Тва да - Пазители на любовта

Вярваш, че ще умрете, значи ще умрете.
Вярваш, че ще живеете, значи ще живеете.
Аз само чертая, изборът е твой.

(Мария Разсипийска)

Някога, много отдавна, когато между световете на хората и боговете не съществувала граница, човечеството непрестанно страдало от прищевките на своите създатели. В онези тъмни времена, в Горното царство се родило дете, сътворено от бог и земна жена….Когато пораснал достатъчно, полубогът се изправил срещу неправдата. Той използвал магия, за да изгради преграда между двата свята, ала тя се оказала недостатъчна да опази човечеството. За да направи трайна защита, Ронлад жертвал собствения си живот. Той създал Средна земя, обитавана от създания, подобни на самия него. Преди да умре, ги нарекъл Пазители и им завещал мисията да съпровождат и защитават хората по дългия път на тяхното съзраяване и развитие….След това полубогът затворил очи за вечния си сън, оставяйки на новите създания една нелека задача, за която им бил отреден вечен живот.

Поразен съм от факта, че едно 16 годишно момиче може да напише толкова добра книга, при това не в какъв да е жанр, а фентъзи. Колко са българските фентъзи романи, излезли на книжния пазар през последните години? Бас държа, че имам повече пръсти на двете си ръце. Ако не и на едната…

Но това не е важно, важното е, че книгата вдъхновява. Авторката й, родена през недалечната 1987 г., най-после успя да извади своята литературна рожба на бял свят. Това стана пет години, след нейното написване. Сега Мария е на 21 и следва медицина, но не е обърнала гръб на писането. Говорейки си за “млади автори”, тя представлява истински прецедент. Съдържанието на книгата й - също. Текстът е написан с неочакван размах. Горд съм, че имам честта да бъда един от първите хора с интереси в литературата, които могат да представят дебютния й роман. Виждам в това момиче огромен потенциал и съм сигурен, че името Мария Разсипийска ще го чуваме и занапред.

“Пазители на любовта” стана възможна с помощта на моя добър приятел Жоро, който, подобно на истински пазител от Средната земя, насочваше и съпровождаше Мария по дългия път на нейното съзряване като писател. Пазеше я от гнева на боговете и от бездната на отчаянието. Много се радвам, че познавам такива хора. Те доказват, че няма невъзможни неща.

Оставени на произвола на съдбата от държавата, пренебрегнати от връзкарските конкурси и издателствата, които се интересуват само от сигурната печалба на световните бестселъри, по нашата родна земя щъкат млади и талантливи хора, на които им се занимава с изкуство и желанието им е толкова голямо, че те взимат нещата в свои ръце и сами докарват историите си до читателите. Така направи Дачи преди време. Така направиха и други прогресивни, млади хора. Хубаво е, че се намира кой да подаде ръка на търсещите изява, без да иска нищо в замяна. Даже похвално. Защото да напишеш книга е едно, а да я издадеш - нещо съвсем друго. Говоря от личен опит.

Оттук-натаък, важно е само мнението на критиката. Но не на онази критика, която буди в съзнанието ти представа за стар, плешив дедок с лула в устата, който щрака върху пишеща машина от началото на 20 век. Единствената критика, чието мнение има истинско значение за автора си ти, уважаеми читателю.

Мария беше достатъчно смела да изкара своята красива история за Долната, Средната и Горната земя на гладиаторската арена на книжния пазар, където се борят Големите. Нейният триумф или падение зависи от това накъде ще посочат палците на публиката. Бях учтиво помолен да прочета книгата и, ако ми хареса, да напиша коментар в блога си. Моят палец сочи нагоре.

Реших, че Писателският блог на Тишо няма да загуби, ако ви запознае с един чисто български, литературен прецедент. Пък и това, което не могат да свършат държавните ведомства, медиите, литературните конкурси и издателствата, със сигурност можем да го свършим ние - блогърите.

Много ми се иска книгата на Мария да бъде успешна, защото това ще й даде смелост да продължи напред, да напише нещо още по-добро. Виждам в нея огромен потенциал и не - не й правя реклама за пари или защото сме приятели. Аз дори не познавам Мария лично. Правя го, защото искам и защото мога. Правя го, защото шестото чувство никога не ме лъже.

Тихомир Димитров

Книгата може да се намери в следните онлайн книжарници:

• www.pe-bg.com
• www.bgbook.dir.bg
• www.slovo.bg/books
• www.knigabg.com
• www.book-bg.com
• www.book.liternet.bg

И в следните офлайн книжарници в София:

• Сиела /в Мола/
• Ориндж /на Графа/
• Писмена /в малкото НДК/
• Книжарници “Лексико”/на ул. Гурко и на Централна автогара/
• Български книжици /в градинката на Кристал/
• Нисим /на бул. Васил Левски/
• Книжарници Пингвините /в цялата им мрежа/

Тва да - Отмъщението се сервира студено

Отмъщението се сервирало студено. Аз вярвам в отмъщението.  Според мен е въпрос на чест и най-вече – на самоуважение да си отмъстиш. Знам, че не помага, но трябва!
Разбира се, човек не бива да става дребнав и злопаметен. Понякога могат да те наранят и без да искат. Понякога могат да го направят нарочно, но после да осъзнаят грешката си, да се поправят или да се извинят. Понякога пък, може да е съвсем нарочно, но опитите им да достигнат то тебе да са толкова жалки, че да им теглиш една майна и никога повече да не се занимаваш с тях. Това са случаите, в които няма да тръгна да отмъщавам.  Винаги давам втори шансове, че и трети, изчаквам човека да се поправи (знам колко слаба е човешката природа), търпелив съм и дори прекалено добър.
Случва се (твърде често) да ми се качват на главата, възползвайки се от добрината ми, опасно бъркайки я с глупост и мислейки си, че ще им се размине. Разминава им се. Причината: мразя да се забърквам в дребни конфликти и да си създавам изкуствени врагове.  Ако те смятам за кофти човек или ако предадеш доверието ми, ако досаждаш, просто ще спра да си говоря с теб. Завинаги. И трябва да се оцапаш до ушите с лайна, за да си извоюваш тази привилегия. Имай в предвид, обаче, че Съдбата ще ти го върне тъпкано от мое име. Рано или късно.  
Ще тръгна да воювам само в един-единствен случай: ако някой ми причини трайна, дълбока, умишлена и злонамерена вреда - на мен или на някого, когото обичам. Дори да си шеф на подземния свят, ако съм жив, един ден задължително ще си платиш. Три пъти. Вярвам, че наказанието трябва да бъде три пъти по-сурово от престъплението, за да постигне своята : 1) наказателна, 2) поправителна и 3) назидателна цел. Ще те докопам, когато си най-неподготвен. Вярвам и в друг принцип: наказанието може да се отлага, но никога не се отменя. Обичам ефекта на изненадата и ще оставя времето да работи в моя полза. Ще ти дойде откъдето най-малко очакваш, когато най-малко очакваш. Схемата ще е доста по-сложна, отколкото можеш да предположиш и изобщо не е задължително да съм пряко замесен в нея. Десет години ще работя върху единствената идея да си получиш заслуженото, докато  ти се занимаваш с куп други неща. Разсеян си, минало е време и си забравил. Точно това е моментът, в който ще чуеш отново за мен.  
Имам един съвет към всички, които обичат да подценяват по-слабите от тях: не го правете. Добрината и доверието, с които подхождат към вас заслужават добрина и доверие в замяна. Оценявай, претегляй, избирай си хората, но недей да правиш свински номера и най-важното: никога не злоупотребяай с добрината на другия! Ако изтикаш слабия и беззащитния до стената, ако го заплашиш, ти задействаш най-силния му инстинкт: инстинкта за самосъхранение. Няма по-страшен човек от чпвека, който няма какво да губи. Освен това Съдбата не може цял живот да бъде на твоя страна. Не случайно считам, че времето е ключов фактор при внимателно планираното отмъщение.
Има един филм, който много точно онагледява как точно си представям истинското отмъщение. Това е „Граванът”. Селската вендета, в която сицилианските фермери избиват родовете си до девето коляно по навик е невинна детска игра. Постъпката, която е толкова нечовешка и несправедлива, че може да те накара да се върнеш дори от оня свят, за да си отмъстиш, ето такава постъпка заслужава истинското Отмъщение, което се сервира  студено.

Тихомир Димитров

Тва не - Дребнавите хора

Дребнавите хора ме вбесяват. Всеки познава по един такъв. Това са онези мижитурковци, които гледат да минат метър с петдесет стотинки, да те излъжат с  двадесет или да „забогатеят” с цял един лев. Тези хора са счупени, според мен. Може да са невероятни специалисти, чудесни хора и добри приятели, но стане ли дума за пари, изведнъж се смаляват до мравки. Мисленето им става мравешко. Повечето от тях за израснали в бедност и подсъзнателно възприемат парите като дефицитно благо, с което ако разполагат тук и сега, никога няма да стане като „преди”. И са толкова обсебени от тоя си дребнав начин на мислене, че  са готови да се изложат яката и да загубят много повече и много по-ценни неща – приятелство, доверие, престиж. Най-лошото е, че за дребнавия няма приятели и врагове. Той всеки е готов да завлече с двадесет стотинки, важното е да спести! 
Имам  един приятел, който много обичаше да се излага, като никога не си плаща цялата сметка в заведение. Ако другите са пийнали по една-две ракийки и ако сметката е по-големичка, той винаги ще гледа да мине метър с лев-два, все едно, че утре може да излезе и да си купи нещо с тези пари. Не знам, може би самият факт, че е успял да „надхитри” всички останали му носи някакво вътрешно удовлетворение. Всички могат да събират и да изваждат. Всеки си прави сметката много по-добре, отколкото предполагаш и ако си дребнав, най-доброто, което може да ти се случи е да те помислят за смешник. Някои хора не са готови да си развалят настроението за един лев, а дребнавият човек винаги е готов да се изложи и да си хвърли репутацията в коша за същия този един лев. Ето колко жалко е да си дребнав. Унизително е.
Дребнавите хора, осен че са стиснати и пресметливи мишлета, имат много силно развито собственическо чувство. За малките неща. Ако искаш да разбереш откъде идва изразът „гледа ме все едно съм му изля закуската”,  пробвай да си отчупиш от закуската на дребнав човек. Всички жестове на щедрост дразнят тези хора.  Те ще те разберат, ако не им дадеш да опитат от сандвича ти и ще те помислят за странен, ако им дадеш. Дори може да ти се обидят. Защото са много големи честолюбци.  Нали са спестили. Могат и сами да си купят сандвич, ако им се преяде.
Дребнавите хора не обичат да подаряват. Купуването на подаръци е истински кошмар за тях, а Коледният шопинг – невероятно изнервяща криза. Та това са пари, хвърлени на вятъра. Откъде накъде ще купиш един предмет, само и само после да го поставиш в ръцете на друг човек? Какво ще получиш ти от цялата работа? Този човек дали ще оцени жеста, дали го заслужава?
Дребнавите хора са недоверчиви егоисти. Те живеят с мисълта, че все някой се опитва да ги прецака, да им вземе от драгоценно скътаните парички. Както казах в началото, това най-често се дължи на детството, прекарано в мизерия и на отношението към парите като към гарант, че тази мизерия никога няма да се повтори. Тези хора не разбират, че силата на парите е в тяхното движение, че пари, които не са в оборот са мъртви пари. Тези хора обичат да спестяват.
Спестовността е убиец на успеха. Богатите хора може да са стиснати, но те не обичат да спестяват, вместо това обичат  да изкарват още пари. Колкото повече, толкова повече. Твърде грешно е да прекараш цял живот в мислене само за това как да изхарчиш по-малко. Далеч по-добре би било, ако инвестираш цялото това време и енергия в търсене на решения как да изкараш повече. Парите имат характера на алчната кучка – колкото по-стиснат си и колкото повече внимание им отделяш, толкова по-малко ти „пускат”. Ако бъдеш ларж и решиш да подходиш по-мащабно към ситуацията, а именно като гледаш да си увеличиш приходите, вместо да си намалиш разходите, като не мислиш постоянно колко харчиш и колко зле ти се отразява това, винаги ще имаш много повече за харчене. И няма да си трошиш нервите.
Проблемът, обаче, се състои именно в дребнавия начин, по който мислят дребнавите хора. Ако цял живот съзнанието ти е фокусирано върху стотинките, винаги ще си останеш стотинкаджия.  

Тихомир Димитров