Писателският блог на Тишо

март 13, 2007

Депортиран


Ето един по-различен пътепис. От чужда гледна точка. Това може да ви се случи ако работите нелегално в лондонска автомивка, собственик на българин и имате завистливи колеги, на които заплатата ви от два паунда на час, с която разчитате да спестите пари за билет до България, им се струва обидно голяма.
Чаках го въпросния младеж на летището. Кацнаха всички полети от Лондон, минаха четири часа, а него никакъв го нямаше. Казах си: „Или са го гепнали с нелегални съставки на митницата или е изтървал самолета. Няма да се учудя и в двата случая.“ Напуснах летището.
Тъкмо си поръчвах вечеря в кръчмата, където по-рано бях запазил маса за двама, когато непознат софийски номер ме набра и от другата страна беше той. Каза, че досега са го държали на митницата и тъкмо са го пуснали, да съм отидел да съм го приберял. Естествено, имах много въпроси. Няколко часа по-късно тъкмо довършвахме първата бутилка и отваряхме втората, когато той ми разказа следното:

Спират два миркобуса много бързо, свирят кучки, рязко излизат 12 човека с бронирани жилетки. Много добре сложени момчета. Лека паника. Разбрах, че ще пътувам. Бях щастлив от една страна. Първaтa мисъл в главата ми беше за момичето, което ме очаква в България (запознахме се по Интернет), а втората за потенциалните възможности да се върна веднага обратно в Англия. Извадиха тефтерите и започна разпита.
Зададоха ми 3- 4 бързи въпроса, на които аз отговорих с абсолютно спокойствие. Извадиха се апаратури и мобилни телефони за връзка с ЦЕНТРАЛАТА. Започна бърза, прецизна и качествена проверка. Оказа се, че съм единственият нелегален служител във фирмата.
След светкавична серия въпрос-отговор бях помолен да се преоблека и бях съпроводен от надзирател до мини-вана, предназначен за извозване на емигранти. Предупредиха ме да си наведа главата преди да тръшнат желязната решетка.
Озовахме се в квартирата ми и аз разполагах с точно три минути, за да събера най-ценното за пътя. Разгневен и разколебан мятах дрехи по пода и леглата из цялата стая. Английското ченге от шотландски произход ме скастри: “Put it Easy! Put it easy on the bed!” Всички в къщи бяха замаяни и не знаеха за какво става дума. Оказа се, че нямам време да се сбогувам с хора, с които съм живял повече от година. Имах на разположение 3 минути, за да напусна живота им завинаги. Отправихме се нанякъде. Не знаех накъде пътувам. Трансферът беше дълъг. В движение ме снимаха, задаваха ми въпроси, оглеждаха ми паспорта и пак ми задаваха въпроси.  Прекосихме целия град. От видяното между решетките прецених, че сме спрели някъде в центъра.
Излязох от микробуса притиснат между двама яки типове, които взимаха заплата, за да не хукна да бягам. В участъка отново ме снимаха. И ми задаваха въпроси. Питаха ме дали съм правил опити за самоубийство. На учудването ми ченгето се хвана за врата и опули очи. Не, не съм правил опити да се обесвам. Животът ми харесва, мерси! Взеха отпечатъци на всички пръсти от двете ми ръце. Посочиха ми отворената килия с думите “it’s all yours”. Килията остана отворена. Имах на разположение стая с няколко касети и ди-ви-ди дискове. Можех да пуша, но трябваше да муфтя ченгетата за огънче. Не ми се полагаше запалка. Страх ги беше да не се запаля.
Пускам си “Матрицата”. В участъка пристигна куриер. Тъкмо щях да си поръчвам пиле на грил, когато две момчета с жълти ризи ми съобщиха, че е време да пътувам за друго място, на което трябва да изчакам “безплатния” си полет за България. Между участъка и “новия ми дом” пътувах 6 часа. По пътя събрахме още доста такива като мен.
Мястото, на което  се намирах много приличаше на затвор, но не беше затвор. Всъщност аз откъде да знам как изглежда английски затвор. Портфолитото ми се обогати с още няколко портрета. Негър с расти запозна всички новопристигнали + един румънец с разположението на кенефите, tv room-a и останалите удобства в базата, претъпкана с още много негра с расти. Наложи се да обясняват всичко на румънеца отново – не знаеше английски. Негърът обаче говореше перфектно румънски. Бившата му съпруга била  румънка, сестра му живяла в България, след това заминала за САЩ.
Стаята ми беше по-луксозна от общежитие в Студентски град. Прозорците не можеха да се отварят, естествено. На сутринта разбрах, че съквартирантът ми е индиец.
Не бях сигурен в датата и часа на “безплатния” си полет към България. Притесних се, защото един от гостите на базата, който беше иранец, не беше съвсем сигурен дали обитава това място от две години и само от два месеца. Запознах се и с други хора, изсъхнали тук. Всички бяха психопати. Замислих се, ако безплатното пътуване, което зависи само от Нейно Величество Кралицата се отложи с месеци, не дай Боже години, дали и аз ще се припаткам като тях?
Гледал съм много филми за затворници. Тук хората също вървяха по коридорите, пушеха цигари, правеха физ-зарядка, заговорничеха помежду си и чакаха да отвори лавката. Непрекъснато си повтарях, че това не е затвор.
Успях да си купя фонокарта и да звънна на МАМА. Казах й къде съм. Успокоих я, че не са ме били, никой не е правил секс с мен и не са ми пускали ток. Обясних й, че се намирам в нещо, което много прилича на затвор, но всъщност не е затвор, ето защо трябва да не се притеснява…….. и импулсите ми свършиха.
Всъщност прекарах там само още един ден. Безплатният билет щеше да излезе жива далавера, ако не ме бяха вдигнали посреднощ. А трябваше да пътувам чак след обяд. Багажът ми пътуваше отделно – пакетиран в непромокаеми найлонови торби с надпис “Evidence1”, “Evidence2”, “Evidence3”, завързан със сини, пластмасови, полицейски ленти. Телефонът ми беше разглобен на парчета. Да не говорим, че претърсваха шофьорите на  ескортиращия микробус. Чаках полета в една стая със седем китайци. С течение на времето китайците ставаха все повече. Някои от азиатците разбраха, че трябва да чакат полета си за Китай още няколко дни. На мен ми излезе късмета и потеглих същия ден.
В самолета бях с придружител, който ми връчи брой на 24 часа и ми забрани да пия алкохол. Странно защо го нямаше, докато стюардесите сервираха обяда. Естествено, че изпих чаша червено вино. Всъщност няма как да избягам от самолета, нали? Човечецът просто се е скатавал в кенефа, явно.
Мислех, че с пристигането ми на летище София цялата английска одисея най-после ще приключи. За съжаление ми се наложи да давам отпечатъци и показания още четири часа, заедно с група депортирани от Германия цигани. Само така българските “пазители на реда” можеха да се убедят, че не съм заплаха за националната сигурност.

Тихомир Димитров

Advertisements

13 Коментари »

  1. Това може да ви се случи ако работите нелегално в лондонска автомивка, собственик на българин и имате завистливи колеги, на които заплатата ви от два паунда на час, с която разчитате да спестите пари за билет до България, им се струва обидно голяма.

    Усещам неодобрение към постъпката на този, който е докладвал присъствието на нелегален емигрант. Според мен обаче това е типичната за развитите граждански общества проява на нетолерантност към нарушенията на законите. Обикновено наши сънародници са много учудени когато например им поставят глоба защото са паркирали на 4,8 м от кръстовище при позволени минимални 5 м – е, това са някакви си сантиметри все пак! Има по-големи нарушения, що с тях се занимават?! Но в страни като Швейцария (където се е развила описаната случка) това е нормално и очаквано последствие.

    В България тази нетолерантност към закононарушенията наричаме на галено „портене“… Аз като представител на поколение, непознаващо феномена „Държавна сигурност“, не мога да разбера какво му е лошото да звъннеш в полицията като видиш закононарушение. В случая човекът, решил да погази законите на страната, си носи отговорността. Според мен този разказ е отлично напомняне на всеки, който на свой ред реши да поеме този риск.

    Коментар от Ирина Марудина — март 13, 2007 @ 4:07 pm

  2. Колкото и да ми е неприятно трябва да призная, че тази ситуация изглежда е обичайна за отношенията между нашите сънародници, тръгнали да търсят препитание навън. Малко мои познати са в чужбина, но всички споделят едно и също – навън ние, българите, не се държим един за друг, както други нации. И винаги търсим как „на Вуте да му е по-зле“.
    Много жалка и тъжна картинка.
    Кога хората ще разберат, че всички сме едно и ако не можеш да помогнеш, поне не трябва да се бъркаш в живота на другия.
    И дано всеки рано или късно си плати сметката, може пък и да се научи.

    Коментар от Йоана — март 13, 2007 @ 4:12 pm

  3. Да, проблемът е в българските емигранти, а не в спазването на правилата по принцип. Хубаво е да се спазват правилата. И да са железни. Така тези, които ги нарушават ще бъдат още по-богати. Обаче има една приказка: „някои хора живеят според закона, други го пишат“. Боклуците в Ню Йорк ги държи компанията ЕNOPAK, което, ако го прочетеш обратно, си е KAPONE. Ха ха. Това обаче е законно и няма как да се обадиш в полицията. Дребните мушици духат супата. Винаги.

    Коментар от asktisho — март 13, 2007 @ 5:23 pm

  4. Ситуацията естествено има две страни. Но аз имам доста либерално отношение към миграциятя, смятам, че всеки има право да търси по-добър живот, там където може да го намери. Защото мигрантите няма да отидат в държава, в която няма работа за тях, а съответно щом има работа, значи държавата има нужда от тях. А регулирането на явлението в наши дни /а миграцията си е между другото най-нормалното нещо и съществува откакто свят светува/ не е довело до нищо добро и за двете страни-приемаща държава и мигранти. Явно защото мерките не отразяват реалното положение на нещата. Аз се занимавам с въпросите на миграцията, но не съм заявявала тази позиция досега, никой няма да се отнесе сериозно към либералния ми подход. Затова се радвам, че тук имам възможност да споделя възгледите си. Така, че според мен мигрантите не са престъпници, а това, че са нарушили правилата на пребиваване в дадена държава не може да бъде престъпление, наравно с други тежки престъпления. Между другото в България е същото- има хора, които чакат депортиране година и повече в Бусманци, само защото са искали по-дъбър живот. Някак си не мога да ги приема за престъпници.

    Коментар от Тарна — март 13, 2007 @ 8:16 pm

  5. Тишо, сигурен ли си за ENOPAK? Щото на Гугъл нищо не излиза за Енопак и Ню Йорк сити, а боклуците се събират от DSNY (Department of Sanitation of New York)… Това да не е пак някой urban legend?

    Коментар от Владо Георгиев — март 13, 2007 @ 8:35 pm

  6. Нелегални емиргранти ще си има винаги, каквито и да са законите и която и да е страната. И според мен законите не трябва да се променят. За какво хора, които са готови на какви ли не жертви само и само да останат в съответната държава да работят за жълти стотинки, оставяйки по този начин много „балъци“, които спазват законите, без работа ??? Човек трябва най-малкото да се съобразява със средата, в която живее; ако ли пък не какво търси там изобщо ?

    Коментар от Тихопийс — март 13, 2007 @ 10:16 pm

  7. @Владо това съм го чел в Дневник преди време, можеш да си направиш справка на: http://www.dnevnik.bg/show/?storyid=90325
    @Тарна да, имиграцията съществува още от великото преселение на народите. Тогава е нямало никакви ограничения, но за сметка на това варварите са клали, грабили, бесили и изнасилвали както намерят за добре. Така че „дори най-лошият закон е за предпочитане пред анархията“. Никак не мисля хората в Бусманци за престъпници, просто са били на грешното място в грешното време, също като моя приятел…
    Не ми се връща пак към темата за емиграцията, но това е още едно от безбройните доказателства, че да си емигрант съкс.

    Коментар от asktisho — март 14, 2007 @ 1:40 am

  8. Поредната ти невероятна история!
    Много ми допадна похватът „Това може да ви се случи ако работите нелегално в лондонска автомивка, собственик на българин и имате завистливи колеги, на които заплатата ви от два паунда на час, с която разчитате да спестите пари за билет до България, им се струва обидно голяма.“ – много в стил „За писането“ 😉 Още веднъж, мерси за препоръката.

    Коментар от Илиян — март 14, 2007 @ 9:33 am

  9. […] и неговата последна история (пък и коментарите към нея) ме накараха да се върна към […]

    Pingback от Lemon » раздвоено — март 14, 2007 @ 10:22 am

  10. Добре, че съм легален в САЩ. ;

    Коментар от Dark_Lord — март 14, 2007 @ 10:46 am

  11. Само на мен ли ми се струва или частта, в която героят съобщава на родителката си, че не са го били, не са му правили секс и не са му пускали ток, звучи доста разочаровано? 😀 😀

    Коментар от komrade — март 15, 2007 @ 9:38 am

  12. Моя близка позната ми каза преди време „от свой най-лошото“ и само това. Сестра ми пък ми каза след две години в САЩ и една в Германия – „лошо само от българи“.

    Коментар от Ariman — март 16, 2007 @ 3:36 pm

  13. Ne moga da povyarvam!!! Kak e vuzmojno da komentirate po tozi nachin??? Pravilno bilo da se porti za zakononarusheniya? Abe mome ti chuvala li si dumichkata „solidarnost“?
    I nay-loshiyat zakon bil po-dobre ot anarhiyata??? Koya anarhiya, taya s koyato vi plashi vlastta, za da ne pochnete da mislite s glavite si? I nacistkite i stalinovite zakoni li gi slagame tuka, i zakona Jim Crow???
    Ey zatova otiva na zle sveta, shtoto sme razdeleni, po cvetove, po nacii, po durjavi. I bogatite senchesti kopelenca „ni pravyat seks“ na vsichkite bez vazelin. A nie spazvame zakonite i se portim s nadejda za kokal. Pfu!

    Коментар от Sando — септември 17, 2007 @ 1:29 pm


RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s