Пожарникарски истории - История втора: “Нов в занаята”

Не знам защо се получава така, но новобранците в полицията, армията, флота, пожарната и други униформени институции, задължително трябва да преминат през някаква гадост, която да им послужи, като „бойно кръщение” в занаята и в живота въобще. В повечето случаи „кръщението” се състои от малко насилие, лека болка и премерени дози унижение, но забавленията с новобранци понякога могат да се превърнат в „играчка-плачка”.
В едно затънтено село живеела умопобъркана жена, която обитавала сама порутената си къща, разхождала се опикана из буренясалия двор и все някак успявала да оцелее в благодарение на мизерната пенсийка, която получавала по болест. Женичката страдала от нещо като „маниакална депресия” и „шизоидна параноя със суицидни тенденции”. Не зная дали точно това беше медицинското име на заболяването, но в общи линии, горката женичка твърде често откачала и опитвала да сложи край на живота си. Може би е вярно, че „пияните и лудите Господ ги пази”, защото конкретната луда вече имала няколко неуспешни опита за самоубийство зад гърба си, включително и едно скачане под влак, от което се отървала само със счупена ръка. Греблото на локомотива я изхвърлило далеч встрани от релсите, но това е тема на съвсем друг разказ.
Та, настъпило ново умопомрачение и побърканата женица разказала на всички в селото, че възнамерява да се хвърли в кладенеца, дълбок 20 метра, но никой не и повярвал, нито пък се опитал да я спре. Така един ден, пред смаяния поглед на няколко души,  тя просто се навела над мрачното гърло на кладенеца и тихомълком пропаднала с главата надолу. Селяните напразно крещели в тъмното, пускали камъчета, въжета, святкали с фенерчета, но от тялото на лудата нямало никаква следа. Убедени, че се е удавила и е потънала в дълбоката, студена вода, те посипали брашънце, запалили свещички, приготвили сладък ориз за „Бог да прости” и се обадили на кого? На пожарната, разбира се, да дойде и да извади трупа – хем да могат да го погребат като хората, хем да не се разлага в кладенеца, от който пие цялото село.
В дежурния екип, който пристигнал на място имало „новобранка” и без да се чудят нито за миг кого да спуснат в кладенеца, пожарникарите видели в случая чудесен повод за „бойно кръщение” на новака – опаковали го с въжета и с шутове и подигравки го изпратили надолу към мрачните, влажни недра на майката Земя. Можете ли да си представите как се е чувствал новобранеца в този момент? Защото аз дори не искам да си помислям за клаустрофобията в тясното кладенчово гърло, за пълния мрак, разкъсван единствено от мъждивата светлина на фенерчето от каската, за зелената плесен по стените, за влагата, кънтенето на подигравателните гласове отгоре, учестеното дишане и тръпнещото очакване за внезапен допир с мразовитата вода, от която трябва да извадиш не труп на магаре или теле, а труп на истински човек. При всички случаи никой не искал да бъде на неговото място в този момент. Мили деца, ако все още си мечтаете като пораснете да станете пожарникари прочетете тази история до край и помислете отново. Двайсетина метра по-надолу (колкото е височината на един 8 етажен блок) „новобранката” попаднал на издълбана от подземната река ниша. Нишата била малко над нивото на водата и в нея имало тиня, водорасли, няколко голи охлюва и едно бледо женско тяло. Явно след падането водата се е надигнала нагоре и е захвърлила лудата в празнината. Доволен, че все пак няма да му се наложи да се потапя целия в леденостудената вода, младият пожарникар се заел да овързва трупа с въжетата, които носел за целта. Случило се нещо твърде неприятно – лудата отворила очи, стиснала го за врата и започнала да крещи. По-късно лекарите установили, че по тялото и няма дори драскотина от падането в кладенеца. В резултат от силния шок, обаче, лудата се била вкочанила като мъртвец и два дни  прекарала във влажната ниша на дъното на кладенеца, загубила ума и дума от ужас, изтощена от липсата на храна и светлина. Стресът, изживян от младият пожарникар бил толкова силен, че според разказвача, който също бил там, по 22 годишната глава на колегата му не бил останал нито един черен косъм.

Следва продължение…..

Пожарникарски истории - История първа: “Майката на сутеньора”

Пожарникарската професия е достойна професия. Всяко момче си мечтае като порасне да стане ако не космонавт, то поне пожарникар или полицай. Малцина обаче знаят с какви неприятни случки и отвратителни преживявания е принуден да се сблъсква редовият огнеборец в своето трудово ежедневие. Повечето хора живеят с обърканата представа, че работата на пожарникаря е да гаси огън. И аз страдах от същата заблуда, преди да се запозная с един истински представител на гилдията. Случи се на една хижа в Балкана. Беше ранна пролет.  Подгонен от стреса на големия град, остатъците от зимната депресия и еднообразието на работата, блажено пиех ракия на терасата на хижата, докато чаках пържолките да станат и очите ми жадно поглъщаха прясно напъпилата горска зеленина. Оказахме се съседи по маса с въпросния пожарникар, който използва случая, че го погледнах, за да ми разкаже четири брутални случки, които, заклевам се, няма да забравя никога. Едната му ръка беше станала напълно безчувствена от разтопена пластмаса, преди години… Това, обаче, съвсем не беше най-лошото, което този човек бе преживял. След всяка случка той млъкваше, изливаше в гърлото си 100 грама домашна 65 градусова кайсиева, бодваше краставичка и с насълзени очи започваше да ми разказва следващата история. Без повече да мъча нездравото любопитство, което усещам, че напира в теб, ето ти първата от 4-те пожарникарски истории, които после с охота можеш да разказваш на приятели, за да се правиш на интересен:

История първа: “Майката на сутеньора” (бейзд он а тру стори)

Живял някога, в един малък български град, един таксиметров шофьор. Всеки таксиметров шофьор ще потвърди, че рано или късно му се налага да вози проститутки. Сложните взаимоотношения между двете професии са вдъхновили не един или два порно разказа, които за съжаление нямат нищо общо с нашата история. Важното в случая е, че на въпросния таксиметров шофьор проститутките му плащали да ги взима от едно място, да ги води на друго и най-важното: да забравя от къде ги е взел и къде ги е завел. Той, обаче, бил предприемчив по натура, имал нюх към лесната печалба и в един момент на творчески устрем си задал фундаменталния въпрос: „Абе,  защо, аджеба, да не взема и аз да им уредя по някоя среща на момичетата, та барем изкарам някой лев от цялата работа?!”
Така и направил. Клиенти намерил лесно. Всичките му приятели били загорели таксиметрови шофьори, тираджии, трактористи и строителни работници. Всяка вечер имало поне един-двама, които били готови да пожертват надницата си, за да „продухат тръбите.” На момичетата давал колкото са свикнали да получават по принцип, допълнително им спирал за транспорт. Горницата, която успеел да спазари със загорелите шофьори, слагал в джоба.
Работата тръгнала добре. Дори успял да спести за нова газова уредба – да му излиза по-тънко транспортът. Денем работел като таксиметров шофьор, а нощем - като сутеньор. Това станало известно на другите сутеньори в града, които не били склонни да приемат нов човек в бранша и много се ядосали, че въпросният човек използва тяхната „стока” без да пита и, което е най-лошото – без да плаща.
Една вечер го проследили. Разбрали в кой блок и на кой етаж живее. На следващия ден намазали входната врата на апартамента с нефтопродукти, каквито, въпреки 20 годишния си стаж, моят приятел - пожарникарят каза, че не бил виждал никога през живота си. Драснали клечката и избягали. Оказало се, че жертвата отдавна не живее на този адрес. Предната вечер бил на гости на майка си. Когато пожарникарят пристигнал, видял горката женица да тича из балкона  като обезумяла - целият и гръб бил в пламъци, неистово крещяла и отчаяно махала с ръце. Била сам-самичка у дома, по време на атентата. Преди пожарникарите да успеят да предприемат каквото и да било, полудяла от страшната болка и задушена от пушека, горката женица се хвърлила от терасата на 4-тия етаж, оплела се в простира на втория, цвъртящото и тяло се преметнало във въздуха и паднало по очи в краката на пожарникаря. Той с погнуса видял как черепът й се разцепва на две и отвътре изскача мозъкът. Останалата част от тялото се овъглила до пепел. Обилните количества пяна, които изсипали върху него не успели да спрат яростта на химическите пламъци. Трябвало да донесат специален препарат от най-близкия областен град, за да изгасят сгърчената купчина димящи кости. От майката на сутеньора останал само мозъкът.

Следва продължение…

Тва не - Дребнавите хора

Дребнавите хора ме вбесяват. Всеки познава по един такъв. Това са онези мижитурковци, които гледат да минат метър с петдесет стотинки, да те излъжат с  двадесет или да „забогатеят” с цял един лев. Тези хора са счупени, според мен. Може да са невероятни специалисти, чудесни хора и добри приятели, но стане ли дума за пари, изведнъж се смаляват до мравки. Мисленето им става мравешко. Повечето от тях за израснали в бедност и подсъзнателно възприемат парите като дефицитно благо, с което ако разполагат тук и сега, никога няма да стане като „преди”. И са толкова обсебени от тоя си дребнав начин на мислене, че  са готови да се изложат яката и да загубят много повече и много по-ценни неща – приятелство, доверие, престиж. Най-лошото е, че за дребнавия няма приятели и врагове. Той всеки е готов да завлече с двадесет стотинки, важното е да спести! 
Имам  един приятел, който много обичаше да се излага, като никога не си плаща цялата сметка в заведение. Ако другите са пийнали по една-две ракийки и ако сметката е по-големичка, той винаги ще гледа да мине метър с лев-два, все едно, че утре може да излезе и да си купи нещо с тези пари. Не знам, може би самият факт, че е успял да „надхитри” всички останали му носи някакво вътрешно удовлетворение. Всички могат да събират и да изваждат. Всеки си прави сметката много по-добре, отколкото предполагаш и ако си дребнав, най-доброто, което може да ти се случи е да те помислят за смешник. Някои хора не са готови да си развалят настроението за един лев, а дребнавият човек винаги е готов да се изложи и да си хвърли репутацията в коша за същия този един лев. Ето колко жалко е да си дребнав. Унизително е.
Дребнавите хора, осен че са стиснати и пресметливи мишлета, имат много силно развито собственическо чувство. За малките неща. Ако искаш да разбереш откъде идва изразът „гледа ме все едно съм му изля закуската”,  пробвай да си отчупиш от закуската на дребнав човек. Всички жестове на щедрост дразнят тези хора.  Те ще те разберат, ако не им дадеш да опитат от сандвича ти и ще те помислят за странен, ако им дадеш. Дори може да ти се обидят. Защото са много големи честолюбци.  Нали са спестили. Могат и сами да си купят сандвич, ако им се преяде.
Дребнавите хора не обичат да подаряват. Купуването на подаръци е истински кошмар за тях, а Коледният шопинг – невероятно изнервяща криза. Та това са пари, хвърлени на вятъра. Откъде накъде ще купиш един предмет, само и само после да го поставиш в ръцете на друг човек? Какво ще получиш ти от цялата работа? Този човек дали ще оцени жеста, дали го заслужава?
Дребнавите хора са недоверчиви егоисти. Те живеят с мисълта, че все някой се опитва да ги прецака, да им вземе от драгоценно скътаните парички. Както казах в началото, това най-често се дължи на детството, прекарано в мизерия и на отношението към парите като към гарант, че тази мизерия никога няма да се повтори. Тези хора не разбират, че силата на парите е в тяхното движение, че пари, които не са в оборот са мъртви пари. Тези хора обичат да спестяват.
Спестовността е убиец на успеха. Богатите хора може да са стиснати, но те не обичат да спестяват, вместо това обичат  да изкарват още пари. Колкото повече, толкова повече. Твърде грешно е да прекараш цял живот в мислене само за това как да изхарчиш по-малко. Далеч по-добре би било, ако инвестираш цялото това време и енергия в търсене на решения как да изкараш повече. Парите имат характера на алчната кучка – колкото по-стиснат си и колкото повече внимание им отделяш, толкова по-малко ти „пускат”. Ако бъдеш ларж и решиш да подходиш по-мащабно към ситуацията, а именно като гледаш да си увеличиш приходите, вместо да си намалиш разходите, като не мислиш постоянно колко харчиш и колко зле ти се отразява това, винаги ще имаш много повече за харчене. И няма да си трошиш нервите.
Проблемът, обаче, се състои именно в дребнавия начин, по който мислят дребнавите хора. Ако цял живот съзнанието ти е фокусирано върху стотинките, винаги ще си останеш стотинкаджия.  

Тихомир Димитров