Писателският блог на Тишо

ноември 3, 2006

Справедливост за всички (роман) Еп. 30

Filed under: ДЕБЮТЕН РОМАН — asktisho @ 3:50 pm

 

Острият звън на телефона разсече тишината на ранното августовско утро и болезнено изтръгна Даниела от прегръдките на сладкия сън. Беше 8 без 15. Навъсена тя вдигна слушалката и чу собствения си глас да казва:
– Да!
– Добро утро, съжалявам, че Ви безпокоя в този толкова ранен час, но въпросът е много спешен. Вие ли сте Даниела Апостолова Караиванова?
– Аз съм, да!
– Обажда се адвокат Илиев. Трябва да обсъдя важен въпрос с вас. Става дума за наследствени, имуществени права. Имате ли възможност да минете през офиса ми към девет?
– Девет сутринта?
– Вижте, наистина е важно, освен това целият ми ден е зает след девет. Съжалявам за неудобството, което Ви причинявам, но няма друг начин! Нищо не може да се направи без личното Ви присъствие. Законът го изисква.
– Ще ми кажете ли за какво става въпрос?
– Ще Ви обясня като дойдете на място, – адвокатът набързо издиктува адреса на кантората – чакам ви точно в девет, до скоро! – и затвори телефона.
Изненадващото обаждане успя да я изтръгне от комфорта на най-приятния сутрешен сън. Разтревожена, Даниела набра телефонния номер на майка си. Не искаше да си мисли за най-лошото, но какви бяха тези “наследствени, имуществени въпроси”? Макар да не изпитваше особено топли чувства към възрастната женица, тя все пак не искаше да я загуби, особено сега, когато в живота й се случваха толкова много неприятни неща.  След десет минути телефонът продължаваше да дава свободно. “Злото никога не идва само!” До девет оставаше само един час. Тя скочи от леглото и трескаво започна да се облича. Съвсем скоро щеше да разбере всичко лично и на място.
В чакалнята на кантората се бяха събрали опечалени близки, облечени в траурни рокли и костюми. Тя не успя да разпознае нито едно от подсмърчащите, подпухнали от плач лица. Това внесе известно спокойствие в душата й. “Значи все пак е станала някаква грешка, знаех си! Но пък адвокатът използва и трите ми имена, откъде може да ги знае?” – замислена тя седна на един от столовете в чакалнята и мислено започна да търси възможните отговори на този въпрос.  Времето течеше бавно. Минаваше девет. Пред  вперения й в земята поглед мълчаливо застанаха две черни, мъжки, лакирани обувки. Тя вдигна глава, за да погледне собственика им. Не можеше да повярва на очите си – беше братът на Жоро, с изкривено от мъка лице. Хладната истина прониза сърцето й.
 – Адвокат Илиев ще ни приеме всеки момент, – едва чуто промълви мъжът, – и разтвори ръце, за да приеме ридаещото тяло на девойката в обятията си.
 –  Какво се е случило с Жоро, моля те, кажи ми, цяла сутрин не мога да се успокоя ?!
 – Катастрофа!
На вратата на кантората се появи младо момиче в бизнес костюм:
 – Моля всички, които са тук за завещанието на Георги Георгиев-Жоро да заповядат!
“Завещание? Какво завещание? Та той е само на 26. Кой човек има завещание на 26 години?” – в главата й се блъскаха куп въпроси, докато заемаше мястото си около голямата, кръгла, дъбова маса. След малко се появи самият адвокат Илиев с папка в ръка.
Адвокатът учтиво поздрави гостите, извини се още веднъж за ранния час, в който ги е събрал, поднесе съболезнованията си по най-формалния начин и педантично заяви, че е натоварен с отговорността да отвори завещанието на Георги Георгиев-Жоро в присъствието на неговите близки, роднини и приятели, които са споменати в него. “Какво пък общо мога да имам аз с всичко това?”  – запита се Даниела. Адвокатът започна бавно и монотонно да изброява наследствените права на преки и съребрени родственици, като уточни, че при наличие на завещание в писмен вид законът дава приоритет на последната воля на починалия. Отегчителната лекция по право продължи с поуката колко правилно било човек да помисли отрано за завещанието си, защото ето – случвали се непредвидими събития. Последваха всички формалности относно премахването на наследствения данък и процедурите за узаконяване на придобитото чрез наследство имущество. Адвокатът побърза да съобщи, че самоличността на всеки заинтересован ще бъде проверена и, че секретарката ще запише данните от личните карти на всички присъстващи, след като четенето на завещанието приключи.
– А сега, ако нямате никакви въпроси, бих искал да пристъпя към четене на самото завещание.
Залата беше потънала в напрегнато мълчание. Никой не попита нищо. С равнодушен тон адвокат Илиев започна да описва авоарите на починалия.  Имаше впечатляващи спестявания под формата на банков депозит, които завещаваше на родителите си. Брат му получаваше ателието, където художникът беше творил приживе. Братовчедите, братовчедките, приятелите и останалите роднини – тази или онази негова картина. Колата на Жоро ставаше собственост на  най-добрия му приятел. Беше помислил дори за дрехите в завещанието си, раздаде и тях.
 – Материалното притежание на останалите четиридесет картини в колекцията на Георги Георгиев, плюс съпътстващите ги авторски и сродни права  се предписват на тук присъстващата Даниела Апостолова Караиванова, която починалият описва в текста на завещанието си като “моята единствена, любима и неповторима муза”, – приключи  адвокатът.
Всички погледи се впериха в нея. По лицата на част от роднините се четеше учудване, други я гледаха с явно възмущение и завист, дори  с неприкрита злоба. Всички обаче се измъчваха от един и същи въпрос: “Откъде на къде?”
Даниела сведе поглед в земята и започна да плаче. Не можеше да повярва  на ушите си. Жоро беше написал завещанието си само и единствено заради нея – за да може тя да получи картините му ако нещо се случи с него! Чак сега си даваше  сметка за това! Познаваше го достатъчно добре. Подобна постъпка беше изцяло в негов стил. Спомни си хилядите му пламенни обяснения в любов, големите думи за вдъхновението, което черпи от нея, поетичните слова, които  й изпращаше през ден по електронната поща. Всичко започна да придобива смисъл чак сега, когато вече беше прекалено късно. Даде си сметка колко много е била обичана от едно човешко същество, което вече няма възможност да прегърне и целуне. Въпреки това продължаваше да усеща любовта. След смъртта си Жоро й беше оставил смисъла на своя живот.

Advertisements

Вашият коментар »

Все още няма коментари.

RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s