Ваканцията свърши и стотици хиляди българи започнаха да прииждат към столицата от всички посоки. Други пък се качиха на самолета / влака / автобуса и беж там, откъдето са дошли. Общо взето, цялата почивка е свързана с релокализация на огромни маси хора. Висях три часа на Витиня. Видях до какво води комбинацията от стаден инстинкт + лош инфраструктурен мениджмънт.

През почивните дни малките градчета се превърнаха в оживени търговски и увеселителни центрове, а големите, шумни градове - в портрет на спокойствието и тишината.

И понеже се събра толкова дълга ваканция, в държавата сякаш спря да се случва каквото и да било. Катастрофите по пътищата зачестиха, естествено, но това не беше достатъчно за гладните за кръв, скандали, корпуция и зрелища медии. Очакваните природни катаклизми също не се случиха. Дори времето сякаш взе да го мързи: пусне лек дъждец, та спре.

Хората обърнаха гръб на работата, ангажиментите, крайните срокове и насочиха вниманието си към хубавата страна на живота - ядене, пиене и секс.

Някои се посветиха на максимата “човек е човек, когато е на път”. И превзеха Гърция. А румънците превзеха България. В Баличк има инсталирана сцена, на която всяка вечер свирят рок банди от Букурещ. Няма къде да се паркира от румънски автомобили. Абе, масова релокализация.

Но да се върнем на темата. Всички си дадоха пас заради многото празници и в страната действително спряха да се случват лоши неща (освен катастрофите). Това се оказа проблем за хората, които пълнят публичното пространство с помия. Опитаха се да ни развалят спокойствието с предупреждение, че най-вероятно ще намерим апартамента си ограбен, след като се напочиваме, но заради хубавото време и доброто настроение почти никой не им обърна внимание.

И те подхванаха мащабен дебат на тема “за или против дългата ваканция”. Естествено, негативизмът отново надделя. Дори се появи точна статистика колко е загубила икономиката на страната от тази свежа глътка пролетен въздух. Кака Сийка написа много хубав материал по въпроса.

Странно, защо децата се радват на дългите ваканции, а като одъртеят, ваканциите изведнъж започват да им пречат?

Възмущавал съм се от безкрайните празници, не като да не съм. Дори текстът ми беше препечатан от Капитал - една медия, която традиционно застава зад ценностите на либералния капитализъм и активното пазарно поведение. Както и аз, междувпрочем. Икономическата логика действително говори против подобни дълги разпускания, но в конкретния случай бих искал да изразя едно противоположно мнение. Според мен, пролетната ваканция беше нужна.

Някои казват: “Като ти се работи толкова, работи!”. Но как да работиш, ако всичките ти доставчици, клиенти и бизнес партньори са около софрата или по плажовете в Гърция?

Аз лично свърших много работа по празниците, но успях и на сватба да отида, успях да попътувам, смогнах и да си отспя. Оказа се, че време има за всичко. Това й е хубавото на дългата вакация.

Понякога масовата нагласа да се бездейства е толкова силна, че всякаква съпротива е излишна. Как постъпва разумният работохолик в подобни случаи? Ами превръща се в разумен отпускар, ето как.

Бих посъветвал хората с овърклокнати от амбиции и работни проекти мозъци да си подредят нещата така, че през следващия отпускарски период (някъде около шести септември се падаше, мисля) да могат наистина да почиват в мир. Със себе си. Просто няма друг начин. “Като ти дават - еж, като те гонят - беж”

А сега се стягайте за работа. Ваканцията свърши.

Тихомир Димитров

Преди време мразеният, хвален, отричан и обичан от толкова много хора МК беше разказал в «Егоист» една много поучителна история за кокошката, която паднала в селския кенеф. Колкото повече шавала с крила, толкова повече затъвала.

Харесвам този пример, защото е емблематичен. Затънеш ли в блатото, няма смисъл да риташ. Ако запазиш спокойствие и си достатъчно търпелив, една ръка в гумена ръкавица ще бръкне, ще те извади, ще те измие с маркуча и ще те сготви на супа. Поуката? Ами избягвай блатата. Стой далеч от селския кенеф.

Отрицанието не помага. Понякога съпротивата е безсмислена. Отрицанието засилва това, срещу което се бориш. Анти-венните протести увеличават войната, анти-терористичните действия създават чудесни оправадния (и условия) за терористите, обидата води до бида, плесницата до плесница по другата буза…мога да продължавам вечно. Изводът: злото никога не пътува само. Misery likes company. И каква по-добра компания за една негативна мисъл от отрицанието?

Отрицанието има голяма сила. Точно това е причината да го избягваш на всяка цена. Виждаш ли колко е лесно да станеш жертва на отрицанието? «Да го избягваш». Нищо не можеш да избегнеш. Ако бягаш от нещо, то ще те настигне и ще те захапе отзад. Какво правиш, когато ти налети озлобен помияр? Не хукваш да бягаш, нали? Има два варианта: или му вкарваш ботуш в широко отворената паст или помиярът ти разваля деня и те изпраща в болницата на инжекции.

Силата на отрицанието е толкова голяма, че може да убива и да променя действителността, но резултатите от нея винаги са едни и същи – отрицателни. Ако си истински “джедай”, ще смениш отрицанието с положителна нагласа.

Да си представим, че не харесваш тъпи жени. Непрекъснато повтаряш «мразя тъпи жени» и знаеш ли какво получаваш? Само тъпи жени, ето какво. Та ти говориш за тях, мислиш за тях, създаваш ги непрекъснато и не бива да се учудваш, че светлината на ума ти привлича зомбитата, нали? Защо не пробваш с «обичам интелигентни жени»?

Хората, на които мотото им е «мразя тъпаци» обикновено са заобиколени точно от такива. И колкото повече се оплакват, толкова по-зле става. Още повече глупаци им се натрисат на главата. «Обичам да работя с интелигентни хора» звучи доста по-добре от «Мразя тъпаци да ми се бъркат в работата».

Сещаш ли се какво става, ако си един (една) от вечните мрънкачи на тема: «жените са кучки» / «мъжете са свине»? Не ти трябва въображение да си представиш колко празен ще бъде личният ти живот с такива нагласи – та ти го виждаш пред очите си. Живееш в кочината, която сам(а) си си създал(а). И ако мъжете (жените) се отнасят зле с теб, за това не е виновен някой друг, а ти. Съдбата не се опитва да ти дава някакви специални знаци и сигнали. Някакъв урок. Ти просто си приел(а) за даденост, че «жените са кучки» / «мъжете са свине», повярвал(а) си в това и те действително се превръщат в такива за теб.

Страхувам се позитивизмът, който проповядвам напоследък, да не ти дойде малко в повече, затова ще те успокоя: няма нужда да вярваш в положителните фрази, с които заменяш отрицанието. Просто не спирай да ги повтаряш. Подреди всички отрицания, които ти се въртят в главата, които са типични за теб, в един списък – нареди ги като осъдени на разстрел и бъди техният наказателен отряд. Замени ги с напълно противоположните им, положителни нагласи. Смени «Мразя лъжата, лицемерието и предателството» с «обичам истината, искреността и лоялността». Направи го, колкото и тъпо да ти се струва в момента.

И, моля те, не се опитвай да мислиш положително. От «положителното мислене» няма никаква полза. То е само една маска - повърхността, под която се крие океaн от страхове, отчаяние, гняв и песимизъм. Можеш да се усмихваш денем, а вечер да сънуваш кошмари. Това е защото в океана живее истинското ти Аз. То е едно доста тъпо копеле, което обаче има абсолютна власт върху живота ти. Един глупав тиранин. И не вярва в нищо, докато не му го повториш сто пъти. «Когато една лъжа се повтори сто пъти, става истина».

И понеже вътрешното ти Аз действително е тъпо парче, то ще тръгне да изпълнява всички убеждения, които му пробутваш, стига да си достатъчно настоятелен. Прояви упоритост, не се насилвай да мислиш положително, а само повтаряй – пиши си новите убеждения по сто пъти на хартия, ако трябва. Все едно зубриш думички на чужд език. Накарай ги да се отпечатат дълбоко в матрицата на подсъзнанието ти. Тя, подобно на Темида, е сляпа, но има силата да променя съдби.

Не отричай отрицанието. Замести го с положителни убеждения.

Тихомир Димитров

“Мисля” значи: “съществувам”

Химичката в училище обичаше да повтаря: «Всичко е химия». И колко беше права само! Тръгни да се разхождаш по улицата. Ще видиш най-различни хора: щастливи, нещастни, влюбени, отчаяни, самотни, весели и тъжни. Всички тези хора са колби, пълни с 97% течност, в която непрекъснато протичат химически реакции.

Природата е доста справедлива. Тя е създала човека напълно неутрален към околната среда, но и реактивен спрямо нея. Човек не е нито тъжен, ното весел, нито печален песимист, нито ентусиазиран опитимист «по природа». Той става такъв от взаимодействието си с околната среда. По кой път ще поеме зависи само и единствено от неговия личен избор.

Пристрастяването към наркотиците става тогава, когато тялото свикне с хормоните на щастието, с които го бомбардираш постоянно. И ако не можеш да му ги осигуриш по друг начин, освен с катализатор, купен от дилъра, тогава си яко загазил.

Същото е и с емоциите. Представи си, че си тъжен и депресиран: хормоните бомбардират безпомощните ти рецептори, които свикват с тях и искат още повече тъга, отчаяние, още повече депресия. Ти вече си забравил да живееш по друг начин. Тялото ти е забравило. Създал си една много отровна химическа среда, в която се чувстваш «комфортно». И дори не подозираш, че може по-добре. Може много по-добре, отколкото си представяш.

Става ясно, че съм гледал «Уот да блийп», но на мен този филм ми затвърди едно много голямо подозрение, което храня от доста време насам: квантовите физици, пророците и великите учени говорят за едно и също нещо. Само дето използват различна терминология.

Можеш да прочетеш няколко стотин страници от Дънов на тема: «Великото сега», можеш да разбереш от личния си психотерапевт за силата на навика, а може и да чуеш народна поговорка, които от векове е тук, за да ти нашепва истината. Но пак може нищо да не разбереш.

Защото ти, като свободен човек, избираш къде да живееш – в миналото, в бъдещето или в настоящето. И не само това – ти имаш свободата да избираш в точно кой период от миналото и бъдещето да живееш. Ето колко е справедлива природата. Ако избереш да живееш с миналото на една нещастна връзка, примерно, тя ще ти донесе още куп провали и за в бъдеще. Дори ще се учудиш колко много си приличат. Ако пък насочиш поглед към едно глупаво, измислено бъдеще, когато евентуално ще бъдеш щастлив, този период винаги ще си остане в бъдещето, защото ти го мислиш така.

Всъщност, времето е илюзия. Минало и бъдеще не съществуват. Има го само настоящият момент и той току-що отмина. Но, ето че сега имаш друг, чисто нов безвъзвратен момент, в който можеш да направиш по-правилен избор. Мислите ти днес са строителна площадка, върху която ще се изгради бъдещето утре. Избирай с коя кофа химикали да си поливаш рецепторите – с негативни спомени или с положителни емоции.

Казват, че «човек е толкова голям, колкото големи са мечтите му». И са прави. Но обърни внимание на глаголното време – човек е толкова голям (сега) колкото големи са мечтите му (в момента). А не: «човек ще бъде толкова голям, колкото големи са мечтите му».

Сегашният момент е единствената форма на реалност, в която можеш да съществуваш и той е прекалено кратък, за да го прахосваш в глупави мечти за бъдещето или в тъжни спомени от миналото. Научи се да живееш сега. Да действаш сега. Да говориш в сегашно време. Да мислиш в сегашно време. Да правиш правилните избори сега. Това е твоята единствена свобода.

Тихомир Димитров