Писателският блог на Тишо

януари 31, 2007

Пожарникарски истории – История втора: „Нов в занаята“

Filed under: РАЗКАЗИ — asktisho @ 8:24 am

 

Не знам защо се получава така, но новобранците в полицията, армията, флота, пожарната и други униформени институции, задължително трябва да преминат през някаква гадост, която да им послужи, като „бойно кръщение” в занаята и в живота въобще. В повечето случаи „кръщението” се състои от малко насилие, лека болка и премерени дози унижение, но забавленията с новобранци понякога могат да се превърнат в „играчка-плачка”.
В едно затънтено село живеела умопобъркана жена, която обитавала сама порутената си къща, разхождала се опикана из буренясалия двор и все някак успявала да оцелее в благодарение на мизерната пенсийка, която получавала по болест. Женичката страдала от нещо като „маниакална депресия” и „шизоидна параноя със суицидни тенденции”. Не зная дали точно това беше медицинското име на заболяването, но в общи линии, горката женичка твърде често откачала и опитвала да сложи край на живота си. Може би е вярно, че „пияните и лудите Господ ги пази”, защото конкретната луда вече имала няколко неуспешни опита за самоубийство зад гърба си, включително и едно скачане под влак, от което се отървала само със счупена ръка. Греблото на локомотива я изхвърлило далеч встрани от релсите, но това е тема на съвсем друг разказ.
Та, настъпило ново умопомрачение и побърканата женица разказала на всички в селото, че възнамерява да се хвърли в кладенеца, дълбок 20 метра, но никой не и повярвал, нито пък се опитал да я спре. Така един ден, пред смаяния поглед на няколко души,  тя просто се навела над мрачното гърло на кладенеца и тихомълком пропаднала с главата надолу. Селяните напразно крещели в тъмното, пускали камъчета, въжета, святкали с фенерчета, но от тялото на лудата нямало никаква следа. Убедени, че се е удавила и е потънала в дълбоката, студена вода, те посипали брашънце, запалили свещички, приготвили сладък ориз за „Бог да прости” и се обадили на кого? На пожарната, разбира се, да дойде и да извади трупа – хем да могат да го погребат като хората, хем да не се разлага в кладенеца, от който пие цялото село.
В дежурния екип, който пристигнал на място имало „новобранка” и без да се чудят нито за миг кого да спуснат в кладенеца, пожарникарите видели в случая чудесен повод за „бойно кръщение” на новака – опаковали го с въжета и с шутове и подигравки го изпратили надолу към мрачните, влажни недра на майката Земя. Можете ли да си представите как се е чувствал новобранеца в този момент? Защото аз дори не искам да си помислям за клаустрофобията в тясното кладенчово гърло, за пълния мрак, разкъсван единствено от мъждивата светлина на фенерчето от каската, за зелената плесен по стените, за влагата, кънтенето на подигравателните гласове отгоре, учестеното дишане и тръпнещото очакване за внезапен допир с мразовитата вода, от която трябва да извадиш не труп на магаре или теле, а труп на истински човек. При всички случаи никой не искал да бъде на неговото място в този момент. Мили деца, ако все още си мечтаете като пораснете да станете пожарникари прочетете тази история до край и помислете отново. Двайсетина метра по-надолу (колкото е височината на един 8 етажен блок) „новобранката” попаднал на издълбана от подземната река ниша. Нишата била малко над нивото на водата и в нея имало тиня, водорасли, няколко голи охлюва и едно бледо женско тяло. Явно след падането водата се е надигнала нагоре и е захвърлила лудата в празнината. Доволен, че все пак няма да му се наложи да се потапя целия в леденостудената вода, младият пожарникар се заел да овързва трупа с въжетата, които носел за целта. Случило се нещо твърде неприятно – лудата отворила очи, стиснала го за врата и започнала да крещи. По-късно лекарите установили, че по тялото и няма дори драскотина от падането в кладенеца. В резултат от силния шок, обаче, лудата се била вкочанила като мъртвец и два дни  прекарала във влажната ниша на дъното на кладенеца, загубила ума и дума от ужас, изтощена от липсата на храна и светлина. Стресът, изживян от младият пожарникар бил толкова силен, че според разказвача, който също бил там, по 22 годишната глава на колегата му не бил останал нито един черен косъм.

Следва продължение…..

7 коментара »

  1. e, тва определено е по-добро 🙂

    Коментар от Longanlon — януари 31, 2007 @ 10:10 am

  2. Мм, раказа е не по-малко ужасен от предния.
    Обаче поне се е докарал с шикозна прическа.
    Съжалявам, не на място хумор, но… мм.

    Коментар от Eneya — януари 31, 2007 @ 10:41 am

  3. Този път разбрах какъв ще е краят доста преди него… 😐 А „новобранецът“ е бил точно на моите години сега.

    Коментар от Daggerstab — януари 31, 2007 @ 11:50 am

  4. бе за да бъда критичен, трябва да кажа, че описанието на „мрачните, влажни недра на майката Земя“ по време на спускането в кладенеца може да въздейства само на страдащ от клаустрофобия човек, а на всички други им звучи като извадено от пиеска в селско читалище през 80-те.

    Коментар от Longanlon — януари 31, 2007 @ 1:48 pm

  5. Ех, нищо ново засега. Но историйката бива да се разказва когато ходя в дън горите и вечер край мъждивото огънче да плаша народонаселението. Или май е по-добре да вия като вълк.:)
    Аз май знам и една по-ужасна историйка (тъй се казва в такива случаи). Но за нея- друг път.

    Коментар от Багера — януари 31, 2007 @ 7:23 pm

  6. Тъй като виждам недоволни, аз да си кажа. Поредицата „Пожарникарски истории“ ми харесва. Тя не е „уникална“, просто е мрачна и реална. А това кефи.

    Иначе Тишо, защо си решил да отказваш децата да стават пожарникари? Един детектив беше казал, че професията му е като любовта към грозна жена. Въпреки всички гадости, с които се сблъсква, тя осмисля живота му и го прави интересен.

    Без да сравнявам с пожарникарството, аз и мои приятели сме работили различни професии, които чисто физически са опасни или неприятни (металорежещ цех с немалко „инциденти“, случили се в него, висене от високи блокове, разнасяне пеш на тежки пратки в гадни квартали), но сме ги работили с желание, именно защото на нас са ни били много интересни (за разлика от колегите ни). Единствено фактът, че намерихме начин да изкарваме в пъти повече пари пред компютрите доведе до отказване от приключението.

    Клошарите, ченгетата, таксиджиите, хамалите и т.н. всъщност имат една от малкото истински (не виртуални) професии. Аз си седя в офиса заради високото заплащане, заради това, че работя хобито си и че хората в екипа ме уважават за чисто интелектуални умения, но все още си спомням с умиление времето, в което съм бил навън, сред нещата, които могат да ме ударят.

    Е, да си призная, разказите все пак успешно ме отказват от пожарникарството (ако някога изобщо съм имал амбиции за него). 🙂 Очаквам следващите истории с интерес.

    Коментар от Жилов — януари 31, 2007 @ 9:28 pm

  7. @Longanlon и аз без да бъда критичен, а ти откъде знаеш как им звучи на другите???

    Коментар от asktisho — февруари 1, 2007 @ 12:57 pm


RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.