Писателският блог на Тишо

ноември 3, 2006

За или против евтаназията и доколко ценен е Животът всъщност?!

Filed under: ЕСЕТА — asktisho @ 6:02 pm

 

Културите, населяващи земята се различават по множество най-разнообразни признаци, но основното, което ги обединява независимо от етапа на историческото им развитие или от принадлежността им към определена религия е приемането на живота като ценност.

Отнемането на живот или убийството е престъпление, което се е наказвало още от най-древни времена, съществуват исторически сведения, че деянието по отнемане на чуждото право на съществуване се е считало за грях и провинение дори още преди да се формират разменните начала и преди да се обособи собствеността и да се появи кражбата като понятие. В първобитното човешко стадо и родовата община по-късно, убийството е било единственото възможно престъпление.

Ценността на живота е въпрос с етическа, философска и морална тежест. Разглеждането само на този аспект от предоставения проблем трудно би се поместило в ограниченията за обем, с които разполагаме. Ето защо, тук преди всичко се търси отговор на въпроса кои са причините, които правят съществуването ни тук, на земята, безценно.

На първо място трябва да поставим инстинктите – онези първични рефлекси, които са залегнали в основата на сложното психологическо самосъзнание на индивида. Най-силният инстинкт, безспорно е инстинктът за самосъхранение. Следващият в йерархическа последователност е инстинктът за възпроизводство, макар и Фройдистките теории да срещат множество опоненти в наше време. Такова ранжиране на инстинкти по приоритети съществува и в биологията, която изучава поведението на животните и в повечето хуманистични науки, изучаващи човека, включително и Етиката. Без тези два инстинкта животът на планетата не би оцелял и никога не би достигнал до съвременното си състояние. Не може, обаче, да се направи еднопосочен извод, че тласкан единствено от природните сили, човекът определя съществуването си като ценност. За разлика от повечето живи организми, човекът разполага с ум, който му дава възможност да осмисля и анализира това, което възприятията му носят като информация от околния сват. Въз основа на тези разсъждения, ние взимаме решения кое е стойностно и кое не е. Втория мотив за ценността на живота е осъзнаването на неговото наличие като обстоятелство външно за самите нас. Животът е “подарен” от бога според повечето религии, а религиите до ден днешен формират ценностната система на цялото човечество и са в основата на повечето действащи морални и етически норми. Логически следва, че хората нямат право върху собствения си живот, при положение, че не са допринесли за създаването му. “Външният фактор” в екзистенциализма поставя дилемата самоубийството морално ли е и имаме ли право да отнемаме нещо, което ни принадлежи, но същевременно не е наше. До ден днешен в повечето мюсюлмански държави бащата има право върху живота на своите деца. Това право произлиза от първобитното схващане за бащата като физически “създател” на организма. Животът има много по-стойностен смисъл – третият мотив за ценността на съществуванието е неговия творчески характер. Всички живи хора са творци – на собствените си съдби и на съдбите на другите. С действията си всеки гражданин на планетата променя историческата предопределеност на събитията, ако приемем, че съществува такава или я създава наново, ако приемем, че не съществува. За да придаде аргументиран смисъл на това понятие религията дава определение за божествения произход на живота – за неговото творческо начало. Създаден по образ и подобие на върховния създател – Бога, човек има дарбата на творец по време на кратките си земни дни. Аргументите, които подтикват човешкото същество да приема себе си и присъствието си в материалния свят за несравнимо благо са много и едва ли някога могат да бъдат изчерпани. До един, всеки от тях е свързан със смисъла на самия живот.

Погледнато логически, за да съществува нещо, то би трябвало да има някакъв смисъл. Дори самият факт, че съществуват гореспоменатите инстинкти, които защитават живота, говори ясно, че неговото запазване има някакъв смисъл, някакво значение. Придаването на смисъл на околния свят е качество на разума. Оттук следва, че разумът като константа, като субстанция, има нужда да придаде смисъл на живота. Дали тази планета е населена по воля на далечна непозната цивилизация или животът на нея се пази от невидима божествена сила, ние никога няма да разберем. Факт е, единствено, че нещо, някъде има необходимост реалността да се намира в състоянието, в което се намира. Самият разум има нужда да оправдае смисъла на живота, за да може да оправдае смисъла на собственото си съществуване. Разумът, също така, отхвърля безсмислието на смъртта. Схващането за края на живота е абсурдно за разума. Абсолютният край е понятие, с което мислещият индивид не може да се справи. Тази празнота в човешкото съзнание отново е била запълнена с течение на времето от религиите, които се занимават основно с изготвянето на “алиби” за смъртта. Тя намира всякакви оправдания – като се започне от съществуването в един друг свят, наречен Ад или Рай и се стигне до теорията за вечните прераждания. Общото между всички религиозни схващания за смъртта е, че те отхвърлят абсолютния край на съществуването. За тях смъртта е само продължение и дори смислово развитие на водения на земята живот. За да избегнат масовите самоубийства с цел “подобряване” на живота, религиите се надпреварват да заклеймяват самоубийството като греховен акт, което само по себе си също води до абсурдното схващане, че нямаме право да разполагаме със собствения си живот така, както смятаме за добре – включително и да се лишаваме от правото на съществуване, което ни е дадено без волево съгласие от наша страна.

Етическите схващания за живота и смъртта опират до категоризациите за добро и зло и определят стремежа към запазване на живота – собствения, както и на другите човешки същества в основна обществена и морална ценност, в основен поведенчески коректив. Нравственото осмисляне на смъртта е синоним на нравственото обезсмисляне на живота – две понятия, които имат абсурден характер за разума и от векове насам са обект на непресъхващи философски спорове и разсъждения.

Основен обект на разсъждения тук е евтаназията – правото на човек да позволи собственото си умъртвяване, когато животът му е станал непоносим – главно поради болест или друго тежко физическо състояние.

Културните ценности, възпитанието и религията са онези обстоятелства., които формират морала на съвременния човек и в последствие дават отражение върху организацията на обществените отношения в сложната система на колективното социално съществуване.

Въпросът за евтаназията има не само етически смисъл, в наши дни той е по-скоро обект на правно тълкуване, а нравственото осмисляне на живота като ценност стои в основата на всяко законодателство.

Прекалено лесно е да се даде една дефиниция, да се създаде правило и то в последствие да бъде спазвано – нещо, което гарантира реда, законността и съхраняването на човешкото общество. Никой не би се поколебал да застане за смисловото определяне на живота като добро, ценност, благо и на отнемането на собствения или чужд живот като зло, грях, престъпление. Истинската дилема настъпва в момента, в който индивидът престане да счита собствения си живот за благо, ценност, добро и, в който съществуването се превръща в нещо нежелано, безсмислено. Евтаназията съществува като изход от религиозната дилема за престъплението, наречено самоубийство. Позволявайки на друг човек по медицински път да отнеме собствения му живот, разумното човешко същество се разтоварва от отговорността за физическото си самоубийство. По този начин, обаче, прекият изпълнител на евтаназията се превръща в обикновен убиец, независимо дали го прави по желание на “клиента” си или не. Убийството, както вече казахме, се наказва от закона. Обществените порядки отхвърлят убийството и обличат запазването на живота в сила, посредством създаване на законова държавна власт и налагането й в обществените отношения. Евтаназията е изправена пред три основни дилеми – морална (нравствена), правна и психологическа. От морална гледна точка убийството по каквито и да било причини е нереден акт и не би трябвало да се толерира. Не случайно църквата като основен носител на морала винаги се противопоставя на евтаназията. Правния аспект изисква причинителят на доброволна смърт да понесе наказателна отговорност за деянието си. Тази рестрикция е полезна за обществото, тъй като го предпазва от много повече “недоброволни” убийства, които биха се появили ако евтаназията бъде разрешена със закон. Не би трябвало същевременно да пропускаме факта, че все още в много страни по света същият този закон, който забранява да бъдат умъртвени хора, които доброволно желаят (и се нуждаят) от това, позволява умъртвяването на напълно здрави човешки същества против волята им на електрически стол или по друг, съвсем не доброволен начин. Законът, обаче, винаги стои в полза на общественото благо. В този смисъл лишаването от права на страдащия болен и наказанието на престъпника са винаги в ущърб на индивида, но в полза на общественото благо. Поради тази своя специфична особеност, правото не може да даде отговор на нравствената дилема за евтаназията. Тя далеч не се изчерпва с общественото благо. Третият аспект е чисто психологически. В повечето случаи желанието на страдащия да се лиши от собствения си живот се счита за намерение, което не е продиктувано от здравия му разум – увреден заради заболяването и страданията, свързани с него. Безрезервната вяра в правотата на “здравия разум”, който отхвърля безсмислието на смъртта и прегръща сляпо истината за ценността на живота, е движеща сила на съвременните човешки взаимоотношения. Тя е генератор на безкрайни парадокси и определя нравствената оценка на евтаназията като константно негативна. Дори традиционно силният аргумент за правото на избор у всеки човек не е в сила, когато се разглеждат нравствените проблеми на евтаназията. Правото на избор е съкровено право, тъй като с избора си човешкият индивид доброволно приема определени съпътстващи го права и отговорности. При евтаназията това, което е избор за едни носи отговорност за други.

Тихомир Димитров

Advertisements

3 коментара »

  1. Много се учудих Тихомире,че няма коментари към това прекрасно написано от 03.11.2006 есе. Нямат мнение твоите читатели или не ги интересува темата?!
    За евтаназията може да говорят хора, които или са неизличимо болни, или се грижат за такъв човек. Тук разговор по принцип няма. Животът е ценност. Ние сме хуманно общество. Точка. Причиняването на смъртта на когото и да е било, по какъвто и да е повод, волно и неволно е УБИЙСТВО. От там започват купищата но…, ако…, обаче…
    Аз лично се ужасявам от хора, които имат болен или стар човек край себе си и не полагат никакви грижи за него, оставят го да вегитира, сам да се оправя до когато и както може, а след смъртта му лепят некролози навсякъде и правят разните му там ,,задължителни,, 9дена, 40дена и прочие.
    Ако обичаш някого и го виждаш че страда, че изпитва болка, че вече няма личност срещу теб, че не можеш с нищо да помогнеш, защото си изчерпал всички възможности- какво правиш тогава?! Това решава всеки сам!!!

    Коментар от Ван — септември 18, 2007 @ 2:00 pm

  2. В университета ни поставиха дебат по темата. Аз трябва да защитавам тезата“за евтаназията“. Разбира се нямам твърда лична позиция по темата. Изчетох доста неща в Интернет. Темата е парадоксална, , както повечето подобни парадоксални теми. Да всеки има провото над собствения си живот според мен, я и не само. Това значи ли, че може да вземаме това решение сами, ами ако близките ни не са готови да ни пуснат? Ами упадачния ефект върху ценностите на живота и самия живот като ценност? А не е ли ценност милосърдието към страдащия? Това, че е забрянено подобно деяние значи ли, че ще бъде предотвратено? Да ние искаме да правим най-доброто за близките си, а от какво имат нужда само те могат да ни кажат…

    Коментар от Катлин — декември 18, 2015 @ 12:51 am

  3. @ Катлин: Темата е парадоксална, но ще се опитам да отговоря на въпросите Ви смислено, поне доколкото мога:

    Това значи ли, че може да вземаме това решение сами?

    Ако го вземе някой друг, вместо нас, е равносилно на убийство, ако го вземем сами – на самоубийство. Пожелавам на себе си и на Вас никога да не изпитаме миговете на агония, в които самобийството изглежда като най-добро решение! Именно тогава да го забраниш на човека е равносилно на мъчение. Странно, че в болницата, ако близкият ти е в мозъчна смърт, т.е вече не изпитва болка, можеш да решиш да спрат системите и да дарят органите му за присаждане, т.е да го убиеш съвсем законно, но ако е жив и се гърчи в съзнание, не му позволяват да вземе това решение за себе си сам. Предполагам, че подобна практика идва от Християнството, където убийството е по-малък грях от самоубийството. Но излиза, че да мъчиш живо и агнонизиращо човешко същество, тогава, е правилно…

    Ами ако близките ни не са готови да ни пуснат?

    А дали са готови да заемат нашето място? Това е проява на егоизъм от тяхна страна. Не са готови да ни пуснат, затова ще ни гледат как се превръщаме в зеленчук и угасваме бавно… Аз не бих причинил такова нещо на близък човек – не, не бих го причинил и на най-големия си враг!

    Ами упадачния ефект върху ценностите на живота и самия живот като ценност?

    Упадъчен? Такъв термин се използваше в ерата на комунизма за „упадъчните“ западни нрави. Няма нищо упадъчно в милостта към страдащия. Значи можем да застреляме кон, за да не се мъчи, можем да подложим кучето си на евтаназия по същата причина, но такава милост нямаме право да проявяваме към човешко същество? Ето кое е упадъчното!

    А не е ли ценност милосърдието към страдащия?

    Да, защото е обратното на жестокостта.

    Това, че е забрянено подобно деяние значи ли, че ще бъде предотвратено?

    Убийсвото и самоубийството също са забранени – едното от закона, а другото от канона, но имаме достатъчно много примери как тази забрана не ги предотвратява. Напротив, случват се всеки ден и по целия свят. Накратко, отговорът е категорично НЕ.

    Да, ние искаме да правим най-доброто за близките си

    Едно е да искаме, друго е да знаем кое е то, трето и съвсем различно е да го направим.

    …а от какво имат нужда само те могат да ни кажат…

    Точно така е и, ако имат нужда от избавление от неописуеми мъки и страдание, дори да ни кажат, ние нищо не можем да направим по въпроса. Поне докато евтаназията е забранена. Освен ако не ни се лежи в затвора за убийство. Забраната на евтаназията е съвременен закон, жесток почти колкото Средновековната инквизиция. Защото резултатите и от двете са еднакви – страдание, което не е наложително и може да се избегне.

    Благодаря ВИ за смисления коментар! И още веднъж – дано тази тема да си остане завинаги само от теоретично значение за Вас!

    Поздрави!

    P.S

    Позволявам Ви да използвате тезите ми в дебата – тези от есето по-горе и другите тук, в коментара, но задължително трябва да споменете името на автора. Желая Ви успех!

    Коментар от asktisho — декември 19, 2015 @ 4:46 pm


RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s