Писателският блог на Тишо

октомври 1, 2008

Душа назаем (РОМАН) Четвърта глава

графика: Александър Цончев

Кайро, Египет. В наши дни

– Сър, цигарите са вредни, по-добре пушете „шиша” – Касим се усмихна заговорнически на дебелия германец, който изтръскваше последната цигара от омачканата кутия „West”.

Обичаше да изучава навиците на туристите, които водеше на обиколка около пирамидите. Те идваха от един друг, съвсем различен и подреден свят, който нямаше нищо общо с неговия. Един свят, към който Касим се стремеше на всяка цена, защото искрено вярваше, че мястото му е там, а не тук – в мръсния и разхвърлян арабски мегаполис.

Германецът се приближи до него и със съзаклятническа усмивка го попита:

– Мислиш ли, че можеш да ми помогнеш?

Касим се огледа за въоръжената охрана от „Туристическа полиция”, която се навърташе наоколо, и след като се убеди, че никой не ги наблюдава, дръпна немеца леко встрани от групата:

– Ето ви моята визитка – той му подаде картонче, на което собственоръчно беше изписал с химикал: „Касим- екскурзовод” и телефонен номер.
– Обадете се по-късно. Сигурен съм, че „допълнителната екскурзия” ще ви хареса – намигна му арабчето.
– Колко? – попита немецът, бръкна в портмонето си и извади тлъста пачка еврови банкноти.
– Не тук, моля Ви се! – стресна се Касим, – Не е безопасно. Обадете се по- късно на телефона, който Ви дадох..
– ОК.

Туристическата обиколка продължи по всички рутинни правила. Немците се редяха на опашка за посещение на Хеопсовата пирамида, купуваха си сувенири от досадните като конски мухи улични търговци, снимаха се с камилите, някои ги яздеха. Онези, които се пазаряха добре, можеха да се качат на камила само за 15-20 долара. За неподготвените туристи цената рядко падаше под сто долара. Повечето немци идваха на пирамидите напълно неподготвени.

Касим приключи туристическата обиколка с пояснения как е бил изграден корабът на фараона, и със задължителната лекция на тема: „Удивителният напредък на техническата мисъл отпреди 5 000 години”, който всъщност беше основата причина толкова много руси, бели и дебели хора да се пържат под жестоките лъчи на слънцето в Сахарската пустиня по обяд. Докато туристите се качваха по автобусите жадни и гладни, нетърпеливи да се приберат при климатиците в луксозните си хотели и да се насладят на специалитетите от арабската кухня, Касим набързо обиколи уличните търговци и камиларите, при които беше на процент, за да прибере своето. С джоб, издут от обезценени арабски банкноти и доволна усмивка на уста, той се качи последен в автобуса, взе микрофона и продължи да описва забележителностите на Кайро, покрай  които минаваха.

Плащаха му малко повече от 5 долара на ден за този изнурителен и високо квалифициран труд. Трудно се намираха млади и образовани младежи като него – студенти по туризъм, с езици и знания по история. Въпреки всичко, правителството и чуждестранните компании оценяваха труда му на пет долара. „Колко му е да си купиш арабин” – ядосваше се Касим и правеше всичко възможно да заработи някоя пара допълнително. Занимаваше се с незаконна обмяна на валута по улицата и в хотелите, продаваше пиратски дискове, изнамираше по някой грам първокласен египетски хашиш за най-упоритите гости на страната, но го правеше внимателно, на дребно и изключително рядко, за да не си насилва късмета.

Основният му приход идваше от „комисионите”, които му даваха алчните търговци на „антики” и камиларите покрай пирамидите. От един взимаше 10%, от друг – 50%. Всичко в арабския свят беше въпрос на договорка и на лични контакти, а Касим знаеше много добре как да се оправя, защото беше израснал сам, без помощта на своите родители. И може би точно това го отличаваше от неговите връстници и съученици. Те се бяха примирили с живота, който семействата им бяха избрали вместо тях.

Докато обикаляше безцелно из мръсните улици на многомилионната египетска столица, Касим разсъждаваше върху възможностите, които му предлагаше този град. Беше млад, добре образован и следваше една от малкото специалности, с които реално можеше да изкарва пари от знанията, получени в университета. Занимаваше се с туризъм и това му доставяше удоволствие. Обичаше да контактува с хора от различни краища на света, да изучава тяхното облекло, маниерите им, да се вглежда любопитно в скъпата техника, която носеха със себе си.

В същото време той знаеше перфектно, че дори да завърши с отличен успех и да натрупа стаж, нямаше шанс да стигне кой знае колко далеч в туристическата индустрия. Над половината от неговите съграждани не можеха да четат и само 3% използваха интернет вкъщи, беше чел някаква статистика във вестника преди време. Това означаваше, че развитият египетски туризъм много трудно можеше да си осигури достатъчно квалифициран персонал. Да, наемаха доста араби и понякога им плащаха добре. Особено ако работеха като пиколо, главен готвач или сервитьор, изкарваха  бакшиши, но това беше максимумът, на който можеше да се надява един арабин, дори и добре образован като Касим.

Западните компании идваха в Кайро с вносен управленски персонал, с пазарни проекти и туристическо нау-хау, които бяха придобили в други страни. Те разчитаха на местните само за нискоквалифицирани длъжности. Колкото опитен и образован да беше, западняците никога нямаше да го допуснат до скъпо платените си работни места в администрацията. Беше обречен да бъде „момче за всичко” до края на живота си и да разчита единствено на подаяния поради простата причина, че беше арабин. Белите не вярваха на арабите. Страхуваха се от тях, а Касим беше сигурен, че заслужава нещо повече от тяхното недоверие, и от трудно изкараните си бакшиши.  С други думи, той беше различен.

Измъкна се от мизерното гето в центъра, където три многодетни семейства си поделяха един апартамент и където по-високите сгради си изхвърляха боклуците върху покривите на по-ниските, а песъчливите улици бяха вечно покрити с прах и изсъхнали изпражнения. Нае си квартира още 18-годишен и започна да се издържа сам. В началото му беше трудно, но постепенно се научи да свързва двата края. Записа се студент в туристическия колеж и реши тотално да промени съдбата си. Нямаше намерение вечно да търпи мизерията на пренаселения, мръсен Кайро. Мечтаеше си за тихите квартали с много зеленина и за големите къщи от покрайнините, които беше гледал по филмите. Мечтаеше си за Америка. Искаше да отиде там, да стане част от тази огромна, богата, непозната страна и да си пробва късмета. Вярваше в своята щастлива звезда и никога нямаше да се откаже от намеренията си, въпреки конфликтите в семейството.

Като всеки арабин той беше израснал в многолюдно и сплотено семейство. Братята, сестрите му, вуйчовците, лелите, снахите – всички живееха заедно, наблъскани в теснотията на единствения семеен апартамент, и по цял ден продаваха труда си за жълти стотинки или крадяха. Редуваха нощувките вкъщи с нощувките в ареста, като по този начин освобождаваха малко пространство за останалите обитатели на жилището.

Той не беше съгласен с тази съдба. Не считаше това за нормално и нямаше намерение да се примири. Стигна дори до пряк конфликт с баща си и не му се подчини. Изгониха го от къщи и той беше принуден да се оправя сам. Щеше да им покаже, че може повече от тях! Повече от всички тях! Ето че вече учеше в университет. Това му даваше уникалната възможност да пътува като стажант в чужбина и да се опита да емигрира. Всички египтяни мечтаеха за парите на Америка, Саудитска Арабия, Западна Европа или Обединените Арабски Емирства, но малко от тях бяха студенти, знаеха езици и имаха положителната мотивация да се откъснат от света, който Касим намираше за скучен.

Да, той възприемаше своя собствен свят като скучен. Тук нямаше никакви приключения, всичко беше предвидимо и предварително планирано – още от раждането, та чак до смъртта. Не съжаляваше за изборите, които беше направил. И какво имаше да губи? Каква беше алтернативата? Да прекара юношеството си в мизерията на гетото? Да го оженят за жена, която дори не познава, избрана от баща му заради скапаната зестра? Да се примири да бъде слуга до края на живота си и  да умре, заобиколен от внуци и правнуци – единственият смислен резултат от неговото съществуване? „Благодаря, но не, благодаря!”, обичаше да повтаря Касим и да се усмихва на собственото си чувство за хумор.  Беше оптимист.

* * *

По пътя към общежитието Касим реши да се отбие в компютърната зала на Абдула – негов приятел, който беше наследил малкия семеен бизнес от баща си. Щяха да изпият по един чай, да побъбрят и да обсъдят нещата от живота така, както могат да ги обсъждат само истинските араби – почти на шега и без да бързат за никъде. Абдула беше приятен човек. С него винаги можеха да се убият няколко часа в сладки приказки. И тъй като приятелят му живееше малко встрани от маршрута към общежитието – в престижния квартал „Насър сити”, Касим се метна в една от претъпканите маршрутки, която щеше да го остави съвсем близо до тях.

– Здравей, Абдула, как си? – Касим отвори широко ръце, за да прегърне своя стар приятел.
– В името на Аллаха! Откога не си ми идвал на гости, какво те води насам? – онзи радостно запрегръща гостенина си и го зацелува  по двете бузи.

Отстрани горяха скарите, на които се приготвяха въглени за наргиле. Компютърната зала имаше само двама души персонал – нейният собственик и малкото му братче, което пъргаво разнасяше въгленчета и чевръсто сменяше „главите” на наргилетата, подредени до всеки компютър. Тук младежите от квартала се събираха да играят електронни игри, да бъбрят, да пият чай, да пушат наргиле и да чатят. Туристи се навъртаха рядко. Залата беше прекалено задимена и мръсна за вкуса на западняците, пък и незаконният Уиндоус на арабски представляваше сериозна езикова бариера. Освен това нито Абдула,  нито братчето му разбираха английски. Те само пълнеха наргилетата и поддържаха компютрите. Изкарваха достатъчно, за да живеят нормално, и бяха щастливи.

– Сядай, сядай, заповядай! – Абдула дръпна един пластмасов стол в импровизираното „кафене”, което беше устроил на входа на интернет залата. Огледа се за малкото си братче, подсвирна му и заповяда:
– Две наргилета и сложи от най-хубавия тютюн! Донеси чай, захар, мляко и по-бързо!
– Много го юркаш, недей така, малкият още няма десет години – усмихна се Касим.
– Трябва да свиква. Да знае, че парите се изкарват с труд, да има уважение към работата. Ако не го науча аз, животът ще го научи по трудния начин.
– Ако е рекъл Господ, ще се научи! – Касим допря длани в символична молитва и отправи поглед към небесата, където в момента се намираше опушеният таван на интернет кафенето:
– Аллах е велик!
– Аллах е велик! – потвърди Абдула.

В същия момент малкото му братче постави две наргилета на масата, разпали въглените, нареди чашите с чай, мляко, захар и  изчезна, за да обслужва другите клиенти на заведението. Двамата младежи извадиха от калъфите на коланите си мундщуци, каквито всеки уважаващ себе си арабин носи от хигиенни съображения. Сложиха ги на върха на маркучите и запушиха бавно, в пълна тишина, като поглъщаха ароматния дим с насладата на опитни пушачи.

– Как върви работата, има ли бакшиши? – Абдула пръв наруши мълчанието.
– Не се оплаквам – Касим издиша гъст облак дим и отпи от чая, за да си намокри гърлото. – Всичко е както обикновено.
– Вашите как са, още ли сте скарани?

Касим се намръщи. Защо разговорите винаги започваха и свършваха със семейството? Трябваше ли да отговаря на едни и същи болезнени въпроси  всеки път? Беше скаран с баща си и толкоз! Всички знаеха това.  Не си говореха по телефона дори. Виждаха се само по празниците, от уважение. Всеки да си гледа живота! Усещайки неудобството, което причинява, Абдула се извини и смени темата:

– Добре де, ами училището?
– Аз не съм ученик, аз съм студент – усмихна се Касим – Сесията свърши, взех изпитите с отличен!
– Горд съм, че имам такъв приятел! Аз не бих издържал да слушам лекции по цял ден, да пиша уроци и да чета дебелите книги. Не  е за мен тая работа! Вместо да ти се сърдят, вашите трябва да се гордеят с теб. А те…
– Моля те, да не се връщаме на нашите! Те нямат никаква представа какви предимства дава образованието в една страна, където младите са безработни и не могат да четат. Твърдо съм решен да замина за Америка и на всяка цена ще замина. Ще видиш като ти пратя картичка от Ню Йорк някой ден!
– Па-па-па-пара-ра-ра-ра-па-па-парара, – Абдула засвири мелодията на „Ню Йорк, Ню Йорк, защото не разбираше текста:
– Ама ти виждал ли си какви опашки има пред американското посолство? Всеки иска да работи в САЩ, да не мислиш, че си единствен?
– Знам, обаче ако волята на Аллах е да замина за  Америка, все ще намеря някакъв начин!
– Така е. Човек предполага, Господ разполага – съгласи се неговият приятел.
– И все пак, – продължи замислено той, – знаеш, че белите ни мразят. Мислят, че всички араби са терористи. Защо не емигрираш в някоя арабска страна, където поне ще си сред свои?

Касим не искаше да спори колко скучен и еднообразен е животът в арабския свят. Той знаеше, че на неговия приятел тук му харесва. Беше се нагодил, оцеляваше някак и нямаше нито  желание, нито воля да промени каквото и да било. Докато мислеше как да отговори, без да го обиди, и едновременно с това, без да го излъже, как да се изрази хем сериозно, хем на шега, мобилният му телефон звънна и го спаси:

– Айуа!
– Ъъъъ, здравейте, Вие трябва да сте Касим, нашият екскурзовод от пирамидите. Аз съм Франк, дадохте ми вашата визитка, помните ли?
– Здравей, Франк, разбира се, че помня!

Очарован от лекотата, с която приятелят му говори чужди езици, Абдула се намести удобно в стола, захапа маркуча на наргилето и се заслуша в неразбираемите думички с интерес.

– Наистина не знам към кого да се обърна, а Вие ми се струвате свестен, мога да Ви имам доверие, нали? – попита немецът на разваления си английски.
– Да, разбира се, че можете да разчитате на мен!

Настъпи неловко мълчание.

– И? – гласът на германеца звучеше плахо.

„Сигурно си мисли, че съм някакво ченге под прикритие – усмихна се Касим – и вече си представя какво го очаква в арабския затвор”. Съсредоточи се и продължи  разговора със сериозен, делови тон:

– Ако нямате планове за довечера, ще мина да Ви взема с едно такси от хотела точно в седем. Тук такситата са евтини, но все пак се надявам да покриете разходите за транспорт.
– Да, да, разбира се!
– Страхувам се, че няма да мога да Ви донеса това, което търсите на място, защото е прекалено опасно. Нали разбирате, тук дори стените имат очи и уши. Но ще Ви заведа в едно много изискано заведение. Посещават го само чужденци и можете да си изкарате чудесно.

Касим нямаше от какво да се страхува, дори и да подслушваха разговора. Не разполагаха с никакви доказателства срещу него. И в крайна сметка европейците от незапомнени времена посещаваха Кайро, за да опитат от качествения египетски хашиш. Какво толкова има, нали трябва да се развива туризмът? Местните се бяха погрижили това да става без излишни демонстрации.

– Радвам се да го чуя. Добре тогава, ще Ви чакам в седем пред хотела.
– Доскоро! – Касим натисна червената слушалка.

Абдула продължаваше да го наблюдава с  любопитство:

– Какво, пак някоя далаверка, а?
– Немците са големи напушалки. Знаеш как е.

И двамата отпиха от чая с мляко, смеейки се.

– Виж, трябва да тръгвам след малко, защото хотелът е наистина далеч. Можеш ли да ми дадеш малко пари назаем за таксито, обещавам в най-скоро време да ти ги върна. Немецът ще плати за всичко.
– Разбира се, ти винаги връщаш заемите навреме, как няма да ти дам? – Абдула бръкна в джоба на стария си, надупчен от горещите въглени за наргиле панталон, извади шепа  намачкани банкноти и ги постави на масата:
– Това трябва да ти стигне.
– Благодаря! Ти си истински приятел! – Касим стана, напъха парите в джоба си и подаде ръка:
– А сега трябва да вървя! Благодаря ти за гостоприемството и за всичко. Извинявай, че така бързам, но съвсем бях за забравил за уговорката си с клиента.
– Няма проблеми, върви! Друг път ще се видим, ще си поприказваме. Мини, когато си по-свободен – Абдула стисна ръката му, без да става от стола. Беше се размекнал от силния тютюн.    – Виждам, че имаш свободен компютър, ще седна само за пет минутки да си проверя пощата, ок?
Без да отговори, Абдула се провикна на малкото братче да пусне четвърти компютър.

Тихомир Димитров

Душа назаем (РОМАН) Пета глава

графика: Александър Цончев

Санкт Петербург, Русия. В наши дни

Задната врата на Волгата се отвори и в колата нахлу смразяващият зимен вятър. Заедно с него в купето влязоха красиво русокосо момиче на не повече от 20 години и доста по-възрастен от него, пълничък, очевдино платежоспосбен господин. Двамата бяха облечени в маркови дрехи, миришеха на скъп парфюм и на вносен алкохол. Разговаряха превъзбудено, като дори не забелязваха присъствието на шофьора пред себе си.

Понякога Алексей взимаше нощна смяна, защото трафикът беше по-слаб, а тарифата и бакшишите растяха с напредването на нощта. Така с по-малко труд можеше да заработи повече копейки, но те идваха за сметка на недоспиването и на скуката от дългото чакане пред заведенията, както и на разправиите с подпийнали клиенти. Времето на седянката убиваше с четене на книги, а останалото беше въпрос на опит.

Още от самото си появяване клиентите му станаха антипатични. Бяха арогантни, богати и щастливи, за разлика от него. Напомняха му на онази реклама по Fashion TV: «Kremlyovskaya: the toast of New Russia”. Колкото и да обичаше водката, Алексей мразеше вкуса на «Нова Русия». Тя не му предлагаше нищо друго, освен изтощително бачкане и умопомрачителни сметки за плащане. Някак не успяваше да се пригоди към новия начин живот.

Той изпъшка с досада, затвори книгата, върху която дремеше под светлината на нощната лампа, погледна в огледалото за обратно виждане и попита:

– За къде ще пътувате?

Двамата го изгледаха с хладно презрение – като аристократи, чийто разговор е бил прекъснат от някакъв придворен лакей и без да му отговорят, продължиха да се забавляват. Пияният чичко-паричко разказваше безумно тъпа случка от детството си, а малката кифла се радваше и пляскаше с ръце.

Раздразнение и гняв смениха досадата у Алексей. Той стисна здраво волана, вдиша дълбоко и бавно започна да брои до десет наум, за да си успокои нервите. Много му се беше събрало напоследък! Имаше само два варианта: да ги изгони да търсят друго такси в студената зимна нощ или да бъде максимално любезен и да изкара тлъст бакшиш. Избра втория вариант. Така беше по-разумно. «Ако ще се заяждаш с клиентите, по-добре да беше останал на топло в леглото!» Без повече въпроси той запали колата и потегли.

– А вие на къде? Да не би да можете да четете мисли, а? – наглата физиономия на богатия господин лъщеше предизвикателно в огледалото за обратно виждане. От изпития алкохол  изглеждаше още по-мазен и тлъст.

«Дръж си езика зад зъбите! Ще изтърпиш, докато опразнят купето, а после ще изчезнат от живота ти завинаги!» – напомни си шофьорът.

– Не съм включил брояча. Предположих, че ще ви е по-приятно да разговаряте, докато се разхождаме из града, вместо да стоим на едно място – с изкуствена усмивка рече той.
– Молодец! – потупа го по рамото онзи отзад. – Виждаш ли, скъпа, човекът мисли как да достави удоволствие на своите клиенти!

«Скъпата» въртеше кичур коса около пръстчето на дясната си ръка и мълчаливо зяпаше светлините на града през прозореца. Разговорът беше приключил.

– Клуб «Плаза»! – нареди спонсорът.

Алексей направи плавна маневра по пустия булевард и пое в обратна посока към Ермитажа.
Беше три часът сутринта и по това време на денонощието все по-рядко се мяркаха коли. Преминаващите от дъжд на вятър автомобили ясно показваха разслоението в руското общество. Чуждестранните туристи, които возеше понякога, лесно се впечатляваха от контраста. Човек можеше да види 30- годишна Лада, а веднага след нея – чисто нов Майбах. Гостите на страната нямаха дори бегла представа колко труден беше животът на обикновените хора в Русия. Санкт Петербург непрексънато догонваше Москва като най-скъпия град на планетата. Наемите, сметките и поддръжката на автомобила понякога се превръщаха в непосилно бреме. Да не говорим колко недосъпни бяха забавленията за хора като Алексей. Той трябваше да работи две нощни смени, само за да си плати куверта в клуба, към който се бяха запътили неговите клиенти.

Едно време не беше така. Тогава се чувстваше горд и войнишката униформа му носеше привилегии. Заплатата му беше достатъчно голяма, за да могат двамата с бившата му жена да живеят като бели хора. Пък и цените в родната му Одеса бяха едни, а тук – съвсем други. Защо ли я беше послушал да се преместят в този скъп град, където едва свързваше двата края. Беше изтеглил кредит, изплащаше вноски, беше подписал договор с таксиметровата компания. Нямаше мърдане, а сега, след като Таня го напусна, единственото, което му оставаше, бе работата.

Алексей се загледа в халогенните фарове на засиления в насрещното платно  Мерцедес. Колко малко му трябваше, за да приключи с цялата гадост, в която се беше превърнал животът му – един жест, един лек наклон на волана вляво и всичко щеше да свърши още сега. Онези отзад със сигурност имаха какво да губят. За разлика от него.

Колата едва забележимо настъпи осовата линия. Халогенните фарове превключиха на дълги и Мерцедесът ги подмина с натиснат клаксон. Това го изкара от хипнотичния транс, в който беше изпаднал. Прибра се в  своето платно, погледна кръстчето, закачено на огледалото за обратно виждане, и благодари на Бога. Двамата отзад се целуваха страстно. Дори не подозираха, че току що са се разминали на по-малко от метър със Смъртта.

Пристигнаха. Алексей отвори вратата на дамата, обиколи автомобила и учтиво помогна на дебелия й кавалер да излезе от колата. Знаеше от опит, че подобни жестове се отплащат добре, особено ако се прилагат публично – пред някой известен клуб,  и най-вече – ако клиентите му са претенциозни и подпийнали. Оказа се прав. Едрият господин натъпка в джоба на ризата му повече пари, отколкото се надяваше да изкара за цяла вечер. Вратите на клуба се отвориха и техномузката погълна двойката празнуващи. Алексей потъна обратно в тишината на купето.

Сърцето му заби лудо при мисълта за това, което можеше да се случи преди малко. Потърка парите в бузата си, отправи кратка благодарествена молитва и пое към панелното жилище, което държеше под наем в крайните квартали. Другият вариант беше да остане пред клуба и да изчака, за да прибере някой пияница, но умората и недоспиването си казваха думата, пък и беше заработил достатъчно за вечерта.

* * *

Олющените тапети и мухлясалите стени в коридора на квартирата бяха първото нещо, което виждаше всеки път, когато се прибираше от работа.  Караха го да си дава сметка за огромния контраст между прекрасно реставрираните сгради в центъра, между лъскавите бутици, модните кафенета,  стъклените офиси и мизерните условия, в които живееше. Едва успяваше да изплаща наема на двустайното жилище. То се състоеше от тясна и неудобна всекидневна, претрупана от старите мебели на хазяите, останали още от времето на социализма, миниатюрна спалня, където трудно се събираха двойният матрак върху земята и един стар колкото света дървен гардероб. Останалото беше малка, свряна в дъното на коридора кухня, пълна с хлебарки. До нея имаше миризлива тоалетна с душ.

Нищо чудно, че Таня  беше избягала от тази дупка. Тя все още беше млада и красива, искаше да се забавлява и да гребе от живота с пълни шепи, а заплатата на Алексей едва стигаше да покрие разходите по наема и сметките за това отвратително жилище. Дори не беше негово. «А нещата можеха да бъдат толкова различни, ако си бяхме останали в Одеса» – въздъхна той и отвори хладинлика. Извади полупразна бутлика водка.

Седна върху диванчето в кухнята, сипа си догоре и пи на екс. Облегна се, затвори очи и остави алкохолът да завладее уморените му крайници, да стопли кръвта му и да отпусне схванатите от продължителното заседяване пред волана мускули. Заслуша се в тишината, нарушавана единствено от тиктакането на стенния часовник. «Още една антика от едни отдавна отминали, по-добри времена.» – помисли си той. Остави на спомените да го завладеят. Те бяха единственото  доказателство, че някога беше живял истински…

Тихомир Димитров

ДУША НАЗАЕМ (РОМАН) Седма глава

графика: Александър Цончев

Токио, Япония. В наши дни

Още щом се прибра у дома, Хитоми седна пред компютъра и се зае да чете новите съобщения в чатовете, нюзгрупите, форумите и блоговете, в които беше регистирана. По необяснима за нея причина това занимание винаги й носеше някакво сладко очарование – тръпката от неизвестността, очакването, че може би някой или нещо, там – в големия свят зад монитора, ще я измъкне от самотата, ще й даде капчица надежда, някакъв стимул да продължава напред. После, разбира се, винаги идваше разочарованието от сблъсъка с действителността, в която Хитоми нямаше абсолютно никакъв личен живот.

В пощенската й кутия се мъдреха 15 нови съобщения – три от тях бяха свързани с досадното училище, домашните и извънкласните занимания, а останалите 12 бяха спам. Мразеше спама. След като прочете служебните имейли, тя се зае да маркира едно по едно ненужните съобщения, за да може да ги изпрати в рая на изтритите файлове и блокираните домейни.

Един от имейлите успя да й привлече вниманието. Беше по-различен от останалите. За разлика от тях, той не предлагаше бързи печалби от лотарията, евтин софтуер или хапчета за удължаване на пениса. В събджекта му пишеше: «Дай си душата на заем и ние ще ти изпълним едно желание». Хитоми щракна върху съобщението и се зачете.

Предлагаха й да сключи споразумение с Дявола. Душата й щеше да бъде Негово притежание в продължение на една седмица, а в замяна през същата тази седмица, независимо дали вярва в окултните сили или не, Дяволът щеше да й изпълни едно желание. То трябваше да разрешава някакъв проблем, а не да включва свръхестествени събития и способности. Дяволът искаше душата й само за една седмица, все пак!

Всеки човек, който подобно на нея живееше в един високотехнологичен и забързан свят, щеше да погледне с насмешка на подобно предложение. Хитоми, обаче, се хвана за възможността като удавник за сламка. Странно е как, потънал в самотата си пред синята светлина на монитора, дори разумният човек може да повярва в чудеса. Тя щракна върху линка в края на текста и се озова в един много красив и интелигентно направен сайт. Изчете въпросите и отговорите, както и споделените впечатления на хора, чиито желания вече са се сбъднали.  Направи й впечатление въпросът на „анонимен потребител” от САЩ, който питаше:

„Защо му е на Дявола душата ми само за една седмица? Мислех си, че тя му е необходима за цяла вечност?”. Отговорът гласеше: ”Успоредно с материалния свят, в който живеете, съществува и един друг, невидим свят. Той се управлява от силите на Отвъдното. Те също са невидими за Вас. Tяхната логика е непостижима за Вашия разум, но в същото време материалният свят се подчинява на нея. За нас е по-лесно да изпълним практическите Ви желания, отколкото да Ви обясним защо Отвъдното се нуждае от Вашата душа”.

След като изчете всичката информация в сайта, за да се убеди, че никъде не се крие рекламна уловка или пък някакво плащане, тя с интерес щракна върху линка: „Дай си душата назаем и превърни желанията си в реалност. Подпиши Договора СЕГА!”. Следваше кратка бланка за попълване, в която вместо някаква лична информация се изискваше единствено съгласието на потребителя да даде душата си назаем за една календарна седмица. В замяна щеше да му се изпълни едно практическо желание. Имаше място, където да напишеш желанието в свободен текст.

Курсорът мигаше в празното поле, а Хитоми беше потънала в колебание и разсъждаваше върху десетките си нерешени проблеми. Какво можеше да избере? Да си намери приятел? Да я приемат в престижен университет? Не! Желанието трябваше да е просто, ежедневно и да може да се сбъдне в рамките на една седмица. Тогава се сети. Наведе се над клавиатурата и защрака: „Искам да взема семестриалния тест по висша математика с отличен”. Без да мисли повече, тя отбеляза, че е съгласна с правилата, и натисна Send.

На екрана й се появи зловещо лице, което трябваше да представлява лицето на Сатаната. С доволна усмивка то й съобщаваше, че ще остане изненадана от бързите резултати. Почукването по вратата на детската стаичка я стресна и я извади от унеса:

– Хитоми, вечерята е готова, ела да ми помогнеш да сервираме масата. Баща ти се прибра!” – Беше майка й.

Предстоеше още една скучна вечеря, в която родителите й щяха да я разпитват за оценките в училище, за контролните, за извънкласните занимания и щяха да чертаят планове за бъдещето й, без да се интересуват от нейното собствено мнение по въпроса. А след вечерята – решаване на гнусните задачи по висша математика и зубрене на теореми и аксиоми до сутринта. С нежелание Хитоми стана от компютъра, изгаси нощната лампа и напусна детската стаичка. В тъмното Дяволът продължаваше да се усмихва доволно от екрана.

Тихомир Димитров

« Предишна страница