Истината, наистина…

 

Какво ли не правят  хората в търсене на истината. Странно, защо всички лъжат, а после се натискат да знаят истината? Всъщност, не е странно. Като знаеш истината, можеш да лъжеш още по-добре.

Сигурно има изписани хиляди страници на тема как да открием истината. На пръв поглед всички табели сочат натам: политиците се кълнат, че  ти отварят очите за истината, медиите се надпреварват кой първи да ти съобщи истината, автори от цял свят ти продават книжки за самоусъвършенстване, които ще ти помогнат да откриеш истината, рекламите предлагат все по-„истински” продукти, децата вярват, че родителите им говорят истината.

Да, обаче Дядо Мраз не съществува. И нито месото, нито хлебчето, нито кашкавалът на Макдонлад’с са истински месо, хляб и кашкавал. Хау ту книжките са сигурен път към успеха …за своите автори, медиите тиражират популярни заблуди, а политиците няма да ги коментирам въобще. Оказва се, че живеем в един свят на лъжата. Честито!

Истината, ако изобщо има такава, се заплаща с цената на много жертви. Всеки се е вкопчил здраво в своята истина, защото е минал през тръни, за да стигне до нея. И, в края на краищата, тя се оказва една голяма лъжа. Защо ли? Защото животът е прекалено кратък. Няма как да постигнеш абсолютната истина с метода „проба-грешка” за някакви си 80-100 години, пък и кой живее до сто? Трябва да вземеш истината наготово отнякъде. Но откъде, щом всички лъжат? Ето, и аз те лъжа в момента, но дали това също не е лъжа?

Има само един начин да научиш истината, цялата истина и нищо друго освен истината: чети народни поговорки!!!

Те са колективната памет на един народ. Не, те са колективната памет на цялото човечество. Дори хиляда години да живееш, пак няма да знаеш повече истини, отколкото ще знаеш, ако наизустиш десет народни поговорки още днес. Защото поговорките са събрали опита на хиляда пъти по хиляда души, живели в продължение на хиляди години.

Нямаш представа колко много си приличат поговорките на отделните народи. И това се е получило без тези народи да се наговарят помежду си. Поговорките не са преведени, те просто значат едно и също на всички езици. Защото говорят езика на истината. „Празни ръце – празен стомах” на арабски е същото като: „Който не работи, не трябва да яде” на български, да речем. Едва ли някога българите и арабите са седели на една маса и са пушили наргиле, за да съчиняват поговорки, а дори и да беше така, те щяха просто да ги преведат. Но не, поговорките нямат нужда от превод, те казват истината на всички езици.

Отделните култури са достигнали до тях по свой собствен, уникален начин, но крайната спирка винаги е една и съща. „To kill two birds with one stone” винаги ще значи: „Да убиеш с един удар два заека”. Това му е уникалното.  Аз изключително много уважавам поговорките. Те са единственият общодостъпен източник на абсолютна истина.

Тихомир Димитров

Имаме новина!

Спрях да чета вестници и да гледам телевизия, за да се информирам. Просто вече нямам нужда. Използвам масмедиите само за удоволствие и то - рядко. Освен това, информацията, която ми поднасят масмедиите смърди на мърша.

Не бях чел всекидневник и не бях гледал новини от доста време. Помня, че ги отказах, защото осъзнах, че ме депресират. Говорих с един репортер, който ми сподели, че целият му работен ден минава между прокуратурата, полицията, съда, моргата и спешното отделение. Е, вести, които няма откъде другаде да дойдат, освен от моргата, меко казано, не ме интересуват.

Реших да си направя малък експеримент и по изключение веднъж да „се информирам” по традиционния начин – така, както го правят милиони българи всеки ден: същите тези симпатични хорица, които дават газ, като видят пешеходец, засичат те, за да завият от най-дясната лента в ляво, настъпват те злобно в трамвая, псуват те на майка и са готови да те убият за два лева. Търсех корените на техния позитивизъм.

И така, представете си средностатистическия българин, който изкарва 500 лв. на месец, здравно и социално е осигурен само на хартия, олиото струва 4 кинта, а наемите са малко по-високи от месечното му възнаграждение. Този човек всяка сутрин пие кафе и чете в-к „Труп” преди да се качи в претъпкания автобус, а вечер пие ракия и гледа касапницата по новините, след като е продал труда си за скрап. Този човек има поне правото да знае какво се случва по света, след като влачи на гърба си двама безработни и трима пенсионери, а освен това му се налага да издържа и собствените си деца, нали? Да, обаче хората, които го „информират” яко се ебават с него и са решили да му покажат светлината в края на тунела под формата на приближаващ влак, пълен с горящи тела.

Ето какво открих, за да не ставам голословен:

в-к „Труп”:

Топ новината, която поднася на читателите си е, че баща пребива щерка си, защото ходела с ром. Това силно ме разочарова, тъй като нищо не може да се сравни със сина, който пребива майка си до смърт за пари. В „култовата” рубрика ‘позиция” чета: „Благовещение без блага вест”. Там винаги стои изтипосана фотографията на някакъв изсипан чичка или на някаква раздърпана леличка, които се оплакват като ревматичен старец от болежки преди дъжд. Може да се оплакват от болежките на обществото, не знам, но фолклорният им песимизъм ми дойде до гуша. Преминавам през огромно количество некролози, за да прочета, че някакъв измамник бил хванат от жертвите си, друг изнасилил малолетна, трети го сгазила кола, четвърти взимал рушвети, токът, бензинът и парното пак поскъпвали. Хвърлям вестника в коша и насочвам вниманието си към най-върлия му конкурент:

„24 бяса”:

„Жепейците неадекватни във влака убиец”. Кажете ми, къде, по-дяволите, е глаголът в това изречение? В това съобщително, заглавно изречение? Новината за горящия влак толкова много зарадва вестникарите, че още не могат да спрат да пишат за нея. Все пак, скоро няма шанс млад мъж преди сватбата си и младо момиче след рождения си ден да се опекат живи, нали? Или пък да им падне някоя козирка на главата. Тези възможности трябва да се експлоатират докрай. Публичните разстрели станаха скучни, а катастрофите са направо банални. Е, от време на време изкарвате късмет, когато пиян супер известен участник в кампанията „не карам пил” прегази с джипа си няколко човека и го пуснат с условна присъда, но това не се случва всеки ден. Питам се, ако излезете от моргата и се огледате, дали няма да ви направи впечатление, че по света се случват и други неща, за които можете да ме информирате, а?

Учудващо засичам тема с положително звучене, която е излязла от тетрадката за трети клас на някое чавдарче: „Нека обичаме туристите!” „Малоумно, но поне оптимистично заглавие”, - казвам си аз. И отдолу чета: „Лошо обслужване и инциденти прогониха скандинавците”. Този вестник също заминава в коша. Засилвам се към жълтия печат на една сергия, но физиономията на Азис ме плаши. Чак до там няма да стигаме.

Прибирам се в къщи, сипвам си ракия и стриймвам новините по Бий Ти Ви, защото нямам телевизор по обясними причини. Дърпам скрола на произволно място в средата. Това, което чувам, ме кара да си ударя главата в масата. Юксел ме „информира” за следното, цитирам: „едно от момичетата изнасилени от педофила, който уби дете от дома в Трън и после се самоуби, е била бременна от друг възрастен мъж в Перник. Момичето е непълнолетно.” Айде за вестникарите, че бързат да печатат разбирам и, че редакторите не си гледат работата, защото получават жълти стотинки, също разбирам, ама вие сте „информационната” емисия в най-гледаното време, бе, хора! Какъв е тоя скрипт? Момичето била бременна. А момчето се разболяла от грип, нали? Местя скрола назад с надеждата, че съм пропуснал някоя положителна новина - виждам ковчези, пак го местя напред - виждам арест, местя го отново и разбирам, че две българки са били принуждавани да изпълняват циркови номера със змии и тарантули против волята си в Италия. Сигурно това е най-интересното нещо, което се случи днес в Италия, пичове! Благодаря за информацията!

Решавам да прегледам новинарския блок на телевизията, която се фука, че единствено нейните емисии „.…се различават категорично от катастрофичния и негативен подход към новините на някои телевизии, които са заразени от журналистически далтонизъм.”

Първата положителна новина, лишена от всякакъв песимизъм, разказва как почти всички главни ченгета на България се оказали в играта. Стражарите и те били апаши. А това “новина” ли е? Щях да се шокирам, ако ми бяхте съобщили обратното. Позитивизмът продължава с траур в Бургас, бездомни деца и….курсор на мишката върху хикса в горния, десен ъгъл.

Не ми се ще да генерализирам, защото познавам добри специалисти, които работят в гореизброените медии, пък и самите медии на няколко пъти са проявявали съвсем добронамерен интерес към мен и към творчеството ми. В крайна сметка, въпрос на личен избор е дали да се информираш на принципа „доброто прасе всичко яде” или внимателно да си подбираш източниците на информация. Аз лично не гледам новини и не чета вестници - мисля, че стана ясно защо. Телевизията може да ми служи само като средство за забавление. Вредно е, но не прекалявам. Същото важи и за панираните крилца на KFC.

Обаче забелязвам една интересна тенденция. Масмедиите в цял свят се стремят към скандални и шокиращи открития, това е нормално, но при нас нещата някак винаги стигат до крайности. Помните ли новините по Татово време? Бях малък, но ги помня. Идеше ти да цъфнеш и да вържеш направо. То не бе оптимизъм, не бе въодушевление, младежки плам и ентусиазъм бликаха от всеки репортаж. Винаги съм считал, че американската реклама никога няма да достигне нивото на комунистическата пропаганда по сила и обхват на въздействие. Тогава новините бяха радостни, а в реалния живот те пращаха на доживотна каторга, защото си разказал виц. Може ли днес, когато новините са от Ада, реалният живот да е станал малко по-щастлив?

Тихомир Димитров

Карбовски, Димитров и женските списания

Доста пъти ми се е случвало напълно непознати хора да ме спират на улицата и да ме бъркат с Карбовски. Това ме обижда и ласкае едновременно. Обижда ме чисто естетически. Сигурно съм с около 40 кила по-слаб, за Бога! Но ме ласкае, защото през тези моменти имам рядката възможност “да обуя обувките” на големия мастър с острото перо. И да погледна на света през неговите очи. Веднъж дори ми поискаха автограф. Толкова сигурни бяха, че съм Карбовски. “От Кумова срама” не съм си признавал. Не можах да ги разубедя и накрая им дадох автограф, какво да ги правя? Да се радват хорицата, хех.

Съвападенията, обаче, не свършват дотук. В един и същи месец излязоха интервютата на Карбовски и моето, в две различни женски списания. Това от една страна показва, че не - не обичам да си говоря сам, а от друга затвърждава убеждениeтo ми колко некомфортно се чувстват хората с по-различно мнение в тази страна. Сега, да не вземе някой да си помисли, че се сравнявам с мастър Йода на българската публицистика, нали! Защото имам доста хляб да изям, докато наистина погледна на света през неговите очи. А и не съм напълно сигурен, че си струва. Но в отговорите на Карбовски открих редица възгледи, които споделям. Благодаря на Лидия, че ми насочи вниманието към тях с постинга си.

Няма да изпадам в подробности, защото предполагам, че всички тук сме грамотни хора и текста ще си го прочетете сами, но искам да споделя нещо, което много ме издразни. Това бяха коментарите под интервюто с мастър К. Изобщо не мога да си обясня озлоблението на повечето коментатори, насочено към този човек. Всъщност, имам някои догадки - сигурно се дължи на ограничения характер на посредствените им душички, които не са в състояние да видят по-далеч от носа си. Или пък се дължи на завист.

Хайде да си говорим истината - Карбовски е брилянтен журналист и писател, има остро перо и още по-остър ум. Доста е циничен, но стилът му на писане е уникален и най-важното - негов си, отличаващ се. Цинизмите не го правят по-слаб професионалист. Като човек, който също се занимава с писане, аз винаги съм се възхищавал от провокативните материали, които умее да създава - било в телевизията и радиото, било в печатните медии. Защото провокативните истории са интересни. А един добър разказвач няма правото да занимава читателите си с безинтересни истории.

Предполагам, че в личния си живот Карбовски е доста тъжен човек. Такива са интелигентните хора, които говорят истината у нас - тъжни, самотни и често: неразбрани. Защото посредствената маса не обича да й се казва истината. Тя предпочита да възприема “кафявото върху стената на кенефа, в който живеем като тапет”. Цитирам по памет. Но ето още една причина да свалям шапка на К. - въпрекли всичко, той намира достатъчно сила и мотивация в себе си, за да продължава напред. Да бъде истински. Да не се превръща в лицемер. Качеството на текстовете му не пада с времето, дори напротив - непрекъснато расте. Трудно е да бъдеш гигант в страната на джуджетата. И е нормално да хвърлят камъни по теб. Бих искал само да му пожелая щипка позитивизъм на вкус. За да привлича повече хубави неща от реалността към себе си. Защото личните нагласи и убеждения са тези, които формират персоналната Вселена на всеки от нас, а не обратното.

“По ирония на съдбата човек започва да променя заобикалящата го действителност в деня, часа и минутата, когато престане непрекъснато да реагира на нея” (Джон Кехоу - един друг джедай)

Успех, уважаеми мними двойнико! И комплименти!

Тихомир Димитров