Писателският блог на Тишо

октомври 1, 2008

Душа назаем (РОМАН) Четвърта глава

графика: Александър Цончев

Кайро, Египет. В наши дни

– Сър, цигарите са вредни, по-добре пушете „шиша” – Касим се усмихна заговорнически на дебелия германец, който изтръскваше последната цигара от омачканата кутия „West”.

Обичаше да изучава навиците на туристите, които водеше на обиколка около пирамидите. Те идваха от един друг, съвсем различен и подреден свят, който нямаше нищо общо с неговия. Един свят, към който Касим се стремеше на всяка цена, защото искрено вярваше, че мястото му е там, а не тук – в мръсния и разхвърлян арабски мегаполис.

Германецът се приближи до него и със съзаклятническа усмивка го попита:

– Мислиш ли, че можеш да ми помогнеш?

Касим се огледа за въоръжената охрана от „Туристическа полиция”, която се навърташе наоколо, и след като се убеди, че никой не ги наблюдава, дръпна немеца леко встрани от групата:

– Ето ви моята визитка – той му подаде картонче, на което собственоръчно беше изписал с химикал: „Касим- екскурзовод” и телефонен номер.
– Обадете се по-късно. Сигурен съм, че „допълнителната екскурзия” ще ви хареса – намигна му арабчето.
– Колко? – попита немецът, бръкна в портмонето си и извади тлъста пачка еврови банкноти.
– Не тук, моля Ви се! – стресна се Касим, – Не е безопасно. Обадете се по- късно на телефона, който Ви дадох..
– ОК.

Туристическата обиколка продължи по всички рутинни правила. Немците се редяха на опашка за посещение на Хеопсовата пирамида, купуваха си сувенири от досадните като конски мухи улични търговци, снимаха се с камилите, някои ги яздеха. Онези, които се пазаряха добре, можеха да се качат на камила само за 15-20 долара. За неподготвените туристи цената рядко падаше под сто долара. Повечето немци идваха на пирамидите напълно неподготвени.

Касим приключи туристическата обиколка с пояснения как е бил изграден корабът на фараона, и със задължителната лекция на тема: „Удивителният напредък на техническата мисъл отпреди 5 000 години”, който всъщност беше основата причина толкова много руси, бели и дебели хора да се пържат под жестоките лъчи на слънцето в Сахарската пустиня по обяд. Докато туристите се качваха по автобусите жадни и гладни, нетърпеливи да се приберат при климатиците в луксозните си хотели и да се насладят на специалитетите от арабската кухня, Касим набързо обиколи уличните търговци и камиларите, при които беше на процент, за да прибере своето. С джоб, издут от обезценени арабски банкноти и доволна усмивка на уста, той се качи последен в автобуса, взе микрофона и продължи да описва забележителностите на Кайро, покрай  които минаваха.

Плащаха му малко повече от 5 долара на ден за този изнурителен и високо квалифициран труд. Трудно се намираха млади и образовани младежи като него – студенти по туризъм, с езици и знания по история. Въпреки всичко, правителството и чуждестранните компании оценяваха труда му на пет долара. „Колко му е да си купиш арабин” – ядосваше се Касим и правеше всичко възможно да заработи някоя пара допълнително. Занимаваше се с незаконна обмяна на валута по улицата и в хотелите, продаваше пиратски дискове, изнамираше по някой грам първокласен египетски хашиш за най-упоритите гости на страната, но го правеше внимателно, на дребно и изключително рядко, за да не си насилва късмета.

Основният му приход идваше от „комисионите”, които му даваха алчните търговци на „антики” и камиларите покрай пирамидите. От един взимаше 10%, от друг – 50%. Всичко в арабския свят беше въпрос на договорка и на лични контакти, а Касим знаеше много добре как да се оправя, защото беше израснал сам, без помощта на своите родители. И може би точно това го отличаваше от неговите връстници и съученици. Те се бяха примирили с живота, който семействата им бяха избрали вместо тях.

Докато обикаляше безцелно из мръсните улици на многомилионната египетска столица, Касим разсъждаваше върху възможностите, които му предлагаше този град. Беше млад, добре образован и следваше една от малкото специалности, с които реално можеше да изкарва пари от знанията, получени в университета. Занимаваше се с туризъм и това му доставяше удоволствие. Обичаше да контактува с хора от различни краища на света, да изучава тяхното облекло, маниерите им, да се вглежда любопитно в скъпата техника, която носеха със себе си.

В същото време той знаеше перфектно, че дори да завърши с отличен успех и да натрупа стаж, нямаше шанс да стигне кой знае колко далеч в туристическата индустрия. Над половината от неговите съграждани не можеха да четат и само 3% използваха интернет вкъщи, беше чел някаква статистика във вестника преди време. Това означаваше, че развитият египетски туризъм много трудно можеше да си осигури достатъчно квалифициран персонал. Да, наемаха доста араби и понякога им плащаха добре. Особено ако работеха като пиколо, главен готвач или сервитьор, изкарваха  бакшиши, но това беше максимумът, на който можеше да се надява един арабин, дори и добре образован като Касим.

Западните компании идваха в Кайро с вносен управленски персонал, с пазарни проекти и туристическо нау-хау, които бяха придобили в други страни. Те разчитаха на местните само за нискоквалифицирани длъжности. Колкото опитен и образован да беше, западняците никога нямаше да го допуснат до скъпо платените си работни места в администрацията. Беше обречен да бъде „момче за всичко” до края на живота си и да разчита единствено на подаяния поради простата причина, че беше арабин. Белите не вярваха на арабите. Страхуваха се от тях, а Касим беше сигурен, че заслужава нещо повече от тяхното недоверие, и от трудно изкараните си бакшиши.  С други думи, той беше различен.

Измъкна се от мизерното гето в центъра, където три многодетни семейства си поделяха един апартамент и където по-високите сгради си изхвърляха боклуците върху покривите на по-ниските, а песъчливите улици бяха вечно покрити с прах и изсъхнали изпражнения. Нае си квартира още 18-годишен и започна да се издържа сам. В началото му беше трудно, но постепенно се научи да свързва двата края. Записа се студент в туристическия колеж и реши тотално да промени съдбата си. Нямаше намерение вечно да търпи мизерията на пренаселения, мръсен Кайро. Мечтаеше си за тихите квартали с много зеленина и за големите къщи от покрайнините, които беше гледал по филмите. Мечтаеше си за Америка. Искаше да отиде там, да стане част от тази огромна, богата, непозната страна и да си пробва късмета. Вярваше в своята щастлива звезда и никога нямаше да се откаже от намеренията си, въпреки конфликтите в семейството.

Като всеки арабин той беше израснал в многолюдно и сплотено семейство. Братята, сестрите му, вуйчовците, лелите, снахите – всички живееха заедно, наблъскани в теснотията на единствения семеен апартамент, и по цял ден продаваха труда си за жълти стотинки или крадяха. Редуваха нощувките вкъщи с нощувките в ареста, като по този начин освобождаваха малко пространство за останалите обитатели на жилището.

Той не беше съгласен с тази съдба. Не считаше това за нормално и нямаше намерение да се примири. Стигна дори до пряк конфликт с баща си и не му се подчини. Изгониха го от къщи и той беше принуден да се оправя сам. Щеше да им покаже, че може повече от тях! Повече от всички тях! Ето че вече учеше в университет. Това му даваше уникалната възможност да пътува като стажант в чужбина и да се опита да емигрира. Всички египтяни мечтаеха за парите на Америка, Саудитска Арабия, Западна Европа или Обединените Арабски Емирства, но малко от тях бяха студенти, знаеха езици и имаха положителната мотивация да се откъснат от света, който Касим намираше за скучен.

Да, той възприемаше своя собствен свят като скучен. Тук нямаше никакви приключения, всичко беше предвидимо и предварително планирано – още от раждането, та чак до смъртта. Не съжаляваше за изборите, които беше направил. И какво имаше да губи? Каква беше алтернативата? Да прекара юношеството си в мизерията на гетото? Да го оженят за жена, която дори не познава, избрана от баща му заради скапаната зестра? Да се примири да бъде слуга до края на живота си и  да умре, заобиколен от внуци и правнуци – единственият смислен резултат от неговото съществуване? „Благодаря, но не, благодаря!”, обичаше да повтаря Касим и да се усмихва на собственото си чувство за хумор.  Беше оптимист.

* * *

По пътя към общежитието Касим реши да се отбие в компютърната зала на Абдула – негов приятел, който беше наследил малкия семеен бизнес от баща си. Щяха да изпият по един чай, да побъбрят и да обсъдят нещата от живота така, както могат да ги обсъждат само истинските араби – почти на шега и без да бързат за никъде. Абдула беше приятен човек. С него винаги можеха да се убият няколко часа в сладки приказки. И тъй като приятелят му живееше малко встрани от маршрута към общежитието – в престижния квартал „Насър сити”, Касим се метна в една от претъпканите маршрутки, която щеше да го остави съвсем близо до тях.

– Здравей, Абдула, как си? – Касим отвори широко ръце, за да прегърне своя стар приятел.
– В името на Аллаха! Откога не си ми идвал на гости, какво те води насам? – онзи радостно запрегръща гостенина си и го зацелува  по двете бузи.

Отстрани горяха скарите, на които се приготвяха въглени за наргиле. Компютърната зала имаше само двама души персонал – нейният собственик и малкото му братче, което пъргаво разнасяше въгленчета и чевръсто сменяше „главите” на наргилетата, подредени до всеки компютър. Тук младежите от квартала се събираха да играят електронни игри, да бъбрят, да пият чай, да пушат наргиле и да чатят. Туристи се навъртаха рядко. Залата беше прекалено задимена и мръсна за вкуса на западняците, пък и незаконният Уиндоус на арабски представляваше сериозна езикова бариера. Освен това нито Абдула,  нито братчето му разбираха английски. Те само пълнеха наргилетата и поддържаха компютрите. Изкарваха достатъчно, за да живеят нормално, и бяха щастливи.

– Сядай, сядай, заповядай! – Абдула дръпна един пластмасов стол в импровизираното „кафене”, което беше устроил на входа на интернет залата. Огледа се за малкото си братче, подсвирна му и заповяда:
– Две наргилета и сложи от най-хубавия тютюн! Донеси чай, захар, мляко и по-бързо!
– Много го юркаш, недей така, малкият още няма десет години – усмихна се Касим.
– Трябва да свиква. Да знае, че парите се изкарват с труд, да има уважение към работата. Ако не го науча аз, животът ще го научи по трудния начин.
– Ако е рекъл Господ, ще се научи! – Касим допря длани в символична молитва и отправи поглед към небесата, където в момента се намираше опушеният таван на интернет кафенето:
– Аллах е велик!
– Аллах е велик! – потвърди Абдула.

В същия момент малкото му братче постави две наргилета на масата, разпали въглените, нареди чашите с чай, мляко, захар и  изчезна, за да обслужва другите клиенти на заведението. Двамата младежи извадиха от калъфите на коланите си мундщуци, каквито всеки уважаващ себе си арабин носи от хигиенни съображения. Сложиха ги на върха на маркучите и запушиха бавно, в пълна тишина, като поглъщаха ароматния дим с насладата на опитни пушачи.

– Как върви работата, има ли бакшиши? – Абдула пръв наруши мълчанието.
– Не се оплаквам – Касим издиша гъст облак дим и отпи от чая, за да си намокри гърлото. – Всичко е както обикновено.
– Вашите как са, още ли сте скарани?

Касим се намръщи. Защо разговорите винаги започваха и свършваха със семейството? Трябваше ли да отговаря на едни и същи болезнени въпроси  всеки път? Беше скаран с баща си и толкоз! Всички знаеха това.  Не си говореха по телефона дори. Виждаха се само по празниците, от уважение. Всеки да си гледа живота! Усещайки неудобството, което причинява, Абдула се извини и смени темата:

– Добре де, ами училището?
– Аз не съм ученик, аз съм студент – усмихна се Касим – Сесията свърши, взех изпитите с отличен!
– Горд съм, че имам такъв приятел! Аз не бих издържал да слушам лекции по цял ден, да пиша уроци и да чета дебелите книги. Не  е за мен тая работа! Вместо да ти се сърдят, вашите трябва да се гордеят с теб. А те…
– Моля те, да не се връщаме на нашите! Те нямат никаква представа какви предимства дава образованието в една страна, където младите са безработни и не могат да четат. Твърдо съм решен да замина за Америка и на всяка цена ще замина. Ще видиш като ти пратя картичка от Ню Йорк някой ден!
– Па-па-па-пара-ра-ра-ра-па-па-парара, – Абдула засвири мелодията на „Ню Йорк, Ню Йорк, защото не разбираше текста:
– Ама ти виждал ли си какви опашки има пред американското посолство? Всеки иска да работи в САЩ, да не мислиш, че си единствен?
– Знам, обаче ако волята на Аллах е да замина за  Америка, все ще намеря някакъв начин!
– Така е. Човек предполага, Господ разполага – съгласи се неговият приятел.
– И все пак, – продължи замислено той, – знаеш, че белите ни мразят. Мислят, че всички араби са терористи. Защо не емигрираш в някоя арабска страна, където поне ще си сред свои?

Касим не искаше да спори колко скучен и еднообразен е животът в арабския свят. Той знаеше, че на неговия приятел тук му харесва. Беше се нагодил, оцеляваше някак и нямаше нито  желание, нито воля да промени каквото и да било. Докато мислеше как да отговори, без да го обиди, и едновременно с това, без да го излъже, как да се изрази хем сериозно, хем на шега, мобилният му телефон звънна и го спаси:

– Айуа!
– Ъъъъ, здравейте, Вие трябва да сте Касим, нашият екскурзовод от пирамидите. Аз съм Франк, дадохте ми вашата визитка, помните ли?
– Здравей, Франк, разбира се, че помня!

Очарован от лекотата, с която приятелят му говори чужди езици, Абдула се намести удобно в стола, захапа маркуча на наргилето и се заслуша в неразбираемите думички с интерес.

– Наистина не знам към кого да се обърна, а Вие ми се струвате свестен, мога да Ви имам доверие, нали? – попита немецът на разваления си английски.
– Да, разбира се, че можете да разчитате на мен!

Настъпи неловко мълчание.

– И? – гласът на германеца звучеше плахо.

„Сигурно си мисли, че съм някакво ченге под прикритие – усмихна се Касим – и вече си представя какво го очаква в арабския затвор”. Съсредоточи се и продължи  разговора със сериозен, делови тон:

– Ако нямате планове за довечера, ще мина да Ви взема с едно такси от хотела точно в седем. Тук такситата са евтини, но все пак се надявам да покриете разходите за транспорт.
– Да, да, разбира се!
– Страхувам се, че няма да мога да Ви донеса това, което търсите на място, защото е прекалено опасно. Нали разбирате, тук дори стените имат очи и уши. Но ще Ви заведа в едно много изискано заведение. Посещават го само чужденци и можете да си изкарате чудесно.

Касим нямаше от какво да се страхува, дори и да подслушваха разговора. Не разполагаха с никакви доказателства срещу него. И в крайна сметка европейците от незапомнени времена посещаваха Кайро, за да опитат от качествения египетски хашиш. Какво толкова има, нали трябва да се развива туризмът? Местните се бяха погрижили това да става без излишни демонстрации.

– Радвам се да го чуя. Добре тогава, ще Ви чакам в седем пред хотела.
– Доскоро! – Касим натисна червената слушалка.

Абдула продължаваше да го наблюдава с  любопитство:

– Какво, пак някоя далаверка, а?
– Немците са големи напушалки. Знаеш как е.

И двамата отпиха от чая с мляко, смеейки се.

– Виж, трябва да тръгвам след малко, защото хотелът е наистина далеч. Можеш ли да ми дадеш малко пари назаем за таксито, обещавам в най-скоро време да ти ги върна. Немецът ще плати за всичко.
– Разбира се, ти винаги връщаш заемите навреме, как няма да ти дам? – Абдула бръкна в джоба на стария си, надупчен от горещите въглени за наргиле панталон, извади шепа  намачкани банкноти и ги постави на масата:
– Това трябва да ти стигне.
– Благодаря! Ти си истински приятел! – Касим стана, напъха парите в джоба си и подаде ръка:
– А сега трябва да вървя! Благодаря ти за гостоприемството и за всичко. Извинявай, че така бързам, но съвсем бях за забравил за уговорката си с клиента.
– Няма проблеми, върви! Друг път ще се видим, ще си поприказваме. Мини, когато си по-свободен – Абдула стисна ръката му, без да става от стола. Беше се размекнал от силния тютюн.    – Виждам, че имаш свободен компютър, ще седна само за пет минутки да си проверя пощата, ок?
Без да отговори, Абдула се провикна на малкото братче да пусне четвърти компютър.

Тихомир Димитров

Advertisements

Вашият коментар »

Все още няма коментари.

RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s