Beautiful Fucking Spring

Няма начин да не забелязвате цъфналите сливи. Просто няма начин. Тази гледка е вдъхновила толкова японски хайку поети, че накрая няколко аристократични японски фамилии са започнали да се борят за авторските права върху цъфналата пролетна слива. Подобна “борба” в средновековна Япония, естествено, не изглежда като борбата против компютърното пиратство през 21 век. Падали са глави и е шуртяла кръв, защото поетите-аристократи, избрали да изобразят природната хармония с четка и боички върху оризова хартия не са били никак готови да се съревновават с художниците, например, които рисуват същата природна хармония, пак с четка и боички върху оризова хартия, ама като се израяват малко по-директно. Вместо да  рисуват йероглифи, те рисували пейзажи.
Ето за това е можела да ти хвръкне тиквата в средновековна Япония, защото се изразяваш директно.
Замисляйки се, аз си давам сметка, че всъщност трябва да съм ултра благодарен  на Съдбата заради факта, че не не живея там и тогава.
На мен ми се случи най-непредвидения хепи трип с приятели в Балкана по времето на цъфналите сливи. Имахме една грандиозна карачанска овчарка, която ни пазеше нощем от чакалите, които се намирали в размножителен период и, които ставали особено агресивни през тaзи част на годината. Много ясно, и аз се намирам в размножителен период, и аз ставам агресивен…
Обаче когато пеееш cantati в празна, 60-метрова пещерна галерия, около 3 след полунощ и на десетки метри под земята, някак особено много не ти пука за размножителния период на когото и да било. Акустиката просто те ПРИНУЖДАВА  да търсиш Бога в себе си, дори и да си влюбен, а това през Пролетта е просто неизбежно, съгласете с мен…Важното е, че можеш да разчиташ на най-ценното куче в света, което безстрашно се навира навсякъде, винаги стои до входа на галерията и ПАЗИ.
За пореден път ми стана гадно как София успя да ме засмуче в  противна си утроба веднага, след като подминах табелата, върху която лекомислено е изписано името на мъдростта.  Тук няма никаква мъдрост.
Постигнах дълбоко вътрешно съгласие със себе си, че не  -  аз няма да остарея в този утрепан град и, че не – той не ме заслужава. Ще остарея, ще улегна и ще си напрая тухлена къща с двор някъде, където Глобализацията няма да ме притеснява. Ама ще ми пуска нет, за да мога да продължавам да тровя главите на хората с простотии. И ще си гледам огромно куче в двора, за да ме пази от чакалите и от вълците нощем. Всъщност, аз вече притежавам такава къща – намира се в село Тюленово, на 80 метра от морския бряг.  Остава само да си купя куче.
It’s a beautiful EARLY fucking spring, don’t you think?

Тихомир Димитров