- Винаги съм искал да бъда цвете: кокиче, минзухарче. Да расна и да гасна с Природата, а не като сега…все същото – начумери се Влох.
- Повечето хора нямат твоите привилегии, – баща му страдаше от липса на чувство за хумор.
- И какъв е смисълът тогава? На всеки 150 години да гледам нова революция, така ли?
- И да се храниш с тях, – допълни баша му – по време на конфликт има много храна.
- Но убийството е грях!
- Гладът е още по-голям грях. Той е равен на самоубийство. Не е грешно да убиваш, за да се нахраниш.
- Но, татко, аз не мога!
- Ще свикнеш, момчето ми, ще свикнеш! – твърдата десница на баща му го погали по бузата – същата десница, която беше откъснала главата на жертвата с един замах.
Вечеряха мълчаливо.
Тихомир Димитров
Харесвам такива кратки истории, които само разпалват въображението ти да ги продължиш и развиеш в посоката, която сам поискаш
Поздрави!
Биляна
Comment от Биляна — май 18, 2008 @ 5:54 pm
Това „Вечеряха мълчаливо“ само те кара да се замислиш „Какво всъщност вечерят“ и в следващия момент „I don’t wanna know“…харесва ми:)
Comment от Snejka — май 18, 2008 @ 7:55 pm
казват, че „късата форма е най-добрата форма“. Но езикът е несъвършен. Понякога трябват повече думи…
Comment от asktisho — май 20, 2008 @ 3:18 pm
Тихомире, как може след красотата, която пишеш да правиш такива отклонения?! Но пак е хубаво и пак те чета! Поздрави!
Comment от Ван — май 23, 2008 @ 3:06 pm