ЖАН

ЖАН живееше на шестия етаж в една пететажна постройка. Това, че обитава несъществуващ адрес не го притесняваше особено. За него много неща на този свят бяха несъществуващи. За сметка на това обаче Жан притежаваше умения, които бяха нереални за другите. Той владееше 15 езика, 300 компютърни програми и можеше да прави около 200 магии. Най-много се гордееше с уменията си да внушава мисли на хората и да общува с животните. Способността си да лети Жан използваше рядко, защото се страхуваше от височини.
Много хора биха завидели на човек в неговото положение, но вместо да се възползва от всеобхватния си потенциал , той водеше скромен и уединен живот. През повечето време стоеше у дома на шестия етаж в пететажния мезонет, колекционираше пощенски марки и много обичаше да чете. Четеше всичко - книги, списания, вестници, каквото му попадне.
От време на време Жан излизаше от дома си, за да се срещне на кафе със своя приятел Ники, известен още като Ники-Сто, заради стоте му прераждания. Ники беше единственият човек в тази страна и може би на целия свят, който можеше да докаже всичките си предишни животи с думи, дела и факти. Надарен с много добра памет, Ники–Сто разказваше на Жан в продължение на часове интересни случки от миналото, които бяха преживели заедно, но за които Жан не си спомняше, за разлика от Ники. Според приятеля му винаги се бяха раждали горе-долу по едно и също време и винаги са били приятели от деца. Жан беше напълно съгласен със своя другар.  Още в първия миг, в който се запознаха го беше  обзело странното чувство, че цял живот не са се виждали и имат страшно много да си разказват.
Това, което обърна с главата надолу еднообразния живот на Жан бе Радостина. Запознаха се на 33-ия й рожден ден преди три години, на който го заведе Ники-Сто. Радостина беше родена на девети септември 1999г. , дори името й беше с девет букви. Тя живееше в квартал “Триадица” номер 3 , в блок 33, трети вход, на третия етаж – в апартамент номер девет. Радостина се шегуваше, че любимото й число е три, но в училище е имала само шестици. В любовта им с Жан може би нямаше нищо случайно, като се има в предвид, че въпреки безупречния си външен вид и открития си характер, Радостина беше малко позакъсняла с брака, а Жан носеше трибуквено име. Влюбиха се от пръв поглед и Радостина реши, че това ще е мъжът на живота й, въпреки, че Ники-Сто също й харесваше много. Жан и Радостина бяха заедно като гаджета съвсем за кратко. На третия месец се сгодиха, на шестия той поиска ръката й, а на деветия се роди първото им дете – Симеон Иванов Радостинов – според новите изисквания на брачния закон мъжките рожби да носят фамилно името на майка си, а женските – на баща си. Радостина си мечтаеше за три деца, като се колебаеше дали да са момченца или момиченца. Жан й помогна много бързо да реши тази дилема, като й предложи да си направят шест деца – три момченца и три момиченца. Тъкмо мъниците щяха да се появяват на всеки девет месеца и така нямаше да се прекъсва цикъла на семейното им щастие.
Съпругата на Жан бе модерна, работеща жена и естествено не би позволила да се превърне в постоянно раждаща домакиня, затова двамата си наеха майка-носител, за да изроди децата, заченати с техните гени при най-добрия местен генетик, молекулярен инженер и метафизик –доц. д-р Генешки.
За да подсигури бъдещето на голямото си семейство Жан се отказа за малко от скучните си домашни занимания и се зае да изкара някой лев. С безкрайния си талант той не срещаше абсолютно никакви затруднения в печеленето на пари и забогатя доста бързо. Регистрира няколко офшорни компании, зае се с борсова търговия и с кредитно посредничество. Отказа се едва на третата година, когато беше изкарал достатъчно, за да не му се налага да работи повече. Продаде бизнеса на един съмнителен тип, който освен всичко друго търгуваше с души, но това по никакъв начин не смути Жан, защото човекът предложи добра цена.
Радвайки се на бързо растящото благосъстояние младото семейство разшири дома си и стана горд собственик на целия шести етаж в пететажния мезонет, както и на още шест имота в столицата – по един за всяко от бъдещите им деца.
Родителите на Радостина много харесваха Жан, защото беше умно и скромно момче. Своите родители той не помнеше и въобще не беше сигурен дали има такива, както не беше сигурен на колко години всъщност е.
Съвсем в реда на нещата много хора завиждаха на младото семейство за идилията, в която живее, но това не можеше да помрачи щастието на Жан, дори напротив – с малък трик той превръщаше омразата, завистта и коварството на другите в материя и така, ако някой комшия му завидеше, че има нова кола, Жан моментално се сдобиваше с такава.
Възпитанието на малките бе оставил изцяло в ръцете на съпругата си. За да могат да пътуват и да опознават света спокойно, Жан се бе погрижил в банковата сметка на жена му винаги да има точно 999 долара, независимо колко тегли и кога.
Това положение на нещата можеше да продължава още дълго, ако не бяха внезапните проблеми, които налетяха Жан. От един момент нататък той стана ужасно параноичен. Гонеше го постоянен страх – едно необяснимо, но натрапчиво усещане, че нещо не е наред, а ако е наред, то всеки момент може да се обърка. Психиатрите не можаха да му помогнат. В мислите им Жан видя, че нямат абсолютно никаква идея от какво се оплаква, независимо колко висок хонорар получават на час.  Все по-често го болеше главата и в тези ужасни моменти го налиташе подтискащото чувство, че умира, макар да не беше съвсем сигурен дали това е възможно.
Всичко продължи до мрачния следобед, в който двамата с красивата му съпруга стояха умислени в креслото пред телевизора и гледаха репортажи от първото пристигане на извънземните. След неколкоседмични преговори, Световното правителство отказа да се предаде и изстреля някакви ракети по кораба-майка, едната от които - българско производство. Пришълците отговориха с имплозивен заряд, причиняващ пространствени изкривявания и темпорални дисфункции.     
На следващия ден Жан вече не се оплакваше от болки в главата. С тревожно нетърпение излезе от сламената колиба, за да види дали вълците не са отмъкнали някоя от овчиците през нощта. Отдъхна си едва, след като се увери, че цялото стадо е налице. Скоро трябваше да сложи още няколко топчета на броеницата, защото мислеше да купува добитък от града. Удовлетворен от свежестта на утрото Жан разпали лулата си и запуши, наслаждавайки се не красивата ливада, която се беше ширнала пред него. Зад морето от зеленина, поклащано от вятъра, се издигаха зъберите на далечни планини. Въпреки че все още беше лято, по върховете им имаше сняг. В приповдигнато настроение Жан се упъти към съседната колиба, където спеше най-добрият му приятел Николаос, за да го събуди и заедно да подкарат стадата на паша.        
        
Тихомир Димитров

За изневярата. Честно.

Хората са деградирали дотолкова, че вече е „модерно” да изневеряваш. Ако не го правиш те мислят за прост. Излиза така, че да обичаш истински е old school, назадничаво и демоде. Ти си балък, ако обичаш истински. Къв (ква) е този (тая), че да (му) й се връзваш толкова? Има къде къде-къде по-красиви, по-богати и по-известни, от него (нея). Ако изпитваш истински чувства, ти си балък, ако ги показваш, тогава направо се превръщаш в глупаво чудовище.
Ще ви кажа правичката – можеш да изневеряваш само когато не обичаш.  Тогава си наказан, лишен си от най-голямото благо - Любовта и, което е още по-лошо: не си искрен пред себе си. А това вече е сериозен проблем.
Хората са полигамни същества и, според мен, не могат да прекарат цял живот един с друг. Не са като лебедите. Не са достатъчно съвършени, за да бъдат лебеди. Нормално е в един момент от връзката ти (най-късно на третата година) да се появи някой, който да ти стане по-интересен от досегашния ти партньор. Нормално е и повече да не можеш да търпиш последния. Да търсиш разнообразие. Но е долно и нечестно да се ебеш зад гърба му (й).
Достойните хора не правят така. Те имат достатъчно сила и смелост, достатъчно големи егоисти са, за да дойдат и да ти кажат: „ Копеле, всичко свърши, в живота ми има друг (а) и ние сме дотук”. Страхливците, обаче, не правят така. Страхливците се скатават. Хем искат да опитат от новото, хем се насират от страх да не загубят сигурността на старото. Нерешителни са. Ето затова вълкът в мен мрази хората, които изневеряват – заради слабостта им. В този свят не можеш да стигнеш до никъде, ако си слаб. Може да прекараш известно време в собствената си илюзия, но когато един ден всичко в живота ти започне да мирише на фекалии идва времето да се замислиш кога за последен път се изака на метеното. И колко точно изака. Защото Педеруши е прав – наистина всичко се връща. При това тройно.
Безспорно най-добрият филм, който съм гледал по въпроса, е „Изневяра” с Ричърд Гиър. Гледах го в казармата заедно с едно момче, което през цялото време звънеше на приятелката си - тийнейджърка, за да й забранява да ходи на дискотека довечера, защото била курва.
Майтапа настрана, ама курвите май станаха много. Преходът накара младата и прилично изглеждаща българска жена да си мисли, че всичко й е позволено. Една илюзия, построена върху лъжите на десетки изплезени езици.  Глобализацията я накара да вижда във всеки потенциален партньор нов мерцедес или кариера в чужбина. И понеже дай, сега му е времето, да гребем с пълни шепи от новооткритата си свобода. Дрисльото, който те обича и на всичкото отгоре ти го казва, така или иначе не заслужава твоето уважение. Истинският мъж не прави така.  Той пикае в мивката, трие се в пердето, ебе и бие. А когато удари с юмрук по масата, ракийките подскачат. Мачото се връща на мода.
Тъпото е, че като пикаеш в кладенеца, от който пиеш, един ден ще изсърбаш  собствените си нечистотии.  Защото колкото повече хора станат жертва на изневяра, толкова повече от тях престават да я считат за нещо нередно. И започват да изневеряват. Връщат си го на други - съвсем незаслужили, и така порочният кръг се затваря.
Изневярата е голям проблем и за мъжете, не се заблуждавайте, че гледам на нещата едностранчиво. Ако кукличката мисли, че с достатъчно парцалки и грим може да изглежда като най-желаната принцеса на нощта, защото мъжете са станали толкова „лесни” напоследък, то баткото смята, че колата е продължение на оная му работа. Не напразно са кръстили спортните автомобили „пичеловки”. Кофти е кинтите да се превръщат в основа, над която ще градиш характера си. Защото паричките имат едно много гадно свойство – днеска има, утре няма. Никой не е застрахован срещу пожари, природни бедствия, войни, болести, атентати, лош късмет и неблагоприятна пазарна конюнктура. Интересно ми е, ако си свикнал да те чукат затова, че си богат, да те уважават за това, че си богат и да се страхуват от теб заради това, че си богат, какво ще правиш един ден, ако останеш без кинти? Самоубийството изглежда най-доброто решение. Защото истинският „пич” преди всичко обича себе си, а не някакъв белег, който го отличава от другите.  Трябва да се чувстваш еднакво ценен с два и с двайсет хиляди лева в джоба, трябва да си открил вътрешния мир и да си го обикнал, само така ще накараш и другите да те обикнат. В противен случай си обречен.  Ако изневеряваш на жената, която е влюбена в твоите мечти, ти незаслужено я превръщаш в парясница, която ще накаже друг, а той, от своя страна, ще си го върне на друга и така порочният кръг отново се затваря.
Колкото и да е модерно да си мерзавец, на лъжата краката са къси и голият задник на  маймуната винаги лъсва.
Бързам да направя едно важно уточнение – този пост не го пиша, развълнуван от личните си преживявания. Срещал съм толкова долно, предателско отношение в живота си, че речникът ми е прекалено слаб, за да изрази всичко онова, което действително си мисля за прасетата, готови да серат и да пият от локвата с нестихващ ентусиазъм. За тях думите са ненужни. Те заслужават вечно мълчание.
Изкривяванията в заобикалящия ни свят са потресаващи. Аз лично предпочитам да не се пречупвам по техен модел. Да не ги внасям в душата си. Само защото светът се е счупил не значи, че и аз трябва да се счупвам. Вчера погледнах през френския прозорец - навън бяха цъфналите сливи. И върха на планината над тях. Видях една олющена панелка с десетина отчайващо ръждясали автомобила пред входа. От всичко това реших да внеса в душата си само хармонията на цветовете и на белия, планински връх, от който зимата все още не си е отишла. Защото тези неща ме правят по-добър. Избирателна пропускливост му викат. Никога няма да изневеря на принципите си. Колкото и да е модерно да си измекяр.

Тихомир Димитров

За компютърното пиратство – малко по-глобално

Иска ми се да разгледам въпроса за безплатното теглене на продукти, които са обект на авторското право от малко по-висока гледна точка. Тоест, ще напуснем орбитата на полицейските акции, стачките в парка и дори проектозаконите на Европейския парламент за легализиране на „личната” употреба на подобни продукти.
Безспорно това, което се случва в България е отражение на онова, което се случва по света, но има и още нещо. Това, което се случва днес е отражение на онова, което ще се случи утре.
В блогосферата, печатните и електронните медии се изписа и се изговори много за наболелия проблем с българските торент тракери. Който се интересува от законодателни подробности и нормативни документи, да отива да се образова някъде другаде. Тук ще говорим за глобалните тенденции. За наливното вино, което се опитват да ни продават в бутилки. За достиженията на човешкия гений и за правата на цялото човечество върху тях. За базови човешки, а не авторски права.
Иска ми се да ви предложа една хипотеза за бъдещето.
Единствената причина все още на пазара да има лицензирани дискове от какъвто и да е тип е, че хората, които забогатяват от т.нар „авторски права” са всички други, но не и самите автори. Писал съм и преди за Големия, който ще го изядат всички продуценти и посредници. Той се казва Интернет и от ден на става все по-Голям.
Интернет означава свобода – на словото, на избора, на комуникацията и на идеите. Интернет е и неразделна част от Глобализацията в нейния съвременен вид. Хората, които имат удоволствието (или нещастието) да ме познават лично вече си слагат памук в ушите, когато започна да им набивам вездесъщата си сентенция за Глобализацията като изгряващото слънце – независимо дали ти харесва или не, тя се случва и ти просто ТРЯБВА да намериш някакъв начин да се приспособиш. Или ще изчезнеш – може би не физически, но идейно. Защото във века на информацията няма нищо по-лошо от това за твоите идеи да няма никаква информация. Знам, глобализацията носи своите отрицателни черти, това е неизбежно, но поставени на кантара до свободата на общуването, те някак не тежат достатъчно. Защото може да се възмущавате от глобалното затопляне, но ако не бяха кабелната телевизия, вестниците, ютуб, вибокс и блогосферата, даже нямаше да знаете за него.
Принципно няма абсолютно никаква разлика дали ще запиша 10 000 си ди-та и ще ги раздам безплатно на приятели за лична употреба или ще ъплоудвам един файл в торент тракер, от който могат да теглят същите тези 10 000 души. Както във всяко друго отношение и тук интернет спестява време, усилия и пари в промишлени количества. Това, обаче, законодателните и изпълнителните органи на изостанали държави като нашата още дълго време ще отказват да го проумеят, докато служителите им продължават да цъкат пасианс в очакване на заплатката. Затова се надяваме на европейците да дойдат и да ни „оправят” и те наистина ще дойдат и ще ни „оправят”, ама лошото е, че зад тях стоят големите финансови монополисти и гиганти на интелектуалната собственост, които все още предпочитат да продават пластмасови дискове, вместо  самата интелектуална собственост.
Времето на тези хора, обаче, свършва.
Като човек на изкуството аз смятам, че авторите трябва да печелят от своите продукти. Още повече – аз мисля, че Интернет им дава повече възможности за това, стига да не са прекалено алчни и стига да имат напредничаво мислене. Светът се променя, културната търговия също. Заедно с тях и авторите трябва да се променят, ако не искат да опъват ушите от глад. Защото, повярвайте ми, след 20 години повече никой няма да купува шибани пластмасови дискове с лъскави лентички по тях.
След 20 години всеки потребител ще има свободен достъп до информацията, която иска да ползва и напълно законен достъп до всички продукти на авторското право. Достиженията на човешкия гений ще са общи за всички. Звучи утопично, но преди 20 години и днешният вид на Интернет звучеше повече от утопично. Не казвам, че този достъп ще бъде безплатен. Може да струва някакъв минимален абонамент. Всеки ще се навие да плати десет долара, за да може цяла година да тегли колкото си иска филми и емпетройки, при това напълно законно и то поради елементарната причина, че друг начин просто няма да има. Могат да ти включат цената на авторското право в сметката за тока или в сметката към интернет доставчика. Друг е въпросът как ще се разпределят тези десет долара. Предполагам, че най-справедливият начин е според броя на тегленията. Да не забравяме и за потенциалните възможности на рекламата индустрия. Този процес на „наливната” култура вече започна.
По-напредничавите музиканти днес пускат новите си албуми напълно безплатно в Интернет или срещу минимална цена от един долар за ес ем ес. И после правят всичко възможно максимален брой хора да имат лесен достъп до тях и да ги теглят. Инвестират собствени пари в безплатния даунлоуд на интелектуалните си продукти. Така стават популярни и ако широката публика действително започне да проявява интерес към творчеството им, резултатите са налице. Следват концерти на живо, рекламни участия, промоции и всички онези благинки, които носят реален кеш на изпълнителите. Да се опитваш да запазиш един файл от безплатно разпространение в Интернет е смешно. Да го криминализираш още повече. Все едно да се опитваш да попиеш река с хавлиена кърпа. Няма как да стане. Вместо това можеш да разпространяваш  културата си безплатно, докато не настъпи моментът, в който ще започнеш да печелиш от нея. Славата и богатството винаги са стояли със знак на равенство помежду си. Не виждам причина това да се промени и в близкото бъдеще. Интернет е поредното по-бързо и по-евтино технологично средство, а не поредната утопична цел. Не можеш да бутилираш култура през 21 век.
Вместо да застават голи по плакати, творците по-добре да се научат да използват съвременните комуникации и да работят за собственото си благо. Иначе спасение няма да има. Слънцето на Глобализацията опърли с ярките си лъчи и нашата мила, родна страна. Вадете защитния крем, дами и господа. Онези, които не произвеждат авторски продукти, съвсем скоро няма да могат и да печелят от тях. Невероятно, но fuck.

Тихомир Димитров