Голямото наспиване

-    Сън. Всичко, от което се нуждаете, е сън! – заключи лекарят.
Пламен го погледна изпитателно:
-    Само това?
-    Кажете ми, от колко години не сте почивали като хората? Кога за последно спахте повече от осем часа?
Пламен се замисли…
Десет години. Три хиляди, шестотин и петдесет дни. Това беше правилният отговор.
Трудно отделяше повече от четири часа на денонощие за себе си, но дори в тези кратки моменти на уединение – в самолета или на задната седалка на лимузината, той рядко успяваше да заспи. Непрекъснатите пътувания, разговорите по телефона, постоянната ангажираност с работата, всичко това го вадеше от равновесие и не му даваше покой. Гълташе цяла шепа анти-депресанти и пак не можеше да се отпусне напълно.
Четири часа вътрене в леглото трудно могат да се нарекат сън. После отново започваха срещите, плановете, графиците, полетите, крайните срокове, вършеше десет неща едновременно…
- Кога за последно спахте повече от осем часа? – лекарят повтори въпроса си.
- Вече не помня! – сопна се Пламен:
- Но, кажете ми, как да заспя, като първо – нямам време и второ – дори хапчетата, които ми предписвате, вече не действат?
Лекарят се намръщи. Отвори медицинския картон и зачете на глас резултатите от пълния преглед, който беше изписал на Пламен преди седмица.
-    Нищо не разбирам на латински!
-    И не е необходимо. Скоро няма да има нужда да разбирате от каквото и да било, защото ще сте мъртъв! Доста процеси в организма ви са обезпокояващи. Ако продължавате да изтощавате тялото и психиката си по този начин, най-добре си подгответе завещание. Не знам колко ще издържите, преди да се появят симптомите на някое фатално заболяване. А може и внезапно да получите инфаркт. Тогава някой друг ще се възползва от всичко, което сте постигнали с тежък труд, а вие ще си отидете ей така – от глупост!
-    Може би сте прав, – тонът на Пламен поомекна, – кажете ми какво да направя, докторе?
-    Имате нужда от минимум три месеца активно лечение и релаксация. Ще ви изпратя на санаториум: тишина, спокойствие и лека храна, както се казва. Никакви медикаменти. Измислете си хоби. Занимвайте се само с неща, които ви доставят удоволствие, но не ви натоварват. Някакъв лек спорт, може би. Тялото само ще се погрижи за себе си, стига да му дадете възможност.
-    Три месеца? Това е абсурд! Знаете ли какво ще стане с бизнеса ми, ако отсъствам три месеца? Тези кучета ще опропастят всичко, което съм градил с години. Графикът ми е претоварен, не мога да отделя повече от десет дни. Това е абсолютният максимум.
-    Десет дни са за предпочитане пред нула.
Очевдино лекарят също беше готов на компромиси. Не искаше да загуби богатия си пациент заради неговата твърдоглавост. Предписа му хомеопатично лечение и набор от билки за чай. С авторитетен тон обясни как точно се приготвя чая, колко е важно лекарствата да се взимат на строго определени интервали от време. Не че имаше значение. Трудно се доверяваше на алтернативната медицина, но знаеше от личен опит, че по-важното е пациентът да повярва в лечението, отколкото лекарят.

Майбахът се тътреше във вечерния трафик. Дългата верига от червени стопове само привидно изглеждаше спокойнa. Oт всички посоки долитаха клаксони, сирени, псувни на изнервени шофьори. Чуваше се музика от радиото, въртене на гуми, форсиране на двигатели. Вътре беше тихо. Потънал в бежовата тапицерия, Пламен гледаше бизнес блока по новините. Или поне се преструваше, че го гледа. Съзнанието му блуждаеше другаде. Разсъждаваше върху цената на успеха.
Ето, преди десет години нямаше нищо. Едва успяваше да събере достатъчно, за да плати наема на мизерната си квартира. Сега притежаваше цял луксозен квартал. Беше го издигнал сам, а строителството представляваше малка част от дейността на мощния му холдинг. Жена му отдавна не се интересуваше от него. Вълнуваха я само парите му. Живееха отделно, дори не си говореха вече. Носеха се слухове, че има млад любовник, но той и пет пари не даваше за нея. Всъщност, даваше й точно петдесет хиляди на седмица, за да го остави на мира. Един развод би го разорил, тъй като натрупа състоянието си след сватбата и тя прекалено добре знаеше това. Нямаха деца и единственото, което го интересуваше на този свят, беше работата.
Колелото на успеха се завъртя прекално бързо. Всяка възможност отваряше по няколко нови и това го изпълваше с еуфория. Обичаше чувството на власт и сигурност, допадаше му свободата да не мисли повече за разходите, увличаше го собствената му предприемчивост, възхищаваше се на ловкостта, с която умееше да сключва сделки. Харесваше лукса и се забавляваше от мащаба на работата си. Действаше с размах.
Покрай всичко това съвсем неусетно остана без приятели. Някои безуспешно се опитаха да го използват, други откъснаха мизерно парченце от баницата и буквално изчезнаха от живота му. Трети го намразиха от завист. Остана му само Антоан. Познавха се от малки. Антоан беше единственият човек, на когото можеше да се довери. За съжаление, приятелят му не споделяше любовта към успеха. Беше беден като мишка. Отказваше всякаква помощ и продължаваше да съществува в добре познатата мизерия от общото им минало, сякаш парите нямаха никакво значение.
Майбахът потъна в подземния паркинг на мезонета. Шофьорът слезе и отвори вратата. Пламен го информира, че през следващите десет дни няма да се нуждае от услугие му.
Прибра се в комфортния апартамент на последния етаж, взе си бърз душ и влезе в домашния кабинет, за да уреди подробностите около предстоящия десетдневен отпуск. Пренасочи срещите, отложи ангажиментите и отмени всички пътувания. Реши да даде шанс на онзи напорист младок – Божидар, който от няколко години се натягаше за поста заместник-изпълнителен директор. Изненадващото му отсъствие беше чудесна възможност да го изпита. Щеше да остави ръководството на целия холдинг в ръцете му. Ясно и категорично му заяви по телефона, че от резултатите зависи дали ще го направи богат или ще го изрита на улицата като мръсно куче.
Няколко разговора по-късно беше готов. Доволен от свършената работа, Пламен качи краката си върху бюрото и се отпусна в масивното кресло. Тази вечер, за разлика от всички други, най-после щеше да се наспи. Утре щеше да излезе рано на пазар, да се разходи пеш из града и да купи някакъв подарък за рожденния ден на Антоан, който предстоеше след два дни. Трябваше да си вземе някакви обикновени дрехи, за да не се набива на очи сред простолюдието. Щеше да носи евтин алкохол на партито, както правеше винаги, когато гостуваше на приятеля си, за да не го поставя в неудобно положение.
Цялата тази работа го караше да се чувства зле, но нямаше друг начин да поддържат връзка. Антоан категорично отказваше да стъпи в шикозното жилище на Пламен. Луксът го комплексираше. „Какво пък толкова. Аз мога да живея по неговия начин, а той дори не подозира какво е да живееш по моя.”
Широка прозявка разчекна лицето му. Стенният часовник показваше точно девет. «Господи, колко съм уморен». Пламен нагласи алармата на мобилния си телефон за девет сутринта. Обикновено ставаше в четири и половина. Отвори чекмеджето и по навик посегна към аптечката с успокоителните. Ядоса се на себе си, грабна шишенцата и изсипа съдържанието им в тоалетната. Половин час по-късно спеше като бебе върху копринените чаршафи в огромната си спалня.

Отвори очи в девет без пет. За пореден път се учуди на способността на съзнанието му да го буди точно пет минути, преди да се задейства алармата. Чувстваше се много…замисли се каква дума да избере…различно тази сутрин. Да, най-правилната дума беше различно. Стана, изми си зъбите и изчезна навън. Махна на първото такси. Заповяда на шофьора да го закара до центъра.
Разхождаше се из улиците, между тълпите от хора. Беше му странно да е сам и пеша – навън, по това време на деня, когато всички работят. Странно и приятно. Мозъкът му все още се намираше в онова полубудно състояние, което продължава дълго, aко си спал продължително време.
«Трябва ми силно кафе» – помисли си Пламен, купи вестник и седна в най-близкото кафене. От всичко друго можеше да се лиши по време на отпуската, но не и от новини.
Каква беше изненадата му само, когато видя датата на вестника. Вместо 13-ти, там пишеше 14-ти. «Възможно ли е това?» Спомни си за онзи стар сериал, «…как му беше името, «Утрешен вестник», точно така!». Имаше само два варианта: да е спал 36 часа или да държи утрешния вестник в ръце. Второто, разбира се, беше абсурдно, но онова странно усещане някак му подсказваше, че всичко е възможно.
Сервитьорката пристигна с тефтер и химикал в ръка.
- Извинявам се много, госпожице, знам, че ще прозвуча като идиот, но бихте ли ми казали коя дата сме днес?
- Защо не погледнете във вестника?
- Именно за това питам, тук датата е сгрешена.
«Сигурно вече ме мисли за луд»
- Днес сме 14-ти, господине, – заяви момичето с равнодушен тон. Разни чичковци в костюми и друг път се бяха опитвали да я заговарят по «оригинален» начин. «Какво ли не измислят вече!»
- Ще желаете ли нещо за пиене?
- О, да, – сепна се Пламен, – двойно дълго кафе, без захар и сметана, благодаря! И, съжалявам за безпокойството…
- Няма проблеми, – сервитьорката се врътна на пети и отиде да изпълнява поръчката.
«Четиринайсти! Това значи, че съм спал цели 36 часа и днес е рожденният ден на Антоан. Трябва да му измисля някакъв евтин подарък! Докторът се оказа прав, явно наистина се преуморявам».
Пламен изсърба кафето на две глътки и излезе от заведението. Задимената обстановка го подтискаше. Имаше нужда от чист въздух и да си поговори с някой нормален човек, за да се оттърве от странното чувство за нереалност, което продължаваше да го преследва, въпреки че беше изпил обичайната си ударна доза кафе, която винаги успяваше да го разсъни.
Модното ателие се намираше съвсем наблизо. Редовно поръчваше да му шият нови костюми. Дори нямаше нужда от тях, но изпитваше симпатии към продавачката. Харесваше му да си бъбри с нея и дори възнамеряваше да я покани на вечеря в най-скоро време. «Всъщност, ето го правилният момент. Отпуската е чудесен повод да започнеш отново да излизаш с жени!» – каза си Пламен и се запъти към бутика.
Зави зад ъгъла и се приготви да види най-голямата си гордост – огромният рекламен билборд на застрахователната му компания, който се извисяваше над най-оживеното кръстовище в града. Вдигна поглед с усмивка и…мегабордът го нямаше. Инстинктивно напипа телефона във вътрешния си джоб. Щеше да откъсне главата на Божидар за такова нещо! Рекламата му струваше цяло състояние. Да не говорим какво щеше да  направи с онези колеленца от агенцията!
Извади телефона и размисли: «Какво пък толкова. После ще се занимавам с тях! Като си почина. Обещах си да не мисля за работа през следващие десет дни! Ако не си оправят грешката сами, ще ги доведа до просешка тояга!» Пламен винаги си спазваше обещанията. Запъти се към ателието на отсрещния тротоар.
- Добър ден, Стела днес на работа ли е?
- Стела? Нямаме служител с такова име! – сопна се продавачката.
- Е, как така? От няколко месеца все тя ме обслужва.
- Явно е станала  грешка, защото аз работя тук вече 6 години и не познавам никаква Стела. Сигурен ли сте, че не бъркате магазина?
- Абсолютно съм сигурен!
- Съжалявам, но в такъв случай не мога да ви помогна! Желаете ли нещо друго? Риза, панталон? Имаме много добри отстъпки за пролетната…
«Уфф, кога най-после ще се научат да се държат нормално с клиентите?» – той напусна помещението ядосан, без да изчака продавачката да се доизкаже. Убеден беше, че го будалкат нещо. «Е, не са попаднали на правилния човек!» Извади мобилния и набра собственичката на веригата. Трябваше да узнае истината! «Временно нямате достъп до този номер.» Пробва оше веднъж. «Временно нямате достъп до този номер»
«Какво, по дяволите!»
Реши да не се занимава повече. Искаше да си почине, а не да участва в глупави интриги. Веднага след рожденния ден на Антоан заминаваше за морето! Имаше вила на самия бряг, в която никога не беше стъпвал. Щеше да прекара остатъка от ваканцията в уединение. Щеше да чете книга. Да се разхожда бос по пясъка. «Нека му мислят всички некадърници, когато се върна освежен и зареден с нови сили!»
Докато обикаляше по магазините в търсене на  евтини дрехи за вечерта, евтин подарък и евтин алкохол, няколко странни неща му направиха впечатление: минаваше по тези улици всеки ден с лимузината, познаваше ги много добре. Част от сградите бяха променени до неузнаваемост. Някои дори липсваха. Възможно ли е да са свършили толкова много работа само за два дни? «Човек трябва да внимава да не си проспи живота» – помисли Пламен и се усмихна.

Пътуваше с таксито към вкъщи, за да вземе душ, да се преоблече и да се приготви за рожденния ден. Виеше му се свят и главата леко го наболяваше. Чувстваше се неестествено, усещането го преследваше през целия ден.
Замисли се за Антоан и за неподходящата среда, в която беше попаднал този човек. Не можеше да понася приятелите му, нито пък жена му. Това бяха празни хора, които предпочитаха да пропиляват дните си в пушене на марихуана, в слушане на музика и в писане на стихове, които едва ли някой някога щеше да прочете, вместо да се вземат в ръце и да направят нещо, да променят живота си към по-добро.
Бачкаха скапана работа срещу унизително заплащане и живееха в свят на мечти. Пламен обичаше Антоан като роден брат, но всичките му опити да го измъкне от посредствеността, да му даде начален тласък в живота, се оказваха напразни. Дали от гордост, дали от криворазбрана скромност, единственият му приятел отказваше дори парите, които му предлагаше, за да издаде стихосбирката си и творчеството му най-после да види бял свят.
Таксито спря пред луксозния мезонет, който се простираше на 2500 квадрата в покрайнините на града. Шофьорът получи щедър бакшиш и с мръсна газ потегли в обратна посока. Пламен пъхна ключа в бравата на металната порта, но не можа да отключи. Въртеше ту наляво ту надясно – нищо. От двора зад високата врата се разнесе кучешки лай. «Какво става тук, по дяволите!» – той презираше кучетата. Мразеше домашните любимци. «Нима пазачът си е позволил да домъкне помияр в градината ми, без дори да попита?» Започна да рита желязната порта и с всички сили да крещи:
- Отворете! Чувате ли какво ви казвам? Отворете веднага и приберете кучето, ако не искате да го застреля лично!
Лаят ставаше все по-заплашителен. Животното ръмжеше и тракаше с челюсти. Охранителната камера безшумно се наведе надолу. Радиото изпращя:
- Говори охраната! Това е частен имот! Ако не напуснете веднага, ще повикам полиция! Ако се опитате да влезете още веднъж, ще насъскам кучето срещу вас! Имаме оръжие и сме готови да го използваме!
Пламен се отдръпна стъписан. Не познаваше този глас. Това не беше неговата охрана! Дори мезонетът изглеждаше някак…променен. Приличаше на неговия, но ако се загледаше в детайлите, можеше да различи доста несъответствия.
Зад оградата се приближаваха стъпки. Чу дрънчене на ключове. Сипеха се псувни и люти закани по негов адрес. Кучето съвсем побесня. Всеки момент вратата щеше да се отвори и звярът щеше да го разкъса на парчета! Тази мисъл го стресна като удар с мокър парцал през лицето и го накара си плюе на петите.
Бягаше с всички сили, без да поглежда назад. Молеше се единствено да не пуснат кучето след него. Изхвърли пазарските торби, за да не му пречат. Спря едва след няколко стотин метра, когато вече не можеше да си поеме дъх. Погледна назад. Нямаше никой. В новопостроения квартал цареше гробна тишина. Краката му бяха потънали в кал. Стигна до големия булевард, който водеше към центъра и махна на първото преминаващо такси.

Огромният панелен блок, в който живееше най-добрият му приятел беше изчезнал. На негово място имаше строителен изкоп, а в изкопа машини и хора поставяха основите на нова сграда.
Набра номера на Антоан. Вдигна някакъв дядка, който му се развика, че не познава такъв човек. Опита отново. Дядката директно го напсува и затвори.
„Поща“ – сети се Пламен – „наблизо има поща!“ Беше прекарал детството си в този квартал, познаваше го добре. Докато тичаше към пощата не спираше да се удивлява – улиците бяха същите, дори някои от старите заведения пазеха табелите си, но всичко друго беше различно. Чисто нови блокове се издигаха на мястото на старите панелки. Нямаше я градинката с пейките, на която за пръв път целуна момиче като тийнейджър…Та нали само преди седмица от общината му бяха забранили да купи терена?! А някой вече строеше… Поне пощата си беше на мястото.
Пламен влезе, отвори телефонния указател и откри номера на майката на Антоан. Тя беше единственият човек със стационарен телефон, когото познава. Тайно й помагаше да си купува лекарства и й изпращаше пари, без знанието на сина й. Обичаше я още от времето, когато вареше лютеница, мажеше тлъсти филии за него и за Антоан и с любов ги наблюдаваше как си играят с другите деца пред блока.
Свободен сигнал. Сърцето му биеше лудо. Тууут…..тууут…..тууут.
-    Ало?
„Това е нейният глас!”
-    Лельо Данче, ти ли си?
-    Пламене, здравей, моето момче, как си? Откога не си се обаждал!
-    Лельо Данче, видяхме се само преди два дни! Нали те попитах от какво има нужда Антоан. Исках да го изненадам за рожденния му ден.
-    А, че от какво може да има нужда Тони? Откакто замина за Щатите, той си има всичко! Вие чухте ли се вече да му честитиш?
-    Заминал е за Щатите?
-    Пламене, защо ме правиш на луда? Стара жена съм вече! Та нали сто пъти изпращаше покани. Искаше да те вземе на работа при него, а ти все отказваше. Да не би да си размислил вече?
-    Тони ми е предлагал работа? На мен?!
-    Ами да, докога ще си на квартира? То, с една заплата живее ли се в България? Кой ще помага на вашите, като остареят? Тони е най-добрият ти приятел, той ти мисли само доброто, послушай го!
-    Лельо Данче, родителите ми починаха през 98-а!
-    Не говори глупости, бе, Пламене! Пу-пу-пу, пепел ти на устата! Не дърпай Дявола за опашката, че той само това чака!
-    Трябва да затварям!
-    Пла…
Натисна червената слушалка, излезе от пощенския клон и започна да изпразва джобовете си върху капака на най-близко паркиралия автомобил. Извади всичко – портфейл, ключове, документи…чак сега забеляза, че ключовете, с които се опитваше да влезе в мезонета, не бяха същите. Портфейлът му беше различен. По-дяволите! Дори мобилният му телефон беше друг! Извади личната карта и се зачете…

* * *

Отвори очи в девет без пет. Точно пет минути, преди да се задейства алармата. Надигна се рязко в леглото и тревожно заоглежда стаята – добре познатата му, огромна спалня, с мебелите от Италия. Копринените завеси. Картината на Манев върху стената. Всичко си беше по местата. «Господи, какъв кошмар!» – въздъхна облекчено Пламен. Алармата го стресна. Грабна мобилния телефон, изключи звука и избра «календар» от падащите менюта. Датата беше 13-ти. До рожденния ден на Антоан оставаха повече от 24 часа.
Тъкмо се канеше да тръгне към банята, когато нещо смущаващо го прикова на място. Скъпият дизайнерски панталон и марковите обувки, захвърлени върху мокета, бяха целите изцапани с кал…

ЕПИЛОГ

Според Теорията за Холографската вселена, създадена от Дейвид Бом (ученик на Айнщайн) и Карл Прибрам (неврофизиолог от Станфорд), реалността е просто илюзия.
Във всеки един момент съществуват безброй паралелни светове и единствено съзнателният избор определя кой от световете да се «материализира» и кои да отпаднат като възможности. Това не означава, че тези светове престават да съществуват. Те просто вече не са част от нашия «сън».
В много редки случаи, при определени състояния на ума – клинична смърт, кома, хипноза, транс или много дълбок сън,  преходът между паралелните светове става възможен…
Холографският модел използва научни методи, за да обясни телепатията, ясновидството, телекинезата и още много други загадъчни феномени.

Две хиляди и петстотин години по-рано Буда каза:

«Превръщаме се в това, което мислим»

P.S

Харесва ли ти “Писателският блог на Тишо”? Можеш да го подкрепиш, като си вземеш копие от новата ми книга “Душа назаем”. Така помагаш на един млад български автор да се развива, даваш пари за култура (освен за бахур), а увлекателната история е бонус от мен.

Тихомир Димитров

Аксиния

Oнази понеделнишка утрин Иван се събуди с ясното съзнание, че животът му е скапан.

Ето, на 30 години той продължаваше да живее с техните, защото нямаше пари да се изнесе. Работеше скапана работа. Даваше 12 часови смени в магазин за хранителни стоки срещу 340 лева на месец. За малкия град, който го беше засмукал в утробата си, това беше “добра” заплата. Парите му стигаха за джобни, но само дотук. Не можеше да пътува по света, а толкова много му се искаше – особено сега, когато границите бяха отворени. Не можеше да си купи кола. Не можеше да гледа семейство с тези пари. Какво семейство, та той не беше пипал жена от четири години! Което го навеждаше на мисълта, че личният му живот също е скапан.

В малкия градец му бяха останали само двама приятели – загубеняци като него. Всеки петък тримата се напиваха с домашна ракия, гледаха Fashion TV и си мечтаеха за богините, които се разхождат по подиума. Всъщност, другите мечтаеха. Иван знаеше, че никога няма да усети дори парфюма на такава жена отблизо. Не беше грозен, но имаше “отпусната” фигура – слабо тяло, от което стърчеше издайническо коремче. Ходеше леко прегърбен, а мустакът му – колкото и да го бръснеше, продължаваше да прилича на девствен мустак. Всъщност, ако не беше дебелата Грета – отчаяна самотница като него, която се напи и почти го изнасили преди четири години на един купон, Иван все още щеше да бъде девствен.

Хората се отнасяха зле с него – виждаше презрението и снизхождението в очите им. Родителите му едва го изтърпяваха, това беше ясно. По-възрастните роднини непрекъснато му задаваха един и същи въпрос – кога най-после ще се ожени. Шефът му се отнасяше към него като към частна собственост. “Който не понася, се изнася” беше любимият му лаф. “На борсата чакат още много такива като теб”.

Иван не можеше да се отърси от задушаващото усещане, че попада в една графа от хора, наречена “такива като теб” – неудачници, които не можеха да изпъкнат с нищо друго в обществото, освен със своите недостатъци. Такива като Иван нямаха високо образование, нямаха високи доходи, нямаха спортна фигура или приличен външен вид.  Не притежаваха никакво имущество. Не притежаваха дори елементарно чувство за хумор. Те не можеха да се похвалят с друго, освен със своето безличие.

Е, някои от тях си имаха своите малко тайни. Или поне Иван. Тайната му се наричаше “Аксиния”. Какво име само! Аксиния беше 28 годишна полу-рускиня, дъщеря на разведени родители, самата тя разведена. Живееше в малък апартамент в отсрещния блок, с три годишната си дъщеря.

Иван беше влюбен в Аксиния от малък. Естествено, никой не знаеше за това. Никой не трябваше да разбира. За нищо на света! Златокосото момиченце от долните класове се превърна в несподеления му блян още през ученическите години. Успя да убеди техните да му вземат куче. Обеща им, че ще се грижи за него, а целта му беше само една. Всеки ден изчакваше с нетърпение Аксиния да се прибере от училище и да излезе пред блока с нейния Пекинез. Тогава с трепет в сърцето Иван грабваше каишката на собствения си Пудел, подсвирваше му весело и двамата изскачаха навън. Минаваше на метри от стопанката, която боготвореше, и от изключително грозното й куче.

Надяваше се само на едно – погледите им да се пресекат. Поне веднъж. Нямаше смелост да я заговори. Дори нямаше намерение да опитва. Молеше се тя да го удостои за миг с искрящо-синия си поглед, извиращ изпод дългите й, руси коси. Случеше ли се това, той бързаше да се отдалечи засрамен, но щастлив и с разтуптяно сърце дърпаше каишката на кучето си обратно към неговия блок – колкото се може по-надалеч от нея. Тогава самотата не го плашеше, напротив – тя беше сигурното убежище, в което на спокойствие можеше да се порадва на мига. Да го изживее отново и отново.
 
След време започна да й пише дълги, страстни писма. Подписваше се като “анонимен обожател”, но така и не събираше смелост да отиде и да ги занесе до пощенската й кутия. Късаше писмата и ги изхвърляше в боклука. Само веднъж, в пристъп на отчаяние и тиха лудост, без сам да знае как, се озова пред пощенските кутии в нейния вход, с последното си любовно излияние, внимателно сгънато на четири и прибрано в бял хартиен плик, върху който старателно беше изписал името й с червен фулмастер.

Писмото тежеше в десния джоб на панталона му и сякаш изгаряше бедрото му през тънкия плат. Трябваше само да бръкне, да го извади оттам и да го постави в кутията – където му беше мястото, за да се отърве от неприятното усещане. И тъкмо събра достатъчно смелост, ето – ръката му вече напипваше плика, когато врата на асансьора се отвори и от нея изхвърча не кой да е, а самата тя – жизнерадостната, вечно усмихната Аксиния. Момичето се стъписа за момент, видимо изненадано от присъствието на непознатия, после усмивката се върна на лицето й – да, това беше момчето от съседния блок, с рошавия Пудел, поздрави го с леко кимане на глава и мълчаливо го подмина.

Иван дълго време стоя като парализиран. Вдишваше от аромата на парфюма, който беше оставила след себе си и ръцете му трепереха. Чувстваше се като крадец, който току що се е отървал на косъм от залавяне на местопрестъплението. Писмото, естествено, така и не стигна до своя получател.

После Аксиния порасна и се превърна в очарователна млада дама. Ревност разкъсваше сърцето на Иван всеки път, когато виждаше непознати, много по-възрастни от нея мъже, да я изпращат с лъскавите си коли през малките часове на нощта. Един ден се случи непоправимото – Аксиния се омъжи. Пищно хоро се виеше пред съседния блок, а Иван се търкаляше върху пода на стаята си и плачеше с глас. Любовта на живота му се премести да живее в друг град. С друг мъж.

След това тръгнаха слуховете. Родителите й се били развели. Баща й се прибрал в Русия. Бракът й нещо не вървял. Иван видя да изнасят майка й в ковчег от съседния блок, а няколко години по-късно се завърна и Аксиния – с новородено дете от несполучливия си брак. Иван се опитваше да не злорадства. Успокояваше го мисълта, че отново ще може да я вижда всеки ден, както преди.

Слуховете, обаче, ставаха все по-лоши. Казваха, че бившият й съпруг – човек със съмнителен бизнес, я е пристрастил към  кокаина и, за да си набавя скъпия наркотик, Аксиния била принудена да продава тялото си на местните новобогаташи. И понеже беше млада и изключително красива, взимала колкото половината месечна заплата на Иван, само за един час. После харчела всичко за дрога и алкохол. А сутеньорът й я пребивал редовно. Щяла да дава детето си за отглеждане в дом, защото понякога не се прибирала с дни и нямало кой да го нахрани. Да, Иван действително я виждаше рядко и, ако не бяха огромните сенки под очите и издайническите синини по лицето и, той щеше да се съмнява в слуховете. 

И тъй, онази понеделнишка утрин Иван се събуди с ясното съзнание, че животът му е скапан. Както винаги стана по тъмно, изми си зъбите и отиде в магазина, за да отвори на доставчиците, които носеха хляба и млякото в шест. Прие стоката, изми пода, избърса тезгяха, направи си двойна доза кафе и закачи на вратата табелката “отворено”. Часовете до обедната почивка минаваха най-бавно. Слушаше радио и решаваше кръстословици, ако нямаше много клиенти. Точно в дванайсет заключваше магазина, взимаше си пица на парче от съседната закусвалня, хапваше го на крак и се отправяше по главната към най-близкия тото-пункт. Това се случваше всеки понеделник.

Знаеше колко нищожни са шансовете му за печалба, но само срещу два и четиридесет си купуваше една седмица надежда, че другият понеделник може да се събуди богат без никой, дори той самият, да знае това. Цената му се струваше справедлива. Пазеше малкия си навик в тайна, защото не искаше хората да му се присмиват. Никога не гледаше тегленето на числата в неделя. Та нали така скъсяваше времето, за което си беше платил! Мързеше го да проверява резултатите, затова само подаваше фиша на касиерката и, докато тя внимателно търсеше номера из списъка с печелившите билети, той попълваше новите числа за следващата седмица.

Така направи и този понеделник. Погледна си часовника – трябваше да побърза, защото до края на обедната му почивка оставаха само 15 минути. Грабна химикалката, завързана с канап за дървения плот и, без много да му мисли, набързо задраска по шест числа във всяко от празните карета. Обърна се да подаде листчето на касиерката и се стъписа – зад пластмасовото стъкло го очакваха две огромни, пълни с изненада и възхищение очи:

- Иване!!!! – провикна се дебелата леличка, която беше прекарала половината от  живота си между тесните, талашитени стени на тото-пункта. Дясната й ръка трепереше във въздуха и стискаше попълнен фиш.
- Иване, уцелил си шестица, Иване! – касиерката се тресеше от превъзбуда, все едно късметът се усмихваше лично на нея, а не на някой друг.

Той беше свикнал да живее с излъганата надежда, която всеки понеделник можеше да подмени с чисто нова, само срещу два и четиридесет. Беше изтеглил няколко тройки, дори веднъж му се падна четворка, но за новина като тази не се чувстваше никак подготвен.

Погледна навън, през прозореца. Зад решетките на тото-пункта животът продължаваше по старому: пенсионери пълнеха кафенетата и обсъждаха политически теми, млади майки с колички се разхождаха на групички по главната, циганки в оранжеви униформи замитаха около кошчетата за смет, гълъби крачеха напред-назад в търсене на останки от нечия недоизядена закуска. Нямаше фанфари, заря, нямаше манифестация и танци. Той беше спечелил шестица от тотото, а светът си оставаше все същият.

- Колко? – устата му беше пресъхнала.
- Ама ти не четеш ли вестници, бе, човеко, не гледаш ли телевизия? През последните месеци се натрупа рекорден джакпот. Милион и двеста хиляди лева! Казват, че даже румънци и гърци идвали с коли през седмицата, за да си пробват късмета. Има само една шестица тази седмица, Иване, и това си ти!!!!
- Милион и двеста хиляди лева?
- Милион, двеста хиляди лева и тридесет и една стотинки! – ухили се касиерката.

Без да дава израз на радостта си, Иван пъхна през процепа новия фиш, придружен от два лева и четиридесет стотинки, с думите:

- Този фиш ти го подарявам на теб. Дано да извадиш същия късмет!

Настъпи неловко мълчание. След кратка пауза, Иван продължи:

- Ще ти бъда много благодарен, ако не кажеш на никого за случилото се. Наистина МНОГО – той посочи с поглед печелившия талон, който касиерката продължаваше да стиска между дебелите пръсти на дясната си ръка.
- Като гроб съм, да знаеш! И без това правилникът не ми разрешава да издавам самоличността на печелившите, ти какво искаш, да ме уволнят ли?
- Добре. А сега ми кажи как да си получа наградата.
- Ами, трябва да изпратя билета до София за справка и заверка. След около седмица можеш да си получиш парите лично от централата на Спортния тотализатор или да дадеш банкова сметка, на която да ти ги преведат. Ето, разпиши се върху тази декларация, попълни трите имена, номера на фиша и ЕГН-то. Пиши четливо, защото единият екземпляр остава за теб, а другият го изпращам заедно с копие от талона в Централата.
- Благодаря! Ще се видим другата седмица, значи. Спомни си за обещанието, което ми даде, за да не забравя и аз моето.

Без да дочака отговор, Иван напусна кабинката на тото-пункта и се затича обратно към магазина. До края на обедната му почивка оставаха по-малко от пет минути.

Седмица мина като всяка друга. Иван продължаваше да става по тъмно, за да може да отвори на доставчиците в шест, шефът продължаваше да го заплашва с уволнение по навик, родителите му продължаваха да не го търпят, приятелите му продължаваха да се напиват с домашна ракия и да мечтаят за манекенките от Fashion TV, съседите и роднините продължаваха да го разпитват кога най-после ще се ожени. Нищо не се промени, с изключение на цифрата, която Иван виждаше да се изписва върху екрана на банкомата. От трицифрена беше станала шестцифрена. Изпратиха му парите много по-рано от очакваното, след допълнителна проверка по телефона, без нужните  данъци, такси и банкови комисионни.

Една-единствена мисъл не го оставяше на мира през цялото време и това беше Аксиния. Ето, че сега вече беше богат. Обичаше я. Можеше да й подсигури много по-добър живот. Можеше да се погрижи и за нея, и за детето й. Видя я да се прибира рано една сутрин, докато излизаше за работа. Тя слезе от жълто такси, облечена  в коженото си палто. Имаше уморен и измъчен вид. Красивото й лице излъчваше страдание. По размазания грим личеше, че е плакала. “Това не може да продължава така!” – закани се Иван и реши, че ще действа още днес – веднага след края на работния си ден.

На следващата сутрин Аксиния по навик отвори пощенската кутия, преди да се качи в асансьора към наследствения апартамент на покойната си майка и да се отдаде на заслужен отдих, след дългата нощ. В кутията беше натикан огромен бял плик, върху който грижливо беше изписано името й, с червен фулмастер. Вътре намери хиляда зелени стотачки и една бележка: “От неизвестен обожател”.

Повече никой не видя Иван. Носеше се слух, че е спечелил шестица от тотото, преместил се е да живее в Испания и е отворил собствен магазин за хранителни стоки. Обикновено слуховете в малкия град се оказваха верни. 

P.S

Харесва ли ти „Писателският блог на Тишо“? Можеш да го подкрепиш, като си вземеш копие от новата ми книга „Душа назаем“. Така помагаш на един млад български автор да се развива, даваш пари за култура (освен за бахур), а увлекателната история е бонус от мен.

Тихомир Димитров

SMS проза

Живеем в динамични времена. Спокойно можем да заменим израза „като отворена книга си за мен“ с „като прочетен SMS си за мен“. Кратките съобщения, които изпращаме и получаваме, до голяма степен показват как живеем, от какво се вълнуваме (и страхуваме), какво по-съществено се случва в живота ни. Изобщо, не е хубаво някой любопитко да ти прочете SMS-ите. Ще разбере всичко за теб, дори неща, които не искаш да разбира. Tака че си трийте съобщенията. Или по-добре недейте. Кой обича да си трие спомените?

Докато разъждавах върху този екзистенциален въпрос, съвсем случайно попаднах на един пост на Боримечката и идеята окончателно се оформи в главата ми. Животът често е суров и няма нищо общо с поезията. Затова следите, които оставя в мобилния телефон, аз ги наричам „SMS проза“.

Ето някои по-интересни моменти от личната ми SMS проза през последните месец-два. First person. Live. Uncut. Based on a true story. Публикувам ги такива, каквито са. С правописните грешки. Хвърлям ръкавицата в лицето на всеки, на който му стиска, да направи същото:

„Pada mi bateriata. 4akam te do vas. Vzeh si knijka, ne barzai „

„Prati mi napravo linka s pornoto da si go izteglq direktno.“

„Karelia blue, new silver, prestije byal, tanak, 6i6e rakia, marlboro, gd“

„Koga 6te si u vas da priklu4vame okon4atelno s oformlenieto i da ne te zanimavam pove4e…s knigata?“

„Napivam se s dvama nemci s mustaci, vse edno sa izlyazli ot 6aize sado mazo film 4ove4e“

„Day mi aktualen tel i mail na sestra ti ako patuva6, please“

„Pia mastika i pu6a. Kato vazkrasna utre 6te ti se obadya. A bientot.“

„N.P obzavedoh stayata i kotkata ostana mn. dovolna, 4e vmestu varhu 4anti4ka ve4e moje da spi varhu cyalo leglo.“

„S4upi mi se telefona. Idvam sled malko.“

„Imam temperatura i razstroystvo. Cyala no6t ne sum mignal. Sigurno e nyakakav grip. Ne moga da mardam nikade, sorry!“

„Mi te nikoga ne sa imali zna4enie po4ivnite dni za maistora na 4ove6ki sadbi…“

„Prez weekenda razmazvam v Blg. Shte se radvam da ti vidya o4ite, ako si tuk.“

„Zabavix se nyakolko sekundi da zapalya cigara i da se snimam. Tezi sekundi spasixa jivota mi. A kazvat, 4e cigarite (i suetata) bili vredni…“

„Ustanovix, 4e xaosat se sazdava kato rezultat ot xaosa v sobstvenata mi mislovna deinost. A kolkoto pove4e napredvam s istoriata, tolk.pove4e pre4i“

„Iskah samo da ti kaja, 4e 6te mina utre v 9.30.“

„N.P. Az pripadnah malko sled teb )“

„Prati mi ako ima6 pod ruka nyakoya tvoya snimka. Taka, kakto iska6 da te vidyat xorata.“

„Text contenta e ready, steady and good to go (trie si potta ot 4eloto) proveri si maila.“

Тихомир Димитров

A Short Story: Влох

- Винаги съм искал да бъда цвете: кокиче, минзухарче. Да расна и да гасна с Природата, а не като сега…все същото – начумери се Влох.

- Повечето хора нямат твоите привилегии, – баща му страдаше от липса на чувство за хумор.

- И какъв е смисълът тогава? На всеки 150 години да гледам нова революция, така ли?

- И да се храниш с тях, – допълни баша му – по време на конфликт има много храна.

- Но убийството е грях!

- Гладът е още по-голям грях. Той е равен на самоубийство. Не е грешно да убиваш, за да се нахраниш.

- Но, татко, аз не мога!

- Ще свикнеш, момчето ми, ще свикнеш! – твърдата десница на баща му го погали по бузата – същата десница, която беше откъснала главата на жертвата с един замах.

Вечеряха мълчаливо.

Тихомир Димитров

Приказка за Ханс, който задавал прекалено много въпроси

Живял някога, преди много, много години, един мъж на име Ханс. Имал ферма и изкарвал прехраната си с честен труд. Не бил богат, но бил щастлив. Не му липсвало нищо, за да живее доволно живота си. Имал жена, която го обичала и двама добри синове.
Веднъж, когато се прибрал у дома след дълъг и уморителен ден на полето, той видял седнала на масата у тях възрастна жена, цялата облечена в черно. Помислил си, че може би е някоя просякиня, дошла да търси храна и, тъй като домът му винаги бил отворен за бедните, вместо да се ядоса, зарадвал се и налял по чаша вино. Но жената не била просякиня. Тя била Смъртта. Казала му, че е посетила неговата къща, за да отведе един от членовете на семейството му със себе си. Щяла да се върне на следващата вечер, точно в полунощ, и да вземе онзи, когото Ханс изберял. После изчезнала така, сякаш никога не се била появявала.
Прибрали се синовете на Ханс, върнала се и любящата му съпруга – до един уморени, но доволни от поредния ползотворен ден, изпълнен с труд и любов към земята и към работата, която вършели с гордост и удоволствие. Както всяка вечер седнали да вечерят заедно, но както никога дотогава, вместо да ги развеселява с вицове и смешни случки от младините си, през цялото време Ханс бил тъжен и умислен. Кого можел да избере? По-малкия си син? Никога. Обичал го повече от всичко на света. По-големия? Него също не. Не можел дори да помисли за подобно решение. Родителите не са за това да погребват своите деца. Оставала само жена му. И той самият. “Ако Смъртта се беше явила на жена ми, тя нямаше да избере мен” – помислил си той. И твърдо решил да пожертва себе си, щом нямало друго спасение.
Минала нощта, настъпил денят преди съдбоносната вечер. През цялото време Ханс не откъсвал очи от своето семейство. Искал да се полюбува на всеки миг, който им оставал заедно.
Още преди смрачавне Ханс тайно написал завещанието си и го скрил в скрина с дрехите. Рано или късно щели да го открият. Простил се с вятъра, с полето, с нивите, със слънцето и с птичите песни, които толкова много щели да му липсват.
Дошла нощта, дошло и времето всички да си лягат. Но Ханс не можел да заспи. Любил се със съпругата си както през медения им месец преди двадесет години – с истинска страст и любов – като за последно. Тъкмо се отпускал в нервна дрямка, когато настъпил уреченият час и в стаята му се появила Смъртта.
“Е, кого избра?”- попитала черната гостенка. Съпругата на Ханс не можела да я чуе, нито да долови присъствието й. “Вземи мен”- отвърнал Ханс твърдо и на висок глас.
“На кого говориш, скъпи?” – пробудила се жена му и го прегърнала нежно през кръста. “Няма нищо, мила” – казал той. “Просто сънувах някакъв кошмар”, целунал я по челото и издъхнал кротко в обятията й.
Понеже Ханс бил водил само добър и благочестив живот, Смъртта повела Душата му директно към Рая. По пътя Душата на Ханс запитала Смъртта: “Защо бе нужно това? С какво съм заслужил да ме лишиш от живота и от хората, които толкова много обичах?”
“Сам избра себе си. Аз си изпълнявам задълженията. Малко хора имат твоя късмет да избират”- отвърнала хладно Смъртта.
Пристигнали в Рая, но Ханс дори не забелязал прекрасните градини, снежнобелите ангелчета и райските химни, които се носели из въздуха, ухаещ на рози. Вместо това, той пожелал да се срещне с Върховния Създател на видимия и невидим свят. Искал да говори с Главния. Искал да говори с Бога.
И Господ Бог, всеблаг, всевиждащ, премъдър и милостив, разбира се, не можел да откаже подобна молба на смирения християнин.
“Бях млад, Боже, смъртта почерни дома ми безмилостно като слана, която попарва реколтата сутрин. Защо?” – извикала душата на Ханс право в лицето на прастария и премъдър Бог.
“Откакто Се помня тя не прави нищо друго, освен да носи нещастие и да прибира души”- отвърнал му отегчено Господ. “Помисли си какво би станало, ако хората не умираха. Виждам упрек в очите ти, но не вини Мен. Просто ти е дошъл редът.”
“Прекланям се пред твоята сила и мъдрост, Боже, но нали ти си Господарят на този свят? Защо не спреш злото и несправедливостта навред по земята? Едва ли не искаш да го направиш, тъй като зная, че Ти си безкрайно милостив и за Теб не е присъща подобна зла воля. Не е възможно, също така, да искаш да го направиш, но да не можеш, защото Ти си Съвършен и за Теб няма нищо непосилно. Съвсем недопустимо е да не искаш и да не можеш едновременно. Та ти си Бог! В такъв случай, дали съществуваш изобщо? Коя е истината? Пропускам ли нещо?”
Като чул тези думи, Господ Бог силно се разгневил: “Как смееш да поставяш под съмнение Собственото Ми Съществуване?!”
Разтресло се цялото небе от гръмовния Му глас и задухали мощни ветрове. В Рая за първи път от незапомнени времена паднала нощ.
Ханс бил запокитен на дъното на Ада за оскърбителните си думи. Посрещнал го лично Дяволът: “Отдавна не съм имал толкова важен гост като теб” – рекъл му Той. “Ти току що успя да вбесиш най-големия Добряк във Вселената. Повярвай ми, Той много рядко изпада в подобно настроение! Максимум веднъж на милион години, но никога досега не се е случвало човек да го ядоса така.”
“Е, Теб едва ли ще те накарам да вършиш добрини, но кажи ми, Принце на мрака, поне Ти можеш да отговориш на въпроса ми, защо Бог допуска злото на земята? Сигурно заради Теб. Ти си много силен и много зъл, но защо тогава Ти допускаш доброто на земята? Макар и не пряко, това е проява на добра воля от твоя страна, не мислиш ли?”- запитал го Ханс.
Замислил се Дяволът над този въпрос. Плъзнал погледа си по широкия свят и видял милиони хора да живеят щастливо. Да, някои от тях умирали, но други се раждали и накрая се помнело само доброто. Нито чумата, нито войните можели да променят това. Решил да помоли Господ за съвет как да отговори на въпроса на Ханс. Ала Създателят бил още сърдит. Затворен в недостъпните си покои, Той не искал да говори с никого. Рогатият не можел да обясни на Ханс, че просто така е устроен светът, защото двамата с Господ го устройвали според собствената си воля.
Дяволът дълго мълчал и накрая решил, че мястото на новодошлия не е в Ада – сред ужасните мъки на грешниците. Заточил го в Бездната – изгубената земя, която нямала край и, в която времето не течало. Там заточвали всички души, които задавали прекалено много въпроси. Те търсели пътя в мъглата, но никога не го откривали. Единственото, което им оставало, било да скитат отчаяно и да се измъчват от собствените си въпроси. А тъй като в Бездната нямало време, не можем да кажем, че душите скитали вечно. Те просто изчезвали в мъглата и толкоз.
Там се пренесла и душата на Ханс. Но преди да направи първата си крачка, Ханс се замислил и решил, че не можеш да прекосиш Нищото. Ето защо, той седнал удобно и въобще не помръднал от мястото си. Не седял дълго, тъй като в Бездната нямало време, но не се и загубил като другите души. Той поне знаел къде се намира: на мястото, от което е влязъл. В началото на Безкрайността и в края на Вечността. Оттам започвала Бездната. Наказанието му нямало никакъв смисъл.
И в следващия миг Ханс се надигнал с вик в леглото, вдишвайки от познатия аромат на родния дом.
“О, Боже!”, изпищяла жена му. “Какво става с теб? Беше толкова блед и студен, че за миг си помислих, че си умрял!”.
“Нали ти казах да не се притесняваш” – отвърнал Ханс – “Отново сънувах кошмар.”
Обърнал се на една страна и заспал спокойния и блажен сън на праведния човек.

P.S

Харесва ли ти „Писателският блог на Тишо“? Можеш да го подкрепиш, като си вземеш копие от новата ми книга „Душа назаем“. Така помагаш на един млад български автор да се развива, даваш пари за култура (освен за бахур), а увлекателната история е бонус от мен.

Тихомир Димитров

Short Story

„Виж, Дес, едва ли ще разбереш всичко, което искам да ти кажа….знам, че така по имейла изглежда малко детински и страхливо, но аз съм готов да потвърдя всяка своя дума в истинския живот. Няма друг начин да се свържа с теб, конфискуваха ни джи ес ем-ите от съображения за сигурност, забраниха ни достъпа до интернет и затвориха телефонните кабини. Казват, че се готвело нападение, скоро връхлитат бури, страхуваме се, че Tе ще дойдат с бурята….докопах се до компютъра на командира – единствения достъп до интернет за комуникация с щаба. Почиствам кабинета му, влезе в тоалетната и имам само няколко минути, колкото да ти напиша това писмо…със сигурност ще ме накажат, защото навсякъде има охранителни камери, АЗ ПРОНИКНАХ В ЩАБА, ДЕС! Извиянвай за всичко, което направих, държах се като глупак, защото те обичам….ето казах го, какво пък, може би няма да мога да ти го кажа на живо. Пиши ми….Все някога ще ти отговоря..Трябва да тръгвам! М”

Няколко части от секундата по-късно това писмо беше автоматично изтрито от системите за сигурност, защото не носеше подписа на командира. Всички маршируваха голи навън – в бурята, заради Миро. Вечерта го биха. На сутринта го затвориха в карцера за 28 дни. Два дни по-късно той се самоуби.

Деси го намрази, защото не й се обади никакъв цели три години. Вече можеше да избира само между Наркотиците, Смъртта и иван. Избра иван.

Тихомир Димитров

РАЗКАЗИТЕ НА ДЯДО ПЕТКО – Облогът

До село „Смокина” водеше един единствен черен път, по който рядко се мяркаха магарешки каручки, а автомобил тукашните хора все още не бяха виждали. Самият път свършваше в селото. Навсякъде около него тъмнееха гъсти гори, опасани в непроходим гъсталак, из който щъкаше какво ли не  -  змии, диви прасета, зайци, дори мечки. В ранната 1932 година те все още, наред с вълците, не бяха застрашени от изчезване.
Селото се състоеше от две улички, кръстосани под прав ъгъл. В центъра се намираше мегданът, до него управата, един магазин  за всичко, селската кръчма и няколко пейки, където вечер при хубаво време хората се събираха след работа да пият по бира и да поприказват. Близо 200-те жители на село „Смокина” се изхранваха от продуктите, които сами произвеждаха – някои гледаха животни, други имаха много дървета с череши, вишни, праскови, кайсии и най-вече – смокини, откъдето идваше името на селцето. Лятото продаваха стоката си на пазара в града. Тук животът течеше тихо, монотонно и по свой собствен ритъм на десетки километри от близкия общински град.
Най-известният жител на селцето несъмнено беше дядо Йордан -  65 годишен мъж, едър на ръст, с дълги кокалести ръце и голям червендалест нос. Всички се страхуваха от него, но и го уважаваха. За дядо Йордан се носеха какви ли не слухове – че бил зъл и жесток човек, че навремето едва не претрепал до смърт жена си и тя затова се прибрала при своите родители заедно с двете му дъщери и го оставила сам. Говореха, че веднъж, когато се върнал пиян от кръчмата кучето му взело да ръмжи, тъй като не можело да понася  миризмата на алкохол, а дядо Йордан се ядосал, грабнал ловджийската пушка от стената и го застрелял. Разнасяха се какви ли не историйки за сприхавия старец – кои верни, кои неверни, никой не можеше да каже със сигурност. Не бяха много хората, на които той да е навредил, но все пак селяните го заобикаляха отдалеч и не искаха да си имат вземане- даване с него.
Стана така, че един ден най-неочаквано дядо Йордан почина. Фелдшерът не успя да определи с точност причината за смъртта, а телефон в кметството все още нямаше, така че нямаше как да повикат истински лекар. Записаха в смъртния акт, че дядото си е отишъл от инфаркт. Появиха се обаче и някои слухове, разпространявани предимно сред младежите, че дядо Йордан не бил умрял, а бил вампирясал. Децата си нямаха друга работа нощем и, за да се плашат, си разказваха как такива хора като него не умирали лесно, а и да умрели – после  възкръсвали и си отмъщавали на всички, които са  мразили приживе. Подобни истории съчиняваха не само момчетата, но и момичетата в селото. Последните се стряскаха много повече, затова по-голяма част от момите  бяха решили никога повече да не излизат от вкъщи по тъмно, колкото и да е наложително.

Слухът стигна и до трите сестри – Яна, Божана и Гергана, които живееха до къщата на дядо Йордан заедно с майка си и баща си. На възраст 13, 14 и 15 години те лесно вярваха в подобни истории и се страхуваха най-много от всички.
В неделя цялото село се събра на погребение. Дядо Йордан нямаше приятели, но в село „Смокина”  всички се познаваха и заедно честваха празниците, а също така и тъжните поводи. Тъй като покойният нямаше роднини, нито пък спестени пари, курбан за „Бог да прости” даде кметът на селото с общински средства. След скромния обяд хората се прибраха по къщите си, тъй като беше зима, а и скоро наближаваше смрачаване. Дори и най-смелите мъже  не смееха да си признаят, че малко или много се страхуват да останат навън по тъмно.
Яна, Гергана и Божана също се прибраха у дома, където ги чакаше разпаленото огнище и топлата постеля. Те обаче дълго не можеха да заспят през  нощта. Още на смрачаване подхванаха разговор тихо, за да не ги чуят родителите им. Убеждаваха се как сега дядо Йордан се върти в гроба  с отворени очи и точно в полунощ ще да възкръсне и ще започне да обхожда селските къщи. Яна – най-голямата от трите сестри, се преструваше, че най-малко се страхува и, за да бъде разговорът по-интересен, постоянно опровергаваше сестрите си, като им повтаряше, че това са пълни безсмислици и, че духове, вампири и таласъми не съществуват. Приказваха до късно – стана почти 11 часа, а спорът се разпалваше все повече и повече. Накрая Божана каза на сестра си: „ Добре де, щом си толкова смела, защо не отидеш в полунощ до гроба на дядо Йордан и не се увериш сама, че това не са детски приказки?”
Яна се смути и започна да увърта – страхувала се не от таласъми, а от тъмното по принцип, от бездомните кучета, от дивите животни в гората, пък и навън било много студено. Идеята се хареса и на Гергана. Тя също започна да навива сестра си. Каза й, че е страхливка, лъжкиня, че се преструва, за да изглежда по-голяма, че гробищата не били кой знае колко надалеч и човек можел само за десет минути да отиде и да се върне. Яна почувства честта си накърнена. Дълбоко в себе си тя не вярваше в зловещите истории, които децата си разказваха по това време на нощта, но като всеки нормален човек се страхуваше от свръхестественото и изпитваше ужас при мисълта да отиде на гробищата в полунощ. Друг изход обаче нямаше. Ако сега не докажеше смелостта си, сестрите й цял живот щяха да й се подиграват, тя много добре си ги познаваше, и накрая щеше да я научи цялото село, включително и Иван – съседско момче, което тя много харесваше.
При тази мисъл бузите на Яна поруменяха от срам. Не искаше да я вземат за страхливка. Пък и какво толкова, щеше да се облече добре и да се върне много бързо, гробищата наистина не бяха далеч. Дойде й добра идея: „А вие какво ще ми дадете ако още тази вечер отида до гроба на дядо Йордан и се върна?” – попита сестрите си. Те започнаха да увъртат. Обещаваха й все неща, които не се харесваха на Яна – два дена да вършат нейната работа в двора, да правят каквото им нареди и т.н. „Питах ви какво ще ми дадете!”  – сопна се накрая девойката. Отново поспориха и най-накрая стигнаха до споразумение. Божана – най-малката от трите, й обеща обеците, които баща им беше купил за нея  преди две години от един сбор и, за които Яна винаги тайничко й беше завиждала, а Гергана – позлатената гривна, каквато нямаше никое друго момиче в селото. За да са сигурни, обаче, че сестра им ще изпълни своята част от облога, те й поръчаха да забие нож в гроба на мъртвеца, а на другия ден по светло щяха да идат до гробищата и лично да се уверят дали наистина е ходила дотам. „Ами ако дядо Йордан вземе да вампиряса и извади ножа, за да ви заколи?” – подигра им се Яна. „Хайде, хайде, нали уж не вярваш, как иначе да сме сигурни, че няма да ни излъжеш?”. С това спорът приключи. Стрелките на стенния часовник показваха дванадесет без петнадесет, когато Яна беше готова да потегли. Нахлузила тежкия балтон на баща си върху дългата ношница и стиснаха кухненски нож в ръка, тя отвори вратата и потъна в мрака на зимната нощ.
Подухваше лек ветрец, небето беше покрито с облаци и нямаше луна, което силно затрудняваше придвижването й в тъмното. Тя се загърна по-добре, внуши си, че всичко е наред и с уверена крачка се запъти към гробищата. „Няма от какво да се страхувам. Същото е като през деня, само дето сега е тъмно.” -  повтаряше си наум и вървеше по пустата селска улица, като избягваше да поглежда в страни. Опитваше се да не обръща внимание на хилядите звуци, които издаваха животните в гората – сови, бухали, кукумявки, чакали. Приближаваше все повече и повече към гробището. То се намираше извън селото. За да стигне до него, Яна трябваше да прекоси една малка полянка, да мине през дървесния пояс отсреща и щеше да се озове точно пред входа му.
Ножът й даваше малко кураж, макар и недостатъчно. Все пак, тя искрено се радваше, че носи в себе си нож, а не кухненска лъжица, например. Съвсем скоро се озова на откритото поле, където бяха селските гробища. От вятъра ниската метална вратичка на входа леко потракваше и пантите й скърцаха зловещо. „Да приключвам с това и да си ходя” –Яна се устреми решително към пресния гроб на дядо Йордан.  Сърцето й биеше толкова силно, че можеше да чуе кръвта в ушите си. Въпреки студа, тя усети как едра пот избива по цялото й тяло. Опитваше се да мисли за гривната, обеците и за нищо друго. Стигна до изкопаната от сутринта могила. Тук всичко изглеждаше нормално, но момичето цялото трепереше от страх. Коленичи, заби ножа в земята, след което се изправи и хукна да избяга час по-скоро от това злокобно място. Нещо я дръпна за нощницата отзад. Нещо намиращо се там, където би трябвало да бъде гробът на дядо Йордан. 
На сутринта майка й, баща й и цялото село, които бяха тръгнали да я търсят, я намериха мъртва до пресния гроб. С широко отворени от ужас очи Яна лежеше килната в страни от могилата с пръст. Кухненският нож стърчеше забит в гроба на стареца, минавайки през дългите поли на бялата й нощница.
 
Тихомир Димитров

РАЗКАЗИТЕ НА ДЯДО ПЕТКО – Статуята с въртящата глава

Преди комунистическата власт да оземли бедни селяни от Странджа планина и да ги засели в ново появилото се добричко село Одърци, на мястото на селото е имало чифлик – собственост на небезизвестния добруджански чорбаджия Ичо Романски, който е бил един от най-богатите хора по тези земи. До ден днешен наследниците му са пръснати из целия свят. Голяма част от тях живеят в София или Варна, като повечето притежават реституирани имоти в центъра на Добрич и Варна и огромни поземлени владения в околността.  Техният прадядо Ичо Романски е притежавал хектари плодороден чернозем, десетки хиляди глави едър рогат добитък и купища модерна за времето си земеделска техника. Спечелените жълтици богатият земевладелец благоразумно инвестирал в недвижими имоти и така оставил богато наследство след себе си. Краят му обаче бил трагичен.

Според легендата, връщайки се от пътуване Ичо Романски отбил каретата си през съседното село Храброво и там изпил по една ракия с местния чорбаджия в селския хоремаг. Въпреки че се познавали и уважавали като богати хора, разликата между имането на двамата била доста голяма – единия притежавал собствен чифлик известен в цяла Добруджа с богатството си, а другият бил най-обикновен селянин, натрупал средства от търговията с животни. От дума на дума се заговорило за работа и Романски щедро предложил на своят комшия да се качи в каретата с него и заедно да нагледат как върви работата в чифлика, та да може Храбровският чорбаджия да понаучи туй онуй от богатия си приятел. Освен с богатството си Ичо Романски бил известен и с дейния си характер – не можел една минута да стои на едно място без да върши нищо и не търпял работниците му да почиват – в чифлика винаги и по всяко време трябвало да  кипи трескава работа.
За лош късмет, точно когато пристигнал до вършачката за жито, надничарите били насядали по полето и обядвали. Разпален от ракията и верен на дейната си натура, чорбаджията слязъл от файтона и се захванал собственоръчно да захранва барабана на примитивната вършачка. Работниците веднага зарязали обяда си и започвали да помагат на чорбаджията, страхувайки се от последствията. В един момент златният часовник на стопанина се откачил от ръката му и полетял във вършачката. Без да се замисли Ичо Романски посегнал да го хване във въздуха и заедно с часовника в барабана изчезнала цялата му дясна ръка – откъсната до рамото. Известният чифликчия издъхнал в адски мъки, като преди това обилно напоил богатата земя със собствената си кръв.
Баща му, който тогава бил още жив, заповядал да му построят паметник в цял ръст. Мъката му била толкова голяма, че той наредил паметника да има бронзова глава, която напълно отговаря на истинската и, която да може да се извърта наляво и надясно под напора на вятъра – за да може синът му и от онзи свят да наглежда имотите си.
По ирония на съдбата съвсем скоро имотът бил национализиран от комунистите, а бронзовата глава - открадната и претопена от местните цигани. До ден днешен в гробището на село Одърци, Добричко, стърчи самотно изправената статуя на чорбаджията без глава.

Следва: „Облогът“

Тихомир Димитров

РАЗКАЗИТЕ НА ДЯДО ПЕТКО – Решетка в края на тунела

Решетка в края на тунела: ——> Продължение

Съдебната система от онова време е имала своите дефекти, също както ги има и днес. Кървавите пари на чорбаджията – убиец успяват да му осигурят второ дело, в което съдията изненадващо намира смекчаващи вината обстоятелства и снизходително заменя смъртната присъда с доживотен затвор. Затворникът е заточен в самостоятелна килия във Варненската крепост – старо гранично укрепление на брега на морето, останало от турско време. След Освобождението то се превръща във Варненски градски затвор, но продължава да носи името „Варненска крепост”. Намира се на мястото на днешния централен плаж. Чифликчията е изолиран поради две причини – заради особено опасният характер на престъпленията му и заради собствената му безопасност. И тогава затворът е бил пълен със сиромаси, претърпели сблъсък със закона заради откраднато парче хляб. Те не биха търпели жестокия чорбаджия – убиец дори един ден сред своите редици. Освен това, някои от затворниците били роднини, приятели и съселяни на безследно изчезналите аргати. Години преди Стивън Кинг да напише „Изкуплението Шоушенк” и „Граф Монте Кристо” да се преведе на български език Горунският чорбаджия прилага на практика формулата „за всяка работа трябва натиск и търпение” пробивайки си път в каменния зид с помощта на неизвестен инструмент. Оказва се че вътрешността на каменния зид е мека и се копае лесно, тъй като стените на старата черноморска крепост са изградени предимно от варовик. Денем дупката, в която може да се побере човек, е старателно прикрита зад прилежно наредените по местата си камъни на зида. Пясъкът се изхвърля в кофата с изпражнения – по малко всеки ден. Никой не си прави труда да инспектира кофата с остатъци от оскъдното затворническо меню. Така за няколко години свободолюбивият чифликчия успява да си пробие път до градската канализация и се превръща в първият беглец от варненската крепост. Обявен е за национално издирване. Канализационният тунел, в който се промъква скришом продължава стотици метри под главната улица на града. Улеят е достатъчно голям, за да може човек спокойно да ходи изправен в него. Секунди преди да усети духа на свободата, обаче, беглецът се изправя пред непреодолима преграда – масивна, ръждясала желязна решетка, поставена преди много години от турците, за да осуети бягството от зандана на крепостта. Новата управа дори не подозирала за нейното съществуване. Връщането назад е невъзможно – сутрешното преброяване вече е минало. Със сигурност са открили липсата му и го издирват под дърво и камък. Тревожната сирена която вие на повърхността убедително доказва това. Пътят напред също е невъзможен. Опипом тъмничарите откриват, че един от камъните в стената на килията поддава. Отварят изкопа и тръгват по стъпките на беглеца. Изненадващо дори за самите тях го заварват изтощен и изгладнял пред решетка в края на тунела. Отчаян, избягалият затворник се предава без никаква съпротива. За наказание и назидание на всички  бъдещи кандидат-бегалци директорът на Варненската крепост го премества в обща килия с още 40 затворници. През нощта те буквално разкъсват тялото му на парчета. Така свършва историята за жестокия чифликчия от село Горун.

Следва: „Стауята с въртящата глава“

Тихомир Димитров