Жените са материалистки. Простете им, не зависи от тях!

За да има умник като мене, който раздава безплатни акъли по жицата и, което е още по важно: за да има умник като тебе, който ги чете, трябва да има Програма за възпроизводство.

Тя е толкова добре синхронизирана, че цял живот определя почти всичките ни дела и постъпки.

Не мислете, че мъжете, които купуват Porshe го правят, защото разбират от коли. Хората, които наистина разбират от коли ще ви кажат, че е по-разумно същата сума да я инвестираш в недвижимо, отколкото в движимо имущество. Дори по време на криза имотите не поевтиняват с 25% всяка година. Но хората, които купуват жилища, не го правят само, за да имат покрив над главата си. Те също се подчиняват на Програмата за възпроизводство.

Тя мачка всеки от нас. Цял живот. Аз нямам друг избор, освен да й се възхищавам.

Традиционните разминавяния между мъжете и жените идват от различния начин, по който ги мачка Програмата.

При мъжете тя е включена постоянно: целта ти е да завреш пръчката някъде и на колкото повече места я завреш, толкова по-добре! Така е сигурно, че ще изпълниш Програмата. Което обяснява чувството за задоволство и личен просперитет на „търсения“ мъж. Ако пък не си завирал пръчката отдавна, основателно е да имаш самочувствието на излишен, крив, безполезен екземпляр, защото ти, за разлика от другите спесимени, няма да пейстнеш гените си и няма да станеш вечен като тях.

Работата при жените е малко по-различна. Те са супер интересни и забавни същества, докато не станат на 25. После цялата тежест на Програмата, която равномерно мачка мъжете през 80 годишния им живот, се стоварва върху крехките им главици наведнъж. И жените започват да правят глупости: сключват брак с 80 годишни мъже (спомни си как влияе Програмата върху мъжете), забременяват от първия срещнат или казват „да” на някой комплексар, който ги изтърсва като бръшнян чувал. На определена възраст Програмата може да те застави да вярваш, че си влюбена в изрода.

Природата е гениална. Нещо, което не се отнася за мен, като мъж, нито пък за теб – като жена.

Дълго време не харесвах женския материализъм, но най-сетне кандисах и реших да го приема за даденост, тъй като разбрах, че да му се противиш е все едно да не харесваш изгрева на слънцето от Изток. Той ще продължи да се случва още 1 милард години и без твоето съгласие.

Защо материализмът трябва да е точно женски? Не ме разбирайте погрешно, мъжете също са материалисти. Когато става дума за женска плът. Но жените се интересуват само, единствено и предимно от паричното измерение на материята.

Жените са толкова елементарни в преследването на преходната материална сигурност, колкото елементарни са мъжете в преследването на преходната им красота. Кой беше казал, че „да се ожениш за красива жена е все едно да купиш нива заради цъфналите пролетни цветя”?

Но стремежът и на двата пола е разбираем. Подсъзнателно красивата жена изглежда здрава и ще роди здраво поколение,  а силният (разбирай – богатият) мъж има по-голяма вероятност да осигури комфортно гнездо, където яйцето ще бъде снесено и мътено в безопасност.

Ето защо богатите мъже винаги ще имат повече и по-красииви жени, а зауханите ентелигенти и мазните бодибилдъри ще чукат дясната си ръка, докато не научат как се изкарват пари, защото Програмата изобщо няма интерес към чувството им за хумор, към вродения им интелект или към външния им вид. Знаете, че добре сложените, бедни мъже са само дилдо на два крака, но не и постоянен партньор, нали така? Няма нужда да ви убеждавам, че е така.

Жените са материалистки. Простете им, не зависи от тях! Простете и на мен, защото не им вярвам, когато казват, че чувстовто за хумор, добрият външен вид, маниерите и хигиената са важни. Нищо не е по-важно от зелените гущери.

Това са нещата от живота. Може да не се съгласиш, но така или иначе слънцето утре пак ще изгрее от Изток, а ти нищичко не можеш да направиш по въпроса…

Сигурен съм, че хиляди частни случаи опровергават тезата ми, но хора, разберете: мъжете със скромни възможниости и недотам красивите жени са принудени да правят компромиси. Тях Програмата също ги мачка. Онези, които могат да избират, винаги ще предпочетат the best money can buy. Посочете ми една носителка на награда за красота, омъжена за бедняк и обещавам, че ще си посипя пепел на главата.

Тихомир Димитров

Удобни ли са ти патериците?

Доста рано се научаваме да ходим изправени, но почти никога не излизаме от проходилката в духовно отношение. Или пък „си стъпваме на краката” за малко, преживяваме  силна болка и после избираме „патериците” за цял живот.

Патериците – това са хората, обстоятелствата, събитията, на които разчиташ да те направят щастлив. Патерици са мнението и подкрепата на другите, тяхната любов, съпричастност – все необходими неща. Защо да изграждаме самоуважение, като можем да се подпрем на нечие чуждо уважение? Защо да изградим вярва в себе си, като има кой друг да ни вярва? Защо да обичаме себе си, като има кой друг да ни обича?

Всичко това превръща живота ни в мизерия. И, за да не бъда голословен, ще дам примери:

Ако сутрин се събуждаш до някой, който те обича, ти си щастлив, но ако този човек си тръгне – Дантевият „Ад” става по-приятно място за живеене от скапания ти дом! Ако в училище, в офиса, на спортната площадка или на сцената те поощряват, значи си окей. Всичко е наред, когато ти дават бонуси, печалби, похвали, медали, награди. Когато получаваш комплименти. Ако някой не забележи новата ти прическа, обаче, настъпва голяма трагедия. Защото си кифла! Не дай Боже да направят паралел между теб и някоя, която получава много повече комплименти. И ти би искала да имаш нейните патерици, нали?

Изобщо, можеш ли да бъдеш мъж (жена), без задължително да получаваш одобрението на жените (мъжете)? Можеш ли да харесваш тялото си, ако непрекъснато ти казват колко си надебелял(а)? Ще изпитваш ли удволетворение от работата си, ако никой не забелязва резултатите от труда ти? Има ли значение какво си постигна(а), ако няма кой да те похвали? Изобщо, съществуваш ли, ако няма кой да регистрира този факт?

Удобни ли са ти патериците?

Хората били социални животни. Проблемът е, че са по-скоро социални, отколкото животни. Вълкът-единак не се нуждае от одобрение, за да убие, когато е гладен. Нито пък самотният лъв. Нито самотният гарван.

Как животните не си развалят фигурата – хранят се толкова рядко и нездравословно, хм? Как си поддържат ноктите без козметик? Как пигментират без солариум? Защо имат по-здрави зъби, а никога не ходят на стоматолог? Колко време можеш да издържиш без четката си за зъби? Да, сигурно е за сметка на продължителността на човешкия живот, но гарваните живеят два пъти по-дълго от хората, а някои костенурки – десет пъти по-дълго. Те също нямат четка за зъби. Нямат личен лекар и не внасят здравни осигуровки.

Удобни ли са ти патериците?

Харесват ли ти всичките условности, от които зависи самочувствието, любовта, дори здравето и животът ти? Ако отговорът на този въпрос е „да”, тогава се чудя какво изобщо правиш тук? Сигурно се надяваш да разбереш мнението ми за мрачния ти начин на живот? Сигурно очакваш да ти дам някакъв съвет или, защо не, да ти ритна патериците?

Истината е, че ми пука за теб, но не ме интересува твоето оправдание. Не искам да знам колко удобни патерици носиш. Интересува ме само защо го правиш?

Тихомир Димитров

За ползите от опита

Ако светът наистина беше такъв, какъвто го виждаме, споровете нямаше да съществуват. Реалността е различна за всеки. Конфронтацията на идеи го доказва непрекъснато.

Нека разгледаме следния пример: двама души спорят.  Всеки от тях поотделно е стигнал до определена „истина” по темата на спора. Истина, базирана на личен опит. И понеже личният опит минава за „реален”, спорещият категорично го възприема като верен.

„Не питай старило, а питай патило.”

Хората нямат търпение да споделят ненужния си личен опит с други, за които той е абсолютно безполезен.
Имам един любим английски лаф: „ю сей тумато, ай сей тумейто.”

И една любима реплика от българска песен: „Моят свят не е твоят.”

Моята истина не твоя, моят живот не си го живял ти, следователно моят опит е абсолютно ненужен за теб.

Толкова е просто. Но понеже хората трудно се доверяват на простичките истини, поднесени достъпно, те предпочитат да вярват на сложния хаос, образуван в собствената им глава, като резултат от контакта с една действителност, напълно безразлична към тях.

Разумът обича сложните неща. Любимото му хоби е да ти усложнява живота.

Истините, за сметка на това, са прости. И нямат нищо общо с личния ти опит, който притежава минимална стойност и то само за теб самия на тая планета. Ако ще да си на 100.

Истините биват доста елементарни по характер. За да бъде едно нещо общовалидна истина, то трябва да се е появило преди човека като животински вид, преди неговите сложни технически изобретения, да е съществувало така милиони години и да продължава да съществува непроменено до днес.

Истините нямат нищо общо с това, което си преживял в краткия си живот, който на фона на възрастта на Земята е по-къс от намигване, а на фона на възрастта на Вселената – абсолютна нула. 

Гравитацията е Истина. Смъртта е истина. Изгревите и залезите са истина. Погледнато реално, истините са толкова малко, че могат да се преброят на пръстите на едната ми ръка, пардон за клишето.

Всичко друго е въпрос на лично мнение.

Ето откъде идва моят проблем с признаването на разни „авторитети.”

Примерно, отнасям се внимателно към възрастните, защото са физически изтощени, сакати или болни хора, които се нуждаят от помощ, но не защото „огромният” им опит има някакво значение за мен.

Опит, натрупан в Балканската война, е неприложим във Фейсбук.

По-тъп пример едва ли някога ще измисля.

Но ти се сещаш за какво иде реч.

Тихомир Димитров

Две и две прави четири

2+2 = 4. Елементарно, нали? Да, ама не! Само в математиката две и две прави четири, но дори  там може да се докаже по математически път, че това не е съвсем вярно. Все пак, да не забравяме: „Успоредните линии се пресичат в безкрайността…”

В бизнеса две плюс две никога не прави четири. Който знае закона на синергетиката, ще ме разбере. Две и две тук много често прави пет, шест, десет, че и нагоре…В противен случай нямаше да има сливания и поглъщания.

Ако двама студенти съберат по два лева и влязат в магазина, за 4 лева ще си купят неща, които после ще разделят поравно и всеки ще получи много повече, отколкото може сам да купи за два лева.

В обществото две и две никога не прави четири. Обикновено две плюс две е равно на единица, ако не и на нула. Тълпата е по-глупава от най-глупавия си член…Две глави мислят по-добре от една, ама друг път! Истината е, че когато няколко души се съберат на едно място, те просто спират да мислят. И ако няма кой да води стадото, нещата са зловещи. Примери – бол…

Какъв е изводът от всичко това?

Направи си го сам…

От момента, в който разбереш, че вместо да живееш живота си, някой друг ти го сънува, нещата рязко се променят. Първо се опитваш да контролираш съня, а после – направо се събуждаш. Това обаче е за напреднали.

Продължаваш да спориш? Обиждаш някого? Убеждаваш? Налагаш си мнението? Не се притеснявай, аз също го правя. Непрекъснато. Поне вече знам, че не трябва… Защото, ако двама души имат коренно противоположни мнения за някаква истина, то и двамата са прави. Винаги. Конкретен пример – адвокатската професия. Един адвокат може да защити невинен, но може да оправдае и престъпник. Зависи кой плаща. Но винаги използва доказателства. Убедителни доказателства.

Който търси – намира.

Започнеш ли да търсиш доказателства за някаква истина – задължително ще ги намериш. Направи си малък експеримент – започни да търсиш доказателства за противоположното на същата тази истина. Удивително лесно се намират…

Ето защо, не бива да правим генерални изводи за живота, базирани на личния си, безкрайно ограничен във времето и пространството, опит. Този блог е живо, дишащо доказателство за това, че не бива. Последните три години ги изкарах в раздаване на акъли. В спорене. В убеждаване. Можех да продължа така още 20 години, но реших да се събудя. „По-добре късно, отколкото никога”.

И така – аз се върнах. Изкарах едно страхотно лято и сега отново съм „на линия”. Липсвах ли ти? Защото ти на мене – да. Минавай от време на време, за да се позабавляваме заедно.  Обещавам, че ще ти бъде интересно.

Тихомир Димитров

Good Life

Питам се какво е хубав живот?

Някои мислят живота на богатите за хубав. Виждат лъскавия връх на айсберга – хубавите дрешки, екзотичните ваканцийки, перфектната съпруга, социалните контакти, скъпото автомобилче. И спират дотам. Не се сещат за оная част от айсберга, която не виждат: по-голямата. Не мислят за обещанията, които този човек е дал, за ангажиментите, които е поел, за произтичащата от всичко това не-свобода. Завиждат, без да знаят за огромните суми, които богатият дължи на още по-богати, без да ги интересува лицемерното отношение на хората към него. Искат неговото жилище и колата му, но не им трябва липсата на приятели и самотата, не харесват силните врагове, които има този човек…

Очевидно добрият живот не се измерва в пари. Защото парите са две крайни противоположности на не-свобода. Липсата им е абсолютно ограничаващ  фактор. Непрекъснатият стремеж към забогатяване – също. Умните хора знаят, че парите са средство, а не цел. И умело ги използват, за да постигнат духовна свобода. Нищо повече. Умните хора, за съжаление, са твърде малко. А светът се разболя от алчност.

Любовта хубав живот ли е? А пиянството? Между двете има твърде много сходства. Нищо не е по-обещаващо от първоначалната еуфория. И по-отчайващо от неизбежния махмурлук. Щастливи са само онези, които умеят да обичат, без да притежават. Онези, които могат да се наслаждават на мига, без да се вкопчват в него. Онези, които могат да чувстват, без да мислят. Защото разумът е голям тиранин. Дадеш му един пръст хубаво усещане, той се пристрастява към него и иска да ти отхапе ръката. Страхува се да не вземе да го изгуби, прави сложни планове как да го задържи, лъже, опитва се да променя другия спрямо собствените си заблуди, има очаквания, прави предположения, съмнява се, задава въпроси, гърчи се в агонията на несигурността, става зависим. Всичко това ни пречи да чувстваме ТУК. Да се наслаждаваме СЕГА.

Очевидно добрият живот не се измерва в любов. Любовта води до две крайни противоположности на не-свобода. Липсата й е абсолютно отчайваща. Непрекъснатият страх да не я изгубиш – също. Умните хора знаят, че любовта е средство, а не цел. И умело го използват, за да постигнат духовна свобода. Нищо повече. Умните хора, за съжаление, са твърде малко. А светът се разболя от липса на любов.

Знанието хубав живот ли е? Политиците създават тайни служби, защото искат да знаят всичко за своите поданици. Или за поданиците на други държави. И какво правят, след като разберат? След като получат знание? Организират войни, репресии, насилие и убийства. Съпрузите наемат частни детективи, защото искат да знаят всичко за своите половинки. И какво правят, след като разберат с кого им изневеряват? Организират разводи, скандали, насилие и убийства. Учените харчат милиарди, защото искат да знаят всичко за Вселената. Когато издишам от устата ми излизат трилиони атоми, молекули и химически съединения, които се отдалечават в пространството, докато не се разпаднат напълно. Докато не изчезнат. Има голяма вероятност ние, заедно с планетите, звездите и галактиките, отдалечаващи се една от друга, да сме част от едно такова издишване. Има нелоша вероятност всичко, което виждаме, чувстваме, усещаме, да е илюзия.  Има вероятност всичко, което знаем, да е заблуда. И какво правят учените, след като разберат това? Създават технологии, които използват за войни, репресии, насилие и убийства. Или пък лекарства, които удължават безсмислената агония на живота с още няколко стотни от секундата…

Знанието хубав живот ли е? Древните казват, че мъдростта носи тъга. И сигурно са прави. Ако ще е така, то аз не искам мъдрост, не, тъгувайте си вие! На мен предпочитам да ми е весело…

Ето как се завърта порочният кръг на духовната нищета, на човешкото страдание. „Аз не искам”. Кой съм аз, че да не искам? Изобщо, има ли разлика между мен и вас? Вие искате ли хубав живот?

Ако отговорът е „да”, то трябва да ви обезкуража – няма да го получите! Поне докато живеете като участник, а не като наблюдател. Докато правите разлика между „аз” и „вас” хубав живот няма да има. Докато приемате всичко лично ще има само страдание.

Хубавият живот започва тогава, когато разберете, че нищо не можете да промените. Никого не можете да промените. Примирението с факта, че нищо не ви принадлежи е хубав живот. Успокоението, че сте наемател на тялото си, че сте гост на света, че нямате нищо. Гостите може да ползват всякакви привилегии, но нямат право на собственост, нямат право да променят интериора, могат само да се държат културно и да се радват на любезното отношение на своите домакини.

В такова състояние на спокойствие вие излизате от коридора на противоположностите. Тогава удоволствието не е ваше, болката не е ваша, привързаностите не са ваши, омразата не е ваша, страхът не е ваш, безстрашието не е ваше, малодушието не е ваше, куражът не е ваш, гневът не е ваш, дружелюбността не е ваша, победата не е ваша, поражението не е ваше. В уравновесено състояние доброто не е ваше, злото не е ваше, ласкателството не е ваше, нараняването не е ваше, честта не е ваша, обидата не е ваша.

В такова състояние на спокойствие вие нямате хубав живот, вие сте хубав живот. Аз също. Защото разлика между мен и вас, практически, няма.

Тихомир Димитров

Ще гласувам, за да ви държа отговорни!

Когато мъдрият човек печели, той прави така, че да спечелят всички. Когато глупакът печели, той прави така, че да загуби спечеленото, а заедно с него да загубят и всички останали.

 

Уважаеми бъдещи ръководители на нацията!

За пръв път от доста време насам ще гласувам.

Ще гласувам, не защото ме спечелихте с предизборните си кампании.

Ще гласувам, защото имам намерение да ви държа отговорни за следизборната катастрофа, която предстои.

Ще гласувам, защото 80 годишни хора и хора без основно образование нямат право да определят бъдещето ми.

Ще гласувам, защото ми харесва да живея в страната си. Имам намерение да продължа да преследвам мечтите си тук, въпреки денонощните ви усилия да ме оставите без мечти!

Ще гласувам, за да ви държа отговорни!

Сигурно мислите, че е голяма далавера да се докопаш до властта?

Обаче знаете ли какво? Избрахте кофти момент! Полага ви се тежко наследство. Чака ви огромен провал. А аз ще гласувам и ще ви държа отговорни за него!

Наистина ли мислите да я карате по старому – „керванът си върви, кучетата си лаят”? Защото аз мисля, че прекалено дълго ви се разминаваше просто ей така! Целият свят се променя, ако не сте забелязали. С него ще се промените и вие. Или ще последвате еволюционния пример на видовете, които не се адаптират.

Започнахте ли вече да мислите какво ще правите с умрелите от глад пенсионери и със стотиците хиляди безработни догодина, след като излишъкът свърши? След като тежкото махало на закъснелия ефект от кризата се върне, за да ви измете от сцената?

Започнахте ли вече да разсъждавате откъде ще привлечете милиарди, за да спасите българската икономика? Или не ви остава време от схеми как да натикате милиони в собствените си джобове?

Един съвет – започвайте! Защото от неработещия износ, от неполучаващите заплата данъкоплатци, от закъсалите строителни предприемачи и от пустеещите курорти няма да съберете кой знае какво…

Защото българският народ е необичайно търпелив, но нищо не боли повече от шут на муле в долната челюст, след като му се изчерпи търпението.

Защото българският народ излиза по улиците само когато децата (родителите) му завият от глад, но тогава той трудно се задоволява само с постовете на своите управници…

Тежко наследство ви се падна! На ваше място бих се отказал веднага.

Дори да повярваме в абсолютно безумната идея, че имате намерение да работите за работодателя си – мен, а не за себе си през идните години, пак нямате никакъв шанс. Всички обстоятелства са против вас! Години ли казах? Пардон! Мисля, че няма да изкарате повече от година.

Кофти момент избрахте. Но виждам, че имате желание. Затова ще ви подкрепя с гласа си. Ще гласувам и ще ви държа отговорни!

Заедно с няколко милиона други българи.

Ето един малко по-различен поглед върху думичката милион.

Пожелавам ви успех на предстоящите избори! А после… после дупе да ви е яко!

Настъпиха времена на промяна, които се случват изключително рядко. Дава ви се уникален шанс да влезете в историята. Пак трупайте състояние! Като мъдрия човек, а не като глупака.

Възползвайте се, уважаеми бъдещи ръководители на нацията! Аз ще ви дам това право.

А после ще ви държа отговорни. Аз и още няколко милиона българи.

Тихомир Димитров

Четирите споразумения

Има един уникално лесен, на пръв поглед, начин да се освободиш от оковите на средата и да заживееш качествено, което ще рече – щастливо.

Този начин е да спазваш „Четирите споразумения” на Толтеките.  Залагам си топките, че ако го го направиш, животът ти със сигурност ще се измени в положителна посока.

Ето ги самите споразумения:

1) Бъди безгрешен в словото си
2) Не прави никакви предположения
3) Не приемай нищо лично
4) Прави най-доброто, на което си способен

Фасулска работа, нали? Фасулска, my ass. Разликата между дървените философи и успелите хора е, че първите знаят всичката теория, а вторите умеят да прилагат 1% от нея на практика.

Придвижването от първата към втората група отнема години и хич не е „фасулска работа”.  Четирите споразумения са залепени на стената срещу леглото ми. Те са първото нещо, което виждам сутрин. Толкова добре съм запознат с тях, че „насън да ме бутнеш” ще ти ги изрецитирам. Но това не ми помага с нищо. Прилагам ги поотделно, в различни дни – понякога се получава, понякога – не. Никога не успявам да  спазя четирите споразумения едновременно, а трябва да го правя винаги, навсякъде, по всяко време. Трудно се постига дори 1% от теорията, както виждаш. Ето защо:

Бъди безгрешен в словото си означава да говориш само истината. Да не злословиш по чужд адрес. Да не манипулираш с думи. Да не лъжеш. Да си искрен. Това е споразумение с теб самия да не грешиш словесно. Повечето хора бъркат „безгрешен” с „правилен”. Няма никакво значение какви думи използваш, точно как ги употребяваш, колко си грамотен и.т.н. Важното е какви намерения стоят зад думите ти. Какво целиш с тях.

Не прави предположения означава да забравиш за плановете.  Да живееш без план не е като да живееш без цел. Всеки човек има цел. Твое право и задължение е да постигаш целите си, но започнеш ли да планираш детайлите, всичко се обърква. Започнеш ли да поставяш срокове – също. Защо да се ограничаваш с методи, като може да има по-добър начин от този, който си избрал? Защо да се ограничаваш със срокове, като може да има по-пряк път от този, който си поел? Ако наистина се стремиш към нещо, обстоятелствата сами ще те приближават към него всеки ден. Трябва да гласуваш доверие на битието, че си знае работата.  То се ръководи от (под)съзнанието ти, което обхваща всички потенциални възможности. Ти само определяш целта и дори не подозираш как точно ще я постигнеш. Наслаждавай се на Пътя, без да планираш! Достатъчно е да бъдеш нащрек, за да не пропуснеш някоя възможност.  Планът изключва интересните възможности по дефолт, защото не са част от плана. Това е тъпо.

„Не прави предположения” за отношението на другите към теб. „Този ме мрази, онзи ме обича”, няма как да знаеш това.  Говори, питай, задавай въпроси, споделяй, само така ще разбереш истината. Не прави никакви предположения!

Не приемай нищо лично означава точно това, което означава. Уволнили са те от работа? Отнели са ти предимството? Обидили са те? Бизнес плановете не вървят? Ми не приемай нищо лично! Фирмата не е била създадена с цел да те уволни. Кръстовището не е било поставено там, за да може някой да ти отнеме предимството. Точно на теб!  Обидното отношение е проява на слабост и страх. Ти нямаш вина за дефектите у повечето хора. Бизнесът пък зависи от пазарната конюнктура, а не от твоите намерения. „Всяка победа е низ от грешки”. Трябва да си благодарен, ако нещата не се получават, защото сигурно има по-лесен (и по-евтин) начин да се получат. Най-вероятно нямаш вина и за световната финансова криза. Всъщност, забрави всякаква вина! Изолирай всякакъв страх! Мисли и действай, бе да приемаш нищо лично!

Прави най-доброто, на което си способен. Тук бих добавил: и не очаквай нищо в замяна. Егото иска най-голямата награда за себе си. Решиш ли да го „нахраниш”, вместо да ти благодари, то винаги ще ти отмъсти. Защото смята полученото за малко. Защото иска още, повече, всичко! Пробвай да се потрудиш съвестно за нечий чужд интерес, да вложиш време, талант и усилия в постигането на нечия чужда идея, да участваш в реализирането на нечия чужда мечта. Ето това е пътят към изобилието, приятелю! „За да получиш, първо трябва да дадеш”. Прави най-доброто, на което си способен, независимо дали го правиш за себе си или за някой друг.

Теорията е много по-лесна от практиката.

Трябва ли да спазваш четирите споразумения? Ще ти отговоря с няколко въпроса: харесваш ли тялото си, работата си, парите, които изкарваш, жената (мъжа) си, колата си? Харесваш ли живота си? Свободен човек ли си? Ако отговорът на всички тези въпроси е „да”, значи не трябва …

Тихомир Димитров

Най-трудният въпрос

Застани пред огледалото и си задай най-трудния въпрос на света:

„Кой съм аз?”

Сигурен съм, че не знаеш отговора. И ще ти кажа защо:

Ти си този, който другите мислят, че си. Показвали са ти го с поведението, думите, делата, жестовете и намеците си. Тази ми се усмихва. Аз съм готин! Хвалят ме. Умен съм! Завиждат ми. Успял съм!

Ти си този, който другите са те накарали да мислиш, че си. В живота има доста авторитети, на които се доверяваш. От ранна детска възраст до ден днешен родители, учители, приятели, гаджета и шефове ти внушават какъв си. Мама казва, че съм най-доброто дете на света. Аз съм добър!  Учителката казва, че съм глупав, защото не мога да реша задачата по математика. Сигурно съм много глупав! Шефът  казва, че за пет пари работа не върша. Аз съм неспособен! Татко казва, че съм келеш. Сигурно съм много смотан! Жена ми казва, че съм невероятен.  Аз съм голямата работа! Голям мъж!

Ти си този, който би искал да бъдеш. Модата, рекламата, политиката, обществените порядки, социалните контакти, работата и личният живот непрестанно те вкарват в шаблон. Обясняват ти какви трябва да бъдат нещата, какви трябва да ги искаш. Карам скъпа кола, защото мацките харесват скъпи коли. Изкарвам пари, защото всички искат да бъдат богати. Съдбите на други хора зависят от мен, защото имам власт. Завиждат ми. Нося  маркови очила, казват, че съм готин с тях. Спортувам редовно, другите държат на външния ми вид.

Ти си някаква мечта, която дори не е твоя. Кога точно реши, че властта, парите, жените, модните аксесоари и спортната фигура са голяма оферта, а? Така ли разсъждаваше като дете?

Всъщност, ти нямаш нищо общо с изброеното по-горе.

Кой си тогава? Какво си?

За да отговориш на този въпрос, трябва да изолираш средата, трябва да разбереш кое е истинското в теб.

Какво е общото с пра-пра-пра-пра дядо ти, живял хиляда години назад във времето? Когато е нямало мода, интернет и сателитна телевизия, но е имало любов, секс и убийства. Същите като днес. Имало е усещане за горчиво, кисело, сладко, солено, възприятие за топло и студено. Имало ги е цветовете на дъгата.

Накратко, имало е:

1) Мисли
2) Емоции
3) Усещания
4) Инстинкти

Ето това си ти – комбинация от мисли, емоции, усещания, инстинкти. Като следствие, като резултат, а не като причина.

Кой е източникът? Кой създава мисли, чувства, усещания, инстинкти? 

Създава ги  тялото със сетивата си,  с жлезите си за вътрешна секреция, с биохимията си ги създава.
Тялото се подчинява на ума, а умът се подчинява на волята. На собствената ти воля!

Ето какво си – интелигентно същество със свободна воля.

Имаш абсолютната власт да решаваш всичко, свързано с теб. Имаш абсолютната власт да бъдеш точно такъв, какъвто поискаш. Никоя външна сила не може да промени това без твоето съгласие!
Защо страдаш тогава? Защо си тъжен? А?
Защо предпочиташ да вярваш на другите, вместо да повярваш на себе си?
Защо се съмняваш в хубавите неща, а лошите никога не ги подлагаш на съмнение?
Защо приемаш сериозно тъгата, депресията и самотата, а на радостта, щастието и късмета гледаш скептично?

Мисли, човече!

Дори когато мислиш, мисли!

Тихомир Димитров

Ползите от кризата

Все повече хора осъзнават факта, че мислите се превръщат в намерения, а намеренията – в дела. И така, намерението на голяма част от населението да живее в криза се сбъдна. Честито!

Казвам „честито” и въобще не се шегувам. Може да ме помислиш за идиот, но според мен фактът, че са те уволнили, фалирал си или не можеш да си намериш работа, е добра новина.

Цялата простотия, която се случва по света и бива раздухвана от медиите днес е една добра новина.

Представи си го като шамар върху лицето на човечеството, който има за цел да го изкара от транса: „Чшшш, ей, вие забравихте да живеете, бе!”

Няма нужда да обяснявам колко полезна е кризата от екологична гледна точка. Бяхме готови да съсипем планетата за има-няма 20 години. От алчност. И после да си трием задниците с тонове обезценена валута.

Англичаните се шегуват, че заради кризата дори лондончанките вече са започнали да се женят по любов. Обичам английския хумор. И, както винаги, имам дежурен въпрос: колко точно пари ти трябват, за да бъдеш щастлив?

Не да си платиш ипотеката, наема, заема, вноските за колата и всички онези вещи, от които нямаш нужда, но си ги купил, защото рекламата те е вкарала в шаблон, че така трябва, че така правят другите, не да започнеш да живееш и да се забавляваш, когато станеш на 70, а да се почувстваш истински щастлив тук и сега? Да се наслаждаваш на живота още днес?

Аз имам конкретен отговор на този въпрос. Докато бях по Камино преживях един невероятно щастлив месец. Носех всичко, което притежавам на гърба си, сутрин се събуждах с усмивка, бях заобиколен от положителни хора и правех само неща, които ми харесват. Не казвам, че беше лесно. Имаше трудни моменти, но през цялото време беше адски забавно. Лицевите мускули още ме болят от константната 30 дневна усмивка. Не го заменям за всичките пари на света това усещане, мамка му!

Подарих си един месец щастие, един месец свобода и вдъхновение, а изхарчих почти толкова, колкото харча всеки месец в София, където да се наблъскаш с кей еф си в мола е горна точка от синусоидата на удоволствието за повечето хора.

В благодарение на кризата останах без работа и Камино успя да се превърне в реалност. Пак в благодарение на кризата сега имам нова работа, където откривам повече смисъл. Където се чувствам по-полезен…

В благодарение на кризата много хора се срещат със себе си за пръв път в тоя живот – получават втори шанс да реализират мечтите си, разбират кое е истински важното за тях, дават си сметка, че не е оферта да живееш в константно задръстване, да ядеш вредна храна и децата ти да дишат олово, само защото получаваш по-голяма заплата срещу работа, която дори не харесваш. Само защото всички правят така.

Кризата ти връща свободата, която се опита да продадеш неизгодно. Току виж се оказало, че в благодарение на кризата най-после получаваш шанс да живееш по-качествено, по-спокойно, по-здравословно и дори – да изкарваш повече, като правиш това, което ти доставя удоволствие, в което си добър,  което те кара да се чувстваш полезен.

Ползите от кризата са безброй –  пикник сред природата през работната седмица, любов, необезпокоявана от вечния компромис със служебните ангажименти, едно свежо начало, една свобода на 20, 30, 50, а не на 70.

Както се казва, „по-добре късно, отколкото никога”.

Може да звучи парадоксално, но кризата създава възможности и да натрупаш състояние, ако си по-предприемчив.

Хората, които се стремят към богатство също трябва да благодарят за кризата. Нали преди все се оплакваха, че „заровете са хвърлени”, че „баницата е раздадена”, че „пазарът се определя от големите играчи”, че „по-голямата риба изяжда по-малката”. Е, сега с очите си виждаме как най-големите падат първи. Защото падат от високо. И защото са тежки.

Нали все мечтаеше някой да разбърка картите, за да видиш каква ръка ще ти се падне от следващото раздаване? Дойде моментът да станеш активен, ако искаш да притежаваш повече от останалите. Сега е истинска пролет – както за цъфналите плодови дръвчета, така и за по-предприемчивите сред нас.

Има още много ползи от кризата. Помисли върху тях и си задай въпроса дали наистина положението е толкова лошо, колкото се опитват да ти го внушат отвън…

Тихомир Димитров