Мартин слагаше лек фон дьо тен върху лицето си. Държеше на външния си вид, защото знаеше, че жените забелязват външния вид. Беше красиво момче и се стараеше винаги да изглежда добре.
Остави спиралата за мигли, навлажни леко устните си с гланц и избра от етажерката тъмно черен, спортен “Рей-бан”, който пасна идеално на черната му риза с отворена яка. Остана доволен от това, което видя в огледалото. Парфюмът му беше силен, ароматен, мъжки. Мартин отиваше на лов. Често излизаше да си търси приятелка с електриково-зеления , чисто нов “Мини Купър”. Паркира пред “Пиано бар”-а, който предлагаше добри възможности в петък вечер. Влезе, седна на маса за двама и си поръча уиски с лед. Музиката беше приятна, обстановката също. Три кучки се лигавеха с единия от барманите. Арогантното им поведение му направи отвратително впечатление. Мразеше наглите, пияни жени. Реши да не им обръща абсолютно никакво внимание. Вместо това се съсредоточи върху една ученичка, седяща през две маси от неговата, която пиеше текила с приятелката си.
Имаше изработен с годините, доказан в практиката, ловен сценарий. Знаеше, че е красив и залагаше всички козове на това. Първо наблюдаваше момичето продължително време, докато не улови погледа й. След това махаше слънчевите си очила, особено важно беше да уцели мига, в който девойката се взира в лицето му и се чуди дали не й е познат отнякъде. Жените обичат да те гледат в очите, защото всички мразят “лъжата” и ”лицемерието”. Мартин залагаше много надежди да това популярно схващане, ето защо махаше очилата в най-подходящия момент – винаги тъкмо навреме, за да покаже дълбоките си, зелени очи. Едва тогава момичето имаше възможност да сглоби целия му образ – стройно тяло, зелени очи, гарваново-черна коса и подкупваща усмивка.
Мартин знаеше още от ученическа възраст, че успехът с жените зависи изцяло от външния вид. В гимназията имаше един приятел, когото непрекъснато мъкнеше със себе си по дискотеки, за да забиват гаджета. Случвало им се беше да се запознават с няколко приятелки едновременно, които са излезли да се забавляват съвсем сами.
В щастливи моменти като този всички се натискаха на Мартин. Никоя не искаше да си губи времето с невзрачния му приятел. Вместо това предпочиташе конкуренцията за по-красивия. Той самият не можеше да повлияе на избора им. Жените харесват един тип мъже или друг. Увереността, че харесват неговия тип му беше напълно достатъчна, за да продължава смело напред.
След като най-после успя да привлече вниманието на ученичката, задържайки погледа си върху нейния много повече, отколкото считаше за причлично, той направи знак на сервитьора, а тя сепнато се върна към разговора с приятелката си. По поведението й можеше да разбере, че е успял да й е направи впечатление. Момичето чоплеше косата си с пръст и навиваше кичури около него. Изглеждаше едновременно леко притеснена и въодушевена. Мартин прошепна на бармана:
– По едно питие за дамите от масата отсреща, каквото пият, просто го подновете! Направете го веднага, ако обичате!
– Разбира се , господине! – Каза барманът с усмивка на познавач от обслужващия персонал.
– Ще желаете ли нещо друго?
– Да, трябва да изпия още едно уиски за кураж – усмихна се Мартин.
– Веднага!
Докато чакаше да обслужат поръчките му, той шареше с поглед из заведението. Имаше много красиви момичета тази вечер. Опитваше се да не се заглежда по-дълго в тях, защото усещаше, че малката го наблюдава. Това му хареса много. Веднага, след като уискито се озова пред него, барманът потегли към двете тинейджърки. От разговора и жестовете му личеше, че обяснява откъде и защо идват още две текили. Посочи в неговата посока с глава, но дамите не бяха съгласни. Въпреки това барманът грижливо сервира двете напитки, след което се върна при Мартин с ведра физиономия и каза:
– Дамите не желаят да приемат питие от напълно непознати, помолиха ме да Ви предам да отидете и да се запознаете с лично с тях!
Без повторна покана Мартин се озова на тяхната маса.
– Здравейте, казвам се Мартин и ще ми бъде приятно, ако изпиете по едно от мен. Приемете го като комплимент!
Без да дочака отговор от обърканите и охилени до уши тинейджърки, той протегна ръка към своята избраница:
– А вие сте?
– Михаела, ама кой в наши дни говори така? – Тя му стисна ръката с ентусизаъм.
– Възпитаните хора, – усмихна се Мартин, – и хората, които уважават красотата във всичките й форми. Освен това, както е казал Дяволът, от малко любезност никой не е отишъл в Рая!
– Аз съм Надя, можеш да ми говориш на ти! – Обади се другото момиче.
Мартин се ориентираше в ситуацията твърде добре: две тинейджърки – надутата мацка и пълничка подражателка, която захранва самочувствието си от факта, че излиза с най-красивото момиче на класа. Трябваше да бъде любезен с дебелата, особено в началото, за да не изплаши прелестното създание пред себе си. “Миахела е нежно момиче”, – помисли се Мартин – “красива е и знае това, трябва да заложа на първичните й инстинкти, за да елиминирам другата като фактор.” В неловки моменти като този нападението беше най-добрата защита:
– Михаела, ще имаш ли нещо против, ако поговоря с теб насаме? Искам да ти кажа нещо много лично!
– С приятелката ми нямаме никакви тайни една от друга! – Сопна се Михаела.
– И си споделяме абсолютно всичко! Ама ти май наистина не си губиш времето, а? Сега какво, ако не върже при нас, ще отидеш на съседната маса ли?
Мартин не харесваше наглите тийнейджърки, които мислят, че знаят всичко на света. Въпреки това се зарадва на опита й да го нападне. Това бе сигурен знак, че го харесва. Децата винаги правят така!
– И гаджетата ли си поделяте? Обаче ми кажи истината в очите, за да ти повярвам!
Тя се изцъкли нагло и изтърси:
– Да, ако решим гаджетата също!
Спешно трябваше да потърси някаква форма на физически контакт с нея. Очевидно разговорът не потръгна добре и ако не го направеше до няколко секунди всичко отиваше по дяволите.
– Ще си тръгна до три секунди, ако кажеш, не искам да се натрапвам. Обаче, ако решиш да остана, ще изтанцуваш един блус с мен! По твой избор.
Изправена пред дилемата дали да продължава да забавлява скучната си приятелка или да прегърне този красив мъж и да го подържи в прегръдките си за няколко минути, тя спонтанно избра второто:
– Добре, но само един танц. Тук обаче не съм чувала да пускат блусове, имат само “есид джаз” и “хаус”.
– Не се безпокой за това, мога да поръчам любимата ти песен, стига да знам коя е.
– Харесвам много Desert Rose на Стинг! – Зарадва се Михаела.
– Аз пък Рамщайн! – Изръмжа дебелата приятелка.
Без да отвърне, Мартин подаде ръка на Михаела, поведе я към импровизирания дансинг пред диджея, наведе се над пулта, каза му две думи, бутна десетачка и благодари учтиво. След по-малко от 3 секунди “Desert Rose” звучеше в заведението. Посетителите не обърнаха внимание на промяната, песента беше хубава и очевдино не дразнеше никого.
Мартин нежно обхвана крехката талия на Михаела с ръце, притегли я към себе си, заби поглед в очите й и здраво я притисна до тялото си. Тя усети силното му, мъжко присъствие, отклони поглед, сложи глава на рамото му, вдиша от завладяващия аромат на парфюма, затвори очи и се отпусна да бъде водена от мелодията. И от Мартин.
Телесният контакт подейства приятно и на двамата. От допира на нежната й физика, потънала дълбоко в извивката на добре оформения му гръден кош кожата на Мартин настръхна.
Можеха дълго време да се въртят така – сгушени един в друг, но след малко песента свърши и ди-джея продължи с трайбъл хаус програмата, които си беше приготвил за вечерта. Мартин се отдръпна внимателно от Михаела, целуна й ръка и реши да приложи любимата си тактика – изчезваш точно, когато си най-желан. Наведе се до ухото й и прошепна:
– Не искам да те откъсвам от компанията на приятелката ти. Виждам, че момичето се отегчава, затова мисля да си вървя. Благодаря ти много за прекрасния танц, той осмисли вечерта ми! – вярваше дословно във всяка една от думите, които произнася. Обърна се и тръгна към изхода. Ако в този момент не го повикаха и не поискаха номера му, всичко беше загубено.
– Чакай малко, не можеш да си тръгнеш просто така! – в гласчето й усети неприкрита тревога. – Как мога да те открия?
С доволна усмивка, която тя нямаше как да забележи в гръб, Мартин бръкна в джоба на панталона си, извади визитна картичка, обърна се и я постави в ръцете на момичето:
– Обади ми се когато решиш, че ти се пие кафе! Ще ми бъде приятно да те опозная малко повече!
С тези думи Мартин напусна Пиано бара и доволен се отправи към вкъщи.
Писателският блог на Тишо 
Вашият коментар