„СПРАВЕДЛИВОСТ ЗА ВСИЧКИ“

Ако попадаш за първи път тук и се питаш за какво става въпрос,  «Справедливост за всички» е история, която се опитва по качествено нов начин да разгледа взаимоотношенията между хората в една арогантна, болезнено истинска и доста деформирана реалност, каквато е бълграската – тук и сега. Става дума за живота на една модерна и красива млада жена, която може да прави с мъжете каквото си поиска и го прави именно защото може.  Но не се заблуждавай, това не е лигава любовна история, булевардна кримка или секс четиво. Историята е истинска, защото е писана като военните устави – с кръв. И предупреждавам – хапе. 

За напълно безплатен достъп до съдържанието на цялата книга щракни тук и скролвай надолу

Приятно четене!

Тихомир Димитров

За масовото затъпяване

Налице е масово затъпяване. Хората стават все по-посредствени. Използвам думата „масов”, тъй като тази тенденция се отнася за широките маси по принцип, от които ти, читателю, правиш изключение, надявам се. Продължавам да живея с убеждението, че предимно не-случайни и култивирани хора четат «Писателския блог на Тишо», така че, хайде заедно да се надсмеем над другите и да видим защо те са толкова тъпи, а ние не сме ))) Кои са симптомите на масовото затъпяване ли?. Ето ги:
Българското училище се превърна в развъдник за напушени аутсайдери. Писал съм какава благинка е тревичката в миналото, но там поставих и едно условие, ако си в девети клас, джойнта буквално ти разкапва съзнанието. Наркотиците, подобно на алкохола, хазарта и проституцията са забавления, позволени само на възрастните и техният достъп до непълнолетни изобщо не го толерирам. На всичкото отгоре напоследък става все по-модерно да ходиш нашмъркан и пиян на училище. Голям кеф. Да говориш по мобилния по време на час и да се ебаваш с даскалицата, защото баща ти е мутра. Да караш съученичките ти да се събличат и да ти правят свирки в голямото междучасие, а после да качваш клиповете във vbox7. Аре стига бе. И това е «бъдещето» на нацията?
За мотивацията на учителите няма какво да говорим. За качеството на преподаване, също. Ще ме извинявате, ама един интелигентен и можещ преподавател никога няма да работи в някое СОУ при тези условия и при това унизително заплащане. Интелигентните и можещи преподаватели работят в частните училища. Изключение от всичко казано по-горе правят само елитните гимназии. Всеки град си има по една езикова, математическа или хуманитарна, столицата пък си има нейната Първа английска, НПМГ, НГДЕК и още няколко престижни училища, където ми се вярва, че все още работят добрите преподаватели от «старата школа» и все още приемат само подбрани, интелигентни деца, които наистина се стремят към нещо в живота.
Висшето образование е пълна трагедия.   През 1997 година, когато трябваше да кандидатствам, отслабнах с 15 килограма от 20 часовото ежедневно зубрене в продължение на един месец без прекъсване, за да мога да изкарам 5.70 на изпита по История. Залозите бяха високи. И нямаше значение колко парички са готови да дадат нашите, защото не ме ли приемеха “държавна поръчка редовно обучение”, отивах директно за година и половина в казармата. Някой да може днес да се похвали със същото? Ше ме извинявате, ама ако си влязъл с тест за интелигентност в НБУ само защото вашите имат 800 кинта и след три години преписване по изпити някой ти e написал дипломната работа, за да завършиш, твоята бакалаварска степен не може да тежи колко моята, получена след четири години гърч, заверки, отсъствия, присъствия, мид-търм тестове, колоквиуми и след мазния държавен изпит накрая, нали? Най-голямата простотия на земята беше да възнаградят тригодишния курс на обучение за „специалист“ с титлата „бакалвър“. Обяснението: ми в Европа нямало титла „специалист“. Така преебаха усилията на всички хора, блъскали четири години преди това за същата тапия. Но кой губи от всичко това? Губят интелигентните деца, отишли в университета, за да получат знания, губи и българското образование като цяло, защото се обезценява. Обезсмисля се. Познавам «магистри» по финанси, които не знаят формулата за пресмятане на проста и сложна лихва. Познавам хора, завършили «банково дело» в технически университети, познавам и хора, получили диплома без да са стъпвали в университета. Днес е лесно. Навъдиха се куп образователни коптори, които работят на принципа  «дай парите и бегай». Искаш магистърска степен? Няма проблем. Записваш се в каспичанския клон за «дистанционно обучение» към плевенския филиал на Бургаския свободен университет и си готов. Изключение от всичко казано по-горе все още правят елитните специалности в класическите университети като СУ, МЕИ, Свищовска академия, УНСС, ВИАС, ТУ и още няколко учебни заведения, защото може да са дървени и консервативни държавни институции, но ако си пълен тъпак, право в СУ или МИО в УНСС ще видиш през крив макарон. Дори и да имаш 800 лв.
Поп-фолк «културата». Честно казано, омръзна ми да лая срещу чалгата. На всички им стана ясно, че това е музика «за душата». Ама за душата на тракториста, копанара и провинциалиста. Ако си интелигентен човек не можеш да го издържиш това нещо, просто. Няма начин. Защото едно е да се кефиш на етно музика, аз обожавам истинските народни песни, които се правят в Гърция, Турция, Сърбия и Македония, защото фолклорът носи цялата душевност на един народ в себе си, но от побългарените версии на съседския фолклор, от издигането в култ на мутри и техните перхидролени кукли, от стремежа към бързи пари и «диливера» направо ми се повръща. Излез и отиди някоя вечер в «Син Сити». Ще видиш най-скъпите коли на света паркирани пред клуба. Техните собственици са единствените хора, които знаят какво правят там. Те са модерните богове на новия култ. Всички останали са комплексирани подражатели и жалки чекиджии.
Четенето на книги. Познавам изключително много хора, които не са прочели една книга през живота си. Бързам да направя уточнението, че не всички от тях са тъпаци. Напротив, има доста интелигентни хора, които просто са ощетени от това, че никога през живота си не са изпитали естетическото удоволствие от четенето на художествена литература. Вече е почти напълно възможно да си „попълниш” празнините за световната класическа култура с гледане на красиви, добре направени филми. Обожавам и уважавам киното като изкуство, но всеки психолог ще потвърди, че като познавателен процес четенето на текст е активна дейност, която ангажира много повече ресурси на мозъка ти от пасивното възприемане на мултимедийни продукти. Преработвайки текста в асоциативни образи и картини, мозъчната ти дейност непрекъснато се самоусъвършенства. С други думи, научаваш се да мислиш и да формираш собствени представи за света. Ставаш по-креативен и по-умен. Мултимедията ти дава готови ролеви модели, на които можеш само да подражаваш. Наслаждението от сюжета е същото. Губиш конструктивното мислене. Ако никога не си чел книги, можеш да разчиташ само на вродения си интелект, към който единствено работата ти, ако ангажира мозъчни ресурси, прибавя някакво развитие. Но за сметка на това пък губиш цялото декадентско удоволствие от дъждовния неделен следобед, прекаран с кутия цигари и интересна книжка в леглото…
Телевизията води до затъпяване, казвал съм го неведнъж и дваж. Виновни за това са брутално тъпите шоута от типа „Биг Брадър”, касапницата по новините, малоумните стари филми, защото по дефолт телевизиите нямат кинти за тарикатски, нови филми, както и ниското интелектуално съдържание на рекламите. Да не говорим за изгубеното време и натрупаните килограми от залежаването пред телевизора – време, което можеш да прекараш в общуване с други хора, в спорт или в разходка сред природата. Колко информация ти носи телевизията е друг спорен въпрос. Всеки офлайн или онлайн всекидневник и почти всяко радио ти носят същото количество полезна информация на ден, без рекламите да са толкова графично задължаващи.
Движението по пътищата до голяма степен издава културата на един народ. Вече почти не остана българско семейство, в което да няма пострадал или загинал от пътно-транспортно произшествие, но това нито пречи на хората да карат пияни, нито да се изживяват като Шумахер в населените места. Най-неконтролируемите глупаци са „донорите” с черните Аудита, Бе ем ве-та и Мерцедеси. „Безсмъртните” участници в движението са причина за повечето произшествия. Селтакът е изкарал кинти и си е купил скъпа кола, какво го бръсне него, че детето ти може да пресича улицата? Или че ладичката на възрастните ти родители няма въздушни възглавници? Неговата лимузина нали има? Ще направи „белята”, но ще оцелее, може дори да му се размине, ако познава хора тук-таме и ако пусне пачката в действие. В крайна сметка излиза така, че неговият живот е по-ценен от твоя. Е, айде де. Аз пък не съм съгласен. И ако има нещо, заради което искрено обичам Глобализацията и Техническия прогрес, това са електронните радари и видео наблюдението по пътищата. Ще стане така, че техниката съвсем скоро ще го начука на всички първенюта. Законът за движение по пътищата става все по-безмислостен, а ако  патрулният екип на КАТ работи под 24 часово видео наблюдение, което рано или късно ще стане факт, няма да можеш да бутнеш рушвет на ченгето дори и да си шеф на полицията. Просто ще свалиш нашивките, ще си платиш глобата и ще си излежиш присъдата, в  зависимост от големината на собствената ти простотия. Колите са направени, за да се придвижваш от една точка до друга, а не за да застрашаваш живота на другите, мамка му. В случай, че откриваш някакви състезателни заложби в себе си – има достатъчно професионални организации за автомобилен спорт, където можеш да се самоубиваш в контролирани условия, за забавление на зяпачите.
Примерите за масовото затъпяване са безброй, затова спирам дотук. Остава само отговорът на въпроса: кой печели от масовото затъпяване? Ами как кой – банките и политиците. За едните ще стане още по-лесно да ти пробутват ненужни вещи на кредит, а за другите: да те нахранят с кебапче, в замяна на което ти ще поставиш юздите на държавата в ръцете им при следващите избори. Не им се давай, ей! Без мозък в главата си буквално за никъде през 21 век.

P.S

Харесва ли ти „Писателският блог на Тишо“? Можеш да го подкрепиш, като си вземеш копие от новата ми книга „Душа назаем“. Така помагаш на един млад български автор да се развива, даваш пари за култура (освен за бахур), а увлекателната история е бонус от мен.

Тихомир Димитров

Има ли истинско приятелство между жените?

Нямах намерение да пиша тази статия. Но след почти невинния ми опит да споделя мнение по въпроса за приятелството между мъже и жени, който запали толкова лют спор, направо се чувствам длъжен. Преди да започна да нищя още по-сложната и щекотлива тема за приятелството между жените, обаче, нека да дефинирам термина „приятелство”. Истинско приятелство. Истински приятел. Това е човек, който ще жертва личния си комфорт, за да ти спаси задника, когато си в беда. Ще вземе пари на заем, за да ти даде, ако няма. Ще те пусне да живееш у тях докогато поискаш, ако си  останал на улицата. Ще се сбие с ченгетата, за да те измъкне. Ще направи всичко за теб, освен да ти позволи да чукаш сестра му, може би :-)))) Имам само един такъв приятел. Израснали сме заедно.  Бих направил същото за него. Всички останали са ми по-близки или по-далечни познати. И тъй като аз не вярвам, че която и да е жена на тази планета (освен майка ми) би направила нещо подобно за мен, смятам „истинското приятелство” с жени за невъзможно. Е, да, може би съпругата и сестра ти ще паснат идеално в тази роля, но, разбрахме се, роднинските връзки не важат. Със съпругата ти и със сестра ти сте много повече от приятели, въпреки че един симпатяга се опита да ме убеди, че искам да чукам сестра ми, каквато нямам )))
Жената и колата са двете неща, без които един мъж не може, към които се привързва най-лесно и, които имат навика да го изоставят точно тогава, когато най-много се нуждае от тях. Ако си опаричен, успял, доволен и щастлив, ако всичко ти върви по вода, тогава ще имаш и работеща кола и любяща жена и куп „приятели”. Ама като изпаднеш в дупката, махни си калта от очите и се огледай точно колко приятели са ти останали. Познах ли? Николко. Така че аз не вярвам в приятелството по принцип. Хората много лесно я раздават тази титла – „приятел”. На мене ми се свиди. Трябва да си доказвал с години, че си истински човек. Чак тогава ще съм готов да обърна и света заради тебе. Все пак, между мъжете съществува някаква по-близка форма на споделяне, общуване и подкрепа, отколкото между жените. Нека да я наречем „близост”. Да не използваме силни думи като „приятелство”. Близостта между жените я няма никаква. Сега сигурно ще ме питаш защо? Ама как така? Ето как:
1/ Жените лъжат. Много. Те са лицемерни, двулични същества и сами си го признават. Гордеят се с тази своя черта дори, подчертават я. „Жените сме големи кучки.” Всеки, който ги познава достатъчно добре ще ти каже, че е препоръчително винаги да правиш обратното на това, което ти казват. Аз не обвинявам жените. Дори не мисля, че го правят нарочно. Просто са си такива. Факт. Ако ти каже, че харесва мъже с чувство за хумор, интелигентни и възпитани, имай едно на ум, че гаджето й сигурно е най-големият простак на земята. „Добрите момчета си лягат сами”. Тази поговорка не съм я измислил аз. Жените лъжат всички – не само мъжете и другите жени, те лъжат дори себе си. И сами не си вярват. Някоя жена да ви е обяснявала наскоро колко „объркана” се чувства? Ами няма как, като се оплетеш в толкова много лъжи, нормално е да се объркаш. Просто те са емоционални. Не казвам, че са тъпи, емоционалната интелигентност е не по-маловажна от логическата. Но прекалената емоционалност ти пречи да разсъждаваш трезво. И на мен ми пречи понякога. Аз също ходя до тоалетната. Не виждам на тях защо да не им пречи. Явно природата ги иска така. И по-добре да се научим да ги обичаме такива, каквито са, отколкото да се опитваме да променяме Божествения промисъл, защото няма да стане. ))))
2/ Жените завиждат. Не по-малко. Бях написал една статия преди време за жената на 25 -  възрастта, около която менгемето на Природата започва да пристяга черепната й кутия и постепенно единственото, за което та започва да мисли са бебенца, пеленки, акота и детски колички. Ако две „най-добри приятелки” на 25+ се срещнат на по кафенце и едната сподели с другата, че е бременна, другата ще изписка или „О, ужас, как ще позволиш на такова нещо да ти развали фигурата”, проклинайки себе си наум, че не е на нейното място или ще започне да се радва, да я целува, да й честити и да я обсипва с комплименти  в случай, че все още намира външния си вид и кариерата си за много по-важни и неотложни приоритети от раждането на деца. Ако едната си е купила дрешка, която другата харесва, ще получи изключително „сърдечен” комплимент. Ако приятелката й се похвали, че някой богат/красив/известен мъж й е предложил брак, цяла вечер ще бъде ласкана с пълно гърло, а после в къщи ще има разтечен грим и сълзи от завист върху възглавницата: „ах защо не съм на нейното място”. Жените обичат да се лъжат помежду си, обичат и ти да ги лъжеш. Така че, давай смело, ама само за хубави неща, нали? Не че майка й е умряла и после: „няма бе, майтап”, примерно. Не си в седми клас вече ))))
3/ Жените имат много комплекси. Външният вид за тях е толкова важен, колкото парите са важни за един мъж. И ако мъжете са склонни да се комплексират най-много от неспособността си да изкарват достатъчно кинти, то жените се комплексират преди всичко от външния си вид. Дори най-красивият и световноизвестен фотомодел, който реално дължи всичко на външния си вид има разни дребни комплексчета – ту устните й не са като хората, ту задникът й бил прекалено увиснал, ту не харесвала извивките на ханша си или пък носът й бил крив. Затова пластичната хирургия е толкова печеливш занаят. Затова Лили Иванова иска да бъде вечен тийнейджър. Защото за жените външният вид е всичко. И как можеш да бъдеш истинска приятелка с някоя друга жена, която изглежда по-добре от теб самата? В гимназията не може да не си се сблъсквала с един доста широко разпространен феномен – най-грозното и дебело момиче в класа постоянно се мъкне навсякъде с най-яката мацка. И двете са големи „приятелки”. Всъщност, те си имат доста основателна причина да са заедно. Аутсайдерката си избива комплекси, защото   покрай „мацката” и тя има шанс за някакъв социален живот, за някакъв статус, да бъде забелязана, а „мацката” се нуждае от някоя, която толкова много да контрастира с нея, че красотата й да изпъква още повече. Ама това не е никакво „истинско приятелство”, ще ме извинявате.
4/ Жените не смятат, че изневярата е нещо нередно. Няма нищо лошо в това да изчукаш гаджето на „най-добрата си приятелка”, защото е готин и именно защото ходи с „най-добрата ти приятелка”.  Дори е предизвикателство.
5/ Жените са самовлюбени същества. Чувал ли си някога препоръката, че е много хубаво да се научиш да бъдеш „добър слушател”, когато ухажваш някое момиче? Защо е така според теб?   Защото тя обича себе си толкова много, влюбена е в собствения си имидж до такава степен, че ако ти не си готов да изслушаш всичко това (а жените са адски многословни, почти колкото мен) тя ще ти се обиди. Така че, научи се да бъдеш добър слушател.
6/ Терминът „женско непостоянство” се е наложил в световната класика, за да осмисли всичко, което написах по-горе. Жената и колата са двете неща, без които един мъж не може, към които се привързва най-лесно и, които имат навика да го изоставят точно тогава, когато най-много се нуждае от тях. И ако не ми вярваш, ами пробвай да си намериш някоя, която ще те търпи беден и смотан. Ще ти бие дузпата, защото нямаш достатъчно време за нея, нищо че цялото това време точно в момента ти е необходимо, за да си преосмислиш живота, например, и  да се опиташ да го вкараш в някакви релси…

Тихомир Димитров

Възможно ли е приятелството между мъжа и жената?

Напоследък доста често ми се случва да водя разговори на тази тема и тъй като отношенията между мъжете и жените винаги са били обект на жив изследователски (и писателски) интерес за мен реших, че  е крайно време да се изложа в писмен вид с разсъжденията си и по тази тема.

Позната ли ви е следната ситуация: Те прекарват почти цялото си свободно време заедно,  споделят си всичко или по-точно тя споделя, а той слуша, доверяват си тайни един на друг. Тя го възприема като най-добрия си приятел, а той…ами…”Спрайт иска да ти каже нещо за най-добрия ти приятел“…или пък обратната ситуация: тя тайничко си пада по него, но не смее да направи първата крачка. Виждат се всеки ден и си изкарват страхотно. Тя му прави всякакви косвени намеци, но той остава сляп за тях. Просто я възприема като приятел. И чука друга. Обожава друга. Подарява цветя на друга. Говори всички тези красиви думи и прави всички тези жестове на нежност за някаква кифла, която изобщо, ама изобщо не ги заслужава.
Вие имате ли си истински приятел от противоположния пол? Защото аз имам. Няколко дори. Повечето са лесбийки, а другите изобщо не мога да ги възприема като жени. Не защото са грозни или имат мъжки черти, напротив, защото са прекалено големи пичове, израснали са изцяло в мъжка компания, разбират се по дефолт единствено с мъжете, т.е нямат жени приятелки и се сприятеляват прекалено лесно с мъжете.  Толкова лесно, че са готови да пият бира с тях и да отидат веднага на мач, вместо да ги карат да ги чакат в коридора два часа, докато се гримират. И им липсва типично мъжката смелост да направят първата крачка и което е още по-лошо: чувстват се задължени да направят първата крачка, но не им стиска. А отсрещната страна просто не разбира от косвени намеци. Нека да анализираме и другата ситуация, в която срамежливата роля се пада на влюбения приятел. Много кофти е да попаднеш в категорията „приятел” на някоя жена, която харесваш. И много лесно. Това обаче означава, че шансовете връзката ви да се развие до някакво по-високо, жадувано от теб равнище, е нулева. Има само два варианта: 1) да се примириш с посредствената си роля на безполов, импотентен развеждач, компаньон и душеприказчик или 2) да не се виждате никога повече.  Подобно на мъжете, жените се сприятеляват истински само с хора от противоположния пол, към които изпитват точно 0% сексуално привличане.

Където го няма сексът, само там вирее приятелството между двата пола.

Затова моите приятелки са лесбийки и „мъжки” момичета. Защото го няма сексът. Усъмня ли се поне за миг в женствеността им, нещата коренно се променят. Започвам да гледам по различен начин на тях. И приятелството отива на кино. 
Къде е проблемът всъщност? Какво не се получава като хората? Защо толкова много хора страдат от този модерен проблем? Ще се опитам да дам конкретен отговор на този въпрос. Всъщност, отговорът е доста прост: Мъжете се опитват да превърнат своите приятелки в приятели, а това не се получава, защото те все пак си остават жени и обратното – жената, допуснала те до себе си само като приятел, всъщност се опитва да те превърне в нейна приятелка, с която да си споделяте всичко, да си лакирате ноктите на краката и да си говорите за връзки, а на тебе просто не ти отива тази роля, защото не си гей, а хетеросексуален мъж. Но търпиш и се примиряваш. Страдаш. Надяваш се. Ами успех, duude, никога няма да се получи, от мене да го знаеш. Ще затъваш все повече и повече в унизителната позиция на безполовия хермафродит, който трябва да я успокоява, след като я е зарязал поредният пиян мухльо. И ще си го заслужаваш това положение, защото не са ти ясни правилата на играта. Нека обобщя.
Момичета, мъжете не се интересуват от разговори за връзки. Те предпочитат да ги практикуват, вместо да ги теоретизират. Приятелка може да ви бъде само истинският гей. Неслучайно гейовете се разбират чудесно с жените. Няма го секса, нали се сещате?
Момчета, жената, която ви харесва няма да си губи времето с тричасови монолози за бившите си и настоящи гаджета. Дори напротив, ще мълчи като гъз и ще избягва тази тема на всяка цена. Не бъдете многословни. Не споделяйте много с жените. И не ги оставяйте да ви натикват там, където не ви е мястото. Ако пък вече сте сглупили достатъчно и разберете, че тя ви е лепнала отвратителния, безполов етикет „приятел”, можете да направите само едно – кажете си всичко, още в самото начало, преди да е станало прекалено късно. Захапете я за врата и я вкарайте в леглото или просто й наредете да си обира парцалките и да отива при най-добрата си приятелка, която съществува на тази планета с една единствената цел – да води шестчасови разговори, в които да анализира най-малките детайли от поведението на мъжете и да изслушва всички глупости до припадък. Вие не сте евнух, в крайна сметка.
Приятелството между мъжа и жената е невъзможно там, където съществува сексуалното привличане, дори и едностранно, дори и под формата на половин процентова,  теоретическа вероятност. Ask Tisho about it. )

P.S

Харесва ли ти „Писателският блог на Тишо“? Можеш да го подкрепиш, като си вземеш копие от новата ми книга „Душа назаем“. Така помагаш на един млад български автор да се развива, даваш пари за култура (освен за бахур), а увлекателната история е бонус от мен.

Тихомир Димитров

Най-охраняваният мъж на света пристига

В края на тази и началото на другата седмица в София ще се изсипят няколко НАТО-вски генерала плюс един американски президент. Няма да изпадам в детайли относно полицейщината, която ще се развихри през тези дни в т.нар две зони за сигурност, които включват почти целия град без Люлин, защото вече по темата има изписана достатъчно информация в нета. Иска ми се да попитам обаче, някой смята ли изобщо да бачка в понеделник при положение, че основните пътни артерии ще бъдат запушени? Градският транспорт ще пропуска спирки, а с коли никъде няма да може да се ходи? Движението в София е достатъчно инфарктно и без това, не ми се мисли какво ще стане на 11-ти. Сигурен съм, че посещението на Буш ще бръкне дълбоко в джоба на абсолютно всеки икономически активен български гражданин, защото блокирането на столицата означава пропуснати крайни срокове, недоставени пратки, неподписани договори, провалени срещи, просрочени плащания, непредвидими  организационни разходи, плюс още куп пропуснати ползи и преки загуби. Някой може ли да седне и да изчисли колко ще струва тая простотия на целокупния български народ? 11-ти нямало да бъде обявен за официален почивен ден, защото да не се разминавал работният график на столицата с останалите градове?! Ами като прецакате икономическата активност на 90% от българските и чуждестранни фирми, чиито централни офиси се намират в двете зони на сигурност, според вас, няма ли да се получи някакво разминаване между столицата и техните клонове в останалата част от държавата, хм?
За какъв чеп са ти офиси в центъра, пред които не може да паркира нито клиент, нито доставчик, нито бизнес партньор? Ето защо казвам, че всички икономически активни българи ще усетят посещението на най-охранявания мъж на планетата директно по джоба си, не само софиянци. А на горките хорица, които и без това имат нещастието да живеят в центъра и да дишат олово 24/7, поне през този ден ще им се осигури „отпуска” от шумовото замърсяване и от обгазяването. Но за сметка на това пък ще прекарат уикенда под „засилено полицейско наблюдение”. Достъпът им до кварталния магазин ще бъде „наблюдаван” от 3500 подозрителни, изнервени фуражки, а всеки, повтарям, абсолютно всеки гражданин през тези три дни ще бъде потенциален терорист, не забравяйте това. И не се разкарвайте с огромни черни сакове по улиците. Всъщност, изобщо не се разкарвайте по улиците. Стойте си у дома. Защото точно такова е отношението на изнервените български куки към хората, които реално им плащат заплатите – „виновен до доказване на противното”. А през тези три дни ще си плащаме не за да ни охраняват нас, а за да охраняват президента на една друга държава и генералите от едни други държави. Ще си плащаме и ще понасяме пропуснати ползи и преки разходи. Иска ми се да видя Париж блокиран по този начин или Прага, или Виена, ама няма да стане, защото тези градове са големи икономически центрове и плътно стоят зад своите големи икономически интереси. За пореден път се доказа, че България е провинцията на Европа, а София – най-провинциалната европейска столица. Тук всеки полицейски бос може да си прави каквото си поиска, а целият маскарад и липсата на ясна предварителна информация за мерките за сигурност, казват, бил заради американските тайни служби, които мълчат като гъз и не споделят нищо с родните фуражки, ама ги командват, за сметка на това.
Замисляли ли сте се някога върху следния факт: американците си направиха военни бази у нас и си купиха комуникациите. Знам, че новият собственик на БТК е изцяло частна компания, но по-дяволите, американската държава има толкова дълга пишка, че там националният интерес винаги стои над корпоративния. И ако разузнаването зад океана поиска тези и тези данни, мислите ли, че която и да е частна компания може да каже „не”? И така, честито – вече сме американска колония! Какво печелим от това ли? Ами нищо. При капитализма е така – печелят само големите риби. Ще продължаваме да си получаваме българските заплати, ще си трошим колите в дупките по българските пътища, ще наливаме пари в пробития бръшнян чувал на българската социално-осигурителна система, ще плащаме сметки за ток и за парно на който, както, когато и с колкото реши да ни ги надчислява, а животът ни ще бъде натикван в миша дупка всеки път, когато у нас пристигат Новите господари, обаче за сметка на това пък ще се превърнем в чудесна мишена за международния тероризъм. Най-охраняваният мъж на света пристига, всички други да го духат!
Аз лично смятам да тегля една майна на цялата тази работа и да прекарам следващите три дни върху хамак със стръкче тревица в устата нейде из родния Балкан. Съветвам ви да постъпите като мен.

Тихомир Димитров

Съзидателната сила на мисълта

Мисълта е мускул, който може да променя физическата реалност около нас. Ние живеем в градина, чиито семена са посадени в съзнанието ни. Ако посеем бурени, ще буреняса целият ни живот. Ти си архитектът на собствената си съдба. Ти твориш бъдещето си, но не само, – ти твориш бъдещето на света. По това си приличате с Твореца. За съзидателната сила на мисълта има написани много книги. Любимата ми е „Подсъзнанието може всичко” на Джон Кехоу, защото е написана просто и защото „номерата” от нея действат. Друг удивителен пример е Хосе Силва с неговите техники за визуализация на желанията и небезизвестният „Силва метод”, но вече започвам да звуча като стара врачка по СКАТ, затова спирам с препоръчителната литература. 
Всички сме чували приказката: „Аз да си кажа клетвичката, пък тя ако хване”. Интересното е, че клетвичките винаги „хващат”. Защо така? Защото воля, плюс емоция, плюс разум е равно на фактически резултат. Бих си позволил много волното сравнение на  волята с кормилото на автомобила, емоционалният заряд определя конските сили под капака, а разумът стои зад волана и управлява. И ако реши, че ще се размажеш в крайпътно дърво, ти наистина се размазваш в крайпътно дърво. Случвало ли ти се е да осъзнаеш колко малко трябва да ти трепне ръката, за да се забиеш челно  в отсрещния автомобил на двупосочен, междуградски път? На мене ми се е случвало и тогава осъзнах тънката червена линия между живота и смъртта, между мисълта и реалността. Въпрос на един жест е, просто.  Нищо повече.
Казват, че ако много силно искаш нещо, то винаги се получава. Дали наистина е така? Според мен да. Няма нещо, което да съм поискал с цялото си сърце и да не ми се е получило.  Дънов казва, че за да се случи нещо, ти първо трябва да го приемеш в сърцето си, после да го пожелаеш в ума си и накрая да го утвърдиш с волята си. Аз вярвам, че няма нелечими болести, а само нелечими пациенти. Вярвам, че светът, в който живеем е една халюцинация, едно отражение на собствените ни мисли и никой не може да ме убеди в противното. Възниква обаче въпросът – защо бидейки сам творец на собствената си съдба, човек невинаги е в състояние да я насочва в правилната посока? Случват му се лоши неща. Защо така?
Защото творчеството изисква да си силен и арогантен. Подчинявайки се на външните фактори хората губят от своята самостоятелност, оттам и от силата да творят сами съдбата си. Аз лично съм избрал да не се подчинявам. В много силна и изгодна позиция е човек, който няма какво да губи.  Не че съм притиснат, напротив, изобщо даже, но отправната ми точка при вземането на всяко важно решение, е че „Никой няма да излезе жив оттук”(Джим Морисън). Тогава защо да взимаме грешните решения, като можем да изберем правилните? Докога да отлагаме? За съжаление времето ни е ограничено и трябва да действаме СЕГА.
Съзидателната сила на мисълта е чудовищна. От теб се изисква единствено да си повярваш, ама истински. Никой не може да ти отнеме това. Всичко друго остави на „случайните” механизми, които подбутват клатушкащата се лодчица на съдбата ти надолу по течението на реката – от един бряг на друг, докато накрая всички не акостираме на едно и също тихо пристанище.

Тихомир Димитров

Изпрати SMS. Убий човек.

Ругал съм телевизията и преди. И винаги съм се оправдавал, че не ругая телевизията по принцип, а кървавата касапница, която ни поднася за вечеря. Да ругаеш телевизията на общи начала е все едно да ругаеш Интернет – там има всичко: от полезна информация, през бизнес новини, обяви за проститутки и немско хард-кор садо-мазо със зашиване на женски полови органи, например. За извращенията в Интернет ще напиша отделна статия. Сега ми се иска да се спра по-подробно на извращенията по телевизията. Защото дразнят. Ама много. И ако интерактивното общуване в интернет все пак дава някакво право на избор, то помията, която струи от телевизионния екран е приготвена за директна консумация.
Скоро попаднах на следната интересна статия: „Биг Брадър иска смърт”.  „Накратко: 37-годишна жена на име Лиза, неизлечимо болна от рак, ще трябва да реши на кой от трима млади кандидати за трансплантация на бъбрек да остави ценния си орган. Тримата кандидати трябва да спечелят симпатиите на умиращата, за да могат да бъдат избрани пред съперниците си. Публиката също ще помага в избора на умиращата и ще гласува с SMS, за своя фаворит.”
Заинтересувах се от въпроса, поразпитах и тъй като имам познати тук-таме, бързам да обявя публично, че не, това шоу не е продукция на Endemol (създателите на Биг Брадър) и, че да, такова шоу наистина  има.
Сега, остава да си зададем въпроса къде е границата между забавленията, шоуто и убийствата? Защото ако детето ти хване gsm-a и започне да изпраща ес ем ес-и решаващи кой да живее и кой да умре, то се превръща в пряк съучастник в убийство, при това съвсем съзнателно. Аз знам, че мечтата на всеки продуцент в т. нар „риалити формат” е да върне на народните маси тръпката от сочещия надолу палец, която така несправедливо им беше отнета след краха на римската империя с нейните кървави колизеуми, но, моля ви се, живеем в 21 век, все пак. Дълбоко в себе си хората винаги ще си останат първични, кръвожадни зверове и всяка война  за пореден път доказва това, след като се разкрият свидетелства за  нейните жестокости, дори модерната високотехнологична война не прави изключение. Спомнете си „забавата” на американските военнослужещи с иракски военнопленници съвсем наскоро. Почти Live on TV.
Цивилизованото общество, в което живеем, обаче, е цивилизовано именно заради факта, че то потиска подобни инстинкти. То учи хората да ядат месото с нож и виличка, да се отнасят с уважение един към друг, да бъдат усмихнати и любезни, да не карат с превишена скорост, да помагат на бедните и на хората в неравностойно положение, да пазят природата. Въпросното „шоу” някак влиза в разрез с ценностите на модерното демократично общество. Сигурен съм, че продуцентите са се погрижили добре за юридическата страна на въпроса. Вързали са си гащите. Мотивацията на участниците също ми е ясна – обречената женица ще се опита да остави някой лев на близките си след неизбежната й смърт, освен това ще помогне на един човек да се спаси. Другите трима участници пък се надяват да си осигурят безплатна трансплантация. Всичко става напълно доброволно. Но не е читава тази работа. Ама хич.
Спомням си как Стивън Кинг виждаше мрачното анти-утопично бъдеще в „Бягащия мъж” – супер комерсиални телевизионни продукции, в които се разиграват кървави драми като „Бъхтене за пари”: Човек се катери по запалено въже над яма пълна с озверели добермани, а по въжето всеки метър е отбелязан със стотачка. Ако успее да стигне догоре, печели кеша, ако въжето изгори по-бързо, отколкото той може да се катери – доберманите го изяждат за развлечение на публиката. И през цялото време текат залози. „Бягащият мъж” и „Дългата разходка” са проекциите на един болен, но талантлив мозък с блестящо въображение за бъдещето на телевизионната индустрия. Навремето тези истории ми се струваха забавни. Сега вече започват да се превръщат в реалност. Значи ли това, че наистина живеем в антиутопичното бъдеще?

Тихомир Димитров

P.S.

Три минути преди шоуто по холандската телевизия да свърши, три минути преди да посочи кой ще наследи бъбрека й, телевизионната актриса Лиза признава публично, че истински в цялата история са били само болките от действителния живот на тримата участници, които са споделили пред зрителите цялата мизерия на живота, прекаран в очакване на донор. И че целта на цялата работа е била да се привлече повече внимание към трудния  живот на болните, нуждаещи се от спешна трансплантация. Записвайте си ги тези примери в тетрадките по Пи Ар, щото ей такива примери влизат в учебниците, ей!
И все пак, да играеш себе си болен от рак?! На всичкото отгоре тъжните телевизионни копеленца май не са получили никаква трансплантация след целия пъблик хюмилиейшън. Мисля, че е жестоко, наистина!

Тва не – асексуалните хора

Обичам да пиша за парадоксите на времето, в което живея. Особено за тези, които ме плашат. За тези, които подсказват края на света. Имаше един филм: „Децата на хората”, в него Божествено проклятие беше наказало човечеството да няма повече деца. Всяка фантастична анти-утопия носи капчица истина. Днес ние сме жертва на същото проклятие, но в малко по-различна форма – все повече стават а-сексуалните  (фригидни, импотентни, хомосексуални) хора. Знам, че това са напълно различни  понятия и знам, че не са някаква новост. Обаче знам и нещо друго -  всяка война е последвана от бум в раждаемостта и то предимно на момчета. Общата памет на човечеството си знае работата и тъй като от 50 години насам се радваме на икономически растеж и сме престанали да се избиваме като животни, хората изпитват все по-малка нужда да се размножават. Светът е пренаселен и космическият сървър ни диктува, че  едва ли е разумно да продължаваме да го пренаселваме. Тези неща не могат да бъдат обяснени логически, те се управляват чрез инстинкти. Прави ли ви впечатление колко малко влечение имат вашите приятели (25-30) към брака? А колко голям процент от тях са разведени? Каква част от тях изхвърлят на боклука възможността изобщо някога да имат деца? А замисляте ли се колко абсурдно би било това през 1947 година? Наскоро една братовчедка ме попита: „Ти сигурно се чувстваш нещастен, защото по-голямата част от приятелите ти имат семейство и деца?”. Отговорих й, без да я лъжа: „По-голямата част от приятелите ми са разведени без деца и аз искрено се радвам, че си спестих това, която те трябваше да преживеят.“
Към този проблем се прибавя и още един – проблемът с асексуалността. Като оставим настрана медицинския факт, че 30% от жените са фригидни по дефолт, твърде много станаха и жените, които възприемат работата си като по-важен приоритет от мъжете. Стават независими и еманципирани. Правят кариера. Твърде много кариера. Това ги обрича на самота и ги лишава от теоретическата възможност да имат деца. Когато накрая осъзнаят колко неизгодна сделка са сключили, вече е прекалено късно. Няма с кого да си харчат голямата заплата и няма за кого да се грижат. А жените обичат да се грижат. И най-вече за деца, но ако са станали жертва на проклятието на нашето време, наречено „роботохолизъм”, щат не щат започват да се грижат само за офиса, друго не им остава. Ето защо фирмите в наше време се размножават по-лесно от хората.
Твърде много станаха и мъжете, които страдат от импотентност. Те пък се оправдават със стреса в работата. Верно, мъжката импотентност се лекува с едно хапче или с консултация при психолог, но за сметка на това пък съвременните мъже са готови да изчакат до 40-45, а защо не и до 50 години, преди да си направят деца. Въобще, няма го онова животинско привличане между мъжа и жената, както през 50-те. Отшумява естественият инстинкт за размножаване -  един от най-важните, при това.  Светът отива на кино. The future is now and the end is near.

Тихомир Димитров

И след нас – потоп!

Това е кратка анти-утопична статия, в която ще говоря за края на света. Имаше един филм: „Машината на времето” или нещо подобно, в който пътувайки напред във времето главният герой виждаше как светът бързо се променя около него, докато в един момент не съзря неонов надпис, на който пишеше „The future is now”. В този момент той спря хода на времето и излезе от машината. Толкова много ми хареса тази реплика, че я превърнах в нещо като личен девиз. Но добавих към нея още едно изречение. Всеки път, когато си включвам телефона, например, след като двете ръце се стиснат, за да ми покажат, че  „Nokia connecting people” ме поздравява надписът: „ The future is now. And the end is near.”
Вътрешно в мен винаги е съществувало убеждението, че ще доживеем края на света. Сънувал съм края на света. Беше толкова ужасно и истинско, че се събудих облян в студена пот.
Не може да не ви прави впечатление потопът навън. Светът свършва с потоп. Нека не бъда възприеман буквално. Краят няма да дойде сега, но аз го очаквам в най-близкото бъдеще. Огледайте се: прецакахме климата. Тотално го прецакахме. Има ли вече лято без поройни дъждове и потопи? Без ураганни ветрове и дори торнадо? В България? Преди две години имаше торнадо до Търговище, да, снимал съм го с любителска видеокамера и дори продадох записа на БТВ. Излъчваха го по вечерните новини.   Нормални ли са тези тропически извалявания за умерения климат, в който живеем? А горещите зими? А убийственото слънце? А въздуха, който дишаме, защо се вижда?
Нищо няма да казвам за вълните-цунами, колосалните земетресения, изригванията на вулкани и снеговалежите през май, които се случват в други страни.
Лошото е, че екология в 90% от света се прави само на документи, а в 100% от случаите природата я съсипваме съвсем на практика.  Не съм религиозен и не вярвам в суеверия, но след като прочетох изключително точните прогнози на Нострадамус за катаклизмите на прага между двете хилядолетия, които обитаваме, реших да се обърна и към религиозните текстове, за да видя как те виждат Армагедона. В една книжка, описваща житието и завета на Св. Иван Рилски срещнах интересна констатация. В нея Бог, разговаряйки с един светец му казва, че ще пощади света, въпреки чудовищните му грехове, докато по земята броди дори един просветен човек, или светец, който да изкупва греховете на човечеството с молитвите си. Такива хора бяха Дънов и Ванга,  такъв човек беше Майка Тереза. Къде са тези хора сега? Виждате ли ги? Има ли такива хора вече по земята? Кажете ми, плийз, защото в противен случай това би означавало, че The future is now. And the end is near. Аз мисля, че ще доживеем края на света. Мисля, че си го изпросихме. Дано да не съм прав.

Тихомир Димитров