Какво се промени?

По цял ден слушам вайкания. Работите отиват на зле. Износът е умрял. Строителството е закъсало. Хотелите са празни. Спад в продажбата на автомобили. Инвестициите са замразени. Кредитите са несъбираеми. Дълговете растат. Хазната е празна. Уволняват хора. Влизам в аптека. Опашка за маски. Маските са свършили. Паника!

Светът изглежда различно от миналата година по това време.

Явно доста неща са се променили.

Питам: какво се промени?

Вкусът на храната ли стана различен? Любовта ли започна да боли по-малко? Сексът ли загуби първосигналната си важност?

Вносителите от други страни, като не купуват български консерви, дали стоят гладни?

Гледам, хората не са отишли да живеят в пещери. Обитават къщи и апартаменти, както преди. Какво като са спрели да строят? Значи няма за кого. Да вдигнеш хотел в Генерал Сусурлево не значи, че автоматично тълпи туристи ще дойдат и ще го напълнят. Генерал Сусурлево и без хотел си беше по-добре.

Като спря да купуваш коли, да не би да тръгна пеш? Щото аз така направих. Продадох колата и оттогава вървя пеш. Чувствам се бодър и в приповдигнато настроение, а  шкембето ми изчезна по естствен път. Но не гледам много хора да са последвали моя пример. Народонаселението продължава да задръства улиците и да обгазява ситуацията с шибаните си таратайки. Който няма пари за нова очевдино поддържа стара. По-скъпо излиза, уверявам ви!

Какво се промени?

Спря да инвестираш в някакъв проект. Да не би да избра друг, по-интересен? Не, стоиш и чакаш по-добри времена. Има да чакаш! Пък и сега банките обещават високи лихви. Що да не си вложиш паричките „на сигурно” в банка? Помниш ли какво се случи предния път, когато банките обещаваха високи лихви? Парите са илюзия, my friend, жива илюзия, която се храни с човешката алчност.

Българите получават най-ниските заплати в Европа. Тъжен, но всеизвестен факт. Защо тогава българските компании, като решат правят икономии, винаги започват от персонала? Теоретично, той би трябвало да е най-евтин. Теоретично, няма как да свършиш цялата работа сам. Но практически престижът на компанията ти е съшит с бели конци, а производителността на труда в нея е близка до нулата. Ето защо!

Ако опашката за маски не те навежда на мисълта, че е крайно време да си изхвърлиш телевизора, не знам какво може да те накара да го направиш.

Не мога да разбера, защо когато цените чупеха рекорд след рекорд хората се скъсваха да пазарят, а сега, когато намаленията в повечето сектори гонят равнища между 15 и 40 %, изведнъж всички спряха да купуват? Това не е ли признак за стадно поведение?

Питам: какво толкова се промени?

На пръв поглед – нищо. Не е така. Аз ще ти кажа какво се промени. Обективните факти останаха същите, променило се е само отношението ти към тях. Ако преди година и половина 2000 евро на квадрат ти се струваше приемлива сделка, днес вече се мръщиш на 800 лв, защото си наясно, че тези пари няма как да ги избиеш от наеми в град, в който хората получават 400 лв месечна заплата. А безработните им завиждат…Проблемът е, че преди година и половина те пак получаваха 400 лв. Твоят акъл, обаче, тогава беше другаде…

Не виждам нищо по-нормално от грипна епидемия в началото на зимата. Но тази година грипът не е просто грип. Това вече е свинщина! Вчера една мацка ми каза: „болна съм от пичи грип”. Разбирам я. Тя си изхвърли телевизора. Време е да го направиш и ти! Освен ако не смяташ, че целодневната компания на Иван и Андрей е в състояние да компенсира опашката за маски и спам-потопа от големия кеш.

Нищо не се е променило. Променило се е, приятелю, само отношението ти към света. А то е базирано на страх – страх, който дори не е твой.

Мисля, че е крайно време нещо да се промени!

Тихомир Димитров

Home, sweet home

Нямаше ме само един месец, а имам чувството, че съм отсъствал цяла година. Спокойно мога да заявя, че Пътят към Сантяго беше най-хубавата ваканция в живота ми. И най-поучителната. Чувствам се променен, но все още не зная точно как. Зная само, че е за добро.

Не съм сигурен дали ще пиша за Камино или повлиян от Камино, но със сигурност ще споделя някакви впчечатления. Обещал съм.

Малко е трудно, защото Камино е метафора на живота. Всеки трябва да го изживее сам. Всеки има  собствен Път, който винаги е различен. Дори още днес да тръгна отново, нищо няма да е същото. Най-малкото: хората няма да бъдат същите. 

Трябва ми време да събера мислите си, да пъхна кабела обратно в главата и да се върна в Матрицата, към която принадлежа, защото тотално се откъснах. Такава ми беше целта.

Ако бях по-слаб, в момента щях да изживявам Голямата Следотпускарска Депресия, но не виждам това да се случва.

Напротив, с нетърпение очаквам пролетта да започне отново. Този път на родна земя. Мисля, че всеки път забравяме колко е яко.

Тихомир Димитров

Ode to Creativity 3: Солта на земята

Благородните фотографски процеси са тема на разговор между професионалисти. И понеже аз не съм такъв, повече ме интересува крайния продукт, за който казват, че стои на границата между фотографията и изобразителното изкуство.

Проявяването на една единствена снимка изисква часове ръчен труд, много майсторлък и задълбочени познания по химия.

Това прави соления печат и другите благородни процеси толкова специални. Още по-специални ги прави фактът, че хората, които се занимават професионално с този рядък вид изкуство у нас, се броят на пръстите на двете ми ръце. Имам честта да познавам част от тях, а днес ще получа възможността да видя делото и на останалите – накуп, в култувата  галерия „Кръг +”

Изложбата ще стои до осми март. Самите автори споделят, че публиката отделя прекалено много внимание на благородния процес, докато по-съществена за тях, като артисти, е концепцията – атмосфера, миг, състояние, пресъздадени от автора.

Все пак, говорим за фотография. Аналогова и хипер бутикова фотография, която изключително много се цени на запад. Някои от авторите, които галерия „Кръг +” ще представи тази вечер, имат успешни изложби в Лондон и други европейски градове.

Благородните фотографски процеси се свързват с романтизма, символизма и пикторализма във фотографското изкуство, защото нарушават рязкостта и точността на изображението, доближавайки го до живописта.

Авторите от „Ratts of the Capital” и фото група „Наос” вече са успели да наложат съвременната си визия на българската сцена, но в изложбата има и исторически момент: младите правят реверанс към класика Георги Георгиев (1881-1959), чиито пикторалистични произведения ще бъдат извадени на показ за пръв път от много години насам.

Всъщност, разказваческите ми усилия са напразни, защото естетиката на един образ трудно може да се опише с думи. Човек трябва да го види с очите си.

Тихомир Димитров

Ode to Creativity 2: SELF-HELP

„Помогни си сам, за да ти помогне и Господ“

Промяната винаги идва отвътре. Леко да помръднеш съзнанието, малко да пречупиш гледната точка…и светът започва да се променя. Всъщност, промененият си ти, но това няма значение, защото светът вече никога няма да бъде същият. Поне за теб.

Свикнали сме околната среда да ни пречи. Повечето психо-тренинги учат как да преодоляваме препятствията, които идват от околната среда. Как да не се поддаваме на натиск отвън, за да можем да се развиваме отвътре.

Хубавата новина е, че действителността не винаги пречи. Има твърде много лица и събития, които искат да ти помогнат. Дали ще се възползваш зависи от теб. Ако си забил нос в земята и по цял ден виждаш само върха на обувките си, вероятността да пропуснеш протегнатата ръка, която иска да те издърпа нагоре, е голяма…

На 14 февруари, в деня на Любовта, още един лъч светлина разцепи мрака. Излезе българското списание SELF-HELP, което има много общо с темата ми за креативността, но е в пълно противоречие с логиката и прагматизма на околната среда. Поне на пръв поглед.

Защото в годината на Големия песимизъм SELF HELP ще те научи да мислиш позитивно.

Защото, докато медиите са заети да съчиняват нови и нови симптоми на „кризата”, SELF HELP е медия, която търси симптомите на качествения живот – заложен у всеки от нас, но толкова добре забравен под натиска на посредствеността и черногледството.

Защото е много важно да има кой да ти шепти в ухото: „Дишай!”, докато всички крещят на висок глас: „Затягай колана, идват лоши времена!”

Защото да си купуваш храна от магазина, без да четеш етикета, е равно на самоубийство в началото на 21 век.

Защото все някой трябва да ти напомни, че животът е просто игра, в която печелят само тези, които се забавляват най-много.

Защото не е нормално да стоиш върху златната планина и да си беден. Не е нормално да газиш в извора и да си жаден.

Защото превръзката на очите ти пречи. Има голяма вероятност цицините на главата ти да намалеят, ако я махнеш.

И не на последно място – защото аз пиша за SELF HELP. Не зная доколко харесваш текстовете ми. Това е въпрос на вкус. Не зная доколко вярваш в идеите ми. Това е въпрос на личен избор. Едно обаче знам със сигурност – никога не пиша за слаби издания.

Тихомир Димитров

Ode to Creativity 1: Колко струват хиляда думи?

Напоследък пиша абстрактни позитивни текстове, които на пръв поглед нямат нищо общо с калта и кишата навън, демек – с реалния живот. И, докато аз пиша, животът си тече. Интересни неща се случват всеки ден.

Реших да напиша поредица от статии за идеите на млади, креативни хора, които възприемат „кризата” като „възможност” и „развитие”. Защото, докато светът се сдухва, тези хора действат. Човешката креативност винаги ме е надъхвала, но за нея е по-добре да се говори в трето лице, единствено число, отколкото по принцип.

Точно така смятам да постъпя.

В тази и следващите няколко публикации ще ви запозная с идеите на няколко души, които ежедневно променят света, в който живеем. Гледайте и се учете. Защото в България се случват много интересни неща всеки ден, които нямат нищо общо с помията, в която се опитват да ви удавят.

Още един лъч светлина от Тишо. С надежда за повече оптимизъм и личностно осъзнаване.

Започваме с Никола Райков, който днес ме очарова с идеята си да обяви хиляда думи за продан. 27 годишният уеб дизайнер от Стара Загора предлага интересна сделка на сайта си 1000wordsforsale.com , откъдето всеки желаещ може да си купи ключова дума, която води към собствения му сайт. Гордите притежатели на определена дума от внимателно подбрания списък имат правото да препродават линка (думата) на трети лица, като 50% от цената остава за тях.

Никола се е справил чудесно с дизайна, който красноречиво говори за графичните му умения. Той има намерение да инвестира спечелените пари в продуциране на филма „Влез” – по собствен сценарий, носител на награда от фестивала в Балчик.

Някои от вас ще кажат, че това е тъпо и самонадеяно, а други ще възприемат идеята за оригинална и дори – гениална. Аз съм от вторите. Ще ви кажа защо:

Първо, Никола вече е успял да продаде цели четири думи – legal, new, night и power.

Второ, проектът е англоезичен, което значи, че е отворен за целия свят и съвсем не разчита на българския бизнесмен-чобанин, който все още се съмнява в рекламата по принцип, да не говорим за нейния онлайн вариант.

Трето, десет долара на година за ключова дума в сайт, който има потенциала да стане изключително популярен, съвсем не е за пренебрегване като рекламна възможност.

Четвърто, идеята е новаторска, което автоматично й осигурява място в медиите и един нелош първоначален пи ар. Сещате ли се за онзи младеж, който отпечата луксозно копие на книгата си в един екземпляр и обяви, че го продава за стотици хиляди евра. Е, не знам дали си намери купувач, но вестниците в цял свят писаха за него и почти не остана телевизия, която да на го е интервюирала. Нещо подбно започва да се случва с Никола в момента. Лично той споделя в блога си, че общественият интерес към проекта му нараства значително и вече е прекосил националните граници.

Браво, Никола, браво, Райков!

Stay tuned, защото през идните дни ще ви запозная с още интересни, креативни хора, както и с техните предприемчиви идеи.

Тихомир Димитров

Everybody is on Facebook

Избягвах социалните мрежи дълго време. Дори сведох скайпа и кю-то до минимум, защото ми губят УЖАСНО много време, което мога да инвестирам във вършене на нещо полезно или в живеене на истинския си живот, извън Матрицата.

Е, да де, ама everybody is on Facebook.

Взех да се чувствам като неандерталец. От всичките ми познати само аз останах без акаунт.

Джимейла непрекъснато ми рипортвaше, че някакви хора качват мои снимки в някаква мрежа (на повечето от които съм в нетрезво състояние), после тези снимки се разглеждат и обсъждат от адски много други хора, но само аз не знаех за какво става въпрос и дори не можех да проверя, защото НЯМАХ АКАУНТ.

Поинтересувах се, прочетох историята на компанията, разпитах приятели в истинския живот. Зададох на всички един и същи въпрос: какво търсят там, какво им дава фейсбук?

Отговорът беше единодушен: „фейсбук ми помогна да открия много хора, с които бях загубил(а) връзка“

Замислих се за десетките роднини и приятели, които се пръснаха по света, за бившите съученици, колеги и гаджета, с които някога имахме чувството, че ще бъдем вечно неразделни, а сега дори не мога да си спомня как изглеждаха тези хора. О, Боже, та аз дори не знам дали всичките са живи! После реших, че ще ми бъде забавно да видя и физиономиите на читатели, които са ми интересни като личности. Да видя хората зад  други блогове, които чета, но все още не познавам лично.

Ето как се стигна до момента, в който и аз се появих в бука.

Поканих много хора. Част от тях ми се разсърдиха, че ги „спамя“, други ми благодариха любезно и още по-любезно ми съобщиха, че имат резерви към това място, трети се включиха моментално, а четвърти направиха всички тези неща ПОСЛЕДОВАТЕЛНО.

За един ден се сдобих с повече от сто „приятели“. Поканиха ме да участвам във всякакви „каузи“, действително отрих част от хората, които търсех. И продължавам да ги откривам до момента.

Ако бях тийнейджър, щях да кажа, че фейсбук е мания. Но не съм.  Достатъчно реално време изгубих във виртуалния свят.  Навърших 30 и по-интересни взеха да ми стават истинските, прагматичните неща.

Но определено фейсбук е повече от това, което очаквах.

Включете се и пробвайте, дори и само, за да разгледате, както направих аз. Никой няма да ви върже с вериги за компютъра, винаги можете да се махнете оттам, ако желаете. Просто еverybody is on Facebook. В това число вече влизам и аз. Meet you there!

Тихомир Димитров

P.S

Не съм взел и един долар за тази публикация, но ако някой иска да ми плати, няма да го върна. Криза е! Хех, малко да се пошегувам.

Пак е време за награди

Ако живеехме в годините на инквизицията, аз, Майк и Петър сигурно вече щяхме да сме на сажди, а блоговете ни щяха да са апокрифна литература, която се разпространява сред еретиците под сурдинка. Защото си позволихме открито и честно да зададем моралния въпрос: „за какво бихте продали душата си на дявола?”

Това, което получихме, са открити и честни отговори (близо 60 коментара). От сърце благодаря на всички, които се включиха и бяха искрени!

Обещахме, че авторите на коментарите, които ни направят най-силно впечатление, ще получат поощрителна награда – копие от последния ми (и почти апокрифен) роман „Душа назаeм” , с автограф. Знам, една книга е просто символичен жест, но какъв по-лесен и приятен начин да получиш интересно четиво, което не е предназначено за масова консумация, от това да драснеш няколко реда и да проявиш творческото си въображение?

Кои са наградените коментатори можете да прочетете при Майк, както и защо. Двама от тях получават разписано копие от един бъдещ бестселър, хех, а другите трима ще изненадам с книжки по собствен избор, които не съм ги писал аз За разнообразие. Кои са книгите няма да кажа. Получателите им, ако искат, нека споделят сами.

Още веднъж, благодаря на всички за ентусиазма! Беше ценен опит. Научих много неща. Разбрах, че повечето майки биха убили, за да защитят детето си, например. Справедливо? Може би. Но в никакъв случай не и похвално. Въпросът „за какво бихте продали душата си на дявола?” беше по-скоро метафоричен…

Тихомир Димитров

Един човечен пост

Честно казано, омръзна ми да се зъбя срещу житейските несправедливости от този блог. Омръзна ми, защото разбрах, че всеки кон си обича капаците, обича си и каруцата, която e вързана за гърба му. Kогато се опиташ да промениш това насила, най-много да получиш чифт конски копита в устата.

Челюстта ми продължава да си е на мястото, слава Богу, но понеже е Коледа, реших да си дам и да изпълня едно обещание пред самия себе си: обещание за повече човечност.

Бъдете хора по празниците! Запушете устата на гнева дори тогава, когато е справедлив. Премълчете една обида, направете един комплимент. Дайте надежда на някой, който е загубил Пътя.

Спрете да гледате само нагоре - към по-силните, по-успелите, по-известните, по-богатите, по-щастливите от вас.

Огледайте се наоколо и вижте това, което вече имате. То е невероятно много! Благодарете от сърце за богатствата, с които сте отрупани и не забравяйте, че нищо на този свят не ви принадлежи завинаги. Както е дошло, така, току-виж, си отишло…

Бъдете благодарни, че сте заобиколени от истински приятели, с които да празнувате. Помислете за всички отчаяни души, които ще прекарат Коледа в самота. Вие не сте сред тях…

Бъдете благодарни, че имате покрив над главата и топло ястие на масата пред себе си, както и каничка вино. Помислете за всички бездомници, които ще прекарат Коледа, зъзнейки в някой вход и ръфайки парченце хляб. Вие не сте сред тях…

Бъдете благодарни, че имате роднини, на които да купувате подаръци и, който да ви връщат жеста. Помислете за всички сираци, които ще прекарат Коледа с единствената надежда, когато заспят, да видят близките си поне насън. Вие не сте сред тях…

Бъдете благодарни, че имате до себе си човек, който ви обича и заедно с вас търпи несгодите по Пътя. Помислете за нещастниците, които довечера отново ще си легнат сами. Вие не сте сред тях…

Бъдете благодарни, че имате здраво тяло и здрав ум. Защото има хора, които ще посрещнат Коледа, закачени за апарата за изкуствено дишане. Някои от тях няма да доживеят до Нова година. Други ще прекарат празниците на инжекции, вързани с кожени ремъци за леглотo в лудницата.  Вие не сте сред тях… 

Бъдете благодарни, че разполагате със свободата си и можете да правите каквото си поискате с нея. Помислете си за войниците, които ще прекарат Коледа на пост или за затворниците, които ще прекарат тази и следващите Коледи по килиите си. Вие не сте сред тях…

Трябва ли да загубите всичко това, за да разберете колко е ценно?

Мисля, че не.

Можете да бъдете щастливи още тук и сега. Нищо повече не ви трябва, освен собственото ви съгласие с този факт.

Бъдете човечни по празниците и направете едно Добро. Не подминавайте просяка на ъгъла с раздразнение и погнуса така, както го подминавате свеки ден, а се замислете дали не можете да му помогнете с някаква дреха, която така или иначе повече никога няма да облечете, с топла храна, която ще изхвърлите или с пари, които ще изхарчите за глупости.

Просяците са вашите учители по смирение и мъдрост. Научете се на благодарност от тях и не забравяйте: по Коледа се случват чудеса. Току виж се оказало, че вместо човек, сте нахранили Ангел…

Весели празници на всички!

Тихомир Димитров

Приказка без край

Живял в старо време един цар, край двореца на който имало обширна гора, дето се срещал всякакъв дивеч. Пратил веднъж царят един ловец да му убие сърна, но ловецът не се върнал вече.

— Сигурно му се е случило някакво нещастие — рекъл царят.

Пратил на следния ден двамина други ловци да го дирят, но и те не се върнали. Свикал тогава той на третия ден всички свои ловци и заповядал:

— Пребродете цялата гора и не се връщайте, докато не намерите и тримата!

Ала и от тези ловци нито един не се върнал в двореца, нито се мярнало някое от кучетата, които ловците повели със себе си. От този ден нататък никой вече не се осмелявал да отиде в гората и тя потънала в дълбоко мълчание и самота; само някой орел или ястреб прелитал от време на време над нея.

Цели четири години продължило това и най-сетне пред царя се явил един непознат ловец, който търсел препитание и изявил готовност да отиде в опасната гора. Ала царят не се съгласил и рекъл:

— Нечестива е тази гора и се опасявам, че участта ти няма да бъде по-добра от онази на другите. Няма да излезеш жив от гората.

Ловецът отговорил:

— Господарю, дръзвам да сторя това на своя отговорност, защото не зная какво е страх.

Навлязъл ловецът с кучето си в гората. Не минало много време, ето че кучето надушило следи на дивеч и тръгнало по тях. Но след като направило няколко крачки, изправило се пред едно дълбоко блато и не могло да продължи напред. В същия миг от водата се протегнала една гола ръка, сграбчила го и го завлякла на дъното…

Това е откъс от „Железния Ханс“ – приказка на Братя Грим. Ето я и цялата история.

Искаше ми се да ви запозная с „Приказка за Ханс, който не знаел що е страх“, но не успях да открия текста никъде. Дали толкова много хора обичат жанровете „психо-трилър“ и „хорър“, защото са си изкарвали акъла с  приказки като деца? Твърде възможно е.  Мен приказките ме научиха да обичам думите. И да се страхувам от тъмното.

Но аз бях щастливо дете – винаги можех да се гушна при мама и татко, когато навън бушуваше буря със светкавици. Много деца са лишени от тази привилегия. Лишени са от онова, което ни кара да се усмихваме, дори само при неговото споменаване. Лишени са от детство. Защото са сами на този свят…
 
Радвам се, че има хора и организации, които могат съвсем реално да променят това.

SOS детски селища е една такава организация.

Наскоро бях поканен да подкрепя инициативата им за набиране на семейни спонсори и с радост приех.

Всеки може да бъде семеен спонсор. Не е нужно да си богат, важното е да помагаш редовно.

Минимумът е десет лева месечно. Толкова плащаш за едно голямо в повечето барове…

Предвидени са удобни начини за извършване на даренията, ако решиш да инвестираш незначителна част от дохода си в чуждото щастие. Регистирай се на този линк и не забравяй, че „ръка, която дава, никога не обеднява“!

Тихомир Димитров