Интервю с вампира

Действието се развива в едно от онези малки, мръсни кафенета, които продават банички в найлонови торбички, затоплени на микровълнова фурна, принцеси с кайма, кафе и ракия в пластмасова чаша за 40 стотинки. Аз ги наричам „Ресторанти „всичко по 40 стотинки”. Обичам тези заведения, защото са пълни с хора, които иначе няма как да срещнеш в добре подредения си свят на уж млад, перспективен човек….

Обичам ги, защото там можеш да видиш нещата от живота. Лице в лице. Там ходят кварталните кибици, започващи деня с голяма гроздова и четири бири. Там прекарват обедната си почивка строителните работници от най-близкия обект, които хапват половин хляб и два кремвирша, обилно залети с „Каменица”, и целите са омазани с вар. Там се събират кварталните помияри, просещите циганета, беззъбите старци и безработните алкохолици. Истинският живот е там. Не в „Островът на изкушението” и не в „Градски момичета”, а именно там – в „Ресторант „всичко по 40 стотинки”.

Тези места са богати на сюжети за мен, колкото и надменно да звучи. Но точно тогава в едно от тях по случайност ме беше вкарал гладът. И липсата на време. Решението? Принцеса с кайма и кашкавал, естествено. На тези от вас, които бръчат нос ще им кажа – няма по-яка храна от храната на хората, които изкарват парите си с физически труд. И по-евтина. Освен това, един път се живее. Когато станеш на 200 години от здравословен начин на живот сигурно ще ти дотъпее, защото всичките ти познати ще са измрели. А принцеската с кайма и кашкавал беше вълшебна. За 40 стотинки.

Влизаш да се нахраниш, а без да искаш получаваш и сюжет. Бонус от заведението.
И така, седя си аз, хапвам мазна принцеска, а на съседната маса по случайност се провежда интервю за работа. Работодателят е добре облечен мъж, на видима възраст около 40 и на видимо състояние около милион-два. Презентацията му започна с хвалба, че притежава няколко супермаркета в София и, че неговата потенциална служителка може да избира в кой от тях да работи.

Срещу пича стоеше леко пълна женица, а на лицето й се четяха едновременно тъга, отчаяние и надежда. Тя имаше един единствен въпрос към своя потенциален работодател: ако й се наложи, ще може ли да отсъства от работа? Макар и само за час, макар и само за минута. Майка й била на легло и тя се грижела за нея. Това бе причината отчаяно да търси работа и да е готова на всякакви компромиси. Приседна ми хапката. И се заслушах внимателно.

„Може”, - каза й вампирът, - „стига да подадете писмена молба от предишната седмица”. Дотук с гъвкавостта на българския работодател. „Но майка ми е тежко болна, няма кой да се грижи за нея и може по всяко време да ми се обади, че има нужда от помощ, живея на близо, въпрос на минути е, все ще се намери кой да ме замести, ако се наложи, нуждая се от тази работа, за да мога да купувам лекарствата”, - проплака жената. Казаха й, че сигурно ще се измисли нещо, но трябва писмена молба от предната седмица.

Разговорът се насочи към другите условия по трудовия договор. Вампирът говори около половин час и съчини някакви псевдо-правни условия за предстоящите им трудови взаимоотношения, от които аз разбрах само три неща: 1) че нямат нищо общо с Кодекса на труда, 2) че жертвата ще получи заплата едва на третия месец, евентуално, и 3) че за социални, здравни и прочие осигуровки в неговата фирма може само да се мечтае.

Отчаяната жертва мълчаливо преглътна всичко това. Физиономията й стана още по-печална. „Интересувате ли се от заплащането?”, - Попита я вампирът. „Да, естествено, животът на майка ми зависи от това!”. „Заплатата е 400 лева на месец, работната смяна продължава от девет сутринта до десет вечерта, допълнителните смени през уикенда и почивните дни се заплащат отделно. Понякога са задължителни.” Зачаках отговора на жертвата… „Има ли някакъв проблем, ако не ви потърся отново?”, - Проплака тя.

Интервюто приключи. Шефчето дори не си направи труда да отговори. Разсърди се, стана и с намусена физиономия напусна заведението.

В главата ми изникна една притча на Дънов: „Ако имаш сто слуги, на сто човека ще служиш. Такъв е законът.” Не ми е работа да се меся в чуждия бизнес, наистина. Но мразя такива феодали. Никой не е в състояние да защити тази женица и нейната болна майка. Никой не иска да го направи, никой няма да го направи и на никой не му дреме за нея. Защото законите не са задължителни за хора като вампира. Или поне земните закони. На негово място аз щях да бъда малко по-предпазлив. Защото знам, че рано или късно Бирникът идва и събира всички дългове…

Тихомир Димитров