Писателският блог на Тишо

май 7, 2007

РАЗКАЗИТЕ НА ДЯДО ПЕТКО

Filed under: РАЗКАЗИ — asktisho @ 12:21 pm

Дядо Петко е колоритен старец с удивително млада за 83годишната му възраст душа Интелигентен събеседник и лек ексцентрик, той е сред основателите на фотоклуба във Варна – виждал съм колекцията му от цветни фотографии правени през 60-те години на миналия век. Качеството ме впечатли. За съжаление тези богати на идеи снимки, всяка от които си има собствена история, могат да се намерят единствено в схлупената му къщурка на 5 метра от отвесния бряг на село Тюленово, Шабленска област.
Дядо Петко познава синовете на някои от героите в Йовковите разкази. Виждал е най-новата история на България с очите си. С най-голямо огорчение си спомня страданията на местното население при насилственото присъединяване на Южна Добруджа към Румъния, както и еуфорията от връщането и обратно през Втората световна война – дело на немската военна машина. Хитлер и цар Борис се ползват с добра репутация по тези земи.
Никога не съм предполагал, че мога да имам приятел с 55?!? години по-възрастен от мен, но случаят с дядо Петко за мен доказва, че ние хората сме вечно млади, безсмъртни същества, които още не знаят това. Научих ценен урок – никога да не губя себе си, независимо на колко години съм и винаги да преследвам мечтите си. На 82 години дядо Петко има мечти които осмислят живота му. В изгнилата си дървена барака, проядена от солените морски ветрове, в която нормален човек не може да стои изправен, дядо Петко е приютил съпруга, семейство котки, семейство кучета и едно изключително симпатично семейство туристи, състоящо се от майка и две дъщери, които прекарват всяко лято тук. Сериозното изражение по лицето на малката прави биберона в устата и да изглежда абсурден, очите и са дълбоки и мъдри, може би не напразно се казва София.
Честите ми разговори с дядо Петко през лятото на 2006-та година, когато строях къща в съседство с неговият двор до морето ме убедиха, че той не е обикновен човек и, че по някакъв начин допринася пряко за магията на това място, която сама по себе си е странно, необяснимо явление.  Както сам каза старецът, въпреки че не обичам да използвам тази дума за него поради простата причина че е изключително неподходяща: „Веднъж като дойдеш тук и вече си зарибен!”.

Предполагам, че има много неща по света, много брегове, които са по-красиви от Тюленово и може би никога няма да успея да ги видя с очите си, но за мен негостоприемните отвесни каменни брегове на Тюленово са като скалите на Кадакес за Салвадор Дали – мястото, където откривам себе си. Дядо Петко ми завеща няколко стари добруджански истории – не знам дали са легенди или пък истински събития, но при всички случаи в основата на всяка лъжа стои някаква истина, така че се почувствах длъжен да ги запиша и по този начин да съхраня част от устния фолклор, който очевидно продължава да съществува в тази най-северна, все още девствена част на българското Черноморие.

РЕШЕТКА В КРАЯ НА ТУНЕЛА – разказ първи

Действието в този разказ се развива в началото на 20 век. Мястото е село Горун – по пътя между Балчик и румънската граница, сърцето на златна Добруджа, която по това време познава единствено чифлика като форма на икономическа организация. В село Горун се намира един от големите чифлици в областта, който всяка година дава хляб на десетки „сезонни” работници, идващи от близо и далеч, по онова време известни с името ‘аргати”.
Аргатите са селскостопански черноработници, които идват да живеят и работят при стопанина на чифлика, съгласил се да ги наеме всяка година от Гергьовден до Димитровден (от пролетта до есента). Тези хора обикалят чифлиците, като изминават десетки километри пеш и се цанят, докато някой чорбаджия не се съгласи да ги вземе. През лятото те работят буквално за една коричка хляб на ден. Дните са дълги, а границите на работния ден са очертани от наличието на дневна светлина. Работата се прекъсва по обяд з а не повече от десет минути, в които аргатите подвиват крак, за да хапнат с огромен апетит полагащото им се парче хляб, в празничните дни сирене и само при особено важен повод (кръщене, сватба, раждане на мъжко чедо в чорбаджийския дом) – месо. Това са дребни, неграмотни и отруден хора, които продават отчайващо тежкия си труд под безмилостните лъчи на равна Добруджа с една единствена цел – на Димитров ден да получат някой лев и да го занесат на семейството си, за да могат да купят дърва за зимата и да спасят децата си от гладна смърт.
На върха на социалната пирамида на добруджанският чифлик по онова време стои чорбаджията. Веднага след него почетното си място заемат неговите синове, които обикновено бъхтят наравно с другите, но за разлика от тях получават адекватно възнаграждение за труда си или най-малкото работят за увеличаване на бащиното наследство. Напълно онеправдани са ратаите – хора на наемния труд, които работят в чифлика – някои целогодишно като слуги, а други само по време на жътва или беритба. Разбира се, има значение дали се цаниш като майстор, калфа или чирак, дали си кочияш, пазач или общ работник. Жените от домакинството се намират на трето място в йерархията. Те стоят дори по-долу от ратаите, тъй като тяхната роля е да месят хляба, да кърпят и да перат дрехите на работниците. Освен това на плещите на булки, сестри и братовчедки се полага грижата за цялото домакинство на чифлика, поставено под строгия контрол на жената на чорбаджията. Не бива да забравяме, че за да изпереш по това време, трябва да отидеш до извора и собственоръчно да донесеш вода, да запалиш огън, на който да я стоплиш, да произведеш сапун от животинска мас и чак тогава да изпереш на ръка дрехите на 40 човека. На жените се е падала и „честта” да се грижат за домашните животни, които в по-богатите чифлици са достигали стотици, понякога хиляди глави добитък. Тези грижи включват доене, чистене на обори, стригане, хранене, поене и разхождане. Не случайно най-цененото качество на тогавашната кандидат-булка е да бъде „работна”. Жените стават преди всички – още по тъмно и лягат последни, тъй като трябва да разтребят софрата, след като вечерята приключи.
Всички описания на добруджанският чифлик по-горе са нужни, за да може читателят в пълнота да осъзнае унизителното социално положение на „аргатина” – човек, дошъл от далеч да търси препитание, наеман само в краен случай срещу мизерно заплащане, което твърде често е било в натура. „Аргатите” стоят по-ниско от жените в чифликчийската йерархия – за тях не се грижи никой, те прекарват цяло лято на хляб и вода и нощем спят на полето под открито небе.
В чифлика на село Горун, обаче, се случва нещо странно. Всяка година на Димитров ден върхът и дъното на социалната пирамида се срещат и дори сядат на една маса. Чорбаджията събира при себе си всички надничари, разплаща се с тях както си му е редът и ги изпраща по живо по здраво там, от където са дошли. Аргатите с най-голям надник (които са свършили най-много работа, тъй като трудът им се заплаща на парче) получават специално отношение – лична похвала от чифликчията, обещание, че ще ги вземе на работа и догодина и отрупана трапеза с пищни ястия. Всичко това се случва в присъствието и за почуда на останалите работници. Смазаните от умора хорица, които са изцедили последните си сили в деня на разплатата, за да направят добро впечатление и да получат отплата, трябва да изпият само по една ракия, за да оклюмат глави. По това време всички надничари са се прибрали и навън вече се здрачава, а чифликчията стои на масата сам в компанията на уморените и подпийнали аргати, като продължава да им сипва от силната домашна ракия. След като угощението приключи той щедро им предлага да не бързат да си ходят, тъй като са уморени, а да останат да пренощуват в господарската къща и сутринта рано да поемат към родните си места. Дори и да искат, бедните аргати не могат да откажат подобна чест. Къде се е чуло и видяло сиромах да спи в господарска одая, а на всичкото отгоре чорбаджията вече ги е спечелил напълно с добрината си. Скъсил е дистанцията, ракията и умората си казват думата. Скоро всички се натръшкват уморени по леглата. И никога не дочакват утрото…
През нощта една самотна фигура обикаля от одая в одая, налага марля с конска упойка върху всяка уста и пияните селяни тихомълком губят съзнание един по един в съня си. След това, дърпайки ги за краката, мощната фигура на чифликчията товари телата им на волска каруца, изкарва каруцата на полето и там – в късна доба, под големите звезди извършва най-тежкото престъпление. Главите им премазва с камък, а телата прибира в огромните бали плява, пръснати из цялото поле. Надницата изкарана с месеци труд, пот и лишения се връща в господарската хазна. На другия ден ще заповяда да запалят плявата. От труповете не остава и следа – пепелта им се разнася от вятъра из равното добруджанско поле. Това се случва всяка година на Димитров ден.
Днес, разбира се, подобно кърваво деяние не може по никакъв начин да остане скрито от закона за дълго време. Тогава обаче времената са били други – за да изпратиш вест трябва да вървиш 5 километра пеш до най-близката поща в най-близкия град и да можеш да пишеш. Освен това, телеграмите струват пари, а работниците, освен че са неграмотни, не получават възнаграждение докато не свърши сезона. Семействата им знаят само, че са на гурбет в някой добруджански чифлик и нищо повече. Ако се случи така, че в чифлика на село Горун да се цанят няколко души от едно и също село, те със сигурност ще споделят господарската трапеза дойде ли Димитровден и след това всички заедно ще отпътуват, но не за родното село, а за един по-добър свят…
Запиташ ли случаен човек ще ти каже, че аргатите са яли и пили, получили са си надниците и са си заминали, както всички останали сезонни работници. Все пак са го видели с очите си. Броят на жертвите става толкова голям, че жандармерията започва официално да регистрира десетки безследно изчезнали в региона. Случаят привлича вниманието на варненският прокурор и той лично разпорежда да се повдигне разследване. Междувременно сред населението се носят слухове за разбойници, които дебнат по пътя, за кръвожадни вампири, таласъми и всякакви свръхестествени сили, но никой не подозира „добрия” Горунски чифликчия.
Без да се съобразява с народните суеверия, следствието хладнокръвно продължава своята работа и кръгът на заподозрените постепенно се стеснява. Убиецът е заловен на местопрестъплението. Хващат го докато тика окървавения труп на поредната си жертва в балата с плява. Разпитите разплитат свидетелските показания на близки и роднини. Чифликчията сам признава голяма част от извършеното. Осъждат го на смърт….

–> Следва продължение….

Тихомир Димитров

Advertisements

11 Коментари »

  1. Браво Тишане много интересна история, но това със следва продължение е като рекламите в най-интересната част на филма.

    Коментар от Борис — май 7, 2007 @ 1:05 pm

  2. Една от историите, които осмислят идването ми тук.

    Коментар от Жилов — май 7, 2007 @ 2:12 pm

  3. @Борис: просто не са ми набрани текстовете, още са на хартия и се нуждаят от редактиране, а не знам защо си помислих, че точно сега им е дошло времето, така че, както е казал народът: по-добре малко, отколкото нищо. Няма да се бавя с продължението, че и аз не искам да ми спират филма с реклами. Къде е рекламата тук, бай да уей???

    Коментар от asktisho — май 7, 2007 @ 4:30 pm

  4. Историята наистина е много интересна, аз вече прочетох продължението, но с този коментар исках преди всичко да се похваля, че и аз си имам една 83-годишна приятелка, която много ми е помагала с богатия си житейски опит и умението да разпознава настроенията ми и да ги обръща наопаки. Както ме е сваляла трезво на земята, когато много съм се разхвърчала, така ме е и издърпвала от дупки, в които дълго съм пропадала.
    Видях у твоя бай Петко прилика с нея и ми се прииска да споделя 🙂

    Коментар от Таня — май 8, 2007 @ 11:26 am

  5. ех, това красиво наше северно черноморие… и аз си го харесвам страшно много. Не мога да го сравня с южното – особено сегашното! Най-жестоките купони са ставали в Крапец на дюните… Спомени… спомени! :)))

    Коментар от Ивката — май 8, 2007 @ 11:55 am

  6. ужас! дали наистина е станало?!?

    Коментар от lyd — май 8, 2007 @ 8:15 pm

  7. Bravo!!!Slu4aino popadnah na tvoq blog i sam strahotno udovletvorena.Istoriite sa mn uvlekatelni i interesni i o6te pove4e 4e sa ot poznat za men raion.Az sam ot Dobrich i regiona na tezi slu4ki mi e mn poznat ,bi za tova mi haresvat o6te pove4e.Radvam se 4e i moqta teoriq,za tova 4e ne e vajna vazrasta a 4oveka,koito se krie zad neq se potvardi otnovo.Blagodarq ti za du6evnata naslada!

    Коментар от margarita panaiotova — май 9, 2007 @ 4:25 pm

  8. Мен ме вълнуват старите истории.Родът ми идва от с.Медвен и десетки от родовото дърво са пасли овце в тъзи област.За много от тях е записано,че са намерили своята кончина там.
    Please, keep going on!

    Коментар от kanew — май 15, 2007 @ 6:09 pm

  9. Случайно попаднах на тази страница,но знаех за нея от баба ми жената на дядо ми Петко и всичко което казва афтора за него е вярно той беше необикновен човек и аз сам горда,че съм негова внучка.

    Коментар от Ралица Семерджиева — юли 28, 2010 @ 1:51 pm

  10. @ Ралица: Наистина има с какво да се гордеете! Аз никога няма да забравя светлата личност, която срещнах „на края на света“ 🙂

    Коментар от asktisho — юли 29, 2010 @ 6:17 pm

  11. това “АФТОР“ е нова професия,май:)))
    а Раличке?

    Коментар от юлиян жеков — декември 17, 2010 @ 4:17 am


RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s