Писателският блог на Тишо

ноември 3, 2006

Справедливост за всички (роман) Еп. 15

Filed under: ДЕБЮТЕН РОМАН — asktisho @ 4:37 pm

Ами ти?
– Аз съм свикнал, мога и без тях. Преди да ги сложиш, след което няма да чуваш почти нищо, запомни: трябва да се успокоиш, да гледаш центъра на мишената през мушката и мерника едновременно, да стискаш здраво пистолета и няколко секунди преди изстрела да спреш да дишаш. В момента, в който усетиш, че изстрелът ще бъде успешен, стреляй! Това се нарича “инстинкт на стрелеца”
– Откъде знаеш всичко това?
– Аз нищо не знам, защото съм само любител. Казвали са ми го по-опитни от мен.
– Покажи ми как става.
– Стрелял съм и друг път, мисля, че на теб ще ти бъде по-интересно!
Михаела пое дълбоко дъх, издиша бавно, съсредоточи се в концентричните кръгове на мишената, която виждаше леко раздвоено заради дребните неща, които стърчаха от дулото. “Може би това са мерника и мушката”. Спря да диша и натисна спусъка. Пистолетът  я изненада отново с агресивния си откат. “Ако така ритат спортните пистолети, не искам да знам какво става при военните”  – помисли си тя с усмивка.  Мартин продължаваше да държи китките й в своите. Стрелбата не й доставяше никакво удоволствие, но тя беше готова да изкара понe един час облегната в мускулестото му тяло, усещайки допира на топлите му длани.
БАМ….. БАМ….БАМ….БАМ…..БАМ……БАМ…..БАМ…..БАМ
След като изстреля и двайсетте патрона, тя натисна червния бутон, за да повика мишената обратно. Имаше само няколко попадения, всичките в периферията.
– Отлична стрелба за начинаещ. Първия път и толкова не успях да улуча! – поздрави я Мартин.
Дори да лъжеше, джентълменското му отношение й хареса много.
– Искаш ли да вземем още патрони? – поинтересува се той.
– Не, благодаря, предпочитам да си почина малко. Ръката ме боли, сякаш е изтръпнала.
– Няма страшно, ще ти мине, това е нормално, хайде да пием по нещо.
В кафенето Мартин надълго и нашироко започна да й обяснява кое оръжие как се използва, характеристиките на пушките, патроните, с които се зареждат, какви вреди причиняват на човешкото тяло и много други неприятни подробности, които изобщо не интересуваха Михаела. Тя не го слушаше, но го наблюдаваше с особен интерес. Следеше езика на тялото му. Харесваше й как се напряга вената от дясната страна на врата му, допадаше й начина, по който се вживява във всичко, което разказва.
В един момент се почувства като пълна глупачка. Познаваше този мъж едва от вчера, а беше готова да се влюби в него. Реши, че е крайно време  да сложи край на срещата им преди да е станало прекалено късно:
– Ще ме закараш ли у дома, притеснявам се, че минава осем, нашите всеки момент ще започнат да ме търсят по телефона и да ме разпитват къде съм, с кого съм, не ми се разговаря с тях!
– Разбира се!
По тихата уличка, която води към блока й в Младост той спря и предложи да се сменят, за да може тя да покара миникупърчето, ако иска.
Очите на момичето засияха от любопитно щастие, веднага щом седна зад кормилото на чисто новото возило. Мартин внимателно намести височината на седалката, централнто и страничните огледала, така че да пасват на фигурката й, инструктира я да си сложи предпазния колан: “не защото ще стане нещо, а защото така се създават полезни навици” – промени височината на волана и й обясни как се потегля на първа.
Михаела се справяше изключително добре за начинаещ шофьор, особено като се има в предвид, че само веднъж или два пъти е беше опитвала да управлява Форда на баща си на учебния полигон в Студентски град.
– Мини купърчето е лесно за управление, защото е малка кола и е предназначена за малки създания като теб. Въпреки това ти надминаваш всичките ми очаквания. От теб ще стане добър шофьор, сигурен съм! – В очите му се четеше искреност и ведро спокойствие.
Очевидно Мартин се наслаждаваше пълноценно и на най-малките неща, които му се случват в ежедневието, или поне така си помисли Михаела – “Ето още една причина, която може да ме накара да си падам по него” – тя се съсредоточи и направи всичко възможно да инвестира енергията си в пътя, а не в момчето до нея. След като направиха пет обиколки из тихите улички на квартала, тя започна все по-смело да взима завоите, веднъж дори превключи на трета.
– Това моето момиче! Трябва час по-скоро да се запишеш на уроци по кормуване – Мартин изглеждаше наистина впечатлен.
Михаела настъпа силно средния педал. Колата рязко спря.
– Казваш ми всички тези неща защото ме харесваш, нали? Не обичам да ме лъжат и да ми се присмиват!
Той се загледа в меките й, почти разплакани, детски очи, които криеха зад себе си суетата и честолюбието на претенциозна млада дама и ината на малко момиченце едновременно. Опита се да си придаде учуден и благороден вид. Не каза нищо. Просто я гледаше в очите и мълчеше. Неловката тишина се проточи изнервящо дълго.
Михаела възприемаше ситуацията като борба за надмощие с мъжа – доста по-голям и по-опитен от нея. За него това беше просто игра – играта, в която е най-добър.
Без да нарушават мълчанието, главите им започнаха бавно да се приближават една към друга.
Целуваха се дълго и страстно. Усетила, че губи контрол, тя се отдръпна рязко от него, облегна се в седалката и се загледа във върховете на обувките си. Дългите й, черни коси пречеха на Мартин да види лицето й, за да разбере дали от очите й текат сълзи. Без да каже нито дума, тя се обърна към него. Да, бузите й бяха влажни. Светът сякаш се отвори пред Мартин. Всичко отново имаше смисъл, нещата сами се подреждаха по местата си, той беше спечелил битката. Моменти като този го караха да се чувства жив и благодарен. Благодареше на съдбата за това, че е себе си.
Михаела очакваше от него да чуе вълшебните думи “обичам те” и той знаеше това. Едно толкова дребно словосъчетание  вършеше чудеса само в определени моменти като този. “Сезам отвори се!” – помисли си Мартин, но се опита да подтисне напушващия го смях от спомена за анимационния филм със Синбад Мореплавателя по шалвари. Би било нелепо да се изсмее точно сега, щеше да развали всичко. Думата “Сезам” винаги му се бе струвала смешна – сам не знаеше защо и не можеше да промени това. Въпреки всичко изражението на лицето му остана спокойно, ведро и все така благородно:
– Обичам те!
От очите на момичето рукнаха двойно повече сълзи. Тя не събра сили да му каже нищо в отговор. Просто излезе от колата и се запъти към входа на панелния блок. Докато триеше сълзите си в асансьора, Михаела се  опитваше да спре вълнуващото треперене в цялото си тяло. Топлината на устните му пареше върху нейните, чувстваше се странно замаяна, все едно е пила алкохол. Без да отговаря на тъпите въпроси на майка си, тя влезе в детската стаичка и се заключи. Всъщност така правеше всеки ден, но днес искаше да остане насаме със себе си повече от всякога.

Advertisements

Вашият коментар »

Все още няма коментари.

RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s