Пожарникарски истории – История втора: „Нов в занаята“

Не знам защо се получава така, но новобранците в полицията, армията, флота, пожарната и други униформени институции, задължително трябва да преминат през някаква гадост, която да им послужи, като „бойно кръщение” в занаята и в живота въобще. В повечето случаи „кръщението” се състои от малко насилие, лека болка и премерени дози унижение, но забавленията с новобранци понякога могат да се превърнат в „играчка-плачка”.
В едно затънтено село живеела умопобъркана жена, която обитавала сама порутената си къща, разхождала се опикана из буренясалия двор и все някак успявала да оцелее в благодарение на мизерната пенсийка, която получавала по болест. Женичката страдала от нещо като „маниакална депресия” и „шизоидна параноя със суицидни тенденции”. Не зная дали точно това беше медицинското име на заболяването, но в общи линии, горката женичка твърде често откачала и опитвала да сложи край на живота си. Може би е вярно, че „пияните и лудите Господ ги пази”, защото конкретната луда вече имала няколко неуспешни опита за самоубийство зад гърба си, включително и едно скачане под влак, от което се отървала само със счупена ръка. Греблото на локомотива я изхвърлило далеч встрани от релсите, но това е тема на съвсем друг разказ.
Та, настъпило ново умопомрачение и побърканата женица разказала на всички в селото, че възнамерява да се хвърли в кладенеца, дълбок 20 метра, но никой не и повярвал, нито пък се опитал да я спре. Така един ден, пред смаяния поглед на няколко души,  тя просто се навела над мрачното гърло на кладенеца и тихомълком пропаднала с главата надолу. Селяните напразно крещели в тъмното, пускали камъчета, въжета, святкали с фенерчета, но от тялото на лудата нямало никаква следа. Убедени, че се е удавила и е потънала в дълбоката, студена вода, те посипали брашънце, запалили свещички, приготвили сладък ориз за „Бог да прости” и се обадили на кого? На пожарната, разбира се, да дойде и да извади трупа – хем да могат да го погребат като хората, хем да не се разлага в кладенеца, от който пие цялото село.
В дежурния екип, който пристигнал на място имало „новобранка” и без да се чудят нито за миг кого да спуснат в кладенеца, пожарникарите видели в случая чудесен повод за „бойно кръщение” на новака – опаковали го с въжета и с шутове и подигравки го изпратили надолу към мрачните, влажни недра на майката Земя. Можете ли да си представите как се е чувствал новобранеца в този момент? Защото аз дори не искам да си помислям за клаустрофобията в тясното кладенчово гърло, за пълния мрак, разкъсван единствено от мъждивата светлина на фенерчето от каската, за зелената плесен по стените, за влагата, кънтенето на подигравателните гласове отгоре, учестеното дишане и тръпнещото очакване за внезапен допир с мразовитата вода, от която трябва да извадиш не труп на магаре или теле, а труп на истински човек. При всички случаи никой не искал да бъде на неговото място в този момент. Мили деца, ако все още си мечтаете като пораснете да станете пожарникари прочетете тази история до край и помислете отново. Двайсетина метра по-надолу (колкото е височината на един 8 етажен блок) „новобранката” попаднал на издълбана от подземната река ниша. Нишата била малко над нивото на водата и в нея имало тиня, водорасли, няколко голи охлюва и едно бледо женско тяло. Явно след падането водата се е надигнала нагоре и е захвърлила лудата в празнината. Доволен, че все пак няма да му се наложи да се потапя целия в леденостудената вода, младият пожарникар се заел да овързва трупа с въжетата, които носел за целта. Случило се нещо твърде неприятно – лудата отворила очи, стиснала го за врата и започнала да крещи. По-късно лекарите установили, че по тялото и няма дори драскотина от падането в кладенеца. В резултат от силния шок, обаче, лудата се била вкочанила като мъртвец и два дни  прекарала във влажната ниша на дъното на кладенеца, загубила ума и дума от ужас, изтощена от липсата на храна и светлина. Стресът, изживян от младият пожарникар бил толкова силен, че според разказвача, който също бил там, по 22 годишната глава на колегата му не бил останал нито един черен косъм.

Следва продължение…..

Пожарникарски истории – История първа: „Майката на сутеньора“

Пожарникарската професия е достойна професия. Всяко момче си мечтае като порасне да стане ако не космонавт, то поне пожарникар или полицай. Малцина обаче знаят с какви неприятни случки и отвратителни преживявания е принуден да се сблъсква редовият огнеборец в своето трудово ежедневие. Повечето хора живеят с обърканата представа, че работата на пожарникаря е да гаси огън. И аз страдах от същата заблуда, преди да се запозная с един истински представител на гилдията. Случи се на една хижа в Балкана. Беше ранна пролет.  Подгонен от стреса на големия град, остатъците от зимната депресия и еднообразието на работата, блажено пиех ракия на терасата на хижата, докато чаках пържолките да станат и очите ми жадно поглъщаха прясно напъпилата горска зеленина. Оказахме се съседи по маса с въпросния пожарникар, който използва случая, че го погледнах, за да ми разкаже четири брутални случки, които, заклевам се, няма да забравя никога. Едната му ръка беше станала напълно безчувствена от разтопена пластмаса, преди години… Това, обаче, съвсем не беше най-лошото, което този човек бе преживял. След всяка случка той млъкваше, изливаше в гърлото си 100 грама домашна 65 градусова кайсиева, бодваше краставичка и с насълзени очи започваше да ми разказва следващата история. Без повече да мъча нездравото любопитство, което усещам, че напира в теб, ето ти първата от 4-те пожарникарски истории, които после с охота можеш да разказваш на приятели, за да се правиш на интересен:

История първа: „Майката на сутеньора“ (бейзд он а тру стори)

Живял някога, в един малък български град, един таксиметров шофьор. Всеки таксиметров шофьор ще потвърди, че рано или късно му се налага да вози проститутки. Сложните взаимоотношения между двете професии са вдъхновили не един или два порно разказа, които за съжаление нямат нищо общо с нашата история. Важното в случая е, че на въпросния таксиметров шофьор проститутките му плащали да ги взима от едно място, да ги води на друго и най-важното: да забравя от къде ги е взел и къде ги е завел. Той, обаче, бил предприемчив по натура, имал нюх към лесната печалба и в един момент на творчески устрем си задал фундаменталния въпрос: „Абе,  защо, аджеба, да не взема и аз да им уредя по някоя среща на момичетата, та барем изкарам някой лев от цялата работа?!”
Така и направил. Клиенти намерил лесно. Всичките му приятели били загорели таксиметрови шофьори, тираджии, трактористи и строителни работници. Всяка вечер имало поне един-двама, които били готови да пожертват надницата си, за да „продухат тръбите.” На момичетата давал колкото са свикнали да получават по принцип, допълнително им спирал за транспорт. Горницата, която успеел да спазари със загорелите шофьори, слагал в джоба.
Работата тръгнала добре. Дори успял да спести за нова газова уредба – да му излиза по-тънко транспортът. Денем работел като таксиметров шофьор, а нощем – като сутеньор. Това станало известно на другите сутеньори в града, които не били склонни да приемат нов човек в бранша и много се ядосали, че въпросният човек използва тяхната „стока” без да пита и, което е най-лошото – без да плаща.
Една вечер го проследили. Разбрали в кой блок и на кой етаж живее. На следващия ден намазали входната врата на апартамента с нефтопродукти, каквито, въпреки 20 годишния си стаж, моят приятел - пожарникарят каза, че не бил виждал никога през живота си. Драснали клечката и избягали. Оказало се, че жертвата отдавна не живее на този адрес. Предната вечер бил на гости на майка си. Когато пожарникарят пристигнал, видял горката женица да тича из балкона  като обезумяла - целият и гръб бил в пламъци, неистово крещяла и отчаяно махала с ръце. Била сам-самичка у дома, по време на атентата. Преди пожарникарите да успеят да предприемат каквото и да било, полудяла от страшната болка и задушена от пушека, горката женица се хвърлила от терасата на 4-тия етаж, оплела се в простира на втория, цвъртящото и тяло се преметнало във въздуха и паднало по очи в краката на пожарникаря. Той с погнуса видял как черепът й се разцепва на две и отвътре изскача мозъкът. Останалата част от тялото се овъглила до пепел. Обилните количества пяна, които изсипали върху него не успели да спрат яростта на химическите пламъци. Трябвало да донесат специален препарат от най-близкия областен град, за да изгасят сгърчената купчина димящи кости. От майката на сутеньора останал само мозъкът.

Следва продължение…

Тва не – Дребнавите хора

 

Дребнавите хора ме вбесяват. Всеки познава по един такъв. Това са онези мижитурковци, които гледат да минат метър с петдесет стотинки, да те излъжат с  двадесет или да „забогатеят” с цял един лев. Тези хора са счупени, според мен. Може да са невероятни специалисти, чудесни хора и добри приятели, но стане ли дума за пари, изведнъж се смаляват до мравки. Мисленето им става мравешко. Повечето от тях за израснали в бедност и подсъзнателно възприемат парите като дефицитно благо, с което ако разполагат тук и сега, никога няма да стане като „преди”. И са толкова обсебени от тоя си дребнав начин на мислене, че  са готови да се изложат яката и да загубят много повече и много по-ценни неща – приятелство, доверие, престиж. Най-лошото е, че за дребнавия няма приятели и врагове. Той всеки е готов да завлече с двадесет стотинки, важното е да спести! 
Имам  един приятел, който много обичаше да се излага, като никога не си плаща цялата сметка в заведение. Ако другите са пийнали по една-две ракийки и ако сметката е по-големичка, той винаги ще гледа да мине метър с лев-два, все едно, че утре може да излезе и да си купи нещо с тези пари. Не знам, може би самият факт, че е успял да „надхитри” всички останали му носи някакво вътрешно удовлетворение. Всички могат да събират и да изваждат. Всеки си прави сметката много по-добре, отколкото предполагаш и ако си дребнав, най-доброто, което може да ти се случи е да те помислят за смешник. Някои хора не са готови да си развалят настроението за един лев, а дребнавият човек винаги е готов да се изложи и да си хвърли репутацията в коша за същия този един лев. Ето колко жалко е да си дребнав. Унизително е.
Дребнавите хора, осен че са стиснати и пресметливи мишлета, имат много силно развито собственическо чувство. За малките неща. Ако искаш да разбереш откъде идва изразът „гледа ме все едно съм му изля закуската”,  пробвай да си отчупиш от закуската на дребнав човек. Всички жестове на щедрост дразнят тези хора.  Те ще те разберат, ако не им дадеш да опитат от сандвича ти и ще те помислят за странен, ако им дадеш. Дори може да ти се обидят. Защото са много големи честолюбци.  Нали са спестили. Могат и сами да си купят сандвич, ако им се преяде.
Дребнавите хора не обичат да подаряват. Купуването на подаръци е истински кошмар за тях, а Коледният шопинг – невероятно изнервяща криза. Та това са пари, хвърлени на вятъра. Откъде накъде ще купиш един предмет, само и само после да го поставиш в ръцете на друг човек? Какво ще получиш ти от цялата работа? Този човек дали ще оцени жеста, дали го заслужава?
Дребнавите хора са недоверчиви егоисти. Те живеят с мисълта, че все някой се опитва да ги прецака, да им вземе от драгоценно скътаните парички. Както казах в началото, това най-често се дължи на детството, прекарано в мизерия и на отношението към парите като към гарант, че тази мизерия никога няма да се повтори. Тези хора не разбират, че силата на парите е в тяхното движение, че пари, които не са в оборот са мъртви пари. Тези хора обичат да спестяват.
Спестовността е убиец на успеха. Богатите хора може да са стиснати, но те не обичат да спестяват, вместо това обичат  да изкарват още пари. Колкото повече, толкова повече. Твърде грешно е да прекараш цял живот в мислене само за това как да изхарчиш по-малко. Далеч по-добре би било, ако инвестираш цялото това време и енергия в търсене на решения как да изкараш повече. Парите имат характера на алчната кучка – колкото по-стиснат си и колкото повече внимание им отделяш, толкова по-малко ти „пускат”. Ако бъдеш ларж и решиш да подходиш по-мащабно към ситуацията, а именно като гледаш да си увеличиш приходите, вместо да си намалиш разходите, като не мислиш постоянно колко харчиш и колко зле ти се отразява това, винаги ще имаш много повече за харчене. И няма да си трошиш нервите.
Проблемът, обаче, се състои именно в дребнавия начин, по който мислят дребнавите хора. Ако цял живот съзнанието ти е фокусирано върху стотинките, винаги ще си останеш стотинкаджия.  

Тихомир Димитров

Тва да – Хедонизъм

Според краткия философски речник на Евгени Динев, Хедонизмът представлява: „…учение, според което най-висша цел на човешкия живот е удоволствието и насладата в противовес на аскетичния живот.”  Днес лозунгът на Хедонистите е „Удоволствието преди всичко” и аз напълно ги подкрепям.
Откакто е на този свят, човек все търси смисъла на своето съществувание и все не успява да го намери. Добре де, при това положение на нещата, не е ли по-хубаво да теглиш една майна на всичко и да решиш, че смисълът е да се наслаждаваш тук и сега – с  поверените ти средства и възможности, а не да се занимаваш с разкриване на загадките на Вселената и всичко останало. Веднага отговарям на въпроса какво би станало, ако всички започнеха да се държат така. Ами няма да започнат, ето какво.  Светът е пренаселен със задръстеняци, комплексари, кариеристи, шовинисти, комунисти, социалисти, аскети, въздържатели и всякакви други изкривени хора, които в никакъв случай няма да се отпуснат и да се забавляват.  Те или преследват някаква „възвишена” обществена цел с всички възможни средства, или гонят някаква „кариера”, някакво „развитие” в личния живот или пък някакво „духовно” усъвършенстване. Каква кариера, бе, какво развитие – да остарееш в една компания, работейки и в почивните дни и да си харчиш парите, когато си вече стар и грозен, това ли е кариера? Thank you, but no, thank you! Някои са готови да продадат живота си, младостта си и свободата си за пари, други пък  сами се лишават от редица удоволствия с цел постигане на някаква по-висша фаза на ума. Най-тъпото, обаче е, че  Космосът упорито мълчи и отказва да посочи кой е крив и кой – прав.
Ето защо, аз имам съзнателното право на избор да не продавам младостта, свободата и живота си за пари и то дотогава, докато аз самият не реша да постъпя другояче. Правя съзнателен избор в полза на наслаждението пред ограничението, избирам да се отдам на всички изкушения и да преследвам личната си съдба в живота – да му се радвам, докато мога. В същото време има достатъчно отрудени и огрухани хорица, които ще продължават да поддържат обществения ред, ще продължат да търпят доброволни лишения и да се блъскат от здрач до зори, за да произвеждат блага, предназначени за други, ще продължават да тласкат цивилизацията напред и да разрушават климата, да се стремят към просветление и да се самонараняват с чувсво за вина и страх.  Ако ги нямаше тези хора, на мен щеше да ми бъде доста скучно. Хедонистите не обичат да им е скучно. Те обичат да се забавляват.
На пръв поглед всеки би живял така. Не, не всеки! Първо, не всеки може да си го позволи и тук изобщо не става дума за пари. Аз  не съм богат човек, но  мога да си го позволя. На мен също ми се налага да работя. С малката разлика, че решавам сам кога ми се работи и кога не, че работя каквото искам и когато си поискам. Моята тайна е, че аз и в работата откривам наслаждение. Как съм стигнал дотук ли? Като винаги на подсъзнателно равнище съм избирал наслаждението пред лишението и ако някога съзнателно съм подлагал себе си на някакво лишение, то единствената цел на това лишение е била да донесе повече наслаждения като награда.
В същото време има много богати хора, които не спират да се блъскат и да се лишават. Ето например Слави Трифонов. Защо му е да продължава да се пъне всяка вечер по телевизията? Няма достатъчно пари, за да си плаща наема ли, че да му се налага да ходи всеки ден на работа? Може би му е безкрайно интересно всеки ден да прави едно и също в продължение на години…?   Не, просто човекът не може да спре. Въпрос на навик. Мога да дам още хиляди примери за богати и успели хора, които просто не могат да спрат. Лишенията и ограниченията, в които са свикнали да живеят са ги изкривили толкова много, че те са забравили да живеят по друг начин, забравили са да се забавляват дори, когато вече могат да си го позволят. Ето, че въпросът не опира до пари. Всичко зависи от вътрешната ти нагласа. На всеки човек му се налага да работи или да върши нещо полезно. Това не е страшно. Хедонистите не са безработни прошляци. В повечето случаи това са успели хора, които в един момент са решили да счупят социалните окови, да кажат „майната му”, да се пенсионират на 35 и да изберат собствения си кеф пред кефа на другите. Това е да си хедонист.  Удоволствието преди всичко!
 

P.S

Харесва ли ти „Писателският блог на Тишо“? Можеш да го подкрепиш, като си вземеш копие от новата ми книга „Душа назаем“. Така помагаш на един млад български автор да се развива, даваш пари за култура (освен за бахур), а увлекателната история е бонус от мен.

Тихомир Димитров

С Връзки в Обществеността

Иска ми се да изсипя от душата си всичко, което мисля за връзкарските истории. Искрено и лично. Смятам да го направя тук и сега. Някои от нас все още помнят недружелюбните времена на комунизма, когато всичко ставаше с връзки. С връзки се купуваше тоалетна хартия, книги и бельо. С връзки се постъпваше в хубав университет и на хубава работа, с връзки се купуваше апартамент и так дале. Мнозина с облекчение си помислиха, че краят на тоталиаризма означава и край на връзкарщината. За справка думичката „nepotism“ в директен превод от английски значи точно „връзкарщина“. Оказа се, че и при капитализъма връзките били важни. Ето, давам конкретен пример:
Един приятел се записа да учи „Информатика“ в американски университет, защото било „модерно“. Хубаво, ама някъде към трети курс момчето разбрало, че му предстои цял един живот на висене пред монитора в строго мъжка компания от девствени чекиджии, ръсещи плоски шеги за жени и ебане, та затова решил, че колкото и големи да са заплатите в IT сектора, може би сега е времето да си смени професията, докато може. Мислил, мислил та решил да се премести в специалност „Финанси“ на същия университет. За целта се наложило да проведе кратка среща-интервю с декана на специалността, там така ги правят преместванията от една катедра в друга. Трябва да се знае момчето защо така е решило, пък и да му се даде акъл, да му се посочи правилната посока в живота, да не вземе да сбърка нещо в незрелия си избор. Та, отишъл нашият младеж при усмихнатия декан на специалност „Финанси“, който го очаквал впечатлен от високото му ай кю, от отличните оценки на тестовете и от невероятно добрите му математически умения. Станало дума защо, аджеба, студентът така изведнъж е решил да зареже перспективната си професия и да става финансист. Нашият младеж, понеже нямало как да обясни за девствените чекиджии, се направил на супер заинтересован и разказал какво невероятно бъдеще вижда в заниманията си по финанси. Деканът се усмихнал и дружелюбно го попитал, а роднини или семейни приятели на Уолстрийт има ли? Вуйчо му случайно да притежава някаква банка? Изобщо, има ли някакив ВРЪЗКИ с финансовия свят? Оказало се, че няма. След като разбрал това, без да увърта повече, деканът го потупал по рамото и мъдро го посъветвал: „Виж сега, момче, така или иначе цял живот ще прекараш в седене пред компютъра. Като програмист ще ти плащат за това седем пъти повече, отколкото като банков служител, защото ако нямаш правилните връзки на правилните места, най-доброто, на което можеш да разчиташ е да работиш като сметало в някой забутан, провинциален банков клон. В резултат нашият приятел завърши „кампютър сайънс“ и до ден днешен изплаща бялата си талашитена къщичка с пластмасова ограда в предградията на цена половин милион долара с иначе добрата заплата, която получава. Каква е поуката от тази история ли? Ами поуката е, че без ties, connections, връзки, связи и прочие правилни вуйчовци и чичовци на правилните места в този живот до никъде не можеш да стигнеш. Е, добре де, може, ама ми излезе цирей на езика да повтарям, че отделни изключения само потвърждават шибаното правило.
В една дискусия наскоро стана дума за „Връзките с обществеността“ – тази свещена и пазена като Светия Граал манна небесна на славата, парите и успеха, в която дискусия много компетентни и некомпетентни люде се включиха с къде адекватни, къде не съвсем адекватни мнения, за което искрено им благодаря, техният принос е незаменим, сериозно, мнението им е ценно за мен именно защото е различно, обаче никой не обърна внимание на най-важното в целия диспут, а именно: единственият и най-ценен ресурс на добрия PR специалист са неговите връзки. Тези хора продават връзките си за пари. Превърнали са връзкарството в професия. Издигнали са го на пиделстал. Никаква теория и никаква практика не могат да те направят добър PR, било то нисък или висок, ако не познаваш ол да райт пийпъл ат ол да райт плейсиз. Друг е въпросът дали ще използваш личните си контакти за имидж мейкване на някаква компания, с чисто рекламна цел или ще разпространяваш някаква корпоративна пропаганда. Тези неща са от второстепенно значение. Единственото правилпо за успех в PR-а са добрите контакти. Останалото са празни приказки, които много вървят пред аудитория влюбени в теб студенти или на ракийка и салатка със стари приятели от гимназията, обаче в реалния живот, в реалния PR напред могат да те изтласкат само контактите с правилните хора. Култивирай тези контакти и нека Силата да бъде с теб!  

Тихомир Димитров

Жената на 25

Личните ми наблюдения върху нещата от живота, вселената и всичко останало сочат, че тик-так-ането на биологичния часовник при жените започва на 25. Става дума за естствен природен механизъм, в който на 25 годишна възраст в живота на всяка девойка настъпва фанатична (за някои може би фантастична, но при всички случи радикална) промяна и тя е съврзана с неистовата потребност да има деца. На 25 жените се променят тотално. Почти не познавам момичета на 25+, които да не са майки или поне да не са бременни.  Такива, разбира се, има много по света и те до една са готови да продадат душата си, за да имат деца. Замислете се каква мащабна сила ги контролира – силата, която се грижи човечеството да продължи своя род!!! Никой не може да устои на подобен натиск. Просто на 25 купонът свършва и Природата иска от жената да заплати цената за последните десет години на неангажиращи флиртове, интриги и безразборни сексуални контакти. Природата иска деца. Още деца. Тук и сега! По този начин, аз, бидейки един мъж на 28, постепенно загубих контакт с всички жени-приатели, с които бях израснал, с които бях учил и, които бях свикнал да възприемам като неразделна част от социалния ми антураж. Няма ги. Вече са женени с деца – в други държави, в други градове, с много по-важни за тях самите проблеми на главата, отколкото неспокойната творческа натура на Тишо, да речем. Принудих се да излизам с по-млади момичета. Винаги внимавам за пределната граница от 25, защото тогава пада бариерата, тогава настъпва ПРОМЯНАТА и жената спира да търси удоволствието в една връзка. На 25 тя започва да търси баща на детето си.

В същото време наблюдавам и един друг социален феномен, типичен за нашето съвремие – приятелите ми от мъжки пол, всички гонещи 30-ака, са неженени, нямат деца, поддържат случайни сексуални контакти и най-важното -  старателно избягват всякаква сатбилност в отношенията си с другия пол. Някои са кариерирсти, а други – просто келеши. Фактите, обаче, говорят само едно – съвременният млад мъж е осъзнал огромното си биологично превъзходство, главният коз, с който печели всички раздавания, кент флеш роял-а, с който слага в джоба си каретата и фуловете на еманципацията, феминизацията и метросексуалността, а именно – „Аз мога да чакам“. Съвременният млад мъж действително може да чака и смята пълноценно да се възползва от това свое право. Независимо дали чака най-красивата, най-умната, най-богатата или тази, която най-много прилича на майка му, дали чака първо да изкара пари и после да се задоми  или пък просто чака някакъв ЗНАК от съдбата, важното е, че той МОЖЕ да чака. Преобладаащите бракове между двойки с възрастова граница над 10 години в полза на мъжете доказва този неопровержим факт.   

Защо пиша всичко това ли? Не за да ви ядосам, мили момичета на 25. Щом толкова трябва, раждайте! Едва ли някой се нуждае от още повече деца в този мръсен и пренселен свят, но аз знам, че вие нямате друг избор. Природата е сляпа и ако навремето майка ми не се беше превърнала във фанатичка като вас, сега нямаше да четете глупостите, които пиша и да ми се ядосвате. Целта ми е просто да констатирам един факт. За да няма изненади. Пък и наоколо се навъртат толкова много 45 годишни мъже, които се чувстват самотни с празна къща, пълна банкова сметка и сигурна (макар и доста скучна) работа, че не виждам смисъл да ги оставяме да страдат в самотата си, нали?

P.S

Харесва ли ти „Писателският блог на Тишо“? Можеш да го подкрепиш, като си вземеш копие от новата ми книга „Душа назаем“. Така помагаш на един млад български автор да се развива, даваш пари за култура (освен за бахур), а увлекателната история е бонус от мен.

Тихомир Димитров

Тва не – „Така правят всички“

НЯМА начин да спечелиш, ако правиш като всички. Няма начин да си на далавера ако изтеглиш 30 годишен ипотечен кредит, защото така правят всички. Няма смисъл да кандидатстваш международна търговия, само защото там кандидатстват всички. Няма смисъл да гледаш Big Brother, защото всички гледат Big Brother. Няма нужда да слушаш чалга, за да не се “цепиш от колектива”. Не е необходимо да си запасваш дънките в ботушките защото всички кифли правят така. Няма нужда да се опитваш да бъдеш тарикат само защото всички се правят на “тарикати”…
Глупаво е тридесет години да изплащаш бетонна килийка в многоетажен комплекс, създаден с много компромиси в качеството от  съмнителен строителен предприемач. Това е имот, който ти носи смешен наем, опасен е за живота ти, ипотеките все още са супер неизгодни, а на всичкото отгоре цената на квадратен метър гони Прага и Париж. Защо ли? Защото ВСИЧКИ купуват ипотеки. По-добре изтегли същия заем, за да започнеш свой собствен бизнес, изкарай пари и купувай имоти в брой. Винаги си струва да купуваш имоти в брой.  Ако пък ще изплащаш ипотека докато  остарееш и ти опадат зъбите , по-добре иди изплащай в Прага и Париж, вече си европейски гражданин. Там ипотеките са по-изгодни, заплатите са по-високи, наемите също. Дори да решиш се върнеш един ден, наемът, който ще получаваш от имота си там може да те издържа цял живот тука. Не прави като всички! Недей да бъдеш говедо, тласкано от общия поток на стадото, мисли като инвеститор, а не като потребител!
Недей да кандидатстваш международна търговия или моден дизайн, защото е „модерно“. След 5 години ще попълниш безчетните редици на безработните икономисти или пък, ако нямаш достаъчно връзки в модния бизнес ще продаваш домати на пазара с фешън диплома в джоба. Да, хубаво е, че се занимаваш с внос и износ на стоки в голяма чуждестранна компания, но ако получаваш 200 евро на месец, малко ми се губи смисъла. Ако се беше хванал да учиш компютърни езици, сега щеше да се  мръщиш на пет пъти повече.
Недей да гледаш Big Brtother, нито Survivor, всъщност изобщо недей да гледаш телевизия. Подари си телевизора на някого, когото мразиш. От телевизора са изтъпява и се надебелява. Рекламите са досадни, а средното ниво на предаванията, предназначени за масовия зрител, ограбва интелекта ти. Изобщо, гледането на телевизия не води до нищо друго, освен до гледане на още повече телевизия. Това не може да ти бъде цел в живота. Американците били тъпи. Продължавай да гледаш телевизия всеки ден и ще станеш като тях.
Приятелите и колегите ти слушат чалга? Зарежи ги и си намери други, по-свестни приятели и колеги. Сама по себе си музиката не може да ти навреди. Пошлата пейзанска култура, която влачи със себе си, обаче, може! Искаш ли да си престъпник, а жена ти проститутка? Пълниш ли буркани всяка есен? А прасе колиш ли? Занимаваш ли се с далавери? Обичаш ли изневерите? А  циганите? Кючек на зурла и тъпан можеш ли да играеш? Ако отговорът на всички тези въпроси е НЕ, значи просто си попаднал в грешната среда, човече! Смени си работата и отсвири дивите селяни, които ти се пишат за приятели. Открий онази музика, която те докосва отвътре толкова силно, че чак ти се иска да заплачеш и се научи да общуваш с хора, които четат книги и се интересуват от изкуство. Нямаш представа колко много ще те промени това.
Извади тези дънки от ботушките най-после, сестро! Ще изглеждаш още по-добре ако се научиш да изпъкваш от тълпата. Знам, че е “модерно” и, че всички правят така, ама кажи ми, как може едно нещо да е “модерно” два сезона подред, по FTV само едни и същи дрехи ли показват? Признай си, че е яко и тази зима да можеш да излизаш с парцалките от миналата. Хем пак  си “модерна”, хем излиза по-тънко. Ама ще ти издам една тайна: личи им, че са от миналата година. И на дънките и на ботушките им личи, така че, вместо да подражаваш на всички и по този начин да се обезличаваш, избери да бъдеш различна и изпъкни в дънкено-кожената масовка с ярки цветове – носи електриково зелено, арогантно червено и ярко жълто. И гледай повече FTV за сметка на “Планета”.
Недей да бъдеш тарикат. Не говори за далавери, а ги прави. Бъди скромен. После иди в скъпарско заведение облечен в дрехи за 50 лева и поръчай шампанско за 250. Отпразнувай победата! Изобщо не е тарикатско да правиш като всички. Бъди винаги различен. Съдбата обича смелите и ще те възнагради за това!

P.S

Харесва ли ти „Писателският блог на Тишо“? Можеш да го подкрепиш, като си вземеш копие от новата ми книга „Душа назаем“. Така помагаш на един млад български автор да се развива, даваш пари за култура (освен за бахур), а увлекателната история е бонус от мен.

Тихомир Димитров

Miss Arena

Понеже се заприказвахме на тема PR, бих искал да разгледам един доста  интересен феномен в българското интернет пространство, за който странно защо, толкова малко се пише. Става дума за конкурса Мис Арена, естествено.  Много хубав трик, трябва да призная. Докато аренци ремонтираха сайта си, обявиха конкурс за красота със смешна награда и веднага сайта им се обогати с профили на десетки разгърдени какички, върху които надъханият интернет чекиджия може весело да цъка по цял ден, че и да поставя оценки дори – тази да, тази – не. Чудесен начин да си запазиш аудиторията, докато правиш ремонт, наистина.  България е една от страните с най-много конкурси за красота на глава от населението в света, може би след Венецуела, не знам. Ето че сред ентусиастите се наредиха компютърните пирати. Самият факт, че толкова много момичета се съблякоха голи пред стохилядната аудитория на сайта с надеждата да спечелят 400 лв за пазаруване в Мола показва точно колко струва българската жена, интересуваща се от „етно, денс и чалга“. Но това е друг въпрос. За щастие организаторите бързо се усетиха и, за да си вдигнат рейтинга увеличиха наградата на 1000 лв, което пак е доста смешно, но поне представлява кракча в правилната посока.
Престижът на един конкурс за красота се формира от три фактора: реномето на организатора, реномето на участниците в журито и на първо място – обявеният награден фонд. От това, което виждам в Арена мога да си направя извода, че конкурсът им за красота струва колкото една прилична месечна заплата. Нито повече, нито по-малко. Колко струват перхидролените кукли си направете извод сами. Организатор е най-големият комерсиален сайт в родното интернет пространство, а журито, хм, пак те. На всички ни е ясно, че щраканията върху профилите няма да решат коя ще бъде победителката в конкурса. Най надъханата руса главица  ще се наведе за скъпоструващ минет и хем с радост ще може да се отдаде на хобитата си от типа: „обичам шопинга, дискотекоте, морето и да излизам с приятели“, хем ще получи своите петнадесет минути слава. В България всички конкурси за красота се печелят от протежета, точно този ли да прави изключение? Ами че, ало, Бай Брадър, с хиляда лева и аз мога да обявя конкурс за красота бе. И да наслагам профили в сайт. Дизайна и навигацията ги оставям без коментар. Един петокласник ще се справи по-добре.
Защо пиша всичко това ли? Защото ми е дошло до гуша от зле скалъпени, съшити с бели конци, некачествени изпълнения. Хубава идея, няма спор. Сигурен съм, че огромен брой потребители се наакват от кеф, че са им предоставили възможността да решават „съдбата“ на полуголите какички. При това колкото пъти пожелаят. За да гласуваш повторно трябва само да отвориш профила наново. Голям брой вътрешни посещения, голяма работа. Брей!
Преставям си колко трудно е станало ежедневието на всяка от участничките, че и на техните  батковци с джипове (абсолютно всички са излъгали в профила си, че са сами), на прословутите им приятели, с които обичат да ходят по дискотеки, на приятелките за шопинг, че и на мама и тате от село. Стоят по цял ден пред компютъра и цъкат. Нашето си е най-хубавото от всички. Трябва да спечели, как. Та това е конкурс за красота, голямо чудо, голяма работа! Понеже живеем в демократична държава (и слава Богу), аз подкрепям идеята,че всеки сайт има право да си организира каквито пожелае конкурси и всяка средностатитическа чалгаджийка има прво да качва полуголите си снимки където й скимне. Ама що не го напрвихте поне маааааалко по-като хората, бе? Намерете си сериозен спонсор (виждали сте Mall of Sofia, виждате и наградата, ето какво представлява проучтата еврейска стиснатост), инвестирайте над един лев в дизайн, актуализирайте непрекъснато информацията за конкурса, сложете малко повече инфо в профилите на участничките, освен че слушат чалга и обичат да пазаруват. Това всички го знаем. Защо да си нямат рекламни видео клипове, например? Кратки интервюта, информация за семейството, такива работи. Някаква статистика да тече. Защо не го направите професионално? Качеството винаги оправадава цената. Двадесет и първи век сме все пак, моля ви се! Така организират конкурси за красота в Ориента, а не в Европейския съюз.     

Тихомир Димитров

PR вместо реклама

Когато продаваш нещо, имаш нужда хората да знаят за него. Съществуват два начина да стигнеш до масовата публика: като платиш на медиите да разкажат за теб или като накараш медиите да разкажат за теб безплатно. Първото се нарича „Реклама”, второто PR (Public Relations) или „Връзки с обществеността”. Ако искаш да си хванеш младо гадже, запиши се да учиш „Връзки с обществеността”. Много е вероятно да се окажеш единственият мъж в потока. Всъщност, връзките с обществеността не винаги излизат безплатно (младите гаджета също), но поне разходите за тях са задължително по-малки от средствата за реклама, освен това имат косвен характер. Едно е да заведеш гаджето на вечеря, друго е да си платиш за проститутка. Има разлика. Не даваш на медията хиляда лева, за да те рекламира. Даваш двеста лева за уиски и напиваш представител на медията в приятелска, релаксираща обстановка извън работното време, докато му съобщаваш важна за неговата медия новина. Това е работата на добрия PR. Ето защо там учат предимно женички: могат да бъдат много по-убедителни, когато започнат да се прихващат, че нещо трябва да стане на всяка цена…
Предимството на Връзките с обществеността пред рекламата е, че те са полезни и за двете страни. Бизнесът достига до публиките  на по-ниска цена, а медиите намират с какво да запълнят новинарските си колонки. Основната съставка в магията на добрия PR е наличието на новина. Ако не разполагаш с такава, по-добре недей да си гърмиш патроните напразно. Ще ти поискат пари за реклама. За да не остана неразбран, привеждам практически пример:
Да приемем, че си собственик на бутик и организираш разпродажба. Всички трябва да разберат за нея. Ако вдигнеш телефона на в-к Труд и им съобщиш това, оттам ще ти отвърнат с цена на квадратен сантиметър. Ако обаче им съобщиш, че по случай разпродажбата има коктейл, на който ще присъстват Део, Иван и Андрей, че каниш ПЪРВО журналистите от Труд, защото са най-яката медия в България и, че ще има безплатно ядене и пиене, освен това възнамеряваш да подаряваш бутикови дрехи, бъди сигурен, че  в утрешния вестник твоята разпродажба ще заема каре, за което никога не би платил. 
Да организираш добър PR означава: 1) Да поднесеш новина 2) Да се подмажеш на журналиста и 3) Да го почерпиш (да има някаква лична изгода). Оттам нататък остава само да му го тикнеш прес-рилийзчето в ръчичките, че да не се занимава да съчинява текста безплатно, пък и да не обърка нещо и готово. Бас хващам, че една почерпка излиза много по-евтино от една рекламна кампания. Защо не го прави всеки ли? Защото не всеки го може. Не всеки познава нужните журналисти, не всеки има връзки в правилните медии, не всеки може да лъже добре, не всеки умее да се подмазва и не всеки знае какво означава самото съкращение PR.
Тъй като статията ми се казва „PR вместо реклама”, аз трябва да отговоря на въпроса може ли едното напълно да замени другото. Не, не може! Ако си собственик на завод за металорежещи машини трудно ще намираш интересни и вълнуващи събития, с които непрекъснато да забавляваш местната общественост. Пък и медиите ще ти обърнат безплатно внимание само ако се случи промишлена авария с много тежки последици за околната среда. Всичко зависи от бизнеса. В малкия и средния бизнес, в модата, шоу-бизнеса и изкуството Връзките с обществеността са в състояние напълно да елиминират рекламата като средство за общуване с публиките. Всеки е гледал FTV. Всички събития, които отразява модният канал са форма на PR. Рекламите по Фешъна са много малко. Ще ги разпознаеш по това, че преди тях една какичка въздъхва „Пюблиситеее“, все едно свършва. Връзките с обществеността отдавна са победили платената реклама като форма на комерсиализация в модния бизнес. По всичко личи, че тази тенденция ще продължи да се разраства и занапред.

Тихомир Димитров