като него, той толкова се е вдъхновил, че е забравил някои правила на българския правопис, и е написал „мъртАв“ вместо „мъртъв“. И после като Тишо е чел писанията, е пропуснал тази „дребна“ правописна грешка… Тишо, в не толкова интелектуалните блогове авторите ми казват „Благодаря“, когато им посоча някоя тяхна грешка.

    @Димо Райков. Напълно съм съгласен с това, което казвате за българските и френските писатели, но мисля, че именно хора като вас и Тишо са причината за това.
    Понякога сложното обяснение е лесно, а простото е трудно. Например когато не излъчват репортаж със вас, е много по-лесно да обвините за това мутрите, изпростялото население, което контрастира дълбоко с вашата интелектуална персона и неприемливостта на българите към твореца, отколкото да допуснете, че репортажа с вас просто не е бил достатъчно интересен.

    Коментар от Bobby Marinoff — ноември 9, 2008 @ 4:47 pm

  12. @ Bobby Marinoff: Промених печатната грешка по настояване на съпругата на Димо Райков, която, също като него, беше безкрайно разочарована да прочете един откровено дребнав и заядлив комнетар-„резюме“ на интервюто с ненужно обидни епитети от рода на „дядка“ и прочие. Сърдете се сам на себе си, г-н Маринов. Аз лично не се чувствам задължен да ви благодаря за това, че обиждате мен или гостите на блога ми. Очевидно мястото ви е в „не толкова интелектуалните блогове“, където хората ви ръкопляскат, щом решите да се изгаврите с тях. Тук на с нищо непровокираните хейтърски нападки гледаме като на с нищо непровокирани хейтърски нападки. И аз лично не мога да си мълча. Това не ме превръща в „интелектуалец“. Това е човешка черта. И, толкова важна ли е една буквичка, в крайна сметка?

    Коментар от asktisho — ноември 9, 2008 @ 6:41 pm

  13. @ Тишо : В крайна сметка се оказах прав – самозваните критици продължават да критикуват неща, които нямат нищо общо нито с книгите на Димо Райков, нито с диалектиката по принцип :-)))))

    @ Читателите : Този път няма да се нахвърлям върху тъпчещата на място и примитивна реторика на някои хора, които смятат, че е достатъчно да пишат що-годе грамотно, за да поправят другите. Не, този път искам да кажа, че харесвам книгите на Димо Райков, защото ги намирам за искрени и обективни. И аз живея в Париж и дори имам честта да познавам както много от героите, така и самия писател.

    „Париж, моят Париж…“ е сборник с професионални интервюта и очерци, докато „Бг емигрант“ разказва за различни български съдби зад граница. Държа да подчертая, че в повечето случаи авторът се е отнесъл много джентълменски към българската емиграция, скривайки може би малко егоистично някои факти, които биха превърнали книгата му в една прекалено тежка за четене черна хроника на българската народопсихология.

    @ Elitza : Може би ще прозвучи наивно, но винаги съм си мислил, че четенето на книги се стимулира с образование, подпомагане на литературния живот и създаване на интелектуален елит, а не с телевизионни реклами. В днешно време горе-долу всичко е превърнато в маркетингов продукт, но аз съм убеден, че творческият дух е далеч по-висш от напитките, надениците и другите хранителни стоки, с които се опитват да го приравнят в „минутите за реклама“.
    Според мен именно телевизията – това идиотизиращо средство за манипулация – е един от виновниците за затихващия културен живот в България. Така че да се прави реклама на изкуствата по ефира си е чиста проба цинизъм.

    Във Франция за начало на литературната година се счита септември – броят на публикуваните през този месец книги е показателен за здравето на литературата в страната. Значи тази година САМО ПРЕЗ СЕПТЕМВРИ във Франция са публикувани 676 нови романа, от които 466 са от френски автори, а останалите 210 са преводни.
    Оставям ви сами да анализирате тези цифри.

    @ Саркози : Sorry, гласувах за Сего, но иначе въобще не съм левичар… Просто се отнасям със съмнение към разгорещените дребосъци, желаещи по всякакъв начин да се докажат – било то с избори или с пищни мадами… Освен това проблемът с авторските права не може по никакъв начин да се разреши чрез ограничаване на личните права. Защото „Онзи, който се откаже от част от правата си, не заслужава да бъде свободен“ (Томас Джеферсън)

    Коментар от Сандо — ноември 10, 2008 @ 1:23 am

  14. Bobby Marinoff Господин Маринов, искам да Ви кажа няколко неща:
    1. Аз като Вас прочетох интервюто в началото на неговото публикуване, но за разлика от Вас, забелязах, че има няколко печатни грешки и във въпросите, и в отговорите. Не мога да разбера обаче защо Вие автоматично приписвата една от тях (вероятно само тази сте забелязали) категорично на Димо Райков. Ние не знаем по какъв начин е взето интервюто – дали в писмен вид, или по телефона. И съм много изненадана от Вашата категоричност, че грешката, която натрапчиво цитирате, е допусната от писателя Димо Райков. Когато се взема интервю, авторът на интервюто носи отговорност за публикуването му в коректен вид. Г-н Димитров отсрани грешките, но може би трябваше да се извини на читателите си за своята немарливост.
    2. Когато някой критикува някого и го обвинява в неграмотност, би трябвало самият той да е грамотен. В двата текста, които сте написали и които са съвсем кратки, има прекалено много правописни и пунктуационни грешки. Няма да Ви ги посочвам всичките, защото нямам за цел да Ви ограмотявам, но ще цитирам част от Ваше изречение, в която има три грешки: „Например когато не излъчват репортаж със вас, е много по-лесно да обвините за това мутрите…“. Посочвам Ви само най-фрапиращата – така нареченото двойно „с“ или „със“ се пише само пред думи, започващи със „с“ или „з“.
    Между другото, препоръчвам Ви да прочетете книгите на Димо Райков. Сигурна съм, че ще останете изумен от таланта на този писател и ще осъзнаете, че останалото не е от толкова голямо значение.

    Коментар от Feli — ноември 10, 2008 @ 12:08 pm

  15. Eх, господин Маринов…
    Не е в стила ми да отговарям на “мнения” от рода на Вашето. Но работата взе да става „солена”…
    Истината е следната – поради липсата на друга възможност, аз диктувах текста на интервюто от Париж и грешката е на човека, който е приемал моя отговор.
    Сега доволен ли сте, г-н Маринов?
    Знаете ли, г-н Маринов, колко е смешно, но и тъжно това, което правим и двамата с Вас в момента, погледнато от Париж – Града на Светлината? Хората тук се радват на живота, а ние… Но какво да се прави – и аз съм човек, и то българин, та не устоях на изкушението да си „побъбря” с Вас…
    Пожелавам Ви в най-скоро време да дойдете в Париж – наред с всичко останало, този град като никой друг умее да просветлява отвътре душата човешка и да й внуши прастарата истина, че на този грешен свят доброто трябва да бъде повече от злото…
    Да, г-н Маринов, това може би за някои са „умрели” работи, но нали: „Живите затварят очите на мъртвите, а мъртвите отварят очите на живите…”
    С поздрав:
    Димо Райков
    Париж
    П.П. Днес е хубав ден за мен – преди минути ми съобщиха, че моята книга „Писма до мъртвия брат. Пансионът. Два романа, благословени от Ванга” вече е излязла от печат… Тя също е повод за разговор между нас – но, надявам се, вече на едно друго ниво, нали?

    Коментар от Dimo Raikov — ноември 10, 2008 @ 1:14 pm

  16. Господин Райков,

    Париж, Париж, Париж… бих ви посъветвал да си диверсифицирате портфолиото.

    Относно моята персона – имам си мнение и го изразявам. Невъзможно е на един човек всичко да му харесва, така че защо да се стремим към това? Ясно е, че моята гледна точка е доста различна от вашата – все пак съм доста по-млад (и не съм в Париж :)).

    Сигурен съм че и вие можете да се изкажете дори по-цветущо, за някои членове на младото поколение. Мекотели май им казвахте… Но знам, че можете и повече.

    Сигурен съм, че и вие, както и всеки писател и въобще човек, сте се питали късно нощем дали нещата за които говорите не им е минало времето. Ако не сте – това е добра причина да се замислите. Те и Ролинг Стоунс събраха милиони хора на последния си концерт, ама това не значи, че не ги гони подаграта. 🙂

    Това исках да кажа. А вашата реакция „си еба майката“. :)))

    Коментар от Bobby Marinoff — ноември 10, 2008 @ 4:49 pm

  17. @ Boby Marinoff: Мисля, че постигнахте своето. А сега е време да спрете. Наиграхте се достатъчно на „критик“, който умее да използва само думи като „дядка“ и „си еба майката“, вместо разумни доводи. Сваляте нивото на този разговор и съм готов да ви помогна да се изключите от него, ако междувременно не го направите сам. Разбрахме, че не харесвате творчеството на Димо Райков. Може би си имате причини да не харесвате и самия Димо Райков. Но това едва ли интересува някой друг, освен вас самият. Да, имате право на собствено мнение, дори и негативно, но е ваша лична отговорност да се включите адекватно в един разговор, ако ще и да го превърнете в спор на лична основа. Не знам дали е предимство това, че сте млад и, че не сте в Париж. Може би, след като поживеете още 20 години и, след като видите достатъчно свят, коментарите, които публикувате тук, ще ви се сторят пресилени и излишно агресивни, каквито ми се струват на мен в момента, нищо че сигурно сме от едно поколение. Просто ви моля за малко повече уважение към опонента, това е всичко. Ако се чувствате неспособен да го проявите, с радост ще ви „помогна“ поне да не проявявате ниската си култура на показ в моя блог. Всичко най-добро!

    Коментар от asktisho — ноември 10, 2008 @ 5:04 pm

  18. Всичко най-добро и на вас 🙂

    Коментар от Bobby Marinoff — ноември 10, 2008 @ 5:27 pm

  19. Или както казват африканците – „Понякога е достатъчен един мухлясал портокал, за да ти се скапе целият товар.“

    Коментар от Сандо — ноември 11, 2008 @ 1:22 am

  20. Тихомире, четяйки поста ти изпаднах в тиха радост от голямо съвпадение. Моята най-добра приятелка бе в Париж в края на октомври и първите дни на ноември. По телефона развълнувано ми сподели, че се е запознала с един български писател пред Нотр Дам дьо Пари. Той пръв ги заоворил като чул, че общуват на български. Тя била с дъщеря си, съпруга си и още една българка. Почти 2 часа ми говори за него онази вечер. Били са с този човек около 20 минути, но бе силно впечатлина от него. Когато си дойде аз и показах твоя блог и се оказа, че точно за Димо Райков иде реч. Сега те започнаха да си пишат редовно. Интересното, че той е родом от Странджанския край, и е споделил с моята приятелка, че първата му любов е била от Карнобат. Поздравяваме те, че даваш гласност на такива хора в блога си!!!!

    Коментар от Ван — ноември 22, 2008 @ 11:57 am


RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.