Писателският блог на Тишо

ноември 3, 2006

Справедливост за всички (роман) Еп. 16

Filed under: ДЕБЮТЕН РОМАН — asktisho @ 4:34 pm

 

Даниела седеше полугола в леглото и пушеше цигара. Беше спокойна, разтоварена, с току що изсъхнала от продължителната вана кожа. Топлина и свежест се разливаха по младото й тяло. Обичаше да стои полугола у дома. Харесваше тялото си. Всъщност,  беше влюбена в него.  Обожаваше да се наблюдава в огледалото, да се докосва. Възхищаваше се на красотата, с която я беше надарила природата и живееше с мисълта, че я заслужава. “Нищо на този свят не се случва случайно, защото природата има разум и знае какво прави” – така си мислеше Даниела. И се отегчаваше.
В живота на хората има един странен феномен – изпитваме най-голяма скука точно в моментите, когато се чувстваме най-добре. Подобна безделническа скука вече пулсираше в гърдите на момичето и дори беше на път да разруши крехкия комфорт, в който се намираше съзнанието й. Трябваше да измисли нещо, при това веднага. Изправи се рязко в леглото, грабна джи есе ма, захвърлен на нощното шкафче и набра номера на Християн.
– Здравеееей, как си! – Пропищя отсрещната страна.
Даниела набръчи носле и не побърза да отговори на възторжения му поздрав. “Как може това момче да се държи толкова напрегнато и изкуствено винаги, когато говори с мен?! Защо се опитва насила да бъде оригинален? Не може ли просто да бъде себе си?” Вътрешно тя изпитваше дълбока симпатия към него. Дори го харесваше или по-скоро харесваше чувството за абсолютната власт, която упражнява над него. Защото е жена. Тя беше неговата Богиня от най-ранно детство. Първата му любов, един непостижим идеал, толкова силно привлекателен именно защото е непостижим. 
– Можеш ли да дойдеш веднага в нас, имам нужда от теб! – Това не беше въпрос, а призовка, изискваща незабавни действия от отсрещната страна.
– Амии, аз, такова, всъщност, какво….за какво става въпрос, защото…аз…
– Можеш ли да дойдеш или не? – Прекъсна го тя.
– Всъщност, мога да измисля нещо, аааа, би ли изчакала една минутка …., само момент….
Една мисъл премина през главата й като светкавица. Даниела погледна часовника си. “Ами да, разбира се, часът е 4 без петнадесет – делничен ден. Християн със сигурност ближе задника на шефа си в счетоводната кантора. Много ясно, че не може да напусне работа и да дойде веднага.” Засмя се над собствената си глупост.
 – Хрис, слушай ме внимателно, на работа ли си?!  – Даниела се усмихна заговорнически.
 – Ами, да, да, аз съм на работа, но всъщност мога да питам да ме пуснат малко по-рано днес, надявам се да не е нещо спешно, до половин час мога да дойда при теб, с колата съм, ъъъ, ти къде се намираш в момента?
“Толкова е сладичък” – помисли си тя със задоволство:
– Няма нужда да бързаш, слънчице, просто исках да поговоря с теб за нещо, но то може да почака. Ела при мен след работа, но първо мини през вас и си удари си един душ! Ще вечеряме нещо двамата, окей?
Без да дочака отговор тя натисна червената слушалка.
Християн стоеше прав до бюрото си, телефонът, все още залепен за ухото му издаваше празния сигнал за прекъсната линия, но той не го чуваше. Кръвта пулсираше бясно във вените му. Тя го беше нарекла “Слънчице”. Една единствена думичка беше в състояние да  промени целия му ден.  Изведнъж всичко около него придоби цвят – стените на офиса, ризата на досадния му шеф, секретарката, моливите по бюрото, върховете на високите липи, които се клатеха зад прозореца на шестия етаж. Все едно се беше събудил от някакъв черно-бял филм. Почувства се едновременно щастлив и страшно притеснен. Предстоеше му да прекара вечерта с Даниела. Не можеше да издържи в офиса нито миг повече. Искаше му се да тича по улиците с пълна сила и да вика от радост. Трябваше да остане сам, за да се отдаде еуфорията, да си подреди мислите, трябваше да свърши и куп неща  – да купи цветя, да вземе душ, да се облече, бутилка червено вино, може би някакъв подарък. Притесняваше се да не би Даниела всеки момент да промени решението си. С половин уста смутолеви някакво  оправдание и още преди да дочака отговор се изстреля от офиса.
Християн беше интелигентно момче, обичаше реда и държеше всичко да му бъде ясно до най-малката подробност. Това негово качество го правеше абсолютен професионалист в работата, която върши. Педантичният му ум имаше отговори за всички въпроси, с изключение на един  – Даниела. Не можеше да си обясни на какво се дължат чувствата му към нея. Беше красива – да. Това се вижда от километър. Всеки може да се влюби в момиче като нея. Според книгите и учебниците любовта представлява биохимичен коктейл в мозъка, който не може да издържи повече от три години, в най-редките случаи – шест. Значи за това, което изпитва не бяха виновни разните му там допамини, окситоцини, ендорфини и т.н.
Може би не беше истински влюбен? Все пак Даниела беше неговата слабост, тя  олицетворяваше всички жени в съзнанието на Християн. Никоя друга не можеше да се сравнява с нея. Това бе сред основните причини на 25 години все още да не е спал с момиче, въпреки че бе имал възможности да го направи. Не изглеждаше зле, беше малко притеснителен, но мацките харесват мъже с високи заплати, а приятелите му постоянно му пробутваха всякакви “кандидатки”, които му се струваха безлични.
Прагматичното съзнание на Християн беше наясно с факта, че той няма никакво бъдеще с Даниела. Тя си падаше по лукса, по мускулестите мъже и по баровците, с други думи – по всичко, което той не е. Знаеше, че понякога го използват – да напише някоя  курсова работа, да направи дребен ремонт в апартамента й, както и много други малки услуги, които не му тежаха изобщо. Доставяше му удоволствие да прави живота й по-лесен. Всъщност това беше единственият начин да се радва на компанията й – твърде малка цена, която плащаше без да се замисли.
Християн знаеше, че момичето на неговите мечти има много мъже в живота си. Въпреки това не можеше да я ревнува. Изпитваше толкова топли, истински чувства към нея, че се радваше всеки път, когато тя бе щастлива и скърбеше заедно с нея, когато бе нещастна от любов. Неведнъж Даниела го беше използвала като кошче за душевни отпадъци. Понякога дори си го изкарваше на него – причиняваше толкова много болка на крехката му, влюбена душа, унижаваше го пред приятелките си, пред колегите му. Той знаеше, че това са само временни състояния, вярваше в изначалната й доброта и беше готов да й прости всичко. Този странен душевен мазохизъм му доставяше дълбоко, безкористно удоволствие, което не можеше да си обясни по никакъв начин…

Advertisements

Вашият коментар »

Все още няма коментари.

RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s