Публичността по принуда

Съществува едно схващане, което твърди, че лоша  реклама няма, тъй като лоша е само липсата на реклама. Действително, в нашия пренаситен от свръх-предлагане и презадоволени потребителски потребности свят (като започнем от стоките за бита, минем през автомобилите и стигнем до политическите и религиозни идеи), да бъдеш забелязан е скъпо удоволствие. Достатъчен е един поглед към рекламните тарифи на някоя от водещите медии, за да се убедиш в това.
На пръв поглед публичност по принуда не би трябвало да съществува. Днес всеки продава нещо – ако не стоки и услуги, то всеки продава себе си - своите способности, своите умения, труда си, природните си заложби, умствения си капацитет.
Случва се така, че качеството ти на живот твърде често зависи от това колко хора знаят за теб. Сигурен съм, че има доста по-добри фокусници от Дейвид Блейн, например, доста по-добри магьосници дори, но как ли се казват те? М? Как? И аз не знам.
Бизнесът в преследване на публичност се е превърнал в истинска наука, в истинско изкуство, дори. Той замества рекламата като средство за комуникация, можеш да достигнеш до желаната публика без да се съобразяваш с факта, че понякога рекламата излиза твърде скъпо. А нейните ефекти се измерват трудно. Твърде абстрактни са. Докато резултатът от публичността е ясен - публикации в медиите, предавания, репортажи, черно на бяло, тън-мън няма. Целта е винаги една и същата: повече популярност за бренда, за продукта, за търговското име.
Следва да си зададем логическия въпрос: кои са онези физически или юридически лица, които не само, че не си плащат за каре в публичното пространство, но дори го получават по принуда? Има ли изобщо такива?
Ако се вгледаме във вечерния блок на новините или ако зачетем произволен всекидневник ще получим категоричен отговор на този въпрос. Медиите се „хранят’ с лошите вести като лешояди с мърша. Следователно, онзи, който се намира под светлината на прожекторите въпреки волята си е пряко  свързан с лошите вести – или ги предизвиква или е тяхна жертва .
Извършителите на углавни престъпления най-често “се радват” на публичност по принуда. За тяхната слава не могат да мечтаят дори бренд-мениджърите на „Кока Кола”. Проблемът на подобна слава е, че тя е твърде кратка по продълбителност или твърде некачествена, за да можеш да я обмениш след време срешу пари, а бранд-мениджърите на Кока Кола вечер се прибират вкъщи ако пожелаят, за разлика от задържаните рецидивисти.
Твърде често на публичност по принуда се „радват” не само извършителите, но и техните жертви. Пострадалите от природни стихии също стават обект на публичност по принуда. В България е много трудно да се прочуеш с нещо добро, с творческата си интуиция или с предприемчивия си ум, да речем. Много по-лесно е да живееш на село - в къща, която бива отнесена от потоп. Ако водата прецака и малкото, с което разполагаш, ако преебе единствения ти дом, интервютата и репортажите няма да закъснеят. Зрителите обичат да цъкат с език и да страдат заедно с теб върху меките си кожени дивани. Може дори да пратят някой ес ем ес, но те в никакъв случай не са готови да станат част от твоята трагедия и лесно я забравят - достатъчно е едно натискане върху горната стрелкичка за смяна на канала.
В повечето случаи публичността по принуда не е добре дошла. Съществува така нареченият „черен ПИ Ар”, който или се организира от конкурентни фирми, захранващи медиите с любимите им лоши вести за твоя продукт, или пък публичността по принуда си я начукваш сам. Като госпожица Балева, например. Тя реши, че е много хитро да обявиш априлското възстание за мит. Няма никаква изгода в това да спрягат името на фирмата ти 20 пъти по вечерните новини заради отровните хранителни продукти, които тя разпространява. Няма никакаъв смисъл и всички хора в една държава да те мислят за тъпанар. „На чужд гръб и сто тояги са малко”  - тази поговорка чудесно олицетворява „публичността по принуда”. Само те си знаят какво им е, горките. Тъпаци!

Тихомир Димитров

Бесен съм!

Рядко си купувам „Труд” и трудно се хващам на журналистически провокации със скандално-негативистичен характер, но това, което прочетох в днешния брой на ежедневника, плюс статията в нетинфо ме вбеси.
Някакъв немски кавал и някаква българска кифла, която се изживява като изкуствовед в Берлинския свободен университет решили да правят, разбираш ли, научна конференция в София, която имала за цел да докаже, че баташкото клане е мит, който подклаждал вражда срещу религиозните малцинства у нас и влошавал партньорските отношенията на Турция с Европа. Цялата научност на въпросното мероприятие, финансирано от небезизвестния немски производител на електроуреди „БОШ”, се базира върху една картина на полския художник Пиотровски, която нереалистично показвала зверствата на османските башибозуци при погасяването на въстанието. Османското робство било „мнимо” и не знам си още какви глупости не прочетох.
Въпросната изкуствоведка заявява най-нагло, че тя боравела с образи, а не с исторически извори и, че обект на нейните критики били художествените творби, показващи „пресиленото” баташкото клане, а не историческата истина. Според нея дори картините за френската революция показвали един мит. На въпроса на журналистката от „Труд” защо не вземе да обяви и Опълченците на Шипка за мит, я какви чудесни пресилени образи има за тях, кифлата отговаря, че те не са от 19 век, а нейната тясна специалност била ограничена до художествените образи от 19 век.
Уважаема госпожице Балева, изберете си с реални исторически факти ли ще боравите във вашата конференция, която претендира за научност или с художествени символи, защото между двете няма нищо общо. Много ясно, че картината на жената с голите цицки и гаврошчето не показва истината за Френската революция, това не е документална фотография, а художествена метафора. Съвсем естествено, Пиотровски е пресъздал баташкото клане през призмата на собственото си творческо възприятие. За сведение на госпожица Балева, понеже очевидно е твърде тясно специализиран изкуствовед (и твъре тясно ограничена личност, бих добавил), историческата наука се базира само и единствено на писмени исторически извори. Всичко друго са предположения, хипотези и митове, но те нямат никаква историческа, никаква научна стойност. Произведенията на художественото изкуство също. Не знам каква сензация точно търси тази п***а, но има голяма вероятност нейният изследователски проект да й покаже грозното лице на черния Пи Ар. Защото детските черепи с дупки от щикове в баташкия музей са реалност, която може да се види и пипне, стотиците писмени източници, описващи жестокостите на башибозука при потушване на въстанието, също.
Не съм радикален националист, не бих се нарекъл дори патриот, не мразя турците и съм настроен негативно към всякакви предразсъдъци, обаче това минава границите на здравия разум. Убийствата на деца, масовите гробове, изгарянето на църкви, претъпкани с мирно население и груповите изнасилвания, които са се случили преди 131 години в Батак не могат и не трябва да бъдат обект на «научни» изследвания от изкуствоведи, които наблюдавайки една картина публично твърдят, че тя недействително отразява действителността. Съгласен съм с вас, недействително я отразяват, дори бих казал, твърде меко, защото само който не е виждал ужасите на войната, той не може да си ги представи. Дори култивираните немци, вашите работодатели, са се изживявали като садистични зверове и са правили операции на деца без упойка по време на Третия райх, какво да кажем за разпасания, фанатизиран и недисциплиниран башибозук на една западаща империя като Османската – наемници, изпратени с единствената цел да грабят, убиват и изнасилват едно подтиснато малцинство, дръзнало да се опълчи срещу султанската власт.

Бесен съм.

Тихомир Димитров

За устойчивия растеж или зрелостта на човешката раса

Нека отново поговорим за екология. По-точно за една конкретна част от глобалната екологична политика, наречена „устойчив растеж”. Пиша това с ясното съзнание, че не сме в училище и, че този блог се чете от доста интелигентни, независими и образовани хора, ето защо няма да се спирам на историята на устойчивото развитие, нито на официалните му дефиниции. Има си „гугъл” и „уики” за целта. Ще ми се да представя как разбирам устойчивия растеж аз, лично. От двете му страни, защото, Бога ми, на този свят няма ни едно събитие, ни един процес, който да е еднозначен. Като се започне от откриването на барута, мине се през тока и телефона, та се стигне до атомната бомба и интернет, всички резултати от прогреса са нож с две остриета. Затова няма да възвеличавам „устойчивостта” като върховен човешки идеал, а по-скоро ще представя една приземена и реалистична гледна точка върху проблема като: а) единственият изход от глобалната екологична катастрофа  и: б) новото средство за политическа манипулация.
И така, какво се крие зад широко разпространената фраза ”устойчив растеж”? Аз си представям нещата по следния начин: жизненият цикъл на човечеството (цивилизацията) до голяма степен наподобява жизнения цикъл на човека като разумен индивид. Античността е детството. Времето на истинските идеали и преоткриването на света, на строенето на първите пясъчни кули от хора, които като пораснат ще станат архитекти и ще започнат да строят истински кули от стъкло и бетон. Децата са едновременно любопитни, наивни, добри и жестоки. Цялата антична история потвърждава това. Философите са откривали истината за човека и света, с пръчка върху пясъчника са чертали основите на цивилизацията, създавали са правото и държавността. Децата много обичат да си играят на стражари и апаши, на царе и на роби. В тяхната игра ключова роля имат големите, силни батковци, които могат да набият всеки (Рим) и, с които всеки иска да си играе, защото са големи и силни, защото са харизматични лидери (Цезар). Борбата за територии, играта на война и измъчването на по-слабите са ежедневие за всяко дете. Каква по-голяма радост от споделеното с приятели пред блока сбиване (гладиаторската арена), откъсване на пипалата на буболечка (публичното разчекване), прогарянето на насекомо с лупа (масовите клади), обесването на котка или убиването на гълъб с прашка? Именно децата живеят в най-строго подреденото йерархично общество – по-големият винаги има право пред по-малкия, защото може да го набие. Неудачниците, сакатите и грозните не са на почит, те служат за забавление и подигравки. Процъфтява античният театър. През своята най-ранна история съвременната цивилизация изживява безгрижните години на детството, в които всичко е ново, непознато, интересно и позволено. Безгрижното детство, обаче, рано или късно свършва. На гамена с охлузени колене започват да му никнат мустаци, косми по оная работа и гласът му започва да мутира. Следват обърканите години на пубертета.
Пуберите са крайни – депресирани, затворени в себе си, убедени в собствената си правота и в незачитането на целия останал свят. Превръщат се в метъли, зубрачи, сектанти или надрусани парти тийнейджъри. Водещи принципи за пубертетският аз, търсещ своята нова идентичност и място под слънцето са музиката, която слушаш (религията) и принадлежността ти към определена фанатична група на база на музиката, която слушаш (религията, която изповядваш), плюс тоталното незачитане и неразбирне на другите фанатични групи. За парти тийнейджъра-напушалка метълите са потни изроди, които трябва да измрат до крак, сектантите са глупаци, зубрачите са сдухани депресари, а училището, знанието и прогреса могат да вървят по дяволите. По-важна е вярата. Убеденоста, че именно ти си от правилната страна на барикадата и желанието ти да накараш другите най-после да проумеят това. Трябва да ги накараме на сила, задължени сме да проведем своя кръстоносен скейтърси поход срещу кожените якета с обици и тауировки, да изгорим вещиците от класа на клада, но преди това публично да ги унижим, да изхвърлим циганчето (мавъра) в реката, защото има по-различен цвят на кожата и не прилича на нас. Средновековието, подобно на пубертета, е тъжен период на застой и слепота. За щастие, той отминава сравнително бързо и в жизнения цикъл на човечеството настъпва ренесансовата младост: просвещението (хубаво е да си отличник, приемат те в елитна гимназия),  хуманизма (започваш да цениш истинските приятели), индустриалната революция  (шестиците по математика) и техническият прогрес (разглобяваш и сглобяваш мотора на баща си сам). Добре че през всички несръчни етапи на развитие до момента за издръжката, прехраната и сигурността ти са се грижили твоите родители. Иначе щеше да си заникъде. Давали са без да искат нищо в замяна, а ти си взимал, без да изпитваш особена благодарност. И сега си осъзнат индивид, вдъхновен младеж с велики реформаторски планове, който обаче не може да постигне нищо без помощта на ограничените ресурси, с които разполага майката земя. Искаш да учиш в университет, да караш кола, да сваляш гаджета, да се развиваш, да докажеш себе си – всеки път получаваш всички условия за това наготово. Потребностите ти се увеличават с всеки изминал ден, заедно с тях и претенциите за собствената ти независимост. Опознал си света, завършил си с отличен, вече не мразиш съученичките и колежките в университета, не искаш да ги пребиваш и да ги унижаваш, а ги ухажваш и се влюбваш в тях. Искаш своя собствен живот, който да се подчинява само и единствено на твоите собствени правила. Писнало ти е да живееш от издръжката на вашите. На тях също им е писнало. Започваш да търсиш варианти. Личният компютър се превръща в неразделна част от твоя живот.
Добре дошли в 21 век и в ерата на устойчивия растеж! Живеем в епоха, в която човечеството се опитва да скъса пъпната връв с майката земя – иска да пътува все по-надалеч от нея, да опознава нови територии, да получи отговорите на всички въпроси. Вече не се страхува от гръмотевичните бури, а ги предсказва с точност, иска да се издържа само – да не зависи от ограничените ресурси на родителите, да произвежда повече, отколкото потребява. С други думи – човечеството най-после излиза от младежките си години и навлиза в годините на своята зрялост.
Устойчиво развитие означава да ползваш все повече ток без това да е за сметка на намаляващия петрол в земните недра. Да строиш все повече сгради, без това да е за сметка на намаляващите в световен мащаб горски площи, да опроизвеждаш все повече коли, без това да е за сметка на въздуха, който дишаш, да пътуваш като турист в космоса, без това да е за сметка на държавния бюджет, да задоволяваш нарстващите си потребности, без да изчерпваш намаляващите ресурси на планетата, да си имаш свои собствени ресурси, които се увеличават от ден на ден, защото рано или късно, човечеството ще навлезе в ерата на бащинството, когато ще разполага с достатъчно воля и съзнание да осигури не само прогреса, но и бъдещето на своето поколение, ще пази и ще защитава по-слабия.
Това, което ненавиждам в устойчивостта са опитите за политическа манипулация и икономическо облагодетелстване от нея. Всеки процес на масова промяна в обществените нагласи е свързан с някакво преразпределение на блага и ресурси, с някакво първоначално натрупване на капитал, с ловене на риба в мътна вода. Ако през годините на индустралния капитализъм синдикатите и картелите са се превърнали в най-влиятелните мафиотски групи, то в годините на устойчивото развитие екологичните организации са на път да се превърнат в такива. Ако вярваме в доброто, трябва да приемем, че цената си струва. В крайна сметка, ако не бяха работническите протести, стачните действия, саботажите и кървавите бутнове, нямаше да ги има осем часовият работен ден, социалното и здравно осгуряване, безопасните условия на труд, зстраховките живот и задължителните годишни отпуски. Нормално е хората, които са били първите лидери в това мащабно обществено преструктуриране да получат своя дивидент под формата на власт, парламентарно лоби, пари, обществен престиж и привилегии. Това обаче не означава, че днес трябва да стоим със скръстени ръце  и да си затваряме очите пред опитите на големите екологични организации да монополизират устойчивото развитие в името нечий личен икономически интерес. Нали в крайна сметка всичко се прави в името на прогреса? Ако през индустриалния капитализъм свободата на словото е била по-скоро пожелание, отколкото реалност, то днес това вече не е така, днес ги има и свобоата на словото и Интернет и глобалните комуникации. Би следвало нещата да се получават по-меко и по-човешки от преди, прогресът не би трябало да изисква същия брой кървави жертви.
Аз вярвам, че науката ще спаси света, не политиката. Вярвам, че в крайна сметка хората ще излязат по-умни, отколкото изглеждат в действителност. Вярвам в стотиците нови източници на енергия, в геотермалните електроцентрали, в енергията на вятъра, на приливите и отливите, в магнитната левитация, в екологично чистия водороден двигател и в града на бъдещето, където, за да ти дойда на гости е достаъчно само да пратиш ес ем ес на колата ми, която без да отделя грам вредни емисии безшумно ще ме издигне на безопасна височина и няма да ми дава да управлявам, защото при скорост от осемстоин километра в час човешките реакции са несигурни и все така безшумно ще ме приземи пред вас. За да се получи това, обаче, още една империя, издържаща се от петрола и търговията с оръжие, трябва да рухне. Още много глави трябва да паднат по върховете на корумпираната китайска комунистическа партия и още по-корумпирания Европейски парламент, още куп несправедливости ще трябва да бъдат извършени в името на устойчивия растеж, като например да ти продадат на безценица всички стари опели, които вече не са им нужни, а после да ти смъкнат кожата от екотаски, защото, видиш ли, не отговаряш на екологичните изисквания.
Въпреки всичко, аз вярвам в прогреса, вярвам и, че когато критикуваш, трябва да си готов да предложиш алтернатива. Ето я моята алтернатива: инвестиции в образование и екологична пропаганда. Екологията трябва да бъде най-важният предмет от първи клас в училище до последния курс в университета. Инвестициите в научно-изследователски екологични проекти трябва да бъдат освободени от всякакви данъци и опит за държавна намеса, екологичните фондове трябва да се контролират от обществото на принципа на пряката демокрация, с референдум. Съзнанието на всеки индивид на тази планета трябва да се промени, за да се промени глобалното човешко еко-съзнание. Иначе, както съм казвал и преди в една статия озаглавена «Екологията преди всичко», докато тук в Европа ни облагат с екотакси и си вадим очите на диодни лампи нощем, а арабите горят последните капки петрол на земята, за да си осветяват магистралите с промишлен ток, доникъде няма да стигнем.    

Тихомир Димитров