Good Life

Питам се какво е хубав живот?

Някои мислят живота на богатите за хубав. Виждат лъскавия връх на айсберга – хубавите дрешки, екзотичните ваканцийки, перфектната съпруга, социалните контакти, скъпото автомобилче. И спират дотам. Не се сещат за оная част от айсберга, която не виждат: по-голямата. Не мислят за обещанията, които този човек е дал, за ангажиментите, които е поел, за произтичащата от всичко това не-свобода. Завиждат, без да знаят за огромните суми, които богатият дължи на още по-богати, без да ги интересува лицемерното отношение на хората към него. Искат неговото жилище и колата му, но не им трябва липсата на приятели и самотата, не харесват силните врагове, които има този човек…

Очевидно добрият живот не се измерва в пари. Защото парите са две крайни противоположности на не-свобода. Липсата им е абсолютно ограничаващ  фактор. Непрекъснатият стремеж към забогатяване – също. Умните хора знаят, че парите са средство, а не цел. И умело ги използват, за да постигнат духовна свобода. Нищо повече. Умните хора, за съжаление, са твърде малко. А светът се разболя от алчност.

Любовта хубав живот ли е? А пиянството? Между двете има твърде много сходства. Нищо не е по-обещаващо от първоначалната еуфория. И по-отчайващо от неизбежния махмурлук. Щастливи са само онези, които умеят да обичат, без да притежават. Онези, които могат да се наслаждават на мига, без да се вкопчват в него. Онези, които могат да чувстват, без да мислят. Защото разумът е голям тиранин. Дадеш му един пръст хубаво усещане, той се пристрастява към него и иска да ти отхапе ръката. Страхува се да не вземе да го изгуби, прави сложни планове как да го задържи, лъже, опитва се да променя другия спрямо собствените си заблуди, има очаквания, прави предположения, съмнява се, задава въпроси, гърчи се в агонията на несигурността, става зависим. Всичко това ни пречи да чувстваме ТУК. Да се наслаждаваме СЕГА.

Очевидно добрият живот не се измерва в любов. Любовта води до две крайни противоположности на не-свобода. Липсата й е абсолютно отчайваща. Непрекъснатият страх да не я изгубиш – също. Умните хора знаят, че любовта е средство, а не цел. И умело го използват, за да постигнат духовна свобода. Нищо повече. Умните хора, за съжаление, са твърде малко. А светът се разболя от липса на любов.

Знанието хубав живот ли е? Политиците създават тайни служби, защото искат да знаят всичко за своите поданици. Или за поданиците на други държави. И какво правят, след като разберат? След като получат знание? Организират войни, репресии, насилие и убийства. Съпрузите наемат частни детективи, защото искат да знаят всичко за своите половинки. И какво правят, след като разберат с кого им изневеряват? Организират разводи, скандали, насилие и убийства. Учените харчат милиарди, защото искат да знаят всичко за Вселената. Когато издишам от устата ми излизат трилиони атоми, молекули и химически съединения, които се отдалечават в пространството, докато не се разпаднат напълно. Докато не изчезнат. Има голяма вероятност ние, заедно с планетите, звездите и галактиките, отдалечаващи се една от друга, да сме част от едно такова издишване. Има нелоша вероятност всичко, което виждаме, чувстваме, усещаме, да е илюзия.  Има вероятност всичко, което знаем, да е заблуда. И какво правят учените, след като разберат това? Създават технологии, които използват за войни, репресии, насилие и убийства. Или пък лекарства, които удължават безсмислената агония на живота с още няколко стотни от секундата…

Знанието хубав живот ли е? Древните казват, че мъдростта носи тъга. И сигурно са прави. Ако ще е така, то аз не искам мъдрост, не, тъгувайте си вие! На мен предпочитам да ми е весело…

Ето как се завърта порочният кръг на духовната нищета, на човешкото страдание. „Аз не искам”. Кой съм аз, че да не искам? Изобщо, има ли разлика между мен и вас? Вие искате ли хубав живот?

Ако отговорът е „да”, то трябва да ви обезкуража – няма да го получите! Поне докато живеете като участник, а не като наблюдател. Докато правите разлика между „аз” и „вас” хубав живот няма да има. Докато приемате всичко лично ще има само страдание.

Хубавият живот започва тогава, когато разберете, че нищо не можете да промените. Никого не можете да промените. Примирението с факта, че нищо не ви принадлежи е хубав живот. Успокоението, че сте наемател на тялото си, че сте гост на света, че нямате нищо. Гостите може да ползват всякакви привилегии, но нямат право на собственост, нямат право да променят интериора, могат само да се държат културно и да се радват на любезното отношение на своите домакини.

В такова състояние на спокойствие вие излизате от коридора на противоположностите. Тогава удоволствието не е ваше, болката не е ваша, привързаностите не са ваши, омразата не е ваша, страхът не е ваш, безстрашието не е ваше, малодушието не е ваше, куражът не е ваш, гневът не е ваш, дружелюбността не е ваша, победата не е ваша, поражението не е ваше. В уравновесено състояние доброто не е ваше, злото не е ваше, ласкателството не е ваше, нараняването не е ваше, честта не е ваша, обидата не е ваша.

В такова състояние на спокойствие вие нямате хубав живот, вие сте хубав живот. Аз също. Защото разлика между мен и вас, практически, няма.

Тихомир Димитров

Ще гласувам, за да ви държа отговорни!

Когато мъдрият човек печели, той прави така, че да спечелят всички. Когато глупакът печели, той прави така, че да загуби спечеленото, а заедно с него да загубят и всички останали.

 

Уважаеми бъдещи ръководители на нацията!

За пръв път от доста време насам ще гласувам.

Ще гласувам, не защото ме спечелихте с предизборните си кампании.

Ще гласувам, защото имам намерение да ви държа отговорни за следизборната катастрофа, която предстои.

Ще гласувам, защото 80 годишни хора и хора без основно образование нямат право да определят бъдещето ми.

Ще гласувам, защото ми харесва да живея в страната си. Имам намерение да продължа да преследвам мечтите си тук, въпреки денонощните ви усилия да ме оставите без мечти!

Ще гласувам, за да ви държа отговорни!

Сигурно мислите, че е голяма далавера да се докопаш до властта?

Обаче знаете ли какво? Избрахте кофти момент! Полага ви се тежко наследство. Чака ви огромен провал. А аз ще гласувам и ще ви държа отговорни за него!

Наистина ли мислите да я карате по старому – „керванът си върви, кучетата си лаят”? Защото аз мисля, че прекалено дълго ви се разминаваше просто ей така! Целият свят се променя, ако не сте забелязали. С него ще се промените и вие. Или ще последвате еволюционния пример на видовете, които не се адаптират.

Започнахте ли вече да мислите какво ще правите с умрелите от глад пенсионери и със стотиците хиляди безработни догодина, след като излишъкът свърши? След като тежкото махало на закъснелия ефект от кризата се върне, за да ви измете от сцената?

Започнахте ли вече да разсъждавате откъде ще привлечете милиарди, за да спасите българската икономика? Или не ви остава време от схеми как да натикате милиони в собствените си джобове?

Един съвет – започвайте! Защото от неработещия износ, от неполучаващите заплата данъкоплатци, от закъсалите строителни предприемачи и от пустеещите курорти няма да съберете кой знае какво…

Защото българският народ е необичайно търпелив, но нищо не боли повече от шут на муле в долната челюст, след като му се изчерпи търпението.

Защото българският народ излиза по улиците само когато децата (родителите) му завият от глад, но тогава той трудно се задоволява само с постовете на своите управници…

Тежко наследство ви се падна! На ваше място бих се отказал веднага.

Дори да повярваме в абсолютно безумната идея, че имате намерение да работите за работодателя си – мен, а не за себе си през идните години, пак нямате никакъв шанс. Всички обстоятелства са против вас! Години ли казах? Пардон! Мисля, че няма да изкарате повече от година.

Кофти момент избрахте. Но виждам, че имате желание. Затова ще ви подкрепя с гласа си. Ще гласувам и ще ви държа отговорни!

Заедно с няколко милиона други българи.

Ето един малко по-различен поглед върху думичката милион.

Пожелавам ви успех на предстоящите избори! А после… после дупе да ви е яко!

Настъпиха времена на промяна, които се случват изключително рядко. Дава ви се уникален шанс да влезете в историята. Пак трупайте състояние! Като мъдрия човек, а не като глупака.

Възползвайте се, уважаеми бъдещи ръководители на нацията! Аз ще ви дам това право.

А после ще ви държа отговорни. Аз и още няколко милиона българи.

Тихомир Димитров

Мъжете са глупави

 

Една малка част от неосъществения пътепис за Камино, който бях обещал, но който така и не се случи…

По обяд, в един хубав слънчев ден аз и моята раница се довлякохме до  китно испанско градче – Хоспитал де Обриго, известно с моста над река Обриго, на който преди няколко столетия се е разиграл голям екшън с елементи на драма.

Легендата ме впечатли, затова реших да ви я разкажа.

През Средновековието във въпросното градче се организирал престижен рицарски турнир. Тогавашните гладиаторски борби, един вид. По-малко кървави от борбите на римската арена, но не по-малко зрелищни. Класически, европейски, средновековен спорт със строги правила. Нещо като футболът днес. Тогавашните рицари-шампиони са имали същата слава, с каквато се ползват топ футболистите в наши дни.

Дошло времето за провеждане на прословутия турнир и в Хоспитал де Обриго пристигнал личен младеж, придружен от своя оръженосец и летописец, за да се включи в турнира. Бил висок и строен момък от знатно потекло, прославен с неземната си красота и с бойните си умения, наследник на една от най-богатите фамилии в разкошния град Леон. С две думи – турбо гъзар.

Добре де, ама „любовта е сляпа“ и „като дойде не пита“. Та, след като повалил няколко слабаци от коня, въпросният рицар взел, че се влюбил в местна селянка, дъщеря на богат търговец. Запасал меча в златния кобур, коленичил и публично й предложил победата, сърцето, живота , честта и свободата си…плюс благородническата си титла.

Не извадил обаче късмет, тъй като нафуканата мацка изобщо не си падала по перковци като него. Очевидно предпочитала по-скромни мъже (за които и до днес се говори, че имат по-дълги пишки). С две думи – отрязала го.

Представяте ли си какъв шок е изживял най-личният, най-знатният и най-красивият момък в Леон, по когото въздишали всички фусти, от когото се страхували всички рицари, да бъде публично опозорен от  надменната селянка?

„Сърцето ми е оковано във веригите на любовта. Мъжката ми чест е накърнена” – продиктувал той на своя оръженосец-летописец, въздъхнал тежко и добавил: „трябва да направя нещо по въпроса!”.

Не му отнело много време да мисли. Мисленето не било сред силните му черти. Просто извадил меча, забил го в началото на моста и произнесъл именитата средновековна фраза: „Thy shall not pass!”

С други думи: всеки, който искал да мине, трябвало да го предизвика  на дуел лично или чрез свой застъпник. И да го победи. Въпрос на чест!

Възникнал голям проблем. Цели семейства останали разделени от бреговете на река Обриго, защото вече никой не можел да ползва моста. Tърговийката замряла. По моста минавал не само древният поклоннически път към Сантяго, но и още по-древният търговски път към океана – важна стопанска артерия от римско време насам.

Не помогнали заплахите на местния кмет, който обявил щедра награда за главата на самонадеяния момък, не помогнали молбите на семейството му да зареже тая глупост, да забрави малкия инцидент и да се ожени за най-знатната дама в родния си град. Само да се върне жив и здрав! Не помогнали  хилядите предложения за брак и обяснения в любов, които получил от местните селянки. Пичът бил непреклонен – ако искаш да минеш по моста, трябва да го предизвикаш на дуел и да го победиш. Точка по въпроса!

Кандидатите за слава не закъснели. Защитникът на моста счупил няколко хиляди копия и изкривил няколко стотин меча в тиквите на бабаити от четирите краища на Европа. Станал толкова популярен, че мъжаги от Черно море до Атлантическия океан идвали, за  да тестват бойните си умения срещу него и евентуално да отнесат торба с жълтици у дома. Дори двама сърби и един българин се прибрали с подвити опашки. Минала цяла година и….никой не успял да прекоси реката.

Защитникът решил, че това е достатъчно. Мъжката му чест била възстановена! Тържествено обявил края на своя обет и дал нов – да извърви бос пътя до Сантяго, да се изповяда и да се освободи от оковите на любовта. Така и направил. От този ден нататък историята мълчи за неговата съдба.

„Ето какви мъже са вървели по Камино!” – въздъхнах аз, чувствайки се поне малко съпричастен със съдбата на знатния момък. И запалих цигара в средата на моста.

Дрънчене на щитове и мечове, цвилене на коне и тропот на конски копита, дървени копия, разпадащи се на хиляди трески, възторжени викове от тълпата, аромат на топли гевреци от количките на амбулантни търговци – такива образи, звуци и картини минаваха през главата ми…

„Тишо, цялата история мога да ти я разкажа само в три думи” – прекъсна вдъхновението ми красивата германка, с която пътувах: „Мъжете са глупави.”

И ме върна обратно в реалността на нашия си, далеч по- технически съвършен, но и далеч по-малко романтичен 21 век.

Тихомир Димитров